Книга на Йосиф Петров доайена на 7-то Велико Народно Събрание, поета, земеделеца, каторжника, приятеля

© 2009 Павлина Павлова

в стъмненото небе на старостта.

Там спомени безчет се утаяват,

там страстите гротескно се смаляват,

затрупани с окапали листа.
Вълните на живота не достигат

до неговата островна душа.

Но той дочува песен на авлига,

която сред безкрая се издига -

небесните камбани се трошат.
И радва се като дете на всичко -

на нежността от вятър или дъжд,

на слънчеви целувки и магично

сезоните менят декор сценичен -

от белота до резедава ръж.
А той е пътник. Чака на перона

кога ще мине неговият влак.

И образът му сякаш е икона,

забравена от някого, бездомна

сред пушеци и бавно падащ мрак.

ДА ДОГОНИШ МЕЧТА
Постигнеш ли мечта,

тя губи цялата си прелест.

Това е все едно да хванеш падаща звезда -

изчезва блясъкът магичен просто без следа -

озърташ се объркано, обзет от странна треска.
Познато е - повтаря се от древността безкрайно.

Човек щастлив е, гони ли мечта. Но за беда

той никога не осъзнава страшния обрат -

да недоволства от съдбата си е обичайно.

ах, мечтите нека светят с дързък пламък,

да ни примамват със загадъчност и красота.

Така за нас ще бъде изумителен света,

сред който зидаме с любов въздушния си замък.

АРИТМЕТИКА
Ако трябва да кажа

колко дълго живях на земята,

ще извадя

всички нощи самотност,

всички дни на безпаметна леност,

часовете, окъпани в сълзи,

ще извадя

дълъг списък от рани,

обиди,

страдания,

страховете и болките,

ще извадя сезони, години безброй...
Най-накрая, щом всичко извадя

и останат щастливите дни,

ако трябва да кажа

колко дълго живях на земята,

ще посоча

единствено тях!

ако нещо много ти тежи,

засмей се, отпусни юздите на душата.

Избягай от покоя зъл на тишината,

разкъсай паяжини от интриги и лъжи.

Създай си празник -

потопи се в свободата.
Сред този бяг на времето

загубваш радостта.

Нима животът - сивота и монотонност -

овързан здраво в кабелите телефонни,

е същият, какъвто го в мечтите начерта?

Край теб минават в сън годишните сезони.

там има пойни птици и цветя красиви,

там твоята любов те чака мълчаливо,

защото питал ли си се какъв би бил света

без чувствата, доказващи ни, че сме живи?
Създай си празник,

ако нещо много ти тежи,

засмей се, отпусни юздите на душата.

Избягай от покоя зъл на тишината,

разкъсай паяжини от интриги и лъжи.

Създай си празник -

завърни се в свободата...


ДА СМЕ ЩАСТЛИВИ
Всъщност, колко много и малко е нужно

да бъдем щастливи!

Колко много! - деца да отгледаш,

да вдигнеш за внуците тост,

да направиш свой дом,

да пътуваш, където поискаш,

да превърнеш дъгата във истински мост.

Колко малко! - да имаш любов споделена,

да заспиваш в прегръдка

на влюбени в тебе ръце,

да си вятърна нежност,

да бъдеш звезда заслепена,

да дариш на живота

от своето живо сърце.

да бъдем щастливи!

и всеки иска с пръст да ме докосне,

сякаш се надява щастие от своето

да му предам.

Вярват и не вярват.

Любовта за тях е нещо просто,

как от простите неща щастлива съм,

е май въпросът,

и защо аз светя,

а пък те унило влизат в този храм...

Звезда ли съм, понякога се питам?

Толкова красиви нощи

с мъж любим до мене преживях.

Сменяха сезоните неумолимо своя ритъм,

ала аз да заживея без любов не се опитах.

Плашеше ме само Хадес

и представата да стана прах.

Усещане със нищо несравнимо.

И къде сега витая? Може би на Седмото небе...

Щастието се заражда, ако чувствата взаимни

ни понасят денонощно на крилете си всесилни -

май че няма граници за огнения ни темперамент.

копнеж в душата ми се буди

и бързам да попитам вятъра крилат

дали през пролетта и той се чувства млад

и преоткрива ли природата учуден.
Със влюбени очи

поемам към света разлистен.

Във всичко търся да открия чудеса,

в очи и шепи с нежност да ги понеса

и ги положа в храм,

от мен самата доизмислен.

даже става страшно -

сред пълноводие на чувствата, без глас

прошепвам думи, продиктувани от страст,

защото пролетта на любовта е настояще.

ОБРАЗ НА ЩАСТИЕТО
Абстрактна е представата за щастие,

дори когато то в очите ми

сияе с багрите на любовта.

За другите не съществува - те го търсят

сред пепелта от спомени

в албуми избелели,

из суета на вещи...

И търсейки, изпадат в меланхолии,

в депресии или истерии...

Отчаяни вървят към Нищото...

Нека ви разкажа как изглежда,

докато още е в очите ми,

сияещо със багрите на любовта.

Чувствам как олеквам,

как част от мен /душата ми ли?/

литва надалече -

подир мечта или мираж на слънчева пътека

с илюзията да позная мисълта извечна.

пак пролетта раздава щедро радостни минути.

Омръзна ми да се надбягвам с времето ни лудо,

да произнасям думи, думи,

само в мене чути.
Вървя. Навред се стича вятър.

Гласове далечни

прииждат на вълни.

Цвят розов ябълката рони.

И в полуздрача на настъпващата топла вечер

щастлива съм -

като наследница на всички спомени.


СЕНКИ ОТ ОТВЪДНОТО
Нежни пролетни сенки по тревата танцуват.

С топли ласки ги галят вятър,

слънце

и дъжд.

Красотата откриваш просто в миг, изведнъж.

И потрепват прощално пъстри сухи листа.

Пак в тревата просветват едри късове злато.

Ех, измама красива! Ех, каква суета!

Сенки скъпи, които аз прегръщам с любов.

Бързат дни и сезони за безсмъртие спорят.

Хоризонтът познат е, но пейзажът е нов.

има толкова радост, щом сте близо до мен.

Пак надежда ме стопля и мечтите покълват -

към живот се възраждам -

цвете в пролетен ден.

ІІ


"Човек е толкова силен,

доколкото той може да бъде весел.

Дотолкова човек е млад,

доколкото остава чувствителен

за радостите на младостта.

Един весел старец

е като едно възрастно дете."
Шлайх


АВТОИНТЕРВЮ
- Какъв е смисълът всевечен на живота?

- Родени от любов, любов сме длъжни да родим.

- Във орбитата на любов взаимна да кръжим.

- Усмивки, ласки, спомени с любим до мене мъж.

- Когато властваш в любовта ти ставаш най-могъщ.

- Предателство и изневяра, подлост и лъжа.

- Когато без любов в сърцето жива издържах.

- О, да, желанията три: любов! любов! любов!

- Да съхраня завинаги последната любов...

огледало на принцеса древна,

искам в теб за миг да се погледна,

озарена в звездна светлина.

ще ме надариш, макар и смъртна.

Вятърът със облаци попътни

ще забули всяка суета.

в бяла роба на върха на хълма,

сплела пръсти да седя безмълвна,

взряна в огледалната луна.

две звезди изпраща ми небето.

И тупти задъхано сърцето,

затаило радостния вик.

тук-там раздават и богатства, мимолетна слава,

едни покриват с почест, други - с кал.
Годините отминали крадат от наште чувства,

крадат смеха ни тих, по детски чист.

Щастлив да бъдеш вече е магия и изкуство,

отронен посред лято златен лист.

да упражнят могъщата си власт.

Прозвъннат ли в съня

от детството безброй пътеки,

живее ли във теб лудешка страст,
годините отминали не са успели, значи

да те пречупят като крехък цвят.

Сърцето щом умее да се смее и да плаче,

останал си дете сред този свят.

не спирай да обичаш!

Спреш ли -

значи, че си остарял непоправимо.

Толкова е страшно,

щом сърцето се изпълни с хлад.

Сякаш са достигнали нирвана -

слепи са очите.

Няма спомени,

мечтите са останали назад.

не спирай да обичаш!

Спреш ли -

ще се озовеш сред най-жестока зима.

Толкова е страшно,

да усещаш полъха на тази смърт.

Сякаш ти самият също си умрял отдавна -

отминават дните

като лодки от хартия,

тръгнали да търсят в океана своя път.

че е мимолетна радост?

Че щастието е илюзия,

но изградена от самите нас?

И че усмивките,

които получаваш за награда,

са твоето единствено богатство

до последния ти час?

в снежнобелия пашкул на самотата.

Ти можеш да направиш, ако искаш,

всякакви различни чудеса -

например: да разпееш птиците в гората,

да обяздиш вятър,

луната да превърнеш в люлка,

бисерите - в капки утринна роса.

и че тя у б и в а,

макар невидимо и бавно

става на отрова с мирис на бадем.

Побързай!

И последната илюзия от тебе си отива.

И не отлагай повече.

Броените си дни живей като бохем.

мека светлина пилеят в мрак от черно кадифе.

И звездите слизат ниско, сякаш искат да приличат

на изкуствени кокетки, цели в мирис на кафе.

С нищо несравнима свети в миглите ви по сълза.

Омагьосана в безкрая, тайно в себе си се моля

никога да не престават тези нощни чудеса.

едрите звезди в косите на шептящата гора,

стълбовете-еделвайси, сенките, които крият

кътчета, така уютни - чак до ярката зора.

С нищо несравнима свети в миглите ви по сълза.

Омагьосана в безкрая, тайно в себе си се моля

никога да не престават тези нощни чудеса.

аз се лутам по тази земя, закопняла

като мене за нежни милувки

през слънчеви дни.

Свири яростен вятър

и клони високи огъва, деня вледенява,

но в сърцето ми

малка камбанка-надежда звъни.

аз приличам на рядко, красиво обагрено цвете -

като него мечтая, мечтая за слънчев комфорт.

Вие вятърът бесен,

с вихрушки мете снеговете,

сякаш свири на арфа

с единствен прощален акорд.
И усещам незримо -

скоро всичко ще стане различно -

снегът ще изчезне.

Ще се люшне махало гигантско

сред синьо небе.

И тогава във моите шепи,

подобно на цвете, ще слезе

онзи, другият вятър - гальовен и мил като теб.

покрай нея времето забавя своя бяг.

светла като капките прозирни на росата.

я замерят с думи зли, подобно с топки кал.

с вятъра до слънцето и до луната стига.

моята душа лети из звездния атлас...

Бе болест нелечима,

с край фатален -

като СПИН.

Прихващаше се бързо новата зараза

и всеки град наподобяваше сърдит пчелин.

витаеше из въздуха, наместо цветен дъх.

Опиташ ли се надалече да избягаш,

ще те достигне, даже ако си достигнал връх.

дори и в Ада страшен, разтревожи Луцифер -

той, който на пороци разни беше свикнал,

потъна още надълбоко, скри се в мрака чер.

И всички мрачно лутаха се сред кошмари.

И всички чувстваха, как от омразата боли.
Реших да ги спася, каквото да ми струва -

не може щастието да вирее в самота.

Облъчих ги с любов - така ги излекувах

и съхраних безсмъртието на света.

пееше съвсем сама.

Скованото от бяла броня утро се пропука.

И между облаците,

сред прозиращата синева,

като раздухан въглен

слънце топло заблещука.

Предпролетен копнеж раздвижи

спящата земя.

Прониза я онази вечна, неизменна тръпка.

С кокичетата цъфнали

завръщаше се моят смях,

запазен в спомена на наедрели плодни пъпки.

Градината ми цялата ще се изпълни с красота -

с иглики пъстри, със зюмбюли,

с нарциси, с лалета,

над тях жасмин и люляци

ще ръсят щедро аромат,

а майски рози ще пълзят нагоре към небето.

Тогава ще нагазя боса сред зелената трева -

какво усещане за нежност този допир скрива.

Ще свети празнично лицето ми

под шапка от пера -

о, не, това са цветове от ябълката дива...

пееше сама...

са ме орисали за цял живот с добро и зло.

Звездата ми щастлива ме окъпала в сребро,

а вятър южен шепнел пак сказания мистични,

че аз съм част от първото Адамово ребро.

Орисници, орисници, съдбата ми кажете:

богатство, здраве и любов ще имам ли?

И как

Сега съм силна като вятър, крехка като цвете,

мечтателка невероятна - фантазирам пак...

ПОКАЯНИЕ
Ключът за моето сърце ли?

Той не съществува.

Кому е нужен ключ за незаключена врата?

Тече в потоци огнената лава на страстта,

пламтя като вулкан,

разпъвана от кръстни чувства,

и без да осъзнавам, внасям нов контур в света.
Но хората не възприемат тази откровеност,

шокира ги откритието, че самата аз,

/като моряк,

попаднал в щорма през съдбовен час/,

не търся нито равностойност,

нито съвършенство -

посоките откривам по небесния компас.
Раздавам се без мяра.

И заспивам по-щастлива.

Над сънищата ми небето си проправя път.

От стряхата на утрото врабчетата крещят,

додето слънцето ме парне

с ласка на коприва,

а мислите ми - волни чучулиги, полетят.

Ключът за моето сърце ли?

Толкова е просто:

щом дойде гост неканен,

скитник,

а дори крадец,

направо влиза,

без да му е нужен шперц,

но сепнато на колене застава

и пред кръста

полага покаянието си като венец.

ДА ПОГАЛИШ ВЯТЪР

Не можеш с гвоздеи да приковеш духа ми,

защото е могъщ

и е безсмъртен.

Аз съществувам и извън плътта

и няма

да призовавам твойто милосърдие.

с никакви вериги -

аз непременно бързо ще успея

на свобода да се измъкна

и в авлига

да се превъплътя, за да запея.

макар сама да бъда се страхувам.

Повярвай,

аз съм цялата възможна волност,

която на земята

тържествува.

В него всеки ден е слънчев кръг,

листенцата са часовете, през които

растем и научаваме какво е вярност,

клетва,

дълг,

или сърдито...

за нас се ражда чуден цвят -

това е любовта, която свързва двама.

И няма по-красиво чувство,

цвете,

птица в този свят,

да цъфти безкрай.

Докато той е жив, ще чувствам, че живея.

И тук, сега, върху Земята ще издигнем своя Рай.

Сърцето като влюбените птици пее...

НИКОГА НЕ Е КЪСНО
Не остарявам,

въпреки че времето неспирно

годишните ми кръгове чертае.

А тя, душата ми,

по детски крехка и наивна,

се стрелка като лястовица

от зори до вечерта

и възхитена от видяното,

заспива по-щастлива.
Не остарявам,

въпреки сребристото излъчване в косите

и бръчиците, запечатали върху лицето

тъга, и смях, и болка.

Докато гледам тоя свят объркан,

се питам: какво ли търся

в тази джунгла

от преплетени без отговор въпроси.

В сърцето си

аз пламъче на светло чувство нося

и с него искам да подпаля нечие

неостаряващо сърце...

в очи, угаснали отдавна.

Животът пълен е с кошмари

и сам живееш сред един.

Успееш ли да заобичаш,

ти късче радост си откраднал

и хоризонтите край тебе

издигат купол нежно-син.

топят се като сняг във шепа.

От приказния свят измислен

не ще откриеш и следа.

На клада изгори мечтите

и сред прозрачната им пепел

засей едно-едничко семе,

отгледай своя еделвайс.

В напитка силна го превръщай.

От миналото - бледи спомени.

Над бъдещето - тегне мрак.

И както времето крилато

назад не може да се връща,

живей сега - от днес за утре -

и чакай своя звезден знак.

В твоя чест аз пея.

Копнежът ми е истински - извира от сърцето.
Дори във сянката ти мога да живея.

А вечер, нощем, сутрин питам се къде е

мъжът, в когото въпреки гнева на боговете,

се влюбих лудо -

както в слънцето се влюбва цвете.
О, събуди се, скъпи!

Щом излезеш, слушай:

тъга, копнеж, любов и радост

ще се смесят в билка,

за да лекувам равнодушни и бездушни,

да заличавам парещата като огън болка.

О, събуди се, скъпи!

С цялата си страст те моля!

а щастие е, ако срещне някой и се влюби.

Как да повярвам, че си истински, че не сънувам?

О, събуди се, скъпи, искам да празнувам.

Сега проспиш ли младостта,

ти всичко си изгубил.

Ела и нека до зори в тревата да се любим...

СЕРЕНАДА НА СЕРЕНАДИТЕ
Това е серенадата в началото на пролетта,

когато цялата природа

за живот отново се възражда,

когато всеки търси смисъл в любовта

и птиците с копнеж разтърсващ

от гората се обаждат.

и аз

в цветята

и в тревите.

И влюбена съм винаги в един-единствен мъж.

До сетен час

ще бъда влюбена,

обичаща,

обичана...

Летя из висините...
Но щом настъпи пак началото на пролетта -

април,

и моят глас се влива.

Не спирам да обичам -

в шемета на времето открих,

че смисълът на всичко скрит е

във една любов красива.

да вплитам в мойте песни?

Дали от тях струи тополов шепот

на безброй листа?

Дали синеят локвите

върху асфалта

след дъжда?

Оставам често будна,

дала гръб на завист и вражда,

от думите

изплитам мостчета въздушни към света

и всеки миг, с любов пропит,

превръщам в остров интересен.
Съпротивлявам се на времето.

Душата ми е млада

и пеперудено безгрижие кръжи над мойте дни,

докато търся късчета от падащи звезди.

И пак

пристъпят призраци

Да, плаша се от мрака,

ала славей чуя ли, помни,

забравям страховете детски,

слушам песен за награда.


ЩАСТИЕТО НА ЕДИН БЕЗКРАЕН МИГ
И всякога съм дръзка, щом любов

докосне ми сърцето,

и сякаш че поникват ми невидими криле -

предизвикателна съм, като пролетно лале,

което се оглежда в синята прозирност на небето.
Оставям се да бъда галена от ласкавите пръсти

на вятъра, когато нежни думи ми шепти,

защото, всъщност, вятърът, любими мой, си ти,

и устните ти грабят страстно

моите усмивки пъстри.
Така, с криле на птица,

сред прегръдките на вятър мога

със щастието да се слея във безкраен миг.

Сърцето ми докрай ще си остане романтик,

а аз - най-странната безбожница,

напътствана от Бога.