Книга "Физика на вярата" e нещо изключително рядко

Сатия Саи Баба е роден на 23 ноември 1926 г. в Путапарти, глухо селце в южна Индия. Подобно на Христос, Сатия Саи напуска семейството си на тринадесет години. През ноември 1940 г. той е вече провъзгласен за Аватар (въплъщение на Бог). Оттогава той изпълнява мисията си на Земята.

През 1968 г. Алберт Екхарт пише: “Различиката между Саи Баба и Христос е това, че първият живее сега и чудесата му се потвърждават от много хора, докато за чудесата на Христос се разказва само в Библията. Въпреки това поведението и деянията на двамата са сходни, а често и еднакви.”

Способностите на Саи Баба са невероятни. Той прави безкрайни чудеса, като материализира в огромно количество всичко, от брилянт до велур, изцелява всички известни на човека болести. Способен е да се появява едновременно на различни места, да левитира, знае мислите на всички и на всеки, телепортира предмети и може да трансформира един предмет в друг.

Често го питат, защо не материализира храна, за да нахрани гладуващите по света и защо, ако е Аватар, позволява да се случват земетресения, глад и епидемии. Като отговор може да послужи това, че понякога е материализирал храна за гладуващи хора, имало е случаи, когато е събирал отрицателната карма на човека и е смегчавал последствията от стихийни бедствия, които в действителност са били причинени от себелюбието и алчността на човека. Но ако той прави това в световен мащаб, ще бъде нарушен законът на кармата, на който е основано цялото съществуващо битие. Задачата на Саи Баба е да измени човека духовно, за да ги няма тези бедствия въобще. Дори ако беше създал нещо като изкуствени райски градини, както не сме в състояние да ги съхраним в продължение на един век, бихме ги превърнали в това, което имаме днес.

Зададен му бил въпрос: “Искаш да кажеш, че сега повдигаш съзнанието на хората до богоподобно ниво, за да могат те сами да управляват съдбата си?”. Баба отговорил: “Съвсем правилно. Те разделят с мене божествената сила. Аз трябва да работя чрез тях, да пробудя намиращия се в тях Бог и да ги въведа в една действителност от по-високо ниво, за да могат да станат господари на законите и на силите на природата. Ако аз поправя всичко незабавно, като оставя хората на предишното ниво на съзнание, скоро те всичко ще развалят и ще се хванат за гушите – в резултат на това в света ще се възцари същият хаос”.

Аватарът приема човешки образ, за да повдигне развитието на човека на по-висока степен, за да го въведе в нов век. “За да се спаси давещия, - казва Саи Баба, - трябва да скочите във водата, тоест да се въплътите”.

Когато пътешествал из Индия, проф.Мулдашев не можел да не посети ашрама на Саи Баба. В един брой на АиФ той споделя впечатленията си от срещата с великия Аватар.

“Главната особеност на Саи Баба е умението да “материализира” мисълта.

- Вие самите наблюдавали ли сте тази материализация?

• 
  Да, по време на действието ние седяхме на първия ред. Саи Баба всеки път се приближаваше към нас, поставяше дланта си в хоризонтално положение и правеше две-три кръгови движения. В този момент под дланта му се появяваше облаче, което мигновено се сгъстяваше и се превръщаше в пепел, висяща във въздуха под дланта. Саи Баба събираше тази пепел с ловко движение в ръката си и я изсипваше в протегнатата ръка на поклонника. При това пепелта не просто се сипе, а като струя под налягане се насочва надолу от пространството между затворените пръсти. При мене върху дланта ми тази пепел образува равно хълмче... Всичко става не на сцена, а направо пред очите на седящите в будистка поза поклонници”.
  

Мулдашев казва още: “основната информация получих от четиримата заместници на Саи Баба, на които им било поръчано да поговорят с мен. Оказа се, че всеки от тях е учен на високо ниво. Разговорът започна с това, че в продължение на час ме изпитваха като ученик по въпросите за произхода на човечеството и духовните аспекти на мирозданието. А после по 3 до 5 часа се водеше поверителен разговор.”

Известният английски писател Рон Ленг, който бил потресен от феномена Саи Баба, описвайки процеса на материализацията на пепелта пише, че тази пепел е различна по форма, вкус, мирис и цвят. Тя може да е грубо дисперсна, с кубични частици или като ситна пудра, сладка или безвкусна, благоухаеща или с отровен мирис, бяла, сива или зеленикава. Проф. Кастури веднъж изчислил, че до 1970 г. Саи Баба би трябвало да е произвел общо пет тона вибхути. Понастоящем е напълно възможно тази цифра да е удвоена.

В интервю за вестник “Час пик” (№ 42 от 27 октомври 1993 г.), Александър Цейко -директор на фонд “Сатия Юнивърсъл” в Санкт Петербург разказва, че група руски поклонници били в ашрама на Саи Баба и видяли с очите си процесите на материализация и даже “взели участие в това”.

• 
  Той ме попита, дали съм християнин и пред очите ми материализира удивително красив сребърен пръстен със златен кръст.
  
• 
  Как?
  
• 
  Той извършва движение с ръката и направо от въздуха взема разни предмети. На една жена от нашата група Саи Баба материализира камък - Шивилингам, представляващ модел на Вселената със светещо вътре изображение на Свами. Той повторно ме попита внимателно: “Та ти християнин ли си?” – “След като срещнах теб, не знам дали съм християнин, будист или мюсюлманин”. Той попита: “И така, с кръста или със Свами?”. Отговорих: “С тебе”. Той взе пръстена и като го държеше пред носа ми, духна върху него. Пред очите ми металът започна да се променя и кръстът се трансформира в портрет на Бхагаван Сатия Саи Баба.
  

И така – материализацията и дематериализацията са реални феномени! И макар че съвременната физика засега само теоретично обсъжда въпросите на материализацията, затова пък тя плътно стигна до изучаването на телепортацията – моменталното преместване в пространството.

Като описва легендата за Шамбала, Н.К.Рьорих отбелязва, че в района на входа й могат да се видят хора, появяващи се неизвестно откъде на недостъпните околни скали, и пак така загадъчно изчезващи. В такива случаи може да се мисли, че става дума за способността на тези загадъчни хора да се телепортират.

А какво предлага науката в това отношение?

Оказа се, че учените са предсказали телепортацията още през 1935 г. През 1997 г. това научно предвиждане потвърдено по блестящ начин чрез експеримент. Под ръководството на Антон Зайлинер, в университета на австрийския град Инсбрук за първи път е извършена телепортация на фотон. По-късно опитът е повторен от италианци, а наскоро – от американци.

Физиците са предсказали теоретично, че могат да се получат така наречените “свързани” фотони – “влюбени двойки” от електромагнитни частици. Ако тези двойки се разделят, то между половинките ще се запази енергоинформационна връзка, независимо къде ги е запратила съдбата – дори и в противоположните краища на Вселената (Айнщайновската нелокалност, която се обяснява от торсионните полета). И когато рязко се променят “жизнените обстоятелства” на единия фотон, то това моментално се отразява и на другия. Например, може да “умре” (да се дематериализира) половинката, въртяща се надясно. “Левият” фотон веднага ще измени въртенето си в обратна посока, като че ли заменяйки загиналия. Според учените това е елементарен акт на телепортация.

Неотдавна, с огромен труд, чуждестранни изследователи получили неголямо количество “свързани” фотони, разделили ги на половинки и ги отдалечили на известно разстояние един от друг. Като изменили рязко параметрите на фотоните в една група, изследователите провокирали “смъртта” им. Носителите на светлината не изчезнали безследно, а предали състоянието си на фотоните от другата група.

Руските учени, под ръководството на акад. П.П.Гаряев, са направили същия експеримент доста по-изящно. Те нямали пари, за да създават грандиозни механизми, в които при това телепортацията на фотоните се открива като много слаб ефект. На лабораторната маса те построили инкубатор, където създали парникови условия за възникване на свързани фотони. Действително, сиромах човек – жив дявол! С помощта на система от огледала, лъчът на лазер от нов тип се отразява многократно, като създава сложни вълни от светлина. В тях непрекъснато се раждат “свързани” фотони, които се разделят на “леви” и “десни” и се насочват по различни канали. Между тези фотони и поражданите от тях радиовълни започват много интересни взаимодействия.

Ако на пътя на лазерния лъч се сложи, например, епруветка с разтвор на женшен, то върху лъча ще се насложи информацията на това лечебно растение. Под действието на тази информация започва масов “мор” на фотони. Но преди да се дематериализират и да възкръснат в друг лъч, те (и това е вече нещо ново) предават в радиоефира съобщения за условията на гибелта си, тоест вълновите характеристики на женшена. Тези слаби сигнали се улавят от чувствителен радиоприемник, който ги усилва и позволява да се чуе «музиката» на женшена.

Лазерът работи на вълна с дължина по-малка от микрон, а радиоприемникът е настроен на километрични вълни, които се излъчват при телепортацията на фотона. Следователно, информацията за женшена се предава от една област на честотния спектър в друга, отличаващи се по честоти милиарди пъти. Този гигантски скок дори не се е присънвал на предшествениците на нашите учени. Така, на проф.Раман са дали Нобелова награда за това, че той преместил фотони от една честота в друга на малък отрязък от дължини на светлинните вълни. А руските учени отиват много по-далече: с един замах прелитат целия светлинен спектър и се издигат във високата област на радиовълните. Те първи забелязват телепортация от втори род: загиващите фотони “възкръсват” като радиовълни.

Според П.П.Гаряев “това явление открива пред науката грандиозни перспективи. Въз основа на него ще може да се създават светлинно-радиовълнови копия на всякакви материални обекти и да се предават на огромни разстояния практически моментално”. Тази възможност се обяснява с това, че светлинно-радиовълновите копия представляват информация, записана в торсионните полета, а физическият вакуум позволява да се предава информация моментално на каквито и да е разстояния и без загуба на енергия.

Предсказанията на западните учени се отнасят само за елементарните частици, в най-добрия случай за атомите. А московските изследователи смятат за съвсем реална телепортацията на предмети или дори на живи същества. По своята методика те вече са създали вълнови копия на неголеми обекти. “По принцип е възможно и човекът да бъде “записан” със светлина, да бъде “разглобен” на радиовълни и в такъв вид да бъде пренесен навсякъде. А след това този така наречен “радиопортрет” може отново да бъде превърнат в светлинен образ”.

И така, науката признава възможността за телепортация на предмети и хора и усилено работи в това направление.

Но да се върнем към Шамбала и Агарта. Умението за телепортация помага на представителите на тези подземни страни да преодоляват всякакви прегради, а умението да материализират всичко, което им е необходимо, им позволява да живеят живот, независим от земните условия.

Както предполагат много учени и духовни дейци, Шамбала е невидим ръководител на живота на Земята и обитателите й, а Мулдашев е убеден, че Шамбала контролира и генофонда на човечеството. Агарта е центърът на техногенната подземна цивилизация на лемурийците.

Това предположение за Агарта се потвърждава от сведенията, които публикува в книгата си “Пещерите на древните” Л.Рампа.

Преди много години, в резултат от свличането накамъни по планинските склонове в Тибет, се открил вход към пещера, която след посещението й тибетските монаси започнали да наричат “пещерата на древните”. В тази пещера, заедно с група лами, бил и Л.Рампа. В книгата той подробно описва огромното количество машини и механизми, холографски картини, поразителното осветление на пещерата, действащо хилядолетия. Когато монасите излезли от пещерата, затрупали входа с камъни. Пещерата отново изчезнала за света до тогава, докато хора с добра воля и висок интелект не дойдат там отново.

Нееднократно са предприемани опити от хората да проникнат в тайните на Шамбала (за Агарта не знаели почти нищо), за което се организират експедиции в Хималаите. Сред тях има и просто търсачи на приключения, но повечето все пак са били истински търсачи на Духа, поклонници, които са се надявали да достигнат до Светата обител и да се приобщят към нея. Но представителите на първите нямат никакви шансове да попаднат в нея, тъй като Шамбала умее да се защитава от напразно любопитстващи: особено настойчивите от тях, опитващи се да преминат през невидимите, но непроницаеми стени, поставени пред тях, оставали завинаги в планините. Сред вторите историята е съхранила имената само на няколко човека, които с праведния си и устремен живот са заслужили правото да бъдат допуснати до тази Духовна обител. С такава чест са били удостоени през 19 в. Е.П.Блаватска, Чарлз В.Ледбитър, а през 20 в. – Елена и Николай Рьорих, като истински подвижници на Духа.

“Г-жа Блаватска е заявявала, че когато живяла в Тибет, тя общувала с Учители в продължение на много месеци, усвоявайки от своя личен Учител Мория окултното учение, което отдавна искала да изучи и което впоследствие открива на света в своите трудове “Разбулената Изида” и “Тайната доктрина”, както и чрез школата за посветени”.

Шамбала е “пълномощен представител” на Висшия разум на Земята. Тя не само изучава нашата цивилизация, тя ни пази. Тя е Ангел-хранител на нашата планета, а нейните представители невидимо се грижат за всеки от нас, в съответствие със законите на кармата.

“Кармата – това са информационните връзки в Тънкия свят”, пише Г.И.Шипов.

Но не е нужно да пътувате до Хималаите, за да намерите тази легендарна страна, светата обител. Всеки от нас, в Душата си, има своята Шамбала, трябва само да намерим пътя, водещ към нея и упорито да вървим напред.

Пътят към храма

(заключение)

И така, науката призна съществуването на Тънкия свят, на съзнанието на Вселената, на фините тела на човека, даде от физична гледна точка обяснение на човешкото съзнание, което се явява частица от съзнанието на Вселената, обясни понятията Душа, Дух и психична енергия.

Уникалните резултати, предсказани теоретично, потвърдени експериментално и получени практически по време на трансхималайските експедиции на проф.Е.Р.Мулдашев, напълно отхвърлят всички съмнения в безсмъртието на човешката Душа. Още апостол Павел казва във Второто послание към Коринтяните, гл.4/16: “затова не униваме; но ако нашият външен човек тлее, то вътрешният от ден на ден се обновява” и по-нататък, гл.5/1,2: “Защото знаем, че когато земният ни дом, тази колиба, се разруши, ние имаме от Бог жилище на небето, дом неръкотворен, вечен”.

Духът идва на земята! Защо? Какво му е нужно в този плътен, тежък материален свят?

На този въпрос Ани Безант отговаря така: “Човекът е духовна същност, облякла се в плът, за да придобие опит в низшите материални светове, с цел да ги овладее и да господства над тях, а в по-късни времена и да заеме своето място в творческите и направляващите йерархии на Вселената”.

Духът се появява в материалния свят през вратата на раждането, облича се във физическо тяло, тъй както човек облича връхна дреха, когато излиза от дома си. Когато физическото тяло отслужи службата си, Духът ще свали жизнената обвивка, преминавайки през вратата на смъртта и ще влезе в Тънкия свят.

Когато преди безброй векове нашите духове са се появили в този свят, те не са знаели какво е добро, нито зло, имали са безгранични възможности за развитие, тъй като били с божествен произход, но в отговор на всички външни стимули те можели само слабо да вибрират. Всички сили, заложени в скрито състояние в тях, трябвало да се събудят за активно проявяване чрез преживяванията във физическия свят. По пътя на наслажденията и страданията, радостите и скърбите, на редуващите се правилни стъпки и грешки, успехи и падения, сполуки и разочарования, Духът започва да разпознава законите, които не могат да бъдат нарушавани и да развива постепенно, една след друга, скритите в себе си способности към умствен и нравствен живот.

След всяко кратко потапяне в океана на физическия живот, човек се връща в Тънкия свят, натоварен със събрания опит. Там цялата информация, събрана от него в продължение на току-що завършения земен живот, се преобразува в нравствени и умствени сили; при това стремежите преминават в способност за осъществяване, уроците от всички направени грешки се претворяват в предпазливост и предвиждане, преживяните страдания – в издържливост и търпение, извършените грешки и грехове – в отвращение от лошите постъпки, а целият събран опит – в мъдрост! Според верния израз на Едуард Карпентер: “Всички страдания, които изтърпях в едно тяло, се превърнаха в сили, които притежавах в друго”.

След като усвояването на целия събран опит завърши, човек се връща отново на земята; той се отправя в тази раса, в този народ, в това семейство, на което предстои да му даде новото физическо тяло, построено в съответствие с предишните му “заслуги” и бъдещите потребности за най-пълна реализация в разкриването на духовните сили.

Не случайно всички съществуващи на Земята религии пропагандират Любовта като основа на живота и прогреса. Именно Доброто и Любовта е главното съзидателно начало в живота на човека, защото само чрез Доброто и Любовта той може да овладее енергията на Тънкия свят.

Но да обичаш себе си е безсмислено, защото самолюбието е отрицателно качество. Нужно е да се научим да обичаме и да прощаваме на хората, да сме състрадателни, да ги даряваме с топлината на Душата си!

Исус Христос казва в планинската проповед: “Любете враговете си, благославяйте проклинащите ви, благотворете ненавиждащите ви и се молете за обиждащите ви и гонещите ви, за да бъдете синове на вашия Небесен Отец”. Пътят към Бога минава през Любовта и Доброто! (Новият завет, гл.41/5)

Именно за да се обучава на Добро и Любов човек идва на земята отново и отново. Много е важно да се разбере това от всеки, важно е да се осъзнае пътят на еволюционното развитие, да се види крайната цел.

“Ако можехме мислено да застанем на такова място, от което да се види течението на цялата еволюция на развиващото се човечество, щяхме да видим следната картина.

Бихме видяли издигаща се в пространството голяма планина, а околовръст, до самия връх, се вие пътека. Тази пътека обикаля многократно планината и на всеки неин завой има място за почивка, където пътниците могат да починат. Пътят се издига спираловидно все по-нагоре и по-нагоре, до самия връх, където има Храм от бял мрамор: той свети ярко на фона на синия ефир. Този Храм е целта на пътя и тези, които са влезли в него, са завършили своето планинско пътуване и остават там, само за да помогнат на онези, които още се изкачват.

По планинския път, стъпка по стъпка, бавно се изкачва човешката тълпа, толкова бавно, че движението й едва се забелязва. Това движение, което се извършва от векове, изглежда толкова бавно, изморително и тежко, че се удивляваш на търпението и мъжеството на странниците. Милиони години минават в път, милиони години странникът се изкачва в планината неуморно и в продължение на тези векове пътникът преживява безкраен брой животи и продължава крачка след крачка да се придвижва нагоре.

Наблюдавайки това, неволно идва мисълта, че те вървят така бавно, защото не виждат целта си и не съзнават посоката, в която се движат... Мъчително е да се гледа това страшно бавно шествие и неволно се питаш: “Защо не вдигнат очи и не се опитат да разберат посоката, в която трябва да вървят?”

А при това към Храма води не само един спираловиден път; от много точки на пътя се издигат пътечки, които водят право нагоре, по които могат да се изкачат силните и мъжествени пътници, ако им стигне смелостта и силата. Първата крачка по правия път до Храма пътникът прави тогава, когато душата му, изкачвала се стихийно милиони години по спиралния път, разбира, че пътят му има цел: за първи път той повдига очи и за миг вижда върха, озарен от светлите лъчи, които идват от белия Храм. След това мълниеносно откровение той повече никога няма да остане такъв, какъвто е бил: той е видял целта и края на пътя.

Само за миг пред душата е блеснал яркият лъч светлина, но щом веднъж душата го е видяла, щом веднъж е била озарена от съзнаването на крайната цел, в нея завинаги ще остане стремежът да стъпи на стръмната пътека и да намери прекия път до Храма.

Тези, които за миг са осъзнали целта и смисъла на живота, започват да се изкачват с по-голяма увереност; те вървят в първите редици и като че ли водят след себе си останалата тълпа от странници. Те вървят по-бързо, защото виждат целта отпред, знаят посоката и се опитват да осмислят живота си. Те започват да възпитават себе си и се опитват да помогнат на другарите си, като им протягат ръце за помощ и ги увличат по-бързо напред”.