Книга е абсолютно любителски и аматьорски. Предварително се извиняваме, за надяваме се, малките неточности и грешки в превода

Малката Тайк се представи зашеметяващо по време на цялото шоу, а като заключение изпълнителният продуцент дойде при мен и ме попита, дали бих позволил публиката гледаща един монитор в съседното студио да влезе и да види това зрелище. Ние останахме в положението, в което последно бяхме, докато всички продуценти, хора от снимачния екип и всички от публиката минаха покрай нас и ни поздравиха с ръкостискане. Очевидно на тях им беше нужно да се уверят, че Малката Тайк е истинска.

Знаейки, че здравето на Малката Тайк е заложено на карта, моментално след шоуто, което беше последвано от огромна вълна от поздравления, ние се качихме на личната кола на Малката Тайк, с нейното име изписано от всяка страна с бронзови букви, и отпътувахме директно за Вашингтон, на 200 мили (320 км) разстояние, където знаехме, че Малката Тайк ще може да си почине. Шофирах непрекъснато в продължение на 26 часа, спирайки само колкото да се нахраним и да заредя гориво. Най-накрая с изтощени и изпълнени с благодарност погледи съзряхме портала на Ранчото на Скритата Долина.

У дома, Малката Тайк изглежда възвръщаше силите си и ядеше с апетит. Обаче, носа й леко течеше. Следяхме го и го лекувахме. Беше странно да наблюдаваш тази огромна Африканска лъвица да се приближава към Маргарет като малко дете и да се опитва да й покаже, че иска да махне слузта от носа й. Тя знаеше, че Маргарет винаги носи носни кърпички.

Получихме много покани да покажем „Животът на Малката Тайк” и да представим на живо Малката Тайк, но понеже искахме тя да получи пълна почивка, отказвахме на всички. Да скита из Ранчото на Скритата Долина или просто да спи на слънце до сега беше като тоник за това необикновено същество, но сега това нямаше такъв ефект. По време на пътуването и на първите две седмици вкъщи, тя видимо загуби тегло, но си възвърна по-голямата част от него през следващите три седмици.

Научи се да натиска клаксона на нейната кола, когато искаше да отидем на разходка с колата. Това ставаше като стискаше между челюстите си волана. След всяко изсвирване на клаксона тя се оглеждаше сдържано и изреваваше, за да съобщи какво й се иска на душата. За да избегнем преумората, пътуванията бяха кратки.

От студиото в Холивуд научихме, че отклика на телевизионното представяне на Малката Тайк е толкова голям, че те не се съмнявали, че тя ще спечели най-голямата награда за годината. Някои от писмата адресирани до студиото бяха препратени до нас в ранчото. Едно писмо до Арт Бейкър от Йонкерс, Ню Йорк, е останало в паметта ми. Една част от него беше:

„Скъпи Арт: Нищо не ме е правило по-щастлив от вашите кадри на лъвицата и агнето. Те ми помогнаха да повярвам в Библията. Собствениците й трябва много да я пазят, защото тя може да стане причина за възникването на движение за мир.”

Много пъти се възхищавах на способностите на продуцентите и режисьорите на телевизионното предаване. Някак си те успяха да покажат кадрите, които съм снимал с малката Тайк през целия й живот по такъв начин, че да накарат да изпъкне най-важното в тези няколко бързо преминаващи мига по телевизията!

Една вечер през Юли след ден прекаран в игра, Малката Тайк без желание напусна мястото си край камината и пред телевизора, за да си легне в нейната стая в девет и половина. На следващата сутрин, когато отидох да я събудя, чух, че стене от болка. Тя не можеше да се изправи и да стане от леглото. Извиках на Маргарет бързо да повика ветеринар. След това се обърнах и видях, че Малката Тайк някак си е успяла да стъпи на краката си за миг, тя ме последва навън до поляната, където се строполи. Аз наистина вярвам, че Малката Тайк знаеше, че края приближава и искаше нейният благодетел, на когото вярваше така безрезервно, да я прегърне близо до себе си в последните скъпоценни моменти от живота й.

Тя почина бързо и спокойно в ръцете ми тук в Ранчото на Скритата Долина, докато седях на поляната, която толкова обичаше, галейки величествената й глава. Зениците на нежните й очи се разшириха, после станаха малки, докато слушах това тихо и тревожно скимтене, което само Маргарет и аз разбирахме. Чух, че колата на ветеринаря се задава бързайки по пътя, когато Малката Тайк въздъхна леко и се отпусна в последния си сън.

Тя почина от вирусна пневмония, болест, която не успя да пребори откакто се зарази с нея само преди няколко седмици, докато работеше толкова усилено, но на драго сърце, в Холивуд. Внезапната промяна в климата се оказа твърде много за нея.

Част II

Тренировки по послушание

Подобно на дете или куче, Тайк се научи да се подчинява на няколко гласови команди - нежен глас за награда, по-строг глас, за да я накараме да се подчини и т.н. Може да се наложи да плеснете едно дете или да ударите с вестник куче, за да се подчинят или за да им се скарате, но не и Тайк. Не може да плеснете или ударите триста и петдесет паундова (150 кг) лъвица.

Тайк имаше своите менящи се настроения - безгрижна, непослушна, войнствена, закачлива, и направо инатеста. Те не се случваха ежедневно, но се случваха, а ние трябваше да намерим начин да я контролираме по време на тези периоди без да я наказваме сурово, което тя не би разбрала. Тя никога не беше удряна. Така, че какво беше решението?

Знаехме, че тя не обича вода, освен за пиене - нито маркуч, нито кофа или стъклена чаша с вода, нито дори празна чаша. Тя можеше да върви миля, за да заобиколи някоя кална локва. Можеше дори да й кажеш, че отиваш да вземеш някое от по-горе споменатите неща, ако не се подчиняваше, и в повечето случаи тя разбираше и преставаше да прави пакости.

Също така не обичаше метли. Нямаше значение каква метла или дори част от нея - метличка за прах, метла с дълга дръжка, или дори една сламка от метла. Карала съм я да се подчини, дори с дълго стръкче трева. Така използвайки вода или някое от по-горните неща, тя се подчиняваше моментално. Така да я контролираме беше нещо лесно.

Много пъти, когато сме имали гости, държах една метличка за прах скрита от гостите ни. Никога не знаех, какво мога да очаквам от Малката Тайк. Тя беше игрива и закачлива, така че винаги трябваше да сме подготвени за неочакваното. Ако се страхувахте от нея тя веднага го усещаше и нямаше да ви остави на мира. Би обвивала с лапи краката ви и би ви дъвчела крака (без да ви наранява). Би ви шляпнала нежно с лапа или би облегнала огромното си тяло с крака на раменете ви. Тя правеше това с всички, които се чувстваха неудобно с нея. Много хора не приемаха охотно тези изблици на любов, така че в действие влизаха метлата или вода.

Ако се приближахте към нея без страх, погалихте я и й говорехте, тя щеше да ви остави сами, сякаш казвайки, "Не си ми забавен", и отиваше да дреме и да си прави, онова което е правила преди да пристигнете.

Споменах едно стръкче трева. Много близка моя и на Малката Тайк приятелка реши да се поразходи малко с нас до реката. Моята приятелка не се страхуваше от лъвицата, но Тайк беше в игриво настроение и реши да се закача с нея. Приближаваше се зад приятелката ми и увиваше лапа около глезена й, почти препъвайки я. Казах, "Тайк, не", но тя продължи да се закача, първо с краката й, после с раменете й. Как да я накарам да спре да прави така? Откъснах един дълъг стрък трева, бутнах го пред носа на Тайк и й казах строго, "Не прави така повече". Остатъка от разходката ни мина без инциденти.

Не можеш да плеснеш 350-паунова лъвица!

Никога не съм била човек, който раздава заповеди на някого за нещо. Синът ми казваше, когато беше малък, "Мамо, забавно е да ти помагам. Ти превръщаш всичко в игра." Така беше и с Малката Тайк. Успявах да я накарам да слуша по много начини и чрез много молби.

Спомням си, когато веднъж си бях купила прекрасна и никак не евтина покривка за легло. Тайк знаеше, че не й е позволено да се качва на нея, но един ден се прибрах вкъщи и я намерих опънала се и спяща звучно на моето легло. Трябва да призная, че изглежда и беше много удобно да лежи там, и знаех, че няма да иска да напусне това меко убежище, което си беше открила. Но това беше забранена територия. Знаех, че ако се опитам да я избутам тя ще си забие ноктите и можех да си представя какво щеше да се случи с покривката ми. Така, че си помислих, " Добре, малко момиче. Ще те оправя аз теб!" Нейното любопитство беше ужасно; тя трябваше да види всичко и да знае всичко. Излязох до външната врата и се престорих, че имаме гости. Провикнах се, " О, здравейте! Толкова се радвам, че сте тук. Влизайте! Как те?" Трябва да съм изиграла добро представление, защото Малката Тайк не се стърпя да не дойде.

Гости, чудесно! Тя дойде, изскачайки от спалнята право пред външната врата.

Къде са гостите? Беше разочарована, но не ми се сърдеше и моята покривка за легло беше спасена.

Един от многото, много въпроси, които ми задаваха за Малката Тайк беше дали тя може да бъде приучена да ходи по нужда на определено място. Моят отговор беше, че може и тя го правеше. О, ще призная, че това беше малък проблем в началото. Опитах с вестник, точно както бях правила много пъти с котета. Но Малката Тайк изискваше много повече внимание. Трябваше да я поставям върху вестника дузина пъти, говорейки й през цялото време. Накрая схвана идеята и след това винаги беше добро момиче.

Спокойна почивка на океана.

Пътуването беше трудно. Понякога тя имаше нужда да излезе в най-неподходящите момент и място. Така, карайки на дълги разстояния, трябваше да спираме на всяка малка отбивка покрай пътя и да я пускаме да излезе.

Може да звучи странно, но хората не се страхуваха от нея. Всъщност, имаше много случаи, в които ми се искаше те да се страхуват, докато те възкликваха, " О, виж, истински жив лъв! Не е ли прекрасна! Може ли да я погаля? Откъде я взехте?", след което ни заливаха с въпроси. Това беше чудесно за тях, но за мен беше досадно, докато Тайк винаги беше щастлива да привлича внимание и да й се възхищават. Можеше напълно да се самозабрави. Колко пъти трябваше да я прибирам обратно в колата, измъквайки я от тълпата, която е събрала, само защото беше решила, точно когато карахме през центъра на някой град, че трябва да се разходи, и то на минутата! Просто не можете да пуснете напълно зряла лъвица да се разхожда в града. Нея не би я обезпокоило ни най-малко, но аз съм сигурна, че властите на града не биха го позволили, нито пък полицията.

Отглеждането на лъв може да поднесе много проблеми, но Малката Тайк беше толкова по-различна от другите ни животни. Тя беше без съмнение най-чистото животно, за което някога съм се грижила.

Да бъдеш внимателен

Нямах никаква представа през какво щях да премина, когато доведох с мен у дома това малко три паундово (1,3 кг) същество. Не бих заменила това преживяване и за милион долара, но и не бих минала през него отново за милион долара.

Трябваше да бъдеш бдителен постоянно. Никоя застрахователна компания не би я застраховала. Въпреки всичко, тя беше диво животно. Истинската беда беше, че аз познавах Малката Тайк, но не знаех как ще реагират хората. Дори когато Тайк беше само няколко паунда и я носих на ръце, тя имаше своите предпочитания - някои хора харесваше, други - не. Обикновено, ако не харесваше някой и продължаваше да се чувства по този начин, откривах, че тя е права - че на човекът не може да се вярва.

Трябваше да бъдеш внимателен всяка минута, когато имаше хора наоколо, а повярвайте ми през уикендите ранчото беше като парк, в който всеки идваше да види това необикновено домашно животно. Спомням си един ден, когато един човек настъпваше опашката на Малката Тайк, докато тя лежеше на полянката. Когато го помолих да спре, той каза, " Исках само да видя, какво ще направи, ако й настъпя опашката." Друг се бе навел и отскубнал един от дългите й мустаци с бързо внезапно движение. Защо хората правеха тези неща, разбира се не знаех. Един човек призна, че е бил изпратен там, за да се опита да накара Малката Тайк да го одраска, така че да ме даде под съд, без съмнение мислейки че съм богата, или че застраховката му ще покрие такъв инцидент.

Разговор край пътя.

Слава богу, поддържането на чист и подреден дом ставаше естествено за мен. Малката Тайк негодуваше срещу лошите миризми или миризмата на мръсно, до степен, че в тълпа събрала се около нея, тя можеше да ми посочи, чрез очите и ушите си, човекът в тази група, който, нека го кажем така, не беше съвсем чист. Тя изглежда се възмущаваше от това. Трябваше да застана между Тайк и този човек. Тя никога не е наранявала нищо живо, и никога не го направи през живота си, а мой дълг беше да съм внимателна да не го стори. Животните нямат аргументация, каквато човек има, така че ако нещо ги дразни те са способни да нападнат.

Нека ви разкажа за една случка докато я храних. Беше горещ ден. Храната й беше приготвена в нейната любима бяла купа, която беше винаги старателно измита и изварена. Излязох навън с нея, за да я нахраня, викайки я, както съм правила хиляди пъти, " Ела Бебче, гладна ли си?" Тя дойде скачайки над купата, а точно преди да се озове там се пързулна на четирите си лапи, за да спре.

Останах до купата, както правех винаги, когато изведнъж Малката Тайк се изправи на задните си лапи и с дълбок рев се нахвърли към мен. Изправена беше много по-висока от мен. Докато инстинктивно си вдигнах едната ръка, за да предпазя лицето си, един нокът раздра ръката ми, а друг крака ми. Изкрещях, "Тайк!" Тя се пусна на земята и започна да яде. Така всичко приключи.

Ръката и кракът ми се нуждаеха от шевове. Казах на доктора, че съм била хвърлена от кон върху телена мрежа. Дали ми повярва или не, никога не разбрах. Но се безпокоях, защо тя направи това. Трябваше да има причина. Имах й доверие, тя ме обичаше и ми вярваше, знаех го. Така, че защо постъпи така?

Тази вечер, докато тя лежеше на пода, се загледах в една от възглавничките на задните й крака и видях, че един от ноктите й се е завил навътре и расте, впивайки се във възглавничката на крака й. Това било значи! Когато тя се плъзна, за да спре, нокътят се е забил. Заболяло я е ужасно и е атакувала първото нещо наоколо. Тя е нямала намерение да ме нарани; просто си е отмъстила за нейната болка.

Сега проблемът беше как да отрежем нокътя. Ако я заведях в зоологическата градина, там щяха да я сложат в свиваща се клетка, която се затваря от двете страни и я притиска в изправено положение, така че да не може да мръдне. Но аз знаех, колко ще я разстрои това. Ако можех да се справя сама, колко по-добре би било. Купих клещи за подрязване на кучешки нокти и успях да отрежа дразнещия нокът. От тогава нататък го следях и той никога повече не я е безпокоял. Така още една трудност беше преодоляна.

Изчезналият заек

Докато беше още малко лъвче Малката Тайк растеше бързо и стана здрава с по две или три купи каша на ден. Но на нея й растяха зъбки и нямаше на какво да ги чеше с тази диета. Купихме й голяма гумена кукла и я сложихме в купата й, надявайки се, че тя ще я дъвче и така ще подпомогне процеса на израстване на зъбите. След първоначалното й любопитство, тя веднага разбра предназначението на куклата и започна да я дъвче след всяко хранене.

Куклата беше съвсем разпарчедосана, така че ние дадохме на Малката Тайк един нисък, здрав гумен ботуш. Тя веднага разбра какво е и неговото предназначение. Тези две неща станаха нейни. Не трябваше да се опитваш да й ги вземеш, ако са нейно притежание. Ако се налагаше, можеше да й предложим друга играчка, но тя винаги се отказваше от ботуша и куклата при размяна с неохота.

Гумената кукла не издържа дълго на малкото лъвче, с неговите остри зъбки, затова отидохме да купим друга кукла. Не намерих точно такава, каквато исках, но купих един доста по-малък гумен заек. Той беше прибавен към следващата храна на Тайк. Тя го погледна любопитно за кратко, след което легна на земята и изгълта храната си, както обикновено, дори недокосвайки заека, както правеше и с куклата. Накрая го изкара от купата и започна да си играе с него, а после и да си чеше зъбките на него.

Една вечер скоро след това, докато приготвях храната й, аз търсих ли търсих гуменият заек, за да го сложа в купата й. Никъде не го открих. Тогава върнах разпарчедосаната гумена кукла и тя беше доволна, докато ядеше. Винаги държах очите си отворени за заека, но той не се появи.

Приблизително четири или пет седмици по-късно оставих Тайк навън, за да се разнообрази и както обикновено няколко деца спряха да наблюдават милата лъвица. Едно от децата извика развълнувано, " Вижте, вижте, Тайк има бебе!"

Когато отидох да почистя след нея, за моя огромна изненада там беше заека, дълъг не повече от осем инча (20 см) и шишкав по-рано, сега той беше десет (25 см) или дванадесет инча (30 см) дълъг и с диаметър колкото монета от един сребърен долар. Без съмнение тя бе погълнала гуменият предмет, докато се е хранела и затова до сега той не се бе появил. Цяло чудо е че не е получила запушване на червата и че не се разболя.

В края на краищата аз открих друга гумена кукла по-голяма на размери и продължих да й я слагам в купата през целия й живот. Дори, когато вече беше пораснала, тя настояваше храната й да се сервира с куклата в нея.

Рибарят

Прекрасната Зелена Река ограждаше приблизително две мили от Ранчото на Скритата Долина и се смяташе за една от най-добрите реки за ловене на дъгова пъстърва в щата. Моят син Кал беше страстен ловец на дъгова пъстърва и пристигаше рано сутрин всеки уикенд по време на зимните месеци, за да отиде на риболов. През по-голямата част от времето той беше съпътстван от двете ни кучета и Раки, нашата миеща мечка. В случаите, когато времето беше ясно и хубаво, Малката Тайк отиваше с него.

Тайк вече била минала по завоя на пътя и за миг изчезнала от погледа на Кал. Изведнъж се чул непознат писък и шум от предмети хвърляни на земята. Когато Кал бързо заобиколил ъгъла, той видял непознат рибар замръзнал върху един пън заел поза като разпънат на кръст, побелял като платно, а рибарските му принадлежности били разхвърляни навсякъде по земята. Малката Тайк стояла пред него и се чудела защо е цялата тази суматоха. Кал, със спокоен тих глас, извикал Тайк да отиде при него и тя веднага се подчинила. Рибарят побягнал в противоположната посока като уплашен заек, напълно игнорирайки виковете на сина ми да се върне и че всичко е наред. Но за рибарят положението не било наред, дори толкова, че да се върне за рибарските си принадлежности.

Красивата зелена река ограждаше ранчото.

Той се върна три дни по-късно, запозна се с Тайк, пи чаша кафе, събра риболовните си принадлежности и си замина с обещанието никога да не навлиза без разрешение в Ранчото на Скритата Долина отново. Той се принуди да намали улова си и да се премести от другата страна на реката.

По-късно в същата област на ранчото Кал забелязал двама ловци на дъгова пъстърва от другата страна на реката. Той решил да се позабавлява и използвал Тайк за тази цел.

"Тайк", казал той, "легни на земята и остани така", което тя направила. Той приближил сечището и седнал на брега противоположен, на този, на който били рибарите. Налял си чаша кафе, докато Тайк лежала на земята готова за скок зад него, където мъжете можели да я видят. Приключвайки с кафето си, той легнал на тревата и много тихичко извикал Тайк да отиде при него. Знаел какво да очаква.

Тайк го приближила с корем до земята, сякаш дебнеща плячка. Когато излязла на сечището двамата рибари я забелязали и се разкрещели, " Пума, пума! Зад теб има пума!" Кал се изправил и Тайк атакувала. Те се претърколили на земята, борили се и играли, както са правили толкова пъти преди. Тайк била отгоре, после Кал бил отгоре, той я сграбчвал около врата, тя се освобождавала и се нахвърляла отново към него. Двамата рибари отпрашили в пущинака.

"Тайк, достатъчно", казал Кал и тя станала, послушна като агне. Той взел въдичарската си кошница и въдицата си и продължил нагоре по реката с Тайк до него.

Чудя се какви ли истории са разказали тези рибари и колко ли хора са им повярвали.

Бояджията

Тайк обожаваше да се вози в кола. Любимата й поза беше да лежи от единия край до другия върху предните седалки с глава и лапи подаващи се през предния прозорец от страната на шофьора. Тя не желаеше да седне или легне, където и да било другаде.

Сега, можете ли да си се представите разхождащ се по улиците на малък град и оглеждайки се да видите напълно пораснала лъвица показала се частично от една кола? Или как бихте се почувствали, ако си седите в колата със свален прозорец, чакайки на светофар, когато кола с лъвица показала се през прозореца спре до вас? Толкова много пъти, прозорците бяха бързо затваряни и хората бързо напускаха мястото, невярвайки на очите си.

Един ден мъжът ми и синът ми отидоха до града с Тайк на нейната обичайна позиция. Навлизайки по главната улица, Кал забелязал един човек да се катери по стълба, а жена му да се навежда, разбърквайки кофа с боя. Когато те преминали покрай къщата, жената се била протегнала да подаде на мъжа си кофата с боя. Тогава видяла Тайк. Тя изкрещяла с най-мощния си глас, „Лъв! Има лъв в колата!” Нейният мъж, с кофа с боя в ръка, се извърнал рязко на стълбата, за да види, за какво е цялата тази суматоха. Стълбата се наклонила на една страна, бояджията на друга, а боята се разляла върху двамата.

Надявам се той да не е пострадал и в края на краищата те да са боядисали къщата.

Нападение!

Тайк обожаваше музиката, особено когато аз се опитвах да свиря на пиано или да пея. Дори и като малко лъвче, също както и като вече пораснала лъвица, тя сядаше на килима до мен. Отначало започваше да мърка и вие, а накрая повдигаше величествената си глава и запяваше заедно с мен. Опитвали ли сте някога да надпеете рева на лъва – „пеенето”, което караше да трепти цялата стая? Невъзможно е.

Тя беше пристрастена към гледането на телевизия, а любими й бяха уестърните. Стоеше пред телевизора без да помръдне в продължение на двата часа, колкото продължаваше уестърна, с изключение на прекъсванията, когато нещо друго събуждаше любопитството й. Тя беше очарована от конете и говедата, които можеше да разпознава, тъй като беше отгледана в ранчо.

Един ден приятел, който наскоро се завърна от филмова експедиция в Африка ни попита дали може да намине и да ни покаже филма си. Съгласихме се. Проекторът и екрана бяха поставени по места и филмът започна гледан с любопитство и от Малката Тайк. Екранът беше много по-голям от този на телевизора и образът върху него беше много по-реалистичен.

Филмът беше прекрасен, но се случи нещо неочаквано. В него имаше сцена, в която стадо слонове нападаха снимачния екип. Моментално ушите на Тайк прилепнаха към главата й, устните й се извиха и разкриха големите й зъби и с един мощен скок тя удари екрана. Изглеждаше объркана – къде изчезнаха слоновете? След кратък миг, в който бяхме шокирани, не се сдържахме и избухнахме в смях. Предполагам, че милата лъвица се опита да ни защити от тези нападащи ни зверове. Вместо това там лежеше един сразен и намачкан филмов екран.

Живот с лъвица

Всичко, което се случваше в Ранчото на Скритата Долина беше просто ежедневие, за нищо не се бързаше, нищо не ставаше насила. Излизах навън да нахраня пилетата и пауните, а Малката Тайк повече от сигурно беше с мен. Пауните долитаха на земята от заобикалящите ни дървета във времето за хранене. През пролетта малките им се излюпваха в гористия склон, но те винаги ги довеждаха в нашия защитен подслон, докато не станат способни да летят и да се грижат за себе си. Пауните изглежда се забавляваха през целия ден, тъй като никога не се прибираха да спят преди и последните лъчи на залязващото слънце да изчезнат.