ГЛАВА ТРЕТА БОБЕНИ МУСТАЦИ И ПЪПНИ ВЪРВИ

БЛЪСНИ-МЕ-ДРЪПНИ-СЕ

ВРЕМЕТО КАТО МОРАЛНО ПРОСТРАНСТВО В ПОЕЗИЯТА

ДА ПРЕКОСИШ ГРАНИЦАТА, ЗА ДА НАМЕРИШ АЛТЕРНАТИВНО „АЗ"

МНОГОТО НОВИ ОРЛЕАНИ

РАЗГОВОР С ЛАНДСБЕРГИС

ИЗТОЧНОРУМЕЛИЙСКА ЛИТЕРАТУРА

ГРОБЪТ СРЕЩУ ПОДЗЕМНОТО

БАЕНЕ

Метафори на пренасяне от долния в горния свят

В Глава трета става дума за метафорите за прост­ранство в шаманската космогония. Тя надниква в някои аспекти на класическата шаманска концепция за „шифтинга" (пренасянето назад и напред от този тук исто­рически ограничен свят в паралелния свят на вътрешно присъщото и вечното) и как тази концепция се проявява в днешното изкуство и култура: експатриотизма, пре­косяването на границите, за да се намери алтернатив­ното „аз", времето, разглеждано като морално прост­ранство в поезията и политиката, несъстоятелността на илюзията за обединяване в национални държави, мета­форите на подземния свят и смъртта и така нататък.
ДА ХОДИШ ДА СЕДИШ

Като се преместихме от Сливен в София през 1936 година и слушах как говорят софиянци, и открих в учи­лище, че литературният ни език, на който ни учеха, съв­сем не беше езикът, на който си говорехме вкъщи с баба и дядо, просто ми се взема акълът. Открих, че в нашия „сливнянски" език има сума ти неща, които могат да се кажат по литературному, и просто не проумявах защо ние ги казваме по друг начин.

Казваше се например по български: „Моля ти се, спри това радио, че ми се наду главата!" И ако се заба­виш да го направиш, ще настоят: „Ще угасиш ли това радио, моля ти се!" Баба Янка обаче казваше: „Иди угаси това радио, че ми се наду главата." И емфатичното: „Ще вървиш ли да го угасиш, или не?!" По бъл­гарски просто се иска нещо да се направи, пита се „ще" го направиш ли, „щеш ли", т. е. искаш ли да го напра­виш. Просто и логично. Отде-накъде в нашия „слив­нянски" не става дума за нещо просто да се направи, за да настъпи тишина, защо не се пита дали другият иска да го направи, или не, а става дума за някакво „вървене". Някакво „ходене". Какво ходене тука? Нали става дума за това да си протегнеш ръката да завъртиш копчето; а те питат ще ВЪРВИШ ли да го завъртиш. Къде да идеш!

Пораснах малко и ме успокоиха — това просто било от простотията ни. Диалект. Провинция. Неправилен на­роден говор.

После учих английски и открих нещо още по-порази­телно. И там същото! И на английски се казва „ще загася радиото", и също така „ще ида да загася радиото". Тоест .,ща, ища, искам, воля, решил съм" да загася радиото. „I will turn off the radio." Логичното. И пак това странно и тотално нелогично „ходене" да се гаси. „I am gping to turn off the radio." Къде да ходиш!

И по-нататък дойде още по-странното. Оказа се, че в други славянски диалекти, в други славянски езици „не се ходи" да се направи нещо, а се иска, „ище", т. е. „ще" да се направи нещо. Същото с английския; както българ­ският е изключение сред славянските езици в тази особе­ност, така и английският е изключение сред германските езици за същото. Само англичаните „ходят" да правят нещо. Другите германски езици нямат такива спомага­телни глаголи, свързани с движение от едно място в друго, за да се изрази промяна в ситуацията; в аспекти на сцената.

И най-накрая, след петдесет години чудене ми дойде наум, че това е плод на шаманската ни връзка. Ние сме българи, тюрки, шамани, научили се да говорят славян­ски. Англичаните като нас са смесени с коренното насе­ление на островите, което също има шаманска космогония — това са галите, келтите, и ето че и те питат новодош­лия в къщата си гост: „Ще вървиш ли да седнеш?" „Are you going to sit down?" Къде да върви? Той току-що влиза. И как ще ходи да сяда, като сядането е точно обратното на ходенето. Но така е и по сливенски и ние възмутено казваме за мързеливеца в туристическата ни компания: „Остави го бе, ние сме тръгнали да вървим, а той ходи да седи!"

Това „ходи" всъщност, разбира се, е спомагателен глагол, изразяващ обичайно действие (habitual action — от „хабитат" = убежище), както се казва в нормативната граматика, но въпросът тук е, че самият смисъл на поня­тието „обичайно действие" не е ясен. Това по-лесно може да се обясни (или по-скоро единственият начин това да се обясни е), като се приеме, че тук става дума за остатък от шаманската космогония. В тази космогония множест­вото паралелно съществуващи светове, аспектите на на­чина, по който протичат нещата, стилът, по който рабо­тите „стават", т. е. общият им начин на „вървене" носи всяка за себе си свой собствен характер. Свой навик, по който нещата стават. Своя „къщичка", „пещерка", „неп­роницаемо кълбо", „корпускула", където нещата имат навика да стават по техен си начин, а не както тука. Тези паралелни светове обаче са раздробени като растер на безкрайно малки елементарни „начини на ставане" на нещата. Ако аз съм човек, който седи, аз съм в една корпускула на състоянието „седене". В следващия миг аз се премествам в друга корпускула, в друго състояние, което е „вървене", и докато бях в корпускулата на седе­нето, всичко там, в тази корпускула, седеше, а когато се преместих в корпускулата на вървенето, всичко се сведе до вървене. За да се преместя от едното състояние в другото обаче (ако мисля по шамански), важното е, че минавам от едната корпускула в другата, че се премест­вам, че някак извървявам, прехождам от едната корпус­кула, от едното състояние в другото.

И така, в първа корпускула аз седя. Във втора корпус­кула аз ходя. Но за да попадна във втора корпускула, аз трябва да се преместя от първа във втора, трябва да извървя пътя дотам, така че, ако някой иска да се измес­тиш от първа във втора корпускула, съвсем правилно ще е да каже: „Хубаво си седиш, но защо не вървиш малко да походиш?" Или: „Защо не вървиш да поскачаш?" „Защо не вървиш да лазиш?" и пр.

И ако минава от втора в първа корпускула, ще е пра­вилно да се каже: „Много ходих, я да вървя да поседна."

Тези смени на състоянията в конкретните малки кор-пускули, естествено, се вместват в по-големи корпускули или „контейнери" на начините, по които стават нещата. Моето сядане и ставане, вървене и спиране в конкретните елементарни корпускули може да е включено в един по-голям контейнер на действието „пътуване" или на дейст­вието „екскурзия", в което многократно се преминава от ходене в стоене и от стоене в ходене. Дадени членове на компанията може да са в състояние на вървене, докато други да решат да седнат или са окончателно уморени и не искат да продължават нататък, така че в една по-голя­ма корпускула на действието „екскурзия" може да въз­никне ситуация, при която „Ние сме тръгнали да вървим, а той ходи да седи".

Нататък един такъв голям контейнер може да е вклю­чен в още по-големи контейнери, в които протича харак­тер на действие или състояние, начин на живот, стил на работа, съдба на цял народ, морално или аморално поведение на цяло семейство или нация. Важното е едно: че промените, това, което става едно след друго, т. е. исто­рията, времето се изразява чрез пространствени измест­вания, а не чрез протичане от минало през сегашно към бъдеще. Шаманският мозък и шаманската космогония е съвършено различна от модерното западноевропейско историческо (временно) мислене.

Вижте мозъка, който стои зад следващите глаголи и изрази, за да добиете чувство за шаманистката логика и начин на мислене:

„It ran dry" Тоест не „пресъхна", а „изтича да стане сухо". На български е „стана сухо" или виждаме резул­тат на промяна, но пространствена промяна: „стана да ходи сухо", „хукна да ходи сухо", „ходи да става сухо".

„Из-съхна", разбира се, в основата си е свързано пак с пространственото изместване от корпускула в корпускула. „Из-съхна" всъщност ще рече „из-сули се" от старата корпускула на мокрост в новата корпускула, където е новото състояние на сухота. ИЗ-мъкна се.

Из-грев и зад-лез. Изгрява слънцето, като излиза, хо­ди да се дига над хоризонта. Залязва слънцето, като полазва зад хоризонта.

Това става, разбира се, в един свят на северното сия­ние, на дълги зими и лета, които се сменят в един ритъм, пулсиращ в мозъка ви с ритъма на вечната непроменимост на цялото, което е изпълнено с малки промени от едно в друго. Малки из-лазвания и зад-лазвания от бяло­то в черното, от доброто в лошото. От тази корпускула, която цялата е едно състояние, в онази корпускула, която цялата е в друго състояние. Така е — за примитивния ескимос и алтаец и неговите елени и тюлени.

Нека подскажа нещо много страшно обаче: когато стане дума за алтаеца в модерния свят, за алтаеца в свят прекроен, където не се излазва и задлазва, където не се потъва от бяла в черена корпускула, не се излита само от долния в горния свят и обратно, а времето тече в една посока. Където има история. Където всичко е построено, всички институции и закони на обществено поведение почиват на представата, че се отива от по-простото към по-сложното, от по-несъвършеното към по-съвършеното. Защото става дума за едно съзнание, което, поставено на нивото на големите национални въпроси и на съдбата на нацията при всяка историческа промяна на ситуацията, няма да гледа на промяната като на промяна само на отделен елемент, а като на преминаване в нова корпуску­ла, където всичко е различно. Където цялото „седене" се е превърнало във „вървене".

Ако погледнем на българската история и на българ­ското мислене, и на българското политическо поведение от тази гледна точка, ще видим колко леснообясними са вечните мистерии на българските истерии. От състояние­то на граждани на Османската империя (османци от тюркски произход в качеството си на българи) ние се превръщаме в свободни славяни. Това не е промяна на един елемент в нашето историческо развитие обаче. Не може да бъде по нашата космогония, не е сменен само един-едничък елемент, т. е. че имаме свободно държавно устройство, а всичко е друго, понеже преди сме били в корпускулата „второкачествени османци", а сега сме в корпускулата „свободен славянски народ" и всичко пре­ди е било черно, и всичко сега е бяло. В тази нова корпускула няма минало и бъдеще, в нея има тоталността на „вървенето само", на свободата само, на славянщи-ната само. И ето че всички в тази нация сядат да пишат нова история, според която ние нямаме нищо общо с това, че сме българи, нямаме нищо общо с робска психи­ка, винаги сме били свободни и горди, винаги сме били патриоти, винаги сме се бунтували (петстотин години ежемесечно) срещу турците и пр. Започва пренаписване на всички факти. Започва смяна на правописи, започва чистене на думи, започва прекръщаване на селища, на Цялата топонимия. Край, ние вече не ходим да седим, ние сме тръгнали да вървим, а когато сменяме топонимията, не ни интересува, че дори ако десет години след смъртта на Йовков или Вазов започвате да ги четете, те ви звучат като чужди автори, защото дори действието в техните разкази да се развива във вашето село, вие не можете да откриете местния пейзаж в това, което Вазов пише. Не се идентифицирате със ..Силистра Йолу", къде­то става пикникът на героите от „Чичовци", защото в новата корпускула на свободата българите нямат нищо общо със Силистра Йолу, не са правили курбани там триста години, не — това е ливадата на името на генерал Тошев или Георги Димитров, Адолф Хитлер или Стефан Савов. В зависимост в коя политическа корпускула сме се наврели за две-три годинки, защото в политиката всичко е от ден до пладне.

Същото е и с другите българи — македонците. И те не са османци — станаха българи, дори вдигнаха рево­люции като българи по Илинден. Какво от това! В нова­та си корпускула станаха югославяни, в следващата ще станат някакви си македонци (нация!) — нищо, че класи­ците им писатели пишат, че са българи от българския град Струга, — сега всичко назад се преиздава, сменят се заглавни страници на стари книги в архивите. Нищо, че политическите смени са от ден до пладне.

Не и за шаманския мозък, разбира се, защото там няма течене на история, там няма преходност, там има тоталност на прехвърлянето от корпускула в корпускула. Шаманът няма история, защото във всеки момент от историята си предрешава всичко, което е около него, всичко, което държи в спомените си и знанията си в дрехата и стила, и битието на новата си пространствено-морална корпускула. Няма Силистра Йолу, нямат герои­те на Булаир, за които сме пели песни, няма смисъл за нашите деца дори дадена глава в романа на Вазов „Под игото", озаглавена „Тлака в Алтъново", защото дори децата от същото това село не могат да се приобщят към творчеството на най-големия ни национален писател до­ри когато пише за техните деди, тъй като селото им от Вазово време се е преименувало сто пъти, от Батенбергово през Певците до Българо-съветска дружба и Монтана.

Българинът няма история. Няма минало. Той е дено­нощно рушащ общественото си обкръжение алтайски монголоид. Той денонощно строи и руши паметници, прекръщава и кръщава улици, села и градове, лепи нови табели и печата нови бланки на общините си, кове и разковава тараби, пребоядисва, прави нови градоуст­ройствени планове и бута стари квартали, развява байра­ци и учи чужди езици, мята се от мехур в мехур на обществено поведение и морални обвързаности и крясъци за погроми срещу нещо, което не отговоря на новия мехур, към който е тръгнал да върви, сменя минижупи с котленски сукмани, денонощно надува радиостанциите си с народна музика от професионални музиканти и аме­рикански джаз от цигански кънтриджии, гради опери и разиграва мечки и маймуни на синджир пред тях, пее антитурски песни на мелодиите на малоазиатски маане-та, обявява се за японец на Балканите, брат на трудолю­бивия Дойчо, друса казачоци от дъното на славянската си душа с освободителя Альоша, разбира се, в американ­ско яке на Зелените барети. Дълбае дървени лъжици и монтира компютри, като оголва жиците със зъби. И, разбира се, прекръщава кюфтетата си „принцеси", а кифлите си — кюфтета (на всички езици прочутото „хамбургер" просто значи „кюфте"). Уви! Влезеш си в шаманския контейнер, корпускула, мехур — и там всичко е тотално друго, там всичко ходи да върви поновому. Тебе те няма. Ти си само пълнеж на мехури. Днес си Стоян, утре си Соколово око, вдругиден Джери, сетне Альоша или Радж Капур. Тъй шъй тя.

Когато бях в първоначално училище, доктор Дулитьл още беше на мода с двуглавата си коза Блъсни-ме-дръп-ни-се. Или да не беше антилопата Дръпни-ме-блъсни-се? Както и да е, нещо такова!

По онова време всеки цирк имаше двуглава коза, така че двете глави на антилопата на доктор Дулитъл нямаше да са кой знае каква сензация, ако бяха на една и съща шия, както стоеше работата с всяка нормална двуглава коза. Само че главите на Блъсни-ме-дръпни-се гледаха в противоположни посоки. Когато едната глава дърпаше, другата се влачеше и когато едната блъскаше, другата се дърпаше. Много специална работа!

Такива бяха героите на нашите детски книги. Специални! Ще вземат, че ще идат на някой остров. И на тоя остров ще има пирати. И Блъсни-ме-дръпни-се ще ги блъска и ще ги дърпа, и ще блъска, и ще дърпа, докато се предадат. Беше истински герой тая коза. Не като героите на сегашните дет­ски книги, които ядат червеи десет глави подред само да може авторът да се заяжда с висшето общество.

Такива шушумиги са сегашните автори! Нашите едновремешни автори никога нямаше да накарат героите си да ядат червеи, дори това да им помогнеше да се заядат с аятолах Хомейни! Защо трябва някое хубаво осемгодишно момче да страда? Сякаш иранските деца не са страдали достатъчно, като ги карат насила да ядат червеи в Иран. Не, аз бих оставил моите осемгодишни герои да ядат шоколад; да ядат и да ядат всякакви марки шоколад, докато не експлодират с най-страшната експ­лозия, която е имало на този свят, дето да замаца всич­ките витрини на всичките издателства на детски книги и на агенциите на детските писатели w Манхатън с шокола­дова повръщаница и тям подобни Сещаш ли се?

Както и да е! Винаги съм се чудил какво значи това блъсни-ме-дръпни-се и най-сетне се сетих. Значи, че просто като си седиш ей тъй, нещо почва да те блъска да вървиш някъде другаде. И веднага щом тръгнеш към това друго място, главата ти почва да ти казва колко хубаво било в онова, първото място и започва да те дърпа назад. И в момента, в който си кажеш: „Ами, по дяволите!", и тръгнеш да се връщаш, предната глава става задна и сега пък тя започва да ти казва колко хубаво би било на това второ място и започва да те тегли назад (или не беше ли да те блъска напред?!); така че ето те: Блъсни-ме-дръпни-се-Блъс-ни-ме-дръпня-се — докато ти се завие свят. Така че избяг­ваш от Вашингтон в Дейтона Бийч и издълбунваш някой в каросерията на камиона си направо на плажа бащ по обяд само за да ти просветне колко красив е бил родният ти град, и ето че се връщаш във Вашингтон и сега пък виждаш защо точно си бил избягал в самото начало оттам, и ето .те отново заклещен от парната клатачница: Блъсни-ме-дръпни-се-Блъсни-ме-дръпни-се...

Има нещо в теб, дето иска да бъдеш себе си. Роден си в някаква торба от плът тук, на земята, за да гледаш да станеш какъвто искаш да си, но никога не те изтърсват на правилното място, дето можеш да си станеш каквото си си, така че трябва да вървиш накъдето е правилно и, разбира се, на това друго място има нещо друго, дето ще излезе грешно, и ти тичаш назад-напред, докато ти прос­ветне, че има едно „Тебе", дето е „Истинското ти аз" някъде зад този тука живот, дето го живееш, и колкото и да се опитваш, и да се бориш, и да тичаш, на всяко твое превъплъщение в този тука свят винаги ще му липсва по нещо, защото ще си остане ограничено в историческите граници, в които си заключен този път, в това си тука раждане, и няма никаква нужда да жвакаш червеи, за да доказваш каквото и да било на когото и да е.

Просто почни да си тъпчеш лицето с шоколад. Вся­какви марки шоколад! И продължавай да бе тъпчеш, докато експлодираш с най-мощната експлозия на всички времена, която да затрупа всичките плажове на всичките Дейтони и на всичките Вашингтони, и на всичките Москви на Хъдзън, и на целия терен, на който си расъл и си живял с разните му там тям подобни!

Страшен кеф!
ВРЕМЕТО КАТО МОРАЛНО ПРОСТРАНСТВО В ПОЕЗИЯТА

Настъпи времето — му каза Моржът —

да поговорим с теб за разни работи...

Логически погледнато, в това двустишие на Карол от прочутата английска книга „Алиса в Страната на чудеса­та" Моржът иска да каже, че е дошъл такъв специфичен момент във веригата на времето, който съвпада с друг някакъв момент в друга верига на времето, когато е „дошло време" да се приказва. Да речем, Моржът цял живот иска да пести и да влага парите си мъдро, а този ден е станал пълнолетен, получава наследство и иска да обсъди как да си вложи наследството в купуването на къща. Или, да речем, че Моржът си се разхожда по брега на морето с Дърводелеца, както става в книгата на Ка­рол, но понеже слънцето залязва и става студено, време е да си сложат пуловерите.

Само че Моржът няма такова „време" предвид. Този момент, както се оказва по-нататък в книгата, не съвпада с никаква верига от събития и това не води до нищо. Все пак времето е „брилно" и „мимзувни борогови гимблят във уейба", и Дърводелецът похлипва, като лапа мида подир мида на плажа, докато Моржът „изгрейбва" вни­мателно, и т. н., и т. н. — все събития, несвързани с нищо ни от миналото, ни от бъдещето.

Единственото нещо, за което сме сигурни, е, че атмос­ферата е много специална, някакво глухо вглъбяване в реалността, може би някакъв странен мехур, в който са включени и плажът, и двамата приятели — Моржът и Дърводелецът. Наричаме го „специален момент", но това не е нито „момент", нито е частица от „времето" в логическия смисъл на думата. Това е нещо, съществува­що извън времето, някаква „сумрачна зона", някакво струнно пространство, в което не е лесно да се проникне. Не само това; дори сме сигурни, че никога вече няма да бъдем пак там. Никога. И точно затова е толкова въз­буждащо.

Карол, математикът с келтския мозък, започва цити­рания тук епизод от „Алиса в Страната на чудесата" с този тип „време", което всъщност е един специален тип пространство. „Имало едно време" — започват народни­те приказки и после разбираме, че разказвачът ни разказ­ва за едно място, толкова далечно, че можем да го достигнем само чрез магията на думите му... Същото е с „Преди много, много години, през девет царства в десе­то, имало една крайморско царство, дето в една колибка на брега живеела чудна девица..." И вие знаете, че това е „друго място" — там, където ще се появи принц със звезда на челото или вещица, яхнала метла в небето...

ТАМ е ТАКА.

Няма минало и няма бъдеще в шаманските истории. Има само разстояние, само далечност, само неща, които са или лоши, или добри, и ние искаме доброто (Прин­цът) да дойде, да изпълни пространството на Момата и Злото (Вещицата) да бъде притиснато в ъгъла, изхвърле­но оттук.

Големите държавни машини обаче имат нужда от категорията ВРЕМЕ. Не само за да могат работниците едновременно да започнат да въртят ръчката на машин­ката, дето пълни суджуците. Тя се нуждае от него, за да изгради в главата на народа представата за миналото като стоглава хидра, която безвъзвратно поглъща цен­ностите, с които властвуващите смятат, че трябва да се разделим, и освен това да изгради представата за бъде­щето като неизбежен дъжд от сияещи ценности. Това помага да се смели настоящето. Особено в тоталитарни­те държави.

Какво ще стане, да речем, ако една тоталитарна систе­ма бъде наложена насила на един народ, колективното съзнание на който все още носи ценностите на шаманското мислене. Добре платени литератори ще започнат да възхваляват историческия детерминизъм, за да обезкуражат всяка надежда за свободен избор на поведение. В същото време непризнатите литератори ще сънуват за някогашното безкрайно „сега", в което отделният човек може да влиза и излиза от позора и унижението, в които системата го поставя.

Съвременната българска поезия е чудесен пример за това.

От:

Реката пак тече назад...

До:

Портата тук, разбира се, е шаманската врата, през която влиза животът, утрото, пролетта — вратата, която сега е счупена и с това цикълът на живота е разбит. Мечтата на поета, неговата надежда, неговата любов тече назад; реката на живота тече назад и това не трябва да е така.

В култура, от която се очаква само да гледа напред към „сияйното бъдеще" (което да извини днешните про­вали), поезията на Биньо Иванов изглежда противоречи­ва, тъй като гледа само назад. Жътвите на неговата поетическа действителност не могат да се намерят в рекол­тата на новия сезон. Те навлизат в реалността от минало­то; и то става, като просто „си забравяш" последните 20 години на душевен глад и пустота, които те делят от сангвиничния селски живот на миналото; които те делят от плодородието на земята и духовната хармония, в която живеят хората, свързани с обработването на земята.

Това, което поезията на Биньо Иванов донесе обаче на българската поезия от 70-те години, е много по-важно от възхвалата на селския живот на миналото и от поли­тическото опозиционерство срещу режима. Той протегна ръка и докосна корените на националното самосъзнание в контекста на източноевропейската мисъл. И тези коре­ни са, разбира се, протобългарският шамански начин на живот.

Поезията на Иванов е пълна с шаманска образност: един мъртъв боец мисли с куршум в мозъка; цяла нация е измряла, но децата й търсят трева за конете; чернооките жътварки са толкова изгорели на слънцето, че изглеждат като руси в чернотата си; и въздухът над нас е бездънно езеро, в което пръстът ти изчезва, ако го потопиш в него. Можем да продължим списъка безкрайно. Ще се спрем само на последния образ оба­че, тъй като той е буквален мотив от таоисткото учение за изкуството на стрелбата с лък. Според това учение съсредоточеното мислене за целта ти пренася духа в „Оня свят" през дълги разстояния и те слива с „Отда­леченото", докато тялото ти остава на същото място.

Накратко — поезията, за която говорим тук, същест­вува в едно таоистко пространство, в шаманския „Оня свят", в който времето тече назад, резултатът става при­чина, пространствените нива се взаимопроникват и Смъртта и Животът вървят ръка за ръка.

Разбира се, това не е изключение за европейската пое­тическа традиция. Същият е поетическият свят на руските футуристи, на келтския мозък на Дилън Томас — всички тях Биньо Иванов е чел усилено. Футуристите, разбира се, заеха този поетичен свят от Хлебников, който пък го взе от Казанския университет, изграден на родната почва на шаманските племена на чувашите и мордвините, дока­то Дилън Томас го взе от уелските си гени.

Трябва да знаем обаче, че в поезията един-едничък отделен елемент може да предизвика откристализира-нето на цялото „сладко в гърнето". Тоест да го захароса. Лирическото съзнание е чуждо на дискретността (в математическия смисъл на думата). То създава форми, всяка от които като магическата призма кристализира „пелтето" на нашия възглед за Вселената от горе до долу, отвън и отвътре и оттук до безкрая. Точно затова схващането за взаимозаменимостта на Време и Прост­ранство, което принадлежи на символичния мозък, предшествуващ гръцката физика, показва тенденцията да се появи отново във всеки момент. Това се е проявя­вало особено силно в европейското артистично мислене след появата на Айнщайновата теория за относи­телността във физиката (в сюрреализма, имажинизма, футуризма и пр.).

В един от основните текстове на руския футуризъм Маяковски въвежда по следния начин Пространствения образ на Времето.

На дните до дъщето

това е лозунгът — да светим —

на мене и на слънцето.

Белязането на Времето като обемен контейнер на дни­те (като самите дни се представят като обемни предмети) е поначало твърде популярно. Този образ обаче ми дой­де наум по много практически причини: не само защото Маяковски е добре известен и навремето е имал влияние в България, но и поради интересните преобразувания в преводите на този пасаж на български с течение на годи­ните. Докато предвоенният превод на поета анархист Ламар запазваше представянето на безкрайността на вре­мето с пространствен образ, както е в оригинала, след войната поетът марксист Богомил Райнов преведе същия пасаж с директна временна представа.

Това е по простата причина, че марксическата мито­логия всъщност е центрирана около един основен об­раз — образа на напредващото (развиващото се) Вре­ме. Главният Бог на тази митология е историческият детерминизъм: царството му е суровото царство на чудовището Кронос — Бога, който сам поглъща деца­та си (творенията си) всеки ден; т. е. космическият механизъм, мелещ ценностите на Днешния ден на прах. заради славните обещания на Бъдещето.

Този мит е безпрецедентен не само защото е неморал­но да се продаде един дребен момент на човечност за над-човешките цели на „историческото развитие" или „прогреса". За българското мислене винаги е било проб­лем и винаги ще бъде проблем този мит да се приеме. Не само защото концепцията за развитие във времето е мно­го мътна за него поначало, но и защото българският език дори няма дума за това. Българската дума „време" носи значението на турската „дуня" или дори „хава". То е и време като метеорологическа атмосфера, т. е. как е ат­мосферата, как е пространството, в което се намираш — не Времето като времетраене.

Н обратното. Преди да излезе вън, българинът пита: Как е времето?" И отговорът е „времето е слънчево" или „времето е дъждовно", но лексически погледнато, то _е буквално: „ударил е часът на*слънцето" или е „дъждо­вен час". Тоест може да значи буквално „в тази точка на Времето", но може и да значи „в това пространство", тази атмосферна топка, този мехур.

Тази временно/атмосферна/пространствена категория е обща за тюркските и монголските езици, с които пра­българският е свързан: чувашки — чукх, якутски — сакх, бурят-монголски — сагх и пр. През средните векове бъл­гарската литература на славянски език заема славянската дума „време", но тя означава по същия тюркско-монголски начин старата двойствена категория Време и Атмос­фера едновременно. Даже в разговорния ни език е запазе­на старотурската дума на тази обща наша категория — чакх, — частичка, показваща преместването в подходя­щия момент, подходящия час, в подходящата атмосфе­ра, подходящото пространство: „Посади го чак когато спре дъждът, защото е много кално." Или: „Ожени се чак на тридесет и пет години, защото си много млад." В първия пример „чак по сухо" имаме отлагане по време, но става дума за влизане пространствено в подходящ сезон. Същото е и при втория случай, когато имаме отлагане до еди-коя си година, но пак става дума за влизане (пространствено напъхване в корпускулата на дадена хава) в сезон на зрялост едновременно с годината като време.

Б. Иванов има ред предшественици в третирането на Времето, на „Нашето време" като морално пространст­во, като „социален климат", като „хава". Затова да се намери правилната посока в живота, това беше посоката на антиконформизма на Константин Павлов:

Да намериш „вярната посока"

по обратната страна на ветропоказателя.

Николай Кънчев, който изучаваше дзен-будизма, меч­таеше за една обърната с краката нагоре вселена, в която времето е спряло в точката, където се кръстосват спира­лите на Този тука свят с Оня свят. Какво, ако спре времето? — питаше той. — На върха на хълма родната ти къща чака да я изградиш отново. Помниш само коми­на. Димът се губи, като се вие като въженце на хвърчило, литнало от небето към земята.

И, разбира се, има последователи, които отидоха още по-напред по шаманисткия път през 80-те години. Поете­сата от поразения от замърсяване Русе — Свежа Дачева — пише за сливането на материя и плът в Универсалния дух:

Всяка моя клетка е нечия плът;

всяка моя стъпка е тетива,

опъната докрай от палещото желание

на мър­твите да се раздвижат.

Пише за мъчителното напрежение между Вечното и неговите конкретни въплъщения в този тук свят:

Пише за неудържимия поток на живота отвъд грани­ците на историята и личните съображения:

—крехка черупка в кръв­ния поток на хилядолетията.

И все пак ще завърша с Биньо Иванов. С начина, по който вижда мистерията на раждането, смъртта и пре­раждането:

Гласът ти нисък, който ме е извел из глухотата,

ръцете ти, които са ме взели от безмълвието...
Мамо,

непощадените ти рамена

неудържимо се пречупват към земята.

И гърлото ми няма сила да те върне,

ръцете ми не могат да те задържат -

върти се полудяло слънцето над нас

и е напусто

най-отчаяният глас.
Едничък моя вик дочул — синът ми

на двора се търкаля като питка.
И срещу мен лети денят, когато

ще се изправи той

да ме извика.