Книга 2 Елена Блаватска глава IX цикличните феномени

Тази мисъл, вместо да противоречи на доктрината за еволю­цията и постепенното развитие, към която се придържат всички изтъкнати хора на нашето време, всъщност я опростява и допълва. Тя е лесно приложима без особени допълнения към всеки отделен вид, защото там, където първото място се отрежда на безформения дух — там формата и материалната субстанция придобиват второстепенно значение. Всеки по-усъвършенстван в хода на физическата еволюция вид предоставя по-широко поле за дейност на насочващия го разум, за да може последният да действа чрез по-съвършена нервна система. Виртуозният музи­кант може по-добре да покаже своето изкуство върху рояла на Ерард, отколкото върху клавикордите от XVI век. Затова, дали този инстинктивен импулс непосредствено е бил запечатан върху нервната система на първото насекомо, или на всеки вид му се е налагало да го развива самостоятелно, инстинктивно подражавайки на действията на себеподобните (както учи по-систематизираната доктрина на Хърбърт Спенсър), това в кон­кретния случай не е от съществено значение. Въпросът засяга само духовната еволюция. И ако ние отхвърлим тази хипотеза като ненаучна и недоказана, тогава на физическия аспект на еволюцията (на свой ред) му .предстои същата участ, защото той е толкова недоказан, колкото и първият, а на духовната интуи­ция на човека не се позволява да ги съгласува под предлог, че „това не е философско". Тогава (искаме или не) ще ни се наложи да се върнем към стария въпрос на Плутарх — кое е първичното: яйцето или кокошката?

Сега, когато авторитетът на Аристотел е разлюлян до самите си основи от авторитета на Платон, когато съвременните учени отхвърлят всеки авторитет (и дори го ненавиждат), уважавайки само своя собствен, когато натрупаната човешка колективна мъдрост се цени по-малко от всякога, човечеството, водено от самата наука, неудържимо се плъзга назад към изходната точка на най-древните философии. Ние намираме нашата идея пре­красно изразена от един автор в „Ежемесечника на популярната наука". „Боговете на сектите и специалностите - казва Осхуд Мейсън - могат да останат без традиционното почитание, защото светът започва да се озарява от по-ясна и нежна светлина - от една концепция, може би все още не напълно осъзната, която дава на всичко начало и го насища с двойствена душа -Свърхдуша, Причина на Божествеността; въпреки че не може да се изрази с човешки език, тя изпълва и одухотворява (според мярата си) всяка жива душа в безкрайната Вселена. Храмът на тази Свръхдуша е природата, а поклонението пред нея е във възхищението." Това е чист платонизъм и будизъм; то съответ­ства и на възвишените и точни възгледи за природата на ранните арийци, намерили израз в тяхното обожествяване на природата. Подобно е изразяването на тази основна мисъл у всеки теософ, кабалист и окултист въобще. И ако съпоставим тези принципни положения с приведения по-горе цитат от Хипократ, ние ще открием пълна аналогия на заложените в тях мисли и дух.

Нека обаче се върнем към предмета на нашето обсъждане. На детето не му достига разсъдък - у него той се намира все още в латентно състояние; но в същото време и по отношение на инстинкта детето е по-ниско от животното. То ще се опари или потъне, преди да е разбрало, че огънят и водата са опасни за него, докато котето инстинктивно ще ги избягва и двете. Тази малка част от инстинкта, която притежава детето, ще клони към угасване успоредно с постепенното развитие на разсъдъка. На това вероятно ще възразят, че инстинктът не може да бъде дар от духа, тъй като животните притежават инстинкт в значително по-голяма степен, отколкото хората, а в животните няма душа. Това разбиране е неправилно и е основано върху много неста­билен фундамент. То е резултат от обстоятелството, че вътреш­ната същност на животното все още по-малко се поддава на изследване, отколкото вътрешната същност на човека, който притежава способността да говори и може да проявява своите психични сили.

Имаме ли обаче ние някакви доказателства, че животните нямат преживявания, свързани със смъртта? От строго научна гледна точка ние можем да приведем толкова доказателства за, колкото и против. Казано по-ясно - нито човекът, нито живот­ното могат да докажат или да опровергаят това, което душите им преживяват след смъртта. От гледна точка на научния опит е невъзможно да се свърже с някакъв закон на науката това, което няма обективно съществуване. Декарт и Бойз-Реймонд са изчерпали въображението си над този въпрос, а Агасиз не можел да си представи бъдещото съществуване на човечеството без животните, които обичаме и без растителното царство, което ни заобикаля. За да почувстваме възмущение срещу предполагае­мата справедливост на Първопричината, е достатъчно да допус­нем, че е възможно един безсърдечен, хладнокръвен убиец да е надарен с безсмъртен дух, докато в същото време благородното, честно куче, което често с цената на собствения си живот самоотвержено защитава детето или своя стопанин, когото обича (кучето, което понякога след смъртта на стопанина си умира от глад върху неговия гроб, отказвайки да приеме храна) - това животно, в което чувството на справедливост и великодушие понякога са развити в поразяваща степен, може след смъртта си да бъде унищожено окончателно. Долу такъв цивилизован раз­съдък, който допуска съществуването на подобно несправедливо пристрастие! Много по-добре е в такъв случай да се опрем на инстинкта и да вярваме в интуицията си заедно с индианеца на Поуп, чийто „неизкушен ум" може да си представи само такъв рай, където „... допуснато, като равноправно в небесата, вярното му куче вървеше до него ..."

Недостигът на място не ни позволява да привеждаме възгле­дите на древните и средновековните окултисти по този въпрос. Достатъчно ще бъде само да кажем, че те са изпреварили Дарвин и в по-голяма или по-малка степен са обхванали всичките му теории за естествения подбор и еволюцията на видовете, като значително са разширили тази верига и в двете посоки. Освен това, тези философи са били смели изследователи както в областта на психологията, така и на физиологията и антрополо­гията. Те никога не са се отклонявали от двете успоредни пътечки, начертани за тях от великия им учител Хермес. „Както горе, така и долу" е била тяхната аксиома. И физическата еволюция те разглеждали като успоредна на духовната.

В едно отношение обаче съвременните биолози са напълно последователни - като не са в състояние експериментално да докажат съществуването на индивидуална душа при животните, те по същата логика отричат нейното съществуване и при човека. Разсъдъчното мислене ги е довело до края на Тиндаловата „непроходима пропаст" между съзнанието и материята; единст­вено инстинктът може да ги научи как да построят мост над тази пропаст. Когато стигнат до отчаяние от съмнението дали някога ще могат да разгадаят тайната на живота и разберат, че са попаднали в задънена улица, инстинктът им може отново да заяви своето съществуване и да ги пренесе над непроходимата досега пропаст. Това е точката, до която изглежда професор Джон Фиске и авторите на „Невидимата Вселена" вече са стигнали; а антропологът Уолъс (привърженик на материалистичните експерименти) се оказа първият, който смело я престъ­пи. Ако продължат бодро напред, те ще открият, че не духът пребивава в материята, а обратното - материята временно се свързва с духа и единствено той е вечно неразрушимото обита­лище за всичко съществуващо, както видимо, така и невидимо.

Философите на езотеризма са вярвали, че всичко, което съществува в природата, е само материализирал се дух. Вечната Първопричина според тях отначало е само латентен дух и материя (духоматерия). „В началото е било Словото, и Словото било Бог". Признавайки, че идеята за такъв Бог е невъобразима абстракция за човешкия разсъдък, те са заявявали, че безгреш­ният човешки инстинкт я е възприел като спомен за нещо конкретно, макар и неуловимо за нашите физически сетива. С появата на първата идея, еманирана от двуполовата и дотогава пасивна Божественост, първото движение се предава на цялата Вселена и електрическият трепет мигновено пронизва безпре­делното пространство. Духът е породил енергията, а енергията е породила материята; и по такъв начин латентната Божестве­ност се е проявила като творческа енергия.

Кога е било това? В коя вечност? И как е станало? Тези въпроси винаги ще остават без отговор, защото човешкият разум не е в състояние да разкрие тази велика тайна. И въпреки че духоматерията е съществувала (и съществува) във вечността в латентно състояние, еволюцията на нашата видима Вселена трябва да бъде с видимо начало.

За нашия неразвит интелект това начало може да изглежда толкова далечно, колкото е самата вечност, неизразима нито с числа, нито с думи. Аристотел е твърдял, че светът е вечен и че той винаги ще бъде такъв; че едно поколение хора е създавало друго поколение, без да има някакво начало, което нашият интелект да е в състояние да установи. В езотеричното си значение това негово учение противоречи на учението на Пла­тон, който е твърдял, че „е имало времена, когато човечеството не е възпроизвеждало себе си". Двете учения все пак се съгла­суват по дух, тъй като Платон веднага добавя: „След това последвала земна човешка раса, в която първичната история била постепенно забравена и човек затъвал все по-дълбоко и по-дълбоко в материята". А Аристотел пояснява: „Ако е същес­твувал първият човек, тогава той е трябвало да се роди без баща и майка, което противоречи на природата. Защото не е можело да има яйце, от което да произлязат птиците; трябвало е да съществува птица, която да е снесла яйца, тъй като птиците се раждат от яйца". Той се придържа към същото мнение и по отношение на всички други видове, вярвайки (както и Платон), че всичко, преди да се материализира на земята, е имало преди това съществуване в духа.

Тайната на първото творение, която винаги е довеждала до отчаяние науката, ще си остане непостижима, ако не бъдат приети ученията на херметистите. Макар че материята е вечна, както и духът, тя със сигурност не е нашата видима, осезаема и деляща се материя, а нейна височайша сублимация. Чистият дух е по-висш от нея само с едно стъпало. Ако допуснем, че човек се е развил от тази първична духоматерия, по какъв път той може да достигне до някаква разумна хипотеза за произхода на живите същества? Дарвин започва своята еволюция на видовете от най-ниската точка и я проследява нагоре, във възходяща посока. Неговата единствена грешка се състои в това, че той прилага своята система от погрешния край. Ако той беше пренесъл своите търсения от видимата вселена в невидимата, той би се оказал на прав път. В този случай обаче той би вървял по стъпките на херметиците.

Това, че дори най-учените сред нашите философи (позити-висти) никога не са разбирали духа на мистичните доктрини, преподавани от философите на древността (платониците), се вижда от съдържанието на най-изтъкнатия съвременен труд „Конфликтът между религията и науката". Професор Дрейпър започва своята пета глава с твърдението, че „езичниците, гър­ците и римляните са вярвали, че духът на човека прилича на неговата телесна форма и се развива с растежа на тялото". Какво са мислели по този въпрос невежите маси, няма значение, макар че дори и те не са могли да мислят буквално така. Колкото до гръцките и римските философи от школата на Платон, те не са твърдели нищо подобно за духа на човека, а са отнасяли горепосоченото учение към неговата душа или психическата му природа, която (както обяснихме по-рано) не е божественият ДУХ.

Аристотел в своите философски изводи „За сънищата" много ясно излага доктрината за двойната душа или душата и духа. „Необходимо е да определим в каква част на душата се появяват сънищата" - казва той. Всички древни гърци са вярвали в съществуването у човека не само на двойна, но и на тройна душа. И дори при Омир ние намираме термините „животинска", или „астрална" душа, която Дрейпър нарича дух, и божествена душа, описана от Платон като висша проява на духа.

Според представите на индийските джайни, душата, която те наричат джива, е съединена с две възвишени (сублимирани) ефирни тела, едното от които е неизменно и се състои от божествените сили на висшето съзнание; а другото е изменчиво - в него влизат грубите страсти на човека, чувствените влечения и земните свойства. Когато душата се пречиства след смъртта, тя се съединява със своя божествен дух и става бог. Последова­телите на Ведите, учените брамини, излагат същата доктрина във Веданта. Душата, според тяхното учение, бидейки част от божествения вселенски дух, или на нематериалното съзнание, е способна да се съедини със своята висша Същност. Това учение е ясно и подробно формулирано; Веданта твърди, че всеки, който достига пълното познание на своя бог (т. е. на бога в самия себе си), става бог още приживе (в смъртното тяло) и придобива власт над всичко.

Цитирайки откъс от ведическата теология, в който се казва: „В действителност съществува само едно Божество - върховният Дух. Той има същата природа, както и душата на човека", мистър Дрейпър се стреми да докаже, че тези будистки доктрини са пренесени в Източна Европа от Аристотел. Подобно твърдение ние смятаме за недоказано, тъй като Питагор, а след него и Платон, са ги преподавали много преди Аристотел. Ако впослед­ствие платониците са приели в своята диалектика аргументите на Аристотел за еманирането, то това е единствено защото неговите възгледи са съвпадали в някои отношения с ученията на източните философи. Питагорейското число на хармонията и езотеричните доктрини на Платон за сътворението са неотдели­ми от будистката доктрина за еманирането, а великата цел на питагорейската философия - освобождаването на астралната душа от връзката й с материята и чувствата, за да стане достойна вечно да съзерцава духовното — представлява теория, идентична с будистката доктрина за крайното сливане. Именно това е Нирваната, тълкувана в правилното й значение; това е метафи­зичното учение, за съществуването на което нашите съвременни санскритолози едва сега започват да се досещат.

Ако доктрините на Аристотел са имали наистина такова „доминиращо влияние" върху по-късните неоплатоници, защо тогава нито Платон нито Порфирий, нито Прокъл някога са признали неговите теории за сънищата и пророческите видения на духа? Във времето, когато Аристотел се е придържал към мнението, че мнозинството от онези, които пророкуват, „са болни от лудост", предоставяйки по този начин на някои съвре­менни американски плагиати няколко разумни идеи, върху които те да спекулират - възгледите на Плотин, а следователно и на Порфирий, напълно противоречат на това. По най-жизнените въпроси на метафизичните спекулации неоплатониците посто­янно възразяват на Аристотел. Освен това, или будистката Нирвана не е онова нихилистично учение, за каквото го предс­тавят сега, или неоплатониците не са го приемали в това значение. Сигурно мистър Дрейпър няма да твърди, че Плотин, Порфирий, Ямблих или някой друг от тази мистична школа на философията не са вярвали в безсмъртието на душата? Да се каже, че единият или другият от тях са се стремели към екстаза като към „предвкусване на сливането с вселенската душа" (в този смисъл, в който всеки учен-санскритолог приема будистката Нирвана), означава да се извърши несправедливост по отноше­ние на тези философи. Нирваната не е, както твърди Дрейпър, „поглъщане, абсорбиране във Вселенската енергия, вечен покой и блаженство", а (ако я разбираме буквално, както я разбират споменатите учени) означава угасване, пълно унищожение, а не поглъщане. Доколкото ни е известно още никой не си е направил труда да се осведоми за истинското значение на тази дума - за онова значение, което не може да бъде намерено дори в Ланкаватар, даващ различните тълкувания на Нирваната от страна на брамините. Затова този, който прочете въпросната част от труда на професор Дрейпър (помнейки широко приетото тълку­вание на думата Нирвана), ще стигне до заключението, че Плотин и Порфирий са били нихилисти. Страниците от „Кон­фликта..." с това съдържание ни дават известно право да пред­положим, че: 1) или ученият автор е искал да постави Порфирий и Плотин върху една и съща плоскост с Джордано Бруно, като при това погрешно обявява последния за атеист; 2) или той никога не си е правил труда да изучи техния живот и възгледи.

За всеки обаче, който познава порфесор Дрейпър (дори ако само е чувал за него), последното предположение е просто абсурдно. Затова с дълбоко съжаление ние сме принудени да мислим, че той преднамерено е дал неправилно тълкувание на техните религиозни възгледи. За съвременните философи, чиято единствена цел изглежда е унищожението и отстраняването на идеите за Бога и безсмъртния дух от съзнанието на човечеството, е просто невъзможно да разглеждат исторически безпристрастно идеите на знаменитите езически платоници. От една страна, да бъде принудена да признае тяхната дълбока ученост, гений и достижения по най-неясните и трудни философски въпроси и следо­вателно - тяхната мъдрост; а от друга страна, да приеме тяхната безусловна привързаност към учението за безсмъртието на духа и окончателното тържество на духа над материята, пълната им вяра в Бога и боговете (или духовете), в завръщането на умрелите, в приви­денията и в други „духовни" явления - това е една дилема, с която науката едва ли ще се справи лесно.

Планът, към който прибягнал Ламприер, оказвайки се в това затруднено положение, е бил по-груб, отколкото планът на професор Дрейпър, но несъмнено много по-ефективен. Той обвинява древните философи в преднамерена лъжа, мошеничество и лековерие. След като е описал пред читателите Питагор, Плотин и Порфирий като феномени по своята ученост, нравствено достойнство, чистота на живота и самоотвержен устрем към божествената истина, той (без да се колебае) поставя „този прославен философ (Питагор)" сред лъжците, а на Порфирий приписва „лековерие, недостатъчна логичност и нечестност". Принуден от историческите факти да им отдаде дължимото в хода на своето изложени^, той прибягва цо странни твърдения, за да защити своите предвзети и лицемерни коментари. От този старомоден автор (XVIII век) научаваме, че човек може да бъде едновременно и честен, и лъжец; чист, -добродетелен, велик философ - и все пак безчестен лъжец и глупак!

Ние вече имахме възможността да посочим, че „тайната доктрина" не признава безсмъртието еднакво за всички хора. „Окото никога не би видяло слънцето, ако в самото него нямаше естество от слънцето" - е казвал Плотин. Само „чрез височайша чистота и целомъдрие ние можем да се приближим до Бога и чрез съзерцанието му можем да получим истинското знание и проницателност" - пояснява Порфирий. Ако човешката душа по време на земния си живот е пренебрегвала придобиването на просвещение от своя Божествен Дух (т.е. от своя личен Бог), тогава за грубия, потънал в чувственост човек става трудно да се запази като индивидуалност за по-дълго след физическата си смърт. Така, както физическите уроди, раждащи се понякога в нашия свят, не живеят дълго, така и душите, ако са станали твърде материални, не могат да съществуват дълго след своето раждане в духовния свят (защото физическата смърт не е нищо друго, освен раждане в духовния план на битието - бел. прев.). Жизнеспособността на астралната форма на такава душа е толкова слаба, че нейните частици губят способността си за здраво сцепление една с друга след нейното отделяне от плътната обвивка на физическото тяло. Нейните съставни части, посте­пенно поддавайки се на дезорганизиращото притегляне на все­ленското пространство, се разлитат в различни посоки, без да имат възможност отново да се съединят. След такава катастрофа човекът (личността) престава да съществува; неговият сияещ Аугоейдос го напуска. В рамките на междинния период между телесната му смърт и пълното разпадане на неговата астрална форма, последната, привличана от магнитното притегляне към своя телесен труп, броди наоколо и смуче енергия от податливи жертви. Човекът, който се е изолирал от лъчите на божествената светлина, се обрича на тъмнина, затова той се стреми да се хване за земята и земното.

Никоя астрална душа, дори астралната душа на чистия, добър и благодетелен човек, не е безсмъртна; „от елементи е била построена - и към елементите тя ще трябва да се върне". Душата на порочния човек изчезва, бидейки погълната безвъзвратно, докато душите на всички други хора (дори на умерено чистите) просто сменят своите ефирни частици с още по-ефирни; дотога­ва, докато в душата остава искра от БОЖЕСТВЕНОТО, инди­видуалният човек (или по-точно неговото лично ЕГО) не може да умре. „ След смъртта - казва Прокъл - душата (духът) продължава да съществува във въздушното тяло (в астралното тяло) дотогава, докато напълно не се очисти от всички гневни и чувствени страсти... След това душата (духът) съблича чрез второ умиране въздушното (астралното) тяло така, както е отхвърлила по-рано земното тяло. След това тя пребивава, както казват древните, в небесното тяло, което винаги е съединено с душата (духа) и което е безсмъртно, светещо и звездоподобно".

Нека след тези пояснения отново се върнем към въпроса за разсъдъка и инстинкта. Последният, според учението на древ­ните, е произлязъл от божественото, а първият има чисто човешки произход. Инстинктът е продукт на чувствата, на прозорливостта, част от която притежават дори и най-нисшите животни, дори онези, при които няма никаква мозъчна дейност; докато разсъдъкът е продукт на мислителната способност, озна­чаваща разсъдителност и човешка интелектуалност. Затова жи­вотното, лишено от мислителна способност, притежава вроден инстинкт, който е искра на божествеността, скриваща се във всяка частица от неорганичната материя, която сама по себе си е материализиран дух. В еврейската „Кабала", във втора и трета глава от „Книга на Битието", това е обяснено по следния начин: когато вторият Адам бил създаден от прах, материята вече била станала толкова груба, че царствала самодържавно над всичко. От нея е възникнала жената (Лилит), която удържала победа над духа. Господ Бог, разхождайки се из градината в прохладата на деня (при слънчевия залез на духа, или на божествената светлина, затъмнен от сенките на материята), проклинал не само онези, които са извършили греха, но дори самата земя и всичко живо на нея, а съблазнилия я змей-материя - най-много.

Кой друг, освен кабалистите, е в състояние да обясни този толкова несправедлив на пръв поглед акт? Как трябва да разби­раме това проклятие над всичко живо, което за нищо не е виновно? Тук алегорията е очевидна. Проклятието е присъщо на самата материя. Следователно тя е обречена на борба със собствената си грубост, за да се пречисти. Латентната искра на божествения дух, макар и приглушена, все още се намира в нея, и именно неотразимото й влечение нагоре я кара да се бори, да се промъква напред трудно и с голяма болка, за да се освободи. Логиката води до извода, че цялата материя е имала общ произход и е притежавала общи атрибути; следователно както в материалното тяло на човека е скрита жизнена (божествена) искра, така нея трябва да я има и у всяка по-нисша форма на живот. Латентната способност за мислене, която в нисшите царства на природата се определя като полусъзнателност и инстинкт, е силно потисната у човека. Интелектът, като проява на мозъка, се развива за сметка на инстинкта - мъждукащ спомен за притежаваното някога духовно всезнание. Разсъдъкът обаче, като признак на превъзходството на човека над другите организми, понякога бива засрамен от инстинкта на животното. Доколкото човешкият мозък е по-съвършен в сравнение с която и да е друга земна твар, неговите еманации естествено трябва да предизвикват по-високи резултати на менталната дейност. Разсъ­дъкът обаче помага да се справяме само с материалното; той не е способен да помогне на своя притежател в опознаването на духа. Губейки инстинкта си, човек губи своите интуитивни сили, явява­щи се висша форма и венец на инстинкта. Ръзсъдъкът е тромавото оръдие на учения, докато интуицията е безпогрешният ръководител на пророка. Инстинктът показва на растението и животното кога е настъпило подходящото време за създаване на потомство; той помага и на безсловесното животно да намери съответното лекар­ствено средство по време на заболяване. Интелектът - тази гордост на човека, греши в оценката на свойствата на собствената си материя и рядко успява да наложи ограничения върху несдържаното задоволяване на чувствените желания. Неспособен да стане лекар на самия себе си, разсъдъкът (със своята тънка софистика) твърде често довежда човека до самоунищожение.

Няма нищо по-лесно от това нагледно да бъде доказано, че усъвършенстването на материята се достига с цената на инстин­кта. Прикрепеният към подводната скала зоофит, който отваря уста, за да хване плуващата край него храна, проявява (пропор­ционално на своя физически строеж) повече инстинкт, отколкото един кит. Мравката със своите удивителни архитектурни, соци­ални и „политически" способности стои в това отношение неиз­меримо по-високо от коварния кралски тигър, който изчаква притаен своята жертва. „С благоговение и учудване - възкликва Дьо Боиз-Раймонд - естествоизпитателят е длъжен да разглежда онази микроскопична молекула на нервната субстанция, в която пребивава трудолюбивата, творческа, дисциплинирана, предана и безстрашна душа на мравката!"

Подобно на всичко онова, чийто произход е скрит в тайните на психологията, инстинктът е бил пренебрегна н твърде дълго в царството на науката. „Ние разбираме какво е сочело пътя на човека, за да може да намери той облекчение за всичките си физически болести и неразположения" - казва Хипократ. „Това е бил инстинктът на ранните човешки раси, когато хладният разсъдък още не е затъмнявал вътрешното зрение на човека... Неговите указания не бива да бъдат пренебрегвани, защото само на него дължим нашите първи лекарствени средства."

Проявявайки се като мигновено действащо знание на всезна­ещото съзнание, инстинктът по нищо не прилича на ограничения разсъдък. При бавното придвижване напред на разсъдъка (чрез натрупването на личен опит) богоподобното естество на човека бързо бива погълнато, ако се прекрати връзката му с божестве­ната светлина на интуицията. Единият пълзи, другият лети; разсъдъкът е силата на мъжа, интуицията - силата на жената.

Плотин, ученик на великия Амоний Сакс и основател на школата на неоплатониците, е учел, че човешкото познание преминава през три възходящи степени: мнение, наука и озаре­ние. Това било така, защото „оръдие и инструмент на мнението са чувствата и възприятията; оръдие на науката -диалектиката; оръдие на озарението — интуицията (божественият инстинкт), на която е подчинен разсъдъкът. Интуицията е абсолютното знание, основано върху отъждествяването на индивидуалното съзнание с обекта на познание.

Молитвата разкрива духовното зрение, защото молитвата е силно средство за извисяване на душата.

„Старият завет" е бил съставен от устни предания. Масите никога не са знаели неговото действително значение, защото на Мойсей му е било заповядано да съобщи „съкровената истина" само на седемдесетте старейшини, на които Господ бил дал от същия дух, както и на Мойсей. Маймонид, чийто авторитет и познаване на свещената история едва ли могат да бъдат оспор­вани, казва: „Който узнае истинския смисъл на КНИГАТА НА БИТИЕТО, той не трябва да го разгласява... Ако някой сам открие неговото истинско значение или направи това с помощта на друг човек, той е длъжен да мълчи, или, ако говори, е длъжен да го прави завоалирано, със загадки".

Признанието, че всичко в Свещеното писание е само алего­рия, е правено и от други европейски авторитети. Йосиф напри­мер съобщава, че Мойсей „е философствал" (прибягвал е до загадки и образни алегории), когато е писал „Книга на Битието". Затова съвременната наука, пренебрегвайки търсенето на истин­ския смисъл на Библията и позволявайки на целия християнски свят все така да вярва в мъртвата буква на еврейското богосло­вие, по същество става мълчалив съучастник на фанатичното духовенство. Тя няма право да се подиграва със записите на народ, който не е могъл да предполага колко странно тълкувание ще получат те, след като попаднат в ръцете на недоброжелатели, и как техните най-свещени текстове ще се обърнат срещу създалия ги народ, а костите на мъртвите ще заглушат духа на истината (което е една тъжна черта на християнството).

„Боговете съществуват - казва Епикур, - но те не са такива, каквито си ги представя тълпата." Въпреки тази ясна позиция, повърхностните коментатори причисляват Епикур към материалистите.

Нито великата Първопричина, нито нейната еманация — човешкият дух, са останали „без свидетелства". Месмеризмът и спиритизмът са възникнали, за да засвидетелстват някои велики истини. В резултат на провежданите повече от 15 века зверски преследвания от страна на обзетите от сляпа ярост вандали от раннохристиянската история — последователи на Константин и Юстиниан, древната мъдрост постепенно дегенерирала и накрая дълбоко затънала в блатото на монашеското суеверие и невежес­тво. Питагоровото „познание за нещата такива, каквито са", дълбоката ерудиция на гностиците, осветените от времето все­обхватни учения на древните философи - всичко това било отричано като „учение Антихристово и езическо" и било преда­вано на огъня. Заедно с последните седем мъдреци на Изтока и останалата група на неоплатониците: Хермиас, Присциан, Дио-ген, Евлалий, Симплиций и Исидор, които избягали в Персия от фанатичното преследване на Юстиниан, царстването на мъд­ростта свършило. Книгите на Тот (Хермес Триемегист), които пазели върху свещените си страници духовната и физическата история на сътворението и еволюцията на нашия свят, в продъл­жение на векове били оставени в забрава и презрение; не се срещали повече филалетианци, „любители на истината", които били изместени от ненавиждащите светлината монаси с тонзури и качулки, т.е. от монасите на Папския Рим, които преследвали истината във всяка форма и от всеки източник, ако тя противо­речала дори на най-малката от техните догми.

Колкото до скептиците и техните последователи, професор Александър Уайлдър в своите очерци по неоплатонизъм и алхимия казва следното „Измина столетие, откакто съставителите на френската „Енциклопедия" въведоха скептицизма в кръвта на цивилизования свят и направиха позорна всяка вяра в съществуването на онова, което не може да бъде демонстрирано чрез експеримент или логично мислене. Дори в наши дни са нужни немалко безпристрастност и мъжество, за да се осмелим да обсъждаме този предмет, който дълги години е бил отричан и осъждан, само защото не е бил правилно разбран. Наистина се нуждае от смелост онзи, който се реши да разглежда херметизма като нещо различно от псевдонаука и поиска да се запознае по-обстойно с него. Така или иначе, възвестителите и изповед­ниците някога са били князете на научните изследвания, герои в очите на обикновените хора. Освен това, нищо не трябва да бъде презирано, след като толкова поколения благоговейно са вярвали в него; а пренебрежението към сериозните убеждения на другите е признак на невеж и неблагороден ум".

Въодушевени от думите на този учен, който не е нито фанатик, нито консерватор, ще припомним няколко от „произ­шествията", засвидетелствани от пътешественици, видели ги в Тибет и в Индия. Местните жители пазят като съкровище паметта на тези явления и ги смятат за практическо доказател­ство за истинността на философията и науката, предадени им от техните предци.

Като начало ще разгледаме някои забележителни феномени, наблюдавани в храмовете на Тибет; свидетелства за тях са постъпили в Европа от други очевидци, а не от мисионерите на католицизма, на чиито твърдения ние по разбираеми причини няма да се спираме. В началото на нашия век на един преоблечен флорентински учен (скептик и кореспондент на Френския инс­титут) било разрешено да проникне в свещените предели на будистки храм, където се извършвала най-тържествената от всички церемонии. Той разказва за описаното по-долу като за видяно от самия него. Олтарът в храма бил готов да приеме превъплътилия се Буда, който бил намерен и разпознат от посветеното духовенство по някои тайни признаци, въплътили се в новородено дете. Детето, което било родено едва преди няколко дни, било показано на присъстващите и след това с почести било поставено върху олтара. Изведнъж, заемайки седяща поза, детето започнало да говори на висок глас: „Аз съм Буда; аз съм неговият дух; аз, Буда, вашият Далай-Лама, оставих моето старо, станало вече негодно тяло в храма... и си избрах това дете в качеството на следващо мое земно обитали­ще". Нашият учен, след като получил разрешение от присъст­ващите свещенослужители, взел с необходимата почтителност детето на ръце и го занесъл на такова разстояние от тях, което му давало увереност, че никаква вентроложка лъжа не може да бъде приложена. През това време детето гледало учения с такъв сериозен поглед, че на него (по собствените му думи) „тръпки му полазили по кожата" и повторило казаните вече думи. Подробен отчет за всичко това, удостоверен с подписа на очевидеца, е бил изпратен в Париж, но членовете на Института вместо да приемат свидетелството на този учен - наблюдател със заслужено доверие, стигнали до заключението, че флорентинецът или е пострадал от слънчев удар, или е бил заблуден чрез ловък акустичен трик.

Абат Хак, чиито описания на пътешествията из Тибет и Китай са добре известни, разказва за подобно ново въплътяване на Буда. Той прибавя любопитното обстоятелство, че детето-оракул доказало правдивостта на своето твърдение (че се явява старо съзнание в ново тяло), давайки „на онези, които го познавали от миналия му живот, най-точни подробности за своето предиш­но земно съществуване".

Интересно е да се отбележи, че Дьо Мюсе, който, се впуска в дълги разсъждения относно този феномен ( и естествено го приписва на Дявола), сериозно отбелязва за самия абат, че фактът, че му е бил отнет църковният сан, е обстоятелство, което „едва ли говори в полза на нашето доверие към него". Според нашето скромно мнение обаче, това малко обстоятелство още повече засилва доверието към въпросния свидетел.

Трудът на абат Хак е бил вписан в „Индекса" (в Указателя на забранените за католици книги - бел. прев.) заради посоче­ната от него истина за подобието между будистките и католи­ческите церемонии. На практика абатът бил отстранен от своята мисионерска дейност заради това, че бил прекалено искрен.

Ако примерът за това дете-чудо беше единствен, ние бихме имали известно основание да се съмняваме в неговата достовер­ност; освен Камисардските пророци от 1707 г. обаче, между които имало петнадесетмесечно момче, за което Жак Дюбуа казва, че говорело на добър френски език „като че Бог говореше с неговите уста", и освен невръстните деца от Севена, чиито речи и пророкувания са били засвидетелствани от водещите учени на Франция, ние имаме и съвременни примери. „Lloid’s weekly newspaper " от март 1875 година е публикувал отчет за следния феномен: „В Саар-Луйс в Прусия се родило дете. Майката току-що била родила; акушерката словоохотливо ко­ментирала достойнствата на „благословеното дете", а приятели­те поздравявали щастливия баща на момчето, когато някой попитал колко е часът. Можете да си представите учудването на присъстващите, когато чули как новороденото дете отчетливо произнесло: „Два часа". Това обаче било нищо в сравнение с всичко, което последвало. Загубили от изненада ума и дума, те продължили да съзерцават със страх пеленачето, което отворило очи и казало: „Изпратен съм на света, за да ви съобщя, че 1875 година ще бъде добра година, но 1876 година ще бъде година на кръв". Произнасяйки това пророчество, то се обърнало на дру­гата страна и умряло, преживявайки само половин час.

Не ни е известно това чудо да е било официално засвидетел­ствано от страна на гражданските власти и ние напразно бихме търсили такова свидетелство при духовенството, щом като от това дело не може да бъде извлечена нито изгода, нито почит; но дори ако уважаемото британско търговско списание не носи отговорност за въпросното съобщение, все пак съвпадението на пророчеството с последвалите събития придават на този случай известно значение. Изминалата 1876 година (ние пишем през януари 1877 г.) беше, от гледна точка на март 1875 г., неочаквано кръвопролитна. През тази година в историята на войните и грабежите (в Дунавските княжества) беше вписана една от най-кървавите глави - главата за насилията на мюсюлманите над християните, която едва ли има равна на себе си от времето на зверствата на католическите войници над коренните жители на Южна и Северна Америка (избивани с десетки хиляди), както и след похода на британските протестанти към имперския трон в Делхи, преминал през реки от кръв. Дори ако Саар-Луйското пророчество е било само вестникарска сензация, ходът на пос­ледвалите събития все пак го издигна до ранга на изпълнилите се предсказания; 1875 г. беше година на голямо изобилие, а 1876 г., за учудване на всички - година на кървава кланица.

Дори ако в крайна сметка се окаже, че това пеленаче-пророк никога не е разтваряло устата си, остава примерът с детето на семейство Дженкин, който сам по себе си е достатъчен, за да постави в задънена улица изследователя. Това е един от най-удивителните случаи на медиумизъм. Майка на детето била знаменитата Кейт Фокс, а баща - лондонският адвокат Х. Д. Дженкин. Детето се родило в Лондон през 1873 г. и преди да навърши три месеца, проявило доказателства на медиумизъм. Почуквания били чувани до възглавницата в люлката му, както и персонално до неговия баща, когато последният държал детето върху коленете си, ако майката не била вкъщи. Два месеца по-късно с ръката на това дете било написано съобщение, състоящо се от дванадесет думи, без да се брои подписът. Присъстващият пълномощник от Ливърпул, на име Дж. Уотсън, се присъединил към свидетелството на майката и гувернантката за този феномен, който бил описан в „Медиум енд Дебри" от 8 май 1874 г. Професионалният и научен ранг на мистър Дженкин прави до висша степен невероятно предположението, че той е станал жертва на лъжа. Освен това, от дома на детето до Кралския институт, сътрудник на който е бил бащата на детето, е толкова близо, че е непростимо за професор Тиндал и неговите колеги да не изследват този случай и да не информират света за такъв психологичен феномен.

Доколкото храмът в Тибет със свещеното дете се е намирал много далече от този институт, неговите сътрудници сметнали за най-удобно напълно да отричат този факт, намеквайки за акустични трикове от страна на свещенослужителите. Колкото до лондонското дете, тук работата е още по-лесна: те ще почакат, докато детето порасне и се научи да пише, а след това цялата тази история може да бъде отречена най-категорично.

Като допълнение към информацията на други пътешествени­ци, абат Хак описва едно необикновено тибетско дърво, наричано Кунбум, т.е. дървото на 10 000-те изображения и знаци. То не расте в други географски ширини и не може да бъде размножа­вано чрез пресаждане на филизи. Преданието разказва, че това дърво израснало от косъма на известен Аватар (лама), едно от въплъщенията на Буда. Нека все пак предоставим на самия абат Хак да разкаже останалото: „Всяко от листата му при разтваря­нето си съдържа буква или религиозно изречение, изписано със свещени знаци с голямо съвършенство. Разтворете листата и ще намерите букви и цели думи, които са чудото на уникалното дърво. Разгледайте кората на неговите клони и ще откриете там нови символи! Не позволявайте на вашия интерес да угасне, повдигнете слоевете на тази кора и ще се намерите ДРУГИ ЗНАЦИ под онези, чиято красота ви е поразила толкова много. Не мислете, че дървесните слоеве повтарят един и същи отпеча­тък. Точно обратното - всеки слой, който вие повдигате, открива ново послание. Как в такъв случай можете да подозирате фокусничество? Аз направих всичко, което беше по силите ми, за да открия някаква следа от човешка намеса, но моят поставен в задънена улица разум не можа да намери и най-малък повод за подозрение".

Ние ще прибавим към разказа на абат Хак, че знаците, които се появяват върху дървото Кунбум, представляват букви от езика Сензар (древен санскрит) и че това дърво в различните си части съдържа цялата история на сътворението и същността на свеще­ните писания на будизма. В това отношение то е свързано с будизма така, както картините в храма на Дендър в Египет са свързани с древната вяра на фараоните. Последната накратко е била описана от професор У. В. Карпентър, председател на Британската асоциация, в манчестърската му лекция за Египет.

Той ясно доказва, че еврейската „Книга на Битието" не е нищо друго, освен израз на ранните еврейски идеи, основани върху изобразителните йероглифни записи на египтяните, между които евреите са живели. Карпентър обаче не посочва ясно дали-смята картините на Дендър и изложението на Мойсей за алегории, или за исторически разказ. Как може учен, занимаващ се само с повърхностно изследване на този предмет, да има смелостта да твърди, че древните египтяни са имали същите наивни понятия за мигновеното сътворение на света, както и ранните християн­ски теолози. Необяснимо е как той може да твърди само въз основа на алегоричното съвпадение на картините на Дендър с египетската космогония, че за претворяването на въпросната алегория в живота са били необходими шест минути или шест милиона години? Те могат алегорично да посочват шест после­дователни епохи или еони, или дори вечността така, както и шест дни. Освен това,'книгите на Хермес не придават правдо-подобие на подобно твърдение, а Авеста назовава шест специ­фични периода, всеки от които обхваща хиляди години, а не дни. Много от йероглифните записи противоречат на теорията на доктор Карпентър и на Шамполион. Според нас от казаното по-горе на читателя вече трябва да му е станало ясно, че в египетската философия няма място за такива груби спекулации, дори ако самите евреи са били готови да им повярват; египетс­ката космогония е разглеждала човека като резултат от една еволюция, разгръщала се в течение на цикли с огромна продъл­жителност. Но нека се върнем отново към чудесата на Тибет.

Като говорим за картини, нека споменем и онази, която по думите на Хак се намира в някакъв ламаистки манастир и може справедливо да бъде призната за най-необикновената от всички съществуващи. Тази картина е изрисувана върху обикновено ленено платно, без какъвто и да е помощен механизъм, в което всеки посетител лесно може да се увери. Върху нея е изобразен облян в лунна светлина .пейзаж, но тази луна не е неподвижна и мъртва, а точно обратното - тя е жив двойник на истинската Луна, която осветява картината. Този двойник повтаря всяка фаза, всяко движение на земния спътник. „Вие виждате върху картината тази планета във вид на полумесец, сърп или пълна луна, ярко сияеща, скриваща се зад облак и отново появяваща се от него точно като небесната й сестра. С една дума, това е най-точната и сияеща репродукция на кралицата на нощта, на която в древността са се покланяли толкова много хора."

Представяйки си учудването, в което неизбежно би изпаднал всеки от нашите самодоволни академици, ако можеше да види такава картина (а тя в никакъв случай не е единствената, защото подобни картини има и в други части на Тибет, а също в Япония, които при това представят движението на слънцето), ние не можем да не си припомним анекдота, разказан от Хумболт в неговия „Космос" (ч. 1, стр. 168).

„Една вечер - разказва великият датски астроном - по навик разглеждах небесния свод и за мое огромно учудване видях близо до зенита, в Касиопея, сияеща звезда с необикновени размери. Поразен от видяното, аз не знаех да вярвам или да не вярвам на очите си. След известно време научих, че в Германия каруцарите и други хора от нисшите класи нееднократно са предупреждавали учените, че върху небето ще бъде наблюдавано велико явление; това предоставило на вестниците и публиката още една възможност да се надсмеят над учените, които в някои случаи не са успявали да предскажат появата на комети."

От най-дълбока древност е било известно, че брамините са притежавали удивителни познания за всякакъв род магии. От Питагор (първия философ, който се е учел на мъдрост при химнософите) и Плотин (който бил посветен в тайната на съединението с Божеството чрез абстрактно съзерцание) до съвременните адепти е било добре известно, че земята на брамините и на Гаутама-Буда е страната, в която следва да се търсят източниците на съкровената мъдрост. На бъдещите векове им предстои да открият великата тайна и да я приемат като такава; сега обаче тя е унижена и се смята за низко суеверие. Какво е било направено досега, т.е. до последната четвърт на XIX век, от нашите най-велики учени за изучаването на Индия, Тибет и Китай? Най-неуморният от тях - Макс Мюлер, ни разказва, че преди това нито един оригинален документ по будистка религия не е бил достъпен за европейските филолози и че преди 50 години не е имало нито един учен, който е можел да преведе и един ред от Ведите, от Зенд-Авеста или от будистката Трипитака, да не говорим за други диалекти и езици. И дори сега, когато на разположение на науката има различни свещени текстове, тя се задоволява с едни много непълни издания на тези трудове, без да притежава абсолютно нищо от съкровената свещена литература на будизма. Дори и малкото, преведено отначало от нашите учени-санскритолози, което Макс Мюлер нарекъл „джунгли на религиозната литература - превъз­ходно убежище за ламите и далай-ламите", започнало да про­лива слаба светлина върху изначалната тъмнина в тази сфера. Ние виждаме същият този учен да констатира, че това, което на пръв поглед е изглеждало абсолютна тъмнина, самозаблуда и невежество, започва да приема друга форма. „Изглежда като унижение за самото име на религията - пише той, - ако то бъде приложено към дивото бълнуване на индийските йоги или към явното кощунство на китайските будисти. Ако ние обаче търпе­ливо и бавно се промъкваме напред в тъмнината, започва да ни се струва, че нашето зрение се разширява и ние започваме да различаваме мъждукането на светлината там, където отначало всичко е било тъмнина" („Лекция за Ведите").

Като илюстрация за това, колко некомпетентно е било непос­редствено предшестващото ни поколение критици по отношение на религиите и вярванията на неколкостотин милиона будисти, браманисти и перси, предлагаме на изследователите да се запоз­наят с едно обяснение от научен труд, публикуван през 1828 г. от професор Денбър - първият учен, заел се да докаже, че санскритскиягп език е произлязъл от гръцкия. Този труд се появи под следното заглавие: „Изследване структурата и родст­вото на гръцкия и латинския език в сравнение със санскритския, в което беше направен опит да се установи ПРОИЗХОДЪТ НА САНСКРИТА ОТ ГРЪЦКИЯ ЕЗИК" - Джорж Денбър, член и професор по гръцки език от Единбургския университет.

Ако Макс Мюлер можеше по някакво чудо да падне от небето сред учените от онова време и да им представи сегашните знания по този въпрос, тогава ние с удоволствие бихме събрали епите­тите, с които учените на Академията биха започнали да награж­дават дръзновения нова тор, който (класифицирайки генеалоги-чески езиците) твърди: „Санскритът в сравнение с гръцкия и латинския е техен старши брат... най-древно проявление на арийската реч".

По същата логика можем да очакваме, че през 1976 г. подобно критично отношение ще се превърне в справедлива съдба за много научни открития, които съвременните учени смятат за окончателни. Това, което сега се нарича суеверно празнословие (безсмислица) на езичниците и диваците, съставено преди много хиляди години, може да се окаже ключ към всички религиозни системи. Предпазливото изказване на св. Августин (любимото име в лекциите на Макс Мюлер), в което се напомня, че „не съществува такава лъжлива религия, в която да няма известни елементи на истина", може да се окаже правилно, още повече, че Августин е заимствал това твърдение не от епископ Хипо, а от Амоний Сакс - великия учен от Александрия.

Този „научен от бога" философ повтарял същите думи до изнемогване в многочислените си трудове 140 години преди Августин. Признавайки Исус като превъзходна същност на човека и Бога, той винаги е твърдял, че целта на неговото учение не е изключване възможността за връзка с боговете и демоните (духовете), а само очистването на древните религии; религията на масите тръгва ръка за ръка с философията и заедно с нея разделя участта на постепенното разлагане и затъмняване вслед­ствие човешкото самомнение, суеверие и лъжа - затова тя трябва да бъде приведена отново в състояние на първоначалната си чистота чрез отстраняване на ненужните натрупвания. Целта, която си е поставял Христос, се е съдържала в новото излагане и възстановяването на древната мъдрост в нейната първоначална цялост.

Именно Амоний Сакс е бил първият, който е учел, че всяка религия е основана върху една и съща истина, отразяваща мъдростта, която се съдържа в книгите на Тот (Хермес Трисмегист), откъдето Питагор и Платон са почерпили цялата си философия, а доктрините на първия (по собствените му думи) са били идентични с ученията на ранните браманисти, откривани сега в най-древните Веди. „Името Тот - казва професор Уайлдър - означава в древните Веди „колегия" или „събрание" и е твърде вероятно тези книги да са се наричали така, защото са представлявали сборник от основните положения и ученията на братството на свещенослужителите на Мемфис." Равинът Вайе изказва подобна хипотеза по отношение на божествените изре­чения, записани върху страниците на еврейското Свето писание. Индийските автори обаче, твърдят, че по време на управлението на крал Капе, Йадус (юдей?), свещеното племе напуснало Индия и тръгнало на Запад, отнасяйки със себе си четирите веди. Между философските доктрини и религиозните обреди на египтяните и източните будисти несъмнено съществува голямо сходство, но дали Книгите на Хермес са идентични е тези четири веди, е неизвестно.

Безспорно е обаче, че преди думата „философ" да бъде произнесена за първи път от Питагор в двора на краля на Филиазианите, „тайната доктрина", или мъдростта, е била идентична във всички страни. Затова ние трябва да търсим истината в най-старите текстове, които са най-слабо осквернени от по-късни фалшификации. Сега, когато философията стана притежателка на санскритски текстове, които смело могат да бъдат наречени документи, по-древни от Мойсеевата Библия, дълг на учените е да поднесат на света истината и само истината. Без да обръщат внимание на предразсъдъците на богословието и на скептицизма, те са длъжни да изучат безприс­трастно двата документа - най-древните Веди и Стария завет, и едва след това да решат кой от двата е първоизточникът на Откровението и кой е просто Смрити, което (както доказва Макс Мюлер) означава спомен или традиция.

Ориген пише, че брамините винаги са се славели с чудодей­ните си изцеления, които те извършвали чрез произнасяне на определени думи¹³; а един съвременен учен и член-кореспондент на Френския институт - Ориоли, потвърждава казаното от Ориген още през трети век, както и твърденията на Леонард дьо Вер през XVI век, според който: „Съществуват лица, които, след като са произнесли веднъж определени заклинания, са в състояние да ходят боси по нагорещени до червено въглени или по 5 остриетата на ножове, забити в земята; заставайки с единия си пръст на крака върху такова острие, те вдигат във въздуха тежък човек или някаква друга тежест със значително тегло. Те г могат да укротяват диви коне и разярени бикове чрез произна­сянето на една-единствена дума".

Тази дума трябва да бъде търсена в Мантрите на санскрит-ските веди, казват някои адепти. На филолозите им предстои сами да решат има ли такава дума във ведите, или не. Ако изхождаме от човешките свидетелства, изглежда че такива магически думи действително съществуват.

Почтените отци на Йезуитския орден са събрали много такива трикове по време на мисионерските си пътешествия. Болдингер например е напълно убеден в това. Чемпинг е индийска дума, от : която е произлязла съвременната дума шампуинг - добре извес­тна в Източна Индия магична манипулация. Местните, магъосници я прилагат успешно и досега и именно от тях отците-йезуити са заимствали своята мъдрост.

Камерариус разказва, че някога е съществувало голямо съперничество по „чудеса" между монасите от братството на Остин и йезуитите. Веднъж се състоял диспут между главата на братята на Остин (който бил много учен) и главата на йезуитите, който значително му отстъпвал по ученост, но затова пък имал големи познания в магията; последният предложил спорът да бъде разрешен чрез изпитание върху подчинените, кой от тях ще прояви по-голяма готовност да се подчини на своя учител.

След това, обръщайки се към един от своите йезуити, той казал: „Брат Марк, на нашите събратя им е студено; по силата на светото послушание, в което ти ми се закле, ти заповядвам да донесеш веднага от кухненското огнище горещи въглени в твоята шепа, за да могат събратята ти да се стоплят от твоите ръце". Отец Марк веднага изпълнил казаното и донесъл в двете си ръце червени горящи въглени и ги държал дотогава, докато всички присъстващи се стоплили, след което ги отнесъл обратно в кухнята. Главата на братята на Остин изпаднал в твърде потиснато състояние, тъй като нито един от неговите подчинени не бил в състояние да прояви подобно послушание и по такъв начин йезуитите се оказали победители.

Ако горепосоченият пример може да бъде разглеждан като незаслужаващ доверие анекдот, тогава ще попитаме читателя, какво да мислим за онези съвременни медиуми, които вършат същото, когато изпаднат в транс? Свидетелствата на някои високоуважаеми и достойни за доверие очевидци, като например лорд Едейр и мистър С. Г. Хол, са безупречни. „Духове" - ще кажат спиритистите. Възможно е това да е така, когато става дума за американските и английските огнеупорни медиуми, но нещата стоят по друг начин в Тибет и Индия. На Запад сензитивът изпитва необходимост да се потопи в транс, преди неговите „духове-ръководители" да го направят неуязвим; зато­ва ние отправяме предизвикателство към всеки медиум - нека той, намирайки се в нормално физическо състояние, да зарови ръцете си до лактите в горящи въглени. На Изток обаче, независимо от това, дали изпълнителят е свят или наемен магьосник (последният клас като цяло е познат като „фокусници"), на него не са му необходими приготовления или особено състояние (транс), за да бъде в състояние да вземе в ръцете си нагорещени до червено парчета желязо или разтопено олово. Ние сме виждали в Южна Индия как тези „фокусници" държаха ръцете си в пещ с горящи въглени дотогава, докато въглените не се превърнаха в пепел. По време на религиозната нощ Шива-Ратри, или нощта на бдението на Шива, когато хората прекарват цели нощи в наблюдения и молитви, някои от пок­лонниците на Шива бяха поканили един фокусник (тамил), който предизвикваше феномени просто като искаше помощ от някакъв дух, когото наричаше Кути-Сатан - малък демон. Но бидейки далече от това да позволи на хората да си мислят, че това джудже го ръководи и контролира (защото това беше джудже, ако въобще е било „някой"), този човек (фокусникът), доближил се до своята огнена яма, гордо спореше с католическия мисионер, който се беше възползвал от предоставения му случай, за да съобщи на зрителите, че този жалък грешник „се е продал на Сатаната". Без да вади ръцете си от горящите въглени, в които той спокойно ги освежаваше, тамилът само обърна главата си и огледа с високомерен поглед почервенелия мисионер. „Баща ми и бащата на моя баща - каза той - имаха този „дребосък" на разположение. Вече две столетия Кути вярно служи на нашето семейство, а вие, сър, искате хората да повярват, че той ми е стопанин! Но те по-добре знаят." След това той спокойно извади ръцете си от огъня и пристъпи към други представления.

Необикновената способност да се правят предсказания, както и ясновидството, което владеят някои брамини, са добре известни на постоянно живеещите в Индия европейци. И когато те, завръщайки се в „цивилизованите" страни, се смеят над такива разкази и понякога ги отричат категорично, всъщност отричат своята вяра в тях, а не самите факти. Тези брамини живеят предимно в „свещените места" и в незаселените райони по западното крайбрежие на Индия. Те избягват гьстонаселените градове и особено европейците; на последните рядко се удава да установят близост.с тези „пророци". Смята се, че тези особености са следствие от религиозните съображения на тяхната каста, но според нас в много от случаите това не е така. Ще минат години, а може би и векове, преди да се открие истинската причина за този факт.

Колкото до нисшите касти, мисионерите наричат някои от тях поклонници на Дявола и разпространяват из Европа сърцераз­дирателни съобщения за жалкото състояние на тези хора, които „са продадени на Врага на човечеството"; думата „дявол" обаче, в смисъла, в който я разбират християните, за тези индуси е празен звук. Те вярват в добри и лоши духове, но не се покланят и не се страхуват от Дявола. А „поклонението" е просто церемониална предпазна мярка срещу „земните" и човешките духове, от които те се страхуват много повече, отколкото от милионите елементали от различните видове. В усилията си да изгонят злите (лошите) духове (елементарни) те прилагат раз­лични видове музика, благовония и аромати. В това отношение на тях не бива да им се подиграват повече, отколкото на един известен учен, убеден спиритист, който съветвал да се поставя в стаята сулфат и надробена селитра, за да бъдат изгонени „неприятните духове". Постъпвайки така, туземците не са по-неправи, отколкото този учен, защото опитът на техните праро­дители, простиращ се върху много хиляди години, ги е научил как да постъпват по отношение на тези отвратителни „орди от духове". Че това са човешки духове, се доказва от факта, че много често туземците се стараят да укротят и умилостивят „ларвите" на своите дъщери и роднини, когато имат основание да подозират, че последните не са умрели в ореола на святостта и чистотата. Такива духове те наричат „Кании", което означава* „лоши девственици". Върху това са обърнали внимание няколко мисионери, включително Е. Луис. Тези набожни джентълмени твърдят, че туземците (освен всичко друго) се покланят на дяволите, докато индусите всъщност не правят нищо подобно; те просто се стараят да запазят добри отношения с тях, за да не им досаждат. Те им поднасят бисквити, плодове и различни видове храна, която умрелите са обичали, когато са били живи, защото мнозина от тях са изпитвали върху себе си злобата на тези завръщащи се „умрели", чието досаждане понякога е много неприятно. Към същия принцип те се придържат и спрямо духовете на лошите хора. Върху гробовете им, ако са били погребани, или близо до местата, където са били изгорени, те им оставят храна и напитки, за да ги задържат около тези места и така да предотвратят връщането на тези вампири в родния им дом. Това поклонение е по-скоро практически спиритизъм. До 1861 г. сред индусите е бил разпространен обичаят да се осакатяват краката на екзекутираните убийци, мотивиран от твърдо вкорененото убеждение, че така развъплътената душа се лишава от възможността да скита и да причинява зло. По-късно полицията забранила практикуването на тази традиция.

Друга съществена причина, поради която индусите не се покланят на Дявола, е, че при тях няма такова понятие Те наричат тези духове „путаме", което по-скоро съответства на нашите „привидения" и зли бесове. Друг израз, към който те прибягват, е „пей" или санскритското „пишача", като и двете думи означават духове или „възвращенци" (и домашни духове в някои случаи). „Путаме" са най-страшните духове, защото те са духове-обитатели на някакво място, върнали се на земята, за да досаждат на живите. Предполага се, че те посещават предимно местата, на които техните тела са били изгорени. „Огньовете" или „духовете на Шива" са идентични с розенкройцерските джуджета и саламандри; те са изобразявани като огнени джу­джета, живеещи в земята и в огъня. Демонът на цейлонците представлява от своя страна едра, усмихваща се женска фигура с пищна якичка около шията и в червен жакет.

Доктор Уорстън съвсем правилно отбелязва: „Няма по-източ­ни по дух образи от драконите, срещани в будистките разкази; те участват във всички древни предания и сами по себе си дават нагледно свидетелство за своя произход". Този образ никъде не се изявява така силно, както в детайлите на будизма; в тях са фиксирани подробности за НАГИТЕ или царствените змейове, обитаващи празнини под земята, съответстващи на обителите на Тирезий и гръцките пророци. Това са области на тайната и мрака, в които се пазят много сведения, отнасящи се до систе­мата на гледането и предсказанията на оракулите. Всъщност будистите вярват в Дявола на християнската религиозна система като в същество, толкова силно отличаващо се от човечеството, както и самото божество. Будистите учат, че съществуват нисши богове, които са били хора на нашата или на някоя друга планета. Те вярват в съществуването на Нагите, които са били магьосници на земята, лоши хора, които дават власт на други лоши (все още живеещи на земята) хора, за да могат те да погубват всичко, към което погледнат, включително и човешкия живот. Ако някой сингалезец стане известен с това, че от неговия поглед върху дърво или човек те неизбежно загиват, тогава казват, че у него се е вселил Нага-Раджа, царят-змей. Целият безкраен списък на лошите духове не е изпълнен е дяволи в онзи смисъл, в който го разбира християнското духовенство, а само с духовни въплъщения на греховете, престъпленията и злите чо­вешки мисли. Сините, зелените, жълтите и пурпурните богове-демони, подобно на нисшите богове на Джагандер, са по-скоро ръководещи гении и много от тях са добри и благодетелни колкото самите божества Нат, макар че последните включват и злите гении и други сродни на тях същности, които обитават пустинята около планината Джагандер.

Учението на Буда казва, че демоните (по времето, когато природата е създала слънцето, луната и звездите) са били човешки същества, но поради греховете си те са се лишили от състоянието на блаженство. Ако извършват още по-големи гре­хове, те носят още по-големи наказания, докато демоните, които умират (елементалните духове) и се раждат, или въплъ-тяват, в качеството на хора и вече не извършват грехове, могат да достигнат състоянието на небесно блаженство. Тук е показано, казва Едуард Апем в своята книга „Историята и учението на Буца", че всички същества, както божествените, така и човеш­ките, са подчинени на законите на превъплъщението, които имат власт над всички, в зависимост от нравственото им състояние. Така тази вяра се превръща в мярка, в критерий, утвърждаващ закона на нравствеността като ръководен принцип в поведението на човека; и авторът пояснява, че „това прави изучаването на будизма интересен и важен предмет за всеки философ".

Индийците вярват в съществуването на вампири също така твърдо, както сърбите и унгарците. Освен това тяхната доктрина е същата, както на Пиерарт, знаменития френски спиритист и месмерист, чиято школа е процъфтявала преди няколко десетки години. „Фактът, че призраците се връщат, за да смучат човешка кръв - казва този доктор, - не е чак толкова необясним, колкото изглежда, и тук ние ще се обърнем към спиритистите, които признават „двутелесността или раздвоението на душата. Ръ­цете (на духовете), които сме стискали, са напълно осезаеми материализирани крайници и това ясно доказва, че при благоп­риятни условия астралният призрак може много неща."

С това уважаваният лекар изразява теорията на кабалистите. Маймонид, който ни казва, че неговите съотечественици били задължени да поддържат близки отношения със своите умрели, описва пировете на кръвта, които се устройвали в такива случаи. Те изравяли яма, в която наливали свежа кръв, а над ямата поставяли маса; след това „духовете" идвали и отговаряли на всичките им въпроси.

Пиерарт, чиито възгледи били основани върху учението на теурзите, изразява голямо възмущение по повод суеверията на духовенството, което всеки път, когато един труп е подозиран във вампиризъм, изисква в сърцето му да се забива кол. Докато астралното тяло не се освободи напълно от физическото тяло, съществува възможност по силата на магнитното привличане то да бъде принудено отново да се върне в тяпото. Понякога физическото тяло външно изглежда съвсем мъртво и затова го погребват. В такива сучаи ужасеното астрално тяло насила се връща във физическата си обвивка и тогава става едно от двете - или нещастната жертва ще се извива в смъртни мъки от недостиг на въздух, или става вампир. Започва двутелесният живот; и тези нещастни погребани каталептици поддържат жалките остатъци от своя живот, като астралните им тела ограбват животворната кръв [жизнените сили - бел. ред.] на живите хора. Ефирната форма може да отиде където поиска; и дотогава, докато тя не скъса нишката, която я свързва с тялото, тя е свободна да блуждае, да скита наоколо (бидейки видима или невидима) и да се храни с човешки жертви. Очевидно този „дух" е свързан чрез тайнствена невидима нишка с тялото и му предава резултатите от своя енергиен вампиризъм.

Бриер дьо Бойсмонт привежда редица такива случаи (напълно удостоверени), които той намери за възможно да нарече „халю­цинации". „От неотдавна направено изследване - съобщава един френски вестник — беше установено, че през 1871 г. два трупа са били подложени на позорната процедура на популярното суеверие по инициатива на духовенството... О, слепи предразсъ­дъци!" В тази връзка доктор Пиерарт, смел защитник на същес­твуването на вампиризма, възкликва: „Вие казвате - слепи предразсъдъци? Да, слепи, колкото ви е угодно. Но откъде са възникнали тези предразсъдъци? Можем ли пред лицето на такова огромно количество удостоверени факти да продължава­ме да твърдим, че те не съществуват и че всъщност винаги са били необосновани? Нищо не произлиза от нищото. Всяко поверие, всеки обичай възниква от някакви конкретни факти и

причини, които са го породили. Ако хората не са виждали как в дадени семейства се появяват същества, добили външността на познат умрял, които смучат кръвта на едно или няколко лица, и ако след това жертвите не са издъхвали от изтощение, никой никога не би отишъл на гробището, за да изкопае труповете; и ние никога не бихме станали свидетели на невероятния факт на разкопаването на лица, лежали в гроба няколко години, чиито очи били отворени, цветът на лицата им - розов, тялото -гъвкаво, а устата и носът - пълни с кръв, и при обезглавяването на които от тях се изливал поток от свежа кръв".

Един от най-убедителните примери на вампиризъм се среща в частните писма на философа маркиз Д'Аргенс, публикувани март 1837 г. Английският пътешественик Пашлей също описва няколко случая, наблюдавани от него на остров Кандия. За подобни наблюдения свидетелства и доктор Джобарт, антикатолически и антиспиритично настроен учен от Белгия.

„Аз няма да се занимавам с изследване на това - пише епископ Д'Авранчес Хюет, - дали фактите за вампиризма са истински, или са плод на разпространена заблуда, но едно е несъмнено, че те са засвидетелствани от толкова много автори и такъв голям брой очевидци, че никой не трябва да пристъпва към решаването на този проблем без необходимата предпазли­вост."

Шевалие, който положил големи усилия, за да събере мате­риал за своята демонологична теория, привежда най-вълнуващи примери, за да докаже, че такива случаи са дело на ръцете на Дявола, който използва труповете на гробищата като външна форма, за да скита нощно време и да смуче човешка кръв. Струва ни се, че прекрасно можем да минем и без този изтъркан персонаж. Ако по принцип приемем възможността за връщането на духове, тогава трябва да си дадем сметка за немалкото злобни садисти, скъперници и грешници от друг калибър, особено самоубийци, които по злоба могат да надминат самия Дявол. Напълно достатъчно е да вярваме в това, което виждаме и знаем като факт, а именно, в духовете, без да добавяме към нашия пантеон Дявола, който никой никога не е виждал.

Все пак съществуват интересни подробности, които трябва да приведем във връзка с вампиризма, тъй като вярата в това явление е съществувала във всички страни от най-древни векове. Славянските националности, гърците, власите и сърбите по-скоро ще се усъмнят в съществуването на своите врагове — турците, отколкото във факта, че съществуват вампири. Бруколакът или вурдалакът [върколакът - бел. ред.] е твърде познат гостенин около славянското огнище. Даровити писатели, хора с голяма проницателност и честност, са трактували този предмет и са вярвали в него. Откъде тогава се е взело това суеверие? Откъде е това запазило се през вековете общо поверие и откъде идва тъждествеността и еднообразието в описанията на подробностите за този феномен от различните свидетели, живеещи в държави, които се различават помежду си, когато става дума за други видове суеверия?

„Съществуват два начина - казва Дон Калмет, скептичен бенедиктински монах - за унищожаване на вярата в тези мними привидения... Първият начин се състои в обясняването на вам­пиризма с чисто физически причини; вторият е свързан с пълното отрицание на истинността на всички разкази за вампиризма - този подход несъмнено е най-правилен и разумен."

Първият метод - този на обясняването на феномена с физи­чески (макар и окултни) причини, е пътят, избран от Пиертската школа на месмеризма. На спиритистите в случая не се дава право да се съмняват в правдоподобието на нейното обяснение. Вторият метод - това е подходът, възприет от науката и скептиците. Те категорично отричат всички факти. Както казва в тази връзка Дьо Мюсе: „Не съществува по-правилен и удобен път и никой друг не предявява към науката и философията по-малко изисквания".

Призракът на селския пастир, живял близо до Кодом (в Бавария), се показвал на няколко обитатели на местността и в резултат на уплаха или по друга причина всички те умирали само за една седмица. Доведените до отчаяние селяни изровили трупа и го заковали с кол към земята. Следващата нощ той се показал отново, внушавайки у хората ужас, и дори удушил някои от тях. Тогава селските власти предали трупа на палач, който го отнесъл на полето и го изгорил. „Този труп - казва Мюсе, цитирайки Дон Калмет - виеше като побъркан, риташе и опитваше да се изплъзне като жив. Когато го пробождаха със заострени колове, той издаваше пронгоителни писъци и плюеше големи количества тъмночервена кръв. Появата на неговия призрак се прекрати едва след като тялото му се превърна в пепел."

Служители на правосъдието са посещавали местата на такива произшествия, гробовете са били разкопавани и труповете са били изваждани и почти във всички случаи е било констатирано, че подозираният във вампиризъм труп е изглеждал здрав и розов, а плътта не е била разложена. Немалко хора са виждали как предмети, принадлежащи на такива умрели, се придвижват из къщата, без да бъдат докосвани. Законните власти обаче най-често отказвали да прибягват към изгаряне или обезглавяване, преди процедурните изисквания на съдебното дело да бъдат изпълнени по най-строг начин. Отначало те викали и изслуш­вали свидетелите, които внимателно разглеждали всички показа­ния. След това изкопаните трупове били оглеждани и само ако върху тях се виждали несъмнени характерни признаци за вам­пиризъм, били предавани на палача.

„Главният проблем обаче е в нашето неразбиране - продължава да се аргументира Дон Калмет - как тези вампири могат да излизат от гробовете и отново да се връщат в тях без ни най-малко да нарушат покриващите ги земни пластове; как става така, че ги виждат в привичното им облекло? Как те могат да ходят и ядат?... Ако всичко това е плод на въображението на онези, които мислят, че им досаждат вампири, тогава как да се обясни фактът, че при разравянето на гробовете на обвиняваните призраци те са свежи и пълни с кръв и сокове? Как да се обясни това, че краката им са изцапани и покрити с кал на следващия ден след нощта, в която те са се появявали и плашели своите съседи, докато нищо подобно не било откривано при други трупове, погребани в същото гробище? Защо се получава така, че веднъж изгорени, те никога повече не се връщат? И защо в тази страна въпросните явления са толкова чести, че вече е невъзможно хората да бъдат разубедени, тъй като, вместо да ги разубеди, опитът ги кара да вярват в тях."

В природата съществува един малко известен феномен, отри­чан в нашия век на безверие от физиологията и психологията. Този феномен е състоянието на полусмърт. Фактически тялото не е мъртво. Когато това става с хора, при които материята не господства над духа, тогава (останала в самота) тяхната астрална душа се освобождава с постепенни усилия и когато последното свързващо звено се къса - тя се отделя завинаги от своето земно тяло. Равносилната, абсолютно противоположна магнетична по­лярност ще отблъсне със сила ефирния човек от разлагащата се органична маса. Цялата трудност се състои в това, че: 1) за окончателен момент на разрив между тях се смята моментът, когато науката обявява тялото за мъртво; 2) същата тази наука не вярва, че човекът притежава душа или дух.

Пиерарт се опитва да докаже, че във всички случаи е опасно умрелите да бъдат погребвани твърде бързо след настъпването на смъртта, дори ако върху тялото се появят явни признаци на разложение. „Горките мъртви каталептици - казва този доктор, — те са погребани като напълно умрели в студени и сухи места, където болестотворншпе причини не могат да проявят своята разрушителна дейност върху телата им; при това техният (астрален) дух се обвива с флуидно (ефирно) тяло и е подтикнат да напусне пределите на своя гроб и да върши деяния, присъщи на физическия живот - най-вече да се храни, резултатите от което посредством тайнствена връзка между душата и тялото се предават на материалното тяло, все още лежащо в гроба си, и последното по този начин получава възможност да продължи своето земно съществуване." Тези духове (в ефимерните им тела) често са виждани да излизат от гробището; за тях е известно, че смучат кръв от съседите си. Съдебни изследвания са показали, че в резултат на това е ставало изтощение на техните жертви, често завършващо със смърт.

По такъв начин, следвайки набожния съвет на Дон Калмет, ние трябва или да продължим да отричаме, или, ако човешките и съдебните свидетелства струват нещо, да приемем единствено възможното обяснение. „Че душите на мъртвите се обличат във р въздушни и ефирни носители най-пълно и ясно е доказано от великите хора: доктор Ц. и доктор Мор - казва Гланвил - също са доказали, че това е било учение, поддържано от най-големите философи и най-древните отци."

Немският философ Жорес се изказва в същия смисъл: „Бог никога не е създавал човека във вид на мъртъв труп, а като животно, пълно със сили. Създавайки го такъв и намирайки го готов да приеме безсмъртния дух на диханието, Той дъхнал в лицето му и по такъв начин човек станал двойно произведение на Неговите ръце. Това тайнствено дихание било предадено на първия човек (раса) в самия център на живота и оттогава в него са обединени животинската душа, произхождаща от Земята, и духът, излъчен от небесата."

Дьо Мюсе, заедно с други римокатолически писатели, възкликва: „Това твърдение е съвсем антикатолическо!" Да предположим, че това е така, но какво от това? То може да бъде свърхантикатолическо и въпреки това да бъде логично и да допринася за решаването на много загадки. Слънцето на науката и философията свети за всички и ако католиците, които състав­ляват едва една седма част от населението на земното кълбо, са нудовлетворени от това виждане, тогава може би много милиони представители на други религии, превъзхождащи броя на като­лиците, ще го приемат със задоволство.

А сега, преди да се разделим с тази отвратителна тема -вампиризма, ние ще приведем още един пример (в качеството на илюстрация), без да гарантираме неговата достоверност; можем единствено да уверим читателя, че случаят ни беше 'разказан от заслужаващ доверие свидетел.

Приблизително в началото на нашето столетие (XIX век) в Русия станал един от най-страшните случаи на вампиризъм от всички, които са били отбелязвани дотогава. Губернаторът на губерния Ч. бил човек на шестдесет години, злобен, жесток и ревнив тиранин. Разполагайки с деспотична власт, той я използва'л безгранично, както му подсказвали зверските му инстинкти. Той се влюбил в хубавичката дъщеря на един от подчинените му чиновници. Макар че девойката била сгодена за младеж, когото обичала, тиранинът принудил баща й да даде съгласието си за брак и бедното момиче, въпреки отчаянието си, станало негова жена. След сватбата неговият ревнив характер се проявил напълно. Той я биел, държал я затворена в стаята й цели седмици и й забранявал да се вижда с когото и да било, освен в негово присъствие. Накрая той се разболял и умрял. Когато почувствал, че краят му наближава, той я накарал да се закълне, не тя повече никога няма да се омъжи и със страшни клетви й се заканил, че ако се омъжи в нарушение на клетвите, той ще се върне при нея от гроба и ще я убие. Погребали го на гробището зад реката, а младата вдовица без никакви неприятности живяла дотогава, докато природата не превъзмогнала нейните страхове и тя, вслушвайки се в молбите на предишния си любим, възобновила годежа си с него.

Нощта след празнуването на годежа, когато всички легнали да спят, старият дом бил събуден от отчаяни викове, носещи се от нейната стая. Когато нахлули в стаята й¹ с взлом, намерили момичето, лежащо в безсъзнание, цялото в кръв. По същото време се чуло как една карета шумно отпътувала от двора. Върху тялото на жената били открити сини и черни синини като от ощипване; от неголяма рана върху шията й се стичала капка кръв. Когато дошла в съзнание, тя съобщила, че покой­ният й мъж внезапно влязъл в стаята й със същата външност, както приживе, с единствената разлика, че бил много блед. Той я упрекнал за нейното непостоянство, а след това я бил и щипал по най-жесток начин. На разказа й не повярвали, но на следващата сутрин стражата, поставена на края на моста, съединяващ двата бряга на реката, съобщила, че точно преди настъпването на полунощ черна карета с шест коня с голяма скорост минала покрай тях по посока на града, без да спре при вика на стражата.

Новият губернатор, който не повярвал на този разказ за призрака, въпреки това взел предпазни-мерки, като удвоил стражата на края на моста. Нощ след нощ обаче се повтаряло същото; при това войниците на пост заявявали, че въпреки усилията им да спрат каретата, бариерата при техния пост на моста сама се повдигала. По същото време всяка нощ каретата шумно навлизала в двора на стария дом; стражата, включително семейството и слугите, изпадали в дълбок сън; и всяка сутрин младата жертва била намирана в синини, кървяща и в безсъз­нание както преди. Целият град се вцепенил. Лекарите не могли да дадат никакво обяснение, свещениците идвали, за да прекарат нощта в молитва, но щом наближавала полунощ, всички те изпадали в летаргия. Накрая пристигнал самият областен архиепископ и извършил обряд на изгнание, но на следващата сутрин състоянието на вдовицата било по-лошо от всякога. Тя била вече на прага на смъртта.

Губернаторът най-накрая бил принуден да прибегне към най-строги мерки, за да прекрати засилващата се паника в града. Той поставил на моста петдесет казаци със заповед да спрат призрачната карета на всяка цена. В обичайния час те видели как каретата се приближава от гробището към града. Офицерът на стражата и свещеникът, носещ кръст, застанали пред бариерата и заедно извикали: „В името на Бога и царя - кой идва?" През прозореца на каретата се подала добре познатата глава и характерният глас отговорил: „Държавният таен съветник и губернатор!" В същия миг офицерът, свещеникът и казаците били отхвърлени настрана като от електрически ток и призрачната карета профучала покрай тях, преди да успеят да си поемат дъх.

Тогава архиепископът решил да прибегне до осветен от вековете обичай - да изкопае трупа и да го закове за земята с дъбов кол през сърцето. Това било извършено с голяма религиозна церемония в присъствие на цялото население. Разказват, че тялото било намерено пълно с кръв, с червени бузи и устни. В мига, в който върху горния край на кола бил нанесен първият удар, от трупа се чул стон й струйка кръв пръснала високо във въздуха. Архиепископът произнесъл обичай­ната за такива случаи молитва и трупът бил закопан отново в земята. Оттогава нищо повече не се чуло за този вампир.

Доколко тези факти са били преувеличени от преданието, това ние не можем да кажем, но подобна история ни разказа още един очевидец. Понастоящем в Русия има семейства, възрастни­те членове на които помнят този страшен разказ.

Колкото до материалите, намирани в медицинската литера­тура, в тях често се срещат описания на случаи, когато при откопаване на погребани, те били откривани в каталептично състояние; а в отговор на упоритите твърдения на специалистите, че такива явления са много редки, можем да им препоръчаме да се обърнат към всекидневната преса на всички страни, за да открият, че този ужасен факт се потвърждава навсякъде. Све­щеникът Х. Р. Хорвис, автор на книгата „Прах - на прахта", изброява в своя труд (в защита на кремацията) няколко случая на преждевременно погребение. На стр. 46 е приведен следният диалог: „Много ли са случаите на преждевременно погребване, които са ви известни?"

„Без съмнение. Аз не искам да кажа, че в нашия умерен климат те са чести, но все пак се срещат. Едва ли някое разравяне на гробище минава, без да бъдат открити не само преобърнали се в гроба тела, но и скелети, свили се в последна, безнадеждна борба за живот. Превъртане на тялото може да стане от неумело спускане в гроба, но това не може да причини неговото свиване."

След това той привежда няколко случая:

„Във Вержеран (Дордогие) през 1842 г. един пациент приел сънотворно... и не се събудил... Пуснали му кръв, но това не помогнало. Накрая го обявили за мъртъв и го погребали. След няколко дни разбрали за приемането на сънотворното и разро-вили гроба. Тялото било извито със следи от борба."

„Във вестник „Сънди Таймс" от 30 декември 1838 г. се съобщава, че в Тонакиз в Долна Гарона погребвали човек, когато изведнъж се чул неясен звук, донасящ се от гроба. Безразсъдните гробокопачи се хвърлили да бягат... Ковчегът бил изваден и отворен. Застиналото в ужас и отчаяние лице, разкъсаният чаршаф и извитите крайници показали, че отварянето на ковчега е закъсняло."

„Във вестник „Таймс" от май 1874 г. се съобщава, че през август 1873 г. млада жена умряла скоро след сватбата си. Не минала и година и съпругът й се оженил отново, а майката на първата му жена решила да пренесе тялото на дъщеря си в Марсел. Когато отворили фамилната гробница, видели изпъна­тото тяло на горката жена с <разрошени коси и разкъсано на парчета покривало."

Предвид на това, че отново ще се върнем към този предмет във връзка с библейските чудеса, ние засега ще го оставим и ще допълним разказа си за магичните феномени.

Ако се опитаме да дадем пълно описание на различните феномени, извършвани от адептите на Индия и другите страни, , ние можем да запълним много томове, но това би било безполез­но, тъй като не би останало място за обяснения. Затова ние ще избираме предимно такива примери, които имат паралели в съвременните феномени или чиято достоверност е законно удос­товерена. Хорст се е опитал да даде. на читателите си обща представа за някои персийски духове, но това не му се удало, тъй като дори само изброяването на някои от тях може да обърка вярващите. Тук са и девите със своите специалности; и дарвандите с мрачните си трикове; и шадимите и джиновете; и цял легион от духове, демони, домашни духове и елфи от персийския календар; а от друга страна - еврейските серафими, херувимите, изедите, амшаспендите, сефиротите, малахимите, елохимите; и, добавя Хорст, милион астрални същества от всички раси и цветове.

По-голямата част от тези духове обаче нямат никакво отно­шение към феномените, съзнателно и нарочно предизвиквани от маговете на Изтока. Те отхвърлят обвиненията, че им помагат духове, оставяйки на магьосниците да се ползват от помощта дори на елементалните духове и елементарните призраци. Адептът притежава неограничена власт над тях, но рядко я използва, тъй като за предизвикването на физически феномени той вика духовете на природата в качеството им на послушни сили, а не в качеството им на разуми.

Тъй като ние обичаме да подкрепяме аргументите си със свидетелствата на други изследователи, може би ще бъде добре да приведем мнението на ежедневника „Бостън Хелд" относно феномените въобще и медиумите в частност. Натъквайки се (в Индия) на тъжните несполуки на някои безчестни хора, които може би въобще не са били медиуми, авторите ги сравняват с чудесата на съвременната тавматургия.

„Сегашният медиум - се казва в този вестник - притежава по-голямо сходство в методите и манипулациите с историческите чародеи, откол­кото който и да е друг представител на магичното изкуство. Колко далече е той обаче от уменията и способностите на своите предшестве­ници, се вижда от приведените по-долу примери. През 1615 година делегация от високообразовани и знатни лица от английската Източно-индийска компания посетила император Джехангир. Докато изпълня­вали мисията си, те станали очевидци на много и твърде необикновени представления, които почти ги накарали да не вярват на собствените си сетива, без ни най-малък намек за възможност те да бъдат разгадани. Група бенгалски чародеи и фокусници, демонстриращи пред императо­ра и пред очите на зрителите своето изкуство, били помолени веднага и на място да отгледат от семена десет дървета. Те незабавно засадили семена, от които след няколко минути пораснали десет дървета. Земята се разтворила над онова място, където били засадени семената и се показали малки листенца, които били последвани незабавно от нежни стъбълца; те бързо растели, пускайки листа и клони; последните се разпрострели нашироко във въздуха, покривайки се с пъпки и цветове; скоро върху тях се появили плодове, които бързо узрели и се оказали превъзходни на вкус. И всичко това ставало пред очите на зрителите, които не откъсвали поглед от тях. По едно смокиново, бадемово, мангово и орехово дърво били засадени и се развили по същото време и при същите условия, като при това всяко давало плодове. Чудесата ставали едно след друго. Клоните на дърветата се изпълнили с птици с прекрасно оперение - те се настанявали между листата със сладког­ласно чуруликане. След това листата започнали да пожълтяват и да окапват, клонките — да увяхват и дърветата потънали отново в земята, от която те били израснали в течение само на един час."

„Друг чародей имал лък и около петдесет стрели с оловен връх. Той пуснал нагоре една стрела и ето - тя застинала във въздуха на голяма височина и увиснала там. След нея били изпратени стрела след стрела и всяка попаднала в долния край на предишната, така че във въздуха се образувала верижка от стрели; последната пусната стрела ударила тази верига и тя се разсипала на части и паднала на земята."

„Разположили две обикновени палатки една срещу друга на разстояние кокото дължината на полета на една стрела. Палатките били внимателно изследвани от зрителите (както сега са преглеждани кабинките на медиумите) и обявени за празни. След това палатките били завързани отвсякъде към земята. После зрителите били попитани какви животни или птици биха искали да излязат от палатките и да встъпят в борба помежду си. Хаун-Джахаун, с израз на недоверие, изразил желание да види битка между щрауси. След няколко минути от всяка палатка излязъл по един щраус, който със смъртна решителност се хвърлил върху другия така, че скоро потекла кръв. Техните сили обаче били еднакви и след като никой от тях не успял да победи другия, накрая ги отвели в палатките им. След това всички молби на зрителите за двубой между различни животни и птици били изпълнени със същия успех."

„Сложили голям котел, в който хвърлили известно количество ориз. Без каквито и да било признаци на огън оризът закипял и от котела били извадени повече от сто порции варен ориз с пушен дивеч върху всяка чиния. Този трик, но в по-малки мащаби, правят дори най-обик­новените съвременни факири."

„Недостигът на място-не ни позволява да привеждаме повече илюстрации от записките на миналото, но колко жалки и скучни са представленията на нашите медиуми в сравнение с горепосочените, извършвани тогава от много по-изкусни хора. Няма нито една необик­новена черта в така наричаните феномени или манифестации, която да не е била повторена от други изкусни хора."

Неправилно е да се твърди, че факирите и фокусниците признават получаването на помощ от страна на духове. Те могат да се обръщат към питрисите, към своите развъплътени праро­дители или към други чисти духове, но могат да ги викат само чрез молитва. Колкото до всички други феномени, магът (или факирът) ги предизвиква, когато си поиска по свое собствено желание.

Халдеите, които Цицерон причислява към най-старшите ма­гове, са смятали за основа на магията вътрешните сили на човешката душа и познанията за магичните свойства на расте­нията, минералите и животните. С тяхна помощ те извършвали най-удивителни „чудеса". Магията за тях била синоним на религията и науката. Едва по-късно религиозните митове на маздейския дуализъм, изопачени от християнското богословие и идеализирани от отците на църквата, приели този отвратителен вид, в който ни ги поднася католическият писател Мюсе. Обек­тивната реалност на средновековните инкуби и сукуби (това отвратително суеверие на средните векове, което е взело толкова животи и което авторът поддържа в целия том) е чудовищно следствие от фанатизма и епилепсията. То не може да има обективна форма. Да се приписва това негово влияние на Дявола е кощунство, тъй като това би означавало, че Бог след сътворе­нието на Сатаната му е позволил да избере такава посока за дейност. Ако сме принудени да вярваме във вампиризма, ние го правим по силата на две неопровержими твърдения на окултната психологична наука: 1) астралната душа е отделна и различна от нашето его същност, която може да пътува далеч от тялото, без да прекъсва нишката на живота; 2) трупът не е съвсем мъртъв дотогава, докато неговият обитател може да влиза в него; душата може да получава достатъчно материални еманации от него, което й позволява да се появява в почти земна форма.

Да се придържаме към мнението на Мюсе и Мирвил, че Дяволът (когото католиците надаряват с такава власт, че в своя антагонизъм той се равнява на Височайшия Бог) се превръща във вълци, змии и кучета, за да задоволи своята похот и зачене уроди, означава да се придържаме към идеята, в дълбочината на която са скрити семената на поклонението на Дявола, на лудост­та и светотатството. Католическата църква, която ни учи не само да вярваме в това чудовищно заблуждение, но и принуждава мисионерите си да проповядват тази догма, не трябва да изпитва възмущение срещу поклонението на Дявола, практикувано от някои персийски и южноиндийски секти. Точно обратното, защото когато чуваме как незидите повтарят известната послови­ца: „Поддържай дружба с демоните (дяволите); давай им иму­ществото си, кръвта си и им служи, и ти можеш да не се безпокоиш от Бога - нали Той не причинява зло", ние намираме, че те са просто много последователни във вярата си и се отнасят с нужното уважение към Бога; тяхната логика е здрава и рационална - те уважават Бога твърде дълбоко и не могат да допуснат, че ОНЗИ, който е сътворил вселената и нейните закони, е способен да навреди на бедния атом; а колкото до демоните, точно те са твърде несъвършени и затова човек има основания да се страхува от тях.

Затова Дяволът в различните си превръщания може да бъде само заблуда. Когато ни изглежда, че ние го виждаме, чуваме и усещаме, то това много често не е нищо друго, освен нашата безнравствена, развратена, замърсена душа, която вижда, чува и чувства. Както се казва - подобното привлича подобното; по такъв начин в съответствие с настроенията, с които нашата астрална форма излиза от тялото ни по време на сън, и в съответствие с всекидневните ни занимания, които до голяма степен се отпечатват върху пластичната капсула, наричана човешка душа, последната привлича в своето обкръжение духов­ни същества, близки на себе си по дух. Тук се крие причината за това, защо някои сънища и видения биват чисти и прекрасни, а други - дяволски и непристойни. Човекът, събуждайки се, или бърза към изповедника, или се смее над съня си. В първия случай му обещават спасение с цената на няколко индулгенции (които той трябва да купи от църквата). Какво значение има това? Нима не са му осигурени вечен живот и безсмъртие, каквото и да прави? Това е Дяволът. Нека бъде изгонен с молитвеник, звънче и напръскване със светена вода! Дяволът обаче отново се връща и вярващият е принуден да престане да вярва в Бога, защото ясно чувства, че дяволът във всичко побеждава неговия Творец и Повелите 1. Тогава той изпада в другата крайност. Той става безразличен и се отдава изцяло на Дявола. Той умира - и читателят вече знае продължението (от предишната глава).

Тази мисъл е изразена прекрасно от доктор Енемозер: „Ре­лигията тук (в Египет и Китай) не е пуснала толкова дълбоки корени, колкото при индусите - казва той, привеждайки аргу­менти във връзка с това суеверие. Духът на гърците и персите е бил по-променлив... Философската идея за принципите на доброто и злото и за духовния свят е трябвало да способства на традицията за Създаване на видения с небесни или адски образи и на най-страшните изкривявания, които в Индия са били следствие от дълбокия фанатизъм. Там пророкът е възприемал чрез силата на божественото начало, а тук той се губел в множеството външни обекти, с които се смесвал, отъждествявай­ки себе си с тях. Конвулсиите, съпроводени с отсъствие на съзнанието, отлетяло от тялото към далечни светове, тук са били обичайни, тъй като въображението е било по-неустойчиво, а също и по-малко духовно.

„Външните причини също са различни: начинът на живот, географското положение, изкуствените средства внасят различ­ни видоизменения. Начинът на живот в Западните страни винаги е бил много по-изменчив, той нарушава и изкривява работата на сетивата и затова външният живот се отразява върху вътрешния свят на сънищата. И духовете във връзка с това биват безкрайно разнообразни по вид и скланят хората към заводоляване на своите страсти, показвайки им начини, как да правят това, стигайки дори до най-малките подробности, което е зна­чително по-нисше от възвишените натури на индийските про­роци."

Нека изучаващият окултните науки направи душата си също така чиста и мислите си също толкова извисени, като душата и мислите на индийския пророк, и тогава той ще може да спи, без да се страхува от никакви вампири, инкуби и сукуби. Около безчувственото спящо тяло безсмъртният дух ще разпространи божествената си сила, която ще го защити от всяко недоброжелателно приближаване като с непреодолима кристална стена.