Книга 2 Елена Блаватска глава IX цикличните феномени


ГЛАВА XII „НЕПРОХОДИМАТА ПРОПАСТ"



страница7/21
Дата19.03.2017
Размер5.28 Mb.
#17263
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   21
ГЛАВА XII

НЕПРОХОДИМАТА ПРОПАСТ"

„Вие никога няма да чуете истинските фило­софи (защитниците на учението за универсал­ността) да говорят за невъзможност в приро­дата. Те никога не твърдят (както постоянно ги обвиняват), че е невъзможно Строителя на вселената да преправя своя труд... Никаква теория не може да смути английското духо­венство. Дори да бъде издигната най-разру­шителната теория, ако тя е изложена по начина, приет при джентълмените - те ще се обърнат с интерес към нея."

Тиндал, „Лекция за научното приложение на въображението"

„Светът се нуждае от някаква религия дори ако за целта му се налага да прибегне към интелектуалния разврат на спиритизма."

Тиндал, „Научни фрагменти".

„Но отначало, като изпратен вампир,

Трупът ти ще бъде откъснат от земята...

И на рода свой ти ще смучеш кръвта."

Лорд Байрон, „Гяур"'

Ние се приближихме към свещената ограда на храма на бог Янус. Нека си свалим обувките и да влезем в него боси. Преминавайки през святая светих на храма на учеността, ние се приближаваме към ослепително сияещото слънце на Хелиоцентричната система. Нека сведем очи, за да не ослепеем.

Ние обсъждахме различните въпроси, съдържащи се в тази книга, с най-голямата сдържаност, на която бяхме способни,. имайки предвид позицията33 или отношението, към които в про­дължение на векове са се придържали ученият и богословският свят по отношение на древните философи, от които те са " наследили основата на всичките си сегашни познания. Като« стоим отстрани и в качеството си на зрители констатираме колко много са знаели древните и колко са надценявани съвременните достижения, оставаме учудени, че такава несправедливост оста­ва незабелязана от нашите учени.

Всеки изминал ден носи нови признания както от страна на самите учени, така и от добре осведомени странични наблюда­тели. Като илюстрация към казаното привеждаме следния текст от пресата:

„Любопитно е да се отбележи колко различни мнения имат учените дори по отношение на най-обикновени явления на природата. Утрин­ната зора [сияние - бел. ред.] е едно от тези явления. Декарт я е смятал за резултат от падане на метеорити от висшите слоеве на атмосферата. Галилей я приписвал на магнетизма на земното кълбо и Далтон се съгласил с това мнение. Коутс е предполагал, че утринната зора възниква в резултат на раздвижване на материя, излъчвана от Земята. Марион се придържал към мнението, че това е следствие от съприкос­новението на сияещата атмосфера на Слънцето с атмосферата на нашата планета. Ейлър е мислел, че зората възниква от вибрациите на ефира между частиците на земната атмосфера. Кантон и Франклин разглеждали зората като чисто електрическо явление, а Парат я приписвал на изгарянето на водородния карбонид, издигащ се от земята вследствие гниенето на растителни вещества и сочел падащите звезди като причина за неговото възпламеняване. Дьо ла Риве и Оерстед стигнали до заключението, че това е магнитно явление и при това чисто земно. Олмстед подозирал, че някакво мъглявинно тяло се върти около слънцето и когато тази мъглявина се намира в съседство със земята, част от нейната газообразна материя се смесва с нашата атмосфера, в резултат от което възниква сиянието."

Създава се впечатлението, че дори при обяснението на най-простите природни явления, мненията на учените са твърде притиворечиви. Няма нито един експериментатор или богослов, който (изучавайки фините съотношения между съзнанието и материята, техния произход и край­ните им състояния) да не чертае магически кръг върху плоскостта, наречена „забранена тема". Свещениците вървят накъдето им позво­лява вярата; тъй като, както казва Тиндал: ;:При тях няма недостиг на положителния елемент, а именно на любов към истината; но отрица­телният елемент - страхът от грешки, преобладава. Бедата обаче е в това, че бремето на догматичното им вярване прегьва слабите крака на техния интелект, както веригата сломява пленника в ямата".

Колкото до напредъка на учените, той се задържа по две причини — от органичната им неспособност да разбират духовната страна на природата и от техния страх пред общественото мнение. Никой не се е изказвал толкова рязко за тях, колкото професор Тиндал: „Всъщност най-големите страхливци не трябва да бъдат търсени в средите на духовенството, а между самите учени" . Ако е съществувало някакво съмнение за справедливостта на този унизителен епитет, то е било отстранено от поведението на самия професор Тиндал, който в своето Белфастко обръщение (в качеството си на председател на Британската асоциация) не само посочил съдържащите се в материята обещание и мощ за осъществяването на всички форми и качества на живота, но и обрисувал науката като отнемаща от ръцете на богословието цялата област на космологичната теория. Когато обаче се сблъскал с гнева на общественото мнение, той публикувал обръщението с нова редакция, заменяйки израза „всички форми и качества на живота" с формули­ровката „целия земен живот". Това е повече от страхливост, това е просто позорен отказ от собствените си принципи.

По време на Белфасткото събрание мистър Тиндал изразил силно отвращение към два предмета - богословието (теологията) и спиритизма. Какво е мислел за първото вече стана ясно. Въпреки това, когато Църквата го притиснала силно, обвинявайки го в атеизъм, той бързо се отрекъл от принципите си и помолил за примирие. Доколкото обаче неговите възбудени „нервни центрове" и „мозъчни молекули" са.се стремели към равновесие (чрез разтоварване в каквато и да е посока), той се нахвърлил, компенсирайки своето малодушие, върху безпомощ­ните спиритисти и в своите „Научни фрагменти" оскърбил тяхното вярване със следните думи: „Светът се нуждае от някаква религия дори ако за целта му се налага да прибегне към интелектуалния разврат на спиритизма". Каква чудовищна аномалия е, когато милиони разум­ни хора позволяват да бъдат оскърбявани от един научен лидер, който самият е твърдял, че с догматизма трябва да се борим както в науката, така и извън нея. Не бихме искали да отделяме място за разглеждането на етимологичната ценност на този епитет. Само ще изразим надеждата, че науката на бъдещите векове няма да го използва, давайки му определението „тиндализъм", и ще напомним на този благожелателен джентълмен за една негова характерна черта. Един от нашите най-умни, уважавани и ерудирани спиритисти, автор с немалка известност, многозначително е нарекъл тази черта „кокетиране на Тиндал с противоположните мнения". Принудени сме да се съгласим с точността на този нелицеприятен епитет по отношение на мистър Тиндал; към спиритистите той е по-малко приложим (защото те остават верни на своите убеждения),- отколкото към атеистичния учен, който напуска обятията на милия му материализъм, за да се прехвърли в прегръдките на презрения теизъм, когато това му е изгодно.

Ние видяхме, че Маженди откровено призна невежеството на физи-олозите по някои от най-важните проблеми на живота, ние видяхме, също така, как Фурние се съгласи с него. Професор Тиндал на свой ред признава, че еволюционната хипотеза не решава и не претендира, че може да обясни крайната тайна.

Доколкото ни позволяваха вродените ни способности, ние също разсъждавахме над знаменитата лекция на професор Хъксли „За физическата основа на живота", така че в тази книга ще си позволим да разгледаме само общата посока и тенденциите на съвременната научна мисъл, без да се ангажираме с анализа на проблеми, по които не сме специалисти. Ако изложим съвременната научна мисъл в най-концентриран вид, тя ще звучи така: всичко е сътворено от космичес­ката материя; разликата между формите е резултат от различни изменения и комбинации на материята; материята е „погълнала духа", следователно духът не съществува; мисълта е свойство на материята; съществуващите форми умират, за да заемат тяхното място други форми; различията между организмите дължат своя произход единст­вено на химическата дейност в същата тази материя на живота, тъй като цялата протоплазма е тъждествена.

Колкото до въпросите на химията и микроскопията, системата на професор Хъксли изглежда безупречна и онзи дълбок интерес, който тя предизвика в целия свят, е напълно разбираем. Нейният основен недостатък обаче е в това, че нишката на научната й логика започва отникъде и завършва в пустотата. Професорът е използвал по най-доб­рия начин натрупания фактологичен материал. Той разглежда Вселе­ната като изпълнена с молекули, притежаващи дейна енергия и съдър­жащи в себе си жизненото начало. Едни комбинации, присъщи на природата на силите, подтикват молекулите да се натрупват и образуват светове, други - да се развиват до различни растителни и животински организми. Какво обаче е дало първия импулс на тези молекули и ги е надарило с тайнствената способност да живеят? Кое е това окултно свойство, което заставя протоплазмата на човека, звяра, влечугото, рибата или растението да се диференцира, да се отличава и да се развива по свой начин, а не както при другите? И след като физическото тяло отдаде своите съставни части на почвата или въздуха, превръщайки се в „гъба, плесен, дъб, червей или човек" - какво става тогава с онази същност, която е оживотворявала скелета?

Трябва ли законът на еволюцията (така мощно и властно управля­ващ природата откакто в световното пространство се носят молекули и постепенно образуват човешкия мозък) внезапно да се прекъсне в момента на смъртта на човека, без да му позволи да се развива по-нататък и да стане по-съвършено същество по силата на същия този „предшестващ закон на формите"?

Готов ли е мистър Хъксли да докаже, че е невъзможно след смъртта си човек да преминава в състояние на съществуване, в което е обкръжен от нови форми на растителния и животинския свят - резултат от новото преустройство на предишната сублимирана материя. Та нали той сам признава, че не знае нищо за феномена на притеглянето, с изключение на това, че според човешките наблюдения „камъните, ако не бъдат придържани отдолу, падат върху земята и затова няма основание да се мисли, че други камъни при същите обстоятелства няма да падат върху земята". Той обаче категорично отхвърля всеки опит да бъде превърната тази вероятност в неизбежност: „Аз категорично отхвърлям и предавам на анатема този, който настоява и се налага със сила. Аз зная както фактите, така и законите; но какво е тази неизбежност, ако не сянка, отхвърлена от моето съзнание?" Тя е само онова, което става в природата в резултат от неизбежността; но законът, който е действал в един случай, може да бъде неутрализиран при други обстоятелства от противодействащ закон с аналогична мощ. Оттук става напълно разби­раемо защо камъкът трябва да пада върху земята, подчинявайки се на една сила, както и това, че въпросният камък не трябва да пада върху земята или (след като е паднал) трябва отново да се издига, подчиня­вайки се на друга, равна по мощ сила, независимо дали мистър Хъксли е запознат с това явление, или не. Естествено е, че столът трябва да стои върху пода, където са го поставили, и по същия начин е естествено (както свидетелстват стотици компетентни очевидци), че той се издига във въздуха, без към него да се докосва нито една видима ръка на смъртен. Не е ли задължение на мистър Хъксли отначало да провери реалността на това явление и едва тогава да измисля научни названия за силата, стояща зад въпросния феномен?

„Аз зная както фактите - казва мистър Хъксли, - така и законите." И как, по какъв начин той се е запознал с фактите и законите? Без съмнение - посредством собствените му сетива; тези бдителни слуги са му дали възможност да открие в достатъчно количество това, което той смята за истина, за да построи система, която (както сам признава) „изглежда почти потресаваща за здравия разсъдък". Ако неговото свидетелство трябва да бъде прието в качеството на основа за всеобщо преустройство на религиозните вярвания (макар че всичко онова, което той предлага, е само теория), тогава защо съответно да не бъде отделено подобно внимание и на съвкупното свидетелство на милиони хора за явления (феномени), които подкопават самите основи на теорията на мистър Хъксли? Професьрът явно не се интересува от тези феномени, но онези, милионите, се интересуват; и докато той вари „житните и овнешките протоплазми", за да набере сили за още по-смели полети в областта на метафизиката, милиони хора разбиват любимата му теория, като разпознават (изписания от ръката на дух) почерк на любимите им хора или виждат в призрачните форми сенките на онези, които някога са живели и са минали през изменението, наречено „смърт".

Докато науката продължава да признава, че областта на нейната дейност се ограничава само в рамките на измененията на материята и че задача на химията е да разглежда прехода на материята от видимо в невидимо състояние като изменение на нейните форми „от плътно или течно състояние в газообразно", при което общото количество материя се запазва - дотогава тя (науката) няма право да догматизира. Тя не е компетентна, за да каже „да" или „не" и трябва да предостави думата на лица, които са по-интуитивни от нейните представители.

Най-високо в сравнение с другите имена в пантеона на нихилизма мистър Хъксли е написал името на Дейвид Юм. Той разглежда като велика услуга за човечеството (от страна на този философ) категорич­ното посочване на „пределите на философското изследване", зад които се намират основните доктрини на „спиритуализма" и другите „изми". Десетата глава от изследването на Човешкото Разбиране е била оценена много високо от автора; той дори смятал, че в ръцете „на мъдрите и учените" тя ще служи като постоянно средство за предотвратяване на „всякакъв род суеверни заблуждения", които (според него) са просто обратни названия, означаващи вярата в някои феномени, с които той не бил запознат, но въпреки това произволно ги причислил към сферата на чудесата. Според точната забележка на мистър Уолъс обаче, опре­делението на Юм, че „чудото е нарушение на законите на природата", е неправилно, защото: първо, то предполага ние да познаваме всички закони на природата без изключение; второ, то определя всяко необик­новено и необяснимо явление като чудо. Мистър Уолъс предлага да се смята за чудо само онзи акт или събитие, извършването на които предполага съществуване и намеса на свръхчовешки разум. Самият Юм казва, че „повторението на резултата от един опит става доказателство" и Хъксли в този свой знаменит очерк признава, че всичко, което знаем за закона на тежестта, се изчерпва с това, че камъните, ако не бъдат задържани по някакъв начин, винаги падат върху земята.

Ако някой беше успял да докаже, че пределите на човешкия опит никога не се разширяват, тогава в увереността на Юм, че познава всички явления, които въобще могат да бъдат осъществени по силата на природните закони, би имало известна справедливост и оправдание за презрителния тон, с който са белязани всички негови изказвания срещу спиритизма. Доколкото обаче от писанията на тези философи ясно личи, че те са невежи в областта на психологичните феномени, трябва да се проявява голяма предпазливост при разглеждането на догматичните им твърдения. При запознаването с техните теории се създава впечатлението, че учени, позволяващи си толкова груби кри­тични изказвания срещу спиритизма, преди да издигнат себе си до сан на академични цензори, вероятно са изучили детайлно съответната тематична област. В едно свое писмо обаче, адресирано до Лондонското диалектическо общество, мистър Хъксли (след като заявява, че няма време да се занимава с изучаване на спиритизма и че той не го интересува) прави следното признание, което ни показва върху какви нищожни основи съвременните учени строят своите категорични мне­ния. „Единственият случай на спиритизъм, който въобще ми се е налагало да изследвам, представляваше такава груба лъжа, каквато никога преди това не бях срещал."

Какво би помислил този протоплазмен философ за един спиритист, на когото един-единствен път е била предоставена възможността да погледа звездите през телескоп, но точно тогава някакъв палав служи­тел от обсерваторията си позволил зла шега, закривайки телескопа-с ръка, в резултат на което този спиритист започне да обявява цялата астрономия за „унизително суеверие"? Този факт доказва, че учените по принцип са полезни единствено в качеството си на събирачи на факти; техните научни обобщения обаче често се оказват по-слаби и нелогични, отколкото изводите на светските критици. Това е и основ­ната причина за тяхното неправилно тълкуване на доктрините на древността.

Професор В. Стюарт отдава дължимото уважение към фило­софската интуиция на Хераклит Ефески, който е живял пет века преди нашата ера и бил наричан „плачещ" философ. Той е твърдял, че „огънят е великата първопричина и всичко се намира в постоянно движение". „Изглежда е ясно - казва професорът, - че Хераклит трябва да е имал ярка концепция за вечното движение на енергията във Вселената - концепция, близка по своя характер до съвременните разбирания, макар и по-неточна от тези концепции, които разглеждат материята като динамична по своето същество." Той смята понятието „огън" за много неопределено. Това е напълно естествено, тъй като нищо не подсказва, че професор Стюарт (който изглежда по-малко бла­госклонен към материализма от някои негови колеги и въобще от неговите съвременници) разбира в какво значение е употре­бена тук думата „огън".

Разбирането на Хераклит за произхода на всичко съществу­ващо е било същото, както и у Хипократ. И двамата са се придържали към едни и същи възгледи по отношение на върхов­ните сили, затова техните понятия за изначалния огън, разглеждан като материална сила, като нещо подобно на динамизма на Лайбниц, са били „по-неточни", отколкото понятията на фило­софите на съвременността (което, между другото, трябва да бъде доказано), но от друга страна, техните метафизични възгледи по тези въпроси са били много по-философски и рационални, отколкото едностранчивите теории на съвременните учени. Идеите им са били съвсем същите, както и на по-късните „философи на огъня", розенкройцерите и зороастрийците. Те са твърдели, че светът е бил създаден от огън, божественият дух на който е всемогъщият и всезнаещ БОГ.

Огънят в древната философия на всички времена и народи се разглежда като тройствен принцип (тройствено начало). Както водата представлява видимата течност с невидимо присъстващи в нея газове, зад които се намира духовният принцип (началото) на природата, който им придава динамична енергия, така и в огъня те различават: 1) видим пламък; 2) невидим или астрален огън - невидим както в латентно, така и в активно състояние, когато произвежда топлина, светлина, химическа енергия, елек­тричество, молекулярни енергии; 3) дух. Те прилагат същото правило към всеки от едемектите; и всичко, развиващо се от техните комбинации и корелации, включително и човека, те разглеждат като триединно. Според розенкройцерите, които били наследници на теурзите, огънят е източник не само на материалните атоми, но и на онези сили, които им придават енергия. Когато видимият пламък угасне, той изчезва не само от полезрението, но също и от концепциите на материалистите, при това завинаги. Философът на херметизма обаче го просле­дява през „познаваемата страна на света чак до отвъдната сфера “непознаваемото" по същия начин, както той следи развъплътения дух на човека, „искрата на небесния пламък" в ефира, т.е. в задгробния свят.

Тази тема е твърде значима, поради което не можем да я оставим без няколко пояснителни думи. Позицията, заета от физичната наука по отношение на духовната половина на космоса, се проявява много точно в грубата й представа за огъня. В тази, както и във всички други сфери на науката, сегашните философи нямат нито една здрава дъска под краката си - всичките са проядени и изгнили. Трудовете на техните собствени авторитети, които са пълни с унизителни признания, ни дават правото да кажем, че платформата, върху която те стоят, е толкова неустойчива, че всеки момент някакво ново откритие, направено от някой от техните членове, може да избие подпорките под нея и тогава те всички вкупом ще се сгромолясат. Те толкова силно горят от желание да отстранят духа от своите концепции, че според констатацията на В. Стюарт: „Съществува тенденцията да стигнат до противоположната крайност и прекомерно да разработят физическите концепции". Той произнася твърде своевременно предупреждение, добавяйки: „Трябва да внимаваме, бягайки от Сцила, да не попаднем при Харибда. Защото Вселената има различни аспекти и вероятно в нея съществуват области, които няма да разкрият своите съкровища дори пред най-настойчивия физик, въоръжен само с килограми, метри и общоприети часове". На друго място той признава: „Ние не знаем нищо (или почти нищо) за крайния строеж и свойствата на материята, както органична, така и неорганична".

Колкото до другия голям въпрос, при Маколей ние намираме още по-безусловно заявление: „Ние не мислим, че по въпроса за това, какво става с човека след смъртта, високообразованият европеец е по-осве­домен от червенокожите индианци. И нито една от многото науки, по които сега превъзхождаме индианците, не пролива дори и най-малка светлина върху състоянието на душата, след като плътският живот изгасне. Изглежда всички философи, древни и съвременни, от Платон до Франклин, които са се опитвали да докажат безсмъртието на душата без помощта на откровението, са претърпели тъжен неуспех".

Съществуват откровения, предоставяни от духовните чувства на човека, на които той може да се доверява много повече, отколкото на всички софистични усилия на материалистите. Това, което е било нагледно доказателство и успех в очите на Платон и неговите ученици, сега се разглежда като излишък от преливаща фантазия, базираща се върху лъжлива философия, и се смята за неуспех. Научните методи са се променили. Свиде­телствата на хората от древността, които са били по-близо до истината, защото са били по-близо до духа на природата (т.е. до единствения аспект, в който Божественото позволява да бъде разглеждано и разбирано), сега се отхвърлят. Техните спекула­ции (размишления), ако сме длъжни да вярваме на съвременните мислители, представляват само многословно изложение на не-систематизираните представи на хора, незапознати с научните методи на нашия век. Малкото, което древните са знаели за физиологията, те глупаво са извеждали от нагледно-експерименталната психология, докато съвременните учени обосновават психологията (в която те, по собствените им признания, са абсолютно невежи) върху физиологията, която за тях също е затворена книга и още не е разработила собствени методи, както казва Фурние. Колкото до последното възражение в аргумента­цията на Маколей, Хипократ е дал отговора още преди векове: „Всички познания, всички изкуства трябва да се търсят в природата. Ако я попитаме по правилния начин, тя ще ни разкрие истината, подходяща за едното и другото и за нас самите. Какво е природата в действие, ако не самата самопроявяваща се божественост? Как ние трябва да я питаме й как тя трябва да ни отговаря? Ние трябва да действаме с вяра, с твърда увереност, че ще разкрием накрая цялата истина, и тогава природата ще ни позволи да узнаем нейния отговор чрез нашето вътрешно чувство (чувствознание), което, с помощта на вече съществуващо у нас познание за определения тип изкуство или наука, ще ни разкрие истината толкова ясно, че по-нататъшните съмнения ще станат невъзможни".

Така, по конкретния въпрос, доколкото той е свързан с вътрешното чувствознание, даващо на човека увереност в собственото му безсмъртие, на индианеца може да се вярва повече, отколкото на най-опитния и развит разсъдък. Инстинктът е всеобщ дар на природата от самия Божествен Дух; докато разсъдъкът е само плод на бавното развитие на нашата физи­ческа конституция, продукт на еволюцията на нашия възмъжал мозък. Инстинктът, като божествена искра, се скрива в безсъз­нателния нервен център на мекотелото и се проявява в първия стадий от дейността на нервната му система чрез това, което физиолозите наричат рефлекторна дейност. Той съществува при нисшите класове на животните по същия начин, както при онези, които притежават ясно изразен мозък. Той расте и се развива по закона на двойната еволюция — физическа и духовна; встъпвайки в съзнателния стадий на развитието и прогреса при видовете, вече притежаващи сетивност и симетрично разположени ганглии, тази рефлекторна дейност (независимо дали учените я наричат авто­матична, както при нисшите видове, или инстинктивна, както при по-сложните организми, които действат под диктовката на чувствата и стимулите) е едно и също - тя е божественият инстинкт в непрекъснатия ход на развитие. Този инстинкт у животните, който действа от момента на тяхното раждане в предопределените от природата рамки и който безпогрешно знае как да се грижи за себе си (с изключение на случаите, произхож­дащи от по-висш инстинкт от техния собствен), може да се нарече автоматичен; но той трябва да притежава (или вътре в животното, или извън него) разум, който да го ръководи.


Каталог: books -> new
new -> Тантриското преобразяване
new -> Красимира Стоянова
new -> Робърт Монро Пътуване извън тялото
new -> Програма за развитието на силите на мозъка. През 1978 г въз основа на разработените принципи той започва да обучава хора, а към 1980 г неговите лекции вече се ползват с колосален успех в цял свят
new -> Свръхсетивното познание Марияна Везнева
new -> Книга "Физика на вярата" e нещо изключително рядко
new -> Селестинското пророчество Джеймс Редфилд
new -> Съдържание увод първа част
new -> Книга 1 Е. Блаватска пред завесата „Джоан, изнесете нашите развяващи се
new -> -


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   21




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница