ПЕЧЕНЕЖКИЯТ И КУМАНСКИЯТ ХРИСТИЯНИН
Когато говоря за български автори, принадлежащи към Бялото братство, не говоря за някой, който просто редовно е ходил на Поляната на Изгрева в неделя на приказки, преди да построят на нея съветското посолство, или да слуша беседите на Учителя Дънов. Не трябва да се мисли за тези автори просто като за членове на някаква конгрегация. Това не е като писатели, които ходят на католическа църква или на протестантска църква и редовно си пускат лентата в дискоса. Белите братя ставаха бели братя не по наследство, не поради това, че се оставяха да ги носи течението на реката на тяхното семейство или поради традициите на селото или града им, ,а по лични причини. Очевидно от това произлизаше по-голямата им лична ангажираност с идеите на братството. Същото беше и с теософите, разбира се.
Какво произлиза от това? Знаем, че добрият писател пише от далака си, от сърцето си. И ако, да речем, си евреин само защото майка ти е еврейка, ти като автор може да пишеш неща, които не са особено свързани с религията ти, Всеки път, когато Нормьн Мейлър публикува нова книга, майка му го вика по телефона да му се кара и той й казва: „Каквото ниша, няма нищо общо с вярата ми, мамо. Аз съм професионален писател." Тоест казва й, че има една „личност като писател" и друга „религиозна личност". Същото е и с писатели католици, и с писатели протестанти. Само че, ако си избрал собствена религия по лични съображения, става съвсем друго. Нямаш една личност като верующ човек и друга личност като писател.
Има, разбира се, и християнски автори с еднаква религиозна и писателска личност — като Греъм Грийн например, когото толкова обичах да превеждам. И това им дава допълнителна сила. Но м допълнителна слабост!
Къде е слабостта? Те не могат да живеят раздвоен живот между ежедневната си реалност и космическото си съзнание. Нямат къде да избягат и да се скрият от отговорност, нито пък как да избегнат упреците на майките си и обществото за това, което изглежда у тях като отклонение от правата линия. Така че е трудно. И, разбира се, в тях сегиз-тогиз има лек елемент на едностранчивост, която лично за мен понякога не е особено привлекателна, въпреки че оттам извират умът и духът, и творческата им мощ. Силата им.
Коя е допълнителната им сила? Изкуството им не е занаятът им, а интегрална част на тяхното същество, което им дава възможност веднага да хванат своите теми за рогата. Не трябва да ги превеждат на езика на католическата църква или на фордовия мит, или на марксизма и след това да се чудят как да кажат това, което искат да кажат като творци с тези външни за себе си речници. Те са щастливците, които са си само себе си и не си играят на шикалки. Просто преследват творческите си идеи. Направо. По този начин те достигат върховната си форма като творци бързо; по-странни са, особени са, защото са „по-лични"; и са по-убедителни и оттам — по-влиятелни в своята област на идеите.
В качеството си на по-искрени и сериозни личности и поради това, че не са раздвоени, те няма къде да избягат, както вече казахме, от суровото си обкръжение. От всичките тези зурли, които ги обграждат. Така че те трябва да омекотят виждането си с хумор или със закачките и игрите, на които мъжете си играят в кафенетата (което на известно ниво е едно и също).
Бешков е добър пример за този тип на „нераздвоен" творец. Коя е религията му? Шопската (печенежка) интерпретация на Източното православие. Това е много лична религия; и както ще видим, той писа и твори директно със собствения си печенежки артистичен език.
Но да се върнем към Томалевски. Когато пишеше, той пишеше като Бял брат. Всяка дума, която е написал. Когато Николай Райнов пишеше, той пишеше като теософ- Всяка дума. И доколкото бяха част от българската писателска среда, те влияеха на мисленето на българските интелектуалци — единият като дьновист, а другият като последовател на Кришнамурти.
В своето есе „Измислица и случка" Николай Райнов насочва удара си към „историзма" в изкуството. Никога не е имало значение за големия творец — казва той — дали се е придържал към историческите факти. Голямата картина зад фактите, която той рисува, е това, което е важното. И — забележете — тя би могла да се реализира в безбройни превъплъщения, в безбройни алтернативни прераждания, така че какво значение има как и какво е станало точно в този случай. Какво е значението на това, което е станало, е важното, така че творецът свободно ще създаде още една алтернативна реалност в творбата си (която никога не е била реализирана), за да изтълкува за публиката си същността на Голямата картина, която случайните истински факти е трябвало да доведат до съзнанието ни. И това води до исторически невярното облекло в творбите на големите художници, анахронистичните характери и жестове, не на място и не навреме избраните архитектурни детайли. Това бе правило, а не изключение, за големите майстори като Тинторето, Тициан и пр. — доказва Николай Райнов. Но те, майсторите, претворяват събитието по свой собствен начин. И това е то изкуството. Обръщане гръб на фактите и създаване на една алтернативна реалност.
Томалевски в есето си за Илия Бешков не пише само за Бешков, но дава и една дьновистка интерпретация на хумора (не негативната гротеска и сатирата) като спасение за сериозния и искрен творец, който трябва да живее в несъвършено обкръжение, с което не може да се примири. „Мисълта му — пише той за Бешков критичния — слиза от едрата къдрава глава, плъзва се надолу очарователна и неповторима и внезапно, за да отпочине и той, и събеседникът му, се превръща на смешка и спира там, на капризното остро връхче на носа."
В това късо парче за Бешковата смърт се вижда как идеите на Томалевски са повлияли на големия български художник и чрез него — редицата български графици, които са му били студенти в Художествената академия. Всички знаем, че Бешков бе увлечен от идеята за сферичната перспектива и четвъртото измерение. Той бе преподавал сферична перспектива в академията и асистентът му Чуховски продължи след него. Диманов също просмука творчеството си с нея. Зад всичко това бе Томалевски, който прочете на Бешков едно есе за пространството и го запали с идеята. Той му даде студията на Нуаркарм „Измеренията на света", а след това и „Проблеми на пространството" на Метерлинг.
По-нататък Томалевски ни говори за типично печенежката връзка на Бешков с животните. Това също е малко ръководство по дъновизъм и тъй като Бешков е темата, едновременно с това е и ръководство по шаманистичното номадско мислене на някогашните печенеги, сред които бе роден, и шопите, сред които живя. Съвършеното сливане и взаимопроникване между животинската и човешката същност. Силата на животинския характер. Начинът, по който Бешков учи тънкостите на човешкия характер чрез животинския характер. Силата, която черпи от белия вол, у когото се залепял като дете, щом имал нужда от повече енергия. Светът на безкрайните му врабчета, котки, кучета, крави, магарета, маймуни, населили рисунките му.
Томалевски говори за паралелното съществувание на живите с духа на мъртвите и за отвъдния живот. За силата на хумора като средство за разоръжаване на машинациите на Черното братство, с които то засенчва светлината на живота за нас, за да превърне силата в бруталност, присъствието в насилие и емоцията в ужас. Средство, което Бешков знаеше да използува като никой друг. И ето го тук един чудесен пример. Двамата са в София през Втората световна война, мобилизирани във въздушната отбрана, и кооперацията на Бешков е ударена от бомба; картините и рисунките му са унищожени; бомбата е влязла през тавана на ателието му, излязла е през пода и е експлодирала на долния етаж и Томалевски просто ще припадне от шока. Но Бешков е до него и прави магията, която е нужна да се прогонят паниката и ужасът обратно в „долния свят", отдето са дошли с една проста смешка, обезсилваща злото. „Тази бомба — казва той — трябва отдавна да ме е търсила и като не е могла да ме намери в стаята, пръснала се е от яд!"
*
Бешков, разбира се, беше от „постоянното присъствие" на кафенетата в Париж и София. И то фигура от първа величина. Два странни документа са запазени от неговите кафеджийски подвизи. Първият е документалният филм, направен от неговия студент и приятел Тодор Динов — основателя и защитника на българския анимационен филм, който много има да каже за втъкаването на уроците на Бешков по сферичната перспектива в своята работа на аниматор. Вторият е свързан с най-хубавата кафеджийска история на всички времена.
Писателят С. С. — тогава поне полковник в Държавна сигурност — е натоварен да седи на масата на Бешков в „Савоя", където професорът прекарва по-голямата част от деня със студентите си, и да следи как успява да ги поквари. С. С. постепенно обаче е така запленен от Бешков, че превръща бележките, които си води за това какво е казал Бешков, за докладите си пред ДС в документални записи на остроумието и мъдростта на маестрото и им посвещава цялото си сърце. Години по-късно той не само стана негов „ученик", но и издава бележките си в един том, който е единственият изчерпателен документ за най-голямата кафеджийска фигура, която познавам.
*
За Томалевски ли говорехме? Или може би за Бешков? Къде е разликата? Цялата тази работа просто беше едно огромно търкалящо се кълбо и вътре имаше дъновизъм и теософски идеи, и какво ли не; и преди години Здравко Петров състави един сборник, в който включи двете есета, с които започнах; и при това е член на Комунистическата партия, без да е ясно откъде идва идеята му за култивирането на свободния творчески дух в артиста, и да изучава художествените феномени, без да плаща задължителния марксически дан към социалната и политическата картина, ограждаща художествения факт. И комунист или не, Петров обича и Томалевски, и Бешков; и той е вътре в него също — микробът на шаманизма, каквото ще да става! Защото марксизмът навярно също има нужда, като остане задъхан и без силица, да се облегне на белия вол като Бешков, за да почерпи от мистичната му сила.
*
Съгласно завещанието си Бешков бе изпратен с погребална церемония в църквата „Света София" (и беше доста интересно да се видят държавните официални лица да стоят чинно по време на църковен ритуал в официално атеистична България; още една шега, стичаща се от върха на носа на маестрото, изглежда). Въпреки завещанието да бъде изпратен с църковен ритуал, точно той беше, който се подиграваше на владиката Стефан и испанските католически свещеници през 1936—1937 г. най-много от всички. Не вярваше, че Бог е доволен от подкрепата им на генерал Франко, тъй като неговият обут в тънички сандали Бог му беше много скъп; неговият Бог на сферичната перспектива, на врабчетата край плета, на четвъртото измерение, на кафеджийските дърдореници под кестеновите дървета на „Савоя" и на волската сила, която се излъчва като аура около всяко животно. Шопският Бог на Елин Пелин. Помните ли?
Темно епге, темно, брате,
като у катраница.
Ни ти месечника свети,
ни ясна Звездица. .
Куче лае у полето,
та си глава кине!
Ергени,ли мома крадят,
или някой гине?...
Че няма ли кой да палне
плевника на кмето,
да разсее това пусто
темнило проклето...
Последната миниатюра, която Бешков написа през нощта, преди да умре в правителствената болница край Бояна, беше пет реда парче за кучетата, които лаят някъде в тъмната като в рог софийска долина — сърцето на шопската вселена. Старобългарският Те-куч, куче-то; духът на идващата пролет и надигащата се слънчева светлина, който стои пред източната врата на небесната юрта и се опитва да прогони мъртвото вълнение на черното безмълвие, наводняващо източния хоризонт. Но този път магията не хваща. Няма го вече белия вол, на който да се облегне човек. Няма го зодиака на алтайските животни-пазители, възправен срещу прибоя на ентропията.
БЪЛГАРСКИТЕ ПОСРЕЩАНИ НА СЛЪНЦЕТО
Читателят вече е забелязал, че в повечето случаи, когато в рамките на тази книга говорим за отделни елементи на шаманизъм, свързани с битието на българина, ние се обръщаме към далечното минало. В повечето случаи става дума за елементи, запазени от времето, когато българинът е живял в алтайско-азиатската си прародина. Това са елементи на — така да се каже — неосъзнато наследство.
Има обаче и отделни елементи на шаманизъм, свързани с по-новото битие на българина. В този случай, разбира се, става дума за елементи, привнесени в неотдавнашното минало — т. е. за осъзнато наследство.
Един от най-интересните случаи от този род е цялото движение на Бялото братство (популярно известно като дъновизма), което се заражда някъде в края на миналия и самото начало на този век. Много бели братя и сестри отричат подобна връзка, тъй като гледат на наследството на Петър Дънов като на едно напълно ново учение, донесено по мистичен път от един нов Месия — равен на Исус, Мохамед или Буда. За духовен учител от тази величина се смята, че е недостойно да се търсят корените на неговите идеи в нищожното им земно обкръжение по време на живота им тук на земята. Чисто светският интерес към това учение обаче на хора, които не са чисти братя и сестри, може да им донесе много полезни находки при диренето в тази насока. Полезни както по отношение на разбиране безкрайните форми на модерното присъствие на шаманизма (нашата частна тема тук), така и в сближаването им и по-проникновеното им разбиране на обхвата и мащабността на идеите на самото Бяло братство (което — уви! — не е темата,.която дискутираме). Бялото братство има голямо влияние и много доказани духовни съпътници. Правомерността на надникването в Бялото братство, когато мислим за шаманизма обаче, на пръв поглед изглежда преувеличена и общите елементи между двете мировъзрения сякаш са случайни. Всъщност това съвсем не е така.
Един от ярките външни белези на Бялото братство е неговата Паневритмия: танцуването с музика за посрещане на слънцето през пролетта и лятото. Подобни танци за сливане с енергиите на бога Слънце са добре известни сред свързаните с шаманизма американски индианци. Това са прочутите им „Слънчеви танци" по време на лятното слънцестоене. Връзката е всичко, но не и случайна. Основоположникът на Бялото братство Петър Дънов по време на седемгодишното си следване в САЩ в края на миналия век е имал възможност да се запознае с тях по времето, когато американските индианци и техните традиции имат най-висока видимост; едва ли ще е пресилено да кажем — когато новините за специалните им ритуални танци заливат американската преса. Това е времето на последния им отпор срещу американските власти, времето на бунтове сред тях, на нови идеи, нови ритуали, нови дискусии за съдбата им, наследството им и бъдещето им. Шаманистката идея за сливане с позитивните енергии на Бога-слънце, като най-ярката земна манифестация на Всемирния Дух по време на „Слънчевите танци", е директно поставена в основите на идеята на Бялото братство за хармонизиране с Всемирното съзнание чрез положителните енергии на Слънцето по време на Паневритмията.
Много пъти се е говорило за елементи от устни текстове на красноречиви индиански вождове към американските кблонисти, по-късно вградени както в Конституцията на САЩ, така и в основните документи на правата на човека и някои поправки към Конституцията. Става дума за безпрецедентните текстове на първите американски законодатели, говорещи не за законността, но за предзаконните, надобществени, вечни, иманентни основни правила на всяко човешко същество. Тези шаманистки текстове, формулирани по време на споровете на индианците с колонистите за правата над земята и природните източници, и неприкосновените права на свобода на религия и обичаи, през текстовете в американското законодателство стигат до основните текстове на Бялото братство и залягат на главния му символ: Бялото. Както белият цвят произлиза от смесването на всички цветове-на светлинния спектър, така и идеята за универсална религия е смес от всички народи, раси, вяри и социални слоеве, където черни, жълти, червенокожи и пр. стоят на едно ниво, озарени от всепоглъщащите енергии на Всемирното съзнание.
Можем да продължим още дълго нататък в този дух. Не е нужно. Просто е достатъчно тук да се каже, че надзъртането в духовната и житейската система на Бялото братство, като една от многото съвременни неорто-доксални духовни системи; стремящи се да надраснат църковното сектантство, ще помогне на читателя да надзърне в някои важни за днешния ден аспекти на шама-нисткия светоглед — начините да се живее духовно в един материалистичен свят.
И с това да започнем своята разходка из предутринните, оросени с прана ливади на Бялото братство отпреди шестдесетина години, когато то още набираше сили.
БЕЛИТЕ БРАТЯ И СЕСТРИ И ТЯХНОТО БРАТСТВО
Следва кратко описание на това какво представляваха белите братя и сестри и какво ги отличаваше от останалите им съграждани. Нашето описание е базирано главно на българското Бяло братство, въпреки че посетихме братствата в Монреал и Лавал (Канада), където разгледахме книжарници, лагери, общежития, ресторанти, издателството им и пр. и където интервюирахме няколко от най-активните членове на тяхното общество.
ЖИЛИЩА
Повечето от белите братя и сестри (или дъновистите, както ги наричат техните съграждани извън братството) живееха смесени с населението на големите български градове. Около една трета от тях обаче живееха в предимно крайградски жилищни райони, наречени „лагери".
Най-големият, „Изгревът", се намираше в югоизточния край на София, върху слънчевите склонове на Долни Лозенец — разположение, предпочитано за всички лагери на братството. Лагерът се простираше във формата на голям триъгълник, ограден от запад от — както тогава се наричаше — Борисовата градина (след 1945 година — Парка на свободата); от север и североизток от „Дървенишкото шосе", по-късно „Българо-съветска дружба" и сега „Драган Цанков"), като околовръстната железопътна линия, минаваща през гара Дианабад (по-късно Пионер), опасваше лагера на братството от юг и югоизток.
Всички в този триъгълник бяха членове на братството, с изключение на двете къщи на „Дървенишко шосе" 2 и 8: първата беше на адвентисткия пастор на София, а втората — на най-популярния представител на „Форд" в столицата — Савитски. Там, където бе издигнато съветското посолство (сега руското посолство), бе разположен „салонът" на Бялото братство, където Учителят изнасяше своите „беседи" три пъти седмично. До него бяха „поляната", на която се играеше Паневритмия по изгрев слънце, местната печатница на братството, „кухнята" с масите на открито, чешмата (украсена с важни символични надписи и текстове), розовата градина и пр.
Много от членовете обаче живееха в близките квартали Дианабад (през железопътната линия), Витоша (по протежение на симеоновското шосе по склоновете на Витоша, където живееше един от най-уважаваните братя Борис Николов, както и големия квартал на север, известен под името Четвърти километър (сега Изток), където сестрата на царя Евдокия си построи резиденция (по-късно известна като резиденция на Васил Коларов на ул. „Коларов").
Нищо в лагера не беше регулирано по какъвто и да било специален начин. „Изгревът" не беше комуна в истинския смисъл на думата. Всеки си владееше имота или пък просто в някоя от бараките, които братята сами си строяха върху парцелите на благотворителни симпатизанти без каквито и да било споразумения или договори. Този факт по-късно (през 1951 година) бе използуван от комунистическия режим да постави братството извън закона и да национализира повечето от земята, върху която то бе разположено. Единствено салонът,(над който Дънов живееше в една стая) и кухнята бяха обща собственост в такъв смисъл, че братята и сестрите ги бяха изградили с общи усилия. Независимо от това нямаше никакви документи за собственост (освен за земята, върху която тези имоти бяха построени). Накратко — Бялото братство не беше юридическо лице от гледна точка на законите на страната. Дори паричните му средства се съхраняваха от доверени членове и симпатизанти.
Въпреки че братята и сестрите имаха свободата да си построят каквито искат къщи, много малко от тях бяха масивни. Генералното схващане беше, че след като всички „само временно са на бивак на тази земя", има по-важни цели за преследване и по-важни неща за правене, отколкото да се приковеш в градежите от тухли, камък и бетон. Повечето от белите братя и сестри живееха в шперплатови бараки, в сравнение с които колибата на Хенри Торо край езерото Уолдън би изглеждала като дворец.
Бараката на съветника на цар Борис — Лулчев — беше три на три метра: прозорец, врата, одър и микроскопична кухничка с един електрически котлон. (За да го опише като разглезен царедворец, Иван Пауновски в книгата си за българската управляваща среда през Втората световна война „Възмездието" нарича тази барака „вилата на Лулчев".) Колибата на най-уважавания член на братството след Дънов — Боян Боев — беше три на два метра, защото нямаше дори кухничка. Изключително благополучният бизнесмен и собственик на издателство „Славянски" живееше с .жена си и двете си дъщери в една двустайна къщичка от шперплат.
Подобни лагери имаше край големите градове Бургас, на Черно море, който се наричаше „Изгревът" като софийския лагер, и местността, върху която беше разположен, още носи името му; в Севлиево, където беше най-голямото братско издателство; в Русе; в Пловдив; в Търново и пр.
ВИСОКОПЛАНИНСКИ ЛАГЕРИ НА БЯЛОТО БРАТСТВО
През юни, юли и август Бялото братство строеше високопланински лагери, в които братята и сестрите черпеха положителните сили на непокварената природа понякога с месеци наред.
Най-важният от тях беше „бивакът" на Второто от Седемте рилски езера, където Учителят прекарваше около месец. Лагерът беше високо на линията на дърветата на около 2100 метра над морското равнище и обикновено наемаха катъри от селата в долината на Бели Искър (главно от Говедарци), за да изнесат палатки, чинии и паници, както и завивки (през нощите температурата често достигаше точката на замръзването).
Първото нещо, което се подреждаше, беше кухнята и това ставаше в единствената трайна сграда .на Второто езеро: каменна постройка от суха зидария, покрита с каменни плочи. В нея се слагаха няколко големи казана и всеки ден, около час преди изгрев слънце, главната фигура в братското домакинство, брат «Симеон, караше лед-никовите циркуси да ечат с тембристия му зов: „Вода за чааай..." Чаят, разбира се, се вареше от билки, брани на самото място.
Езерото имаше лодка. Имаше две чешми, където ледената вода течеше в мраморни чучури, оформени като , отворени длани. Тези чешми бяха разположени между Второто и Третото и между Петото и Шестото езеро. Непосредствената околност на бивака включваше целия циркус на Седемте езера, както и съседния циркус на северозапад с Езерото на чистотата и Езерото на съзерцанието. На Седемте езера бяха дадени имена, свързани с части на тялото: Сърцето, Дробовете, Главата, Бъбрека и пр.
Слънцето беше посрещано и изпращано с медитация от Молитвения връх, а целият район бе доминиран от Харамията; връх, който се издигаше между двата цирку-са на Седемте езера и на Езерото на чистотата. Този връх бе любимото място за медитация на по-подготвените туристи на братството.
Стотици хора лагеруваха тук въпреки ниските нощни температури и някои от снимките, направени през четиридесетте години на този век и публикувани в различни издания на братството, показват по повече от двеста души, изпълняващи Паневритмията. Бялото братство беше дълбоко уверено, че когато краят на съвременната цивилизация дойде с идването на края на века, хора от всички раси и от всички краища на света ще идват с хеликоптери да играят Паневритмия на огромните пасбища край Петото езеро. Те не се съмняваха в окултните предания, че циркусът на Седемте езера е една от свещените точки на планетата (заедно с Еверест в Хи-малаите, Арарат в Кавказ, Халеакала в Хавай и Олимпия в щата Вашингтон, САЩ, за да споменем само някои от тях).
Други лагери на Бялото братство се организираха на Равна река, северно от Чаталка в Сливенския балкан (за които се вярваше, че са стара ерупция, представляваща мистичен антипод на Халеакала в Хавай); на Бивака, северно от село Симеоново в ниските склонове на Витоша; между върховете Соколец и Мусала в Рила (най-високият лагер на братството, на около 2400 метра над морското равнище).
ХИГИЕНА, ОБЛЕКЛО, ХРАНЕНЕ
Домовете на белите братя и сестри носеха донякъде необичайното, но приятно ухание на сухи плодове и естествен мирис на тяло. Дъновистите не употребяваха парфюми, дезодоранти, помади и не се соанираха, но се къпеха и миеха по-често, отколкото обикновеният българин. Широко разпространена бе употребата им на „слънчева вода" — просто вода (за предпочитане дъждовна), държана в открити съдове достатъчно дълго, за да се затопли от слънцето. Вярваше се, че такава вода има целебен ефект.
Белите братя и сестри лесно можеха да се разпознаят по облеклото. Носеха дрехи със светли цветове (най-често бяло, светлосиво, небесносиньо и понякога розово и жълто). Червеното не беше желателно: като цвят, управляван от планетата Марс, се смяташе, че носи агресивност. Черното се избягваше на всяка цена като цвят на планетата Сатурн (или „старецът" по окултния жаргон) и се вярваше, че носи силите на Черното братство, които спъват положителните влияния на слънцето.
Най-отличителната черта на белите братя беше дългата им коса: мъжете я носеха до рамената и дори по-дълга. Вярваше се, че косата служи като средство за ловене на важни космически влияния.
Пиенето на леденостудени течности и дори студена вода беше абсолютно забранено. Всички бели братя и сестри бяха вегетарианци както българските есперантисти, толстоисти и повечето теософи. Взимането на хапчета и други лекарства не се препоръчваше, както и прибягването до операции. Повечето бели братя се лекуваха по предписанията на самоукия природен лечител Димков, чиято дванадесеттомна система за лечение беше пулбику-вана през тридесетте години. Някои братя прибягваха и до различно по дължина постене, в известни случаи стигащо до дехидризация.
Подправките бяха добре дошли. Пиеха се билкови чайове, както и кафе в умерени количества. Въпреки че протоколите на първите три събора на братството показват, че на съпътствуващите ги общи братски вечери се е сервирало вино чак до края на двадесетте години, по-късно братята и сестрите възприемат пълно въздържание от алкохол.
Вярваше се, че най-добре е човек да ляга по залез слънце и да става с изгрева.
Починалите се държаха непогребани три дни, преди да бъдат върнати в земята в общите обществени гробища. Единственото изключение е гробът на Учителя Петър Дънов. Той бе погребан в малкия парк на югоизток от руското посолство на улиците „Георги Мирчев" и „Методи Попов"; което някога беше топографският център на софийския лагер на дъновистите.
ОБЩЕСТВЕН ЖИВОТ
Колкото и свободни да изглеждаха традициите и обществената структура на Бялото братство, те бяха пазени ревностно от братята и сестрите.
Най-тежкото задължение на членовете на братството беше личната вноска от десет процента от доходите им, което се правеше доброволно. Не се държеше писмена сметка дали това задължение се изпълнява, или не. Бедните братя и сестри помагаха в кухнята или работеха в овощните и зеленчуковите градини, за да дадат своя принос. Производството на градините поддържаше кухнята.
Повечето от парите се влагаха в основните- линии на интерес на братството: на първо място беше издаването на месечното списание „Житно зърно" и многосерийната поредица с беседите на Учителя; на второ място беше музикалното обучение на децата на братски семейства. Най-талантливите между тях получаваха стипендии, които ги изкарваха през музикалните училища в страната или Музикалната академия в София. Значително число от тях -<- цигулари, пианисти, певци, композитори и диригенти — извоюваха международно признание и високи национални отличия и постове.
Кухнята ежедневно сервираше вегетариански обеди, които бяха абсолютно свободни за всички, било то братя или не. В края на обеда се пускаше касичка за събиране на доброволни дарения.
В специални случаи (главно пролетното и есенното равноденствие) се провеждаха „братски вечери", придружавани с песни и музикални изпълнения.
Специални концерти се организираха в „салона" на братството обикновено в неделя, след неделната беседа на Учителя. Много често световноизвестни изпълнители на турнета в България даваха свободни концерти на „Изгрева". Често гост тук беше тенорът на Виенската опера Тодор Мазаров и като пример можем да посочим, че по време на Втората световна война в „салона" на братството свири прочутият италиански цигулар Паоло Чомпи.
В неделя преди и след беседа „Изгревът" беше събирателна точка за известни български интелектуалци, които си правеха разходката през гората (тогава Борисовата градина), за да дойдат да поговорят с известни членове на братството. Сред тях можеха да се видят земеделският поет и активист Трифон Кунев, популярният есеист Томалевски, професорът по философия в Софийския университет Михалчев, генерал Стоянов и много други.
УЧИТЕЛЯТ
Централната фигура в тези събирания на „поляната" и в розовата градина на братството, разбира се, беше Учителят Петър Дънов. Той невинаги можеше да се види тук, но все пак достатъчно често, за да поддържа открити линиите за комуникация с онези членове на българския елит, които проявяваха интерес към братството. Не е лесно да се предаде с прости думи необикновената магия на присъствието му: строен, висок, с изключително деликатно и красиво лице, сребърна коса, която се спуска на рамената му, големи ръце с елегантни пръсти — той пазеше известна дистанция с тези, с които разговаряше. Независимо от това неговият завладяващ магнетизъм и необичайната му благост приковаваше вниманието на всички. Той БЕШЕ Учителят и на човек не му се искаше нищо друго, освен да седне и да го слуша. При срещите на поляната обаче той предпочиташе да изслушва и да стимулира други да изразяват чувствата си и да търсят мястото си на „Изгрева". Времето, определено да. говори само той, беше по време на „беседа".
Преди да дойде на „Изгрева", Дънов делеше къща на улица „Опълченска" с бъдещия комунистически водач Георги Димитров — и двамата дългокоси, и двамата свързали образованието си с американските протестантски мисии в страната.
Подхожда на това Място да се добави, че Дънов бе започнал дейността си като учен, който пътува из страната по антропологическите си проучвания, свързани с измерване на черепите на българите. За да се издържа по време на тези пътувания, той изнасяше лекции, в които използуваше материал, усвоен от следването си в САЩ. Той имаше голям успех в това си начинание и въпреки че бързо успяваше да завърши и публикува първата си научна книга, огромният отклик по време на лекциите му доведе до това „учителят" в него да надделее над „учения". Така или иначе, вкусът му към систематически, количествен анализ никога не го изоставя напълно. През последните няколко десетилетия на живота си той прави астрономически наблюдения от малката обсерватория над „салона" на слънчевите петна и експлозии, които методически нанася в специалните астрономически дневници, с които се снабдява от британското Кралско астрономическо дружество (ако това наистина беше правилното название на този престижен институт — авторът тук цитира името му по памет!).
БЕСЕДИТЕ НА УЧИТЕЛЯ
Беседите на Учителя се провеждаха няколко пъти през седмицата: в понеделник — за вътрешния кръг от братя и сестри; в сряда преди изгрев слънце беше така- нареченият „младежки клас"; а в неделя в десет часа сутринта беше беседата за широката публика.
Въпреки че салонът имаше сцена за концертните представления, които се провеждаха тук, дървеният стол на Учителя беше поставен в средата на салона с лице към източната остъклена стена. Братята и сестрите седяха в полукръг около него и нямаше никакво чувство за дистанция между учител и ученици. Това беше по-скоро древногръцки кръг: форум, при който интелектите и чувствата се сливаха с тези на своя учител в общ порив за обхващане на дадена тема.
Самите беседи съвсем не бяха интелектуални в обикновения смисъл на думата. Те бяха ту поетични, ту мистични, внезапно осветени от анекдоти и истории, или пък даваха основни духовни формулировки, които се очакваше да бъдат запомнени от учениците и прилагани по-на-татък в живота им. Важното тук бе процесът на духовно сливане между учител и ученик и „словото на Учителя" беше само технически инструмент, използуван да стимулира този процес. Учителят имаше предвид само темата на това, което щеше да даде за деня, когато влизаше в салона, и останалото приемаше плът и кръв според реакциите и скрития отглас, който намираше в присъствуващите (важната причина, поради която неговите срещи с ученици или гости на братството през определените часове през седмицата се наричаха „беседи", а не „лекции" или „сказки"). Независимо от всичко това група братя и сестри, ръководени от брат Боян Боев, стенографираха всяка негова беседа и по-късно текстовете им се издаваха от издателството на брат Калименов в Севлиево. Преди Бялото братство да бъде разтурено и собствеността му да бъде конфискувана, вече бяха публикувани повече от сто тома, някои от тях на чужди езици. Важно е на това място да се спомене, че сам Учителят не редактираше тези томове. За него това, което имаше значение, беше „живата дума" по време на беседата. Независимо от това той не обезкуражаваше учениците си да издават текстовете на беседите, доколкото това им помагаше да растат като ученици в самия процес.
ПАНЕВРИТМИЯТА
Заедно с беседите на Учителя танцуването на Паневритмията беше втората най-важна дейност, която правеше Бялото братство това, което е. Точно както неделните беседи бяха отворени за широката публика, така и танцуването на Паневритмия беше разрешено за всички, тъй като целта й беше точно това, за което бе създадено самото братство: да слее духа на всяко човешко същество на земята с основните положителни сили на вселената.
На „Изгрева" Паневритмията се провеждаше на поляната всяка сутрин между пролетното и есенното равноденствие (което се пада обикновено от 20 март до 21 септември). В началото тя се е играла на бос крак, но в края на тридесетте години и по време на Втората световна война вече никой не го правеше.
Група ученици свиреше мелодията на Паневритмията в центъра на поляната: обикновено имаше цигулки, виола, чело, китари, кларнет и флейта. Братята и сестрите оформяха кръг около тях и играеха Паневритмията, която външно изглеждаше нещо средно между гимнастически упражнения и танц, продължаващ повече от половин час.
Паневритмията имаше силен положителен ефект. Не като от медитация или молитва, но на осъществено чувство за сливане с Космоса.
Тя се състоеше от три неравни части, от по няколко номера, макар че понякога се играеха и по-къси варианти. Първият цикъл беше „събуждане" на братята и сестрите; стимулиране на осъзнаването на непосредствено заобикалящото ги. След като това беше постигнато, се преминаваше към втория цикъл. Това беше „космическото пробуждане"; сливането на братята и сестрите чрез силите на природата (до осъзнаването на които бяха достигнали през първия цикъл) с Всемирното съзнание (или Бог). Третата — по-къса част — се състоеше от произнасянето на известни словесни формули и провеждането на кратки дихателни упражнения, които имаха прочистващ ефект и целяха плавното завръщане на участниците в Паневритмията към реалностите на ежедневието.
Паневритмия се играеше от братята и сестрите в подножието на едно от пловдивските тепета, на хълмовете край Търново, на върха на русенските лозя и на други места, където имаше братства из страната.
ТУРИЗЪМ
Туризмът беше основното хоби на братята и сестрите. Това произлизаше направо от самото учение, което целеше хармоничното сливане на човешкия дух с положителните сили на природата.
Имаше туристически преходи, дадени от самия Учител. Някои от тях бяха леки, като например екскурзията до лагера над Симеоново в подножието на Витоша, която отнемаше час и половина. Други преходи бяха изключително трудни. Трябва да се има предвид обаче, че братята и сестрите бяха най-добрите планинари в страната — някои от тях дълги години работеха във високопланинските метеорологични станции и зимните спасителни служби. Най-прочути между тях бяха братята Галилей, Атанас Минчев, Савата и Игнат Котаров. Последният беше описан от друг прочут български планинар — писателя проф. Асен Христофоров в прочутата му книга ,Скици из Рила", очерка, озаглавен „Мусаленският Бог". Ще бъде справедливо тук да се каже, че на същата слава се радваха и белите сестри. Десетилетия наред станцията на Черни връх във Витоша беше в ръцете на сестра Димитринка, която еднакво справедливо с Игнат би могла да се нарече „Богинята от Черни връх", ако това не звучеше абсурдно за нейната пословична скромност.
БРАТЯТА И СЕСТРИТЕ ИЗВЪН БРАТСТВОТО
В годините, последвали поставянето на Бялото братство извън закона, неговите членове се интегрираха със следвоенното българско общество. Някои от тях вероятно не искаха да си спомнят за предишните си връзки. Трябва да добавим тук обаче, че дори преди разтурянето на братството много негови членове бяха активно включени в обществения и творческия живот на страната.
Андро Лулчев, братът на царския съветник брат Любомир Лулчев, беше важна политическа фигура, както беше и цялото семейство на есеиста брат Томалевски. Между свързаните с двореца фигури бе и генерал Стоянов. Тук трябва да се споменат художниците Васил Иванов, Цветана Симеонова, по-късно Диманов и пр. Имаше композитори, диригенти, много от оркестрантите на Държавната филхармония и Операта; математици, известни прависти, издатели, журналисти; преуспели бизнесмени и индустриалци. Някои от членовете на братството бяха дошли от чужбина, за да живеят близо до Учителя на „Изгрева". Между тях беше чешката балерина Ярми-ла, италианският експерт по мозайките и каменната украса Бертоли, както и внучките на прочутия поет на Хърватското възраждане Надзор.
Повечето от братята и сестрите се задоволяваха, с по-обикновени занятия. Двамата известни астролози на братството — Иван Антонов (който пишеше под псевдонима Иван Изворски) и Влад Пашов (който написа първата системна книга по астрология в България), бяха градинари на братството. Един от най-приближените ученици на Дънов — Борис Николов (който бе поразителен автор на поезия в проза), заедно с брат Бертоли поставиха основите на школата мозайкаджии на братството, което даваше добре заплатена прехрана на много братя. Между тях бяха други доверени членове на вътрешния кръг на братството като брат Методи, който беше учил дипломация във Варшавския университет преди Втората световна война и за кратко време бе заемал дипломатически пост, преди да се присъедини към братството.
Друг добре заплатен занаят, в който братята се славеха като ненадминати (покрай мозайкаджийството и каменоделството), беше паркетчийството и дърводелството.
Ред прочути сгради в България са изпълнени от строителните майстори на братството, като шедьовърът на школата на Бертоли си остават подовете и мозайките на бившата Съдебна палата в София. Мозайките на Министерството на отбраната до Народния театър също заслужават да се споменат на това място като добър спомен от братската строителна традиция.
УЧЕНИЕТО
За учения е трудно да формулира точно учението на Бялото братство. Няма определен текст, от който то би могло да се проучи. Публикуваните беседи на Учителя са само устната част на многослойното сливане между ученици, Учител и положителните сили на природата, както те ги виждаха. Що се отнася до думите на песните, свързани с Паневритмията, само няколко от тях са на самия Дънов, а другите — макар и да са приети от него като постоянни текстове на сутрешните танци на братята и сестрите, все пак са само един от трите елемента (поезия, музика и танц), съставящи Паневритмията. Независимо от това основните характеристики на братството, които привличаха растящото число дъновисти в края на тридесетте и началото на четиридесетте години на този век, са сравнително ясни.
Първата особеност на учението е, че чрез него Дънов иска да изгради универсална религия, в която всички раси, етнически групи, класи, култури, нации, възрастови и сексуални групи да се чувствуват равни като братя и сестри. За да постигне това, той центрира тази религия около основните, прости елементи на човешкия живот, които подхранват положителни чувства. Това се очаква да доведе до елиминирането на историческите натоварвания, които биха могли да стимулират групови противоречия и религиозна враждебност — страдания, достатъчно измъчили нашата цивилизация в миналото.
Фокусът на тези положителни елементи е единственият универсален „Бог", който човечеството е имало досега — Слънцето и неговите сили, които са били боготворени съзнателно или инстинктивно дълбоко в биологическото, психологическото и духовното сърце на всеки мъж и всяка жена, откак свят светува. Има много елементи, които (според популярния окултизъм) пряко или непряко орбитират около този фокус на боготворене, и братята и сестрите ги пазят свято. Това са: светлината, просветлението, яснотата, топлината, радостта, здравето, щастието, растежът, храненето, естествеността и универсалната зависимост от Любов, Благородство и безбрежността на космическото поле за действие.
Крайното обобщение е, че според учението на братството нашата вселена и Всемирното съзнание (или Бог) са едно и също и в тази си форма на съществувание, в този си материален живот на земята човешките същества могат „да видят" Всемирното съзнание единствено проектирани чрез силите на слънцето и множеството му трансформации.
Втората важна характеристика на учението е, че то отрича материалната същност на вселената. Според него всичко — от ядрените частици до галактиките и човешкия мозък — е живо и е съзнателна частица от Всемирното съзнание. Това изисква огромна отговорност към обкръжението на всекиго л добре премислени отношения не само с всяко човешко същество, но и с животни, растения, предмети, както и с елементите и силите на природата.
Според учението процесът на еволюцията е издигнал атома към по-сложни и по-добре организирани (т. е. „по-съзнателни") форми на съществувание по стълбицата на минералите, после растенията, после животните, човеците, белите братя и сестри, учителите, светците и ангелите. Успоредно с този процес на еволюцията може да се случи така (с оглед на това „да бъдат разширени корените на даден дух"), че човек може да бъде прероден в животно, животното в растение, растението в минерал; ангелите да бъдат свалени в светци и пр. — т. е. може да има временна енволюция за обогатяване на даден дух.
Третата характеристика на учението е, че основната цел на братята и сестрите, в рамките на тяхното задължение да проправят пътя напред за овладяното от конфликти и враждебност човечество, е да се издигат стъпка по стъпка към примирението с Всемирното съзнание. Преведено на прост език, това значи да се движат напред към пълна хармония с обкръжението си. Инструментариумът за постигането на това са основните сили, служещи на еволюцията във вселената.
ЛЮБОВТА. Това е единствената сила, чрез която можем да почувствуваме и да си представим (в качеството си на човеци на тази земя) Всемирното съзнание или, казано по-точно — чрез която можем да почувствуваме процеса на своето постепенно сливане с него.
МЪДРОСТТА. Това е силата, която може да ни примири с осъзнаването, че всяка форма, в която Всемирното съзнание съществува, е ефимерна, временна и преходна или, казано направо, че ще умрем.
ЗНАНИЕТО. Това е силата, която може да О2вети за нас хармоничния ред, в който елементите на света и фактите на живота са сглобени заедно в „голямата картина" на Всемирното съзнание, както и основните сили, чрез които сме взаимозависими с него.
ЗДРАВЕТО. Това е силата, която ни учи как да ценим и да се грижим за тялото (формата), което Всемирното съзнание е избрало за нашето съществувание на земята, или за да бъдем по-директни — в което е избрало да съ-съществува с нас.
РАДОСТТА. Това е силата, която ни държи настроени на вълните на космическите сили и ни дава неизчерпаемата енергия да вървим напред към пълна хармония с Всемирното съзнание.
Четвъртата характеристика на учението, която ще изтъкнем тук, е, че белите братя и сестри боравят и са свързани предимно с основните елементи на човешкото съществувание на земята. Те гледат на социалните, политическите, класовите, културните, религиозните, езиковите, етническите и пр. проблеми и тревоги като на „несъществуващи". „Проблеми" (точно както се казва, в учението на Кришнамурти) всъщност няма. Според учението на Бялото братство „проблемите" биват създавани от адептите на Черното братство, които забавят или спъват по всякакъв начин процеса на еволюция и хармонизация с Всемирното съзнание.
Този принцип на грижа само за основните неща в живота е бил мощно средство на съпротива, използувано от братята и сестрите против настъплението на модернизацията, въпреки че то едва започва по онова време в историята на Източна Европа. И все пак дори тогава (в началото на 20-те години на този век) е ясно, че човечеството навлиза в свят, който ще ограничи човешката индивидуалност в името на икономическата и социалната осигуреност, предлагана от индустриализацията. Беше ясно, че модернизацията, въпреки че удължава средната продължителност на индивидуалния човешки живот и увеличава достъпността на образование и масова информация, ще стесни пространството на свободно действие на човека и ще принизи постигането на универсалното хармонично знание и мъдрост до професионална подготовка и индоктринация. В съзнанието на широка част от интелектуалния елит на обществото, в което се роди Бялото братство, беше очевидно, че държавните структури ще намерят начин да засилят „проводимостта" (кон-дуктивността) на социалните механизми и да дирижират груповото поведение; че ще натрупат управленческа власт и ще усъвършенствуват ефектността на бюрократичния тероризъм срещу индивида, за да направят всеки мъж и всяка жена заменими в механизмите на масовата продукция на отворения световен пазар. Влиятелни водачи и мислители, като бившия толстоист Влайков от Радикалната партия и Стамболийски от Земеделския съюз, търсеха пътища за нацията, за да я доведат до точката, в която ще й бъде достъпно всичко, което западната наука и технология може да предложи, без да се подчини на начините на живот на Запада.
Бялото братство не търсеше изход в нов социален ред. За него откопчаването от вътрешното „аз" от груповото поведение, което може да бъде манипулирано от механизмите на модернизацията (били те религиозни, идеологически, социални, класови, расови или езикови), и научаването как да се справя човек с основните необходимости в живота бе единственият път към хармонично съществувание, без да трябва индивидът да се подчини на изискванията на социалното групово поведение.
И тук достигаме до един поразителен пример на синхронизъм, сякаш в Юнговия смисъл на думата! Когато тежестта на западната „модернизация" започна да притиска „индивидуалността" в един свят, обсебен от идеологическа нетърпимост и заглушен от масовите медии, англосаксонският свят видя прераждането на добрия стар трансцедентализъм — т. е. философията на единия нож, единия чифт ботуши, едната колиба с едната врата и на дългите коси, която Емерсон и Торо бяха сглобили точно на същия праг на идващия модернизъм, на който Бялото братство построи лагера си в Източна Европа, седемдесет години след като Торо построи сам колибата си на брега на езерото Уолдън. „Гневните млади хора" и „битниците" отново включиха на скорост чувствителността и културата, постепенно донесла на бял свят песните на дългокосите миролюбци, които еднакво лесно биха могли да се препишат на авторите на текстовете за Дъновата Панеритмия; песни като песента на Харисън:
Ето идва слънцето... Така е добре!
Или пък Джон-Ленъновото:
Всичко, което ни трябва, е любов...
Или всъщност песента на Харисън не е ли наистина някакъв мистичен, обърнат назад във времето, превод на Паневритмията?
Изгрява слънцето... Ще бъде добре!
Вероятно не е превод. Вероятно просто е това, върху което учението на братството винаги се е градяло: че основните положителни сили на вселената ще бъдат на мястото си за нас, за да ги ползуваме всеки път, когато се въоръжим с достатъчно разум да започнем да дирим начин да влезем в хармония с Всемирното съзнание, и че основните между тях са Слънцето (като най-ясната форма, в която Всемирното съзнание ни се разкрива) и Любовта (като всесилната енергия, която ни приближава все повече и повече към истинската същност на нашето съществувание).
БРАДАТИЯ МОРЖ ГОВОРИ ЗА ЛОВЕЦА, КОЙТО СВЕЖДА ОЧИ
Западното полукълбо има двама велики учители: Джон Дюи и Брадатия морж. Учението на Брадатия морж сме го зарязали зад гърба си като пълна глупост, но не мисля, че сме прави.
*
Джон Дюи беше бащата на образованието в напредналото антропоцентрично общество и проповядваше, че знанието не е повече от форма на опита. Неговата теория за „непосредствения импиризъм" съветва младия ловец на щастие да се взира колкото може по-отблизо във всичко и във всекиго, с когото си има работа.
Брадатия морж, който е митологичният учител на примитивното шаманско общество, би се усмихнал, ако чуеше това. Той учеше младия ловец да не гледа хората в лицето. Ето какво казва на едно момче, което учи с него, според една легенда на ескимосите кодяк:
„Гледай добрия ловец, виж колко добро зрение има. Когато ни погледне, цялото ни същество се разтреперва и това е от могъщия му поглед... Когато се върнеш в селото си, когато започнеш да гледаш жените, зрението ти ще загуби силата си. Зрението ти отслабва. Но онези, които не гледат хората... онези, които използуват очите си пестеливо... те, като започнат лов и използуват очите си само да следят дивеча, техните очи са наистина силни."
Очевидно, докато Дюи учи за информацията, че „колкото повече е, толкова е по-добре", Брадатия морж съветва мозъка да не бъде претоварван със затъпяващи сетивността факти.
Не е лесно за нас да приемем, че „фактите" и „истината" могат да бъдат объркващи. Според нашата космого-ния „тази тук" реалност е единствената, която съществува; така че всеки новоустановен факт разкрива същността на вселената мъничко повече. Според шаманисткото мислене обаче (точно както е и за келтското мислене) има много паралелни действителности; така че фактите за една от тях не могат да обяснят другите. За всяка от тези различни действителности, според мъдростта на Брадатия морж, ни трябва различно множество от факти, различен речник, различно зрение, за да ги опишат и анализират.
*
Младият ловец например трябва да прави разлика между два вида зрение: едното е зрението, което трябва да се използува в социалното обкръжение: вкъщи, в селото, сред членовете на семейството, в обкръжението на това, което Джоузеф Кембъл нарича „проявите на ограниченото във времето „това тука" въплъщение на иманентното". Социалният свят, според шаманисткия мозък, е царството на морфогенните сили, на Жената Бог, и метафорично погледнато, ако се втренчим в „женското лице" на този свят, ще получим информация за ефимерните прояви, а не за истинската същност палещата.
Второто зрение е зрението, което човек използува извън дома и селото си, където сезоните на природата се сменят, без човешките прояви да могат да им попречат. Това е царството на проявата на „онази там" същност на нещата и процесите. „Външният свят", казано накратко, е светът на енергията първоизточник, на Бога Мъж. Ако си спести зрението за него, на ловеца ще му стане по-ясно какво се крие под повърхността на нещата и явленията и ще може да види лова си много по-добре.
В китайската космогония двата свята, в които нещата обитават, са представени от принципите „Янг" и „Йин" (мъжко — женско) като метафори на „дивото" и „питомното". Кристъфър Макинтош обяснява в своята история на астрологията, че по тази логика два отделни термина („чия" и „йи") са били въведени за „диво/сурово дърво" и „индустриално дърво", вместо да има една дума за дърво (един от основните елементи в китайската космогония).
Както казва Едуард Сапир, след като изучава семантиката на американските индианци (която подсказва същия шаманистки мозък зад езика както китайската), „човешкото същество не живее само в обективния свят, „истинския свят"... несъзнателно се изгражда върху езиковите обичаи на групата". Така че, докато говорещият английски език има един термин за водата (друг основен елемент в шаманизма), индианците хопи правят разлика между „пахе" (водата в природата) и „кейи" (вода в съд); или, с други думи, водата съществува или като елемент на „дивото/природата", или като елемент на „питомното/дома и селото" и не може да бъде определена извън тях.
Ясно е защо взирането в „кейи" (т. е. домашния/женски елемент), според Брадатия морж, няма да помогне на младия ловец да разбере начина, по който съществува „пахе" (дивият/мъжки елемент). Явно е защо може да се смята, в метафоричния смисъл на думата, както смята Брадатия морж, че ако гледаш как две домакини си крещят една на друга през стобора за това колко не харесват прическата на съседката си, това няма да ти помогне да разбереш накъде е тръгнал светът.
Ако Брадатия морж може да види развитото индустриално общество, което е наследило света му, ще му се стори много женско: не само защото е бъбриво, шумно, ярко, неспокойно, винаги ровещо в долното бельо на другия, но защото е пристрастено към преходното, към това, което е ден за ден, към елемента „кейи", и изцяло е загърбило интереса си към Голямата картина, към „пахе-то". Ще му се стори странно, че знаем толкова много за всяка нова марка дезодорант на пазара и толкова малко за това какво правят аерозолите с атмосферата на планетата.
Освен това Брадатия морж абсолютно няма да може да разбере защо нашите идеали са толкова различни от идеалите на шаманския свят в едно основно нещо и това е „уловът", който човек преследва. За ловеца от едно време ставаше дума еленът и рибата да се вземат от природата и да се пренесат вкъщи за изхранване на семейството. Той трябваше да поддържа неизбежното ниво „кейи" на материалното съществувание на народа си, за да могат всички да продължават да населяват природата и да се наслаждават на „пахе"-същността (природността) на живота. Именно затова ловецът трябваше да се тренира да вижда през знаците на леда и завесите на листата. Брадатия морж никога няма да може да разбере милионите страници на вестниците, изхвърляни всеки ден из градовете ни, които едва ли могат да ни кажат нещо само за „улова" ни, но и за каквото и да било; ще се чуди защо обръщаме гръб към изкуството да си живеем живота заради „фрабджозното чортлуване на каху-ите и калетата" (както казва авторът на „Алиса в Страната на чудесата") на политическите си спорове.
От гледна точка на теория на информацията, за която Брадатия морж не би трябвало да знае нищо, тъй като никога не е помирисвал дори компютър (или „не е имал непосредствената импирична взаимовръзка с компютър" — както би казал Дюи), въпреки че няма проблем да види мъдростите й направо от костния мозък на генетичната си памет, има толкова много смущения, толкова много шум, толкова много буботене на печатарски машини, които бълват факти за абсолютно нищо, че не ни е останала капчица зрителна сила за каквото и да било повече освен ежедневните ни кахъри и клюки.
От гледна точка на Брадатия морж ловецът в нашия свят е подчинен на „връщането към селската сцена". И наистина той не може да разчете вече през леда и листата на гората очертанията на Голямата картина; той чете реклами за нови сенки за очите и бои за космите на пубиса, които можем да купим за приятелката си от „Фредерикс" в Холивуд с намаление по време на разпродажбите по празника на Колумб. Единствената надежда за ловеца е да ги прелисти набързо като нещо неважно и да ги изчисти от съзнанието си, но информацията никога не се изтрива напълно. Отделни битове памет, натоварени с това, което е било възприето, независимо дали става дума за индивидуална или социална памет, не могат напълно да се разтоварят. Тривиални неща, образи на дразнещи социални навици продължават да обитават като духове мозъците ни. Хаби се мисловна материя, милиони и милиони мегабитове памет биват погубени завинаги. Наречете го „информационна ентропия" в днешния ни език, ако искате, въпреки че Платон го е описал чудесно на старогръцки преди повече от 2000 години, когато се аргументира, че писаното слово в края на краищата напълно ще ни изпоска мозъка. Брадатият морж също предупреждава срещу това на езика юпик от десет хиляди години насам. Въпреки това ние продължаваме да въртим дръжката и да произвеждаме социални иританти с очи, изскочили от главите ни като зрителните антени на листни жаби.
Прелиствам някои излезли напоследък публикации от втора ръка и ми се струва, че Брадатия морж се надига от водите на Потомак под надвесените чинари на Рузвелтовия остров да ни посъветва. „Сведете очи! — казва той. — Захвърлете вестниците! Не слушайте радиото, не гледайте телевизия!" — проповядва той. И тогава само за месец-два ще можете да видите пасажите на паламуда под леда как наближават от километри разстояние и как еленът върви през гъстата шума. Точно както тези серт тлингит-ски кучета виждат във вълшебната приказка на разказвача Наакалаан, когато сгащват човека-мечка в подземната му бърлога:
„...Зрението на кучетата се стрелкаше в бърлогата като стрели... Виж например слънцето. През каквито и мънички дупчици да има, лъчите светят вътре. Точно така става. Човекът-мечка се спуска. Счупва стрелите на специалното зрение, дето се стрелкат отвън. Цялата работа спира за миг, после пак почва. Кучетата и проницателните им погледи пак проникват в бърлогата."
Вярно, че звучи патетично, знам! И въпреки това се чудя защо проповедта на Брадатия морж така запленява въображението ми и защо толкова мразя този получовек-полузвяр, дето чупи стрелите на чистото „пахе"-зрение с мазните си лапи.
Каталог: 01-Bulgarian -> 15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Besedi%20i%20ezoterika%20bulgarska15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Besedi%20i%20ezoterika%20bulgarska -> Учителят Беинса Дуно Георги Томалевски бележки за читателя15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Besedi%20i%20ezoterika%20bulgarska -> Соланита ♦ всемирният култ на боговете и човеците15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Besedi%20i%20ezoterika%20bulgarska -> За родословието на учителя петър дънов александър Периклиев Георгиев15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Besedi%20i%20ezoterika%20bulgarska -> Тайните на злото15.Knigi,%20statii,%20video%20-%20Besedi%20i%20ezoterika%20bulgarska -> Мисията на Българите Елементи част II петър Дънов – Учителя
Сподели с приятели: |