Към въпроса за историята на крепостта сторгозия и хипотеза за произхода на името на гр. Плевен янко Бояджиев, Соня Лазарова



страница7/8
Дата23.07.2016
Размер1.47 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8

НА ЗАВЪРШИЛИТЕ МЕДИЦИНСКИ СПЕЦИАЛНОСТИ ОТ ПЕТЪРНИЦА
І. ЛЕКАРИ

1.Николай Иванов Коларов

2. Симеон Иванов Моновски

3. Велчо Димитров Велков

4. Венелин Иванов Попов

5. Владко Атанасов Минков

6. Димитър Иванов Гергов

7. Проф. Гето Горанов Пенов

8. Гето Петров Колов

9. Снежина Ячева Данова

10. Богдана Иванова Богданова – Попова

11. Иван Георгиев Димитров

12. Татяна Георгиева Тачева

13. Петко Иванов


ІІ. АКУШЕРКИ

1. Богдана Йотова Бочева

2. Гинка Иванова Петрова

3. Дафина Койчева Гешева

4. Светла Николова Петрова
ІІІ. ЗЪБОЛЕКАРИ

1. Венета Борисова Петрова


ІV. АПТЕКАРКИ

1. Йорданка Иванова Сименова

2. Владислава Павлова Костова

3. Минка Данова Кирова

4. Танушка Иванова Матеева

5. Нешка Иванова Гетова

6. Светла Гетова Петрова – Кълева

7. Искра Ангелова Григорова

8. Геноваве Атанасова Тачева

9. Маргарита Александрова Кръстева

10. Веселка Петрова Симеонова

11. Антоанета Пенева Вълкова


V. РЕХАБИЛИТАТОРКИ

1. Дафина Танова Димитрова

2. Бистра Милчева Иванова

БЕЛЕЖКИ

1. Енциклопедия “България”- С., БАН, 1981, т.ІІ, с. 704, 705.

2. ДА – Плевен. Ф 4, оп. ІІІ, а. е. 1 – 28; ф 148, оп І, а. е. 14, 26, 27, 28, 57-78; ф 160, оп.І, а. е. 2-5; ф 619, оп. І, а. е. 10, 11.

3. История на медицината в България. Кол. под ръков. на д-р Вера Павлова. С., 1980.

4. Личен архив на д-р Николай Ив. Коларов.

125 ГОДИНИ УЧИЛИЩЕ В с. АСЕНОВЦИ
Янко Н. Цочев
Янко Николов Цочев е роден през 1933 г. в с. Асеновци, Плевенска област. Педагогическо образование завършва в гр. В. Търново през 1952 г. Учителствува в селата Горна Студена, Свищовски; Поп Русаново, Тервелско; Стефаново, Ловешко. Най-много труд, знание и обществена дейност отдава на родното село като начален учител. Още от младежките си години сътрудничи на много регионални и национални периодични издания. Обича да рисува, да се занимава с фотография, да пише стихове и епиграми. Краведските му интереси са от много години. Участвал е в проучване и написване исторически изследвания за БЗНС, училището, читалището и потребителната кооперация “Орало” в село Асеновци. В момента работи над историята на селото и родово проучване за род Чочевци. Женен. Има две дъщери. Пенсионер от 1993 г.
Славен, поучителен и трънлив е пътят на учебното дело в с. Осма Калугерово (дн. Асеновци), Плевенска област.

Жаждата за политическа и духовна свобода на българския народ, особено след откриване на Габровското училище през 1835 г. указва влияние и върху по-бедното население на с.Осма Калугерово. По сведение на началния учител Илия Тинков и от по-стари хора, първото училище е открито в далечната 1852 г. То се намирало в една малка стара къщичка на Генчо Нацев, в днешните дворове на Петър и Андрей Декови. Тук се събирали от 5 до 15 момчета, които се учели на четмо и писмо. Пръв учител бил Анчо Стоянов, родом от гр. Севлиево. На следващата година е главėн Димитър Дувлотов с годишна заплата от 60 лева. До 1858 г. се изреждат учителите Трифон Ценков, свещ. Иван Карапетров, Ботьо Анчев, Тодор Ловчалията.

През 1862 г. селяните с лични дарения и труд построяват църквата “Св. Св. Петър и Павел” – една от първите църкви в Ловешкия край. За нуждите на свещеника била уредена килия, която се използвала и за училище. Тук учителствува свещ. Иван Карапетров, който наред с учебните и църковните дела бил и председател на революционния комитет основан тук от Васил Левски през 1870 г. Все по това време през килийното училище преминават бъдещите местни учители Хино Карапетров, Дамян Петков, който поставя основите на първото светско училище в селото. Към четенето и писането се застъпват часове по смятане, пеене, рисуване, ръчен труд, физкултура. Характерно е да се подчертае начина на обучение. За начинаещите буквите се опреличавали на предмети, а за по-грамотните се давало “от тук до тук”. Изучавана било черковно-славянската азбука, в която е имало и други три букви – дж, иъ, дз. Писаното ставало на табли, а пред килията имало плоча с мокър пясък, където била показвана формата на буквите. След години се въвежда хартията и писането с мастило, направено от горени шишарки. За писалки служели пера от гъска, а мастилницата се наричала дивит.

През всичките години до Освобождението издръжката на училището-килия ставала със средства събрани от родителите. Спазаряването на учителя ставало за няколко стотин гроша от Димитровден до Великден. Пред останалите месеци децата помагали на родителите си в полските работи и отглеждането на животни.

Голямя роля в просветното и революционно дело на селото е играл вече споменатия свещеник Иван Карапетров. Под неговото ръководство израстват много младежи патриоти, които вземат дейно участие в подготовката на Априлското въстание, четите на Ходжи Димитър и Стефан Караджа. Типичин пример е участието на Пеньо Бончев Камбуров в Ботевата чета, който бива обесен в Русе след погрома на въстанието. Населението помни героичните дела на опълченците Тодор Дончев, Минко Танев, Киро Тонев, чиито имена и днес стоят изсечени върху гранита на паметника на героите на площад “Тодор Кирков” в гр. Ловеч.

След Освобождението, през 1880 г., се изгражда модерна за времето си училищна сграда на два етажа в югоизточния край на селото в двора на днешното училище “Христо Ботев”. На горния етаж се помещавало училището, а на долния – общината. Все по това време общината оземлява училището с 900 дка орна земя и 1000 дка гори за издръжка и отопление.

До 1902/1903 г. в училището работят много учители, но светла диря оставят Костадин Киров – наречен Гуджо, с третокласно образование, Симеон Папазов от с. Горско Сливово с четирикласно образование, Иван Наков от с. Самоводене, Търновско, със средно земеделско образовение, Тодор Тотев, син на войводата Филип Тотьо, Матей Сарафов Шиваров, който с доброто си образование и подготовка дава нов светски облик на урочната и изванкласна работа в училищната дейност. Голям е приносът му за поставяне началото на библиотечното дело в новооткритото читалище през 1894 г.

С течение на годините учебното дело в България се развива и подобрява, създават се добре подготвени кадри, като се черпи опит от образователните системи на Чехия и Русия. Още тогава е бил внедрен аналитико-синтетичния метод за ограмотяване на първокласниците, вероятно внедрен от Габровското училище. Въвежда се ново учебно съдържание в учебниците, утвърждава се педагогическия печат и пр.

В редица учебни документи се забелязва стройна организация на учебната дейност, ремонт на учебната сграда, откриване на учебната година, разпределение на учители, отделения, учебен материал, тържества, екскурзии. За всички тези неща е имало подробни инструкции от МНП, а контролът се възлагал на инспектори, които извършвали проверки поне един път годишно.

Заедно с учебната работа, често учителите вземали участие и в обществената дейност на селото, която понякога водела до неприятности. Типичен пример бил случаят с Петър Колчев, който в качеството си на председател на избирно бюро, искайки да услужи на управляващата консервативна партия, направил опит да подмени изборните бюлетини. Открит от преставителите на либералната партия, бил нападнат, бит и толкова уплашен, че след време се разболял и починал.

След 1902 г.основно се променя учителския персонал. Светла диря оставя учителят Панайот Каменаров от гр. Шумен. Заедно със съпругата си Иванка Каменарова и Ангел Радев дават тласък на библиотечната дейност не само в училище, но и в селското читалище “Съзнание”. За пръв път с протокол от 6 януари 1902 г. се взема решение и са изнесени пиесите “Нещастна фамилия” от Васил Друмев и комедията “Дряновските чорбаджии” В същия протокол са отбелязани цените на билетите: първо място – 70 стотинки, второ място – 40 стотинки и галерия – 20 стотинки. С получените средства са закупени книги за библиотеката, наречена “Осъм” и учебници за бедните ученици.

След 1902 г. с увеличаване на населението и нарастване на децата, подлежащи на обучение, възниква необходимостта от нова учебна сграда. Такава била построена на един етаж с широки и светли стаи. Пред сградата се полага циментова площадка, а край пътеките са засадени плодни дръвчета и жив плет от черници. От лявата страна на главната алея се очертава физкултурно игрище, а от дясната – лозе. На учениците се обръща внимание как да се грижат и опазват насажденията. За цялата тази дейност са изразходвани 1845 лева (по тогавашен курс).

Младите учители Шиваров и Радев са навсякъде: денем сред децата, вечер – на вечерно училище. През свободното време събират дарения от богати селяни, с които закупуват на бедните ученици дрешки, цървулки, книги.

Минават години. Идват и си отиват учители. Напускат интусиасти, дохождат мързеливи и нехайни. Само след 5 години от алеи, цветя, дръвчета нищо не остава. Към 1919-1911 г. от лозето няма и помен, а от живия плет стърчат само драки.

Идват Балканската (1912-1913 г.) и Първата световна война (1915-1918 г.). Училището е затваряно два пъти по за една година. Въпреки жертвите, мизерията и глада, за пръв път през 1915 г. се открива прогимназия в селото на името на поета-революционер Христо Ботев. Първа прогимназиална учителка е Мара Топалова от гр. Ловеч. Обучението се води на две смени, а учителите от двете степени достигат 12 души, а учениците надминават 150 броя. Новите учители донасят нови идеи в организацията на учебния процес. Тези, които симпатизират и подкрепят работническите вълнения участват в голямата железничарска стачка през 1919 г., за което биват уволнявани, бити, премествани, унижавани. Въпреки постояните трудности в учителската колегия битувал здрав дух и колективизъм. Учителите тайно подготвят пиесата “Вампир” и с получените средства подпомагат уволнената и заболяла учителка Мара Хубанова от гр. Севлиево.

През 1923 –1924 г. в училището идват млади местни учители с добра педагогическа подготовка – възпитаници на педагогическата училище в гр. Ловеч и института за прогимназиални учители в гр. Бяла Черква, Павликенско. Стефан Атанасов, Георги Цветков, Александър Василев, Михал Пенчев полагат много усилия за издигане нивото и разнообразяване на учебния процес. Откриват се курсове за подготовка на занаятчии за майсторски изпити, за такива постъпващи във вечерно училище и народен университет. Изнасят се сказки и беседи по кооперативно дело и земеделие, научни и здравни въпроси, основава се и се попълва с много експонати (над 3500 бр.) ученическа археологическа сбирка, една от първите в Ловешкия край.

Селото расте и хубавее. Децата се увеличават, като почти всички на ученическа възраст го посещават. Завършилите ІІІ клас вземат занаят, а част от тях се записват в гимназиите в градовете Ловеч, Плевен, Свищов. Появава се първата селска интелигенция. Училищните сгради стават тесни за многото деца, което налага построяване на квартално начално училище в източния край на селото. Сградата е завършена през 1932 г. Наименувано е “Васил Левски”. Пет години след това, за нуждите на прогимназията се надстройва втори етаж на училище “Христо Ботев”. Дворът се разширява и огражда със солидна ограда, оформя се овощна градина, опитно поле, физкултурни площадки, черничева градина. През летните месеци на една от годините се отглеждат буби, като с парите от продажбата на копринените пашкули е закупен мощен радиоапарат за 60 000 лево (по тогавашен курс). От двете страни на централната алея се засажда жив плет от бряст, който и днес краси училищния двор.

Като съвременик и участник в учебния процес (с 41-годишен педагогически стаж в това училище) не мога да не спомена за най-подготвения, най-вародния, най-обичания дългогодишен учител и директор Георги Цвятков Тонков. Роден през 1899 г. в средно земеделско семейство, той е възпитаник на единствения випуск на Учителския институт в с. Бяла Черква, Павликенско по времето на земеделското правителство на Александър Стамболийски. От тук започва неговия професионален живот на учител и общественик. Винаги прилично облечен, вечно усмихнат, той блестеше със своята подготовка. Преподаваше всички предмети от І и ІІ група. Незабравими ще останат часовете по физика, химия, естествознание – наситени с опити, наблюдения и екскурзии. В часовете по пеене, цигулката пееше в неговите ръце, а на спортното игрище се разучаваха занимателни игри, хорà и танци. Училищните тържества бяха съпроводени с изпълнение на физкултурни номера – прескоци, пирамиди, упражнения. Девизът му “Здраво тяло – здрав дух” беше основен принцип в живота му, който възпитаваше и в децата. А вечер ще го видите в читалището като актьор, режисьор, суфльор, гримьор. Под негово ръководство бяха подготвени и изнесени над 30 пиеси, оставили за дълго трайно впечатление в многобройните зрители. В неделните дни преподаваше в неделно училище за възрастни. Беседите му за кооперативното дело, модерно земеделие, религии, космос, обществени строеве и днес още се помнят от неговите бивши ученици и слушатели, а клубовете по трезвеност опазиха много поколения от алкохола и тютюнопушенето. За цялостната му обществено-полезна дейност през 1961 г. беше награден с орден “Кирил и Методий” ІІ ст. Георги Цвятков Тонков преживя два брака, но собствени деца нямаше. В замяна отдаде целия си съзнателен живот на малки и големи, в училището, в читалището, във всестранната кооперация “Орало”, на цялото общество. Почина на 15 септември 1975 г. – деня в който започва учебната година. Вместо към училище, ние неговите ученици и колеги, го отнесохме в гробнищния парк на гр. Ловеч. Погребахме го между две орехчета, високо над града. В ковчега поставихме книги, очилата му и много цветя. Орденът запазихме, за да се гордеем с него и да ни напомня през идните години за добрия човек. Много години след неговата смърт, като учител, често организирах екскурзии в гр. Ловеч. Винаги посещавахме неговия гроб, обкичвахме го с цветя и отново отдавахме почит към любимия учител.

В една негова тетрадка намерих намерих една епитафия, записана от него преди много години:

Аз съм щастлив и спокоен

за утрешния слънчев ден,

защото в живота на хората,

вградих и частица от мен.

Успехите на учителя Георги Цвятков се дължат и на задружния колектив от учители работели с него над 30 години – Стефан Атанасов, Димитра Панчева, Милка Еврева, Михаил Панчев, Иванка Банева, Илия Тинков, Васил Ботев и др., които наред със своята работа в училището, извършваха и много обществена дейност в кооперацията, читалището, обществените организации.

Към 1956-1957 г. почти цялата фаланга от стари учители се пенсионира. На тяхно място дойде нова педагогическа смяна – млади, талантливи, интусиазирани, отлично подготвени: Янко Цочев, Здравка Колчева, Веселин Христов, Веска Гецова (в началния курс) и Иван Газдов, Мара Савова, Гинка Йорданова, Петрана Личева, Атанас Колчев, Нанка Цочева, Мария Николова ( в прогимназията). Не споменавам имената на учителите идващи от други селища, които също дадоха принос за възпитанието и обучението на подрастващите.

Въпреки многото реформи и нововъведения в учебно-възпитателния процес в училищата през годините до 1989 г. чистосърдечно мога да твърдя, че учебното дело постигна значителни резултати, и че възходящото му развитие беше пример за постоянно подобряване, защото:

- Имаше работа за всички учители;

- Образованието беше безплатно във всички степени;

- Учителите бяха с добра методическа и педагогическа подготовка;

- Учебният материал беше написан добре и на достъпен език за децата;

- Извънкласните форми на обучение бяха желани от учениците, бяха начин и стимул за обогатяване на знанията. Дълги години в селското училище съществуваха кръжоци по фотография, математика, биология, аранжиране на цветя, секции по физкултура (лека атлетика, хандбал, футбол и борба). Многобройните спечелени награди години наред красяха витрините в училището;

- Материалната база в училищата беше добра и ефективно използвана от учители и ученици. През 1960-1961 г. беше построена модерна работилница, оборудвана с всички машини, необходими за обучениета на децата по трудово обучение;

- 90 процента от осмокласниците продължаваха обучението си в средните училища на страната;

- Прегледите на художествената самодейност, физкултурните състезания и спартакиадите възпитаваха в децата усет към красивото, стремеж към победа и увереност в собствените сили.

От основаването на училището до днес преминаха десетки директори, но най-изявени и оставили най-трайни спомени са Панайот Каменаров, Матея Шиваров, Георги Цвятков, Иванка Банева, Иван Газдов.

По случай 100-годишнината на училището, с активното участие на целия учителски колектив и директора Иван Газдов, с помощта на Димитър Цветков – зам. началник отдел “Народна просвета” гр. Плевен, бяха построени футболно, волейболно, баскетболно и хандбално игрище, бяха обновени кабинетите по химия, физика, биология, бяха закупени нови технически средства (магнетофони, касетофони, фотоматериали, прожекционни апарати и др.), беше подновена сградата на училището. Открит беше интернат за 60 деца и построена столова за всички останали ученици.

От 1915 година до сега раздадените дипломи на завършилите ученици са над 2000. Показател за качеството и ефективността на образованието в селското училище са десетките продължили образованието си и завършили висше образование. Мнозина от възпитаниците на училището в Асеновци достигнаха върхове в своята професионална и социална реализация. Те са гордост както за училището, така и за селото и страната.

В момента по-голямата част от учителите в училището са от други населени места. Под ръководството на амбициозната директорка Ваня Толева учителският колектив продължава благородното дело на стотиците учители оставили тук живот, мечти и стремежи. Радваме се, че те са верни на традициите и примера на своите достойни предшественици.


ПРИЛОЖЕНИЕ
СПИСЪК

на завършилите висше образование, възпитаници на

училищата в с. Асеново
1. Професори: Ангел Веков, Цветан Макавеев;

2. Доценти: Виолета Калчева, Стефан Енчев, Иван Атанасов;

3. Лекари: Димитър Кънчев, Гено Николов, Асен Савов, Сестри Христови, Иван Монев, Анелия Петкова, Виолета Калчева, Нанка Калчева, Славка Мирчева, Димитър Любенов;

4. Инженери: Николай Ковачев, Иван Цветков, Стефан Тонков, Кирил Кунев, Борис Чакъров, Иван Ценов, Валентина Минева, Борис Кънчев, Венетка Атанасова, Йордан Сабанчев, Веселин Такев, Васил Газдов, Бисерка Райкова, Тодор Матев, Красимир Савев, Бисерка Крумова;

5. Икономисти: Дананил Колчев, Атанас Такев, Стефан Лишев, Емилия Янкова, Нина Колчева, Никифор Йорданов, Ваня Петкова, Петранка Люцканова, Магда и Ивелина Кавръкови, Боян Лъженчев, Ангел Вълев, Васил Люцканов, Иван Дечев, Веска Генова, Иван Банев, Иван Драголов, Стефан Вълев, Маргарита Вълева, Иван Мандов, Асенка Рускова, Асенка Нисторова, Анелия Райкова, Митка Раденкова, Бонка Раденкова, Иванка Радионова;

6. Агрономи: Ангел Чакъров, Димитър Мошев, Иван Гайдаров, Веселин Иванов;

7. Учители: Асен Калчев, Иванка Мирчева, Стефка Караджова, Катя Пенчева, Лилия Вълева, Рилка Атанасова, Росица Митева, Валентина Люцканова, Надя Янкова, Валя Йорданова, Десислава Стефанова, Георги Янков, Борис Нацев;

8. Ветеринарни лекари: Тодор Александров;

9. Офицери: Стамен Симеонов, Митю Данчев, Иван Цонев, Максим Линев, Атанас Живков, Стефан Кинов, Емил Цонев, Боян Янков, Емил Люцканов.

БЕЛЕЖКИ

1. Летописна книга на квартално училище “В. Левски”.

2. Летописна книга на училище “Хр. Ботев”.

3. Спомени на Илия Тинков – главен учител в училище “В. Левски”.

4. Спомени на Стефан Атанасов и Илия Григоров – учители в училище “Хр. Ботев”

5. Доклад “100 години училище “Христо Ботев”, изработен от комисия в състав: Стефан Атанасов, Илия Григоров, Георги Цвятков, Янко Цочев.




135 ГОДИНИ ХРАМ „СВЕТИ НИКОЛАЙ” В ГРАД СЛАВЯНОВО
НЕДЮ ВАСИЛКОВ
Недю Асенов Василков е роден на 9 септември 1929 г. в гр. Славяново. Гимназия завършва в Славяново , висше агрономическо образование задочно в ССИ – София. След завършване на ШЗО „Хр. Ботев” – София и получаване на офицерско звание остава да служи в армията отначало като комендир взвод, а след това като командир рота и н-к щаб на батальон.Уволнява се като капитан през 1955 г. В гр. Славяново е избиран последователно за секретар на ДКМС, партиен секрета и кмет на селището за периода 1971-1983 г. Награден е с орден „Кирил и Методий”.

През цялата си трудова дейност проявава интерес към миналото на родния край. Организатор и съоргатизаторна 5 родови срещи в гр. Славяново преди 1989 г. След пенсионирането си започва да се занимава по-задълочено с проучвания относно миналото на Славяново. Има желание и набира материали за съставяне история на Славяново. Член на дружеството на плевенските краеведи. Има син и дъщеря и 4 внуци.


Първите сведения за българските църковни общности показват че село Турски Тръстеник (дн. град Славяново) спадало към Търновската епархия, Никополско архиерейско наместничество (духовна околия). То заедно с околните села Коиловци, Мечка, а също и селата от бившата Никополска околия, са най-западните части на епархията. На запад е Врачанска Епархия.

Както е известно, когато турците завладяват българските земи през 1393 г. те заварват стройна църковна организация със седалище Търново с патриарх значимата личност за българския духовен живот Евтимий. Като крепител и поддръжник на българския дух, и възможен център за съпротива, българската църква е била ликвидирана. Турската власт подчинява българската православна църква на гръцката цариградска патриаршия.

Тук в с. Турски Тръстнеик, макар и лишено от черква, през годините на чуждото владичество, населението е дълбоко вярващо, живеещо с добродетелите и ценностите на христовото учение. Не ни е известен какъв е бил религиозният живот на селските жители през ония далечни години, но най-сигурният показател, че са били достойни християни е фактът, че през дългите столетия на робство са запазили българския дух и вярата си.

Историята на храм „Свети Николай” гр. Славяново започва далече в годините на турското владичество. Приблизително към 1840 г. нашите предци отправят искане до турския султан за построяване на православен храм. Молбата явно е била доста настоятелна и подкрепена с необходимите парични подаръци за отговорните турски чиновници до най-високо ниво, защото се получава отговор.

Султан Абдул Меджит Хан издава ферман, с който дава съгласие за строеж на храм в с. Турски Тръстеник. Запазен е оригиналния текст на фермана и понастоящем се съхранява н Държавен архив Велико Търново.

Ферманът е написан върху бял пергаментов лист с черен туш. Не може да се определи точната му дата, защото там където е посочена годината листът е повреден. Но като се има предвид, че султан Абдул Меджит Хан е управлявал Турската империя в периода 1839-1861 г. то може да се отнесе издаването на фермана към този период.

Ферманът е адресиран до директора на Видинската област и наместник на съдията и мюфтията в гр. Никопол.. На същите султанът съобщава, че жителите – руммилети, християни от село Турски Тръстеник, са подали до дивана му подпечатано заявление, с което молят да им се разреши да си построят нов храм на името на Св. Николай с размери: дължина – 33 аршина, ширина – 12 аршина и височина – 11 аршина.. Искането им е подкрепено писмено от цариградския гръцки патриарх. Във фермана по-нататък се казва: „...След проверка на главния секретар на видана ми, оказа се, че тези ми поданици – християни, нямат храм в селото си, а имат право де си построят храм, който да се издигне като се запази обществения ред. Ако се построи храм на обществено място (държавно), трябва правилно па се оцени мястото и да се вземе 1/10 от оценката за данък „ашар”, ако е на църковно място да не се взема и за всичко сторено да се донесе до дивана ми.

С този си ферман давам височайшето си съгласие да се построи спомената църква според горните условия.

Настоящия ферман е вписан в главното тефтерхане при дивана ми.

Вие, главния ми капуджия – баши и директор на Видинска област, както и наместник кадия и мюфтия на Никополска околия и другите чиновници ще знаете, че моето съгласие е дадено да се построи искания храм.

Вие трябва само да не се противопоставяте, но и да съдействате за изпълнение на моето решение, като не създавате нищо противозаконно. Средствата за построяване на храма да се съберат доброволно. От никого принудително да не се взема нито една аспра, нита една треха.

Нарушителите ще бъдат преследвани и наказвани.

Щом получите настоящия ми царски акт трябва да се подчините и да действате според съдържанието му.

Тъй да знаете, тъй да постъпвате!

Чест, слава и пълна вяра отдавайте на високите ми царски знаци, положени начело на този ми свещен акт, написан в престолния ме град Канстантиние.”

Строителството на черквата става под водителството на Атанас Чакалов. Активно участие се взели още Божин Мачев, Динко Събев, Пени Чакалов, Теню Чилишлиев, Васил Караиванов, Иванчо Марков, Велико Кучев, както и турчина Мустафа Чанашки. Мястото е подарено от турците.

От времето на строителството са останали два показателни знака. Пред червата се намира един дълбоко забит в земята камък с размери: височина 1 м; ширина 0,7 м и дебелина 0,2 м. На източната му страна има издълбани в камъка кръст и две клонки; на западната страна надпис „Петър Тодоров – който заправи черквата, омре” и годината 1870; на страничната плоскост – издълбано изображение на шивашка ножица. Явно нашите деди са имали чувство за историцизъм, защото са ни оставили знак за това кой е започнал строежа и кой е подпомогнал със средства строителството (очевидно това са били селските шивачи).

В близост до камбанарията има втори забит камък, на който се чете надпис: „Еню Вачов – 1876”. Очевидно той съща има принос за изграждане на храма, за да бъде удостоен с честта да бъде погребан в църковния двор.

Строителството на черквата е ставало с доброволен труд и средства, събрани от жителите както на Турски Тръстненик, така и от околните селища. Строежът е продължил дълго и е завършен през 1870 г. Освещаването на църквата става през 1890 г.

Изографисването на църквата е станало през 1890 г. от иконописеца Нистор Трайков, отразено в летописната книга на храма.

Камбанарията е неделима част от църквата. Отначало тя е била в южната част на църковния двор – на високото място, на през годините дървените части на постройката прогнили и се наложило да се изгради нова камбанария, там където е и днес – до входа на черковния двор. На камбанарията са окачени две камбани: малка и голяма. На малката има надпис: „Подарена от Петко Илиев с. Тръстеник 1879 г.” На голямата камбана надписът гласи: „От населението се построи тая камбана ЩАКР – ЕВ 1891 г. с. Тръстеник”.

В летописната книга на храма е записано следното: „Разписка от кмета Атанас Блажев 1894 год., че е получил от черквата 100 лева, за направа на камбана 300 оки, дадени по-напред от общината.” По всяка вероятност става въпрос за това, че общината чрез кмета е дала предварително 100 лева, за да се плати камбаната, след което парите са върнати на общината.

Звънът на тези камбани се е носел над Славяново през целия ХХ век, та и до наши дни. Звукът на църковните камбани е играл голяма роля в живота на селището. В далечното минало камбаната е била единственото обществено средство за комуникация и оповестяване. Църковната камбана е биела при радостни и тъжни поводи, на празници и при бедствие.

Към средата на ХІХ век, около 1850 г. в с. Турски Тръстеник се преселва семейство Роеви от колибарска махала, намираща се между селата Мечка и Асеново. Те били трима братя: Симеон, Аспарух и Илия. Наричали ги Роеви, защото били много деца и се роили като пчелите. Те докарват със себе си голямо стадо овце и 20-30 кобили и жребци. Там където се настаняват в селото (днешното начално училище), имало гробища и малък параклис. Единият от братята – Илия, станал поп в селото. Той е и първият известен свещеник на селото. Починал е преди Освобождението и е погребан двор пред параклиса в тези гробища. Тези стари гробище се помнят от някой възрастни хора, но параклиса не е запомнен. От това време в този район на селото живеят около 10 къщи с фамилията Попови.

По-късно за свещеник пристига от Угърчин Илия Делиев. Те били двама братя и се славели с буйния си нрав и непокорност, затуй ги и наричали Делиеви (от „делия” – луд на турски език). Илия имал хан в Угърчин, но не след дълго напуснал и отишъл в Троянския манастир да се учи за поп. След запопването му го изпращат в Никопол, но там не се задържал дълго. Бил е около 30-32 годишен, когато идва в с. Турски Тръстеник. Изпратили го тук, заради силното гръцко влияние в селото, защото бил упорит и смел. Оземлили го с двор срещу черквата.

Поп Илия дава име на фамилия Попови, които се живеели на местото на настоящия читалищен дом. Синът на поп Илия – Стойчо е роден през 1867 г. и по-късно става кмет на селото. Поп Илия служи в селската църква до смъртта си.

За това че е бил смел и решителен показва и следната случка. Двама черкези заграбили кравите му. Щом съобщили на попа той веднага яхнал коня и взел сабята си. Настигнал грабителите в местността „Церова вода”, убил ги и си прибрал кравите. Турците го арестували и изпратили в Никопол, но жена му дала на каймаканина пет златни напалеона и го освободила.

Следващия свещеник в селската църква е поп Христо Данаилов. Неговият корен е от с. Турски Тръстеник. Майка му е от рода на Марин Цачев. Тя се омъжва в Ловеч, но при раждане на първото си дете Христо умира. Бащата се преселва в Плевен и се оженва повторно, но мащехата не иска да приеме първородния му син. Той се принуждава да върне детето при вуйчовците му в Турски Тръстеник, които го отглеждат. То се оказва много ученолюбиво и се изучава за учител. Христо става учител в селското килийно училище до църквата. Задомва се с жена от с. Българене. Малко по-късно бива ръкоположен за поп и дълги години служи в с. Турски Тръстеник. След няколко години се замогва и си купува просторен двор, където днес живее Никола Цветков Попов. На това място е имало турски беглишки хамбар за събиране на данъка от храни – десятъка.

Свещеник Христо Данаилов създава голямо семейство. Имал е девет деца. Бил много ерудиран човек, ползвал се с много добро име след местните хора. Благодарение на неговата високохуманна и амбициозна дейност черквата повишава авторитета си и заема полагащото й се място в живота на селските жители.

Безспорно най-ярка е изявата на свещеник Христо Данаилов, когото на 9 септември 1877 г. извършва опелото и погребението на генерал-майор Вилхем Карлович Олдекоп от руската армия, загинал в бой. На този ден в селската черква се събират всички командири на войскови части в района на Плевен. Тук е руския военен министър Димитрий Милютин и главнокомандващия на руската армия, великият княз Николай Николаевич. Очевидци от онова време разказват, че всичко било препълнено с хора, че всички скърбели и плакали за тежката загуба. На погребението е произнесъл слово княз Николай Николаевич. Прочувствено слово произнесъл и свещеник Христо Данаиов. Главнокомандващият Николай Николаевич благодарил на църковното настоятелство за предоставения терен за погребението на генерала. Това е единствения руски генерал погребан в България – тук в двора на нашата църква.

Свещеник Христо Данаилов е починал при нещастен случай. Погребан е в черковния двор, но надписът с датата на раждане и смъртта му е заличен.

През 1897 г. общинската управа на селото кани за свещеник Руси Нешков от Пордим. За целта му отреждат голям двор и му построяват просторна къща. Поп Руси Нешков служи в с. Турски Тръстеник цели 37 години – до 1934 г. Той умира през 1948 г. на 78 години и е погребан в черковния двор. На гроба му има поставен паметник.

Поп Руси Нешков е запомнен като образцов в службата, оставил много добро име сред населението. Бил е активен общественик – един от основателите на потребителната кооперация „Помощ” и на читалището. Той е първи магазинер в магазина на кооперацията, бил е общински съветник и активен читалищен деятел.

Свещеник Руси Нешков е имал двама синове: Александър – автомобилен монтьор, работил и живял в Плевен и София и Асен – художник.

Асен е активен читалищен деятел и самодеец в селото. Той е изготвил плана на първото читалище, както декорите и завесата на читалищната сцена. При откриване на читалището през 1923 г. е представена пиесата „Иванко” и Асен е изпълнявал главната роля. Бил е с леви убеждения и преследван от властта. В годините преди 1944 г. емигрира в Съветския съюз. След връщането си в България дълги години работи като художник на Народния театър – София.

За втори свещеник в селото заедно с Руси Нешков през 1901 г. е назначен Никола Стоянов Пенчев. Той дошъл от с. Крамолин. Отначало бил учител в килийното училище, в близост до черквата. Тук в селото той се оженил за Мария Петкова Русанова. Ръкоположен е за поп и селото било разделено на две енории.

Поп Никола Пенчев е служил 12 години в с. Турски Тръстеник. Запомнен като добър и уважаван божи служител, ползвал се с много добро име сред населението. Починал скоропостижно през 1913 г.

След смъртта му общинската управа решава да помогне на сина му Любен да се изучи и да стане поп. За целта се събират храни и пари и изпращат любознателния младеж в Софийската духовна семинария, която той завършва успешно и е ръкоположен за свещеник на 8 декември 1927 г. В последствие Любен Пенчев продължава задочно образованието си и завършва и Духовната академия – София.

Любен Пенчев провеждал черковните служби на много високо ниво. Освен работата като свещеник той развива и разнообразна обществена дейност. Бил е преподавател по стенография в гимназията и по вероучение в прогимназията, активен читалищен деятел и самодеец. Бил е състезател по шахмат във физкултурното дружество „Вихър”.

През 1942 г. е назначен за военен свещеник в Скопие – Македония. По това време тук се провежда военния процес против група войници обвинени в антифашистка конспиративна дейност. Сред тях е и Игнат Панталеев от с. Мечка. Поп Любен съдейства на бащата, пристигнал в Скопие, в усилията да спаси сина си. Приема го в дома си и написва молба за помилване до царя. Отговорът е бил: „Ако осъденият войник се откаже от идеите си ще бъде помилван”, но Игнат не се отказва и присъдата е била изпълнена.

Поп Любен се завръща в Славяново, но остава тук за кратко време. Заминава за София, където работи и живее. Умира през 1965 г.

Синът на поп Любен Никола Попов е дългогодишен учител по български език и литература в Славяновската гимназия, проявявал се като писател и поет.

През 1934 г. в Славяново идва поп Христо Горчев от с. Одърне. Той служи във втората селска енория заедно с поп Любен. Двамата се разбират много добре, помагат си взаимно, съвместно издигат авторитета на църквата в селото. Поп Христо Горчев също участва в обществения живот на селото – преподавател е по вероучение в прогимназията. За да задържат свещеника в селото общинския съвет приема решение за предоставяне дворно място и построяване къща на свещеник Христо Горчев.

Междувременно като свещеник и певец в черквата служи и поп Иван Вандов, дошъл в Турски Тръстеник заедно с бежанците от Егейска Македония през 1924 г. Той е роден през 1865 г. и е починал през 1933 г. Служил е в селската черква 5 години (от 1928 до 1933 г.). Погребан е в църковния двор.

От рапорта на свещеник Руси Нешков до Великотърновската митрополия от 11 август 1925 г. се разбира, че в селото е създадена група на християни-евангелисти, наричани от населението „богомолци”. Проповедите на тази група се посещавали от 33 души. Това ново учение е донесено в селото от някой си Тодор Михайлов, бозаджия от Плевен, дошъл в селото и започнал да прави боза от просо при домашни условия. Той донесъл със себе си библията, която започнал да чете и разяснява на сбирки в дома на Панкови, където се бил настанил. Намерели се и негови последователи.

Отношението на свещеника, официалните църковни власти и болшинството от селската общественост са настроени отрицателно към тази секта. По решение на Епархийския духовен съвет през 1927 г. са отлъчени от източноправославната църква пет жители на селото.

Първият човек от селото, който повярвал на новото учение бил Димитър Илиев Панков. Той имал само 4-класно образование, но бил буден и любознателен. Роден е през 1896 г. До 22-годишната си възраст бил буен и непокорен. Често ходел въоръжен, участвал в побоища и отвличане на моми. След като се приобщил към групата на евангелистите той се променил коренно - станал скромен, тих и кротък човек. По-късно той изпълнява и ролята на проповедник в групата на вярващите евангелисти.

В работата си е бил много старателен и отговорен. След 1960 г. е избран за член на Контролния съвет на ТКЗС, където работи дълги години. Умира през 1977 г. на 81-годишна възраст.

За разширяване влиянието на църквата и приобщаване на повече хора е образувано дружество „Християнско братство” с ръководител свещеник Христо Горчев и членове в ръководството Петър Недев, Георги Попов, Павел Минев, Еленка Спасова, Марийка Цачева, Върбан Анчев и Петър Муков.

През 1934 г. е организиран църковен хор съставен от учители, младежи и девойки от селото с ръководител учителя Никола Евстатиев. Както пише свещеник Любен Попов, в писмото си до Великотърновския митрополит Филип, във всички участници „...изпъква голямата им амбиция, към хубаво пеене, с което привличат повече богомолци в черквата”. Отецът моли благословията на владиката за това тяхно начинание.

И през следващите години църковния хор продължава своите благородни изяви. След 1939 г. диригент на този хор става Балю Георгиев – учител по музика в гимназията.

От летописната книга се вижда, че църковният хор е просъществувал почти цяло десетилетие. От 1934 до 1938 г. диригент е Никола Евстатиев, а от 1939 г. ръководител на състава е учителят по музика в гимназията Балю Георгиев.

Хорът изпълняваше своя репертоар от балкона на църквата, съвместно със свещеника в порядъка на службата. Ефектът беше поразителен. Хорът създаваше тържественост и възвишеност на цялата църковна служба, а вярващите оставаха с незабравими впечатления.. Хората излизаха от черквата облагородени, пречистени и изпълнени с добри намерения.

На 7 август 1938 г. е организирано посeщение и поклонение в Рилския манастир на 50 членове на християнското дружество, водени от свещеник Любен Попов.

През периода след 1920 г. за църквата се набират и значителни дарения. Общинската управа оземлява църквата, освен това дарители стават и отделни частни лица. Марийка Цачева дарява 8 дка нива, ниви подаряват и други лица, чиито близки са погребани в черковния двор. Иван Стефанов дарява 1000 лева за покупка на ново евангелие. Общата стойност на даренията се оценява на около 135000 лева. В момента църквата разполага със 70 дка ниви, които църковното настоятелство дава под наем. До 1990 г. нивите се обработваха от ТКЗС, а след това от частни наематели.

През 50-те години на ХХ век енорийски свещеник в църквата е Илия Бочуров. Той е роден в с. Кара Кьой, Драмско, Гръцка Македония. В селото служи до 1961 г. Поп Илия Бочуков електрифицира черквата през 1956 г.

След преместване на поп Илия, временно тук служи поп Илия Александров Попов от с. Коиловци.

На 5 април 1961 г. за свещеник в църквата е назначен Захари Ненков Захариев. Той е родом от с. Богатово, Севлиевско. Завършил е Софийската духовна семинария. В църквата на гр. Славяново той служи 10 години. Умира през 1971 г. Погребан е в родното си село.

След временния престой на поп Иван Митрев Делиев за свещеник е назначен Блажо Спасов, родом от с. Драгомирово, Свищовско. Характерното за него е това, че той не е източно православен, а католически поп – домен. Но, тук той служи по каноните на източното православие.

През тези години силно намалява интереса към църквата и църковните служби и посещението е много слабо. Но, независимо от това черквата се поддържа в добро състояние.

През 1997 г. по инициатива на градския кмет Иванка Личева се извършва цялостно благоустрояване на църковния двор, измазване на църковната килия, остъкляване на притвора, направа на нова порта и нова ограда на църковния двор. Художниците Румен К. Кокалов и Крум Ив. Коцев, родом от Славяново, освежават иконите в църквата и изографисват челната фасада.

През 2003 и 2004 г. по инициатива на кметовете Евгений Бояджиев и Асен Бъчев е ремонтиран покрива и двете кубета, като малкото изцяло е подменено.

С огорчение обаче трябва да отбележим едно срамно деяние. През 2003 г. неизвестни престъпници откраднаха 39 икони от църковния олтар. До сега крадците не са издирени и наказана, не са намерени и иконите. С усилията на всички, липсващите икони трябва да се възстановят, за да придобие църквата своя предишен красив и впечатляващ вид.

След построяване на черковната сграда, в края на ХІХ век, ролята и значението на църковната институция нараства многократно. Това е видно от много факти и обстоятелства. Авторитетът на църквата се изгражда и от доброто взаимодействие между общинските власти, селската общност и църковната институция. В църковното настоятелство, което се избира всяка година, винаги са работили авторитетни и заможни хора.

Като настоятели многократно са избирани Дамян Панчев, Андрея Стоенчев, Христо Кучев, Атанас Киров, Цветан Казаков, Иван Крамолински, Пъшо Панев, Павел Минев, Личко Мечков, Гатю Мингов, Божин П. Гъбов, Иванчо Бъчев и др.

Като клисари са работили Петър Хр. Недев, Тодор Янков, Петко Христанов, Пъшо Таков, Еню Кузманов, Васил Т. Събев, Сави Муков и др.

Като певци в църквата са запомнени Стоян Горанов, Кръстю Великов, Сава Лазаров и др.

За касиери са избирани Атанас Кипов (Толин) – 1897 г.; Личко Цвятков – 1902-1904 г.; Цветан Ив. Казаков . 1908-1911 г.; Йордан Клатуров - 1939-1940 г.

Изключително голямо и важно събитие за селото и за черквата е било посещението на Търновския митрополит – владиката.

Това е ставало много рядко и се е извършвало при много важни поводи и събития и е оставяло трайни следи в живота и съзнанието на хората. При идване на владиката цялото село се стичало да го посрещне, да го види и да му целуне ръка, да получи благословията му.

От летописната книга на черквата разбираме, че селото е посещавано от Митрополит Климент Браницки през 1890 г., когато е осветена църквата. За втори път владиката посещава с. Турски Тръстеник през 1902 г., по случай освещаване масло – поради падане на градушка 9 години поред в местността „Палашката могила” и след това през 1903 г. при обиколката на епархията си.

Митрополит Антим посещава селото през 1892 г. при освещаване Светия престол, възстановен след като е бил изгорял.

Митрополит Филип посетил селото на 24 декември 1922 г. Тук той отслужил архиерейска служба в присъствие на много хора, пред които държал прочувствена и назидателна реч и ръкоположил в свещенически сан дякон Иван Попов, свещеник на с. Коиловци.

Митрополит Софроний посетил черквата на 16 ноември 1936 г., посрещнат от поп Христо Горчев.

Митрополит Стефан посетил Славяново на 5 април 1962 г., посрещнат от поп Захари.

На 30 октомври 2000 г. Великотърновския митрополит Григорий посещава гр. Славяново, като е отслужена тържествена литургия по повод 100-годишнината на читалище „Климент Браницки” и освещаване новата читалищна сграда. Салонът на читалището бил препълнен с народ и митрополит Григориий, заедно с архиерейския наместник на Никополската духовна околия отец Пламен, свещениците на с. Коиловци – отец Веско и на с. Новачене – отец Костадин извършиха тържествен водосвет и маслосвет.

Повод за посещението на митрополит Григорий в Славяново дава и факта, че читалището носи името на митрополит Климент Браницки, който е владика на Великотърновската епархия през 1900 г., когато е основано селското читалище.

Селското читалище е основано на 31 октомври 1900 г. и един от основателите е свещеник Руси Нешков. Общото събрание на новото читалище единодушно решава да го кръсти с името на митрополит Климент Браницки, със светско име Васил Друмев. Владиката се е ползвал с голям авторитет и влияние в духовния живот на епархията и страната. Известно е на селските хора, че митрополит Климент е бил и си остава един от най-значимите български будители и родолюбци, заставал начело при осъществяване на много общополезни начинания и дела. Той е не само голям духовен водач, но и изявен общественик и политик в младата Българска държава, човек с необикновен характер и твърда воля, образец на добродетелност.

Първата сграда на селското читалище е осветена през 1923 г. от делегата на Търновския митрополит отец Пеев от гр. Горна Оряховица.

През всички години от изграждане на църквата в гр. Славяново, и особено в края на ХІХ и първата четвърт на ХХ век, църквата е играла съществена роля за духовното възпитание на местното население, строго е изпълнявала изискуемите църковни ритуали, последователно е спазвала обичаите и традициите на народа ни.

По всички поводи – и весели и тъжни, по празници и чествания, се е минавало през църквата, за да добие всичко това определената завършеност и необходимата тържественост.

Селото е било разделено на две енории. Двама свещеници – Руси Нешков и Любен Попов, а по-късно Христо Горчев, са обхождали всеки дом, а черквата се е посещавала масово от млади и стари. От училище под строй се е ходело на богослуженията в черквата.

На различни места в землището на селището, по предание и запазени стари обичаи, са правени оброци (курбани) през цялата година. Всеки оброк е ставал на определен празник, или е бил посветен на определен светец, но всички те са имали едно предназначение – да се измоли опрощение и благодат, за здраве и берекет. Такива оброци са правени в местностите „Палашка могила”, „Мечкова чешма”, „Дрепчевите лоза”, „Савеевата градина” и др. Правени са молебени за дъжд и против градушка.

Свещениците строго са държали да се спазват християнските закони и традиции. Лично те са служели за пример. През 1899 г. Великотърновския митрополит Климент Браницки отправя с окръжно своите критични бележки и препоръки към свещениците от епархията. Той ги съветва да постъпват така, че да не оронват престижа и авторитета на църквата.

Определено може да се подчертае, че свещениците служили в Славяновската църква се били достойни и отговорни дейци и стриктно са спазвали заветите на своя митрополит. За това хората са ги уважавали и почитали

През всичко години от развитието на страната българската църквата е играла своята положителна роля за духовното възпитание на хората. Често отричана и пренебрегвана, омаловажавана и неоснователно обвинявана, българската църква е намирала винаги и намира и днес своето място в живота на обществото. Тя винаги е била и остава стожер на духовността и българщината.

През 1945 г. големият български духовен водач Екзарх Стефан пише: „Историята на българската църква е изцяло история на българския народ. Колосалното духовно богатство, което още в ІХ век постави България на завидна висота да догонва и съперничи на Византия и Рим и да стане люлка на славянската писменост, е дело на Светата ни църква. В епохи на победи и радости, на беди и страдания, църквата е била живата съвест на българския народ.”

През настоящата 2005 г. църквата в гр. Славяново ще отбележи своята 135 годишнина.

Днес, ние жителите на гр. Славяново, трябва да изразим и подчертаем преклонение и голяма признателност към делото на нашите прадеди. Към тези, които са построили този величествен храм. А също и към тези, които са го опазили и поддържали. Храмът „Свети Николай Мирликийски” днес е гордост за всички нас

Наша грижа и задължение е да го ценим и поддържаме. Да пазим създадените традиции и да ти обогатяваме, за възпитаваме в младото поколение любов и уважение към християнските добродетели, крепители на българщината и човечността.

1   2   3   4   5   6   7   8


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница