Книга 2 Елена Блаватска глава IX цикличните феномени

Нека спиритистите, които се съмняват в думите на този теург, сами да проведат опит за проверка на описания ефект, като пролеят около половин фунт свежа човешка кръв на следващия си сеанс по материализация на духове.

„Боговете и ангелите - казва Ямблих - се появяват сред нас, носейки ни мир и хармония, докато лошите демони ни внушават тревога... Колкото до обикновените души, ние ги възприемаме по-рядко." „Човешката душа (астралното тяло) е демон, който на нашия език може да бъде наречен гений" - казва Апулей²³. „Тя е безсмъртен бог, макар че в известен смисъл се е родила по същото време, когато се ражда и човекът, в който тя пребивава. Следователно може да се приеме, че тя умира също така, както се ражда."

Душата се ражда във видимия свят, след като е напуснала един друг свят, в който тя е съществувала преди появата си на земята. Затова боговете, които познават деянията й във всички фази на различните й съществувания като цяло, понякога я наказват заради грехове, извършени в рамките на предишни животи. Тя умира, когато се отдели от тялото, в което е преплувала през този живот като върху чуплива лодка. И, ако не се лъжа, именно в това се състои съкровеното значение на надгробния надпис, толкова ясен за посветения: „На боговете човешки, които са живели". Тази своеобразна смърт обаче не унищожава душата, тя само я преобразява в лемур. Лемурите по същество са манаси или духове, които ние познаваме под названието лари. Когато те се проявяват и ни оказват благодетелно покровителство, ние ги почитаме като покровителствени богове па домашното огнище. Ако обаче някакво престъпление ги е обрекло да блуждаят, ги наричаме ларви. Те стават бич за порочните хора и източник на напразен страх за добрите.

Апулей (разяснявайки своята теория) казва, че човекът пре­минава през последователен ред физически човешки раждания на тази планета, докато не се изчисти от ненужните отлагания. При това Апулей ясно посочва, че ние идваме в този свят от някакъв друг свят, където сме имали друго съществуване, па­метта за което се е заличила. Както часовниковият механизъм във фабриката преминава от ръце в ръце, от едно помещение в друго дотогава, докато часовникът не получи вида, в който е бил замислен от конструктора преди началото на работата, по същия начин (според древната философия) първичната божествена концепция за човека се осъществява последователно в различ­ните цехове на вселенската работилница и едва накрая на/ сцената се появява съвършеният човек.

Тази философия учи, че природата никога не оставя работата си недовършена; ако й попречат при първите опити, тя започва отначало. Когато зачева човешкия зародиш, в намеренията й влиза този човек да се усъвършенства физически, умствено, духовно. Тялото му трябва да се развие, да достигне зрялост, да се износи и да умре, умът му трябва да се разтвори, съзрее и да бъде хармонично уравновесен; божественият му дух трябва да свети и с лекота да се слива с вътрешния човек. И нито едно човешко същество няма да завърши своя велик цикъл или „кръг" на необходимостта, докато всичко това не бъде изпълнено. Както на конните състезания някои по-бавни коне изостават още в първата част на кръга и покрай тях, задминавайки ги, профучава устременият към целта кон-победител, така и в човешкия бяг към безсмъртието някои души изпреварват другите и достигат целта, докато в същото време милиардите останали състезатели се трудят под тежестта на материята недалеч от мястото, от което са започнали възхода си. Някои нещастници напълно изпадат от играта и биват отстранени от състезанието; други са принудени да се върнат и да започнат всичко отначало. Именно от тази възможност индусите се страхуват най-много - трансмиграция и превъплъщение, но не на земята, а на други планети от по-ниските нива, и никога на тази. Съществува все пак един начин да се избегнат другите, по-нисши планети и Буда е учел на това в своите доктрини за бедността, за обуздаването на чувствата, за пълното безразличие към целите на тази земна долина на сълзите, за освободеността от страстите и за личното общуване с Атмата - чрез духовно съзерцание. Причина за превъплъщението е непознаването същността на нашите чувства и заблудата, че в този свят има нещо реално, нещо друго, освен абстрактното съществуване. Чрез сетивните органи ние се пота­пяме в една илюзия, наречена „съприкосновение" (с външния свят); от „съприкосновението" възниква желанието, от желани­ето - чувствата (които по същество са също лъжа за нашето тяло), от чувствата - привързаност към съществуващите тела, от тази привързаност - раждането, а от раждането - болести, увяхване, смърт.

Така, подобно на въртящо се колело, съществува неизбежна последователност на смърти и раждания, моралната причина за които е привързаността (вкопчването) към същестуващия материален свят (цел), а нейна инструментална причина (оръжие) е кармата (силата, управляваща вселената и подбуждаща я към дейност, заслуга и антизаслуга). „Затова е толкова голямо желанието на всички същества, които биха искали да се освобо­дят от горчилките на последователните раждания и смърти, да преодолеят тази морална причина, привързаността към мате­риалния свят (целта) и злите си желания". Онези, в които враждебните помисли са унищожени окончателно, се наричат АРХАТИ²⁴.

Подобно освобождаване от злите желания води към придоби­ването на чудодейна сила. След смъртта си Архатът не се превъплътява повече; той достига Нирваната. Между другото, понятието „нирвана" е изтълкувано неправилно от християнс­ките учени и скептичните коментатори. Нирваната е светът на ПЪРВОПРИЧИНИТЕ, в който всичко лъжовно изчезва. „Нир­ваната е най-висшата достъпна за човека сфера". Питрисите (духовете, предшествали Адам) се смятат от будистката фило­софия за реинкарнирани, макар и в степен, значително надви­шаваща земния човек. Нима те не умират на свой ред? Нима астралните им тела не страдат и не се радват, нима те не чувстват същото бреме на илюзорните чувства, което са изпитали във физическото тяло? Това, на което Буда учел в шести век преди новата ера в Индия, Питагор е разяснявал сто години по-късно в Гърция и Италия. Гибон показва колко дълбоко се е запечатала у фарисеите тази вяра в преселението на душите²⁵. Египетският кръг на необходимостта е запечатан неизгладимо върху памет­ниците на древността. И Исус, когато изцелявал болните, неиз­менно произнасял: „Твоите грехове са ти опростени". Това е чисто будистка доктрина. „И казали юдеите на слепия човек: „Ти си роден в грехове и сега ни учиш". Учението на Христос е аналогично на учението за „заслугата и антизаслугата" на будистите, тъй като хората оздравяват, ако им бъдат опростени греховете. Този предишен живот обаче, в който вярвали будис­тите, не бил живот на тази планета, защото будистките филосо­фи ценели по-високо от всичко великата доктрина на циклите. Съображенията на Волни, Дюпуи и Годфри Хигинс за тайното значение на циклите (калпите и югите на браманистите и будистите) са доста повърхностни, тъй като те не са притежавали ключа за езотеричната, духовната доктрина, в която се съдър­жало знанието за това. Никоя философия никога не е предста­вяла Бога като абстракция, а Го е разглеждала в конкретни проявления. („Неговите прояви - това е самият Той" - бел. прев.) „Първопричината" на еврейската Библия, питагоровата „Монада", „Единният Живот" на индийския философ и каба-листичният „Ейн Соф" - БЕЗПРЕДЕЛНИЯТ - това е едно и също. Индуският Бхагават не твори, той влиза в световното яйце и еманира от него в качеството на Брама, също както питагорейската Диада произлиза от най-висшия и единен МАНАС.

Манасът на самианския философ е Манас (ум) на индусите, който няма първопричина и не подлежи на разрушение. Брама, в качеството си на Праджапати, се проявява преди всичко във вид на „Дванадесетте тела" или атрибути, които „са представени от дванадесетте богове, символизиращи: 1. Огъня; 2. Слънцето; 3. Сом, който дава всезнанието; 4. Всички живи същества; 5. Ваята, или Материалния ефир; 6. Смъртта, или диханието на разрушението - Шива; 7. Земята; 8. Небесата; 9. Агни, немате­риалния огън; 10. Адити, нематериалното и женско невидимо Слънце; 11. УМА; 12. Великия безкраен цикъл, „който никога не се прекратява". След това Брама се разтваря, превръщайки се във видимата вселена, всеки атом от която е самият той. Когато цикълът е завършен, непроявеният, неделим и неподдаващ се на определение Манас се връща в нерушимата си, величествена самота. Проявеното божество, което в началото е било диада, сега става триада; триединното му свойство непре­къснато еманира духовни сили, които стават безсмъртни богове (души или духове). Всяка от тези души трябва на свой ред да се съедини с човешко същество и от момента, в който то придобие самосъзнание, започва серия от раждания и смърти. Някакъв източен художник се е опитал да изобрази върху картина кабалистичната доктрина за циклите. Тази картина заема цялата вътрешна стена на подземен храм, близо до голяма будистка пагода, и е много внушителна. Ще се опитаме да дадем известна представа за нейното съдържание, доколкото си я спомняме.

Представете си точка в пространството - изначална точка, след това си представете окръжности, нарисувани около тази точка, и там, където се събират началото и краят им, там еманирането и обратното поглъщане се срещат. Самата окръж­ност е съставена от безброй по-малки окръжности, подобно на пръстените на гривна, и всеки от тези по-малки пръстени изобразява нивото на богинята, представяща тази сфера. Там, където дъгата се приближава най-много до крайния пункт на полукръга - към падира Ек (най-ниската точка) на великия цикъл, именно на това място тайнственият художник е нарисувал нашата планета. Лицето на всяка следваща богиня става толкова тъмно и грозно, че трудно може да намери аналог в европейското въображение. Всеки пояс е покрит с изображенията на растения, животни и човешки същества, принадлежащи към фауната, флората и антропологията на тази отделна сфера. Посочени са и са отбелязани определени разстояния, отделящи една сфера от друга, тъй като след завършването на кръговете (през различ­ните трансмиграции), на душата се предоставя отдих във вид на временна нирвана, в течение на който Атма губи всякаква памет за миналите преживявания. Междинното ефирно пространство е запълнено със странни същества. Онези от тях, които се намират между висшия ефир и земята, са твари със „средна природа", елементали, духове на природата, както понякога ги наричат кабалистите.

Тази картина е или копие на картината, описана от Бероз (свещенослужител на храм Бел във Вавилон), или е самият оригинал. Ние предоставяме тази картина на проницателността на съвременните археолози. Стената е покрита с точно такива твари, каквито са описани от полудемона и полубог Оанес, халдейския човек-риба: с безобразни същества, създадени в резултат на съединението между астралната светлина и по-гру­бата материя.

Дори остатъците от архитектурните реликви на ранните човешки раси си остават и досега обект на тъжно пренебрежение. Пещерите на Аджанта, които се намират в Чандорския хребет (само на 200 мили от Бомбай), и развалините на древния град Аурунгабад, чиито разрушаващи се дворци и уникални гробници лежат в пустинна захвърленост вече стотици години, едва от неотдавна започнаха да привличат вниманието. Всички тези реликви от отдавна изчезнала цивилизация стотици години са служели за убежище на дивите зверове, преди да бъдат признати за достойни за научно изследване; и едва неотдавна „Обзървър" даде възхитително описание на тези архаични съкровища на Херкуланум и Помпей, описвайки чудесата, които могат да бъдат видени там, по следния начин:

„В тясна долина в планината се намира група пещерни храмове, невиждани на друго място по земята. Вече е известно и колко са те в . дълбоките клисури на планината. Само двадесет и седем от тях обаче­ са изследвани и са изчистени до известна степен от отпадъците. Несъмнено е, че съществуват и още много други. Трудно е да си"', представим с какъв неуморен труд тези удивителни пещери са били I изсечени в твърдата скала. Твърди се, че по произход те са будистки и са били използвани за богослужение, както и за убежище за аскетите. Като художествени произведения те са на високо ниво. Пещерните храмове се простират на повече от 5000 фута по дължината на висока отвесна скала и са покрити с чудесна резба в изключително интересен стил, загатващ за удивителния вкус, талант и упоритост на индийските скулптори".

„Тези пещерни храмове са изсечени прекрасно и са покрити отвън с резба, но отвътре са направени още по-изискано и са украсени обилно със скулптури и живопис. Тези отдавна напуснати храмове са постра­дали от влагата и изоставеността и техните живопис и фрески естест­вено вече не са такива, каквито са били преди стотици години. Но цветовете са все още ярки и сцените на весели празненства се виждат все още върху стените. Някои фигури, изсечени в скалата, изобразяват сватбени процесии и сцени от домашния живот, изпълнени в жизнера­достен дух. Женските фигури са също така прекрасни, нежни и светли, както европейските женски изображения от различни времена. Всяко от тези изображения е високохудожествено и нито едно от тях не е осквернено от грубост и неприличие, толкова много набиващи се на очи в браманичните изображения от подобен род."

„Тези пещери са посещавани от голям брой любители на древността, които се опитват да разшифроват йероглифите, начертани върху стените, и да определят възрастта на тези любопитни храмове."

„Развалините на древния град Аурунгабад се намират не много далече от тези пещери. Това е бил голям, заобиколен от стени град, но сега е напълно изоставен. Там са разрушени не само стените на града, но и дворците. Това са били постройки с голяма здравина и някои стени изглеждат непоколебими като вечните планини."

„Там има още много места, заслужаващи внимание. Много от храмовете са заобиколени от оградена територия, която често е укра­сена със статуи и колони. Твърде обичайна е фигурата на слон, поставена пред входа или отстрани като часови. В твърдата скала са изсечени стотици и хиляди ниши, във всяка от която е стояла статуя или изображение обикновено в яркия стил на източните скулптури. Тъжната действителност обаче се състои в това, че сега лицата на почти всички изображения са обезобразени и осакатени. Известно е, че нито един индиец не би се поклонил или молил на несъвършено изображение и, знаейки това, мохамеданите предумишлено са осакатили тези изоб­ражения, за да възпрепятстват поклонението пред тях от страна на индийците. Това се разглежда от индийците като светотатство, то поражда у тях силна враждебност към мохамеданите, която всеки индиец наследява от баща си и която не могат да заличат дори вековете."

„Тук има, също така, погребани градове - тъжни развалини без нито един обитател. Във великолепните дворци, в които някога са се събирали и пирували членовете на кралското семейство, дивите зверове си правят бърлоги. На много места през такива развалини минава железопътна линия и материал от тях се използва за прокарването на пътя... Огромни камъни лежат там хиляди години и вероятно ще лежат още много хиляди години. Тези изсечени в скалите храмове, както и осакатените статуи, носят върху себе си следи от такова изкуство, с което не може да се сравни никое произведение на съвременните туземци."²⁶

„Тези места са добри ловни полета и доколкото англичаните са големи любители на лова, възможно е те да предпочетат да оставят планините и развалините в същия вид, в който ги намираме сега."

Искрено се надяваме, че те ще постъпят точно така. Твърде много вандализъм е бил проявен в предишните векове и за нас остава единствено надеждата, че в крайна сметка, в този век на изследвания и ученост, науката (и такива нейни клонове, като археологията и филологията) няма да бъде лишена от тези най-ценни записи, начертани върху нерушимите гранитни скрижали на индийските планини.

Тук бихме искали да представим няколко откъса от тази тайнствена доктрина за превъплъщенията (реинкарнациите), като нещо различно от метампсихозата. Реинкарнацията, т. е. появата на същата личност (и по-точно на астралната й монада) два пъти на една и съща планета, не е правило на природата -това е изключение, подобно на тератологичния феномен на раждане на дете с две глави. Това явление по принцип е предшествано от нарушение на законите на хармонията в при­родата и се случва само тогава, когато последната, стремейки се да възстанови нарушеното равновесие, насила привлича в зем­ния живот астралната монада, която е била изхвърлена от кръга на необходимостта поради престъпление или нещастен случай. Така е в случаите на аборти, на детска смърт до определена възраст или на вроден и неизлечим идиотизъм, когато първона­чалният замисъл на природата да създаде съвършен човек е бил нарушен. Затова, докато грубата материя на всяко от посочените същества е обречена на разсейване след смъртта из обширното царство на съществуванието, безсмъртният дух и астралната монада на личността (предназначението на астралната монада е да оживотворява тялото, а на безсмъртния дух - да осенява с божествена светлина телесната организация) трябва да се опитат втори път да осъществят задачата за създаване на творческа личност.

Ако разумът се е развил дотолкова, че е станал действен и разпознаващ, тогава никаква реинкарнация няма да има на тази земя, тъй като трите части на триединния човек са се съединили и той е способен да продължи напред по пътя си. Когато обаче това ново същество не се е придвижило по-далече от .състоянието на монада или в случай на идиотизъм, когато триединството не се е осъществило, на безсмъртната искра, която го осенява, й се налага отново да влезе в земния план, тъй като й е било попречено при първия опит. Смъртната (или астралната) и безсмъртната (или божествената) душа не могат съгласувано да се придвижат към висшата сфера, тъй като духът следва линия, паралелна на линията на материята, а душевната еволюция се осъществява ръка за ръка с физическата еволюция. Както посочва професор Конте (виж IX глава), „няма в природата сила (това правило е приложимо както към духовната, така и към физическата еволюция), която да може да придвижи материята или духа веднага от ниво № 1 към № 3 или от ниво № 2 към № 4 без спиране и постепенен растеж, без прибавяне на различни сили на междинните планове". Затова монадата, затворена в елементарната (рудиментарната), или най-нисшата астрална форма на бъдещия човек, след като е преминала еволюцията на най-висшата физическа форма на животното и я е напуснала (например след минаването през формата на орангутана или слона, едно от най-умните животни), не може да прескочи физическата и умствената сфера на човека, за да се окаже изведнъж в по-високата духовна сфера. Каква награда или наказание може да има в случай на развъплъщение на човешкия плод в майчината утроба (т. е. на човешкия ембрион), когато той не е имал възможност да поеме дори веднъж въздух на земята и е имал още по-малка възможност за приложение на духовните си способности? Кли за безотговорното дете, чиято вътрешна същност още не се е проявила напълно и поради това не може да го предпази от възможността то да се изгори до смърт или да изгори някого? Или за идиота по рождение, при който, в сравнение с нормалните хора, количеството на действащите мозъчни клетки достига едва 20-30% и който, поради това, не носи отговорност за наклонностите и постъпките си, нито за несъвършенството на полуразвития си ум?

Не е необходимо да се подчертава, че дори в качеството си на хипотеза тази теория е не по-смешна от много други теории, смятани за строго ортодоксални. Не трябва да забравяме, че поради неспособност на самите специалисти или по някаква друга причина, физиологията е най-слабо разработената наука и някои френски лекари (заедно с доктор Фурние) искрено се съмняват дали тя някога ще се придвижи по-напред от голите хипотези.

По-нататък въпросната окултна доктрина говори за още една възможност, толкова изключителна и неясна, че едва ли си заслужава да бъде споменавана. Отричат я дори съвременните западни окултисти, макар че тя е общоприета в страните на Изтока. Ако е преминала земния си живот в пороци, страшни престъпления и животински страсти, развъплътената душа по­пада в осмата сфера (алегоричния Хадес, или библейското огнено чистилище), разположена най-близко до нашата земя, за да се разкае, т.е. напрягайки остатъците от силата на волята си да се устреми нагоре и (като давещ се) още веднъж да изплува на повърхността. В „Магични и философски правила" на Пеел ние намираме следния съвет към човечеството:

„Не се устремявай надолу, не падай, Защото пропаст лежи под земята; Към себе си тя те притегля, седем Стъпала надолу, и на жестоката Необходимост се намира там тронът."

Силният стремеж да се откъсне от бедственото си положение ще въвлече този дух още веднъж в земната сфера. Тук той ще се скита и ще страда в мрачна самота. Неговите инстинкти ще го подтикват жадно да търси контакт с живи хора... Тези духове са невидимите, но твърде добре усещани магнетични вампири; това са субективните демони, така добре познати на среднове­ковните екстатици, на монахините и монасите, на „вещиците", станали толкова известни благодарение т. нар. „Чук на вещици­те", както и на някои сензитивни ясновидци. Това са демоните на кръвта според Порфирий; ларвите и лемурите на древните; те са дяволските оръдия, благодарение на които толкова много нещастни и слабоволни хора са попадали върху дибата и кладата. Ориген ги смятал за демони, които подчинили на волята си споменатите в Новия завет обсебени човешки „духове". Ето защо Мойсей, който добре разбирал какво представляват тези хора и колко ужасни могат да бъдат последствията за слабите личности, поддаващи се на гибелното им влияние, установил безпощадно жестоки закони против мнимите „вещици". Исус обаче, бидейки изпълнен със справедливост и божествена любов към човечест­вото, ЛЕКУВАЛ обсебените, вместо да ги убива. Впоследствие нашето духовенство, претендиращо да бъде образец на христи­янските принципи, се придържало към закона на Мойсей (на­пълно игнорирайки закона на този, когото християните наричат свой „жив Бог"), хвърляйки на кладата хиляди мними „вещици". Вещица! Название, изпълнено с голямо значение, което в миналото съдържало заплахата от изгаряне на кладата, а в наше време предизвиква вихър от подигравки и буря от сарказъм. Как е могло да се случи така, че умни и учени хора да унижат достойнството си в очите на обществеността, потвърждавайки публично възможността за съществуването на вещици (в истин­ското значение на това понятие). Един от онези, които са изяснили този въпрос, бил Хенри Мор, учен от Кембридж (XVII век).

Някъде около 1678 година един свещеник на име Джон Уебстър е написал книгата „Критика и тълкувания на Свещеното писание" - съчинение, отхвърлящо съществуването на вещици и други „суеверия". Оценявайки този труд като „слаб и неумес­тен", доктор Мор го разкритикувал в писмото си до Гланвил и като приложение изпратил трактат за магьосничеството и обяс­нение на самата дума „вещарство".

Думите „вещица" и „вещар", според тълкуванието на доктор Мор, означават не повече от МЪДРА ЖЕНА и МЪДЪР МЪЖ. При думата маг (чародей) това веднага става ясно; и най-прос­тата дедукция извежда названието от прилагателното, което при съкращение се превръща в „знаещ". Затова „вещица" означава просто знаеща жена, което точно съответства на латинската дума сага.

Това определение на думата изглежда най-правдоподобно, тъй като то точно отговаря на явното значение на славяно-руските названия за вещици и магьосници. Първата се нарича ВЕЩИЦА, а последният - ВЕЩАР: и едното, и другото название произлизат от глагола зная [ведать - бел ред.]; коренът на тази дума най-вероятно е санскритски. „Веда" - казва Макс Мюлер в своите „Лекции за Ведите" - в първоначалния си смисъл означава ЗНАНИЕ. „Веда" е терминът, който в гръцки еквивалент означава „аз зная". Освен това, санскритската дума „ВИДМА" означава буквално „ние знаем". Много жалко, че този велик филолог (привеждайки в лекциите си примери от санск-ритски, гръцки, готически, англосаксонски и немски език) пре­небрегва славянските езици.

Друго руско наименование за магьосник и вещица е ЗНАХАР и ЗНАХАРКА. Това е чисто славянска дума, произлязла от същия корен ЗНАЯ. Следователно определението на тази дума, дадено от доктор Мор през 1678 г., е напълно вярно и съвпада във всички подробности с данните на съвременната филология. „Употребата на тази дума - казва споменатият учен - посте­пенно е станала характерна за онзи вид изкуство и знание, които не съвпадали с общото средно ниво и поради това се явявали нещо необикновено. Освен това, тази своеобразност сама по себе си не е предполагала каквото и да е беззаконие. Едва по-късно тя е придобила онзи особен, тесен смисъл, в който сега думите „вещица" и „вещар" се използват. В наше време това название се дава на хора, които притежават знания и умения да извършват или предизвикват необикновени феномени при явно или скрито съдействие и в сговор с лоши духове."

В забраните на суровия закон на Мойсей са споменати толкова много видове магьосничество, че е трудно и безполезно да им се дават определения тук, тъй като те всичките могат да бъдат намерени в талантливата статия на доктор Мор. „Между вас не трябва да има никой, който да ползва гадаенето, не трябва да има нито предсказатели на бъдещето, нито лечители, нито знахари, нито чародеи, нито викащи познати духове, нито магьосници, нито некроманти" - се казва в текста. По-нататък ще се опитаме да разясним действителната цел на тази подчер­тана строгост. Сега просто ще отбележим, че доктор Мор, след като дал научно определение на всяко такова обозначение (посочвайки при това тяхното действително значение по времето на Мойсей), доказва, че съществува огромна разлика между „чародеите", „наблюдателите на времето" и „знахарите". В тази забрана на Мойсей се изброяват толкова много наименования, че не остава място за терминологично измъкване. Названието „знахар" („знахарка") не е възникнало от умението да се извършат трикове чрез ловкост на ръцете, т.е. не е синоним на обикновен фокусник, а е название на онзи, който вика магически призраци с цел да залъгва хората, и затова знахарят е мъж, в които пребивава ЗЪЛ ДУХ.

Следователно само шестото название, тоест названието на съветващия се с духове (знахаря), е това, което според закона на Мойсей привлича висшата мяра на наказание, защото само знахарят не бива да бъде търпян от хората, докато останалите са изброени просто като такива, с които на израилтяните се забранява да общуват вследствие идолопоклонничеството им, или по-скоро предвид религиозните им възгледи и учения. Това шесто название на еврейски се пише „шоел обх", което на английски означава „съветващ се с познати духове"; Септуагинг превежда същата дума като човек, който има познат дух вътре в себе си. Това е дух на похотливостта и материята, който (според учението на кабалистите) е елементарни, човешки дух от осмата сфера.

„Шоел обх, според мен - казва Хенри Мор, - трябва да се разбира като самата вещица (или магьосника), която се съветва с познатия си дух. Наименованието „ОБХ" отначало било взето от онзи дух, който се заселил в тялото на човека (вещицата или магьосника), създавайки телесна подутина, вследствие на това гласът на човека се чувал като излизащ от някаква бутилка, поради което такива хора били наричани „вентролози". „Обх" означава същото, което значи и „Пифо", който е получил отначало името си от ПИТХИЯ ВАБЕС, т.е. дух, който разкрива съкровеното и предсказва бъдещето. В „Деянията (на апостоли­те)" (XVI, 16) „Павел, бидейки опечален, се обърнал и казал на този дух: „Заповядвам ти от името на Исус Христос да излезеш от нея; и той излязъл в същия този час". Затова определението „ОБСЕБЕНА" е синоним на „магьосница", „вещица". Ясно е също така, че този Пифо от осмата сфера не би могъл да излезе от вещицата, ако той не представлява различен от нея дух. От друга страна, в книгата „Левит" (XX, 27) намираме следните редове: „Мъжът или жената, имащи познат дух или вълшебстващ (безотговорен) дух, трябва непременно да бъдат предадени на смърт; те трябва да бъдат убивани с камъни, кръвта им трябва да се излее върху тях".

Без съмнение, това е жесток и несправедлив закон. Той се оспорва от неотдавна направено изказване на „Духовете" чрез устата на един популярен съвременен медиум, в което се твърди, че последните филоложки изследвания доказват, че Мойсеевият закон изобщо не е подразбирал умъртвяване на горките „меди­уми" или „вещици" на Стария завет, а думите „ти не трябва да търпиш вещицата да живее" означавали: вещицата не трябва да живее със средствата, получени от практикуването на „вещинския" й занаят! Това наистина е едно колкото изкусно, толкова и удивително в новостта си тълкуване! Естествено никъде на друго място (като изключим източника на това странно вдъхно­вение) ние не намерихме основания за приемане на подобен дълбокомислен философски смисъл.

„Затвори вратата пред демона - казва Кабалата - и той ще бяга от теб, като че го преследваш." Какво означава това твърдение? Очевидно това значи, че не бива да даваме на обсебващите духове власт над себе си чрез привличането им в атмосферата от нашите грехове.

Тези демони се стремят да се вмъкнат в телата на простодушни хора и идиоти, оставайки там дотогава, докато по-мощна и чиста воля не ги изгони. Исус, Аполоний и някои от апостолите са притежавали власт да изгонват бесовете, пречиствайки атмос­ферата във и около пациента, с което принуждавали нежелател­ният квартирант да избяга. Някои летливи соли са особено неприятни за лошите демони. Тази истина потвърждава и сър Варли от Лондон, който поставял чинийка с определен химически състав под леглото си, за да се спаси от някои неприятни явления нощно време. Чистите или дори просто безобидните, безвредни човешки духове от нищо не се страхуват, тъй като, освободили се от земната материя, те стават неуязвими за земните химически вещества; такива духове са подобни на полъх. Не така обаче стоят нещата при привързаните към човека духове или при духовете на природата. Именно тези похотливи земни ларви (деградирали човешки души) са имали предвид кабалистите на древността, когато са говорели за реинкарнацията. Кога и как всъщност протича тя? В този момент например, ако на духа му помогне искрена и силна съчувстваща личност или волята на адепта, или дори желание, изхождащо от самия разбуден дух (при условие, че желанието му е достатъчно силно), тогава сияещата монада отново бива уловена във водовъртежа на земната еволюция, отново минава през нисшите царства и отново започва да диша в родилото се дете. Да се изчисли времето, необходимо за извършването на този процес, е невъз­можно, тъй като във вечността няма време и всеки опит в това направление би бил напразна загуба на енергия.

Както казахме, само отделни кабалисти вярват в това, а родоначалници на тази доктрина са били древните астролози. При изчисляването хороскопите на някои исторически лица, получили известност със своеобразието на характера си, те открили съчетания на планети, точно отговарящи на забележи­телни предсказания и пророчества за други личности, които щели да се родят след векове. Наблюденията и това, което в наше време биха нарекли „забележителни съвпадения", съчета­ни със „свещения сън" на неофитите, разтворили тази страница от истината. Тази мисъл е толкова страшна, че дори онези, които би трябвало да се заинтересуват от нея, предпочитат да я игнорират или поне избягват да говорят по тези въпроси.

Към този начин на прорицания са прибягвали от най-дълбока древност. В Индия наричали тази възвишена летаргия „свещен сън". Това е забрава, в която човек потъва вследствие на определени магични въздействия, съчетани с приемането на напитки от сока на сома. Тялото на такъв спящ в течение на няколко дни пребивава в състояние, напомнящо смърт, и адептът с помощта на своята власт го, очиства от всичко земно и го прави годно да стане временно вместилище за сиянието на безсмъртния АУГОЕЙДОС. В това състояние неподвижното тяло е заставено да отразява славата на сферите, както огледалото отразява лъчите на слънцето. Този спящ не забелязва течението на времето и след пробуждането си (след четири или пет дни на транс) има чувството, че е спал само няколко мига. Какво точно устните му са произнасяли по време на транса, той никога няма да разбере. Предвид на това обаче, че е бил управляван от самия дух, той не е могъл да произнесе нищо друго, освен божествената истина. За известно време безпомощната плът се превръща в олтар на свещеното присъствие и изричаното в това време е хиляди пъти по-вярно, отколкото казаното от упоените от под­земните пари делфийски питии; и за разлика от пророческите изстъпления, които били излагани на показ пред тълпите, сви­детели на този свещен сън в светилището на храма били само няколко адепти, достойни да се намират в присъствието на АДОНАЯ.

Описанието, което Исай дава на пречистването, на което трябва да бъде подложен пророкът, преди небесата да заговорят с неговите уста, е напълно приложимо към дадения случай. С характерния си метафоричен стил той казва: „След това ме връхлетя серафим, държейки в ръката си горящ въглен, който той взе с щипките от олтара... И той го сложи върху моите устни и каза: „Гледай и слушай! Ти вече имаш право на това".

Извикването на собствения му АУГОЕЙДОС от страна на пречистилия се адепт е описано с несравнимо красиви думи в „Занони" на Булвър-Литън; там се пояснява, че йерофантът е длъжен да избягва и най-малкото проявление на земна страст, за да може да се свърже със своята безупречно чиста душа. Малко са обаче тези, които могат успешно да изпълнят въпросната церемония; дори и те рядко прибягват до нея, с изключение на случаите, когато това се прави за преподаване на опит на неофитите или при необходимост от получаване на знания от огромно значение.

И все пак колко неразбираеми и колко малко ценени от широката общественост са съкровищата от знания, натрупани от тези йерофанти. „Събирането на древни писания и традиции в една книга, наречена „Кабала", се смята за дело на учените от Изтока - казва авторът на „Изкуството на Магията", - но „доколкото този забележителен труд не представлява почти никаква ценност без ключа към него, който може да бъде получен от братството на Изтока, то копие от него не би дало нищо на обикновения човек."²⁷

Въпреки проявената от тях несправедливост по време на Алжирското дело, Робърт Худин (авторитет в изкуството на фокусничеството) и подобният на него Моро Цинти често свидетелствали в полза на френските медиуми. По време на кръстосан разпит от страна на академиците те честно признали, че никой, освен може би „медиумите", не е в състояние да предизвика феномените на почукванията върху маса и левитацията на предмети без внимателна предварителна подготовка и без специални приспособления. Те също посочили, че така наречената „левитация без страничен допир" е явление, непостижимо за професи­оналния фокусник, че за тях, ако няма помещения със специална апаратура и вдлъбнати огледала, такъв фокус е неизпълним. Те посо­чили също така, че видението на светеща ръка в помещение, в което е изключено използването на подставени помощници и при условие, че медиумът предварително е бил обискиран, би се явило доказателство, че това не е дело на човешки ръце, а на някакви други, каквито и да са те. След тези изказвания немалко парижки вестници публикували своите подозрения, че това са двама много ловки престъпници, които са станали съучастници на спиритистите.

Професор Пепър, директор на Лондонския политехнически инсти­тут, изобретил интересна апаратура за демонстриране появата на духове на сцената и продал своя патент за сума от 200 франка. Създаваните от този апарат призраци изглеждат реални и мимолетни (бързоизчезващи), тъй като са само отражение на силно осветен предмет върху повърхността на плоско стъкло. Тези отражения изглеж­дат появяващи се и изчезващи, те ходят по сцената и изпълняват ролите си съвършено. От време на време един от тези призраци сяда на скамейката, след което един от живите актьори започва да се кара с него и хващайки тежка брадва, разсича призрака от глава до пети на две части. След съединяването на тези части обаче призракът се появява отново цял и невредим на разстояние няколко крачки от сцената за голямо удоволствие на публиката. Това устройство работело прекрасно и всяка вечер привличало много публика. За да се създават такива призраци обаче се изисква специален сценичен апарат и няколко помощници. Въпреки това, се намерили няколко репортери, които използвали представлението като повод за подигравки над спиритистите - като че ли тези два типа явления имат нещо общо помежду си! Всичко това, за изпълнението на което претендират призра­ците на Пепър, може да бъде изпълнено от истински развъплътени човешки духове, когато отражението им е материализира­но от елементалите. Те самите разрешават да бъдат продупчени от куршуми, посечени от саби, разчленени и след това мигновено отново възстановяват себе си. Друг е случаят с космическите и човешките елементарни, които при вида на сабя, кинжал или дори заострена пръчка изчезват в панически ужас. Това ще се стори необяснимо за онези, които не разбират от каква матери­ална субстанция се състои елементарият, но кабалистите пре­красно са знаели това. Много записи от древността и средните векове (да не говорим за съвременните чудеса на Сайдвил, които са засвидетелствани достоверно от нас) потвърждават тези факти.

Скептиците и даже скептичните спиритисти често несправед­ливо обвиняват медиумите в лъжа, когато последните им отказ­ват това, което те считат за свое законно право — да изпитват духовете. На всеки такъв случай обаче се падат 50 случая, в които спиритистите позволяват да бъдат лъгани от трикове, без да обръщат нужното внимание на истинските феномени, предиз­виквани от медиумите. Бидейки невежи в законите на медиумизма, такива хора не знаят, че когато духовете завладяват честен медиум (били те духове на развъплътени хора или елементали), медиумът вече не е господар на себе си. Той не може да управлява нито действията на духовете, нито своите собствени. Те правят от него кукла, която трябва да танцува за тяхно удоволствие, а те само дърпат конците зад сцената. Фалшивият медиум може да изглежда като изпаднал в транс и да показва = трикове през цялото време, докато истинският медиум може да изглежда в пълно съзнание, когато фактически той е много далече и тялото му се оживява от неговия „индийски ръководи­тел" или „контрольор". Или той може да бъде в транс в кабинета си, докато неговото астрално тяло (двойник) се разхожда из стаята, движено от друг разум.

Сред всички известни феномени, този на повторния, удар (тясно свързан с феномените на пребиваването на две места едновременно и с „пътешествията" по въздуха) е най-поразяващ. В средните векове той бил включен в сферата на магьосничест­вото. Дьо Гаспарин (в своите опровержения по повод свръхес­тествения характер на сайдвилските чудеса) разглежда този предмет във всичките му подробности, но неговите обяснения на свой ред били опровергани от Дьо Мирвил и Дьо Мюсе; макар че Мюсе претърпял неуспех в опитите си да докаже, че виновен за сайдвилските чудеса е Дяволът, той все пак успял да покаже, че те имат духовен произход.

„Чудото на повторния удар - казва Дьо Мюсе - се изразява в това, че ударът, насочен към (видим или невидим) дух, всъщност улучва самия жив човек в същото време и място, в които е трябвало да порази духа! Затова изглежда трябва да допуснем, че този повторен удар (като че отскочил от изображението на живия човек, неговия призрачен дубликат) се насочва към физическия си носител, човека от плът и кръв, където и да се намира той."

„Така например, някаква личност се явява пред мен или оставайки невидима, ми обявява война, заплашва ме и предизвиква в мен опасе­нието за обсебване. Аз нанасям удар по онова място, където според мен се намира този призрак, в което чувствам движението или присъствието ' на някого, който се залепва за мен, досажда ми, съпротивлява ми се. Аз нанасям удар и понякога на въпросното място след удара се появява кръв, а понякога може дори да се чуе вик на болка; той е ранен, а може би дори и мъртъв! Така проблемът е решен и това е обяснението на този феномен."

„Въпреки това, в момента на нанасяне на моя удар (според показа­нията на достойни за доверие свидетели) човекът, върху чийто призрак беше нанесен ударът, се намираше на друго място... Аз виждах ясно, че съм нанесъл на призрака рана по бузата или в рамото, и точно такава беше констатирана по-късно върху живия човек, вследствие повторния удар (отражението) върху бузата или рамото му. Оттук става очевидно, че феноменът на повторния удар се намира в тясна връзка с едновременното пребиваване на човека на две места, т.е. с духовното или( физическото му раздвояваш."

Историята на салемското магьосничество във вида, в който тя е записана в трудовете на Котон, Метир, Калеф, Апхем и, други, служи като любопитно потвърждение на факта за появата} на двойника и ни описва какво ще се случи, ако на духовете елементарни се предостави свобода на действие. Тази трагична глава от историята на Америка никога още не е била написана; в съответствие с истината. Група от четири или пет млади девойки били „развивани", за да бъдат направени от тях меди­уми. Заниманията били ръководени от негърка от Западна Индия, обучаваща ги в магьосничество. Девойките започнали да изпитват различни физически мъчения - щипане, убождане с карфица, по тях се появили кожни драскотини и отпечатъци от зъби върху различни части на тялото. Те упорито заявявали, че ги обиждат призраците на различни лица и ние узнаваме от знаменитите „Разкази на Даодет Лаусън" (Лондон, 1704), че „някои от тях (т.е. другите лица) си признали, че те действи­телно са причинявали болка на пострадалите (т. е. на младите девойки). Когато ги питали какво по-точно са правили, за да причинят болка на девойките, някои казвали, че са забождали карфици в кукла, направена от парцали, восък и други матери­али. Едно от тези лица, признало действията си едва след подписването на смъртната му присъда, заявило, че обикновено е причинявало болка чрез свиване на ръцете (като при.щипане), придружено от силно ЖЕЛАНИЕ девойката да почувства бол­ката на определено място и по съответния начин, и ТОВА ; СТАВАЛО²⁸.

Мистър Апхем разказва, че Абигайл Хобс, една от тези н девойки, признала, че е станала съобщник на Дявола, който идвал при нея „във вид на мъж" и й заповядвал да причинява болка на девойките, донасяйки при това направените от дърво изображения на тези девойки и шипове от трънка, с които тя трябвало да ги прободе; когато тя изпълнявала тези действия, девойките се оплаквали, че някой ги измъчва.

Тези факти, достоверността на които е доказана от безупреч­ни свидетелски показания по време на съда, напълно потвърж­дават учението на Парацелз! Наистина е много странно, че такъв опитен учен, като мистър Апхем, събрал в два тома толкова много достоверни свидетелства, че за тези земни трагедии не са виновни земните духове на хора и игривите духове на природата, не е могъл да стигне до истината.

В дадения случай, както и в многото подобни на него, учените, след като не успеят да обяснях, факта, ще твърдят, че това не може да бъде.

Ние обаче ще приведем няколко исторически примера, доказ­ващи, че някои демони или духове-елементарии се страхуват от сабя, нож или други остри предмети. Ние не претендираме за обяснение на причината за това явление. Това е работа на физиологията и психологията. За съжаление физиолозите все още не са в състояние да установят съотношенията между речта и мисълта и затова с въпроса изглежда трябва да се заемат метафизиците, които (по думите на Фурние) досега също не са направили нищо. Те [учените и физиолозите - бел. ред.] нищо не са направили, но са заявили правата си върху всичко. Няма факт, който, поднесен на когото и да било от тях, да се окаже над компетентността на тези учени джентълмени и който те да не се опитат да напъхат в една от своите кутии със залепени върху нея хитри гръцки названия, изразяващи всичко друго, освен действителната същност на феномена.

„Уви! Уви!, Уви, сине мой! - възкликнал мъдрият Муфти от Алепо. - Кога ще разбереш, че шкембето ти е по-малко от океана?" Или, както мисис Катерина Кроу казва в своята „Нощна страна на природата", кога ли нашите учени най-поел е ще осъзнаят, че „умовете им не са мяра за замислите на всемогъщия Бог?"

Ние няма да питаме кои от писателите на древността споме­нават за факти, които сега ни изглеждат свръхестествени. Ние по-скоро ще попитаме - кой от тях не е писал за такива факти? В творбите на Омир ние намираме Улис, викащ духа на своя приятел, предсказателя Тирезий. Готвейки се за церемонията „пир на кръвта", Улис вади меча си и по такъв начин плаши хилядите призраци, привлечени от жертвоприношението. Са­мият дългоочакван негов приятел Тирезий не се осмелява да се приближи към него дотогава, докато Улис държи това страшно оръжие в ръцете си. Еней, герой от друг епос на Омир, се готви да се спусне в църството на сенките и едва приближил неговия вход, Сивила, която му показва пътя, предупреждава троянския герой и му заповядва да извади меча си и да си проправя път с него през гъстата тълпа от носещи се там сенки.

Гланвил дава забележително описание на призрака на „Тедвортския барабанист", който е съществувал през 1661 г., когато син-лека (двойникът на магьосник-барабанист) очевидно много се изплашил от сабя. В един от своите трудове Пеел дава подробно описание на случая с неговата снаха, доведена до кризисно състояние от вселил се в нея демон-елементарий.

„Вие искате да знаете дали телата на духовете са уязвими за сабя или друго оръжие? Да, уязвими са. УДАРЪТ, нанесен им от всякакъв твърд предмет, им дава усещане за болка. И макар материята на тялото им да не е толкова плътна и здрава, колкото при хората, те все едно чувствуват удара, както е при съществата, надарени с чувствителност както в цялото тяло, така и във всяка негова част. Без помощта на какъвто и да е физически орган духът вижда, чува и, ако го докоснете, ще усети вашия допир. Ако го разсечете на две, той ще усеща болката точно по същия начин, както би я почувствал живият човек,, тъй като той е все още материя, макар и толкова фина, че остава невидима за нашето око. Има едно нещо обаче, което я отличава от живия човек -ако на човека му се отнемат крайниците, те'не могат да бъдат съединени отново. Но ако разрежете демона на две, вие ще се убедите, че неговите половини незабавно отново се съединяват. Както водата или въздухът отново се сливат в едно цяло след преминаването на твърдо тяло през тях, по същия начин тялото на демона се съединява отново след като оръжието бъде извадено от раната. Въпреки това, всеки път раната му причинява болка. Ето защо демоните се страхуват от острието на сабята или на друго остро оръжие. Нека онези, които искат да се убедят в това, сами да опитат този ефект и да видят как демоните ще избягат."

Демонологът Бодин, един от най-образованите учени на своя век. също се придържал към мнението, че както човешките, така и косми­ческите елементарни „твърде много се страхуват от саби и кинжали". Същото било мнението на Порфирий, Ямблих и Платон. Плутарх споменава многократно за тази особеност. Практикуващите теурзи добре познавали това обстоятелство и постъпвали по съответния начин; много от тях твърдят, че „демоните страдат от всяко порязване, направено върху телата им". Бодин ни разказва по този повод забележителна история в труда си „За демоните" (стр. 292).

„Аз си спомням - разказва този писател, - че през 1577 г. един елементален демон от онези, които са наричани гръмотевични, се спусна заедно с мълнията и попада в дома на обущаря Пудо, като веднага започна да хвърля камъни из цялата стая. Ние събрахме толкова много камъни, че стопанката на дома напълни цял сандък с тях, след като внимателно затвори всички врати и прозорци и заключи този сандък. Това обаче ни най-малко не попречи на демона да доставя в стаята други камъни, без при това да причинява вреда на никого. Латоми, който беше тогава четвърти председател (член на Кметст­вото), дойде да се убеди дали разказаното е вярно. Тези действия продължили шест дена, преди Жан Могнес, съветник на Президиума, да дойде при мен с покана да се заема с това необяснимо явление. Когато влязох в този дом, някой съветваше стопанина да се помоли на Бог от все сърце и да ходи из стаята, въртейки над главата си изваден меч. Той изпълни този съвет. На следващия ден стопанката каза, че от момента, в който той направил това, те не чули повече дори най-малък шум в къщата, докато в течение на предишните седем дни не са имали и минута покой."

Книгите за магии през средните векове са пълни с такива разкази. Много редкият и интересен труд на Гланвил, под заглавие „Седуцизъм Триумфатус", може (заедно с труда на гореспоменатия Бодин) да се оцени като един от най-добрите в тази тематична област.

Тук трябва да отделим място и на някои разкази от по-древни философи, които едновременно описват и обясняват тези явле­ния.

В първия ред по отношение на чудесата стои Прокъл. Фак­тите, повечето от които той подкрепя с позоваване на свидетели (понякога известни философи), са потресаващи. Той е регистрирал много случаи от.своето време, когато е било констатирано, че умрелите в гробниците си са сменяли легналото си положение със седнало или стоящо; той смята, че те са станали лар«и, за което (според него) се говори при Аристиус, Епименидес и Хермодорус в древността. Той привежда пет такива случая от историята на Клеарх, ученик на Аристотел: 1) Клеонимус, атинянин; 2) Полиритус, умрял, и на деветия ден след смъртта си се върнал; „Хиеро-Ефеските и други историци - казва неговият преводач - свидетелстват за истинността на този факт"; 3) В Никополис същото се случило с някой си Еуринус. Последният оживял на 15-ия ден след своето погребение и живял още известно време, водейки примерен живот; 4) Рафус, свещенос­лужител от Тесалоники [древното име на Солун - бел. ред.], възобновил живота си на третия ден след смъртта си, за да извърши някои свещени церемонии по своето обещание; след като ги изпълнил, той умрял за втори път и повече не оживял; 5) Случаят с някоя си Филония, която живеела по времето на Филип. Тя била дъщеря на Демостратус и Харито от Амтифолос и насила била омъжена за някой си Кротерус, скоро след което починала. На шестия ден след смъртта си тя се съживила, както казва Прокъл, поради любовта си към един юноша на име Махатес, който пристигнал при баща й Демостратус от Пела. Тя го посещавала много нощи подред, но когато това в крайна сметка се разчуло, тя (и по-точно вампирът, който я представял) умряла от бяс. При това тя заявила, че е действала по този начин по волята на земните демони. Мъртвото й тяло след тази втора смърт, лежащо в дома на баща й, видели всички жители на града. При отварянето на подземието нейната гробница се оказала празна, в което се убедили роднините й, които се съмнявали в достоверността на този факт и дошли сами да се уверят. Този разказ е потвърден от „Писмата на Хипарх" и „Писмата на Ариедус към Филип".

Според Прокъл „много от древните са събирали исторически данни за онези, които изглеждали умрели, а след това неочак­вано оживявали. Между тях бил и натурфилософът Демокрит. В своите писания, отнасящи се до Хадес, той потвърждава (ставало дума за отделен случай), че смъртта не се изразила в пълно изгасване на живота в тялото. Прекъсването на живота било предизвикано от някакъв удар или рана, но връзките на душата все още оставали закрепени някъде в дълбочината и сърцето съхранявало искра живот; а щом като тази искра оставала, тя, приспособявайки се, отново възстановила изгасналия живот".

На друго място той пояснява: „това, че душата може да напусне тялото и отново да се върне в него, се вижда от действията на едно лице, което (по думите на Клеархус) изпол­звало духовно-притеглящ жезъл над спящо момче. Той съобщава в своя „Трактат за съня", че душата може да бъде отделена от тялото и че тя влиза в тялото и го използва като жилище, защото, удряйки това момче с жезъла, той извлякъл душата от него и я отвел на известно разстояние, за да покаже пред присъстващите, че тялото на момчето през това време остава неподвижно, без всъщност да е повредено; след това той отново, използвайки жезъла, довел душата обратно в тялото на момчето. От този опит и Аристотел, и другите зрители се убедили в съществуването на душата".

Може да се смята за нелепо и абсурдно едно толкова често споменаване на магията в условията на просветения XIX век. Самият век обаче вече е остарял и (приближавайки се към фаталния си край) изглежда изпада в историческо слабоумие; той не само се отказва да си спомни с каква достоверност и изобилие са били установени фактите на магьосничеството, но се отказва да признае и това, което е ставало пред очите му по целия свят в рамките на последните 30 години.

След като са изтекли толкова векове, ние можем да намерим основания да се съмняваме в магичните способности на тесалийските свещенослужители, описани от Плиний. Ние можем да се отнесем с недоверие и към съобщението на Свайдас, което разказва за полета на Медея във въздуха, и да забравим, че магията се явява най-висшата област на знание на натурфилософията, но как бихме могли да игнорираме конкретните случаи на подобни пътешествия „по въздуха", когато те стават пред нашите собствени очи и се потвърждават от свидетелствата на стотици хора, намиращи се в безспорно психично здраве? Ако всеобщността на разпространението би могла да послужи като доказателство за някакво вярване, тогава малко факти биха се оказали по-добре установени, отколкото магията. „Всеки народ, от най-грубия до най-изтънчения (и което е за отбелязване - във всички векове), е вярвал в свръхестествените сили, които ние сега подразбираме под този термин" - казва Томас Райт, автор на книгата „Магьосничество и Магия" и скептичен член на Националния институт на Франция. „Тя (вярата) била основана върху широко разпространеното вярване, че освен собственото видимо съществуване, ние живеем в невидим свят на духовни прояви, които често насочват нашите действия и мисли и които притежават известна власт над елементите и процесите на органичния живот." По-нататък, изразявайки учудването си, че тази тайнствена наука е процъфтявала навсякъде, той отбелязва няколко знаменити школи по магия в различни части на Европа и посочва разликата меджу магьосничеството и магията със следните думи: „Магът се отличава от магьосника по това, че ако последният се явява невеж инструмент в ръцете на демоните, първият (магът) е станал техен стопанин с по­мощта на могъществото на една наука, достъпна само за ограничен кръг хора: това е наука, на която те не могат да не се подчиняват." Това определение, установено и известно на науката от времето на Мойсей, авторът представя като получено от „най-достоверни източници".

Ако от този недоверчив изследовател преминем към автори­тета на адепта на въпросната тайнствена наука, към анонимния автор на „Изкуството на Магията", ще открием следното пояс­нение: „Читателят може да зададе въпроса, в какво трябва да се вижда разликата между медиума и мага?... Медиумът е човек, чрез астралния дух на който могат да се явяват други духове, известяващи за присъствието си чрез различни явления (фено­мени). -Каквито и да са тези явления, медиумът е само пасивно оръдие в техните ръце. Той не може да им заповяда нито да се явят, нито да си отидат; не може да ги накара да изпълнят някаква специална задача и не може да насочи съзнателно техните действия. Магът обаче може да вика и прогонва духовете по свое желание, той може да извършва големи чудеса със собствения си дух, може да вика и да принуждава по-нисшите от него духовни същества да му оказват помощ и да извършват изменения както в одушевени, така и в неодушевени тела". („Изкуството на Магията", стр. 159-160)

Този учен автор е забравил да посочи едно съществено различие в медиумизма, с което той вероятно е много добре запознат. Физическите феномени са резултат от манипулации с невидимите сили, като за целта духовни същества от различните класове използват физическата система на медиума. Накратко, физическия медкумизъм зависи от особеностите на организа­цията на физическата система; духовният медиумизъм, който се съпровожда от проява на субективни, интелектуални феноме­ни, зависи от своеобразието на духовната природа на медиума. И както грънчарят от едно парче глина прави съд за нечистотии, а от друго парче - съд за благородна употреба, така и между физическите и духовните медиуми пластичният астрален дух може да бъде подготвен за определена категория обективни феномени. Ако такъв медиумизъм е налице, тогава очевидно е трудно да се измени неговата фаза, също както е трудно да се приложи изкованата със специално предназначение стоманена ос в някакъв произволно взет уред. Като правило медиумите, развили се в посока на един определен тип явления, рядко преминават в друг сектор и до безкрай повтарят едни и същи феномени.

Психографията (или непосредственото записване на послания и съобщения от духове) изисква участието на двата типа меди­умизъм. Самото писане е обективен физически факт, докато съдържащите се в него мисли могат да бъдат от най-възвишено естество. Последното зависи изцяло от нравственото състояние на медиума. Изобщо не се изисква той да пише философски трактати, достойни за Аристотел, или да бъде поет и да пише стихотворения, които биха правили чест на Байрон или Ламартин, а от него се изисква душата му да бъде толкова чиста, че да може да служи като канал за духовете, които са способни да изразяват толкова възвишени мисли.

В „Изкуството на Магията" една от най-прелестните картини, поднесени на читателя, е описанието на невинно дете-медиум, с помощта на което в течение на последните три години са били написани четири тома ръкописи на древен санскритски език -написани от духове без моливи, пера или мастило. „Достатъчно е - казва авторът - да се поставят чисти листове хартия върху триножник, добре предпазен от прякото попадение на слънчевите лъчи, но така, че все пак да остава слаба видимост за очите на внимателния наблюдател. След това детето сяда върху земята й слага главичката си върху триножника, обхващайки крачетата му с ръчичките си. В тази поза тя (детето е момиченце) спи обикновено около час и за това време листовете хартия, лежащи върху триножника, се оказват изписани с изящен почерк на древен санскритски език." Това е забележителен пример за психографичен медиумизъм, отлично илюстриращ горепосоче­ните принципи, и ние не можем да се сдържим да цитираме няколко реда от тези санскритски писания, още повече, че в тях се съдържа част от учението на херметическата философия, отнасяща се до предшестващите състояния на човека, които ние не сме обяснили достатъчно ясно до този момент. „Преди идването си на тази земя човек живее на много други планети. Мириади светове гъмжат в космоса, из които душата (в зачатъчно, рудиментарно състояние) извършва своите скитания, преди да стигне до голямата и сияеща планета, наричана Земя, пре­красната функция на която е в това, че тя трябва да й даде САМОСЪЗНАНИЕ. Едва в тази точка се достига стъпалото на човешкото развитие. Във всички други етапи на безкрайния си път тя е само зачатъчно, ембрионално същество - мимолетна, временна форма на материята, твар, в която блещука част (наистина само част) от висшия дух, затворен в нея. Тя е само рудиментарен формообразувател с елементарни функции, пос­тоянно появяваща се, умираща и водеща смътно духовно същес­твуване, също така рудиментарно, както материята, от която тя се проявява. Тя е пеперудката, напускаща своя пашкул в един вечен бяг през нови раждания, нови смърти, нови въплъщения, за да умира и живее отново, винаги стремяща се нагоре и напред по главозамайващата, страшна, уморителна, скалиста пътечка, за да се събужда отново и отново в по-материална форма - но вече като човек."

Веднъж в Индия ние бяхме свидетели на изпитание по изкуството на владеене на психичните сили в своеобразно състезание между някакъв хосейн (факир, бедняк) и един магьосник (така наречен фокусник). Ето какво си спомняме във връзка с това. Непосредствено преди състезанието ние обсъж­дахме съответстващите сили на питрисите (от чиято помощ се ползваше факирът) и на невидимите помощници на магьосника. Споразумяхме се да направим изпитание и пишещата тези редове беше избрана за арбитражен съдия. Ние си почивахме по обяд до малко езерце в Северна Индия. По гладката повърхност на езерото плуваха множество водни цветове и големи блестящи листа. Факирът, слагайки своето листо върху гърдите си, скръсти ръце над него и мигновено изпадна в транс (всеки от състезава­щите се предварително си откъсна листо). След това, преобръ­щайки листото с избраната повърхност надолу, той го сложи върху водата. Магьосникът претендираше, че е по силите му да управлява „стопанина на водите" (т.е. духа, който обитава във водата) и се хвалеше, че ще накара водния дух да попречи на питрисите да се появят върху листото на факира. Той взе своето листо и го хвърли във водата, предварително извършвайки обред на варварско заклинание. Неговото листо направи рязко движе­ние, . докато първото листо оставаше абсолютно неподвижно. След няколко секунди и двете листа бяха извадени. Върху листото на факира, за голямо неудоволствие на магьосника, ние открихме нещо, приличащо на симетрична рисунка, белязана с млечнобели линии, като че сокът на това растение беше изпол­зван като преяждаща течност за писмото. Когато листото изсъхна и се предостави възможност за неговото внимателно проуч­ване, нанесените знаци се оказаха необичайно изящни санскрит-ски изрази, които като цяло представляваха изречения с високо нравствено съдържание. Смятаме за необходимо да добавим, че факирът не можеше нито да чете, нито да пише. Върху листото на магьосника обаче бяха намерени знаци, характеризиращи злобния му стопанин. Така че всяко листо носеше върху себе си отпечатък или алегорично отражение на характера на състеза­ващия се и посочваше качеството на духовните същества, от които той беше заобиколен. За голямо съжаление обаче ние пак трябва да оставим Индия с дълбокото й небе и тайнственото й минало, с религиозните й последователи и изкусните й вълшеб­ници, и върху вълшебното килимче на историята да се пренесем обратно в спарената атмосфера на Френската академия.

За да оценим в пълна степен несериозния, предвзет и повърхностен подход при разглеждането на психологичните феномени на миналото, ние предлагаме заедно да прегледаме книгата, която лежи пред нас. Това е „История на чудесата на нашето време". Този труд е издаден от учения доктор Фигуйер и е пълен с цитати от трудовете на най-изтъкнатите авторитети в областта на физиологията, психологията и медицината. Доктор Калмейл е известен директор на Чарентон, знаменита психиатрична клиника във Франция, и е онзи огромен Атлант, който върху могъщите си рамене носи цялата тежест на ерудицията на този свят. Като зрял плод на мисълта на 1860 година, неговото съчинение трябва завинаги да запази мястото си сред най-лю­бопитните трудове на изкуството. Движен от непознаващия покой демон на науката и изпълнен с решимост да убие с един удар спиритизма, авторът ни дава обзорна справка за всички по-забележителни случаи на медиумични феномени през последните две столетия.

Неговият анализ обхваща историческите пророчества на жителите на Севана, Камисардите, Янсенистите и абат Парис, както и на някои други лица, които ще споменем по възможност по-кратко, тъй като в продължение на последните двадесет години техните предсказания са били тълкувани от много автори, пишещи по въпросите на феномените. Това, което ние отново искаме да изнесем на обсъждане, не са самите факти, а единствено отношението към тях - как са се отнесли към наличните сведения онези, които в качеството си на признати автори­тети на науката са носели огромната отговорност за правилното им осветляване. И ако сега ние запознаваме читателите с предвзетата позиция на горепосочения автор, то го правим само за да покажем нагледно какво окултизмът може да очаква от ортодоксалната наука. Ако науката си позволява да се отнесе по такъв начин с известните на цял свят психологични епидемии, тогава какво може да подбуди материалиста да изучава сериозно други феномени (колкото интересни, толкова и достоверни), които са по-малко популярни? Трябва да се помни, че докладите, направени в своето време от различни комитети до техните академии, както и протоколите от съдебните трибунали, все още съществуват и по тях може да се направи справка за верността на изложените факти. Ето от такива безупречни източници доктор Фигуйер е събрал материали за необичайната си книга. Ние сме длъжни да дадем на читателя възможност да се запознае с аргументите, с които авторът се стреми да стрие на прах всяка проява на свръхестественото, и заедно с това да отделим място за коментарите на познавача на демонологията Дьо Мюсе, който в своите съчинения напада скептично настроения автор, както тигърът се хвърля върху своята плячка.

От схватката на тези двама противници - материалиста и набожния църковник, непредубеденият изследовател може да събере добра реколта.

Ще започнем от изпадащите в гърчове спазматици или „конвулсионери" от Севана, т. е. от епидемията, поразителните феномени на която са се проявили през втората половина на 1700 г. Безпощадните мерки, приложени от френските католици, за да изкоренят духа на пророчествата от цели населени местности, са исторически факт, който е излишно" да бъде повтарян тук. Дори самото обстоятелство, че шепа мъже, жени и деца (на брой не повече от 2000) са могли да се съпротивляват в продължение на години срещу кралските войски, чиято; численост достигала 60 000 души, е чудо само по себе си. Всички тези факти са отбелязани в протоколите от онова време и се пазят и до днес в архивите на Франция. Между другото, съществува официален доклад, който е бил изпратен в Рим от свирепия абат Чейл, настоятеля на Лавал, в който той се оплаква, че Злият Дух е толкова могъщ, че никакви изтезания, никакви инквизиторски мъчения не са в състояние да го изгонят от севанските жители. Той добавя, че е слагал в ръцете им горещи въглени, а те дори не са били опарени; той увивал целия човек в памук, напоен с масло, и го подпалвал, и в много случаи след това върху кожата не откризали нито един мехур; по тях стреляли с куршуми, които впоследствие били намирани сплескани между дрехата и кожата, без ни най-малка вреда за човека и т.н.

Приемайки всичко горепосочено за основа на своите учени аргумен­ти, доктор Фигуйер пояснява: „Към края на XVII век някаква стара мома донесла в Севана духът на пророчеството. Тя го предала на млади момчета и девойки, които, на свой ред, го излъчили и разпространили в заобикалящата среда... Децата и жените станали най-възприемчиви към заразата (том II, стр. 261). Мъже, жени и младоженци, под външно вдъхновение започнали да говорят на необичаен местен жаргон, но и на чист френски език, по това време абсолютно неизвестен в тази местност. Деца на дванадесет месеца и дори по-малко, както разбираме от протоколите, които преди това едва били в състояние да произнесат няколко кратки срички, започнали да говорят и пророкуват. „Осем хиляди пророци - казва Фигуйер - се разпръснали из цялата страна. Пращали да повикат доктори и изтъкнати лечители. Половината от медицинските училища във Франция, в това число и Факултетът на Монтпелиер, се забързали към мястото на произшествието. Състояли се съвещания и самите лекари заявили, че са учудени и възхитени от това, че чуват как млади девойки и момчета, невежи и неграмотни, произнасят речи в тематични области, които никога не са изучавали." Присъдата, произнесена от Фигуйер по адрес на предателските си събратя, заради това, че те се възхищавали толкова много от младите пророци, е следната: „Те самите не разбираха това, което виждаха". Много от тези пророци насила предавали пророческия си дух на онези, които се опитвали да разрушат тези магии. Значителна част от тях били на възраст между три и дванадесет години, други били кърмачета, но ясно и отчетливо говорели на френски. Тези беседи, които често продължавали по няколко часа, не биха били по силите на малките оратори, ако те се намираха в нормалното си състояние.

„Добре де - ще попита читателят, - какво е значението на тази серия чудеса, която Фигуйер разглежда в своята книга?" - „Няма никакво значение! Нищо особено не е станало - отговаря авторът, -освен ефектът на мигновена екзалтация на умствените способнос-ти."

„Тези явления - добавя той - се наблюдават при много мозъчни заболявания."

„Мигновена екзалтация, която продължава много часове в мозъка на деца на възраст около една година, още неотделени от майчината гръд, но йече говорещи на добър френски език, преди да са се научили да произнасят поне една дума на местния си говор. Чудо - това трябва да бъде твоето име!" - възкликва Дьо Мюсе.

„Доктор Калмейл в своя труд за умствените разстройства - отбе­лязва Фигуйер, - разглеждайки екстатичната ТЕОМАНИЯ на калвинистите, стига до заключението, че това заболяване трябва да се отнесе просто към истерията, а по-тежките случаи — към епилепсията... Ние сме по-близко до убеждението - казва Фигуйер, - че това е била болестта „суи генерис"; търсейки подходящо название за нея, ние можем да приемем термина КОНВУЛСИВНИ СПАЗМАТИЦИ от Севана."

Отново ТЕОМАНИЯ и ИСТЕРИЯ! Медицинските общности тогава вероятно са обсебени от неизлечима АТОМОМАНИЯ, иначе защо биха представяли такива нелепости като наука и биха се надявали да изгонят бесовете чрез изпържване (т.е. чрез изгаряне на „виновните" върху кладата); и защо „монасите навсякъде виждали дяволски обсебвания, когато имали нужда от чудеса - за да хвърлят повече светлина върху всемогъществото на Дявола или за да кипи неуморно обедният котел в манастира"?

За този сарказъм набожният Дьо Мюсе изразява сърдечна благодарност към Фигуйер, тъй като (по неговите думи) Фигуйер е първият френски писател, който, за наше учудване, НЕ отрича един феномен, който отдавна вече е станал НЕОСПОРИМ. Движен от високомерното чувство на превъзходство и дори презрение към методите, използвани от неговите предшествени­ци, доктор Фигуйер иска читателите му да знаят, че той няма да тръгне по утъпкания път. „Ние няма да отричаме фактите като незаслужаващи доверие - казва той - само защото нашата наука трудно може да ги обясни. Напротив, ние ще съберем всички факти, които ни предоставя историята... и които могат да бъдат приети като достоверни, и върху всички подобни факти ние ще обосновем естествено обяснение, което ние на свой ред, в качеството на продължение, ще предадем на онези учени, които ни предшестваха в изследването на този предмет."

След това доктор Фигуйер (правейки няколко крачки и преминавайки направр към темата за конвулсионистите от Сент Медард) кани читателите внимателно да се вгледат в т. нар. чудеса, които за него са просто обикновени явления на приро­дата.

Преди обаче да продължим с разглеждането на убежденията на доктор Фигуйер, ние трябва да освежим в паметта на читателя онова, което според историческите свидетелства се нарича Ян-сенистки чудеса.

Абат Парис бил янсенист и умрял през 1727 г. Веднага след смъртта му около неговия гроб започнали да стават поразителни чудеса. На гробището от сутрин до вечер се тълпял народ. Йезуитите, раздразнени от това, че еретиците извършват чудеса на изцеление и други феномени, издействали от магистрата [градския управител - бел. ред.] заповед за затварянето на всички пътища, водещи към гроба на абата. Въпреки това, чудесата продължавали повече от двадесет години. Епископ Дъглас, който специално с тази цел пристигнал в Париж през 1749 г., посетил това място и съобщил, че чудесата сред спазма-тичните конвулсионисти продължават както и преди. Когато всички усилия за тяхното прекратяване се оказали напразни, католическото духовенство било принудено да признае реалност­та им, но самото то, както обикновено, се разграничило от Дявола. Юм в своите „Философски есета" казва: „Без съмнение, никога на едно лице не са били приписвани толкова чудеса, колкото стават (според съобщенията) във Франция край гроба на абат Парис. Изцелението на болните, връщането на слуха на глухите и зрението на слепите навсякъде се обсъждат и се приписват на въздействието на светата гробница. И най-удиви­телното е, че достоверността на много от тези чудеса се устано­вява незабавно, веднага, на място, пред лицето на изтъкнати и заслужаващи пълно доверие съдии от нашия просветен век. Йезуитите, въпреки своята ученост и подкрепата от страна на магистрата и от определени лица, враждебно настроени към такива явления, не са в състояние нито да отрекат тези явления, нито да ги обяснят по някакъв начин... Такова е свидетелството на историята."

Доктор Мидълтон в своята книга, писана в период, когато проявите намалели (т.е. приблизително 19 години след като те се появили за първи път), заявява, че свидетелствата за тези чудеса са не по-малко достоверни, отколкото свидетелствата за деянията на апостолите.

Феномените, толкова добре засвидетелствани пред магистра­турата напук на католическото духовенство, са най-удивител­ните в историята. Каре дьо Монтджерон, член на парламента и човек, прославил се с връзките си с янсенистите, внимателно ги е изброил в своя труд, състоящ се от четири тома. Авторът привежда обширни персонални и официални доказателства за истинността на всеки описан случай. Заради някои неуважител­ни изказвания за римското духовенство, Монтджерон бил хвър­лен в Бастилията, но трудът му все пак бил приет.

Нека сега се върнем към описанието на доктор Фигуйер за тези забележителни и безспорно исторически феномени: „Спазматичката се извива и пада върху земята, като тялото й образува арка; кръстът й се поддържа само от заострения край на едно колче - цитира този учен автор един от протоколите. - Тя молеше да й доставят удоволствие, а именно - да я удрят с камък, тежащ 50 фунта⁴⁵, закачен на въже, минаващо през скрипец на тавана. Теглейки въжето, издигат камъка до тавана, пускат го и той с цялата си тежест пада върху корема на момичето, чиито гръб през цялото време се опира върху заострения край на колчето. Монтджерон и другите свидетели съобщиха, че нито плътта й, нито кожата на гърба й са показали дори най-малки следи от повреди и че момичето, за да докаже, че ударите не й причиняват никаква болка, викала през цялото време: „Удряйте по-силно, по-силно!"

„Жана Моле, девойка на около двадесет години, опряна с гръб на стената, прие върху корема си стотина удара с чук с тегло 30 фунта. Ударите се нанасяха от много силен човек и бяха толкова ужасни, че стените потреперваха. За да провери силата на. ударите, Монтджерон ги изпитал върху каменната стена, на която се била облегнала девойката... Той извадил един от инст­рументите на янсенисткото врачуване, т. нар. „Голяма Помощ". „На двадесет и петия удар - пише той - камъкът, който вече беше разклатен от предишните удари, изведнъж изпадна от другата страна на стената, оставяйки отвор по-голям от половин фут. Когато ударите били нанасяни със сила по железния свредел, опрян в корема на спазматичка (която беше само една слаба жена), „изглеждаше - казва Монтджерон, - че свределът прониква до гърба, разкъсвайки всичките й вътрешности вслед­ствие на силните удари" (т. 1, стр. 380). „Нищо подобно обаче не се случило; напротив, жената с израз на абсолютен възторг на лицето си викала: „О, колко възхитително! Колко ми е добре! Брате, удряй два пъти по-силно, ако можеш!" „Сега - продъл­жава доктор Фигуйер - остава само да се постараем да обясним странния феномен, който описахме."

„В увода към нашата книга ние отбелязахме, че през средата на XIX столетие една от най-известните епидемии на обсебване се разпространи в Германия - епидемията „Нонейнс". Тези хора „извън себе си извършвали удивителни чудеса, каквито не били чувани от дните на Сент Медард, и дори нещо повече: някои се премятали през глава, други се изкачвали по отвесна стена и говорели на чужди езици" („История на чудесата", стр. 401).

Официалният отчет за чудесата, по-пълен от записките на Фигуйер, прибавя следните подробности: „Лицата, подложени на тази психична епидемия, с часове стояха върху главите си и в това състояние правилно описваха отдалечени събития, в това число и такива, които ставали в този момент в дома на членовете на комитета на наблюдателите, което впоследствие било прове­рено. Мъже и жени, обхванати от невидима сила, се вдигали във въздуха и увисвали там, като дори обединените усилия на членовете на комитета не се оказали достатъчни, за да ги свалят обратно върху земята. Стари жени се изкачваха по перпендику­лярна стена с височина 30 фута с ловкостта на диви котки и т. н."

На това място би могло да се очаква, че този учен критик (изтъкнат лекар и психолог, който не само вярва в такива невероятни феномени, но и ги описва с всичките им подробности) ще порази четящата публика с толкова необичайно обяснение, че научните му възгледи ще създадат нещо като нова ера в неизследваните области на психологията. И ето, той действително ни порази с това, че в отговор на всичко, спокойно отбеляза: „За да се прекратят психичните разстройства на въпросните мъже и жени те трябваше просто да бъдат оженени и омъжени!" („История на чудесата", стр. 401)

Този път Дьо Мюсе наистина хвана на тясно противника си: „Да се оженят, разбирате ли? Бракът ги лекувал от способността им като мухи да лазят по отвесни стени и да говорят на чужди езици. О! Какви любопитни свойства е имал бракът в онези дни!"

„Следва да се добави - продължава Фигуйер, - че на фанатиците от Сент Медард никога не били нанасяни удари, освен по време на пристъпите на конвулсии. Затова доктор Калмейл предлага хипотезата за стомашен метеоризъм, състояние на спазъм на женската матка и храносмилателния тракт - във всички случаи за състояние на свиване, еретизъм, тургесция ка мускулните тъкани, покриващи корема, гърди­те, главните съдови области и костни повърхности, което е могло да послужи като единствена причина за омекотяването и дори свеждането до нула на силата на ударите!"

„Удивителното съпротивление, което кожата, алвеоларните тъкани, повърхностите на тялото и крайниците на конвулсионистите оказвали на оръдията, които в нормални условия биха могли силно да ги наранят, предизвиква голямо учудване. Все пак този феномен може да бъде обяснен. Тази сила на съпротивление, тази нечувствителност изглежда са следствие от наблюдаваните изключителни изменения в равнището на сетивността, които се извършват в органите на животните по време на силна възбуда: гняв, страх, с една дума всяка страст, доведена- до пароксизъм може да създаде тази нечувствителност" („История на чудесата", т. П, стр. 410, 411).

„Трябва да се има предвид, че ударите по техните тела са били нанасяни с масивни предмети с плоски или закръглени повърхности или цилиндрични и овални по форма („История 'на. чудесата", т. II, стр. 407). Въздействието на такива физически оръдия е много по-безопасно в сравнение с ефекта от въже или други гъвкави предмети, а също на такива, които имат остри ръбове. Накратко казано, съприкосновението и ударите, нанесени върху хора, изпаднали в конвулсия, оказвали върху тях въздействие на благотворен масаж, облекчаващ страданията им, причинени от ИСТЕРИЯТА." Молим читателите да обърнат внимание на това, че въпросното изказване не е представено като шега, а като сериозна и обмислена теория на един от най-изтъкнатите френски лекари - побелелия главен ректор на Държавната клиника на психичноболните в Шарентон. Цитираното обяснение наистина може да предизвика у читателя странни подозрения. Започва да ни се струва, че доктор Калмейл се е намирал в обществото на поверените на неговите грижи психичноболни пациенти няколко години по-дълго, отколкото е било полезно за нормалното функциониране на собствения му мозък.

Освен това, когато Фигуйер говори за масивни предмети с цилинд­рична и закръглена форма, той изглежда напълно забравя острите саби, железните колчета и брадвите, които той представя графично на цели 49 страници от първия си том. Самият той описва как Ели Марион нанася със страшна сила с острието на ножа удари в корема си, при което „тялото му остава неуязвимо, като че направено от желязо".

Стигнал до това място, Дьо Мюсе губи всякакво търпение и възк­ликва с негодувание: „Напълно ли е бил буден този учен лекар, когато е описвал посочените примери?... В случай, че докторите Калмейл и Фигуйер имат сериозно намерение да поддържат своите твърдения и да отстояват правилността на издигнатите от тях теории, ние сме готови да им отговорим по следния начин: „Ние много искаме да ви повярваме. Но преди да извършим такова снизхождение, ние искаме да ви покажем действеността на₍вашата теория в практиката! Нека ни бъде позволено например да възбудим у вас буйна, ужасна страст, гняв или бяс (по ваш избор). Вие трябва да ни разрешите да станем за известно, време дразнещи, оскърбителни във вашите очи. Разбира се, ние искаме да играем тази роля само по ваша молба и в интересите на науката и вашето дело. По взаимна договореност нашето задължение ще се състои в това да ви обиждаме по всякакъв начин и да ви предизвикваме до крайни състояния. Това трябва да стане по време на публично събрание, като присъстващите не трябва да знаят нищо за нашето споразумение, а само ще бъдат запознати от вас самите с предлаганите теории; ние междувременно ще продължаваме да ви оскърбяваме... Ще ви кажем например, че вашите писания са коварни клопки за истината; че те са оскърбление за здравия разум -и позор, какъвто само хартията може да понесе, поради който вие трябва да бъдете линчувани публично. Ще прибавим също така, че лъжете пред науката, че нашепвате заблуди в ушите на невежите глупаци, събрали се с отворени уста около вас, подобно на тълпа около търгуващ с билки знахар... И когато бъдете извън себе си от гняв, с почервеняло лице, издуто от ярост, тогава при вас ще настъпи смесването на флуидите и когато гневът ви достигне онази точка, в която може да се спукате от него, тогава ние ще подложим ТУРГЕСЦЕНТНИТЕ ви мускули на мощни удари; вашите приятели ще ни покажат най-нечувствителните места по вашето тяло и ние ще изсипем върху тях истински лавини от камъни... защото точно така са били третирани телата на конвулсионистите,чиито апетити по отношение на ударите били ненаситни. И за да ви доставим пълно удовлетворение от благотворителния масаж (както вие така възхити­телно се изразихте), ние ще ви бием по крайниците само с предмети, които имат тъпи повърхности и цилиндрични форми, с тояги и пръчки, лишени от гъвкавост и, ако предпочитате - гладко обработени на струг."

Дьо Мюсе е толкова великодушен, толкова пълен с решимост да предостави на противниците си всички възможности да докажат правилността на теорията си, че им предлага да изпра­тят на опита (вместо себе си) жените си, майките си, дъщерите и сестрите си, „тъй като - припомня авторът - вие казахте, че при тези изпитания слабият пол е по-силен и устойчив".

Нужно ли е да се отбелязва, че призивът на Мюсе остана без отговор?