Контрол върху образованието

Образователните системи макар и с различни средства, в различни периоди и с различни темпове започват да следват обща тенденция – въвеждат се и се усъвършенстват средства, за прилагане на контрол (ограничаване) на знанието до което имат достъп подвластните групи. Стратегията е забелязана отдавна. В самото начало на 20-ти век Лестър Уорд пише, че: „Злините в обществото се дължат на конкурентна система в условия на изкуствено създавано неравенство на интелигентността и тъй като това състояние е съществувало винаги, се очаква да съществува завинаги. Светът едва ли е започнал да мисли за възможността от някаква друга система” (Ward, L.,319) По-късно Ч.Р. Милз прави аналогични наблюдения, но тенденцията се запазва. Някои изследователи и днес правят такива наблюдения, но промени пак няма.

Основните компоненти на стратегията са: трансформиране (манипулиране) на знанието и ценностите, които се предоставят и усвояват в процеса на обучение; поддържане на силна връзка между социалния статус на семейството и образованието на децата. Първото осигурява формирането на определен вид (ниво) не просто на образованост, но и на интелигентност; второто осигурява междугенерационно закрепване (трансфер) на даденото ниво на интелигентност.

Обемът и структурата на знанието което се трансферира към учащите се, биват подлагани на внимателен подбор, като в учебния процес се включват онези сегменти от знание, които са достатъчни за изпълнение на определени трудови функции, но не могат да станат ресурс за някакви «борби». Селектират се и ценностите, до които обучаваните получават достъп чрез образованието. Резултатът е, че децата имат все по-малък досег с релевантно знание относно обществото в което живеят, както и с автентични (про-социални) морални ценности и норми.

А това вече ни изправя пред проблем, който е много по-голям и много по-опасен от посочените два. Той се състои в това, че комбинацията от деформирана грамотност и деформирани ценности вече е нещо друго и качествено различно. Това е деформиране на интелигентността на децата. Ограничава се тяхната интелигентност. И това е най-острия проблем на образованието. Образователните системи постепенно се превръщат във фабрики за производство на хора-винтчета за системата. Основният белег на винтчетата е ограничаването на тяхната интелигентност (особено – социалната и емоционалната им интелигентност) и тяхната социопатия. Важно е да се отбележи, че следвайки тази тенденция образователните системи еволюират, преминавайки от първоначалното им функция - социално диференциране на предоставяното знание, към масово производство на «винтчета», чиято интелигентност е формирана според горния модел. Днес всички образователни институции независимо от престижа им и социалния произход на попадналите в тях, са ориентирани към масово деформиране и ограничаване на интелигентността на обучаващите се в тях.

Проблемът упорито се игнорираше, дори и чрез специализираните изследвания. Редица изследвания PISA бяха насочени към грамотността на децата, а не към тяхната интелигентност. Така стана възможно през последните 2-3- десетилетия да се правят реформи които водеха до деформиране на интелигентността.

Едва сега (2014), последното изследване PISA установи онова, което отдавна се знаеше – интелигентността на децата е дълбоко засегната и те не могат да решават елементарни житейски задачи. И пак се правят опити този факт да се замъгли. Министърът на образованието например счита, че децата не можели да прилагат знанията, получени в училището. Това не е вярно. В училището не се учи как да се направи най-добър избор на билет за пътуване. Инидвидът трябва сам да се досети, ако има нормална интелигентност. Ако интелигентността му е засегната, той не може да се досети, дори не се досеща да прочете упътването.

Особено дълбок и масов е упадъкът на два важни вида интелигентност - социалната интелигентност и емоционалната интелигентност. Поради този спад нарастна много престъпността сред младежите и дори сред децата.

Именно ограничаването и изкривяването на тези видове интелигентност на децата и младежите намалява и способността им да усвояват знания, което предизвиква спадът в грамотността. Пак с тази трансформация може да се обясни и нарастването на склонността към поемане на рискве от деца и младежи, включителон и наркоманията и други подобни. Поради тази причина нарасна и детската престъпност. Най-вероятното обяснение е, че промяната в интелигентността не им позволява ефективно да идентифицират, избягват и неутрализират рисковете. Тревогата сред психолозите е основателна и насочването им към училищата е правилно. Но не е само това. Крайно време е да се погледнат внимателно ефектите от политики и стратегии – преди всичко образователните, но и други, като например, влиянието на медиите.

1.4. Ерозия на семейството

Практическо прилагане на дългосрочната стратегия за неутрализиране на съпротивата («борбите») на подвластните групи чрез ерозия на заннието и ценностите, неизбежно засяга и институциите, чийто функции са тясно свързани със заннието и ценностите. Особено ясно проличава това въздействие по отношение на семейството.

Споменатите в началото идеи за ограничаване съпротивата на робите чрез ограничаване на достъпа до знание и ерозия на ценностите, и която неизбежно ерозира и семейството, не е останала в историята след премахването на робството. По-скоро се е разпространила върху голяма част от населението, а практическото прилагане на тези идеи е достигнало най-дълбоките недра на обществата и така се трансформират самите общества. Признак за това е феноменът, който Н. Чомски (позовавйки се изследване на УНИЦЕФ, проведено през 1995 от Силви Ан Хюлет) нарича англо-американски модел (Чомски, Н., 27) Моделът е система от въздействия които ерозират семействата до такава степен, че Чомски пише: «...САЩ и Англия в общи линии са във война с децата и семействата, и нарочно са ги унищожавали». Всъщност, «войната» е за промяна на процеса на социализация, който протича в семейството и замяната му с друг «начин на производство», осигуряващ друг (нов) тип индивиди (с друга менталност). Затова и централен компонент на модела е разпадът на семействата – било чрез разкъсване на връзката между деца и родители, било чрез раздяла на родителите. За последните няколко десетилетия времето за контакти между деца и родители е спаднало с 40%, «главно защото двамата родители трябва да работят по 50-60 часа седмично за да преживяват и да запазят децата живи.» Така социализацията на децата се предоставя на телевизията и образователната система, които са знаели как да формират бъдещите хора като «винтчета» на системата. След като две-три поколения минат през такава обработка, може и да се засили «социализационната функция» на семейството – самите родители вече са минали през обработка и могат да «социализират» децата си по същия начин.

Основните инструменти за неутрализирането на семейството като генератор и преносител на нежелани ценности, са средствата за ерозия на ценностите (главно икономическата и социалната политика), но се прилагат и някои специални средства. Чомски посочва например, т.нар. карти на Холмарк, «една от които трябва да се поставя под зърната на детската закуска и да казва: «Имай прекрасен ден, защото родителите ти са някъде далече».

Поради тези въздействия не е чудно, че именно в страните прилагащи «модела» се появи и проблем, който изглежда странно в други страни – делът на децата живеещи в бедност започна да надвишава делът на възрастните живеещи в бедност. Нарекоха го «детска бедност». Но освен детската бедност буквално се взривиха и насилието и убийствата на деца, отвличания и търговия с деца, сексуални злоупотреби и т.н. В последното специален принос направи и католическата църква – пак в същите страни, не другаде.

Но моделът се разпространява в целия «развит свят» - проучвания в Канада показват сходна картина, макар че степента на девиантност е по-малка.

Някои учени (и самият Чомски) са склонни да мислят, че Европа остава извън обхвата на модела, но нещата вече са се променили. Бързото разрастване на детската бедност в ЕС през последните години (и официалното признаване на този факт), е сигурен признак, че моделът успешно овладява и Европа. Расте броят на деца родени от непълнолетни майки и броят на изоставените бебета, като всяко трето изоставено бебе е изоставено поради безпаричие” (В-к СЕГА, 02. 04. 2014). Отслабването на семейната институция, специфичната социализация (по-скоро - де-социализацията) на децата чрез деконструиране на тяхната социална и емоционална интелигентност (което разбира се засяга и когнитивния им капацитет, и общата им интелигентност) са мощни средства за неутрализиране на всяка класова борба «отдолу», всъщност е дълбоко реконструиране (де-социализация) на самите общества.
2. ЕФЕКТИ ОТ СТРАТЕГИЯТА – СОЦИАЛНО НЕУТРАЛИЗИРАНЕ НА КЛАСАТА – ПРОТИВНИК

2.1. (Икономическа) трансформация на победената класа

Посочените компоненти не изчерпват съвременната елитаристка стратегия за неутрализиране на съпротивата на подвластните групи, но са достатъчни, за обсъждане на основните ефекти от стратегията. Елитаристката стратегия успява преди всичко да трансформира икономическите функции на пролетариата, а по такъв начин променя и социалната му значимост (полезност). Както посочват Сл. Жижек (Zizek, Sl., 18) и други изследователи, експоненциалният ръст на знанието е предизвикал огромен прираст на производителността на труда и така е променил характера на заетостта – структурната незаетост се трансформира в структурна неизползваемост на работната сила. Това твърдение е отчасти вярно – касае се не просто за експоненциален ръст на знанието («колективното знание», както някои погрешно се изразяват, защото всъщност заннието и системата за неговото производство са приватизирани по фундаментален и трудно забележим начин), а за експоненциален ръст на знанието при преднамерено деформиране на неговата структура. Ефектът от деформацията е комбинация от експоненциален ръст на част от знанието в едни науки (главно природните) и значителното изоставане на знанието в социалните науки. Именно тази комбинация предизвиква посоченото от Жижек, трансформиране на структурната незаетост в структурна неизползваемост на работната сила. Расте броят на хората, от чийто труд въобще няма нужда и едва ли ще възникне такава нужда (те едва ли ще бъдат наети). Те не са просто относително излишно население породено от икономически флуктуации; те са абсолютно излишно население. Гай Стендинг ги описва като «прекариат» - както поради това че индивидите попаднали в такава ситуация произхождат от различни социални групи, така и поради състоянието в което тя се намира, и поради ненужността им за съществуването и динамиката на съвременните (а те са и нови, твърде различни от някогашните) икономически системи (А. Калецки идентифицира десетина вида «капитализъм»). Още по-точно казано, все по-големи части от подвластните групи стават ненужни за просперитета на властващите групи.

Комбинирането на тази промяна с ограничаването на интелигентността на подвластните групи, респективно – парализирането на тяхното колективно действие, поражда нов тип – абсолютно – социално изключване. Последното е «абсолютно» защото възможностите за реинтеграция на изключените са минимални; в частност, капацитетът им сами да се реинтегрират е минимален; а контактът (диалогът) между изключените и онези от които зависи включването им е сведен до ритуали, без особена ефективност.

Социално изключените не само са лишени от ефективни възможности за самозащита и съпротива, но и дори не знаят че срещу тях се води борба, нито пък познават средствата с които тя се води. Така те са превърнати само в жертви. Изключването им от борбата за оцеляване и просперитет или все едно – тяхната пълна безпомощност – се дължи на факта, че борбата срещу тях се води със средства, които не са достъпни за тях (друг ефект от деформирането на знанието). Тъй като нямат достъп до тези средства, които са им напълно непознати, то и никакъв симетричен отговор не им е известен и затова – не е възможен. Жертвите не могат да предприемат действия в своя защита, нито да контраатакуват.

По такъв начин някогашният пролетариат бе свален от «историческата сцена», анулиран като социален актьор и отпратен в съвсем друго битие.

Много емпирично установени доказателства може да се приведат в подкрепа на горните твърдения (дълбоки промени в разпределението на доходите и богатството (спад на дела на разходите за труд в БВП; взрив на неравенствата и бедността), упадък на демокрацията и т.н.). Особено красноречив признак е упадъкът на професионалните организации на работниците. Но може би най-крещящото от тях е посочено от изследователите на миграцията и неформалинте трудови пазари (Наим Мозес и др.) – масивно възстановяване на използването на робски труд в много страни, включително и най-развитите.

Горните процеси на увеличаване на социалната ненужност на групите, които се възприемат като реален или потенциален източник на заплахи за властта и доминацията на властващите групи са съпроводени и с един мощен поток от промени в интелигентността (рационалността) на индивидите от тези групи. Задълбочаващият се дефицит на адекватно знание относно обществата и съпровождащата го криза на автентични про-социални ценности, предизвикват и криза на рационалността на всяко ниво – индивидуално, групово, социетално. Споменатите по-горе промени в интелигентността, породени от деформираното образование и социализация не засягат само децата. Въпреки че най-уязвимите – хора с крехко психическо здраве и преди всичко - децата⁴, са първите жертви на кризата на индивидуалната интелигентност, тя все пак засяга всички възрастови групи.

Точно това показва специално изследване проведено неотдавна от университети в Брюксел, Амстердам и Корк, кризата на рационалността (спадът на интелигентността) на индивидуално ниво засяга всички възрасти. Задълбочаващият се дефицит на адекватно знание относно обществата и предизвиканата (не само, но главно) от него, задълбочаваща се криза на автентични про-социални ценности предизвикват криза на рационалността на всяко ниво – индивидуално, групово, социетално.

Факт е, че интелигентността спада дори и при високо образовани хора – доказателство за това е че изследванията показват, че и такива хора също не могат да се справят с елементарни жизнени е проблеми и затова бързо нарастна специфична професия - професията „лайф коучър” (треньори за живота). Създадена беше и международна асоциация на тази професия.

Важен признак за влошаване на индивидуалната интелигентност е влошаването на психическото здраве (нарастване на психическите заболявания). Но тази диагноза е ефект, свързан със състоянието на науките които изследват проблема. Много по-развитата психология (психиатрия) логично играе водеща роля при изследване на проблема, по който социалните науки (социологията) са напълно безпомощни. Така се поражда проблем в самото изследване на основния идентифициран проблем (проблем на „втора степен”)– голяма част от причините за проявяващото се влошаване на менталното здраве са социални в буквалния смисъл на думата. Психолозите не са неинформирани по това, те знаят за влиянието на непосредствената околна среда (обкръжението, групата) върху индивида, и възможните механизми и рискове на това влияние, но въпросът „ защо самата среда е в такова състояние, как е попаднала в него”, вече излиза извън рамките на психологическия анализ. Тъй като социологията не казва нищо съществено по този въпрос, каузалната верига (от причинно-следствени връзки) се прекъсва изкуствено поради липсата на знание – в частност, остават неидентифицирани промените в знанията и моралните ценности, както и тяхното влияние (чрез образованието) върху интелигентността (и по-точно – за снижаването на интелигентността). Поради това състояние на наблюденията упадъкът на индивидуалната интелигентност се идентифицира като прираст на отклоненията от нормите за психическо здраве. И въпреки че в рамките на психологията се постига бърз напредък – особено в изследванията на социалната интелигентност и емоционалната интелигентност, все пак засега не може да се компенсира изоставането на знанието, създавано в социологията. Затова не може да се създаде по-пълна диагностична картина и следователно – не може да се предложи адекватно справяне с риска. Капацитетът за справяне с риска остава затворен в рамките на диагностиката и лечението които предлага психологията, но те придобиват палиативен характер, тъй като корените на проблема вероятно са далеч извън тези рамки. В същото време ефектите от процеса на загуба на рационалност се задълбочават – най-ясно това се забелязва в увеличението на детската престъпност и престъпленията спрямо деца.

Огромният проблем на младите хора, които са бедни, безработни или работещи бедни е фундаменталното изкривяване на тяхната интелигентност, включително и капацитета да усвояват уменията за дадено работно място, намалява способността се адаптират към дадени условия, да се адаптират към другите хора и да работят съвместно с тях. Накратко, промените в интелигентността осъждат децата и младите завинаги – през целият им живот – на съществуване с ниско ниво на интелигентност, на неспособност да решават проблеми (които растат и се усложняват), неспособност да се справят с живота. Точно такива хора са тези които влизат по затворите за престъпления. Такива са и хората, които не могат да влязат в системата на труда, или ако влязат бързо излизат от нея, или ако са в нея остават работещи бедни. И проблемите не са тези, които обикновено изтъкват – липса на необходимото образование и квалификация, необвързаност между образование и изискванията за заемане на определени работни места.

Палиативното решение на този проблем е ученето през целия живот. Ако оставим настрана факта, че хората без друго правят това, посоченото решение пропуска обикновен въпрос – ако и това учене е такова като разгледаното по-напред образование, то какъв ще е резултатът? Така бе избегнат и проблема за дълбоките причини, поради които хората все повече се нуждаят от специална адаптация – дали на индивидуално ниво не запада фундаменталната еволюционна способност за адаптация.

2.3. Стабилизиране на властта и социалния ред

Очевидно горните промени стабилизират и усилват властта на групите, които контролират обществата. Основна роля за това играе възникването на разширяващ се разрив между социалните реалности и знанието за тях. Този разрив позволява два основни резултата:

– хората и обществата живеят (по-точно – биват държани в клетката на илюзорни «реалности» - конструирани чрез невалидно (фрагментирано и противоречиво знание), идеологии и други форми на фалшифицирани представи за социалните реалности. Всъщност това е грандиозна манипулация на осмислянето на социалния свят. Но има и нещо друго – ерозира се и капацитета (рационалността, интелигентността на индивиди и общности) подложени на тази манипулация да идентифицират и оспорят манипулацията – чрез нейното интелигентно осмисляне. Това е и мощен процес на обезвластяване – чрез ограничаване на капацитета на големи групи от обществата да вземат каквото и да било участие във (или влияние върху) процеса на вземане на решения;

- Груповата рационалност на властващите групи получава огромна доминация, изразена в неограничената им свобода да формират и прилагат каквито желаят стратегии, програми, политики и т.н.като използват когнитивните изкривявания и деградацията на моралните ценности. Заедно с това самата рационалност на властващите групи е лишена от важни тези важни ресурси и ориентири за всяка рационалност. Поради това доминиращата групова рационалност се променя – тя се превръща в целева рационалност, чийто единствен ориентир, е фундаменталната цел властващите групи - запазването на техните власт и доминация. И те са готови да платят всяка цена за постигането на тази цел.

- За необикновената «свобода», която оплучава упражняването на властта на макросоциално ниво (формирането на стратегии, политики, институции) особено допринася липсата на адекватно знание – тя позволява на групите, които контролират обществата да вземат всякакви решения, да правят налудничави твърдения и да формират девиантни политики – няма ориентир, който да предизвика оспорването и – евентуално – коригирането им. Решенията на макросоциално ниво остават без основа от реално знание, без ценностно базирани преценки, без критицизъм и корективи. Управляваните (подвластните групи) лесно могат да бъдат убедени че решенията на властващите са добри (без значение дали и доколко наистина са такива – например политиките по отношение на механизмите за разпределение на доходите) или ако не са съвсем добри – че просто няма друга алтернатива.

Добре платени учени (консервативни идеолози) и експерти на властта са в състояние да доказват всичко именно поради упадъка на социалните науки и знание. Споменатият Ст. Пинкър пише, че “В коплексните общества зависимостта от експертите ни прави много по-уязвими към различни шарлатанства, като се започне от панаирджийските търговци и се стигне до мандарините, които съветват правителствата да приемат програми, предлагани от мандарини” (Pinker, St., 305).

Тъй като няма ориентири, които да доказват, че упражняването на властта не е социално полезно, става възможно да се прилага най-динамичният начин за придаване на устойчивост (неизменност) на социалната система – «кръгови социални промени» - редуване на отклонения «вляво» и «вдясно»; периоди на социален напредък с периоди на предизвикани кризи, анулиращи промените по време на напредъка; преходи от «капитализъм» към «социализъм» и пак към «капитализъм» или от форсирана индустриализация към още по-форсирана деиндустриализация, а след това пак да се започне реиндустриализация - ЕК вече публикува съответната „Комуникация” по реиндустриализацията, а лаптоп „Правец” вече радва българският потребител, след грандиозното разрушаване и разграбване на цял отрасъл.

Социалната динамика се трансформира по радикален начин – превръща се в „динамика без (съществени) промени”. Шумпетеровото „конструктивно разрушение” прераства в основна стратегия за опазване на стабилността на социалния ред – чрез редуването на последователни фази на социално-икономически подобрения и възстановяване на базисни черти на социалния ред (неравенства, йерархии) чрез разрушителни кризи – сривове. Тази стратегия, не е традиционна война, но взема не по-малко жертви.

Така доминиращата групова целева рационалност успява да генерира дългосрочна траектория на социалната динамика, която осигурява растяща и безусловна власт, и доминация на привилегированите групи а също така – и необикновена стабилност на основните структури, които я поддържат – неравенствата, йерархиите и властта.

3. Същност на победилата стратегия – елитаристки «интелигентен дизайн» на обществата

Въпреки че представя само някои компоненти на елитаристката стратегия за неутрализиране на борбите на подвластните групи, предходното изложение позволява да се опише нейната същност като постигане на превъзходство на интелигентността на властващите групи (капацитета им за колективно действие) чрез ограничаване на интелигентността на подвластните групи (капацитета за колективно действие).

Поради това тази стратегия може да се нарече елитаристки «интелигентен дизайн» на обществата и тяхната динамика. Без да знаят това, обществата са извършили преход от еволюция към елитаристки «интелигентен дизайн». Централното русло което е следвал интелигентния дизайн е ограничаване на динамиката на ценностите и знанието, и тяхното влияние върху «общата интелигентност» и в частност - интелигентността на подвластните групи, а следователно – върху капацитета им за колективно действие. Анулирана е ефективността на тяхното колективно действие. Библейската история на сторителите на Вавилонската кула е била възпроизведена чрез ефективни социални технологии. Във всеки случай победната стратегия на властващите удивително напомня рецептата за блокиране на колективното действие - със строителите на «новия, по-справедлив свят» се е случило нещо твърде сходно с «размесването на езиците» на строителите на Вавилонската кула. Факт е, че и те не успяха да достигнат до върховната власт, тъй като груповата целева рационалност на властовите центрове е надделяла и е доминирала груповата целева рационалност на подвластните групи. «Новият живот» (комунизма), както и Вавилонската кула остана фикс идея. За разлика от някогашните ортодоксални марксисти, както и съвременните им «последователи», Вебер отдавна е прозрял тази възможност. Анализирайки (рационалната) доминация на рационалната буржоазия, той е предвидил последствието от нея – възникването на желязната клетка на рационално-бюрократичната доминация. Сега можем да кажем, че желязна клетка е постигането на пълна и безусловно господство на груповата рационалнаст на властващите групи и елиминиране на всяка друга рационалност като потенциален съперник на тяхната групова рационалност. Вместо «морална революция» или «културна хегемония» на подвластните групи, се е случило нещо друго - доминиращата групова целева рационалност е станала демиург на социалната динамика.