Книга на Галин Тиханов „Господарят и робът: Лукач, Бахтин и идеите на тяхното време (2000)

Господарят и робът при Галин Тиханов

Силно метафоричното заглавие на третата книга на Галин Тиханов „Господарят и робът: Лукач, Бахтин и идеите на тяхното време“ (2000)¹ може би е изненадало в първия момент както тези, които познават автора от първия му дисертационен труд „Жанровото съзнание на кръга „Мисъл“: към културната биография на българския модернизъм“ (1998), така и тези, които в една или друга връзка са се сблъсквали с имената и текстовете на Михаил М. Бахтин и Георг Лукач. Изследването върху българския модернизъм, чиято завършителна фаза непосредствено предхожда и отчасти се покрива с началото на работата върху книгата за Бахтин и Лукач, има изразено предпочитание към т. нар. „изчистена метафора“², при която възприемаемостта на метафоричната направа на използваните термини е резултат от внимателен епистемологичен анализ. Високите понятия на философската традиция от своя страна са подложени на „метафоричен прочит“³, който си поставя за цел да смекчи противоречията между теория и история и да осигури интерпретативната рамка на литературноисторическото описание. В „Господарят и робът“, извеждаща в заглавието емблематичната двойка от Хегеловата „Феноменология на духа“, силата на метафората, изглежда, вече се мисли като съвпадаща с усилието на понятието. Същата логика би трябвало да важи и за съотношението между теория и история, съвпадащи при Хегел в самодвижението на понятието и неговите олицетворения. Конкретно това става чрез структуроопределящите за книгата засичания между проницателните тематизации на „фундаменталния конфликт на модерността [...] между развиващите се сили на хората в овладяването [to master] на природата и външния свят и нарастващото им поробване [enslavement] под властта на собствените им създания“ (16), от една страна, и биографично персонифицирания мълчалив диалог на Бахтин с Лукач, от друга. Че Бахтин усилено е реципирал Лукач, е откритие на Тиханов, основаващо се на архивни свидетелства, на което би завидял всеки, гледащ на науката като на професия.

Формулировката на основния конфликт на модерността, с която работи книгата, води началото си от Георг Зимел, един от създателите на модерната социология и първите теоретици на модерността. Важен приносен момент на „Господарят и робът“ е посочването на ключовата роля на Зимел за разбирането на процесите на трансформация, течащи в литературната теория, социалната философия (social philosophy) и теорията на културата между двете войни. Тиханов убедително демонстрира как характерната за Зимел комбинация от неокантианство и философия на живота (Lebensphilosophie) задава концептуалната матрица на теоретизации на литературата и обществото, определящи себе си като марксистки. Това се отнася на първо място до доктрината на реализма на Лукач, при която според Тиханов става дума за „помирението на културата и живота“ (110), т. е. за разрешаването в духа на Хегеловото „помирение“ (Versцhnung) на основната опозиция на философията на живота. Не по-малко впечатляващ е начинът, по който под повърхността на марксисткия социологичен проект на Валентин Волошинов е реконструиран палимпсест от понятия на философията на живота и неокантианството. „Марксизмът [...] не изтласква и не отменя неокантианството в текстовете на Бахтиновия кръг, а единствено го префигурира като палимпсест, който остава разчетим и активен под повърхността на текстовете им.“ (102, бел. 33) Разчитането на „субтекста“ в „Марксизмът и философията на езика“ на В. Волошинов става чрез коригирането на английския превод, затъмняващ генеалогията на понятията в руския оригинал⁴. Трите понятия, в които Тиханов открива палимпсестната подложка на философията на живота и неокантианството, са съответно „жизненная идеология“, „стихия“ и „поступок“. Възраженията към английския им превод като „behavioural ideology“, „atmosphere“ и „instance of behaviour“ са напълно основателни, доколкото е налице подмяна на конотациите на стихийния витализъм и кантианската етика с квазиприродонаучни и психофизиологични внушения. Добре обоснованото включване на Зимел (и Е. Касирер) в числото на авторите, определящи теоретичния дневен ред на Бахтиновия кръг, представлява един от моментите на диалектичен обрат между „господаря“ в лицето на Лукач, участвал по време на престоя си в Берлин в частните семинари на Зимел, и „роба“ в лицето на Бахтин, който през 30-те в изключително неблагоприятни условия се оказва „много по-надарен последовател на Зимел“ (36), изследвайки в книгата си за Рабле в дълбочина проблематиката на границите между живот и култура, съответно между народна и официална култура. Към идентифицираните от Тиханов следи от рецепция на Зимел в текстовете на Бахтин бихме прибавили и синонимната употреба на термините „социален“ и „социологичен“, отбелязана от Тиханов в „Проблеми на творчеството на Достоевски“ (1929) и характерна за Зимеловата „Социология. Изследвания върху формите на обобществяване“ (1908). 

Важността на теоретичните парадигми на философията на живота и неокантианството (и особено на техните кръстоски) в интелектулната история на периода между двете войни намира композиционен израз в обособяването на първата част на книгата („Понятия“) като речник на понятия, генерирани в тези парадигми. Освен системна елегантност, речникът на понятия осигурява подходящото място в историята, където да се разкаже за годините на учение на Лукач и Бахтин в еднакво стабилно споделяната от двамата германска мисловна традиция. Възпитанието или по-скоро образованието (Bildung), част от което са практиките на учене, усвояване и еманципация, е не само предмет на специално разглеждане в трета част (главата за Гьоте), но и един от най-съществените за книгата - ако не и най-същественият - модел на двойката „господар - роб“ и нейните диалектични обрати. Въпреки че в проблематиката на образованието е инвестиран силен утопичен импулс, Тиханов трезво отчита болезнената социогенеза на Bildung-идеята в сблъсъка на германската „intelligentsia“ с противоречията на социалната модернизация. В истинска арена на борба на живот и смърт, пораждаща според Хегел фигурите на господаря и роба, Bildung се превръща на периферията, „провинциално отворена за външни влияния“ (24). Това е социологическият и социокултурен пласт на метафората на господаря и роба, който книгата не изпуска от поглед и който придава на прецизно представените интеракции на идеите примамливата плътност на историческата конкретност и автентичния опит.

Романът е теоретичният предмет, в който става „преработването на литературната теория като отговор на модерността“ (144), набелязано като проект още в „Жанровото съзнание на кръга „Мисъл“ и разгърнато като централна тема на „Господарят и робът“. Тиханов подробно и диференцирано представя особеностите на романа, които от Хегел насетне се превръщат в идеалния медиум на рефлеския, обживяване и възпроизводство на модерността. За Хегел, който има пред очи най-вече немския Bildungsroman и по-конкретно Гьотевия „Вилхелм Майстер“, романът е представителният жанр на модерните времена, доколкото е в състояние да моделира образователния процес, чрез който индивидът изтрива рогата си и се научава да живее в буржоазното общество, и въпреки неизбежната горчивина и резигнация, съпътстващи този процес, достига до желаното помирение. Пространството, необходимо за извървяването на този път, диалектично се съставя от „неизчерпаемия и космополитен външен свят“, от една страна, и „частните и всекидневни измерения на живота край огнището“ (131), от друга. Космополитното разноезичие и дискурсивно-онтологичната сфера на всекидневното и неофициалното, върху които стъпва Бахтиновата теория на романа, са поместени в контекста на богатата домашна традиция от А. Веселовски (принципа на космополитизма) през формалистите (сказа, „литературния бит“) до О. Фрейденберг (застрашената от епоса (не)идентичност на романа). На тезата на Веселовски за елинистичния космополитизъм като изходна точка на генезиса на романа отговаря постулираното от Тиханов като важно за модерността „взаимодействие с Другия и другостта като задължително условие за постигане на само-идентичност“ (113). При представянето на теорията на романа като отговор на проблематиката на модерността, Тиханов свързва постулата за важността на другостта в идеята на модерността с жанровата (не)идентичност на романа, който винаги „се държи като чужденец“ (146) спрямо другите жанрове и литературата като цяло. Романът достига „сферата на другостта“ чрез откриването и усвояването на всекидневния живот, който изиграва решаваща роля в задълбочаването на съзнанието за време. Включването на всекидневния живот в хронотопа на романа „революционира живота на индивида, излагайки го на трансформация и не-идентичност“ (158). Достигайки до нарастващата способност на романа да представя съзнанието за време и промяна, Тиханов въвежда темата на „нещастното съзнание“, в което съгласно „Феноменология на духа“ се снемат господарското и робското (само)съзнание.

Третата част на книгата („Герои“) експлицира инсценировката, боравеща с фигурите на Лукач и Бахтин, представяйки „героите“ на собствените им дискурси: Достоевски, Гьоте, Хегел и Рабле. Тази част изрично и пространно ползва постструктуралисткия прочит на двойката „господар - роб“, заявен още в увода като най-адекватен на „нюансите и действителната сложност на връзката между двамата герои на това изследване“ (16). Може би интерпретативният избор на Тиханов е оправдан с оглед на насложената „литературност“ на предмета на разглеждане, но сякаш слабо допринася за ясното формулиране на посланието на книгата. Това, което става ясно, касае по-скоро направата на книгата и е съпътствано от нейното почти епично разрастване в края. С риск от силна редукция на комплексността и диференцираността на разглежданата в трета част проблематика бихме откроили въпроса за края на Историята, спирането на Историята. Доколкото Тиханов се отнася изключително сериозно към „модерния проект за историческа линеарност и континуитет“ (284), на точките на прекъсване е отделено специално внимание. „Допуска се (от Лукач и Бахтин - б. м.), че Историята ще спре след появата и - което е по-важно - победата на пролетариата и романа.“ (65-66) Към края на книгата проблемът за края на Историята се разглежда във връзка с двойката „господар -роб“. „Историята спира в момента, ‘когато разликата, опозицията между господар и роб изчезва’ (43). Тази опозиция трябва да се държи под контрол през цялото време, през което трае Историята: не бива да й се отпуска напълно юздата или в противен случай отношението между двамата ще се разпадне в развръзка с действителна смърт.“ (260) В траещата благодарение на контролираното поддържане на опозицията „господар - роб“ история се разполага „вечното настояще“ на модерността, конкретизирано в буржоазното общество като „окончателното потвърждение и пример на обрати без снемане“ (261). При цялото богатство от мотиви, фигури, интерпретативни опции и екзистенциални решения, от които най-силно импонира работата и страха над „бездната на органичното“ и нещастното съзнание, че изкупителната звезда⁵ на утопията свети толкова по-ярко, колкото по-дълбоко се потъва в топлата прегръдка на общността - в която всеки дъх и всеки мускулен рефлекс по необходимост поражда култура и свобода, - постструктуралистката развръзка на книгата с майсторското издирване на „пукнатините“ в твърденията на Лукач и Бахтин неусетно охладнява към въпроса за „състояние[то] на мир между господари и роби в хода на историята и в индивидуалните човешки същества“ (16).

Бележки

1 Цитираме книгата по-нататък в текста с посочване на страницата в кръгли скоби по изданието G. Tihanov, The Master and the Slave: Lukács, Bakhtin, and the Ideas of Their Time, Oxford, 2000 (Reprinted 2002).

2 Г. Тиханов, Жанровото съзнание на кръга „Мисъл“: към културната биография на българския модернизъм, С., 1998, с. 49.

3 Пак там, с. 50.