Книга е абсолютно любителски и аматьорски. Предварително се извиняваме, за надяваме се, малките неточности и грешки в превода

С малко питателна храна и постоянни грижи, с които Маргарет даряваше всички същества в Ранчото на Скритата Долина, слабичкото същество скоро се превърна във величествена кошута. Понеже нямаше майка, която да я предупреди за опасностите, които крият човека и гората, тя скоро се научи да ни обича и да общува с животните от Ранчото на Скритата Долина.

Нарекохме я „Бейби” и бяхме изпълнени с голямо възхищение, наблюдавайки как тази млада сърничка играе и се разхожда с Малката Тайк, Беки (, която беше вече напълно пораснала овца) и нашите многобройни други повереници. Бейби крачеше бързо, гордо и изящно върху стройните си крака, за да се изперчи пред нас и да ни дари с любящо потъркване с всяка от страните на нежното си носле.

Абсолютно съм сигурен, че ако Министерството на Спорта позволи на всеки достатъчно отговорен човек да отглежда сърне или еленче като домашно животно, би имало много, много хиляди хора, които не биха искали да отстрелват тези нежни и безобидни същества или да осъкатяват и оставят инвалиди безброй други, които се свиват някъде, за да умрат в агония и без упойка. Да, можем да бъдем големи спортсмени, когато невинните плащат сметката на силното страдание!

Може би тук е мястото да дам един искрен съвет на хората, обичащи животните, които биха искали да си отгледат лъв като домашно животно. (Никога не съм се отнасял към Малката Тайк като към домашно животно, защото пред мен стоеше величествено, благородно същество, същество, чиято съдба му е предопределила да накара човек да се поклони и да се замисли.) Не отглеждайте лъв – никога! Човекът е животно преизпълнено със страх, а отговорът на страха е зверщината. Тези безкрайни страхове ще са пречка по пътя ви.

Като пример ще цитирам следното от една изрезка от вестник: ”Преди време Канзъс Сити стана свидетел на една от най-странните екзекуции в света – тази на Зимба, величествен Африкански лъв. Зимба бил отгледан в дома на собственика си – плах и мил, той живеел живот на домашна котка, спял пред огъня, ядял само готвена храна. В края на краищата властите принудили собственика да изпрати Зимба в зоологическа градина. Цял месец домашният лъв лежал скимтейки в ъгъла на клетката. Изпадал в ужас, когато друг лъв се приближал, още се молел за внимание от всеки човек, който преминавал. Накрая собственика решил, че няма място на света, за неговото обично домашно животно – което не можело да живее сред лъвовете и не му било позволено да живее сред хората. Така, въпреки протестите на стотици хора, той наредил да екзекутират Зимба. Зимба играл щастливо със собственика си и ветеринаря. Спокойно влязъл в газовата камера. Тогава заспал – убит от единственото живо същество, от което не се страхувал.”

Жестоки преживявания също като тези, свързани с оглушителния рев на бойните реактивни самолети ревящи в небето, рязко връщане в действителността, която въобще не е мирна в света, както беше в Ранчото на Скритата Долина, където птиците, както и животните бяха свободни да лудуват без ограниченията на клетките.

Парадът

Беше пролет и в съседните ни градове се провеждаше фестивала на жълтия нарцис, с участието на повече от петдесет красиво декорирани платформи-коли. Това беше един от случаите, в които бяхме поканени Малката Тайк да краси платформата на една благотворителна организация. Това беше ново приключение и аз размишлявах върху идеята. Реших да опитаме, ако можеше да използваме един от по-високите камиони от ранчото, на който беше свикнала да се вози Малката Тайк.

Всички се качихме на борда, за да започнем дългото пътуване траещо повече от шест часа и преминаващо през три града. Седях в камиона, точно под предната част на платформата, на която седеше Малката Тайк. Когато погледнах нагоре, видях че отворът за спешни случаи не беше нищо повече от дупка в тавана с размери четири на четири инча (10 на 10 см). Извиках на един от работниците да ми даде дърводелски трион и енергично се заех със задачата да уголемя отвора достатъчно, че да позволява на всичките ми двеста паунда (90 кг) да се проврат през него. Хората с остро зрение можеха да видят върха на триона яростно да реже, докато дефилирахме по улиците.

Истински лъв за Лайънс Клуб.

През малки дупки за надзъртане по стените на платформата-кола можех да гледам как хората се кокорят, сякаш едва смееха да се забавляват от мисълта, че това истинско, живо животно от джунглата стоеше там горе с тези три малки деца. Но за Малката Тайк, този доблестен участник в представлението, това беше ново преживяване. Тя обичаше бурните аплодисменти, примесени с успокоителните прилагателни на симпатия, отправяни към нея. От време на време се обръщаше и се прозяваше широко. През ослепителното слънце, което грееше директно в очите ми, забелязах, че Малката Тайк потрепва; обаче не обърнах особено внимание на този факт. Тревогата, която изпитвах по-рано бе отстъпила на гордото задоволство. Между градовете спирахме за достатъчно дълго, че да дам на Малката Тайк вода и студено прясно мляко, но не и докато дефилирахме по улиците на последният от трите града. Тогава забелязах, че Малката Тайк скочи сякаш изпита някаква силна внезапна болка. В следващият момент тя отчаяно се опитваше да се провре през отвора за спешни случаи, през който аз подавах глава и рамене. Няколко мига по-късно ние бяхме накрая на парада и аз успях да се набутам горе на платформата, където Малката Тайк лежеше. Побързахме да я свалим долу в нейната чакаща я кола, където я нахранихме със заслужената й храна. Докато тя ядеше се изкачих отгоре на платформата да помогна на изморената, но усмихваща се ”кралица” и на двамата и галантни малки охранители да слязат. Там събрах две шепи зърна от грах и боб от мястото, на което Малката Тайк лежеше. Правейки бърза дедукция, осъзнах, че това са малка част от снарядите, които са улучили целта, изстреляни от духалките на палави деца. По-късно свидетел ми каза, че е видял малко дете да стреля по Малката Тайк с духалка от изгодната позиция на прозорец от горните етажи.

Изтръпнах като си помислих какво можеше да се случи, ако Малката Тайк се беше опитала да скочи от тази висока платформа. Ако имаше късмета да не си счупи някой крак, то някой със сигурност щеше да се паникьоса и да я убие.

През следващите години имаше много покани Малката Тайк да краси платформи-коли, но ми ставаше лошо като си помислех какво можеше да стане по време на единствения парад, на който тя участва и с усмивка отказвах. Първата награда, която тя спечели не беше достатъчен стимул, за да рискуваме живота на Малката Тайк отново.

Обаче, много вълнуващи и интересни преживявания последваха веднага след парада. Бяхме поканени да вечеряме с домакините от благотворителната организация, за която тя току-що беше спечелила първо място – награда, която те не бяха печелили по-рано.

Малката Тайк и аз се разходихме по натоварените улици на този град и влязахме във водещия хотел, където чакащият асансьор бързо ни отведе до десетия етаж, където позирахме с важни личности за уникални снимки. Бяхме изненадани с чек за нашите усилия, който аз веднага пренасочих и дарих на Детските Ортопедични Болници.

Първата лъвица помощник пилот на хеликоптер.

По време на това празненство бяхме поканени в близкия Форт Левис, където Малката Тайк се присъедини към освещаването на тамошната хеликоптерна служба. Скептичният пилот потръпваше, гледайки как Малката Тайк се качва на борда и заема мястото си на седалката на помощник пилота. Когато камерите се отдалечиха, обаче, страхът беше разпръснат в четирите посоки на света, докато ревящите перки носеха странната двойка по време на полета. Самолетите, асансьорите и хеликоптерите бяха нещо вълнуващо за Малката Тайк, докато тя записваше исторически „първо-та” при почти всички подобни преживявания.

Първи сняг

Приспособяването на лъва към климата на северните части на страната е нещо обичайно в зоологическите градини, но да се опитва да се приспособи същество от тропиците към местности, където снегът образува дълбоки преспи си е друго приключение. Първият сняг за Малката Тайк дойде, когато тя беше напълно зряла лъвица. Спомням си сякаш е пред очите ми как тя пристъпваше плахо, излизайки от топлата си стая, за да ни последва из ранчото, докато вършехме домакинската работа в тази студена сутрин. Тя докосна една голяма лапа до блестящата бяла покривка, която скриваше всичко навън докъдето и стигаше погледа. Моментално я отдръпна, изтърси снежинките от възглавничките си и се прибра обратно в къщата. Обаче, изкушението да ни последва докато работим беше толкова голямо, че с един голям скок, тя се озова върху нежната покривка. Известно време проправяхме пътека, но скоро тя скачаше и се търкаляше наоколо, сякаш от години играе в сняг.

Конете и говедата изглеждаха особено щастливи да ни видят, като всички ни последваха в редичка по един до навеса за хранене. Бони, товарното магаре, беше най-ревнива за нашето внимание; следователно тя винаги водеше стадото, мятаща задните си копита във въздуха. Тя ревеше и тъпчеше прясно падналия сняг сякаш, за да отблъсне действията, с които другите животни изразяваха привързаността си. Малката Тайк лежеше дълбоко потънала в снега на края на пътя и изглеждаше сякаш брои приятелите си един по един. По-късно в навесите за хранене тя изглежда много се забавляваше на доволното дъвчене на животните следвайки ни покрай яслите, докато намери удобно място за наблюдение на върха на огромна купа сено.

Маргарет предложи да се разходим и насладим на свежия сутрешен въздух. Това беше всичко необходимо, да накара Малката Тайк да се втурне долу от сеното. Отдавна се научихме, че е необходимо да спелуваме думата „разходка”, ако не говорим сериозно. За нея нарушеното обещание беше тежко разочарование, така отидохме на разходка край реката и през гората от отрупани със сняг дървета в това чудно зимно кътче. Проправяхме три различни пътеки, сякаш изследвахме Ранчото на Скритата Долина за първи път. Термометърът се колебаеше около нула градуса; звукът от пукащия се лед по реката отекваше сред дърветата докато се разхождахме. На едно място Малката Тайк взе да се колебае да продължи гледайки към покритите с лед води и разтърсвайки замръзналите си лапи. С този намек на животното, ние поехме обратно към вкъщи. Сега тя беше доволна да лудува по добре отъпканите пътеки.

Земетресение

Един ден бях зает с работа по съдене на камелии в градината на ранчото, когато чух пищенето на пауните. Огледах се и ги видях да летят лудо във въздуха, докато фазаните и пилетата се блъскаха безцелно в оградата на градината. Аризонско момче, един от нашите състезателни жребци, цвилеше от близкото пасище. Той сумтеше и мяташе копита във въздуха, а след това легна на земята и бясно се претъркули, сякаш изпитваше силна болка. Малката Тайк дойде подскачайки като заобиколи една от сградите и скочи със своите повече от триста и петдесет паунда (150 кг) уплашено тегло право към мен. Маргарет стоеше ококорена и крещеше на верандата на къщата, а аз за първи път виждах постройките и комините да танцуват и да се клатушкат лудо на хоризонта. По протежението на реката в посока на малкото селце, виждах падащи тухли, събарящи се покриви на домове. Едва тогава осъзнах, че има земетресение.

Не беше лесно да се отскубна от тази уплашена и скимтяща лъвица, докато тя се притискаше към мен търсеща защита от неизвестното. Направих знак на Маргарет да се отдалечи от клатещите се сгради. За няколко секунди всичко приключи, но посветихме следващия половин час да успокояваме това огромно уплашено същество. После направихме обиколка на ранчото, говорейки успокоително и галейки всички животни поред, докато те идваха в нашите милващи ръце.

Тогава си припомних дните от моето детство, когато докато седях в скута на майка ми, чух за първи път познатите думи от Библията, „И властвай над рибите от морето, и над птиците в небето, и над всяко живо същество, което се движи по земята” (Сътворение 1:28). Този върховен авторитет винаги е бил предизвикателство за мен, въпреки че тази власт, или право на управление и контрол би могла да се използва за вдъхване на доверие и утешаване на тези същества в моменти на беда. Този случай беше демонстрация на тяхното доверие в нас и нашите способности да ги утешим и успокоим техните страхове.

Мисля, че по това време осъзнах напълно, че там където няма страх, няма жестокости. Лъвицата ме търсеше, за да успокоя страховете й в момент на тревога. Някой хора предричаха, че по време на някой подобен на този случай Малката Тайк ще обезумее и „ще се върне към дивото”. Също че непременно щом тя достигне зрялост и наближи периода на разгонване ще унищожи всичко по пътя си в усилието си да открие мъжки.

Животните от Ранчото на Скритата Долина имаха доверие на Тайк.

Искаше ми се да задам някой въпроси на тези предсказатели, но ги отминавах с усмивка. Разсъждавах върху факта, че ако отида в Африка и ме убие лъв, то това би било наречено „зверство”; но ако нахлуя в техните далечни убежища и убия някое от тези величествени същества, то това би било наречено „спортно майсторство”. Доколко предубедени можем да бъдем? Ако притиснатото животно се осмели да се бори за живота си, ние биещите се в гърдите двукраки го провъзгласяваме за „звяр”. Нека по същия начин анализираме себе си. Похабяваме толкова много време и енергия във войни, осакатяване и унищожаване на ближните. През последните три хиляди години от историята има по-малко от двеста двадесет и пет прекарани в мир без страстното противопоставяне на човек срещу човек в неговото лудо и жестоко убиване. Действително, превърнали сме се в най-жестокия звяр скитащ по земята; все още отвръщаме поглед от истината за животните от джунглата.

Кой ловец някога се е взирал дълбоко в нежните кафяви очи на умиращия елен, с кръв течаща от устата му и зееща рана направена от него във величествената му гръд. Седящ там би ли пожелал някога да върне последните скъпоценни моменти от живота му? Не, осмелявам се да кажа, че не би го направил, защото той яде с апетит плътта на животното, чиято единствена защита лежи в бързоногите му копита – недостатъчно бързи, за да надбягат куршумите.

По време на редките му моменти на срам, вероятно той ще излезе с оправданието, че тези същества (мисля непроявяващи зверщина при защитата си), ако бъдат оставени, ще станат толкова много, че ще унищожат реколтата. Този аргумент не е устоял на поразителното доказателство на Парка Крюгер в Южна Африка, създаден през 1906 сред протести, че животните ще се размножат и ще унищожат насажденията на фермерите и живота на хората.

Според моето разбиране на Свещената Библия, всички животни са били кротки и по-хрисими в началото. Тогава се появил правнука на Ной, Нимрод, който по това време бил най-слабия владетел, който света някога е виждал. Не бил доволен от обикновените удоволствия на живота и търсел нови вълнения. Станал могъщ ловец, убивал животни, отнемал живот, който не можел да възстанови. Животните започнали да се страхуват и да търсят места да се скрият. Ако мислиш, че животните нямат същите усещания за болка като теб, опитай да убодеш някое леко с топлийка и виж дали няма да реагира, по същия начин, по който и ти, ако се убодеш. И така с нашите убийства (наречете го „спорт” или както желаете), ние сме спомогнали за въплътяването на този огромен страх в животните. После, ако са приклещени и се осмелят да се борят за живота си ги наричаме „зверове”.

Една история от вестниците носи жестоко потвърждение за същността на, така наречените „човешки” същества: „Министерството на спорта, преди няколко години, се сдобило с две черни мечета, които били използвани като атракция по време на различни панаири в страната, като част от изложението. Естествено, мечетата растели и когато обиколките на панаира приключили възникнал проблема какво да правят с тях. Никоя зоологическа градина не проявявала интерес. Имали си достатъчно мечки. Така някой предложил да бъдат върнати на свобода в Оканган, където последно били видени. „Нека ловците се справят с тях!” била основната идея. Така два дни преди ловния сезон те били освободени. Тези мечета за няколко месеца били научили, че само хората ги хранят. След два дни на малко от това, което бихте нарекли прекрасна храна, едно от тях било забелязано от ловец. Ревейки, мечето заслизало по склона, плачейки към ловеца. Би казало, „Гладен съм”, ако можеше. Въодушевеният ловец, в края на краищата го убил, когато било само на няколко крачки от него. И когато ловецът стигнал града със своя трофей, историята, която разказал, че бил нападнат от мечка била отпечатана надлъж и шир. Това останало добре пазена тайна до сега – но ето го нейното разкриване!”

Къде са човешкото спортсменство, справедливост, приличие, или честност?

Теглене на шейна

Един свеж зимен ден, когато ослепителната покривка от пресен сняг беше превърнала долината в блестяща зимна страна на чудесата, забелязах едно малко момче съседче да приближава по пътеката със шейна метната на раменете му. На младото му лице беше ясно изписано разочарование, когато бавно започна да говори. „ Закачих моето куче, Пепър, към шейната, за да видя дали ще ме тегли; но вместо това, той се обърна и щракна със зъби към мен и аз се уплаших.” После едва осмелявайки се да продължи, той попита, „Мислиш ли, че Малката Тайк би ме теглила?”

Това ме развесели, въпреки че сериозният поглед в очите му предполагаше положителен отговор. Помислих си по въпроса за малко. Знаех, че момчето страда от липса на увереност във всичко, което прави. В училище беше тормозен от другите момчета в класа му, докато накрая, разтревожените му родители го изпратиха в частно църковно училище. Знаех, че страда от чувство за малоценност и се радвах, че мога да направя нещо за него.

„Ще опитаме”, казах смеейки се, после бързо добавих, „ако успеем да я убедим да се помръдне от топличкото си местенце край огъня и телевизора!” Осъзнавах, че това може да е крачка напред в решаването на проблема му, даваща му увереността, от която се нуждае. Така аз го хванах за ръка и поведох към къщата.

Там разбудих Малката Тайк и й поставих нейния нагръдник. Това беше наистина ново преживяване. Когато се въодушевеше Малката Тайк ме теглеше целия, дърпайки каишката си, но щеше ли да стой, за да бъде завързана към шейна като товарно животно?

Взех фотоапарата, докато излизахме навън на снега, където дадох на Малката Тайк командата да спре, докато привързах две малки въжета от двете страни на нагръдника й. Усуках всяко около управляващата част на шейната и дадох краищата им на въодушевеното момче. „Дърпай, така че да са опънати и да не могат да се изплъзнат!”, извиках аз докато фокусирах фотоапарата на тази странна сцена.

С едно щракване направих първата снимка и дръпнах плъзгача да превъртя лентата. Когато погледнах отново едва повярвах на очите си. Малката Тайк с нейният нагръдник крачеше великолепно, сякаш се наслаждаваше на всеки миг, докато момчето силно се смееше. Бързо направих още няколко снимки, защото това беше друго историческо и невероятно „първо” . По-късно този следобед проявих негативите в моята тъмна стаичка и отпечатах няколко големи снимки. След това се обадих на един мой приятел, който работи във вестникарска компания. На следващият ден бях горд и приятно изненадан, когато видях плодовете на моите усилия показани на първа страница на вестник от най-големия град в нашия щат.

На следващият ден жиците на Асошейд Прес подеха и понесоха историята до най-отдалечените кътчета на земята. Писма започнаха да валят като из ведро, търсещи потвърждение на това невероятно изложение. Много от тези писма бяха адресирани, чрез мен, до малкото момче. Екип от телевизия CBS с офис в Ню Йорк ми се обадиха и ме попитаха дали могат да дойдат и да заснемат на филм това невероятно събитие. Когато дойдоха с екипировката си блестящият сняг се беше разтопил, така че трябваше да отидем с колите до близката планина, за техните снимки. Никога няма да забравя погледа в очите на това малко момче, докато гледаше резултатите върху телевизора. Като заключение телевизионният говорител, Дъглас Едуардс, отбеляза, „Не вярвате? Добре, нито пък аз, докато в действителност не го видях!”

Прекрасни писма продължаваха да идват в големи количества, докато момчето гордо показваше един голям албум за залепване на изрезки пълен със снимки от вестници от всички краища на света. От тогава нататък той беше наричан знаменитост и герой. Усмихвах се, виждайки действителната истина. Тук имаше повече от едно чудо.

Представяне пред публика

По време на целия живот на Малката Тайк съм снимал на кино лента това великолепно същество и забележителните й приключения. Правих това с единственото намерение, когато годините отминат да се радваме на нашите лични записи. Понякога се случваше да ги покажем на гостуващите ни приятели и веднъж на публично събиране.

След този случай бяхме заляти от молби; идваха от близо и далеч. Смятахме, че не можем да си позволим да направим копия и да платим за поставянето на музика, говор и звукови ефекти към филма. В същото време, ако продължавахме многократно да въртим оригинала, вероятно филмът щеше да се повреди. Освен това имаше твърде много работа в ранчото; така, че ние отказвахме учтиво, доколкото беше възможно във всеки от случаите.

Млад мъж, който беше президент по социалните дейности в своя колеж многократно и периодично ми се обаждаше в продължение на почти две години, докато най-накрая ние не отстъпихме и обещахме да покажем филма без озвучаване и да представим на живо Малката Тайк след прожекцията. Той трябваше да осигури озвучаването с микрофони, музиката, оператор, който да управлява прожекторите и достатъчно пари, които да покрият нашите разходи. Той веднага се съгласи и обеща да направи всички тези неща и ние избрахме дата.

В колежа се срещнахме с президента и проучихме входа към сцената, през който щяхме да доведем Малката Тайк. Залата имаше капацитет от две хиляди и петстотин седящи места и в 18:30 часа хората започнаха да се стичат вътре. Маргарет се разходи да проучи какви други атракции ще бъдат показани тази вечер и онемя от изненада, когато разбра, че Малката Тайк и филмът са единствената.

Много преди стартовият час в 20 часа всички седящи места на залата бяха запълнени; после парапетите, первазите на прозорците и пътеките между редовете бяха претъпкани. Всичко това беше ново за Маргарет, а като допълнение към смущението й, аз не бях приготвил нито дума за коментара по време на филма. Въпреки това, тя седна в колата с Малката Тайк и зачака знак да я доведе на сцената и да я разположи на един диван, където светлината на прожекторите щеше да ги освети, след като филма приключи.

Обяснението на кадрите ставаше лесно, като си спомнях ситуациите, при които съм ги направил, а нежната музика от орган засилваше тяхната изразителност. По време на сцената, в която Малката Тайк и агънцето ядът и играят заедно, аз цитирах предсказанието от Библията. Бях изумен, когато надникнах от операторската кабина, да видя много хора в публиката да бършат очите си с кърпички.

В края на прожекцията не беше нужен знак за Маргарет, защото аплодисментите бяха оглушителни. Когато завесите се разтвориха и светлината на прожекторите освети сцената и дивана, бях изпълнен с гордост и задоволство, че говорех пред огромна аудитория.

Казах просто, „Лека нощ”, когато без предупреждение се случи неочакваното. Стотици деца и възрастни се втурнаха да се качват на сцената. Бастуни и патерици се загубиха в блъсканицата, докато дори малки бебета носени на ръце бяха тикани напред да докоснат това велико същество. Умолявах от най-близкия микрофон да внимават понеже Малката Тайк може на игра да бутне някое малко бебе. Умолявах отново и отново да направят тесен път, през който бихме могли да се освободим от превъзбудената тълпа и да стигнем до колата ни.