ГЛАВА ВТОРА
ВДЪН ГОРИТЕ ТИЛИЛЕЙСКИ
УНИВЕРСИТЕТЪТ НА МАГИЧЕСКИЯ КАЗАН
ПЪТИЩАТА НА ШАМАНА
ДЕТО НИТО ПИЛЕ ХВЪРКА, НИТО ХВЪРКА, НИТО ПЪРКА
КОМПОЗИЦИЯТА НА ЕДНА БАЛАДИЧНА НАРОДНА ПСЕН
ПЕЧЕНЕЖКИЯТ И КУМАНСКИЯТ ХРИСТИЯНИН
БЪЛГАРСКИТЕ ПОСРЕЩАЧИ НА СЛЪНЦЕТО
БРАДАТИЯ МОРЖ ГОВОРИ ЗА ЛОВЕЦА, КОЙТО СВЕЖДА ОЧИ
Метафори на шаманската космогошя
Във втора глава се описват някои от класическите шамански схващания за строежа на вселената: какво представлява тя, как изглежда, каква е същността й, как функционира, какво е нашето място в нея. Спорадично се засяга и въпросът за това как някои от тези схващания са прераснали и са се развили в ред модерни концепции в науката, математиката, лингвистиката, средствата за масова информация, изкуствата, народните песни, религията и пр.
УНИВЕРСИТЕТЪТ НА МАГИЧЕСКИЯ КАЗАН
Още от римско време нашите писатели и учени са проучвали и са съобщавали за света на шаманизма като за диващина, която трябва да бъде покорена и цивилизована. Юлий Цезар и гърците Деодорус Сикулус, Атенеус и Посидониус преди повече от две хиляди години описват варварските обичаи на келтите. Половин хилядолетие по-късно византийски и германски историци, дипломати и философи на политиката докладват за това колко отвратителни са българите и унгарците по течението на Дунав.
След още дванадесет века руските експедиции, на изток в Азия се върнаха с богат материал за ескимосите на Аляска и Сибир. Това е най-старият научен архив на тази тема и днес той се съхранява в Петербургската академия на науките..
След още две столетия руският император Николай основа Казанския университет със специалната задача да бъдат проучени остатъците от средновековната българска империя на река Волга. Става дума за десетина фински, български и татарски народности с устойчиви култури, които твърдо устояваха на руското влияние и които императорът мечтаеше да втъче като органична част в своя мечтан азиатски казан за претопяване на народите. Благородството на този подтик за цивилизоване на диваците в очите на руската управляваща класа може да се види от факта, че дори през следващия век русите продължават да наричат племето на ненетите „самоеди", т.е. канибали.
Това не е флагрантно изключение, разбира се. По същото време американските антрополози започнаха да проучват американските индианци и да разсейват предубежденията за тяхната чудовищност. Независимо от това американските индианци — като крайно опасни — останаха под администрацията на Военното министерство горе-долу дотогава, когато и на сибирските ненети бе върнато истинското им име. Мисля, около 1922 година.
Експериментът с Казанския университет завърши по неочакван, но многозначителен начин. Вместо да привлече местната „дивашка" култура към съкровищницата на западното знание, този научен кръстопът на брега на Волга прие мощен приток от идеи от шаманската мисъл, която уж трябваше да издигне.
Като се основа пряко върху шаманския нелинеен модел на вселената, Лобачевски изгради основите на новата следевклидова геометрия. Изучаването на алтайските, тюркските и угрофинските езици и музика ги показаха толкова различни от индоевропейските езици, че бе невъзможно да се опишат с традиционния инструментариум на схоластичната граматика. Това доведе до първите кълнове на структурната лингвистика и антропология. Успоредно с всичко това ученикът на Лобачевски, Велимир Хлебников, поведе модернизма в руското изкуство, архитектура и историография, като в същото време започна да пише поезия с образи и значение, търсени отвъд ежедневната практика и предавани с неразбираем собствен негов език; точно както и шаманите „говорят" по време на транса си, когато „преминат в другия свят". Така наречените „заумици" (отвъд разума думи) на Хлебников, разбира се, отиват далече отвъд „заумиците" на неговия съвременник, също математик, при това от сроден на шаманите келтски произход — Карол, — в безсмъртната му книга „Алиса в Страната на чудесата".
Ако погледнем назад, ще видим, че почти цял век преди нововъведението на Лобачевски в математиката основателите на Съединените щати въплъщават мисленето на вождовете на американските индианци в конституцията на републиката, за да изразят по-добре и по-пълно схващането за единността на човечеството и неделимите свободи на човека, отколкото това би могло да бъде направено от европейското либерално мислене.
Единадесет века преди това българските философи от Търновската школа за пръв път развиват принципа на модерното преводаческо творчество като „пресъздаване" на комуникативните функции на текста на напълно нов език далеч отвъд повърхността на семантичното ниво на текста, т. е. да се „преживее" наново живият текст, вместо да се интерпретира лингвистично значението му (сравни с основната формула на Лао Це, че „дао (пътят, начинът), ако бъде обяснено, не е истинското дао" на нещата). Йоан Екзарх проповядва да се превежда сърцето на текста, което е скрито под думите, а не външното им значение — една чисто даоистка идея, напълно чужда на западноевропейското логическо съзнание, което в повечето случаи не може да проникне под повърхността на семантиката на текста до ден-днешен.
Що се отнася до трудностите, с които ще трябва да се справяме утре в областта на физиката на елементарните частици и астрономията, психологията, антропологията, лингвистиката, фолклора, теорията на изкуствата и литературата и пр., това, което изглежда днес напълно невъзможно да се обясни в границите на модерните концепции за вселената, е просто като фасул за шаманската космо-гония.
Защо това е така, много лесно може да се разбере, ако се има предвид, че структурите на езика отразяват структурите на мисленето, и ако се схване, че повечето езици на света, на първо място езиците на шамански мислещите народи, нямат нищо общо с антропоцентричното модерно схващане за Човека, застанал в центъра на вселената и извършващ различни неща с предметите на обкръжението си. И това е така, защото човекът ни най-малко не стои в центъра на всемира, а е само една миниатюрна бучка протоплазма в общия поток на влачещата се течаща пълноводна река от материя и енергия, и индоевропейските езици отразяват ясното съзнание за тази очевидна истина. Всяка научна дисциплина ясно ни казва това: биология, история, психология, физика. Независимо от това нашата модерна западна идеология не може да порасне до нивото на това просто знание, че ние и природата сме едно, и упорито настоява и се опитва да ни втълпява, че сме някакви рамбовци или каквито и да било свръхгерои и че именно ние сме, които си правим каквото си искаме с девствеността на безмълвната и безропотна госпожица Природа. Накратко — умът ни придобива знания, с които нямаме смелостта да се изправим лице в лице поради индоктринацията, получавана от нашата култура.
Шаманската мисъл е примирена с пътищата на вселената. Тя приема, че човек е част от вселенския поток, независимо от това дали този поток е от светлина или помия, енергия или материя, и поради това всяко ново-овладяно зрънце от знание не влиза в противоречие с предразсъдъците на антропоцентризма.
Когато индоевропеецът говори, той рисува всичко, което става, като резултат от действията на някого, на някакъв субект, който прави нещо на някакъв обект, който от своя страна понася .последствията на действието, което го сполетява. В езици, стоящи извън индоевропейската група (египетски, берберски, баски, кавказки, арктически и пр., включително келтският, който е под тяхно влияние), се предпочита само логически акцент на действието вместо силен субект на действието и този предпочитан неперсонифициран агент на действието е изразен с глагол в безлична, пасивна конструкция. Тази особеност е толкова силна, че дори говорещи индоевропейски езици, които са били изложени на келтската мисъл, предпочитат безлични пасивни конструкции в случаи, когато индоевропейците нормално не биха помислили дори за такова нещо.
Там, където американецът би казал: „Ние свършихме работата и отидохме да обядваме" („We did the job and went to lanch"), британските потомци на келтския крал Артур ще предпочетат: „Работата, бидейки свършена, дойде време да хапнем" („Тhe job being done, it was time for ua to have some lanch"). Там, където водопроводчикът от фирмата за домашни услуги Джони Би Куик казва: „Поправих клозета", българският заваркаджия ще каже: „Стана работата!" (т. е. счупеното, вместо да стои както си е, взима, че става и се самопоправя), а турският кенефчия ще каже дословно: „То се погрижи за себе си", на което собственикът на банята ще отговори: „Нека реколтата да е добра" („Bereket versin").
Там, където германецът ще каже: „Аз съм германец" („Ich bin Deutsch"), старите ирландци ще кажат: „Is di Ultaib dom – i.e. it is of the Ulstermen to me“ - т. е. „То е от улстерци на мен", докато леля Кута от Сливен би казала: „Докарва го на немец" („Не brings it to German").
Според шаманското мислене никой не „го прави" (не прави нещото). То (нещото — предметът или действието) бива пренесено в това тука битие от един от безбройните паралелни отвъдни светове, от които то идва, и продължава нататък да носи вечното си и изначално състояние. От шаманска гледна точка „работата се оправя" не непременно само защото някоя личност я е свършила, поради очевидния факт, че водопроводчикът е повече от Джони или Пешо, или Хасан. Освен иванството си и пешовщината си, и хасанщината си той е и въплъщение на професионализма на майстора, който го е учил, той е съсъд, носещ нататък във времето (с много още майстори) занаятчийските традиции и опитности на зидарската гилдия, формите и начините, по които се нравят домашни услуги в селището, и пр.
Когато момчето ескимосче убие първия си тюлен, майка му изписва с черно кръг около очите му, което символизира, че той вече е получил извънредното зрение на ловеца, което е много по-силно от личното човешко зрение и липсва в жените, децата и старците, които не ходят на лов. Вярва се, че това е ново зрение, идващо от великия дух на лова, и ритуалите около това просвещаване в нова опитност и култът към мистичния й произход по същество не се различават от ритуалите, свързани със старите занаятчийски традиции около удостояването на някого със званието майстор. В някои ескимоски племена посвещаването на младежа в новата му същност на професионален ловец стига дотам, че му се дава ново име. По същия начин титлата става част от името на майстора: уста Генчо, доктор Берон, майстор Гюро и пр.
Ако Джони е посветен на занаята да прислужва във вагон-ресторанта на презконтинентална жп линия, навремето той е ставал „Ричард", както са били наричани всички черни вагонни прислужници от белите пътници. Тук Джони/Ричард е само преходна фигура в големия процес на това да се прислужва в кухнята, да се сервира на масите и пр., както правят всички Ричардовци, и затова той не може да каже: „Аз направих това и това." Той iма само грижата като професионал да се погрижи „работата да бъде свършена" или „да стане". Безлично.
Именно тук става ясно защо по тази логика Германецът трябва да знае, че не може да бъде субект на факта, че е Германец. Ако не може да се каже дори че Той е поправил банята, която се е оправила от занаята, на който той е носител, още по-малко може да се каже, че Той е направил каквото и да било, за да Бъде немец. Той очевидно е бил само субект, т. е. „потърпевш" на герман-ството си, на германщината си, на историята на нацията си, на семейството си. Затова именно той би трябвало да каже: „То е от германци на мен", или поне по сливенски: „Докарвам го на немец." „Такованкото ми" е било донесено или дадено „както се донася (както се дава) на германците". Както и да го въртим, както и да го сучем — така е по-логично. Индоевропейската мисъл не само е ненаучна, но дори чудовищно маниакална с антропоцентризма си.
*
Второто нещо, което пречи на европейското мислене да се примири с развитието на науката, е липсата на чувството за относителност; нещо, отсъствуващо в индо-европейските езици. Има изключения, разбира се, като британския английски сред германската езикова група, който е бил под влиянието на келтските езици на Британските острови. Подобен е случаят с българския сред славянските езици, който пази средновековните си корени на славянски език, научен от тюркски говорещо население, преминало на юг от Дунава. Тази липса на относителност в индоевропейския е отразена в много неща като системата на предлозите, системата на падежите и пр. — все неща, произтичащи от силния субект в индоевропейския. Разликата в мисленето зад езика обаче най-добре се изразява в глагола и системата на глаголните времена.
Ако сравним тези системи в генетически сродни езици, един от които е чисто индоевропейски като руския, а другият е на славянски, говорен от смесено тюркско население, ще видим огромна разлика. Руският има три и само три глаголни времена: сегашно, минало и бъдеще. Българският със своите предварителни, условни и преизказни времена за сегашно, бъдеще и минало има повече От тридесет глаголни времена.
Същото се наблюдава и в германската група с британския английски, който — повлиян от келтския — има десетки глаголни времена, които в американския английски (т. е. английския, говорен от линейно мислещите, рационални шведски, италиански, полски и пр. емигранти в САЩ) са направo изхвърлени в коша за боклука.
Много от тези глаголни форми, разбира се, не са „времена" в стриктния смисъл на думата, защото не се отнасят до „времето", в което се провежда действието, а до аспектите и модалностите на действието, които за индоевропейския мозък не представляват интерес. Сегашно историческото време например, което се употребява за описанието на събития със специално значение, всъщност не изразява никакво „време" на действието. То се свързва със събития, протекли както в миналото, така и в настоящето и в бъдещето и има не-ефимерни, „увековечени" пропорции. Следните три изречения описват действия, станали в миналото, настоящето и бъдещето, с глаголи в сегашно историческо време: „През април на първата година от нашата ера Исус възкръсва", „Днес Източна Европа полага основите на демократизацията си", „В края на света човечеството се изправя пред Страшния съд." Ако читателят превключи на шаманското си мислене, лесно ще разбере, че и в трите изречения не е важно това, че действието е станало в миналото, настоящето или че ще стане в бъдещето, а това, че става дума за действия, измерващи се в мащабите на същностното в съществуванието ни, и се бележат със сегашно историческо, за да се разграничат от действия на нивото на ефимерното ни, преходно съществувание. В случай че става дума за ефимерно действие, би трябвало да се употреби минало, сегашно и бъдеще: „Беше по черешово време, когато бай Ицо най-сетне се надигна и се прозя", „Какво правят зидарите ли? Ами не виждаш ли, замазват основите", „Делото срещу обвинените в кражба ще се гледа утре в четири следобед."
В сибирските езици, тюркските езици, угрофинските, в езиците на американските индианци и ескимосите се употребяват десетки частици, които се прибавят към глагола, за да изразят различните аспекти на действието, за което става дума: дали е станало преди друго действие, дали фокусът е на започването му, на протичането му или на завършването му, дали сами наблюдаваме действието, или са ни разказали за него, дали се извършва от един човек или от много хора, дали групата, извършваща действието, го извършва в съгласие, или всеки от групата го прави на своя глава, дали действието е опитано само за малко, дали е обичайно, дали се повтаря често, или пък е единичен случай на провеждането на такова действие и пр., и пр, в много случаи е почти невъзможно да се преведат дори описателно значенията на тези частици (представки, наставки и пр.), или да се предадат глаголните времена.
Тлингитски
|
Български
|
Английски
|
ун
|
стреляй
|
shoot it!
|
уунаа
|
стрела
|
shooting instrument
|
а(х)унт
|
стреля, застрелва
|
he is shooting at it
he is shooting it
|
на(х)унт
|
обстрелва
|
he is shooting at it
over and over again
|
акгуу(х)уун
|
застреля-ще (ост.)
|
he will shoot it
|
уутуу(х)уун
|
застреляхме
|
we shot it
|
|
изпоназастреляхме
|
we shot each one of
them one by one over and over again
|
|
слизам
|
I discend
|
|
заслизаха
|
they started discending
|
|
изпоназаслизаха
|
they started discending in a dispoersed droup each one at a different pace, some of them being still on top while as some of them being further down ahead
|
Сподели с приятели: |