Цената 4.1. Криза на социеталната рационалност

Но изоставането на социалните науки и бавният напредък на знанието относно обществата има и други аспекти, които са особено опасни за обществата – упадък на тяхната рационалност (обща интелигентност) като капацитет за справяне с рискове.

Грандиозното реконструиране на производството на знание и съответното реконструиране на неговите социални функции и на моралните ценности, е ефективна социална технология за концентрация на власт и постигане на невероятно стабилизиране на структурите на власт и доминация. Но другата страна на същия медал е упадъкът на целевата рационалност на властващите групи, именно поради деформирането на базисните ресурси за всяка рационалност – знание и ценности. Така възниква странна комбинация – колкото повече се стабилизира и става „по-силна” властта, толкова по-голям упадък преживява целевата рационалност на властващите групи.

Поради концентрацията на власт се увеличава влиянието на незнанието и аморалността върху социалната динамика. Скот Лаш е прав, когато твърди, че бъдещето на обществата ще се определя все повече от незнанието. Пропуснал е дефицита на адекватни, про-социални морални ценности. Всъщност, ако не настъпят съществени промени, бъдещето на обществата ще се определя все повече от груповата целева рационалност на властващите групи, която става пълновластен господар на обществата и заедно с това все повече запада.

Може да се каже, че така обществата ослепяват или още по-лошо – губят своята интелигентност и дори „полудяват” – това е цената на която се постига стабилността на социалния ред и свръхконцентрация на власт. Феручо Роси-Ланди пише: «Пост-капитализмът създаде призрачен свят където неестествените смисли стават естествени... а човекът стана главният герой на някакво гротескно «връщане към природата», която обаче вече е напълно фалшива.» (Rossi-Landi, F., 26)

С други думи казано, деформирането на знанието, деградацията на моралните ценности и блокирането на тяхното въздействие върху социалната динамика пораждат изкуствено увеличаване на неопределеността, в която изначално са потопени обществата. А нарастващата неопределеност е перпетуум мобиле – неизчерпаем генератор на рискове. Поради дефицита на ресурси за неутрализиране на рисковете те се разрастват и се превръщат в опасности – рискове, които не може да се предвиждат, калкулират и за чието неутрализиране не може да се разработват ефективни системи (именно поради липсата на базисните ресурси за това). Такива рискове заплашват обществата като цяло, а не само отделни групи. И никак не е случайно, че изследователите на рисковете идентифицират бум на точно такива рискове.

Освен взривът на тези «нови рискове» - ефект от победната властова стратегия, ред други важни наблюдения потвърждават горната траектория на динамиката на обществата. Такава е например тезата, че съвременните общества са девиантни; твърдението на Г. Лучано, че развитите страни преживяват цивилизационна криза, а цивилизационната криза е серия от социални промени, които тласкат обществата към особено състояние – според И. Уолърстийн това е исторически безпрецедентна система на робство. Тези диагнози отразяват една дълбока трансформация на обществата, които вместо въз основа на адекватно знание и ценности, започват да функционират въз основа на тайна, незнание, невежество, измама, манипулация и псевдоценности, подменящи базисните социални ресурси на социалната динамика.

4.2. Илюзия за разширяване на демокрацията.

Елитаристкият „интелигентен дизайн” поражда и илюзия за демократичен процес, тъй като със засилването на дизайна стават ненужни предходните груби, видими, лесно забележими форми на ограничаване на свободата на мислене и действие (изразяване и други форми на поведение). Поради това тези форми постепенно отпадат и се заменят с преживяващият експанзия механизъм на елитаристки интелигентен дизайн. Но постепенното отпадане на предходните форми за поддържане на системата на власт и доминация - видими, забележими и поради това – подлежащи на оспорване и съпротива, и замяната им с други – по-ефективни, и заедно с това – по-трудно забележими, дори – невидими форми, (какъвто е самият „интелигентен дизайн”), които са по-малко уязвими за оспорване и съпротива – всичко това създава илюзията за напредък на демокрацията. Упадъкът на интелигентността пречи да се забележи, че всъщност под привидните повърхностни пластове на тези промени, които изглеждат като процес на демократизиране, се развиват други и много по-мощни пластове, които анулират тенденцията към демократично насочена еволюция на властта и елитаристкото й упражняване. И точно тези дълбоки пластове на промени, които по същество са де-демократизиране, засилване на системата на власт и доминация, са достигнали апогея си чрез конструирането и използвенето на механизмите на елитаристкият инвтелигентен дизайн. Равносметката от „сумирането” на процесите в двата пласта е по-скоро тенденция към упадък на деомкратичността (де-демократизиране) на обществата, отколкото „победа на демокрацията”. И когато У. Бек твърди, че ако ЕС кандидатства за приемане в ЕС, той трябва да получи категоричен отказ, поради липса на демокрация, той много добре знае, че има неоспорими доказателства за това. Съвсем наскоро (март 2014) и бившиятг президен на САЩ Джими Картър заяви, че „Америка вече няма работеща демокрация”. И това разбира се са само незначителна част от мненията, че демокрацията е претърпяла крах.

Изложеното разбира се, е само незначителна част от ненаписаната история на класовите борби на пролетариата, но въпреки това ни кара да мислим, че ако наистина историята на всички досегашни общества е била история на класови борби, то историята изглежда доста зле, а бъдещето – още повече. Равносметката на ефектите от класовата борба през 19-ти и 20-ти век вероятно е твърде лоша, може би дори – драматична за съвременните развити общества. Само фактът, че не е направена такава равносметка и най-важните ефекти от класовата борба са слабо познати, позволява да се пледира за протичане на класова борба, вместо за незабавен отказ от тази концепция и за бързи мерки за спасяване на обществата от опасното състояние към което ги поведе и ги води класовата борба.

Всъщност, когато през 19-ти век марксизмът възприема, усъвършенства и разпространява идеята за класовата борба, тя не предвижда друг изход на класовите конфликти освен победа на едната от двете класи. Тогава всяка от двете борещи се класи осъзнава, че е изправена пред собствена «историческа задача» - да замени социалната еволюция с едностранен (собствен) класов дизайн на обществата и контрол върху социалната динамика.. По марксисткия сценарий на класовата борба в крайна сметка, «сляпата история» трябва да бъде заменена от планиране и съответната колективна планова агенция. Последната е въплъщение на «общата интелигентност» на обществата. За Маркс капитализмът е несъвместим с «общата интелигентност» - защото е несъвместим с устойчиво функционираща централна планираща агенция, като организационно въплъщение на «обща интелигентност». Всъщност, устойчивото функциониране на въплъщението на «общата интелигентност» което Маркс вижда не е възможно и при капитализма и при «реалния» социализъм, тъй като и в двата случая социалния ред е еднотипен - основан на йерархии, неравенства (макар и разнотипни) и генерирана от тях власт – елитаристки интелигентен дизайн.

Целта на класовите им противници е била сходна – класова доминация и контрол върху обществата (също прекратяване на «сляпата история»), но чрез «интелигентен дизайн» на обществата и тяхната динамика, осигуряващ пълна доминация на тяхната класова целева рационалност и ограничаване на рационалността (интелигентността) т.е. капацитета за успешно колективно действие на класата – противник. Средствата за реализиране този сценарий са били други – те не разчитат на «съюзник» в лицето на обективни сили на развитието (неговите закономерности), а на контрол и «погасяване» на самите движещи сили на развитието.

Побеждава по-ефективната стратегия. И социалната еволюция е прекратена – заменена е с елитаристки интелигентен дизайн.

Светът се е сбогувал с работническата класа като исторически актьор („творец на историята”); подвластните групи отново са „класа в себе си”, ако въобще са били „класа за себе си”.

Възникнал е парадокс – акумулирането на соцално знание, в комбинация с класовата борба е довело до (идея за) ограничаване на създаването на социално знание. Парадоксът е прекратил класовата борба, а по-точно – тя е трансформирана в пълна доминация на една социална група, която буквално подлага своите предполагаеми противници на своеобразна масова символна (интелектуална) репресия. Неслучайно Р. Дарендорф казваше, че последните марксисти днес са капиталистите. Той имаше предвид, че само те продължават да водят борба срещу вече победения си противник.

Класовата борба, такава каквато е съществувала и нейният трансформиран съвременен (постмодерен) вариант – тенденцията към буквално поробване на обезвластените чрез елитаристки интелигентен дизайн на обществата, завлича историята в тупик.

Ето защо вместо да се реанимира някогашната илюзорна представа за класова борба е по-добре да се пледира за незабавното прекратяване на онази масова репресия – съвременен сурогат на някогашната класова борба и да се спре движението на обществата по пагубната траектория, по която ги е тласнал класовия конфликт и днешната му репресивна форма. Това е най-добрата услуга, която левите партии могат да направят не само на своя електорат, но и на целите общества.

Но няма политическа партия в чиято програма да е залегнала такава цел, защото самите леви партии са в дълбока безпътица, която (освен от пораженията от Митчеловия «железен закон на олигархията) е породена от упадъка на «общата интелигентност», който засегна и самите партии – и леви и десни. Паднали са в собствения си капан.

Литература:

Бринкли, А., 2001, История на американския народ, РИВА.

Фуко, М., 2003, Трябва да защитаваме обществото, София, ЛИК

Чомски, Н. 2000, Класовата борба, Агато, София

Feruccio Rossi-Landi, 1977, Linguistics and Economics, The Hague, Mouton

Gross,M., 2010, Ignorance Surprise. Science, Society and Ecological Design. MIT.

Habermas, J., 1981, Para la reconstruccion del materialismo historico, Cuadernos Politicos, numero 28, abril-junio, Mexico

Jean-Jacques Salomon, 1970, Science et politique, Du Seuil. Цитатът е от писмо на Н. Винер, публикувано в Бюлетин на атомните изследователи (vol.3, N1, jan. 1947).

Pinker, St. 1997, How the Mind Works, Penguin Books,

Schelling, T., 1981, The Strategy of Conflict, Harvard Univ., Cambridge, Massachusetts

Ward, Lester F., 1906, Applied Sociology

Wilbert E. and M. Tumin, 1949, „Some Social Functions of Ignorance”, American Sociological Review, 14 (6); 787-795. Цит. по Gross, M., 2010, Ignorance Surprise. Science, Society and Ecological Design. MIT.

Zizek, Sl. 2012, The Year of Dreaming Dangerously, Verso, London