Книга 2 Елена Блаватска глава IX цикличните феномени

„Не можеш да наречеш лудост това, за което, както се оказа, нищо не знаеш."

Тертулиан: „Апология"

„Това не е дело на днешния ден или на вчерашния - то е съществувало през всички времена, и никой не ни е казал откъде и как то е дошло."

Софокъл

„Вярата в свръхестественото е нормално яв­ление, то е изначално, универсално и посто­янно в живота и историята на човешката раса. Отсъствието на вяра в свръхестественото по­ражда материализъм, материализмът поражда чувственост, чувствеността — социални сътре­сения, в бурите на които човекът отново се научава да вярва и да се моли."

„Ако за някого това е невероятно, нека да си остане на своето мнение и да не противоречи на онези, които се вдъхновяват от такива събития за изучаване същината на добродете­лите."

Джозефус

Нека сега от възгледите на Платон и Питагор за материята и енергията преминем към представите на кабалистичната фи­лософия за произхода на човека и ги сравним с теорията за естествения подбор, издигната от Дарвин и Уолъс. Възможно е да намерим основания да признаем първенството на древните и по този въпрос, както констатирахме за областите, разгледани в предходните глави. Струва ни се, че не са необходими по-силни Доказателства на теорията за цикличното развитие от невежес­твото, което е съществувало в миналите векове в средите на патриархалната църква по отношение формата на Земята и Движението на планетите в Слънчевата система. В условията на недостиг на фактически доказателства невежеството на Августин и Лактанций въвлякло цялото християнство в заблуждение (по тези въпроси), което просъществувало до епохата на Галилей; то може да послужи като пример за онези заблуди, преодо­лявайки които човечеството преминава от век във век.

„Облеклата от кожи", споменати в трета глава на „Книга на Битието", които били дадени на Адам и Ева от Бога, са тълкувани от някои древни философи като символизиращи плътските тела, в които с развитието на циклите се обличало човечеството. Древните философи твърдели, че богоподобните физически фор­ми са ставали все по-груби и по-груби, докато не бил достигнат пределът (при падението в материята) на това, което може да бъде наречено последен духовен цикъл, и човечеството встъпило във възходящата дъга на първия човешки цикъл. След това започнали непрекъснати поредици от цикли, или (както ги наричат индийците) ЮГИ; точният брой години, от които се състои всеки цикъл или юга, си остава ненарушима тайна на светилищата и се съобщава само на посветените. Веднага щом човечеството встъпвало в завършващата фаза на текущия цикъл, той постепенно се сливал със следващия, по-висш кръг. С всеки пореден век или епоха човекът ставал все по-изтънчен, докато не бъдела достигната кулминацията на неговото съвършенство, възможно в рамките на съответния цикъл. След това обратно движещата се вълна на времето отнасяла със себе си отломъците от следите и признаците на човешкия прогрес. Един цикъл следвал друг, незабелязано преливайки се в него; високо циви­лизованото, процъфтяващо общество натрупвало мощ и дости­гало върха на своето развитие, след което постепенно отслабвало и угасвало; и когато била достигана крайната точка в низходя­щата дъга, човечеството отново се оказвало затънало във вар­варство, както в началото на възхода. Царства се разрушавали, нации се сменяли една с друга, така е ставало от началото на времето до наши дни; расите ту се издигали една след друга до висшата точка на развитие, ту се спускали до дъното на неве­жеството. Според Дрейпър няма основания да се мисли, че определен (един-единствен) цикъл се разпространява върху цялото човечество едновременно. Точно обратното - докато хората от една зона на планетата се намират в състояние на упадък, в друга част те могат да бележат прогрес в областта на просвещението и цивилизацията.

Доколкото тази теория е аналогична на закона на планетното движение, който кара индивидуалните небесни тела да се въртят около своите оси, дотолкова и системите обикалят около съот­ветните слънца, а цялото това звездно множество на свой ред се носи в кръг около общ център. Животът и смъртта, светлината и тъмнината, денят и нощта върху планетата, въртяща се около своята ос и движеща се по определената си орбита, представля­ват подобие на малкия и големия цикъл¹. Спомнете си хермети­ческата аксиома: „Както горе, така и долу".

Алфред Р. Уолъс доказва по логически път, че развитието на човека се е проявявало главно в неговата ментална организация, а не във външната му форма. Според него човекът се различава от животното по това, че е способен да понася огромни промени в условията на заобикалящата среда, без значителни изменения на телесната си форма и структура. На промените в климата той отговаря със съответни изменения в дрехите, в устройството на жилището и в оръдията на труда. Тялото му може да стане по-малко космато и по-изправено, може да придобие друг цвят или пропорции, „тъй като главата и лицето непосредствено са свързани с мисленето и са средства за изразяване на изтънчените движения на неговата натура". Затова те се изменят с развитието на интелекта му. Имало е времена, когато „човекът все още не е притежавал добре развит мозък (орган на интелекта), който сега дори при най-нисшите представители на човешката раса е развит до такава степен, че се издига високо над висшите животни; времена, когато той не е имал нито човешка реч, нито морални чувства". По-нататьк Уолъс заявява: „Възможно е, по-точно аз съм убеден, че човечеството някога е представлявало единна раса... от хора, чиято космена покривка почти напълно изчезнала". За пещерния човек Уолъс казва по-нататък: „Подчертано широкото лице и изпъкналата долна челюст... издават присъствието на огромна мускулна сила и на дивашки навици на полуживотинска раса..."

Такива са откъслечните знания, които ни дава антропологията за хората от онази древна епоха, която отбелязала крайната точка на падение в низходящия цикъл, след която започвал новият подем. Нека видим как тези данни се потвърждават от ясновидството и психометрията. Професор Дентън предал на своята съпруга парче от вкаменена кост, без да прави и най-малък намек, какво представлява този предмет. Парчето веднага предизвикало у мисис Дентън картина на хора и сцени, които тя отнесла към каменния век. Тя видяла хора, силно напомнящи маймуни, с много космати тела, „при това естествената им покривка от косми им служи като че ли за дреха". „Не е ясно може ли такъв човек да стои съвсем изправен; бедрените му кости изглеждат устроени така, че той не може да го направи - добавя тя. - Понякога виждам част от тялото на едно от тези същества, която изглежда сравнително гладка. Виждам кожа с по-светъл цвят. Не зная дали тя принадлежи към този период. Понякога лицето изглежда плоско; долната му челюст е тежка; челюстите се издават. Челото е ниско и в долната си част се издава напред, надвисвайки над веждите. Виждам едно човекоподобно лице, макар че в него има нещо маймунско. И всички те са като маймуни с дълги ръце и космати тела.²"

Независимо от нежеланието си да признаят правилността на херметическата теория за физическата еволюция на човека, започнала от по-висши и по-духовни същества, учените сами илюстрират как расата е еволюирала от последвалата нисша точка до сегашното състояние на развитие. И тъй като природата изглежда е построена по аналогия, според нас може да се допусне, че същото постепенно развитие на индивидуалните форми преобладава и сред обитателите на невидимата Вселена? Ако такива необикновени резултати могат да бъдат наблюдавани в хода на еволюцията върху нашата малка и незначителна планета (където от маймуна от висш тип са възникнали хора, притежаващи разум и интуиция), защо тогава да не може да се допусне, че безпределните космически пространства са населени с особени безтелесни ангелски форми? Защо в безкрайното мироздание да не може да се намери място за духовните двойници на тези космати, дългоръки и полуразумни предци, а също и на техните предшественици или на потомците им до наше време? Разбира се, духовните двойници на такива първобитни членове на човешкото семейство по необходимост са също така глупави и недоразвити, каквито са били и физическите им тела. Херметическите философи са твърдели, че според закона за циклите днешната човешка раса неизбежно ще трябва да се върне колективно към онази изходна точка на еволюцията, в която човекът за първи път се е покрил с „облекло от кожи", т.е. човешката раса (в съответствие със закона на еволюцията) неизбежно ще стане по-одухотворена. Ако господата Дарвин и Хъксли не бъдат в състояние да докажат, че съвременното човечество вече е достигнало (като физическо и морално живот­но) кулминацията на своето усъвършенстване в хода на еволю­цията и поради това по-нататъшното му еволюционно развитие, т.е. по-нататъшното развитие на човешкия род трябва да спре, то ние не виждаме как те биха могли да опровергаят такъв логически извод.

В лекцията си за въздействието на закона за естествения подбор върху еволюцията на човешката раса Алфред Р. Уолъс посочва: „Като неизбежно следствие висшите, по-интелектуални и по-нравствени раси ще изместят нисшите деградирали раси; законът на естествения подбор, който продължава да действа в човешката ментална организация, ще насочва процесите към най-съвършено приспособяване на висшите способности на чо­века за подобряване на околната природа и социалните условия; докато телесната му форма вероятно ще претърпи незначителни изменения, с изключение развитието на красотата до пълно съвършенство... Изтънчена и облагородена с висшите му инте­лектуални способности и възвишени чувства, неговата ментална структура може да продължава развитието си и да се подобрява дотогава, докато светът отново не бъде населен с една-единствена, почти еднородна маса, нито един индивид от която няма да бъде по-нисш от най-благородните представители на същес­твуващото човечество." Изразните средства на този велик антрополог съчетават трезвите научни методи и предпазливостта в прогнозите, като при това неговата позиция не противоречи на кабалистичните твърдения. Позволете на вечно развиващата се природа, позволете на великия закон - „оцелява най-приспо­собеният", да направи една крачка зад границата, очертана от изводите на Уолъс, и ние ще осъзнаем възможното... не, не възможното, а гарантираното появяване на раса, която (подобно на расата „Врил", описана от Булвър-Литън в „Бъдещата раса") ще бъде само с едно стъпало по-ниско от „Синовете божии".

Следва да се отбележи, че философията на циклите, алегоризирана от египетските йерофанти в „Кръга на необходимост­та", обяснява и алегорията на „човешкото грехопадение". Спо­ред някои арабски описания всяка от седемте стаи в египетските пирамиди, тези велики космически символи, е носела името на една от планетите. Своеобразната архитектура на пирамидите показва ориентацията на метафизичната мисъл на техните стро­ители. Върхът, губещ се в ясното синьо небе на страната на фараоните, символизира началната точка, съществуваща някъде в невидимата Вселена, откъдето е възникнала първата раса духовни прототипове на човечеството. Всяка мумия (от момента на балсамирането) губи своята физическа индивидуалност - в известен смисъл тя става символ на човешката раса. Мумията била поставяна така, че да бъде улеснено излизането на „душа­та" от тялото. Душата е трябвало да мине през седем стаи, символизиращи планетите, преди да извърши излизането си през символичния връх. Всяка стая символизирала една от седемте сфери, както и един от седемте висши типа на духовно-физическото развитие на човечеството, по-висше от нивото, достиг­нато от съвременния човек. На всеки 6000 години душата -представителка на своята раса, може да се насочва към първич­ния си изходен пункт, преди да започне друга еволюция, нов кръг на по-съвършено духовно и физическо преобразяване. Необходимо е сериозно задълбочаване в сложната метафизика на източниците на мистицизма, преди да бъдем в състояние да осъзнаем безкрайната мъдрост на онези от тях, върху които древните мъдреци са съсредоточавали цялата сила на своята величествена мисъл.

Започнал пътя си като чистото и съвършено духовно същество от втората глава на Книга на Битието и бидейки неудовлетворен от положението, отредено му от Демиурга (старшия първороден, Адам Кадмон), вторият Адам - „човекът от прах", се стреми, подтикван от своята гордост, също да стане творец. Произхож­дайки от андрогинния Кадмон, този Адам е също андрогин, тъй като (според най-древните вярвания, алегорично изложени в „Тимей" на Платон) прототиповете на всички наши раси били затворени в микрокосмическо дърво, което расло и се развивало вътре и под сянката на великото, вселенско, или макрокосмическо дърво. Божественият дух е разглеждан като единен и човекът (също както и другите органични и неорганични форми) води началото си от този Източник на Вечна Светлина. Дори ако ни се наложи да отхвърлим хипотезата за андрогинния човек по отношение на физическата му еволюция, значението на тази алегория остава непоколебима в духовен смисъл. Докато първият богочовек (символизиращ първите два принципа на творението, двойният мъже-женски елемент) не различавал доброто от злото, той не можел да облече в конкретна форма „жената", тъй като тя се намирала в него, както и той в нея. Едва когато вследствие коварните намеци на змията, т.е. МАТЕРИЯТА, последната се спуснала и се сгъстила в духовния човек - тогава плодовете от дървото на познанието (доброто и злото) се открили пред умствения му взор. От този момент андрогинното единство престанало да съществува: мъжът отделил от себе си жената в качеството на отделно същество; те разкъсали нишката между чистия дух и чистата материя. Оттогава насам те повече няма да творят духовно и единствено чрез силата на волята; човекът станал физически творец и царството на духа може да бъде завоювано само по пътя на продължително пребиваване в плена на материята. По този начин се проявява значението на Хогард, Хеленичното дърво на живота, свещения дъб, между чиито огромни клони обитава змията, която не може да бъде отстране­на³. Изпълзявайки от изначалния ИЛУС, земната змия става все по-материална и с растяща сила и власт с всяка нова еволюция.

Адам Първи или Кадмон, Логосът на юдейските мистици, е същото, което е и гръцкият Прометей, който иска да се състезава с божествената мъдрост; той е също Пимандър на Хермес, или СИЛАТА НА БОЖЕСТВЕНАТА МИСЪЛ в нейния най-духовен аспект, тъй като е бил конкретизиран от египтяните по-малко, отколкото от предишните двама. Всичките те създават хора, но претърпяват неуспех при постигането на крайната цел. В жела­нието си да даде на човека безсмъртна душа (за да може той, обединявайки тази тройственост в едно, да се върне постепенно към изначалното си състояние, без да загуби своята индивиду­алност) Прометей претърпява несполука в опита си да похити божествения огън и е осъден да изкупи вицата си на планината Казбек. Прометей е също така Логосът на древните гърци, подобно на Херакъл. В „Назарейския кодекс"⁴ ние виждаме как Бахак Зиво напуска небесата на баща си, признавайки, че макар и баща на гении, той не е в състояние да „създава твари", тъй като не е запознат с Оркус като с „поглъщащ пламък, на който не достига светлина." А Фетихил, един от „властелините", седи в „калта" (материята) и иска да знае защо живият огън се е променил толкова много.

Всички тези Логоси, опитващи се да надарят човека с безс­мъртен дух, претърпяват неуспех и всичките са изобразени като понесли сурово наказание за опита си. Онези от ранните хрис­тиянски Бащи на църквата, които (подобно на Ориген и Климент Александрийски) са разбирали добре езическия символизъм, тъй като започнали кариерата си като философи, попаднали в трудна ситуация. Те не можели да отричат елементите на собственото си учение, откривайки ги в древните митове. Последният Логос (Христос), според тяхното учение, също се появил, за да покаже на хората пътя към безсмъртието; и в желанието си да даде на света вечен живот чрез огъня на Светия дух, заплатил с живота си в съответствие с традиционната програма. Така се стигнало до онова противоречиво обяснение, от което духовенството се ползва и до ден днешен, а именно, че всички тези митични герои свидетелстват за пророческия дух, с който Господ по своята милост наградил дори езическите идолопоклонници! Езичниците предвидили във въображението си великата драма на Голгота, оттам идвало и това подобие. От друга страна, философи с непобедима логика твърдели, че благочестивите отци просто се възползвали от вече готовата основа или защото са решили, че това е по-лесно, отколкото сами да измислят нова, или за да привлекат по-голям брой прозелити, които със задоволство биха посрещнали сходството между новото учение и тяхната митолотия, доколкото това засягало външната форма на основните положения.

Алегорията за грехопадението на човека и за огъня на Прометей може да се разглежда и като друга версия на мита за бунта на гордия Луцифер, хвърлен в бездънната пропаст Оркус. В браманската религия Маха-Сура - индийският Луцифер, започва да завижда на светлината на Твореца и начело на легион от^нисши духове вдига въстание срещу Брама, обявявайки му война. Подобно на Херкулес, верният тиранин, който помага на Юпитер и го възстановява на трона му, Шива, третото лице в индийската троица, ги изхвърля всичките от небесната обител в Гондора, областта на вечния мрак. Падналите тук ангели са принудени да се разкаят за злите си деяния и на всичките тях им се предоставя възможност за спасение. В гръцката версия Херкулес, Слънчевият бог, се спуска в Хадес (ада), за да освободи жертвите му от мъченията; и християнската църква също така принуждава своя въплътен бог да се спуска в мрачните области и да побеждава метежния архангел. Кабалистите, на свой ред, обосновават тази алегория полунаучно. Вторият Адам, или първородната раса, чиито хора Платон нарича богове, а Библията - Елохими, не били тройствени по природа, както съвременния земен човек, т.е. не се състояли от душа, дух и тяло, а представлявали пречистени астрални елементи, в които „Ба­щата" вдъхнал безсмъртния божествен дух. Последният по силата на богоподобната си същност, постоянно се стремял да се освободи от ограниченията дори на такъв слаб плен; следовател­но „Божиите синове" в неблагоразумните си стремежи били първите, които начертали бъдещия модел на цикличния закон. „Но човекът не трябва да бъде „подобен" на този от нас - казва творящото Божество, един от Елохимите, - комуто е поверено построяването на нисшето животно." И точно така станало -когато хората от първата раса достигнали върховете на първия цикъл, те загубили равновесието си и тяхната втора, по-груба обвивка (астралното тяло) ги изтеглила надолу към противопо­ложния край.

Кабалистичната версия за синовете Божии (или синовете на светлината) е изложена в Назарейския кодекс. На Бахак-Зиво, „бащата на гениите", е заповядано да „строи твари". Доколкото обаче той не бил „запознат с Оркус", това не му се удало и той повикал на помощ Феталих, един по-чист дух, при когото се получило още по-лошо.

След това на сцената на творението излиза „духът"⁵ (който би трябвало да бъде наречен „душа", тъй като именно това е „анима мунди", която за назаряните и гностиците била от женски род). Новият човек, чиито сияние и блясък се „изменили" (т.е. започнали „да намаляват и гаснат"), събудил Карабтанос⁶, който бил импулсивен, глупав и безразсъден, и му казал: „Въставай, виждаш ли, сиянието (светлината) на най-новия човек (Фетахил)⁷ се оказа недостатъчно (за да създаде хората); и отслабва­нето на това сияние се вижда. Вдигни се, ела заедно с твоята МАЙКА (духа) и се освободи от ограниченията, които те сдър­жат, и от онези, които са по-обширни от целия свят." Последвал (брачен) съюз на динамичната и сляпа материя, насочван от нашепването на духа, не на божественото дихание, а на асгпралния дух, който по силата на своята двойна същност вече е оцветен с материя. Тъй като предложението на МАЙКАТА било прието, духът дал зачатие на „Седемте числа", които Ириней е склонен да разглежда като седем светила (планети), но които в действителност представляват .седемте смъртни гряха, потомство на астралната душа, отделена от божествения си източник (духа), и на материята, слепия демон на страстта. Виждайки това, Фетахил простира ръка към бездната на мате­рията и казва: „Нека земята съществува така, както вече съществува обителта на властите". След това, потапяйки ръката си в хаоса, той го сгъстил и сътворил нашата планета.

Сътворяването на същества, без необходимото вдъхване в тях на чисто божествено дихание, известно на кабалистите като „Жив огън", създавало единствено твари от материя и астрална светлина⁸. По този начин били породени животните, които предшествали човека на земята. Духовните същества, „синовете на светлината", останали верни на великия „Ферхо" (Първоп­ричината на всичко) на земята. Духовните същества, образува­щи небесната, или ангелската йерархия - Адонимите, и легио­ните от гении (заедно с потомството на седемте „глупави" духове, породени от „Карабтанос" и от „духа"), с течение на времето стават „хора на нашата планета"⁹, след предварител­ното им преминаване през всички „творения" във всеки елемент. Започвайки от този стадий, развитието им е проследено от Дарвин, който ни показва как нашите висши форми са се развивали от нисшите. Антропологията не се осмелява да пос­ледва кабалиста в метафизичните му полети извън пределите на нашата планета и е малко вероятно учителите по антрополо­гия да се осмелят да потърсят недостигащите звена в старите кабалистични ръкописи.

Така било поставено началото на първия цикъл, който при оборотите си, насочени надолу, довел на нашата планета безк­райно малка частица от създадените животи, достигнали дъното на низходящата дъга на цикъла, който непосредствено предшес­твал живота върху тази Земя и чиято чиста божествена искра се запазила у Адам, извършвайки усилие да се освободи от астралния дух, тъй като „човекът постепенно навлизал в зараждане" и плътската му обвивка се уплътнявала все повече.

Тук ние се доближаваме до тайна (до една своеобразна СОД¹⁰); тайна, която раби Симеон¹¹ разкривал само пред прос­ветени. Тази тайна била сценично изобразявана веднъж на седем години по време на Самотракийските мистерии и нейното съдър­жание било открито гравирано на печатарска матрица от тибет­ско свещено дърво (тайнствения Кунбум) в манастира на светите адепти.

В безбрежния океан на пространството сияе едно централно, духовно и невидимо слънце. Вселената е неговото тяло, дух и душа и по този идеален модел е построено ВСИЧКО. Тези три еманации са по същество трите живота, трите степени на гностичната Плерома, трите „Кабалистични Лица", тъй като най-древният от древните, най-светият от светите, великият Ейн-Соф „има форма, а след това няма форма". „Невидимото" е приело форма, когато е извикало към съществуване Вселена­та" - казва „Зохар", Книга на Величието. Първата светлина е Неговата душа, Безкрайното, Безпределно и Безсмъртно ди­хание, от полъха на което Вселената надига и отпуска могъщата си гръд, вдъхвайки разумен живот в цялото творение. Втората еманация сгъстява кометната материя и образува формите вътре в космическия кръг, изпращайки безбройни светове да плуват в електрическото пространство, и вдъхва неразумния сляп жизнен принцип във всяка форма. Третият образува цялата Вселена на физическата материя; и тъй като тя продължава бавно да се отделя от Централната Божествена Светлина, блясъкът й нама­лява и тя става ТЪМА и ЗЛО - чиста материя.

Когато Централният Невидим (Господ Ферхо) видял усили­ята на божествената Искра, която не желаела да бъде хвърлена в деградацията на материята и правела усилия да се освободи, Той й позволил да излъчи от себе си МОНАДА, която (бидейки прикрепена към нея като с тънка нишка) Божествената искра (душата) била длъжна да наблюдава в течение на непрекъсна­тите й преходи от една форма към друга. По такъв начин монадата била насочена надолу в първата форма на материята и била затворена в камък. Впоследствие, с течение на времето, чрез обединените усилия на живия огън и живата вода, които хвърляли отраженията си върху камъка, монадата излязла от затворничеството си на слънчева светлина. Тя преминавала от една форма на живот към друга, издигайки се все по-високо. С всяко ново преобразяване монадата получавала все повече из­лъчване от своя родител, Искрата все повече се приближавала към нея след всяко превъплъщение. Защото „първопричината искала всичко да става по този начин" и й отсъдила да се издига дотогава, докато физическата й форма стане още веднъж „Адам от прах", който бил подобие на Адам Кадмон. Преди да се подложи на последното земно превъплъщение, външното покри­тие на монадата (от момента на зачатието му като ембрион) отново преминава последователно през фазите на няколко цар­ства на природата. В своето вътреутробно развитие то смътно наподобява различните периоди от развитието на растението, земноводното, птицата и животното, докато не се превърне в човешки ембрион. При раждането на бъдещия човек монадата, сияеща с пълната мощ на безсмъртния си родител, който я наблюдава от седмата сфера, става безчувствена. Тя загубва всичките си спомени от миналото и съзнанието се връща към нея постепенно, когато инстинктите на детството се изместват от разсъдъка и разума. След отделянето на жизнения принцип (Астралната душа) от тялото, настъпва освобождаване на душа­та. Ликуващата монада се присъединява към бащиния дух, към сияещия Аугоейдос (Аугоейд), и те двамата, слети в едно, формират за безпределното бъдеще (със слава и блясък, съот­ветстващи на духовната чистота на последния земен живот) един нов Адам, вече преминал кръга на необходимостта и освободен от последните остатъци на физическата си обвивка. Занапред, ставайки все по-сияещ с всяка крачка от своя възход, той ще се изкачва по сияещия път, който завършва на точката, от която някога той се е впуснал във ВЕЛИКИЯ ЦИКЪЛ.