Книга е за миналото ни. Или по-скоро за онази част от миналото ни, която ни съпровожда

Джуди Уайлдър редактираше английския превод от Камен Ганчев на „Бележки на Никола Кючуков (другар на Христо Ботев)" и предложи да промени начина, по който Ганчев е предал описанието на смъртноранения хаджи Георги Граблаша на Милин камък. Според нея Ганчевото „със слаб глас, който сякаш излизаше изпод земята" звучеше като много буквален превод. Предлага­ше да го заменим с обичайния английски израз „със слаб глас, който сякаш идеше от гроба".

Това е типичен пример за разлика на съзнанието зад езика. Българският израз „глас изпод земята" отразява буквално шаманската мисъл за човек, вече умрял, и тъй като умрелият отива от Този свят в Долния свят, гласът на „живия" мъртвец идва от Царството на мъртвите, от Долния свят, от паралелната реалност на Този тук свят, която се обитава от мъртвите. Кючуков наистина говори в случая за прехода от един свят в друг, елементите на който преход са в асинхрон, за да създаде с това драма­тичен ефект на предсмъртната агония на своя съчетник. Тялото на умиращия хаджи Георги е все още в Този тук свят, но духът му е една крачка напред — вече в Оня там свят (Подземния свят), и тъй като гласът отразява мисле­нето — т. е. духа на човека, — и гласът му ще идва от Подземния свят, въпреки че полумъртвото му тяло още е на Тоя свят.

Изразът „глас, идващ от гроба" също може да има далече назад шамански корен. В края на краищата обща­та идея е същата. Може да е шаманска идея, но не е изречена с езика на шаманизма. Независимо от това колко е зловещ образът, това е образ на мъртвец, който говори, на дух, на привидение, което (материално или не) съществува, има го, движи се в Този тук свят, независимо от това откъде е дошъл и как е станала цялата работа. Самият гроб е част от нашия свят. Той е наше творение и както всеки знае, представлява дупка в Този тук свят, в която спускаме в пръстта на Този тук свят един труп. И тъй като гласът идва от тази дупка в земята, ясно е, че ще звучи далечно и слабо, точно както би звучал, ако идваше от затворена бъчва или килер, или от другата стая.

Така че изразът „глас, излизащ от гроба" за англича­нина, както и за българина може да прозвучи описател­но, да апелира на сетивата, на ухото — т. е., така или иначе, да означава „слаб глас".

Изразът „глас, който излизаше изпод земята" тогава за българина ще апелира на съзнанието, на мисълта, ще става дума за „осъзнаване" на съществуването на друга, паралелна на нашата реалност (Подземния свят) и ще апелира на нашето етническо подсъзнание — т. е. ще означава гласа на човек, чийто дух вече е преминал отвъд границите на Този тук реален живот.

Две съзнания. Две концепции за модела на вселената. Два различни езика.
БАЕНЕ

В една приказка на индианците от племето тлингит някакво момиче се оженва за Мечока и отива да живее с него в бърлогата му под земята, но братята й толко­ва я обичат, че правят магия, баят си специално баене и се сдобиват със специално зрение. Специалното им зрение прониква под земята, те намират сестра си и я спасяват.

Така е с всички индианци, алтайци, ескимоси, тюрки, българи, фини, чуваши, маджари, келти и така нататък, и така нататък. Ако баеш както трябва или ти се бае както трябва, можеш да виждаш през всичко, можеш да пре­връщаш хора в животни или предмети, можеш да омагьосваш хората и нещата да станат други или пък да ги изпращаш от тоя свят в другия и от другия в тоя свят.

Изпитвал съм го много пъти.

1935 г. В бабината къща в Сливен съм, горе под Барамук баир, до християнската циганска махала. До­шъл съм на гости за един ден, само че съм беснял по хаета и от стая в стая по време на страшната виелица вечерта и съм пламнал в огън — такава температура! Не помня какво е станало. Виждам се как лежа с висока температура на дядовия железен креват в стаята и усе­щам, че умирам. Помня доктор Шишков, усмихва се едър-едър във военната си униформа и ми дава горчиво лекарство с лъжичка, но не помага. Вие ми се свят. Припадам.

Така че баба Янка идва и сяда до мен, и започва да се клати и да припява, и да бае, и леко да потрива слепо­очията ми с пръсти. Припевът й е монотонен. Казва на духовете на болестта да излязат от мен и да вървят където им е мястото:

И веднага щом свърши да нарежда, баба три пъти леко ме заплюва по челото: „Пу-пу-пу!", и разтрива плюнката с длан, и казва вече на висок глас:

— Хайде, готово. Болестта си отиде вече!

И е вярно! Още" в мига, когато започва да бае, се чувствувам по-добре. А когато започнеше да трие челото ми с длан, след като ме заплюеше, цепещото главоболие пропадаше вдън земя; вече можех да дишам спокойно, да се наспя и да си отдъхна. И се оправях.

Баба ми е търкала челото и ми е баела много пъти след това и магията винаги хващаше. Хипноза ли беше, какво беше, не зная, но магията винаги хващаше и бо­лестта се загубваше вдън горите Тилилейски.

На български това се казва „баене". Човекът, който бае, е „баяч". Ако е жена, се казва „баячка". Прочутият средновековен български принц, който остава верен на шаманизма — Вениамин, — след като напуска двореца, приема нехристиянското име Баян (сега го наричаме Боян), но може би това да не е било лично име, а прозвище, тъй като е бил „баяч" в рилските гори. Дума­та между другото е старокелтска: „бай-ян", т. е. принад­лежащ към „бай-ите", т. е. към тези, които баят.

Русите, като славяни, „баят" ли? Имат магьосници, разбира се, и те правят магии, но не мисля, че монотон­но произнасяното заклинание се нарича „баене". Русите не „баят". Но ето че ми идва на ума нещо, за което преди не съм се сещал. Имат те един голям руски поет, написал известна по цял свят приспивна песен. Лермонтов. И там има една жена, която люлее бебе на ръце, да го приспива, и монотонно му повтаря: „Баюшки-баю!" Какво е това? Просто дошъл отнякъде израз, който се произнася с традиционно заклинание като нашето „Сурва, сурва го­дина...", за което не помним, че е от прабългарското и чувашкото „Сур-хури" — времето на зодиака, командуван от северния елен. Не съм сигурен. Лермонтов обаче сигур­но го е чувал, когато баба му го е приспивала на ръце, тъй като е келт или по-точно шотландец, син на специалиста на руския цар — инженер Лермонт. И с това „баене" баба му го е пращала в света на сънищата и отдиха.

*

Това са то баенетата, за да се прати някой или нещо в Друг свят, в Оня свят. Но може, разбира се, да се бае, за да се докара нещо тук от Оня свят.

По празници в някои къщи, като слагат масата, ще сложат един прибор повече, отколкото са членовете на семейството и гостите. Тази допълнителна чиния се пред­полага, че е за Господ да слезе да яде с нас. И за мен това винаги е бил много силен, много завладяващ оби­чай. Всеки път, когато сложеха допълнителна чиния, ме разтрисаше до костния мозък. Не можех да преодолея чувството, че Той наистина е с нас.

— Слез, Боже, да ядем!

И вземи като нас от ръката на дядо един „кумат", един къс от плътта на Бога-хляб, който така украсяваме по Великден и Коледа, когато специално го чествуваме.

Богът трябваше да слезе при нас и да яде от себе си. Точно както и ние ядяхме себе си, преобразени в плътта-хляб на Вечната всемирна енергия, заключена в нас и във всичко, и в Бог, който е Всичко, и в боба, и в хляба, и във виното. И в сиренето, и в насладата от яденето, и в усмивката, когато сме заедно и се храним.

— Слез, Боже, да ядем