Книга е за миналото ни. Или по-скоро за онази част от миналото ни, която ни съпровожда

Преизкзаното време е много характерно в това отно­шение. Докато например руският индоевропейски глагол просто съобщава какво действие е било осъществено, българското алтайско преизкзано време не само съобща­ва какво е станало, но и какво се казва за това, което е станало. Логиката зад това е, че това, за което сме сигур­ни, е резултатът на действието, но има много алтерна­тивни пътища, по които може да се е стигнало до този резултат, и ние фокусираме вниманието си само на един от тези пътища. Тоест става дума за осъществяването на един „път/начин/дао" от многото паралелни „пътища/начини/дао".

Детските стихчета са с най-простите изразни форми в един език, но българските детски стихчета често са в преизказна форма като горното и с това стават практи­чески непреводими дори на английски, който има огро­мен опит с подобни стихчета. И как наистина да изразиш в точната, линейна, логическа индоевропейска традиция „Гащите са скъсани, котката наистина драска, но дали съм аз или някой друг, който е виновен за това, никой не може със сигурност да каже, независимо от това, че казват, че съм бил аз."

Филмът на японския режисьор Куросава „Рашомон" изразява блестящо точно тази особеност на шаманското мислене. В него се разказва за извършено престъпление от различни ъгли на зрение и ни един от тези различни ъгли на зрение не е по-убедителен от другите, което оставя зрителя с впечатлението, че пътищата, по които е дошло дадено събитие, са много и са скрити за нас и само това, което идва като краен резултат, е реалното.

Туземният мъдрец на Аляска Икст(х)ик Ейеш (прекръстен на Андрю Джонсън) обяснява в едно от изказва­нията си как възпява дадено събитие индианецът от Аляска. Когато събитието стане, той се замисля как е станало и след това решава как да го разкаже, докато истинското събитие вече е било и е отминало и е завина­ги мъртво. „Той вече решава какво си мисли по тази работа и какво точно се е случило с него. И започва да пее песента си. И това е даденият начин в момента, както го разказва наистина! Но всъщност единственото нещо, което няма да чуеш от певеца, е какво точно е станало и как точно са го направили. Как е станало, вече му е дошъл краят, свършило е и затова няма да чуеш как е станало, а -как певецът ти пее за него" (класически тинглитски).

Има ясно осъзнато разстояние при описанието на да­дено действие в шаманското съзнание между действието, такова, каквото е станало, така както се е осъществило измежду много възможни начини да се осъществи, и начина, по който разказваме за това какво сме разбрали, че е станало, когато сме наблюдавали да се извършва действието със собствените си очи.

Така е според начина/пътя на шамана. Действието, за което съобщаваме, е само картина в съзнанието ни, само иконографско изображение, само метафора на това как­во сме видели в даден момент, който завинаги е отлетял.

Иначе е според рационалния начин/път на европееца. Действието, за което съобщаваме, ако сме точни, е ис­тинското нещо, което се е случило. Ние не съобщаваме за иконата в главите си, която отразява действието, а според този начин на мислене ние съобщаваме за самото действие.

Оттук хаосът на западноевропейското съдебно произ­водство, което винаги се напъва да установи истината, без да може да го направи въпреки огромните пропилени средства и време,. и при това независимо от факта, че свидетелите може да са напълно искрени. Интересно е тук да се вмъкне в скоба, че отново Великобритания е щастливото изключение, тъй като там се отсъжда според както са били старите прецеденти на отсъждане в даден случай — не се твърди, че това е точно или справедливо; цели се само да се следва съдебната практика. За разлика от това съденето по фиксиран кодекс, по който си бият главите хиляди юристи и парламентаристи и за които в страни като Америка е развит дори специален адвокатс­ки и съдебен език, който никой не разбира (за да е точен уж!), е ужасът на ужасите със своята непроходима джунг­ла на доказателства, усукваници и увъртаници. В шаман-ските общества тези противоречия се избягват напълно с

десетките формулировки, които ние — като стари тюркс-_ки възпитаници — добре познаваме: „Дуня!" (т. е. „Ами такива ми ти времена"), „Тъй щъй тя!", „Минало-заминало", „Кво ша му садиш на корена ряпа" и пр. Ако няма реакция, отвръщане на удара с удар в момента, ако няма лично разрешение на конфликта в процеса на сблъ­съка, отдалечаването от него в шаманското съзнание е равносилно на потъване във всемирното съзнание, в универсума. Съд, установяване на фактите, следствия, човърканици — всичко това е напълно безпредметно за ша­манското съзнание. Дори когато престъплението стане пред очите ни, ние имаме само образа от него, но не и реалността за това, което е станало, и ако адреналинът ни не ни включи в самото действие с непосредствена реакция — остава вятърът в облаците на събитието.

*

Винаги става дума за някакви метафори на неща от­въд това, пред което се изправяме; метафори, които ни дават чувството на единство („бирликът" на съществува­нието ни, както казва тюркът), чувството на взаимното ни съучастие в пътя на шамана.

Нашите енциклопедии обикновено характеризират шаманизма като култ, при който посветеният призовава дух да го обсеби по време на транс, за да действува и говори чрез него.

Шаманизмът обаче е повече от това: шаманизмът е начин на живот, при който култът и традициите са само върхът на айсберга. Под този връх е възприемането на нашата вселена като пространство, в което всичко е част от Великия дух, като Великият дух съществува в безчет паралелни реалности, в само една от които индивидуал­ното същество (или вещ) преминава земното си същест­вувание. Останалите реалности са алтернативни същест­вувания, които не са се реализирали, но са могли и още могат да се реализират, ако преминем в тях. Или — преведено с прости думи — всичко може да се случи, стига да го предизвикаме, ако знаем как.

Логиката на тази постановка е проста. Тъй като всяко нещо е част от Универсалния дух, всичко — от камъни до мозък или стихове, всяка проста идея с простия факт, че е създадена в мозъците ни, е толкова реална, колкото и камъкът, и е въпрос на това да.бъде пренесена (въпрос на „шифтинг") от едно поле (или свят) на съществувание в друго поле (или свят). Трябва просто да се знае как.

Тъй като говорим за космогония, това „да се знае как" трябва да бъде неограничено по обхват. Ако аз например си представям кутия кока-кола, аз си я пред­ставям, защото зная как е с колите. За да я имам „реал­но" на масата, където си я представям, трябва да я „пренеса" (да направя „шифтинг"), реално или не — все едно, от хладилника до масата, на която стои компютъ­рът ми, или пък да пренеса себе си (да направя „шиф­тинг" със себе си) от кабинета си в кухнята. Чисто и просто само това — и нищо повече. Тук съвсем не говорим за магьосничество или за суеверията на примитивния човек. Разбира се, ако си мисля за гигантобюстата вещица Елвира, поднесена на тава (което си фантазирам ^В момента), то е пак, защото зная как стои работата с Елвирите. За да я получа на поднос на бюрото си, разбира се, пак трябва просто да зная как да стане това, макар че този път работата ще бъде малко по-сложна. Но не много по-сложна от елементарния факт, че просто нямам щест Елвири в оригиналния им пластмасов пакетаж в хладилника, защото местният супер не ги доставя. Оче­видно в случая ще ми трябва медиум (посредник), някой, който знае „как", т. е. да прибягна до услугите на свод­ник или на ескортна служба. Мога и да прибягна до виене като вълк по телефона (обичайния зов на шамани­те, когато викат духовете на помощ). Или просто да натисна бутоните, или да завъртя шайбата на телефона, или каквото трябва там. Просто трябва да зная как.

Шаманите освобождават резервите на подсъзнанието си за всички сигнали и механизми на цялото генетическо съзнание на племето си, като изпадат в транс в резултат на пушенето на халюциногенни гъби или билки, или както е описано в приказките на „Хиляда и една нощ" — на различни прахчета. Разбира се, ако знае как, човек може вместо прахове и билки да изсвири подходящата мелодия на свирката си като Ханс от немската приказка и да накара всички плъхове да го последват и да се удавят в Океана или пък да поръси какъвто златен пра­шец е нужен, и евнусите ще влязат в спалнята му с даванадесет златни тави, на които лежат разкрачени два­надесет Елвири. Точно както става в „Хиляда и една нощ".

Приказките и анекдотите в „Хиляда и една нощ", естествено, представляват само метафори на принципа, че всичко, което човек може да си представи, по логиката на това, че може да си го представи, може и да стане, ако знаеш как. Западноевропейската научнофантастична ли­тература, която изникна от британския готически роман на населени с духове замъци, на ирланд9ките халюцина­ции на Джонатан Суифт и Конан Доил, както и на галските зловещи легенди на Франция, също е метафора на тази космогония. В нашата, научна фантастика няма нищо, което да го няма в „Хиляда и една нощ" или в шаманската митология: независимо от това дали ще е машина на времето за Айзък, запустяла баня, през врати­те на която се отива назад или напред във времето за Хасан, кратер на вулкана на Халеакала за хавайските жреци на бога Пеле или друг някакъв вулкан на Жул Верн, през който можеш да се разхождаш напред-назад в геологическите епохи; независимо от това дали ще са летящите килимчета на Рашид, кеворкиновата капсула на Х. Дж. Уелс или покритото с пера наметало на шамана от племето тинглит, с което той се възнася на горния свят; независимо от това дали ще бъде кристал­ното кълбо на магьосника от Оз или допълнителното татуирано око над дясното коляно на ескимоса от Бе-рингово море, което вижда в първия случай въртящи педалите вещици в небето, а във втория идващи мечки стръвници там, където невъоръженото око е безпо­мощно.

Независимо от реториката си нашата цивилизация е изградена на друг принцип, според който Човек е отде­лен от Бога и човешката природа е отделена от неговия търсещ божественото дух. Поради това нашата цивили­зация е изградена на сложна система от забрани, които да разделят, които да осигуряват пропастта между при­родната и духовната ни същност. Това, за което мечтаем, не може да стане, според нашата цивилизация, защото не трябва да става, защото е от природата ни, от живо­тинската ни алчност и трябва да бъде забранено, за да възтържествува добрата ни духовна същност, която би­ва потисната, разсеяна и мамена от природната ни същност. Според тази логика човек не трябва да прави каквото Бог не иска да правим, тъй като единствената вечна същност на човека, неговата духовност нямало да бъде приета от Бог, ако следва природните си наго­ни, и в резултат, когато умре, той ще бъде мъртво мъртъв и няма да насели рая на вечното щастие на небето.

Начинът, по който нашата цивилизация възпитава децата си, е да ги пита в църквите ни (християнски или не): „Отказваш ли се от дявола?", или: „Не трябва да ядеш много бонбони, защото зъбите ти ще позеленеят, ще изгният и Ще изпадат, и след това вече никога няма да можеш да имаш секс!" Или каквото и да е от този род.

Пътят на шамана не препоръчва само това, което не е ефектен метод да постигнеш което ти се е поревнало. Иначе — щом природата ти го иска — значи е добро. Бог, който ни е създал и който е в нас, по-добре от попа знае какво е добро и какво му трябва. По пътя на шама­на няма никакво отказване или отричане от дявола, за­щото всеки от нас е част от Всемирното съзнание. Тъй като всеки от нас е точно почвата, теренът, върху който Бог съ-съшествува с нас, очевидно е, че на никого пона­чало няма да се поревне да бъде обзет от лоши духове и едно нормално, естествено желание е добро. Безсмисле­но е да се говори за отричане от дявола или даване на декларации и обещания на някакъв намиращ се вън от нас Бог, който ни слуша какво бръщолевим под натиска на възпитателите си, тъй като Бог е вътре в нас и е част от нас. Ако отречем духа, който ни движи в желанията ни, ние отричаме себе си, ние отричаме Бога си. Така че пътят на шамана ни води към истината как да се пазим от зли духове и как да не ги пускаме да ни обладават, но не ни настройва срещу собствения ни дух, който е мани­фестация на енергията, получена от Бога. Така че, ако става дума за бонбоните, пътят на шамана всъщност ти показва как да ги лапаш колкото ,,ти душа сака", без да ти изпадат зъбите.

*

Думата „шаман" идва от езика на сибирските тунгуси. Така наричат те своите посветени духовни водачи (докто­рите), които знаели как да се погрижат за всичко, от което имат нужда техните съплеменници: да прогонят зли духове на болести, сполетели мъже и жени, да изпра­тят духа на някой старейшина да се оправи с духовете на новите места, които племето иска да засели, да докарат риба, да изпратят душата на убит ловец на хубаво място в другия свят, да докарат дъжд или гръм, или да се пренесат в бъдещето, за да видят пред какви трудности има да се изправя племето им.

Шаманизмът води древните си корени от Китай. Той е бил разпространен, а и още е разпространен до голяма степен сред алтайските народи на Сибир, ескимосите на Лапландия и Скандинавия и оттам на изток чак до ески­мосите на Нюфаундленд в Канада, както и сред амери­канските индианци от Аляска до Патагония. Тук трябва да добавим всички угро-фински народи в Сибир, Балтика, Скандинавия и Централна Европа; всички тюркски народи от високите планини на Китай, стара Туркмения в степите и пустините на Централна Азия, речния басейн на Волга, Урал и Кама върху източноевропей­ския континентален щит, та чак до азарите, дарите, турците, кюрдите, татарите, българите и пр. около Кас­пийско и Черно море; след това в Африка; след това даяците на Борнео; келтите на Британските острови, Се­верозападна Франция и пр. Разбира се, докато тунгусите наричат своя всезнаещ врач „шаман", унгарците го нари­чат „талтош", келтите го наричат „друид", българите го наричат ,,магьос[ник]" и пр. Тук може да се прибави и друго българско название на шамана — „баяч" от старо­то „баян", откъдето идва и глаголът „баяне" (т. е. „бая", „бае" с келтската генеративна частица „ян", която среща­ме в много топоними по нашите земи. Оттам „Бае-ян", или врач, който лекува със заклинания и пр., очевидно е прозвище, а не лично име на известната в българската митология фигура на брата на цар Петър — Боян Магьосникът).

Християнството не унищожава шаманската традиция дори след като бива официално прието от свързаните с шаманизма народи на Европа. По времето, когато Ан­глийското възраждане беше на върха си (1485), Какстьн публикува „бестселъра" на сър Малори „Смъртта на крал Артур", който, въпреки че уж разказва за под­визите на рицарите на Кръглата маса в името на Хрис­та, всъщност ни разкрива един друидски свят на магиче­ски трансформации на животни и хора, на прехвърляне във времето от младост в старост и от старост в мла­дост и пр.

Преди това в първата половина на десети век посла­никът на Отон Първи в Константинопол Луидпранд описва как синът на българския император Симеон — небезизвестният „суперинтелектуалец" на времето — Вениамин бива обладан от пристъп на старата българска вяра и по шаманска традиция получава нова личност и ново име — Баян! Докато брат му Петър продължава да управлява според новата християнска традиция, Баян се скрива в рилската пустош и се отдава на различни ша-мански дейности, между които специално е изтъкнато трансформирането „шифтинга" — от човек се превръща във вълк. И точно както става по време на посвещението на вожда от индианското племе су — Черния Гарван, — който вижда разсипването на народа си, Баян прозира падането на българското царство заради отричането на българите от старата вяра. Това наистина става скоро след смъртта на брат му цар Петър.

Почти по същото време прочутата унгарска хроника от XI век „Жеста Унгарорум“ съобщава как унгарците принесли в жертва стария крал Алмос, преди да нахлуят в Панония, за да може той, като отиде на другия свят, да уреди с духовете там безопасен поход за сина си – новия крал Арпад.

Но за да може наистина да се разберат постъпките на шаманите, човек трябва да има идея от това какво представлява светът, който те обитават, т.е. каква е космогонията им.

*

В нашия свят всичко, което е умряло, е в миналото и всичко, което ще се роди, е в бъдещето, и е реално само това, което е в момента.

Това не е чак толкова невъзможно да се разбере, колкото и причудливо да изглежда, като се има предвид, че когато говорим за „реално“, разбираме всъщност нещо, което възприемаме със сетивата си; което виждаме в очите си. Ако това е така, очевидно е, че ако бихме отпътували оттук със скорост, по-голяма от светлината, ще се озовем в части на вселената, в които видимото от този миг още не е достигнало. Всъщност в този миг, в който пиша тази дума „дума“, дори на Марс не е достигнал образът на гълъба, кацнал на прозореца ми. Погледнато то Марс, ние ще бъдем назад във времето и ще го видим едва сега да каца. Тока че това, което можем да „видим“ на Земята, ако се отдалечаваме от нея със скорост, по-голяма от светлината, и, разбира се, имаме достатъчно силен инструмент да видим какво става там, ще бъде повторение на това, което сме изживели в миналото; а ако наблюдаваме какво правим непрекъснато, докато летим със свръхсветлинна скорост, ще видим живота си като на лента отзад напред, докато изчезнем обратно в утробата на майка си. (Всъщност миналото е „живо“ в нашия момент и сега, в този момент!)

Теоретичната физика ни казва, че човек не може да пътува с по-голяма от абсолютната скорост (т.е. по-бързо от светлината), защото ще се пренесе в едно огледално копие на нашата вселена или в антисвят, ще се превърне в анти материя и ще пътува назад във времето. Казва ни освен това, че докосването на материята на този свят с антиматерияята на антисвета щяло да предизвика по неясни за мен причини катастрофична експлозия. Шаманите обаче вярват, че могат да го правят. (Между другото такова преминаване в антисвета, където всичко е надолу с главата, по някакъв тотално лунатичен начин е описано в прочутата книга „Алиса в Страната на чудесата“ от английския математик Луис Карол.)

Шаманът няма представа за „онези там“ светове като светове, изградени от антиматерия. В неговата космогония те съществуват паралелно на този тук свят и според вярванията на разлчини племена има 2, 3, 4 и повече светове. Най-често обаче паралелните ни светове са два: долният свят и горният свят, които заедно с този тук наш свят създават вселената.

В някои случаи, разбира се, „другият свят“ може да бъде омагьосана гора като метафора на всички форми на съществуване на групираните паралелни светове. За българите това са Горите Тилилейски, за германците това е известната Черна гора (Шварцвалд), за келтите това е прочутото убежище на Мерлин — Броселиандовият лес и пр.

*

И така, стигаме до най-интересното, а това са трите основни функции на шамана, а именно: да бъде „шифтър", т. е. да преснася от свят в свят, да бъде „сиър", т. е. да може да вижда от единия свят в другия, и да бъде „бард", т. е. да може да създава нови реалности с по­мощта на думите.

В някои случаи предмети, животни или дори хора биват изпратени в отвъдния свят в буквалния смисъл на думата чрез жертвоприношение, за да се заплати с тех­ния живот като данък, или пък духовете им да уредят с духовете на отвъдното преселването на племето на но­ва територия, благополучието на велик загинал воин, проста смяна на времето (хавата) или по-сложния въп­рос с трайната промяна на съдбата на племето или семейството.

Обикновено обаче самият шаман (ние бихме казали „съзнанието на шамана") минава в отвъдното, за да свърши работата, която има да се върши там. За тази цел той изпада в транс посредством пушенето на халюциногенни треви и гъби (Аmanita muscaria). Той танцува в бавен ритъм, като потраква, дрънка звънци, бие бара­бан или припява на неразбираеми за когото и да било езици, лае като куче или вие като вълк — всичко това, разбира се, за да може да се самохипнотизира.

Самият процес на минаването в другия свят се описва от шаманите като изкачване но пушека на ритуален огън, превръщането в птица, която отлита, или появата на орел, носещ кошница, в която седи посветеният или обектът на неговия пренасящ полет. В добре познатата британска народна приказка Том се качва на горния свят по пълзящо бобено стъбло. Понякога става дума за из­качване по лозница, магически прът или омагьосано въ­же, което просто стърчи нагоре от само себе си. Много разпространен начин е изкачването по така нареченото Дърво на живота. Прочутият жрец на индианците лакота от племето су — Черния Елен — по време на посвещава-нето си се издига на горния свят в малък облак като върху хвърчащо килимче. За ескимосите от Сибир и Аляска един от входовете от човешкия към нечовешкия свят е дупката за пушека на върха на юртата.

В подземния свят се прониква през дупка за черпане на вода, пробита в леда, пещера, омагьосан кладенец и пр. Хавайците изпращат пъпните върви на новородените бебета на долния свят, за да осигурят безсмъртието им (т. е. прераждането им, след като умрат), като ги хвърлят в дупки, от които е изтичала лава в кратерите на вулка­ните, най-свещен от които е вулканът Халеакала на ост­ров Мауи.

Невинаги обаче връщането от отвъдния свят става през мястото, откъдето се влиза. Така например входът на юртата, или типито (вигвамът), се възприема като вход, през който влизат в ежедневното, земно съществувание слънцето, животът или денят. Поради това новородено бебе не трябва да се изнася през входа на юртата, т. е. през входа на „идването на живота", защото това ще бъде равнозначно животът да бъде върнат откъдето е дошъл. Същото е и за момиче, което е имало първата си менструа­ция по време на пренощуването си в юртата, което означа­ва започването на новия му живот като жена. Същото е и с мъртъвците, които могат да се върнат във формата на духове, ако се изнесат, след като умрат в юртата, пред входа й. Именно поради това във всички тези случаи се изрязва нов отвор в противоположната на вратата стена на юртата и новороденото бебе, току-що превърналата се в зряла жена мома или трупът на починалия човек се изнасят през новата дупка, която след това отново се заши­ва, за да не се върнат вече в предишното си състояние.

Специална форма на „шифтинг", или пренасяне, е заменянето на ефимерния (този тук) „живот" на някое „нещо" (било то човек, животно или вещ) с вечната му (отвъдна) форма на съществувание. По същество това представлява връщането обратно на физическото тяло, в което даден човек е роден в това си прераждане, в отвъд­ния, вечен свят. Прехвърлящият се във вечната си (същ­ностна) форма тогава може да се превърне в животното, носител на тотема му: змия, елен, плъх, заек и пр. Един от най-силните духове според шаманизма, в който някой може да се пренесе, е този на кучето или вълка; и подо­бен е случаят с трансформациите на споменатия Боян/Вениамин — брата на българския цар Петър.

Най-могъщите шамани, талтоси, жреци, магьосници или друиди са могли да направят и повече от това. Тъй като всяко същество е микрокосмос, чрез който функ­ционира всичко, което съществува във вселената, този, който знае как, може да извлече от него нереализирана още форма, в която да го застави да просъществува за известно време. Негативно настроени господари на ду­ховете са могли да променят хората в каквото поже­лаят или временно да им отнемат жизнената енергия. Средновековните истории ни разказват как Фата Моргана успяла да извади от строя дори такъв мощен друид като самия Мерлин точно така, както бива изва­дена от строя за дълги години Спящата царкиня от известната приказка.

Освен това духове на човеко-вьлци биват заставени периодично да обсебят за известно време безпомощни добри хора, както е в историята с доктор Хайд и бедния доктор Джекил, разказана от галския бард от деветнаде­сети век Р. Л. Стивънсън в неговото прочуто парче „Странната история на доктор Джекил и мистър Хайд". Друга подобна форма на претворяване е пренасянето на хора от този свят в света н"а великаните или в света на джуджетата, както е в древните истории на Одисеи или по-новите на Гъливър на друг, не по-малко отвят от келтската традиция британски писател — Джонатан Суифт, в „Пътешествията на Гъливър".

Практически всичко може да претвори форма в какво­то и да било според фолклора на ескимосите и амери­канските индианци. Приказките на тлингитите дори ни разказват за дънери на дървета, които започват да из­глеждат в очите на всички като планини, за животински хралупи — като къщи, за кучета — като кожени ръкави­ци, за пушек и птици — като мечки и пр. (Класическа тлингитска устна литература, том 1)

*

Друга важна функция на шамана е тази на сиъра, т. е. да може да вижда в други светове. С тази си способност шаманът вижда рибните пасажи да идват под водата от много километри разстояние или пък настъпването на предстоящата промяна на времето. Той може да забеле­жи идването на духа на новия сезон, а именно как лятото или зимата идват да сменят пролетта или есента по „Свещения червен път" от север на юг и как пролетта и есента се задават по „Свещения черен път" от запад на изток, както го описва шаманът Черния Елен, когато диктува космогонията си на антрополога Джон Нейхард. Може би е уместно тук да поясним, че „Свеще­ният червен път" е галактичният поток на космически частици, установен от астрономите между Вега на 14,36 градуса в Козирога към Сириус и Канопьс на 13,23 и 14,16 градуса в Рака, по който път именно получава ускорението си грандиозният тунгуски космически раз­ряд от 1908 година.

И нека тук отново дадем описанието на това специал­но зрение на шамана, дадено от тлингитския разказвач Наакалаан (или — според американското си име — Франк Дик младши) в случая на глутница надарени с подобно зрение преобразени кучета, които гледат през земята една човеко-мечка, която иска да им избяга.

„Зрението на кучетата се стрелкаше в хралупата като стрели.

... Мечката скачаше срещу него. Тя счупваше стрелите на специалното зрение навън и го спираше за миг, но то започваше отново да прониква. Кучетата с техния поглед проникваха в хралупата." (Класически тлингитски, стр. 207-209)

*

Друга основна функция на шамана е да разказва исто­рии на племето, които да се запомнят от неговите члено­ве. Келтите наричат духовния наставник, посветен в тази опитност, бард (срв. нашето „гуслар").

Важно е да разберем, че нашият навик да мислим за барда като за човек, който съхранява паметта на мина­лото на народа във формата на епически песни, просто е резултат на поклонението на Запада пред историята като метод, пазещ миналото и важните постижения на нацията да не се загубят. Според пътя на шамана обаче трупането на „постижения" няма никакъв смисъл по простата причина, че нищо и тъй и тъй не умира; всичко само се трансформира и се прехвърля от един свят в друг и може да се извади и върне в този тук свят по всяко време, когато това стане наистина нужно. От друга страна, материално (писмено) запазените истори­чески хроники с течение на времето се разбират по съвсем друг начин от начина, по който са били разби­рани от тези, които са ги записали, и това изкривява истинския им дух. На последно място онова, което става в историята, е само една от безбройните въз­можни алтернативи за материализирането на скрития вътрешен дух на даден народ и няма защо да се абсолютизира като „чиста" истина.

Точно тук идва и истинската роля на бардовете. Точ­но този скрит, вечен дух, проявен в дадени конкретни събития, е това, което те трябва да извадят на повърх­ността на „станалото" за членовете на племето, за да може то да съжителствува с вечния непроменим дух на народа чрез възпяваната, ограничена във времето мани­фестация. Точно това вглеждане в реалността, скрита зад фактите, кара понякога барда да пренебрегва и да изпуска от разказа си неважните подробности и да се отклоня­ва от точната последователност на това, което наистина _е станало, за сметка на онова, което би могло да стане и _все още може да стане, като се имат предвид безбройни­те паралелни светове, в които човек е живял и се е движил напред.

„Понякога правим грешки — казва разказвачът Чер­ния Елен за предаването на легенди и истории, — но каквото и да кажем, то трябва да бъде чуто от духовете." Или, с други думи — бардовете не трябва да предават какво е станало, а духа на това, което е станало.

По този начин функцията на устната традиция в тра­дицията на шамана не е изкуство, което цели улавянето на красотата (както е за нас) или документирането на точните подробности на станалото, а създаването на па­ралелни светове на нашия от неща, които почти са стана­ли, или неща, които биха могли да станат, но, така или иначе, които разкриват за непосветените духа и смисъла на тяхното съществувание и по този начин им помагат да участвуват във великото сливане на човека с Универсал­ния дух.

Келтите имат различни имена за различните духов­ни водачи на племето, специализиращи в трите споме­нати по-горе области: сиъри (които прозират скритото и могат да надзърнат в другите светове), шифтъри (ко­ито могат да пренасят назад-напред между другия и този тука свят както себе си, така и други хора, живот­ни и неща) и бардове (които разкриват истинския сми­съл на живота на народа посредством създадени езико­ви творби). Американските индианци, ескимосите и алтайските народи като че ли нямат специализиране в отделни области. Техните шамани и племенни лечите­ли, които главно „изнасят" злите духове на болестите от телата на болните си съплеменници, правят и оста­налото.

„В повечето случаи тези, които разказват истории, са и лечители — казва Черния Елен. — Лечителите предаваха тези истории на по-младите [т. е. изпълняват функция на бардове]. Имаше дори някои, които виждаха какво ще стане напред. Лечителят Пие-Вода предричаше неща, които ставаха по-късно [т. е. изпълнявал е функция на сиър]."

*

Животът на народите, които вървят по пътя на шама­на, е пълен със знаци, рисунки, ритуали, танци, песни, пословици и пр., които символизират елементи от тяхна­та космогония.

Общи на всички тези народи са и знаците, символизи­ращи прехода (пренасянето ) от този свят в другия; ми­наването от живот към смърт и прераждането; от избли­ка на енергия през хаоса към повторното раждане от пепелта като птицата феникс и пр. Тази група от знаци е много разнообразна, като се започне от положителната и отрицателната свастика (обр. 1 от групите свастики), ка­то се мине през „водовъртежите" на енергия (обр. 2), въртящите се по посока на часовниковата стрелка и в обратна посока ластари (обр. 3) и влизащите навътре и излизащи навън спирали (обр. 4).

Символизмът на тези знаци е свързан с основната метафора на живота или „света" като кръг; като постоя­нен кръговрат, който периодично ни връща до същата точка: изгрев, залез, сезони, раждане, смърт, и отново раждане и започване на нов цикъл.

Има два основни парадокса в представянето на кръ­говрата на живота. Първият се състои в това, че коле­лото на живота се върти около една неподвижна цент­рална точка; т. е. около „главина", която точно поради това, че е неподвижна, точно защото никога не се пред­ставя в различни аспекти на кръговото движение (отго­ре, отдолу, отляво или отдясно, т. е. пролет или зима, младост или старост, по посока или срещу часовнико­вата стрелка), символизира вечното, непроменимото, същностното.

Вторият парадокс се състои в това, че всеки отделен цикъл на притока на енергия подлежи на нарастване и ентропия. Енергията се възпроизвежда при новия цикъл, но възвърнатото количество енергия никога не е напълно същото, така че всеки индивидуален жизнен цикъл предс­тавлява спирала: низходяща спирала, ако вече е била достигната връхната точка на индивидуалния живот, или възходяща — след раждането или прераждането.

Животът се спуска надолу кръг след кръг към центъра на спиралата и когато достигне до неподвижния център, ефимерният му път свършва и той преминава в абсолют­ната, непроменима вече форма на своето съществувание. И отново тук се сблъскваме с нов парадокс. На „оня свят“, в света, които отразява нашия, където ляво е дяс­но, черно е бяло, горе е долу, голямо е малко, концент­рично е ексцентрично, неподвижност е движение — това „вечно", неизменимо състояние, което беше смърт в този тук свят, е раждане в оня там свят и с това започва нова ексцентрична спирала на засилващ се цикъл на нов жи­вот. Това се изразява в много силно разпространени символи и знаци на шаманизма, между които възходящо-низходящата спирала е особено изразителна. Бялата? линия на низходящата спирала във фиг. 4 а стига центъ­ра на спиралата и започва обратния си път по възходяща.: спирала като черна линия. В огледалния „друг" свят бялата линия продължава спиралата в обратна посока, т. е. обратно на часовниковата стрелка (вж. образите на свастики).

За да осигурят прераждането на убито животно алеутските ловци украсяват ловджийските си козирки и лов­джийските си шапки с низходящи спирали, които прерас­тват във възходящи. Козирка 4270—96 (вж. изображението на козирка) в Ленинградския музей за антропология и етнография показва зелена низходяща спирала, която в центъра на ротацията се превръща в розова възходяща спирала, която пък от своя страна в ротационния център на розовия цикъл се превръща в зелена низходяща спирала и оттам отново минава в нов цикъл на възходяща спирала, за да се върне пак при началната точка, и цялото спираловидно обикаляне да започне отново.

Намерени са изображения с безкрайна линия, вървя­ща от вътрешната стена към външната и обратно към вътрешната стена на превита лента на кръг с възраст до две хиляди години, докато математиците са описали подобна крива много векове по-късно. Етнографските и антропологичните музеи на народи, свързани с ша­манизма, са пълни с тях. В Санта Крус може да се види хохокамска керамика с подобна символика, дати­рана от шести до десети век. В същия музей има черно-бели погребални урни на индианци пуебло от XI до XIV век, осигуряващи прераждане от пепелта на тяло­то, съхранявана в урната. Зеленчуци и животни, чието месо е било сготвено в грънците на същите индианци, също носят такава украса. Миандри от ластари, спира-_ли и свастики може да се видят по оръжия, сечива, медни и бронзови съдове, каменна украса и петрогли-фи от хавайски до келтски и от български до унгарски предмети и паметници, датирани приблизително от на­чалото на нашата епоха насам. Добре известният келт­ски шлем с козирка от IV век пр. н. е. в Лувъра е декориран точно със същата безкрайна спирала, като спиралата на споменатата ловна козирка от Ленин­градския музей под номер 4270 — 96.

Обикалянето, превръщащо се в низходяща спирала, е било в основата на много ритуали. В навечерието на Празника на далака млади ескимоси тичали около сели­щето, преди да влязат в сградата на зрелите мъже. Както племена в Аляска, така и племена в Сибир кръжали около лодките си, преди да влязат в тях, за да тръгнат на риболов. Американските индианци трябвало да обикалят около дивеча, който ще убият, и този обичай им струвал сума ти избити воини, когато започвали да кръжат около керваните с европейски преселници, заели кръгова отбра­на (преди да се спуснат в атака срещу тях), за да им осигурят прераждане, както на всичко, на което прекра­тявали живота в тукашния свят.

При погребалните церемонии също се играели риту­ални танци и млади мъже и жени, готови да започнат зрелия си полов живот, танцували във виещи се редове. Българското „вито хоро" (срв. с „витиеват", „вития" в смисъл на „свят", „сакрален") е танц, при който воде­щият хорото насочва държащите се ръка за ръка танцу­ващи (т. е. започвала го „вие") по такъв начин, че хорото започва да символизира жива верига от момчета и мо­мичета, част от които влизат навътре към центъра (като бялата линия във фиг. 4 от свастики), обърнати лице в лице с другата част от веригата, която танцува в обратна посока навън от кръга (като по черната линия на същата фигура).

Тук е подходящо да се спомене една интересна песен, записана от американската фолклористка Марта Форсит в Родопите в края на 60-те години, в която се казва как, като виели „ляво хоро", момите били пълни с енергия (цикълът на живота), но след като стигнели центъра и започнали да вият назад „дясно хоро ... „сите моми песни­те си заборавили..." (т. е. след точката на неподвижността, на преминаването „оттатък", момите вече се намират в цикъла на смъртта или по-точно на „отвъдното", където езикът и песните са други, не „тукашни").

Основните форми, елементи и аспекти на универсал­ната енергия се символизират с още много други знаци, които се срещат на много места и сред много народи с шаманско минало.

Тези два знака могат да се намерят в хавайските петроглифи, по скалите на слънчевия часовник на индианците навахо в Ню Мексико, в знаците, издълбани в каменните пещери на алтайските племена по Волга. От времето на хазарската си мисия през IX век византийските учени Ки­рил и Методий взимат знаците за назалните „онь" (А) и „ень" ( Нч) (отсъствуващи в гръцката азбука, върху която градят по-късно славянското си писмо) за азбуката, която създават за мисията си сред славяните в Моравия.

В тюркските езици по онова време (към които при­надлежали протобългарският и хазарският) „онь" и „ень" означавали „празен/изпразнен/стар" за „онь" и съ­ответно „нов" за „ень" (срв. новотурското „ени" — като в Енизаара за Нова Загора). Това били термините, използувани за двете така наречени „нулеви точки в тех­ния слънчево-лунен календар, при които били въвеждани коригиранията във времето („махането", „неброенето" на ден или няколко дни) по време на лятното или зимното слънцестоене, за да се поправи изместването, допускано от техния календар (Грегорианският календар, който ползуваме днес, не брои само един ден на четири години — 29 февруари).

Накратко, летният, южен, променлив, двуличен, изма­мен, женски, „изплъзващ се" ден бил отбелязван с един символ (йероглиф) на вагина (...). По това време в север­ното полукълбо никой не трябвало да прави нищо, за­щото в тази точка в колелото на времето, от която започва извиването на спиралата на живота, се достигала неподвижната, неизменна, застинала крайна точка на се­зонното „вито хоро", от което годината отново започва­ла. Момичетата танцували голи в горите, прескачали огньове и вървели по жива жарава, палави духове се трансформирали в мъже и животни за сексуалните им оргии. Каракачански момичета в презряла възраст до тридесетте години на този век се спускаха по стръмните ливади на Стара планина голи под полите си, пеейки: „Яж, вагино, трева! Догодина — пенис!"

Българите наричали този ден, естествено, „ень-ов ден", т. е. „ден на вагината", на женското начало, на плодовитостта и промяната. В районите, населени със славяни, денят се нарича „янов" ден, денят на „Ян Купала". Келтите наричали тази точка „време (дни) на Куче­то" и пр. Това било навсякъде време, когато светът под­лудявал под влиянието на луната (женското), под знака на Рака, когато се четели съдбите и се предвиждали късметите (като на Лазаровден) и пр.

Зимното слънцестоене, разбира се, е точката, от която слънцето започва да „се връща", моментът, от който дните започват да растат. Ние го наричаме Коледа, но според шаманската традиция това било времето, когато Еленът (астрологическият знак в протобългарския зо­диак, който отговаря на асиро-вавилонския Козирог) ид­вал от Север, носейки на рогата си изчезналото дотогава слънце. По това време шаманите носели маски с рога и танцували ритуалните танци на връщащия се елен. Чувашите по Волга и Кама наричали празника Сурхури — т. е. деня на връщащия се „дух на Елена". Българските деца до ден-днешен пеят песни на този ден с рефрена „Сур-ва година", който сега не разбират, но преди векове на протобългарски е означавал „времето (или по-точно „ча­са") на Елена" (срв. полското „годзина" за час вместо за „година"). Еленът (старотурската дума „сур" за елен е запазена в израза „сур-елен" в българския фолклор) бил носачът на слънцето по времето, когато алтайските пле­мена, от които прабългарите взели обичая, живеели да­леч на север и виждали по Коледа, или по Сур-хури, за пръв път, че светлината расте, след като дни и дори месеци слънцето оставало скрито под хоризонта ден и нощ.

Можем да добавим тук, че понеже били считани за „празни дни", в които властвуват силите от другия свят, освен че не било позволено да се работи каквото и да е — тъй като резултатът ще бъде негативен, — не било позволено и къпането, тъй като водата (подчине­на на знака на женската измамност и на луната) също била „болна".

Енергиите на живота според пътищата на шамана се предават на човек посредством четири елемента: огъня и въздуха.(за активната/електрична мъжка енергия) и вода­та и земята (за пасивната/магнетична женска енергия). Когато някой, на когото е дадено от „женските" сили тяло, което той трябва да напусне, според традицията плътта му се връщала на елементите, от които е дошла. Той или тя са били погребвани в земята (връщане на земния елемент) или са били кремирани (връщане на огнения елемент), или са били оставяни на издигната платформа на възвишение да бъдат изчистени от лешоя­дите и ветровете (връщане на въздушния елемент), или са били хвърляни в морето (връщане на водния елемент). Така жизнената енергия на покойника или покойницата се връщала при Всемирната вечна енергия, от която била произлязла.

В своята книга за астролозите и тяхното кредо Кристофър Мак.интош отбелязва, че старосаксонският символизъм е еднакъв с китайския точно както протобългарският е почти идентичен с китайския. В своя анализ той стига до извода, че след средновековието нововъведеният християнски символизъм влиза в съревнование със сак­сонския, но никога не успява да го изкорени. Същото може да се забележи във всичките случаи, в които хрис­тиянството е дошло да замести шаманизма. Шаманският символизъм, както изглежда, недвусмислено показва, че е по-органичен за човешкия мозък, отколкото християн­ският.

Резултатите от дългогодишните систематични проуч­вания на материалната култура по българските земи в разни институти на БАН показват, че старият шамански зодиак не е премахнат дори от такива чисто християнски паметници като църквите и не е изцяло изместен от въведения от IX век насам християнски символизъм. Между украсата от каменни фигури, които неизменно красят българските църкви през последното хилядолетие, има животни, като маймуни, които никога не са живели по тези северни географски ширини и очевидно тяхното присъствие не може да бъде обяснено по друг начин освен като символ, дошъл от протобългарския зодиак. Само три от срещащите се по църквите знаци — лебедът, рибата и фениксът — могат да се считат за чисто христи­янски.

Ето за сравнение една таблица на срещани каменни изображения по българските църкви според техния сим­воличен произход:

Както пее поетът:

Представете си впрочем, че всички лоши неща са в нас и всички добри неща също, и е само до нас, само в нашите собствени сили да намалим злото и да разширим доброто (както е според пътя на шамана); и че всичко останало извън нашите собствени вътрешни сили е само въпрос на трансформация. Представете си, че няма ни дявол, ни Бог извън нас; че не са оправдани кръстонос­ните походи, ни моралното превъзходство; че има сми­съл само по-добре или по-слабо развитото майсторство при превъплъщенията и трансформациите, през които минаваме.

Независимо от това как се опитваме да дисектираме мъдростта на нашата рационална западноевропейска ци­вилизация, ние не можем да се противопоставим на при­родата и на Бог. Докато нашите сиви мозъчни клетки се мърдат в черепите ни, трябва отново и отново да се изправяме пред старата истина, че сме едно както с при­родата, така и с Бога и с дявола.

Половин хилядолетие след като християнската църква възтържествува над Европа, катарите в Южна Франция се върнаха на вярването, че Бог и дяволът са еднакво силни, че всички хора са направени от една и съща смес, независимо от това дали са бедни или богати, и че живи или мъртви, млади или стари, красиви или грозни —все сме си едни и същи. Точно както Сенека го беше казал половин хилядолетие, преди християнството да възтър­жествува. Папа Инокентий III, разбира се, помете ката­рите с кръстоносния си поход, но само след няколко века Мартин Лутер отново заяви по още по-драстичен начин, че дяволът е нищо и половина. „Видях дявола — каза той — и дяволът не ме уплаши!" И само след още няколко века Джон Ленън го цитира по единствения начин, по който знаеше как да цитира тази едничка и вечна истина, повтаряна от толкова много духовни лечи­тели на човечеството: „Няма ад йод нас." Само долен свят. И само горен свят. И нито долният, нито горният са „по-горе" или „по-долу" от другия в моралния смисъл на понятията „горе" и „долу".

Накъдето и да вървим, където и да се лутаме, все се връщаме към тази точка: цялата работа е една непрекъс­ната въртележка, просто едно шарено виенско колело на живота с по някоя и друга палава крилата буба, която бръмчи из главите ни и гъделичка палавите конци, които дърпат пръстите на ръцете ни. И освен това — купчина ситни, дружелюбни, кискащи се духчета, които правят вятър на носовете и на копчелъците ни с пърхащите си крилца, и изобщо животът е голяма веселба. Трябва просто да знаем как да пропъдим бубите и как да се радваме на духчетата, дето пърхат с крилца.

Този е пътят, който ни прказва шаманът.

И това е всичко.