Глава 3. Неочаквана среща с един

13
Той беше художник. Тъй като искаше да извиси изкуството си, както и да подобри личния си живот, следеше работата на Магьосника. Но кой знае защо, демоните в него като че ли надделяваха над по-висшата му природа. Ето защо той неизбежно саботи- раше херкулесовите си амбиции и прекрасно оригиналните си идеи.
Художникът беше едър. Имаше козя брадичка и носеше черна тениска и дълги черни шорти, които стигаха под коленете. Черни ботуши с каучукови подметки, като онези, които носят австралийците, допълваха художествения му костюм. По двете ръце и по левия си крак имаше хипнотичен водопад от татуировки. Едната гласеше: „Богатите са мошеници“. Друга беше откраднала думите на прочутия испански художник Салвадор
Дали. Гласеше само: „Не взимам наркотици. Самият аз съм наркотик“.
– Здравейте, хора – обади се бездомникът неприлично високо няколко реда зад тях.
Залата все още се изпразваше и аудиовизуалният екип шумно разваляше сцената. Раз- поредителите започваха да метат залата. На фон успокоително звучеше песен на Night-
mares on Wax.
Двамата нови познати се обърнаха и видяха заплетена и разчорлена дивашка коса, лице, което изглежда не беше бръснато от десетилетия и дрипав тоалет от дрехи с ужасно много петна.
– Да? – попита предприемачката с тон, студен като кубче лед в Антарктика. – Мога ли да ви помогна?
– Хей, приятел, какво става? – попита го художникът с малко повече съчувствие.
Бездомникът стана, тръгна, влачейки крака и седна до двамата.
– Мислите ли, че гуруто хвърлил топа? – попита той, като излющи една коричка от китката си.
– Не е сигурно – каза художникът, като подръпна друга плитка. – Надявам се, че не е.
– На вас хареса ли ви семинарът? Приемате ли каквото каза дъртакът? – продължи мръсният непознат.
– Определено – каза художникът. – Обичам лекциите му. Трудно ми да е да живея по неговите правила, но каквото каза е дълбоко. И силно.
– Не съм толкова сигурна – каза скептично предприемачката. – Харесаха ми много неща от това, което чух днес, но за някои други още не съм убедена. Трябва ми малко време, за да помисля върху всичко това.
– Е, според мен той е нумеро уно – заяви бездомникът и се оригна. – Направих състо- янието си благодарение на учението на Магьосника. И пак благодарение на него се рад- вам на живот от доста световна класа. Повечето хора си пожелават да им се случат фе- номенални неща. Той ме научи, че хората, постигащи изключителен успех, правят
така, че да им се случат феноменални неща. И най-страхотното е, че не само ми даде тайната философия, е която да осъществя големите си мечти, но и ме научи на техноло- гията – на тактиката и средствата – за да превърна информацията в резултати. Дори само революционните му прозрения за това как да възприемеш една изумително продуктивна утринна рутина преобразиха резултата, който имам на моя пазар.
На челото си, точно над дясното око бездомникът имаше дълъг неравен белег. Запла- шителната му брада беше посивяла. На врата му висеше гердан от мъниста, като онези, които индийските светци носят в храмовете си. Макар заради преувеличенията си да звучеше като откачен, а външността му да показваше, че е живял на улицата дълги го- дини, в гласа му от време на време се промъкване властна нотка. А в очите му се четеше увереността на лъв.
– Пълна откачалка – прошепна предприемачката на художника. – Ако този човек има

14 състояние, аз съм майка Тереза.
– Разбирам ви. Прилича на луд – отговори художникът. – Но я погледнете какъв гра- маден часовник има.
На лявата си китка бездомникът, който изглежда беше минал шейсет и пет, носеше един от онези масивни часовници, които английските мениджъри на хедж фондове обикновено слагат, когато отиват на вечеря в Мейфеър. Имаше циферблат с цвета на револвер, заобиколен от стоманен пръстен, червена, тънка като игла стрелка за часовете и стрелка за минутите в цвят оранжев залез. Забележителният часовник беше допълнен с широка черна каучукова каишка, която при цялата му луксозност навяваше на мисълта за леководолаз.
– Сто хиляди от воле – каза тихо предприемачката. – Някои хора от моята фирма си купиха такива часовници в деня, когато излязохме на фондовата борса. За съжаление цените на акциите ни се сринаха. Но те си запазиха проклетите часовници.
– И така, коя част от лекцията на Магьосника ви хареса най-много, хора? – попита скитникът, като продължи да чопли китката си. – Дали бяха всички тези приказки за психологията на гения, с които започна? Или може би онези невероятни модели за тай- ните на продуктивността на милиардерите, които изреди в средата? А може би се впе- чатлихте от цялата невробиология, която води до върховни резултати? Или може би ви хареса теорията му за нашата отговорност да се превърнем в легенда и същевременно да служим като инструмент за благото на човечеството, която набеляза преди този дра- матичен финал? – После бездомникът намигна. И погледна големия си часовник.
– Хей, приятели, беше ми много приятно. Но времето е една от най-ценните стоки, които съм се научил да пазя на всяка цена. Уорън Бъфет, блестящият инвеститор, казва, че богатите инвестират във време. Бедните инвестират в пари. Така че не мога да остана с вас, хора, прекалено дълго. Имам уговорка с частен самолет и писта. Ясно ли е какво казвам?
„Изглежда страда от халюцинации“, помисли си предприемачката и после продължи на глас:
– Бъфет също казва: „Купувам си скъпи костюми. Те просто изглеждат евтини на мен“. Може би си спомняте тези думи.
И наистина не искам да съм груба, но не знам как сте влезли тук. И нямам представа откъде сте взели този тлъст часовник, нито за какъв частен самолет говорите. И моля престанете да говорите по този начин за случилото се на презентацията. Няма нищо смешно. Сериозно, дори не съм сигурна дали този господин още диша.
– Определено е така – съгласи се художникът, като поглади козята си брадичка. – Не е гот. И защо говорите като сърфист?
– Хей, хора, успокойте се – каза бездомникът. – Първо, аз наистина съм сърфист.
Прекарах юношеските си години на дъска в Малибу. Сърфирах там, където бяха най- големите вълни. Сега сърфирам на по-малки вълни в Тамарин Бей, където вие двама красавци вероятно никога не сте ходили.
– Не съм чувала за такова място – каза ледено предприемачката. – Вие се държите доста възмутително.
Бездомникът не можеше да бъде спрян.
– И второ, аз наистина имам много голям успех в бизнеса. Изградих няколко компа- нии, които са изключително доходоносни в тези времена, когато фирмите имат приходи от милиони, но никаква крайна печалба. Каква шега. Светът леко полудява. Прекалено

15 много алчност и недостатъчно разумност. И трето, ако позволите – добави той и дрез- гавият му глас прозвуча по-силно, – наистина ме чака самолет. На едно летище недалече от тук. Затова преди да си тръгна, пак ще ви попитам – защото искам да знам. Коя част от презентацията на Магьосника ви хареса най-много?
– В голяма степен цялата лекция – отговори художникът. – Хареса ми толкова много, че записах всяка дума, която произнесе старата легенда.
– Това е незаконно – предупреди го бездомникът, като решително скръсти ръце. –
Може да си имате сериозни неприятности с адвокати заради това нещо.
– Забранено е от закона – потвърди предприемачката. – Защо го направихте?
– Защото така исках. Просто бях в такова настроение. Аз правя каквото искам. Пра- вилата са създадени, за да бъдат нарушавани, не е ли така? Пикасо казва, че трябва да научиш правилата като професионалист, за да можеш да ги нарушаваш като художник.
Човек трябва да бъде верен на себе си, а не някаква безмозъчна овца, която сляпо върви след стадото по път, който не води за никъде. Повечето хора, особено хората с пари, не са нищо друго освен банда мошеници – заяви художникът. – Както понякога казва Ма- гьосникът: „Може да се впишеш. Или можеш да промениш света. Не можеш да напра- виш и двете“. Затова записах цялата лекция. Застреляйте ме. А и в затвора ще е инте- ресно. Вероятно вътре ще се запозная с някои готини хора.
– Хм, добре – каза бездомникът. – Не ми харесва решението ти. Но ми харесва енту- сиазма ти. Затова давай. Пусни го. Пусни онези части от лекцията, които най-много те впечатлиха.
– Всичко, което записах, е изумително! – Художникът вдигна ръка, за да покаже де- тайлна татуировка на виртуоза на китарата Джими Хендрикс. Фразата „Когато силата на любовта победи любовта към властта, светът ще познае мир“ беше изписана над ли- цето на мъртвата суперзвезда. – Предстои ви да чуете нещо специално – добави той.
– Да. Давайте и пуснете онези части, които са ви харесали – окуражи го предприе- мачката, като стана. Не беше сигурно защо, но съвсем леко нещо започна да се разд- вижва дълбоко в нея.
„Може би животът ми нанася удар – помисли си тя, – за да мога по някакъв начин да продължа напред“.
Присъствието ѝ на лекцията, запознанството с художника, думите на Магьосника, макар и да не беше съгласна с всичко, което каза, я изпълниха с чувството, че може би това, което преживяваше с фирмата си, беше някакъв вид необходима подготовка, за да постигне големи неща. Предприемачката все пак беше скептична. Но усещаше, че се отваря за новото. И вероятно израства. Затова тя си даде обещание, че ще продължи този процес и няма да отстъпи. Предишният ѝ начин на съществуване вече не вършеше работа. Беше време за промяна.
Предприемачката си спомни един обичан цитат от Теодор Рузвелт: „Не е важен кри- тикът, нито човекът, който сочи как силният се препъва или как онзи, който върши неща, би могъл да ги върши по-добре. Заслугата е на човека, който действително е на арената, чието лице е белязано от прах, пот и кръв, който се стреми към целта без страх и отново и отново не улучва, защото няма усилие без грешки и недостатъци, но онзи, който знае какво е да си безкористен и се посвещава на достойна кауза; който в най- добрия случай накрая познава триумфа от голямото постижение и който в най-лошия случай, ако се провали, поне се проваля, проявявайки голяма дързост, за да не бъде ни- кога мястото му редом до онези студени и плахи души, които не познават нито победата, нито поражението“.

16
Тя си припомни и фразата, която беше научила от лекцията на Магьосника – нещо като „Моментът, в който най-много ти се иска да се откажеш, е и моментът, в който трябва да намериш сили да продължиш напред“. И така, предприемачката погледна дъл- боко в себе си и си обеща да продължи да търси отговори, да решава проблемите си и да стигне до много по-добри времена. Надеждата ѝ постепенно се усилваше и трево- гите ѝ бавно отстъпваха. А слабият тих глас на най-добрия ѝ аз започваше да ѝ шепне, че ѝ предстои едно много специално приключение.

17

Изтегляне 2.29 Mb.

Сподели с приятели: