Книга "Физика на вярата" e нещо изключително рядко


Глава 2. Научни аспекти на тайната на мирозданието



страница2/10
Дата23.07.2016
Размер1.91 Mb.
#2899
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10

Глава 2. Научни аспекти на тайната на мирозданието



Сигурно ще ви се стори дръзко, че ние, ограничени в наблюденията си от пространството на малката Земя - прашинка от Млечния Път, а във времето - от кратката човешка история, се решаваме да приложим законите, валидни за тази тясна област, към цялата неизмерима безграничност на пространството и времето. Хелмхолц

През последните три века естествознанието достигна главозамайващи успехи в своето развитие. С технически средства са изследвани последователно четирите фундаментални взаимодействия: гравитационното (ХVІІІ в.), електромагнитното (ХІХ в.) и накрая ядрените - силното и слабото взаимодействия (ХХ в.).



Слабото взаимодействие включва лептоните - в това семейство влизат електрони, мюони, тау лептони и всички разновидности на неутриното. В силното взаимодействие участват адроните, сред които са известните протон и неутрон, плюс още няколкостотин познати на физиците елементарни частици. На електромагнитната сила са подвластни всички електрически заредени частици. На гравитацията се подчинява всичко в света.

И така, съществуват четири взаимодействия и само най-слабото от тях - гравитационното, е всеобщо и вездесъщо. Но гравитацията е твърде слаба, за да запази единството на камъка, молекулата, атома и атомното ядро. Най-мощното взаимодействие е онова, което заслужено е наречено "силно". То удържа заедно протоните и неутроните, като силното взаимодействие например, между два протона, е 1038 пъти по-мощно от гравитационното взаимодействие между тях. За всяко взаимодействие са разработени отделни теории.

На времето академик М. А. Марков отбелязва философски: "Не трябва ли в бъдеще да се обединят тези четири типа взаимодействия? Така ми се иска да запитам, ако има кого: господи, за какво са ти тези четири форми?".

Действително, с развитието на теоретичната физика, започва обединението на теориите за тези взаимодействия. Така възниква единната теория на електромагнитното и слабото взаимодействие - електрослабото взаимодействие. За създаването на тази теория С. Вайнберг, А. Салам и П. Глешоу получават Нобелова награда.

По-късно успяват да обединят теориите на електрослабото и силното взаимодействие в така нареченото "велико обединение". И накрая се появяват идеи за създаването на Единна Теория на Полето (ЕТП), като свръхобединение на всичките четири взаимодействия. Полето е особена форма на материята, която свързва частиците на веществото в единни системи и която предава действието на едни частици върху други с крайна скорост. В основата на идеята за създаването на ЕТП е А. Айнщайн.

Макс Планк пише: "… Целта, към която се стреми естествознанието, е създаването на единна и неизменна картина на света".

Изграждането на Единната Теория на Полето би доказало убедително, че принципните основи на Мирозданието се опират на единни закони и всяко взаимодействие произтича от общото взаимодействие като частен случай; че между всички нива на Битието няма принципна разлика, т.е. един свят (например, материалният), не противоречи на друг (на Тънкия свят). Просто материалният свят е свят на нискочестотните вибрации, а Тънкият - на високочестотните вибрации.

Създаването на ЕТП би позволило научно да се потвърди най-важното положение в езотеричното знание: развитието на всичко съществуващо във Вселената е подчинено на закона за еволюцията и протича за сметка на непрекъснатия преход от единия свят в другия, чрез повишаване честотата на вибрация. Другояче казано, животът във Вселената е непрекъснат и безграничен, тъй като негова основа е еволюцията. Еволюцията е една от формите на движение, на развитие в природата и обществото, непрекъснато постепенно преминаване от едно качествено състояние в друго. Със създаването на ЕТП се занимават най-големите физици теоретици, които бавно, но упорито откриват нови области в науката. На фона на големите успехи на учените в това направление, странно изглежда наличието на група експериментални данни, които не могат да бъдат обяснени дори с привличането на понятия от бъдещата ЕТП. Тези данни се появяват както във физическите експерименти, така и в химията, биологията, медицината. Особено широко те се срещат при така наречените парапсихологични или психофизични явления (пси-явления).

Освен това, с нито едно от четирите взаимодействия не може да се обясни феноменът на съзнанието. Съзнанието е обективна реалност на природата. "Ако се окаже, че науката не е в състояние да даде обяснение на съзнанието в системата на своите представи, следва, че науката в съвременния си вид е непълна. Проблемът със съзнанието трябва да бъде разрешен чрез създаване на нови научни парадигми".

Многократно проверените и потвърдени експериментално пси-явления, като например телепатия, психо(теле)кинеза, ясновидство, материализация и дематериализация ни заставят да признаем реалността на нови, неизвестни на науката фундаментални закономерности, основани на тясното взаимодействие на човешкото съзнание с окръжаващия го свят.

Учените упорито се трудят над проблемите на Тънкия Свят и Съзнанието, създават модели, чрез разширяване на понятията пространство и време, както и на други фундаментални категории. Грешейки и започвайки всичко отначало, науката упорито върви към разработването на нова парадигма, на нови научни концепции, позволяващи да се разглеждат по нов начин проблемите на Мирозданието.

През 90-те години на ХХ век е открито ново, пето фундаментално взаимодействие - информационното. Неговото проявление са торсионните полета, носители на информацията в Тънкия Свят. С откриването на петото взаимодействие става възможно създаването на Единна Теория на Полето, която прераства в Теория на физическия вакуум. Торсионната парадигма и концепцията за физическия вакуум позволяват съвсем определено да се каже, че всички парапсихологични феномени са основани на законите на микросвета и фундаменталните взаимодействия. Може да се каже, че Съзнанието и Мисленето имат материален носител – това са торсионните полета. Последните научни изследвания показват, че сферата на Съзнанието и Мисленето има материална основа, която представлява Единно Поле. Познавайки физиката на Единното Поле (физическия вакуум), може да се разбере природата на Съзнанието, Мисленето и Колективния Разум.

По метода на пробите и грешките, след множество възторжени победи и катастрофални падения, науката все пак достига до знанията, които езотериката владее. За съжаление, нито един физик-теоретик, доколкото ни е известно, не умее чрез медитация да черпи знания от Информационното Поле на Вселената и нито един посветен (лама, свами, гуру и т.н), без да бъде физик, не е съумял да преведе на научен език получените по време на медитация уникални знания. Единствено съвместното използване на научните методи за изследване на света и религиозните начини за получаване на "чисто знание" позволяват на човечеството да прекрачи в ХХІ век, разбирайки напълно основите на Мирозданието.

Акад.Акимов, член на РАЕН, изтъква: "Създаването на новата концепция - Теория на физическия вакуум и като нейно следствие - създаването на торсионни технологии, позволява да се намери изход от всички задънени улици на технократичното общество, тъй като обхваща всички сфери на човешката дейност."

И така, да разгледаме новата научна концепция за физическия вакуум.



2.1. Научна концепция за физическия вакуум

Физическият вакуум е универсална среда, пронизваща цялото пространство, което по времето на Нютон са нарекли ефир и са му приписвали други свойства. А. Акимов

Развитието на теоретичната физика може да се раздели на три етапа: предварителен, класически на макрониво и релативистки (релативистката физика е физика на високите скорости).

Сега започва нов, четвърти, класически етап на микрониво, предизвикан преди всичко от доказателството за реалното съществуване на материална субстанция в световното пространство - физическият вакуум. За начало на новия етап в развитието на физиката ще трябва да се приеме моментът, когато научната общественост признае за достоверно решаването на коренните, фундаментални проблеми на теоретичната физика. Това се състои в разобличаването на погрешната същност на постулата за постоянната скорост на светлината, с едновременното доказване на реалността на материалния физически вакуум.

Съгласно философската концепция на великия древногръцки философ Демокрит, всички вещества се състоят от частици, между които има пустота. Известно е, че разстоянието между молекулите на водата например, е десетки хиляди пъти (а в газа - примерно стотици хиляди пъти) по-голямо от размерите на самите молекули; следователно, според Демокрит, основната част от обема е пустота.

Според философската концепция на един друг, не по-малко знаменит древногръцки философ - Аристотел, в света не съществува такова място, в което да "няма нищо". Следователно, според Аристотел, между молекулите на веществото трябва да има някакво поле. Учените използват тази концепция за обяснението на различни явления, а полето, намиращо се между частиците на телата и пронизващо безграничното пространство на Вселената, те наричат ефир.

2.1.1. Превратностите на ефира

Античността завещава своя ефир на средните векове и по това време в европейската наука ефирът се разглежда като петата стихия: земя, вода, въздух, огън и ефир. Учените от ХVІІІ-ХІХ век, които приемат учението за ефира като световно поле, от самото начало се оказват в много трудно положение. За разлика от античните философи и средновековните схоластици, те са представители на новата наука, опираща се на гръмогласно провъзгласения от Франсис Бейкън принцип за експериментална проверка на теоретичните хипотези.

При разглеждане на различните явления, учените приписват на ефира различни свойства, но какво всъщност представлява той, остава неясно.

Отношенията на великия физик Нютон с ефира са сложни, трудни и даже трагични. В течение на целия си живот Нютон ту потвърждава, ту отрича съществуването на ефира като световно поле. Анализирайки многобройните данни от наблюденията върху движението на планетите, Нютон открива закона за всеобщото привличане, съгласно който се определя силата на взаимодействие между небесните тела. По-нататък, съгласно този закон, експериментално е потвърдено взаимодействието между телата на Земята. Законът за всеобщото привличане е един от върховете на класическата физика. Той е типичен класически закон за далекодействието. Не всичко в този закон удовлетворява Нютон. Какво е това "не всичко"? Неизбежното в теорията на далекодействието е мигновеното действие на силите на привличане на големи разстояния. Нютон разбира, че неговите закони могат да имат смисъл, само ако пространството притежава физическа реалност. В писмо до един от приятелите си Нютон пише: "Мисълта, че едно тяло може да въздейства върху друго на разстояние през пустотата, без участието на нещо такова, което би пренесло действието и силата от едното тяло до другото, ми се струва толкова нелепа, че както предполагам, няма човек, способен на философско мислене, на когото такава мисъл да му мине през ума."

В творчеството си Нютон редовно се връща към този въпрос, стремейки се да обоснове теоретично гравитацията; като при това възлага огромни надежди на ефира и счита, че разкриването на същността на ефира би позволило да се стигне до решение и на този най-важен въпрос. Ефирът бил нужен и полезен за теорията на Нютон. Но придържайки се към принципа на точните наблюдения и строгите експерименти и без да има възможност да докаже съществуването на ефира, Нютон предупреждава, че при излагане на хипотезата за ефира, "понякога ще говори за нея така, сякаш я е приел и вярва в нея", обаче само за "да избегне многословието и за по-ясна представа".

През 1679 г. в писмо до великия физик Роберт Бойл, Нютон излага своето предположение за съществуването на някакво вездесъщо фино вещество, наречено "ефир". То има различна плътност, състои се от "фини" частици, при това фини в различна степен. Колкото по-близо е тялото (което и да е) до центъра на привличане, толкова повече все по-фини частици запълват порите на това тяло, изтласквайки от тях по-едрите, по-груби ефирни частици. Това движение на ефира кара тялото да се стреми към центъра на привличане, предизвиквайки неговото падане на Земята.

В първото издание на генералния му труд за всеобщото привличане "Математически начала на натурфилософията", излязъл през 1687 г., отсъства всякакъв намек за ефира. Но във второто издание на този труд през 1713 г., Нютон отделя сериозно внимание на "един изключтелно фин ефир, проникващ през всички плътни тела и съдържащ се в тях, чрез чиято сила и действия частиците на телата при много малки разстояния се привличат, а при допир се сливат; наелектризираните тела действат на големи разстояния, както привличайки, така и отблъсквайки близки малки тела; светлината се излъчва, отразява, пречупва, отклонява се и нагрява телата, възбужда чувство, заставящо крайниците на животните да се движат по желание, предавайки се именно чрез трептенията на този ефир от външните органи на чувствата към мозъка и от мозъка към мускулите" .

В течение на своя дълъг и плодотворен живот, великият учен многократно сменя позициите си. От време на време Нютон отбелязва, че за ефира не е известно нищо достоверно, неизвестно е даже дали го има или не и затова той не желае дори да изказва своето мнение по този проблем! А след това отново и отново изказва мнение, което е ту за съществуването на ефира, ту против него.

С.Смирнов, д-р на физ.-мат.н., който специално изучава сложните отношения на Нютон с ефира, решава загадката, благодарение спомените на приятелите на Нютон. За учудване става ясно, че Нютон не само вярва в Бога - вездесъщия и всемогъщия, но и не можел да си го представи по друг начин, освен като особена субстанция, пронизваща цялото пространство и регулираща всички сили на взаимодействие между телата, а чрез това и всички движения на телата, всичко, което става в света. Тоест, Бог - това е ефирът! От гледна точка на църквата, това е ерес. Затова Нютон (като добър християнин и добър физик) не смеел да пише за това свое убеждение, а само понякога го споменавал в приятелски разговори.

Интуицията никога не е подвеждала Нютон. Не го е подвела и по отношение на ефира.

Особената материална субстанция, пронизваща цялото пространство и регулираща всички сили на взаимодействие, която съществено се отличава от ефира, както са си го представяли по времето на Нютон, бе открита от учените на ХХ век, изследвана и наречена физически вакуум.

Авторитетът на Нютон увеличава авторитета на ефира. Съвременниците и потомците на Нютон обръщат повече внимание на онези изказвания на великия физик, които утвърждават съществуването на ефира, отколкото на другите, които поставят това под съмнение.

Под понятието ефир започват да подразбират всичко онова, което, както сега знаем, се предизвиква от въздействието на гравитационни и електромагнитни сили. Но тъй като другите фундаментални сили в света практически не са изучавани до възникването на атомната физика, то с помощта на ефира се опитват да обясняват всякакви явления и всякакви процеси.

Интересът към ефира особено нараства след откриването на електромагнитното поле. Точно тук еластичната среда изглежда незаменима при преобразуването на едното поле в другото. Изкусният теоретик на електромагнитните вълни Д. Максуел наблюдава в своите експерименти очевидното възникване на напрягане на ефира при този процес. Нещо като поле на еластични сили, действащи в деформираното разтегнато или свито парче ластик.

Ефирът трябвало да осъществи действието на закона за всеобщото привличане; ефирът се оказвал средата, в която се разпространяват светлинните вълни; ефирът носел отговорността за всички проявления на електромагнитните сили. Въобще, отговорите на почти всички загадки на природата: физически, химически, биологически - трябвало да се обяснят именно чрез ефира. За едновременното изпълнение на всички тези функции, той би трябвало да притежава твърде различни и често пъти доста противоречиви свойства.

Например, бурното развитие на вълновата теория на светлината налага приписването на фантастични свойства на ефира. Когато англичанинът Томас Юнг и французинът Огюстен Френел стигат до извода, че светлината представлява не надлъжни, а напречни вълни, било им е трудно да осмислят и приемат този резултат за реален. За да се осъществи движението на напречните светлинни вълни със скорост, чиято стойност е определена доста точно още през ХVІІ век, ефирът трябвало да притежава изключителна еластичност. По-голяма от тази на най-еластичната стомана. Еластичността е свойство преди всичко на твърдите тела и то не на всяко. В същото време ефирът трябвало да бъде по-прозрачен за светлината от всеки газ и да не пречи на движението на планетите и звездите.

Всяко ново постижение на вълновата теория дарява ефира с все нови и нови свойства. Това от една страна, а от друга - няма експеримент, който позволява да се отрече ефира. Постепенно, обаче, обясненията на светлинните явления, основани върху хипотезата за ефира, започват да изглеждат все по-изкуствени. Започва да се формира убеждението за несъвършенството на основите на класическата физика. За излизане от кризата е поет курс към разработването на специална физика - физика на високите скорости, близки до скоростта на светлината (релативистка физика).

Първо трябва да се провери валидността на основните положения на класическата физика при светлинни и близки до светлинната скорости.

Класическата физика е основана на трите закона на Нютон, при това всеки закон произтича като частен случай от законите на общата теория. По такъв начин, класическата физика е пример за великолепно разработена теория, чиито детайли и общи принципи не са претърпели никакви изменения или поправки вече няколко столетия.

В основата на класическата физика лежи абсолютността на пространството и времето, съгласно която ходът на времето (продължителността на една негова единица, например, секунда) и размерът на телата (големината на единицата за дължина, например, метър) са неизменни в произволна отправна система и не зависят от това, дали отправната система е в покой или се движи.

Важна основа на класическата физика е принципът за относителност на Галилей. Той твърди, че опити, проведени в неподвижна система, и същите опити, проведени в система, движеща се равномерно и праволинейно, ще дадат един и същ резултат, т.е. всички закони на механиката се запазват в произволни инерциални отправни системи. Инерциалните отправни системи са свободни от външни въздействия и следователно, се движат равномерно и праволинейно или са в състояние на покой.

Накрая, към основните положения на класическата физика трябва да отнесем и правилото за събиране на скорости: ако източник на движение, предаващ на дадено тяло скорост U или средата, в която едно тяло се движи със скорост U, имат в едно и също направление скорост V спрямо неподвижен наблюдател, то скоростта на тялото W спрямо този наблюдател, се определя по правилото за събиране на скорости, съгласно което W=V+U



2.1.2. Опитът на Физо

Преди всичко възниква въпросът за верността на правилото за събиране на скорости при светлинните явления. За неговото решение трябва да се проведе експеримент по събиране на скоростите на движение на средата (например, вода) със скоростта на разпространение на светлината в тази среда. Но как да се проведе такъв експеримент? Трудността при провеждането му се състои в това, че скоростта на светлината във вода е



U = c/n = 225 000 km/s, където с е скоростта на светлината във вакуум, с = 300 000 кm/s, а n е показателят на пречупване на водата, n = 1,33. Скоростта на водата може да се направи около 10 m/s. Това е десетки милиона пъти по-малко от скоростта на светлината. Затова такъв експеримент дълго време не е бил осъществен.

Оказва се обаче, че това изменение на скоростта на светлината може да се измери, ако се използува явлението интерференция. Интерференцията е наслагване на две или повече вълни в пространството, при което в различните точки се получава усилване или отслабване на амплитудата на резултантната вълна. Интерференцията е характерна за вълни с произволна природа: повърхностни вълни в течност; еластични (например, звукови); електромагнитни (например, радиовълни или светлина). При това интерферират само кохерентните вълни, т.е. вълни, имащи постоянна фазова разлика във времето. Такива кохерентни вълни-лъчи са например лъчите, излъчвани от една точка на източник на светлина. Ако два лъча от една и съща точка на светлинен източник пуснем в различно направление, а по-нататък съберем в една точка, то в тази точка ще наблюдаваме интерференция на светлината. Ако разликата в ходовете на лъчите, измерена в единици дължина на вълната е цяло число, става събиране на енергиите на тези лъчи и точката ще бъде максимално светла. Ако разликата в ходовете е равна на нечетно число полувълни, енергиите на лъчите се изваждат и точката ще бъде максимално тъмна.

По такъв начин, в зависимост от разликата в ходовете на лъчите, осветеността в точката на срещата им ще се изменя. Като се знае дължината на вълната на светлината (от 0,4 до 0,7 микрона), може да се пресметне каква големина на изменение на скоростта на светлината е възможно да бъде измерена. Пресмятанията показват, че може да се направи установка, позволяваща да се определи изменение от една сто милиардна част от скоростта на светлината, което даже е повече, отколкото се изисква.

Известният френски физик А. И. Физо за първи път построява такова устройство и през 1851 г. осъществява уникален опит с него.

В опита на Физо лъчът от източника на светлина с помощта на полупрозрачна пластинка се разделя на два лъча, единият от които, отразявайки се от огледало, минава през течаща вода в посока на движението й, а вторият - обратно на движението на водата. Скоростта на движение на водата се изменя от 0 до 7 m/s. Двата лъча се насочват по-нататък към интерферометър, където се наблюдава интерференчна картина. По отместването на интерференчните ивици се определя разликата във времето на преминаване на светлинните лъчи през движещата се вода (по течението и обратно на течението).

Резултатите от опита се оказват неочаквани: събирането на скоростта на светлината във водата със скоростта на движение на водата не съответства на изискванията на класическата физика:



W = V + U.

Опитът показва, че събирането на скоростите става по формулата:



W = U + V (1-1/n),

където n е показателят на пречупване на водата; n = 1,33.

Многократното проверяване на опита дава винаги един и същ резултат. Той показва, че скоростта на светлината не се подчинява на правилото за събиране на скорости. Налага се изводът, че класическата физика при големи скорости, сравними със скоростта на светлината, не е вярна.

За да спасят класическата физика, учените приемат хипотезата, че светлината се движи в ефир, намиращ се между частиците на водата и въздуха. Ако се предположи, че ефирът не се увлича от частиците на веществото при тяхното движение или се увлича частично, в зависимост от големината на показателя на пречупването, обяснението на опита на Физо става ясно от позициите на класическата физика. Скоростта на движение на частиците на веществото не се предава напълно на намиращия се между частиците ефир и затова не се събира със скоростта на светлината в ефира, съгласно правилото за събиране на скоростите и за среда с показател на пречупване близък до единица, ефирът остава неподвижен.

По такъв начин се приема хипотезата за съществуването на неподвижен световен ефир, съгласно която всички тела във Вселената се движат в неподвижен световен ефир. Такава хипотеза обяснява опита на Физо и спасява класическата физика.

Изпреварвайки събитията, ще покажем допуснатата в тази хипотеза съдбоносна грешка. Опитът на Физо, проведен на Земята, свидетелства за това, че движещото се на Земята вещество не увлича околоземния ефир. Достатъчно е било да се предположи, че само околоземният ефир е неподвижен спрямо Земята, а не да се издига хипотеза за неподвижността на целия световен ефир.

Но тъй като хипотезата бива приета, сред учените възниква въпросът за нейното експериментално потвърждение. Известно е, че Земята се движи около Слънцето със скорост V = 30 km/s. Затова, ако се постави опит за измерване на скоростта на движение на Земята в световния неподвижен ефир, по такъв начин може да се потвърди верността на хипотезата. Техническото осъществяване на такъв опит е трудно и едва през 1881 г., 30 години след опита на Физо, американският учен А. Майкълсон прави своя уникален опит.


Каталог: books -> new
new -> Тантриското преобразяване
new -> Красимира Стоянова
new -> Робърт Монро Пътуване извън тялото
new -> Програма за развитието на силите на мозъка. През 1978 г въз основа на разработените принципи той започва да обучава хора, а към 1980 г неговите лекции вече се ползват с колосален успех в цял свят
new -> Свръхсетивното познание Марияна Везнева
new -> Селестинското пророчество Джеймс Редфилд
new -> Съдържание увод първа част
new -> Книга 1 Е. Блаватска пред завесата „Джоан, изнесете нашите развяващи се
new -> -
new -> Terry pratchett


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница