Книга е посветен на детето във вас и на всички нови деца, които идват на тази Земя, за да ни върнат у Дома при Светлината

Първоначално в семинарите „Цветето на живота" аз всеки път разказвах някакви истории, защото смятах, че това е един от най-добрите начини за предаване и получаване на информация. Тази, която сега ще ви разкажа, е моето лично преживяване в тунела, така че да разберете същността на посвещението, през което са преминавали египтяните, и природата на четвъртото измерение, което ще става все по-важно с напредването на тази книга. Всич­ко се случи точно така, както ви го разказвам, и се надявам то да отключи някакво прозрение у вас. Няма нужда да ми вярвате. Ако искате, приемете го просто като една интересна история.

Ще ви я разкажа по-накратко, защото е твърде дълга, но ще се спра на най-важните моменти.

През 1984 г. ми се яви Тот и ми заръча да се подготвя за посвещение в Египет. Каза ми, че за мен е важно да премина през него, за да се свържа със земните енергии и да вървя в крак с бъдещите промени на планетата. Обясни ми, че за тази цел се налага да замина за Египет, без да прилагам никакви уси­лия - без да си купувам билет или да организирам каквото и да било, дори да не казвам на никого, че искам да пътувам дотам. По някакъв начин събитията в моя живот трябвало да ме заведат в Египет съвсем естествено, без аз да правя нищо. Ако това ста­нело, посвещението можело да започне. Ако не, нямало да има и посвещение. Съвсем просто като начало.

След около две седмици отидох на гости при сестра си Нита Пейдж в Калифорния. Не бях я виждал от доста време. Тя тъкмо се беше върнала от Китай и това беше чудесна възможност да се срещнем. Нита непрекъснато пътува. Многократно е посеща­вала почти всички големи градове и страни по света. Тя толкова обича пътешествията, че накрая си купи една туристическа аген­ция, за да съчетае хобито си с бизнеса.

Докато й гостувах, много внимавах да не се изтърва за плано­вете си, както ми беше заръчал Тот. Но нещата просто се случиха - без нито една дума от моя страна. Беше късно през нощта, някъде около 1.30 и ние си говорихме за Китай. На масичката имаше една книга със заглавие „Тайните учения от всички времена" от Менли П. Хол. Докато говореше, сестра ми случайно разтвори книгата на една страница, на която беше показана Великата пирамида, и разговорът се прехвърли върху Египет. След известно време тя ме погледна в очите и ме попита: „Ти нали никога не си ходил в Египет?" Отговорих, че не съм, и тя каза: „Ако някога искаш да заминеш, аз ще ти платя цялото пътуване. Само ми кажи."

Трябваше да си прехапя езика, за да не й разкажа какво ми е наредил Тот. Не пророних нито дума. Само й благодарих и до­бавих, че когато реша да замина, ще й се обадя.

Сестра ми е била в Египет 22 пъти и вероятно е посетила всеки египетски храм. Радвах се, че иска да ме вземе със себе си, но не знаех какво би означавало това от гледна точка на посвещението. И така, щом се върнах у дома, през същата нощ се появи Тот и ми каза, че това е начинът, по който трябва да отида в Египет - като се възползвам от предложението на сестра ми. Просто седях и го слушах. После той ми заръча да й се обадя на сутринта и да й съобщя, че искам да замина между 10-ти и 19-ти януари 1985 г. Каза ми, че посвещението може да се извърши единствено тогава. И си отиде. Беше в началото на декември 1984 г., което означаваше, че ми остава само около един месец за подготовка.

На следващата сутрин вдигнах телефона, за да се обадя на сестра си, но се чувствах някак особено. Когато тя ми предложи това пътуване и ми каза, че ще ме вземе със себе си, знаех, че има предвид по принцип да заминем някой ден, но не и чак тол­кова скоро. Затова седях до телефона и се чудех как да я помоля. Може би съм размислял около 20 минути, докато събера кураж да й позвъня.

Когато вдигна слушалката, аз й разказах за Тот и за условие­то му. После й казах, че трябва да тръгнем след около месец. Тя веднага ме помоли да не избързвам. Обясни ми, че няма никаква възможност през следващите девет месеца - както и очаквах. Вече ви казах, че Нита ръководи туристическа агенция и раз­писанието й беше запълнено до средата на септември. Тя много ме обича и искаше да смекчи удара, затова ми каза, че бърза за работа, но ще си провери програмата и ще ми се обади след ня­колко часа. Когато затвори, си помислих, че всичко е свършено, но не разбирах защо. Тот никога и в нищо не е грешал, а нали ми беше казал: „Именно по този начин ще заминеш за Египет."

Малко по-късно сестра ми се обади пак; звучеше малко странно. Каза ми: „Всичко ми е заето дори за по-дълго, откол­кото мислех тази сутрин. Ангажирана съм плътно до края на октомври. Но като проверих периода, за който ми каза, се оказа, че нямам нито една заявка. Съвсем празно е! Имам програма за 9-ти и за 21-ви, но между тези дати съм свободна. Друнвало, смятам, че Тот е прав. Трябва да заминем."

Но това не е всичко. Нита ми се обади на другия ден с още една интересна новина. Каза ми: „Когато позвъних в Юнайтед Еърлайнс да купя билетите, се обади мой приятел, който се за­нимава с резервациите и купува повечето от билетите за моята агенция. Като разбра, че този път са за мен и за брат ми, той ми ги даде безплатно." Според мен, това показва колко съвършена е тази инициация. Наистина без никакви усилия.

След това Тот започна да идва всеки ден и да ми дава най-различна информация за работата, която предстоеше да свър­ша в Египет. Най-напред определи маршрута. Редът, по който трябваше да посещаваме храмовете, не биваше да бъде наруша­ван по никаква причина. Трябваше да отидем във всеки от тях в определена последователност, иначе посвещението нямаше да бъде завършено.

След това започна да ме обучава на езика на Атлантида. За да се получи инициацията, определени фрази и утвърждения тряб­ваше да бъдат изречени високо на перфектен атлантски език. Той идваше всеки ден и ме учеше как да ги произнасям. Караше ме да ги повтарям отново и отново, докато не прозвучат съвър­шено в ушите му. След това искаше да ги записвам фонетично на английски, за да си ги припомня, когато пристигна в Египет. Във всеки храм трябваше да кажа определени фрази на атлантски език, за да започне посвещението.

Накрая ме научи как да работя със страха. Учеше ме на ня­кои техники, чрез които да определя кой страх е реален и кой - въображаем. Караше ме да си представям светещи електриково-сини пръстени, които се движеха нагоре-надолу около тялото ми и се въртяха като обръчи за хула-хоп. Ако страхът беше въображаем, те се движеха по един начин, а ако беше истински, се въртяха по друг. Отнесох се много сериозно към това обучение. Тот ми каза, че от доброто владеене на тази медитация може да зависи животът ми. Направих това, което поиска, и научих всичко, което ми преподаваше, сякаш наисти­на от това зависеше животът ми.

С наближаване на момента на заминаването се появиха дру­ги хора, които се заинтересуваха от това пътуване. Тот знаеше предварително, че някой също ще поиска да замине с нас. Каза ми, че това е било записано много отдавна. Накрая станахме пе­тима - аз и сестра ми, още една жена със съпруга си и неговия брат. Спомням си, че като пристигахме в Египет, прелетяхме над комплекса в Гиза и направихме един кръг. И петимата бяхме много възбудени и приличахме на деца, които нямат търпение да излязат навън да си поиграят.

На летището ни посрещна Ахмед Файед, най-големият еги­петски археолог в света след баща си Мохамед. Мохамед беше известен из цял Египет, а и двамата бяха добри приятели на сес­тра ми Нита. Ахмед ни изведе от редицата чакащи на паспортния контрол, измъкна печата от ръцете на един служител, подпечата паспортите ни, веднага ни изведе на улицата и ни настани в едно такси, при това никой не се поинтересува от багажа ни. Заведе ни в дома си, който приличаше повече на жилищен блок на ня­колко етажа. Многобройното му семейство обитаваше различни „апартаменти" в къщата. От прозорците си той гледаше право в очите на Сфинкса.

Бащата на Ахмед, Мохамед, е интересен човек. Когато бил малък, сънувал сън, че край Великата пирамида има огромна дървена лодка. На следващия ден я нарисувал заедно с йерог­лифите върху нея. Записал и къде точно се намира тази лодка в съня му. По някакъв начин рисунката стигнала до египетските власти. Те забелязали, че йероглифите са съвсем истински, за­това започнали да копаят на мястото, където според думите на детето била заровена лодката. И тя наистина била там!

Египетското правителство разпоредило да я извадят от земя­та, но тя се е разпаднала на части. Опитали се да я възстановят, но след двегодишни усилия се отказали. После Мохамед съну­вал друг сън. Той видял чертеж, на който било показано как да я сглобят. По онова време египетските власти вече се вслушвали в думите на детето. Те взели чертежите и с тяхна помощ лодката била напълно възстановена. После построили красива сграда край Великата пирамида и я изложили вътре. Тя все още е там и можете да я видите, ако желаете.

Мохамед открил почти целия град Мемфис, заровен под зе­мята, като просто казал на археолозите къде точно да търсят. Давал им скици на сградите и храмовете, още преди да започнат разкопките, и всяка рисунка била точна до последния детайл.

Средната пирамида в Гиза също била отворена с помощта на парапсихичните му способности. Властите го попитали дали би било добре да направят това. Мохамед медитирал и накрая ка­зал „да". Казали му, че искат да извадят само един каменен блок (от над два милиона), затова Мохамед медитирал пет часа пред пирамидата. Накрая казал: „Махнете този." Когато го отмести­ли, се оказало, че точно той закрива входа и египтяните за пръв път влезли във втората пирамида. Този човек е бащата на Ахмед Файед, нашия гид и приятел на сестра ми.

Когато пристигнахме в дома му, той ни настани по стаите и ни остави да си починем няколко часа. После ни попита със сестра ми къде искаме да отидем. Дадох му маршрута, посочен ми от Тот. Той го погледна и каза: „Не става. Имате само десет дни, а френс­кият влак до Луксор тръгва чак утре вечер след 18 ч. Ще загубите най-малко 2 дни. Мисля, че най-напред трябва да отидем до Сак-кара, а веднага след това във Великата пирамида." Разбира се, Тот ме предупреди, че тъкмо това не бива да правя; специално подчер­та, че трябва да се движим точно по набелязания маршрут.

Но Ахмед продължаваше да настоява да не следваме този план. Той не приемаше „не" за отговор и ни уреди всичко, за да можем рано на другата сутрин да посетим Великата пирамида. На всичкото отгоре не искаше да ходим в тунела зад Кладенеца. Опитвах се да го убедя по всякакъв начин, че трябва непременно да влезем там. Това беше основната причина за посещението ни в Египет. Ахмед ни обясняваше, че е опасно, че много хора са загинали в тази част на пирамидата и че ако все пак настояваме, той няма да влезе там с нас.

Не знаех какво да правя. Тот ми каза, че непременно трябва да се движим по неговия маршрут, а както вървяха нещата, май нямаше да успеем. Знаех, че в такъв случай посвещение няма да има. Решихме на другия ден да отидем във Великата пирамида, както искаше Ахмед, но аз напълно съзнавах, че ако го направя, това ще е краят.

Сутринта седяхме в хола в къщата на Ахмед заедно с ос­таналите от групата. Всеки си беше приготвил малка раница с всичко, което смятахме за необходимо, като например фенерче, свещи, вода и т. н. Накрая дойде времето за тръгване, Ахмед от­вори вратата и каза: „Да вървим." Сестра ми излезе, а след нея и останалите трима от групата. Аз се спрях за малко, после метнах раницата си на гръб и се отправих към вратата.

После изведнъж стана нещо съвсем неочаквано. До преди малко се чувствах абсолютно здрав и бодър, само малко се при­теснявах за маршрута. Щом прекрачих прага, където ни чакаше Ахмед, изведнъж усетих как през тялото ми преминава някаква енергийна вълна. Тя ме спря на място. След това дойде втора, още по-силна и мощна. Не разбирах какво ми става. После през мен започнаха все по-бързо да преминават една след друга нови и нови енергийни вълни. Следващото нещо, което си спомням е, че паднах на пода и започнах да повръщам. Сякаш всяка час­тичка от тялото ми се разпадаше на части. За 10-15 секунди ми стана толкова зле, че трудно реагирах на ставащото около мен.

Беше много странно. Когато човек се разболее толкова бър­зо, духът в тялото му няма достатъчно време също да се почув­ства зле. Спомням си, че лежах на пода и се опитвах да разбера какво става с мен. Сякаш се гледах на кино как се разболявам.

Внесоха ме в спалнята, където състоянието ми се влоши до пълна парализа. Не можех да помръдна нито една частица от тя­лото си. Беше невероятно преживяване. Лежах около три часа и ми ставаше все по-зле. Никой нищо не можеше да направи. След­ващото, което си спомням, е как се събуждам на другата сутрин.

Почти през целия ден не можех да правя нищо друго, освен да лежа. Накрая, към три след обед се почувствах малко по-добре. Реших да използвам медитацията Мер-Ка-Ба, за да се излеку­вам, но тогава не знаех как да я правя легнал на една страна. Известно време се опитвах, но напразно. Накрая повиках приятелите си и ги помолих да ме изправят до седнало положение. Те ми помогнаха да заема обичайната си поза за медитация.

Щом потокът от прана потече в тялото ми, се почувствах по-добре. И само след около 30 минути вече се разхождах из стаята - малко ми се виеше свят, но можех да вървя. Ахмед влезе в стаята и видя, че съм на крака. Попита ме как съм и аз му отго­ворих, че се оправям, но още бях много слаб. После той бръкна в джоба си, извади нашия маршрут и го погледна. Съобщи ми, че ако съм в състояние да тръгна след час и половина, ще успеем да се качим на френския влак до Луксор. После каза: „Радвай се. Сега вече можеш да вървиш по първоначалния маршрут, както го бяхте планирали."

Винаги съм се питал дали сам съм се разболял, за да се вър­нем към нашия маршрут, или пък Тот го е направил. Каквато и да е истината, това не беше „нормално" заболяване. Поне нико­га в живота си не бях се чувствал по този начин. И така, истин­ското посвещение най-после можеше да започне. След като се качихме на влака за Луксор, мислите и неприятните усещания, свързани с неразположението, се опитаха да се върнат, но аз продължавах праничното дишане, изпълвах тялото си с жизне­на сила и когато на следващата сутрин стигнахме в Луксор, от­ново се чувствах както преди и с вълнение очаквах какво ще се случи по-нататък.

Настанихме се в хотела. Инициацията трябваше да започне в първия храм в Луксор, посветен на човека. Ахмед ми връчи ключа от стаята. Номерът беше 444 - числото на посвещаване в духа. Тогава разбрах, че всичко е наред и че нещата се подреж­дат както трябва. Всъщност оттук нататък цялото ни пътуване из Египет тръгна като по вода. Пристигахме във всеки храм по реда, в който искаше Тот. Носех си листчето, за да си припом­ня атлантските думи, и всеки ритуал се извършваше по начина, който той ми описа. Процесът течеше гладко като Нил.

Накрая, на 17-ти януари, се върнахме в дома на Ахмед, гото­ви да завършим с последното посвещение в тунела. Твърде мал­ко можех да контролирам хода на събитията в Египет, но така се случи, че влязохме във Великата пирамида на 18-ти януари - моя рожден ден, макар да не го бях планирал предварител­но. Всъщност, при второто ми посещение в Египет през 1990 г. следвахме плана на моята приятелка и накрая отново попаднах във Великата пирамида точно на рождения си ден. Мисля, че за всичко, което се случва, си има космическа причина.

Пристигнахме на 17-ти, но не можехме да влезем във Вели­ката пирамида, докато Ахмед не получи писмено разрешение от властите, което дойде чак вечерта. Така че, рано сутринта на 18-ти потеглихме към тунела.

Когато стигнахме до желязната врата към Кладенеца, Ахмед и хората му спряха потока от туристи на две места, за да не ни видят, че навлизаме в забранената зона. Представете си само. пирамидата се посещава от 18 000 души дневно - все едно да спреш огромно стадо, тръгнало на паша. Пазачът, който ни вка­ра вътре, ни каза: „Имате точно час и половина. Нагласете си алармите на часовниците. Ако не сте тук в уговореното време, ще влезем да ви изкараме оттам и това няма да ви хареса. Не за­къснявайте." После ни пусна и след като изчезнахме от погледа му, разреши на туристите да продължат обиколката си.

И ето ни в началото на дългия тунел, наклонен под ъгъл 23° (като оста на Земята), който вървеше 120 м надолу към подзем­ното помещение.

Никой от нас не знаеше какво трябва да правим по-нататък. Как да слизаме надолу по стръмен тунел с размери метър на метър? Не можем да вървим, не можем и да пълзим. Разсмяхме се и си помислихме дали да не се изтъркаляме. Трябваше да свалим раниците, защото опираха в тавана, и накрая решихме да вървим „патешки" с раниците в скута. Май се получи. Аз бях най-отзад.

Докато слизахме надолу, съзнанието ми се изпразни. Ся­каш изобщо не мислех, а само наблюдавах. После стана нещо, което ме събуди. Във Великата пирамида има много силна и дълбока мъжка вибрация. Тя сякаш никога не престава. Много ясно я осъзнавах от момента, в който влязохме в пирамидата, и докато слизахме надолу, се концентрирах върху нея. Извед­нъж забелязах два червени квадрата с размери около 13 кв. см (вж. фиг. 10-15), издълбани върху стените на тунела - по един от всяка страна. До­като минавах покрай тях, ми се стори, че вибрацията се понижи с цяла октава и в същия миг ме прониза страх.

Бях така погълнат от вибрацията и от нахлулата в мен емоция (която е доста необичайна за мен), че забравих напълно на какво ме научи Тот. Той ми беше казал, че щом стигна до това място, най-важното е да надмогна страха, но всичко ми излетя от ума. Само реагирах на чувствата си.

Докато напредвах през тунела, просто изпитвах страх, но после стигнах до други два червени квадрата. Преминах покрай тях и вибрацията се понижи с още една октава, а страхът ми се усили. Започнах да си говоря сам. Запитах се: „От какво се боя?" И чух глас вътре в себе си: „Ами, от отровни змии." Отвърнах: „Да, така е, но в този тунел няма змии." Вътрешният глас каза: „Откъде знаеш? Може и да има."

Докато вървях към дъното на тунела, продължавах да водя вътрешния си диалог и ужасно да се боя от змии. Вижте, аз на­истина по принцип се страхувам от отровни змии, но това не се случва често в живота ми. А Тот сякаш беше на милиони кило­метри от тук. Дори забравих, че съществува. Забравих и за си­ните пръстени, които премахват страха. Толкова много упраж­нения, и накрая - полза никаква.

Преминахме през първото помещение, което рядко се спо­менава в книгите за Египет, и стигнахме до главното, откъде­то тръгва тесният тунел, заради който и дойдохме в Египет. В средата му се намираше Кладенецът, дал името на цялата зона. Надникнахме в него и видяхме, че до 9 м надолу е пълен с бок­луци. Самото помещение нямаше конкретна форма. Беше изця­ло „женско", без нито една права линия. Приличаше повече на пещера, отколкото на стая. Най-после застанахме пред малкия тунел - мястото, заради което изминахме целия този път.

Една интересна забележка: Тот ми обясни, че това помеще­ние не е построено от египтяните. Беше толкова древно, че дори той не знаеше кой го е направил. Каза ми, че главната причина да се изгради пирамидата точно на това място, е то да бъде за­щитено. Това е входът към Залите Аменти - утробата на Земята - и пространство от четвъртото измерение, едно от най-важните места на планетата.

Винаги, когато мога, проверявам думите на Тот, а той одоб­рява това, особено за неща, които лесно могат да се докажат. Затова, докато пътувахме с френския влак до Луксор, попитах Ахмед какво е това помещение и кой го е построил. Той потвър­ди думите на Тот, че не са били египтяните, но също не знаеше чие дело е. В нито една от книгите за Египет, които съм чел, не се споменава за него.

Да продължим нашия разказ. Тунелът е много малък. Не знам точно какви са истинските му размери, но е по-малък от онзи, по който слязохме долу. Единственият начин да проникнете в него е като пълзите по корем. Мисля, че продължава надолу в земята на дълбочина около 25-30 м, но други хора, които са влизали там след нас, ми казаха, че е не повече от 8 м. Не може да бъде! Значи по-късно египтяните вероятно са го запечатали. Подът е постлан с мек силициев пясък. Стените и таванът са покрити с дребни кварцови кристали, които блестят като диаманти. Много е красиво. Като насочихме фенерчетата си към вътрешността на тунела, светлината сякаш се движеше по спирала, но осветяваше едва на няколко метра пред нас, а по-нататък - пълен мрак. Ни­кога не съм виждал нещо подобно.

Един по един го осветявахме с фенерчетата си, за да пре­ценим ситуацията. След като се изредихме всички, другите се обърнаха към мен и казаха: „Ти ни доведе тук, затова тръгваш пръв." Нямах друг избор.

Наместих раницата си отпред на гърдите и запълзях, като ос­ветявах пътя си с малко фенерче. Разбира се, все още се страху­вах от змии и се оглеждах за тях, като се надявах да не ги срещ­на. Сякаш изминаха часове, докато стигна до края, обаче не се натъкнах на нито една. Въздъхнах с облекчение и се отпуснах. И тогава забелязах нещо - малък кръгъл отвор отдясно, близо до края на тунела. Приличаше на змийска дупка.

Обзе ме истински ужас. Взех фенерчето си и го насочих към дупката, за да видя дали оттам не ме гледа нещо. Нищо нямаше. Тази работа изобщо не ми харесваше, но какво можех да направя?

Съсредоточих се върху един нов проблем. Внезапно осъзнах, че инициацията, водена от Озирис, не би могла да се осъществи в наше време така, както е показано на египетските изображе­ния, защото телата ни са по-едри (фиг. 10-16).

Според йероглифите. Озирис и посвещаваните ученици са в седнало положение . За мен това беше невъзможно, така че най-после си спомних за Тот и го помолих дойде. Той ми каза да легна по гръб с глава към края на тунела. Останалите от групата трябваше да направят същото. Предадох думите му на другите и те се съгласиха.

След като се изпънах по гръб, незабавно се случиха някол­ко неща. Първо, внезапно ме връхлетя мисълта, че това е най-мрачното място, на което някога съм попадал. Вдигнах длани към лицето си, но беше толкова тъмно, че не различавах нищо. Не вярвам там да е имало дори един фотон светлина.

Следващото усещане беше за невероятно налягане и тежест. Чувствах, че над мен има цяла планина. Сякаш бях погребан жив. От всичките ми страни имаше твърда скала, освен тунела отвън, покрит с човешки тела. Добре, че не страдам от клаустрофобия. Иначе страхът от тесни пространства щеше да сложи край на пос­вещението. Обаче дотук всичко вървеше добре и без проблеми.

След това много ясно видях Тот, който ми нареди да направя медитацията Мер-Ка-Ба. Тъкмо започнах, и страхът от змии се върна. Спомних си, че отляво, точно зад главата ми, има малка „змийска" дупка, но не можех да я видя. Въображението ми се развихри. Представях си как оттам изпълзяват стотици змии и покриват тялото ми. Усещането беше съвсем реално. Осъзна­вах, че ако продължавам да се боя, страховете ми наистина ще се превърнат в реалност и ще се окажа оплетен от гърмящи змии. Това само влоши положението. Знаех, че точно по този начин в тунела са загинали доста хора. И все още не си спомнях упраж­ненията за преодоляване на страха, на които ме научи Тот.

Онова, което направих в следващия момент, може да се на­рече „американска реакция". Сграбчих се за ризата като Джон Уейн³ и започнах да си „набивам ум в главата". Казах си: „Из­минал съм целия този път от Америка до Египет и за какво - за да умра ли? Е, и? Животът продължава." Рекох си още: „Я се стегни. Забрави за змиите и си спомни за Бог", както и: „Дори и цялото ми тяло да се покрие със змии, все едно ще продължа."

За щастие това подейства и успях да се съсредоточа върху медитацията Мер-Ка-Ба. Около тялото ми се появи красив диск с формата на летяща чиния и се разпростря на 17 м. Заля ме чув­ство на блаженство. Съвсем забравих за змиите. Интересно, ко­гато се разболях няколко дни по-рано, не можех да направя тази медитация в легнало положение, но в тунела всичко се получи съвсем естествено - всъщност осъзнах този факт едва след като се върнах в Америка. Мислил съм върху това; вероятно е стана­ло, защото в тунела почти нямах усещането за „горе" и „долу". Сякаш се носех в открития космос. Каквато и да е причината, благодаря на Бога, че успях да изпълня медитацията, легнал по гръб в онзи тунел.

Сега Тот беше непрекъснато пред очите ми. Най-напред ми каза да произнеса на атлантски онези думи, с които се искаше разрешение от седемте господари на Залите Аменти. Трябваше да ги произнеса със сила и аз го направих. След това имаше нещо като празнота. Не мога да го обясня точно, но ми се стори, че са изминати години. После Тот ме попита дали съм разорат, че до­като съм бил в Мер-Ка-Ба, съм излъчвал светлина във всички посоки - като малко слънце. Отговорих му: „Да, зная". Пак ме попита: „Наистина ли осъзнаваш това?" Потвърдих - да, зная. Той за трети път ме попита: „Ако наистина го осъзнаваш, тогава отвори очи и виж." Отворих очите си и видях тунела. Всичко наоколо беше осветено от меко сияние, подобно на лунна свет­лина. Сякаш не идваше от никакъв източник. Като че ли самият въздух светеше.

Тогава умът ми заработи и си помислих, че е някой от група­та е запалил фенерчето си. Надигнах се на лакти и надникнах в тунела към четиримата други, но те все още лежаха с изключени фенери. Виждах ги ясно. Отново легнах и се огледах наоколо; беше изумително. Виждах отчетливо всяка подробност около себе си. Помислих си, че е достатъчно светло, за да мога да чета, после си затворих очите. От време на време ги отварях, а свет­лината все си беше там.

В един момент, когато очите ми бяха затворени, попитах Тот какво да правя по-нататък. Той ме погледна и каза: „Не ти ли е достатъчно, че освети тунела?" Какво можех да отговоря? И така, в продължение на около час аз осветявах тунела и наблю­давах този невероятен феномен. Спомням си, че когато аларма­та на часовника ми иззвъня, за да ми съобщи, че е време да се връщаме, очите ми бяха затворени. Отворих ги, като очаквах, че тунелът ще бъде осветен, но беше тъмно като в рог. Това ме изненада. Посвещението беше завършило.

Качихме се горе. Пазачите ни чакаха край отворената вра­та. Сестра ми излезе от пирамидата, защото беше идвала тук много пъти, но ние останалите се превърнахме в туристи и отидохме да разгледаме Камерата на царя и другите помеще­ния. По-късно обсъдихме тази случка и се оказа, че всеки от нас е имал различни преживявания - решихме, че е било в за­висимост от конкретните ни нужди. Историята на сестра ми беше изключително интересна. Тя разказа, че се изправила в цял ръст в онзи нисък тунел и била приветствана от някакви много високи същества, които я завели в една специална стая. за да проведат нейното посвещение. Животът е нещо много повече, отколкото си мислим.

Когато излязох от пирамидата, не можех да повярвам на очи­те си. Застанах горе на входа и видях огромна тълпа от хора - според мен бяха 60-70 хиляди души. Когато се вгледах по-добре, разбрах, че повечето са деца. При по-внимателно взиране установих, че са от 5 до 12 години. Възрастните бяха съвсем малко. Не знам защо бяха дошли - просто си бяха там.

Когато погледнах надолу към първото стъпало, забелязах, че децата се бяха наредили покрай пирамидата, уловени за ръце - докъдето ми стигаше погледът. Отидох до стъпалото точно над тях и завих зад ъгъла от другата страна на пирами­дата - и там имаше деца, които се държаха за ръце. Обзет от силно любопитство, обиколих цялата Велика пирамида, за да се уверя, че е истина. Да, децата, хванати за ръце, образуваха пълен кръг около нея. Отидох дори до втората и до третата пирамида - и там беше същото. Докато сме били вътре, децата бяха обкръжили и трите пирамиди от всички страни. Запитах се какво означава всичко това?

Когато се върнах в стаята си в дома на Ахмед, потънах в ме­дитация и повикат ангелите. Зададох им въпроса: „Какво озна­чават всички тези деца?" А те ме попитаха дали си спомням как­во са ми казали преди 12 години. Не разбирах за какво говорят и ги помолих да ми обяснят. Те ми казаха, че преди 12 години са ме помолили да стана баща на дете, което според техните думи идва от Централното Слънце. То ще стане върха на пирамидата от милиони деца, които ще дойдат на Земята, за да ни помогнат да извършим прехода към следващото измерение. В продълже­ние на 12 години те ще бъдат почти като всички останали, след това процесите ще се ускорят и децата бавно ще обхванат цялата Земя и ще се превърнат в сила, която никой не ще може да спре. Те са свързани помежду си чрез Духа и в подходящия истори­чески момент ще застанат начело на прехода към новия свят.

След медитацията изчислих времето от раждането на сина ми Закъри до онзи ден. Той се роди на 10 януари 1972 г., а моята инициация се състоя на 18 януари 1985 г. Това правеше 13 годи­ни и една седмица. Аз бях забравил за това, но не и децата.

В последната глава ще ви кажа какво знае науката за тях. Ще разберете каква голяма надежда донесоха на Земята тези прек­расни същества - нашите чеда.

Спомнете си, че децата са Средното око на Хор; те са са­мият живот.