Към въпроса за историята на крепостта сторгозия и хипотеза за произхода на името на гр. Плевен янко Бояджиев, Соня Лазарова



страница3/8
Дата23.07.2016
Размер1.47 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8

СТРАНИЦИ ОТ МИНАЛОТО НА СЛАВЯНОВО
ВАСИЛ ТОЦЕВ
Васил Иванов Тоцев е ероден на 11 юни 1914 г. в гр. Славяново, Плевенско. Има завършено средно техническо образование. През младежксите си години е активен общественик. Създател и председател през 1932 г. на Младежкия земеделски съюз в селото. Участник в бойните действия на Българската армия през 1945 г. в Югославия, Унгария и Австрия. Награден с два ордена. От 1956 г. е секретар на общината в Славяново. От рано проявава интерес към изучаване историята на родния град, като дълги години извършва активна събирателска дейност. Сам е написал и публикувал много материали за Втората световна война и историята на родния град. През 1984 г. организира родова среща на Тоцевия род, а в момента подготвя втора юбилейна родова среща. Активен член на дружеството на плевенските краеведи.
Село Турски Тръстеник (дн. гр.Славяново) е старо селище. Не ни е известно кои са били първите заселници по тези места, но археологическите данни показват, че тук е имало живот и население още по време на славяните и прабългарите. Както по цялата българска земя свидетелство за това са освен археологическите находки и останалите старинни думи от славянски и прабългарски произход, запазили се и до днес в езика на съвремените хора.

През 1932 г. археологът Васил Михов открива в местностите Погребен, Бъчев геран и Сюлейманова чешма останки от праисторически селища от периода на неолита, бронзовата и желязната епоха.

Според един стар турски данъчен опис през 1523 г. село Тръстеник (Турски Тръстеник) е имало 15 мюсюлмански и 10 български домакинства. Само след 20 години, неизвестно по какви причини, в селото живеят само 12 мюсюлмански семейства.

Богатата и плодородна земя в този край, както и обширните пасища създават условия за развитие на животновъдство и земеделие и за нарастване на селището.

Съществуват и други исторически данни, които показват, че селото се развива и укрепва през следващите столетия за да достигне през 1876 г. 308 домакинства само български, или около 1600 жители.

През различните периоди от своето съществуване селото е променяло няколко пъти своето местоживеене. По какви причини е ставало това не ни е известно, но най-вероятно това е ставало при нападения и издевателства на преминаващи турски войски през района или епидемии.

От стари хора се знае, че по едно време жителите на селото са живеели разпръснати в няколко местности – Палаза, Каравелова чука, Сюлейманова чешма, Погребен и на други места.

За поселището в местността Погребен се знае следното предание. Когато се появила чумата по тези места, вероятно в началото на ХІХ век, хората решили да търсят ново поселище. Преди да напуснат старото място те изпълнили един старинен обичай. Заклали овен, опекли го и заедно с пита и бъклица вино го поставили на приготвена кръгла синия. Старейшината на селото се обърнал към чумата с думите: “Ти стой тука, яж, пий и се весели на богатата трапеза и повече не ни спохождай”, след което всички тръгнали към новото място.

Първите преселници на новото място, което било в близост до централния път, наричан “Друма”, били тези от род Таневи, един от най-старите родове в селото. Скоро тук идват и други родове. От местността Палаза идват Ванковци, от Каравелова чука идват Шишковци, от Сюлейманова чешма пристигат Гареви и Русанови. От с. Църкалово при р. Осъм пристига рода Анкови. Последни идват тези от Бъчев геран – рода Бъчеви.

Селището се разраства. По рекичката се построяват мелници наречени “барешници”. Запомнени са барешниците на Гареви, Мечкови и др.

Към края на ХVІІІ век селището вече наброява 3500 души. Турската власт открива в това голямо село районен полицейски участък с турска стража. Заселват се и няколко турски семейства. Плодородната земя привлича и едри турски чифликчии, които по различни начини и най-вече с подкрепата на турската власт, успяват да заграбят голяма част от земята в селото. Чифлици тук са имали Сюлейман бей, Чанак бей и Курдали бей.

Земята в турските стопанства е работена от българите по силата на съществуващата в Турската империя “ангария” - безплатно и задължително. Който не се подчинявал е наказван с бой, затвор и бесило. Дядо Симеон Тоцев разказваше, че неговия баща Стоян Тоцев бил осъден заради неподчинение на 100 удара с тояга в конака (четири пъти по 25 удара), но при втората почивка той успява да избяга, да се укрие и да замине за Влашко – Румъния.

След Кремската война, към 1860 г. турската власт заселва в селото около 60 черкезки семейства. Те били настанени в местността “Церова вода”, наричана по-късно “Черкезкото”. През същата година пристигат и около 50 татарски семейства, настанени в южната част на селото. На всички новопристигнали чужди заселници била предоставена земя и добитък отнети от селяните. Към 1856 г. тук се заселват и около 30 цигански семейства, дошли от Румъния. На тях не е предоставена земя и те остават да живеят с подаянията на българите, като помагат освен това в полската работа. Мнозина от тях се приобщават към живота на селото. По време на Освободителната Руско-турска война през 1977 г. помагат на българите и русите, за което след Освобождението са оземлени. Такива са прадедите на Шрокалиеви, Векеви, Чортанови, Аскови, Курдалиеви и др.

По време на войната черкезките и татарските семейства се изселват от селото и заминават към Турция.

Последен началник на турското полицейско управление в селото бил Мустафа Чанаков, на когото викали Чанакоолу. Той бил женен за българката Тодорка Толина, с която имал двама сина. По време на войната оказвал съдействие и помощ на войската, като пожелал да приеме и българско гражданство. По-късно заедно със семейството си се изселил в Никопол.

По спомени на стари хора кмет (мухтар) на селото през периода 1860-1871 г. бил Атанас Пенев Чакалов, а от 1872 до 1977 – Петко Цанев. След Освобождението за кмет е бил определен Стоян Атанасов Тоцев, признат за поборник поради участието му в революционната борба. Дядо ми Тодор Тоцев разказваше за хайдушките си премеждия. По неговите думи през Турски Тръстеник е преминал един път Левски, идвайки от Румъния, на път към Ловеч. Към 1876 г. мнозина са тези от Турски Тръстеник, които по една или друга причина, подгонени от турците, преминават в Румъния, където се включват в редиците на българската революционна емиграция. Това са Кузи Марков, Тодор Тоцев, Георги Дончев, Данчо Кърчев, Костадин Янков, Велико Вачев. Опълченеца Никола Комитски – Мечкалията, раказваше в Славяново, как се получила заповедта на Александър ІІ за сформиране на българското опълчение и как българите били облечени и обучени от руски офицери. Как в Кишинев се заклели пред Самарското знаме и след 2 седмици се отправили за България. Никола Комитски участва в сраженията при Стара Загора и Шипка, за което е награден с много ордени и медали. През 1881 г. той е включен в делегацията за погребението на цар-освободителя Александър ІІ в Сан Петербург. От там получил като паметен дар позлатени блюда и чаша, които по-късно подарил на църквата.

Заедно с други съселяни дядо ми Тодор Тоцев бил и търговец на добитък. Главно ходили в Никопол и Русе, за където карали волове, телета, птици, кожи, сирене, яйца, а обратно докарвали сол, масло за осветление, зехтин, дървен материал, домашни сечива и др.

Баба Станка Чакалова, починала на 105 години, по време на Освобождението била на 18 години и разказваше следното: “Една сутрин по ечемян сърп (05.07.1877 г.) рано забиха камбаните. Кехаята дядо Деко викаше от боклук на боклук – Московците дошли да ни освободят”. Тя набрала цветя и заедно с много други се втурнали към мегдана, където имало руски офицер и войници, всички на коне. Бил хваната и докаран турския комендант Мустафа Чанакоолу, но след като присъстващите българи го защитили, той бил освободен. Поп Христо приветствал русите освободители, хората давали цветя и кой каквото носел. Хората се прегръщали и се радвали. Със сълзи на благодарност те прегръщали и руските войници. Съгласие за помощ изявили Маци Студенков, Васи Генов, Иван Брестовлиев, Васил Клатуров, които тръгнали с войниците да показват пътищата към околните села.

Говори се, че Мустафа Чанакоолу, който искал да помага на русите, бил изпратен на разузнаване в Плевен и като се върнал докладвал, че в Плевен има само 200-300 войника, което наистина е било така до идването на Осман паша от Видин с елитна турска войска. Войските на Осман паша пристигнат в града на 8 юли 1877 г. и веднага организират отбраната на града по околните височини. За изненада на руските войски, които тръгват да превземат Плевен с не добро разузнаване, те били посрещнати от силния и унищожителен огън на редовната турска войска. Руснаците били отблъснати. В преследване на руските части турците дотигат чак до Турски Тръстнеки. Дядо Иван Комитата, който е бил водач при руснаците разказвал, че в местността “Палаца” при старите лозя, руснаците дали решителен отпор на настъпващите турци. Там, казваше Дядо Иван, стана голяма сеч. Едва ли някой от турските войници успяха да се спасят. В боя загинали няколко конника и един офицер. На другия ден Стоян Атанасов Тоцев, който бил определен за комендант на селото наредил руските войници да бъдат погребани на средната могила, намираща са в района.

Била сформирана група за подпомагане на руските освободители, в която се включели и участници в революционната борба. Едни помагали на руснаците като водачи, а други в продоволствието с храни, сено и зърно за конете. Една група от девойки и млади жени се притегли на помощ в лазарета и домовете където имало ранени бойци. Създала се комисия с отговорник чорбаджията Васил Генов за събиране и изкупуване на храни и фуражи. Групата обхождала селата Мечка, Коиловци, Новачене, Караагач (Тотлебен) и др. като изкупували жито, животни за клане, зърно и фураж за конете.

По време на обсадата на Плевен в Турски Тръстеник са базирани следните руски части: Щаба и поделенията на 9 артилерийска дивизия, 34-ти Казашки полк, 2-ра конна бригада и др. с командири генерал Вилхем Олдикоп, полковник Тутолмин и др.

При втория щурма на Плевен (26- 31 август 1877 г.) генерал Олдекоп бил ранен. Той е лекуван тук в полевата болница, но на 9 септември 1877 г. умира. Погребан е в Славяново, в двора на църквата. Той е единствения руски генерал погребан в България. Хората дълги години са говорили за това погребение, извършено с участието на цялото население. Яйце, казваше дядо Яким Дончев, да хвърлиш нямаше къде да падне. Всички плачеха. Ковчега носели на ръце, а след него конят на генерала, покрит с черно, воден от офицер. Слово е произнесъл главнокомандващия великият княз Николай Николаевич, в което е благодарили на църковното настоятелство за предоставения терен и организираното погребение. След него вълнуващи думи е казал и поп Христо Цачев, извършил опелото. На погребението са присъствали също министърът на войната на Русия Дмитрий Милютин, румънският главнокомандващ генерал Кристодор Черкез и др. видни личности. На гроба на генерала са поставени два паметника: от военната част и от семейството му. Съпругата и двамата сина на генерал Олдекоп посещават Славяново през 1902 г., посрещнати най-топло от населението.

В сраженията на руските части с турците след обсадата на Плевен под ръководството на генерал Тотлебен от Турски Тръстеник вземат участие като водачи, помагачи и снабдители с храна и вода Моци Студенков, Тодор Тоцев, Васил Генов и др. В боя при Телиш бил ранен Тодор Тоцев, лекуван след това в руската полева болница.

При третия щурм и обсадата на Плевен в с. Турски Тръстеник са отсядали за почивка и възстановяване много руски военни части: 17 Архангелогорски полк, 19 Костромски полк, 20 Галицки полк, 119 Колимски полк, както и 2 и 3 румънски дивизии.

Загиналите и починалите в полевата болница погребвали в Мачевита гробища, сега парк.

След падането на Плевен, със заминаващата руска армия тръгват около 15 волски и биволски коли за превоз на храни, боеприпаси и друго снаражение, карани от 26 младежи доброволци. Сред тях били Минчо Ат. Коцов, Костадин Янков, Георги Дончев, Цанко Ботев, Иван Брестовлиев и др.

Много са тези от с. Турски Тръстеник, които оказвали безкористна и всеотдайна помощ на руските освободители. Мнозина не се върнали и оставили костите си в сраженията и по бойните пътища на войната: Кузи Марков, Данчо Кърчев, Велико Вачев, Цанко Ботев, Симеон Ваков, Кирил Тенев, Тодор Бъчев, Тодор Крушев и Илия Порумов, а Тодор Анчев и Тодор Тоцев са били ранени.

След заминаване на бойните части в полевата болница остават за лекуване още дълго време много руски и румънски войници. Лагера е бил оборудван със землянки. За болните са се грижели много от жените в селото, обучавани от руските лекари. Комисията по събиране на храни и продоволствие под ръководството на чорбаджи Васил Генов продължила да работи след това, като изпращала събраното в частите.

При заминаването си руското командване оставило благодарствени писма и подаръци, които се пазели в черквата до 1935 г., показвани на гости и жителите на селото.
БЕЛЕЖКИ

1. В материала са използвани разкази и лични спомени на доживели до 30-те години стари хора от Славяново и други места.

2. Двадцат месяцев в действащий армии 1877-1878 г., т.І, ІІ. Петербург.

3. Енциклопедия на България, т. 5, 6. БАН, С., 1987.

4. За славяните. Изд. “Отечество”, 1983, с. 139.

5. История на циганите в България. С., 1993.

6. Протоколи на община Турски Тръстеник от 1928 г.
ПОГЛЕД В МИНАЛОТО НА СЕЛО ГОРТАЛОВО
Веселин Ганчев Чернялски
Веселин Борисов Ганчев /Чернялски/ е роден през 1945 г. в с. Горталово, Плевенско. Завършил е института за начални учители в Плевен. Бил е учител в Плевенски, Добрички, Монтански и Великотърновски окръзи. Член на дружеството на писателите – Плевен и на Съюза на незивисимите български писатели – София. Има издадени 3 книги с поезия. През 2004 г. издаде краеведската книга „Поглед в миналото на Горталово” и организира общоселски празник във връзка със 70 години от преименуване на селото. Член на дружеството на плевенските краеведи.
Каньонът на малката река Чернялка е забележителен не само със своята приказна красота и природни дадености, но и с многобройните останки и руини от крепости и поселища, забравили не само годините си, но и вековете, през които са съществували.

Знае се, че от дълбока древност хората са се заселвали в места, които са естествено защитени и са в близост до извори, реки и езера. В онези времена този оазис на красотата е бил идеално място за заселване и живот, отговарящо напълно на тогавашните изисквания и потребности. А и пещерите – най-сигурното убежище при опасностите, дебнещи от всякъде, са доста на брой.

Едва и най-богатото въображение би могло да ни върне в онези векове на примитивизъм, в който наистина опасностите са били на всяка крачка, а болестите са покосявали за броени дни цели родове и поселища.

Мнозина от старите хора, с които съм разговарял през годините предполагаха, а други бяха убедени, че Черна пещера при Баба Радица е била обитавана от първобитния човек. Твърдяха, че в нея е намерена каменна брадва. Тези твърдения не са подкрепени с известни доказателство. И все пак цветът на пещерата едва ли е черен само от епизодичното палене на огън от овчари или случайни хора…

Едно е сигурно – в района, в който е разположено днешното село Горталово и в близост до него, в каньона на река Чернялка, от незапомнени времена е имало човешки живот.

През 1921 г.археолозите Иван Велков и Васил Миков (тогава студенти по история) посещават каньона и каньона на село Горталово и се задържат тук няколко дни. Най-голямо внимание отделят на един уникален паметник от древността, наричан от местните хора Мечока. Това бил един скален масив, достигащ 11 метра височина и заемащ площ от около 6 кв. м., долепен до скалата. Името си носел от фигурките на мечки по него, отчупени от неизвестен злосторник още преди идването на археолозите.

Върху камъка са били изрязани 12 фигурки на животни, 6 на хора, много конусообразни дупчици, пръснати по цялата колона, различни знаци, геометрични изображения, надписи и две години – 1831 и 1837. Дупчиците са били разпределени в разни геометрични фигурки.

Изследователите смятат, че тези дупчици са правени във връзка с култови обреди. Такива камъни са споменавани и в Библията, като камъни, които служели да събират кръвта на жертвените животни. Повечето учени ги отнасят към новокаменния период и бронзовата епоха.

От шестте човешки фигурки за отбелязване са две. Едната – висока 13 см., права в анфас, двата крака наляво, с разперени ръце. В дясната ръка държи предмет, който се разширява в горния край. Под лявата ръка бил изобразен по-голям кръг с точка в средата. Другата фигурка – висока 17 см., с проснати настрани ръце, се намирала малко в дясно и под първата в легнало положение. Според проф. Кондаков рисунката изобразявала убиването на Голиат от Давид, както това се среща в по-стари живописи.

Голяма част от скалата била заета от разни начертания от прави линии, кръстосани и издълбани в най-различни посоки.

Към периферията на северната половина на скалата имало няколко почти равнораменни кръста, които свършвали накрая с по една вдлъбнатина.

Към средата на неравната площ се намирали шест изображения с по-особена форма – разни кръгове, разделени на квадрати с по две и няколко линии.

На разни места върху скалата имало единични букви и един надпис, начертанието на който е различно от това на фигурките, но било също от далечни времена, както личи добре от буквите носовки, а двете дати 1831 и 1837 са били начертани по съвсем друг начин.

Освен тези скални рисунки при село Карагуй, отбелязват в заключение изследователите, ние притежаваме подобни фигурки и от разкопките в Абоба (древна Плиска). Там те се срещат върху камък и тухли. Във всеки случай рисунките от Карагуй стоят несравнимо по-високо от тези в Абоба.

Непосредствено зад Мечока има две плитки пещери, дооформени явно с човешка намеса. Самото им разположение на около 2,5 – 3 м. от основата на скалата и пробития отвор, който ги свързва говори за това. Спореде преданията на стари хора (Цветан Жеков, Славчо Дачев) и един иманяр, едната от тях е била скална църква с една или две икони, изписани върху самата скала. Безспорно това място е било светилище от незапомнени времена.

За съжаление, през 1905 г. наш съселянин, подгонен от немотия, невежество и простотия, разбил с кирка иконите, за да търси под тях скрито имане. Привикали го тогава в полицията, набили го порядъчно, но това не върнало тези безценни паметници. Подобна участ сполетяла след години и Мечока, който се оказал от дамарлии камъни и покорно легнал в основите на къщи.

Над това древно светилище е имало стара римска крепост. На около 400-500 м. от нея през дола Аматица е съществувала друга синхронична римска крепост. И двете просъществували, според двамата археолози, и през средновековието.

Честите нападения на земите в Дунавската равнина от готи и хуни през четвъртото столетие пр. Хр. принудили Империята да подсили граничната си зона. По това време били изградени повечето от регистрираните късноантични крепости, разположени най-често по естествено защитени терени. Тези крепости охранявали пътищата, проходите и преграждали пътя към Балкана и Константинопол.

Според К. Шкорпил пътя от Никополис ад Иструм (край с. Никюп, Великотърновско) за Сердика (София) е пресичал землищата на с. Градище, гр. Левски, с. Пелишат, Сторгозия, като тук се отклонявал и по на юг е минавал през землищата на селата Карагуй, Крушовица и Садовец.

От споменатите две крепости като на длан се вижда каньона и околностите му. Крепостите са охранявали римския път, който вероятно е слизал през Аматица и пресичайки каньона е излизал отсрещния бряг през Върли дол, продължавайки по скалния венец към Крушовица. Никой от старите хора не знаеше кога и от кого и прокаран този път, но самата му направа, доказано от изследователите, потвърждава, че е от римско време.

В горния край на селото също е имало такава късноатична крепост, наричана Градището. До преди десетилетия част от крепостните стени били запазени в сравнително добро състояние, но тя също не е изследвана от специалисти.

Десетки са случаите, когато при изкопни работи в дворовете или по време на оран в нивите си нашите деди са намирали парчета от керамични съдове, на изядени от ръждата подобия на стрели, на почернели от времето и забравата монети. Мълвата говори и за по-голям късмет на някои нашенци. Натъквали се на множество римски гробове, пещи за изпичане на керамика, римски варници и пр.

Колко ли безценни следи от древността лежат под земята на родното ни село? А колко ли вече безвъзвратно са загубени или унищожени, или намерили място в чужди музеи и колекции?

Всъщност къде е началото? Кога и от кого е основано днешното село Горталово?

В младежките ми години някой от моите съприказчици старци спомена, че Карагуй е много старо царско село. Разбира се, не обърнах особено внимание на думите му. Не съм го и записал тогава. Пък и никой друг не спомена подобно нещо в многобройните разговори. Наскоро обаче мъж на моята възраст сподели, че дядо му бил повече от убеден в твърдението, че селото е било царско по време на Асеневци. Дали е правдоподобно такова твърдение? И какво му е било царското, ако наистина е било такова?

В първите десетилетия на турското робство е имало селища, които са били с по-особен статут: едни са шиели дрехи на аскера и са ги наричали терзи, други са отглеждали и обучавали кучета за турските големци и се им казвали доганари, а трети се опитомявали и дресирали ловни соколи и са се именували крагуери. Вероятно тези селища са съществували като такива и преди идването на турците тук. В такъв случай се подразбира произхода и съществуването на селото.

Карагуй, според Васил Миков, е турски изговор на формата „крагуй”, която има прабългарски произход и е със значение „скален сокол, ястреб”. Знае се, че прабългарите са били изкусни майстори в опитомяването и дресирането на тези птици. Нещо повече – използвали са ги не само при лов, но и при бойни действия!

Като се има предвид, че в каньона на река Чернялка и днес гнездят много от тези птици, можем да допуснем това занимание да е било основния поминък на обитателите на селището.

Това съвсем не значи, че селото е основано от прабългари, но вероятността името му да е дошло от поминъка населяващите го – ни препраща да търсим началото доста назад през вековете. В подкрепа на казаното са и имената на близките до Мечока и скалната църква местности – Аматица, баба Радица. Защо да не допуснем, че носят имената на местни воеводи. А имена с такива окончания в онези времена не са били рядкост: Звиница – син на Омуртаг, Илица – български сановник, Никулица – пълководец на цар Самуил, Несторица, Лазарица – воеводи и т. н.

Загадка си остава и едно уникално скално съоръжение в каньона, в близост до Баба Радица – Царева дупка. Това е едно убежище и наблюдателница, изработено за целта в самата скала. В неголямо помещение над цепнатината н скалата сръчни каменоделци са изработили в камъка маса и пейка. При влизане отдолу има две икони, които оставали вляво срещу пейката. Зад нея има неголям кръгъл отвор, от който може да се наблюдава каньона надолу и нагоре в далечина. На масата е изработена паница, в нея – риба, а отстрани – вилица с три рога, захлупена надолу. На около пет метра от пейката четири стъпала водят през тунелче до лавица, която е северно от скалата. След десетина метра ход по нея се стига до вход, висок около метър и широк 70 см. На средата от двете му страни има една вдлъбнатина, където явно е слагано дърво за затваряне на входа. Вътре има изработено каменно легло.

За кого и кога е било изработено това уникално съоръжение? Откъде носи името си Царева дупка?

Знае се, че голям отпор на турците при падането на България под османско владение са дали укрепените центрове Плевен, Ловеч и Враца. Продължителна и тежка е била борбата за Кайлъшката крепост. Според местна легенда в нея взел участие и самият цар Иван Шишман, след безуспешния си опит да премине във Влашко и потърси помощ от воеводата Мирчо.

Именно с това участие на Иван Шишман в отбраната на Плевенската крепост някои свързват и името му с Царева дупка. Но тъй като историческите сведения за съдбата на Иван Шишман от това време сочат друго, то може да се твърди, че това съоръжение е имало съвсем друго предназначение. То е познато и под името Хайдушката дупка, с което може да се обясни предназначението му. Това са само предположения. Столетията са скрили от нас предназначението и целта на това уникално съоръжение, но то ясно показва, че е плод на човешка ръка, и че е служело на хората.

В Плевенския държавен архив и в библиотеката на Регионалния исторически музей се съхраняват много книги и документи свързани с миналото на Плевенския край. Богата архивна колекция притежава Ориенталския отдел на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий” в София. В последно време достъпът до най-богатото хранилище на османо-турски документи –османския архив ВВОА – Истамбул и Анкара, Република Турция, дава нови възможности за надникване в миналото на нашия край от специалистите.

Според турския пътешественик Евлия Челеби, посетил Плевен през 1661 г., градът бил превзет от Михал бей, който след това получил от султан Мурад града и 33 села като арпалък (наследствен имот за издържане).

От тогава съдбата на Плевенско е свързана с рода Михал-бейовци. От плевенските Михал-бейовци най-забележителен бил Гаази Аляадин Али бей, който завещал града заедно с 33 села в Плевенско, Ловешко и Никополско на основания от него вакъф (религиозна организация, приходите от която са предназначени за издръжка на джамии, училища, завиета, обществени кухни и др. предназначени само за мюсюлмани). Информация за предисторията на вакъфа дава подробен поземлен опис (муфасал дефтер) на Никополския санджак от петдесетте години на ХVІ век и в препис от 1613 г. на друг подобен поземлен опис. Според тях Али бей получава от султан Баязид ІІ (1481-1512) селата Пилевне (Плевен), Долно Гиривиче (в района на Гривица – изчезнало) и Къшин под формата на дарение (темлик) с права на частна собственост. Впоследствие получава и имперско разрешение,че може да събира хайманета неверници, не зачислени към никого като рая или не вписани в регистъра в регистъра за джизие (вид данък, който се плащал от всеки мъж християнин задето му е позволено за живее в земята на правоверните), да ги засели в поземлените граници на дарените му селища и да се ползва с право на собственост над тях. После той вакъфирал част от „споменатите села, които събрал” за поддръжка на построените от него месджит, имарет и завие в Плевен. Според поземлените описи седемнадесет села са били вакъф на месджида и имарета в Плевен. Петото по ред е село Карагуй.

Вакъфът на Али бей в Плевен е основан с акт за завещание от 1496 г., а допълнение по волята на сина му Хасан бей е направено през 1505 г. В допълнение Али бей е споменат като покойник. От всичко това може със сигурност да се твърди, че село Карагуй е съществувало преди основаването на вакъфа.

В сведенията за немюсюлманското население в селищата от Плевенско, според регистри от ВВОА – Инстамбул за първата половина на ХVІ век, през 1523-1524 г. с. Карагуй е било селище с 29 пълночленни и едно вдовишко семейства с 18 неженени младежи-неверници, записани да издължават данък. Двадесетина години по-късно – през 1544-1545 г. домакинствата са 40 пълночленни и едно вдовишко, а неженените младежи – 35.

Като се има предвид, че системното записване на населението и приходите от селищата в Плевенско не е започнало веднага след завладяване на страната от турците, а вероятно към средата на ХV век, както и гореспоменатото за вакъфа на Али бей, можем със сигурност да твърдим, че селото ни има над 510 годишно минало. Друг е въпросът: къде е началото, от кого и как е основано? Засега на този въпрос не може да се отговори.

Безспорно е само едно – в този приказен каньон, богато надарен от природата, от дълбока древност е имало човешко присъствие.Свидетелствата за това са многобройни – исторически находки и природни забележителности, живите и до днес легенди и предания.

1   2   3   4   5   6   7   8


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница