Лъжи, които изкривяват

Морган Скот Пек

Смятате ли, че приемате нещата прекалено лично? Често ли използвате думите „винаги" и „никога"?

Чувствата изпреварват ли мислите ви?

Бъдете честни. Как отговорихте на тези въпроси? Всеки от тях е свързан с определено изкривяване на действителността (т.нар. дисторсия). В своите възприятия ние често прибягваме до това и тъкмо то е в основата на повечето ни лъжи. Някои от тези изопачавания сами по себе си са твърде обичайни и особено благоприятстват близките до тях погрешни представи.

Ще ги изброя наред с лъжите, които подхранват:

• Преувеличаване - лъжата: „От мухата - слон."

• Персонализация - лъжата: „Приемам всичко лично."

• Поляризация - лъжата: „Или черно, или бяло."

• Селективна абстракция - лъжата: „От дървото не виждам гората."

• Прекомерно обобщаване - лъжата: „Историята винаги се повтаря."

• Емоционално мислене - лъжата: „Не ме обърквай с фактите."

Виждал съм как хората отново и отново прибягват до тези изкривявания в мисленето, за да променят мащабите в значимостта на всекидневните събития и разговори.

Истината, разбира се, е, че всеки го прави. Ние сме така затънали в подобни изопачавания, че те са станали част от нормалното мислене на повечето от нас. Всяко от тях обаче има свой принос в нашите основани на лъжи нагласи и се стреми към изява чрез изградените ни върху лъжи гледища. Нека ги анализираме последователно.

„От мухата - слон"

- Той обеща! - с пълно гърло възропта тя. Тъкмо в този неподходящ момент се прибра и синът. Джил избухна.

- Ти обеща! Обеща ми, че ще измиеш чиниите сутринта, преди да тръгнеш за работа! След целия отвратителен ден ми липсваше само лудницата тук! До гуша ми е дошло да не ме зачиташ! След всичко, което правя за теб! Един месец никакви сбирки у дома! - оставила сина си да гледа втрещено след нея, тя се втурна в спалнята и затръшна вратата.

Джил страда от дисторсията, наречена хиперболизация (преувеличаване). Дадено събитие се възприема като много по-значимо, отколкото е в действителност. Както се вижда от примера с Джил, човекът прави от мухата слон. Като придава на стореното (или нестореното) от сина й по-голяма стойност, отколко има то в действителност, Джил лъже самата себе си и с това изостря до болезненост своите чувства.

Сигурно и вие сте участвали в подобни сцени. Склонността към преувеличение е един от обичайните начини за изкривяване на действителността. Често превръщаме дребните събития в много по-значими - достатъчно значими, за да отговарят на чувствата, които изпитваме. (Обратната тенденция - да омаловажаваме смисъла на дадено събитие - е не по-малко вредна.) Тези чувства далеч не съответстват на действителната ситуация. И колкото повече преувеличаваме, толкова повече изпадаме във властта им.

Аз например съм в състояние да побеснея, ако някой пропусне да даде мигач преди да завие, колкото и дребно да е това нарушение. Като се има предвид, че е изключено да излезеш на магистралата, без да забележиш поне един водач, който прави нещо “нередно”, моята склонност да преувеличавам може да превърне шофирането в обезсърчително и стресово преживяване. Какво става обикновено накрая? Вдигам укоризнено с пръст към нарушителя, сякаш той е истинският виновник за чувствата, които изпитвам, без да си давам сметка, че действителната причина да съм така ядосан е собствената ми склонност към преувеличение.

Общо взето животът поднася на всички ни хиляди дребни ядове като движението по пътищата, стотици малко по-сериозни ситуации от рода на разминаването с дългоочаквано повишение в службата и твърде много жестоки трагедии като кончината на близък човек. Всичко това, взето заедно, говори за един много труден живот. Онзи, който сам увеличава тежестта на всяко събитие, прави съществуването си почти непоносимо. Никой от нас не е създаден да се справя с живот, който непрекъснато му се струва особено мъчителен.

И тъй, как би могла Джил да приеме бъркотията, която отприщва гнева й? Най- добрата възможност е в този момент да разбере, че преувеличава. Когато имаш желание да извиеш нечий врат, е трудно да си дадеш сметка, че това е дисторсия, но успееш ли, печелиш повече от половината битка. Ако бе усетила, че „прави от мухата слон", Джил щеше да съумее да види случката в истинските й мащаби и да реагира според тях. По-лесно е да се каже, отколкото да се направи, няма съмнение, ала си струва да се опита, защото от това зависят емоционалното здраве на тази жена и отношенията й с нейния син.

„Когато приемаш нещата лично"

- Защо постъпва така според вас? - попитах я.

- Много ясно - отвърна тя, скръстила ръце. Прибира се късно, защото не храни и капка уважение към мен. Не иска да бъде с мен. Вече не ме обича.

Реакцията на Синди към закъсненията на Пол е вид изкривяване, наречено персонализация. Човек преувеличава степента, в която дадено събитие с свързано със самия него. Всичко е лично.

Всички го правим, нали? Независимо дали някой ни е погледнал по странен начин, прекъснал ни е по средата на изречението или е забравил за срещата, на която сме го чакали, ние често тълкуваме това като преднамерен опит да ни наранят или обидят.

Семейните двойки са доста склонни към персонализация. Ако съпругът оставя мръсните си чорапи насред стаята, пие твърде много или все не му се говори, съпругата приема това лично. Ако жената вечер е все по събрания на разни дружества, ако никога не приема сериозно думите му, ако изобщо не си слага от онзи парфюм, който той толкова много харесва, мъжът го приема лично.

Не искам да кажа, че трябва да се отнасяме с безразличие към онова, което вършат партньорите ни, нито, че тяхното поведение изобщо не е свързано с чувствата им към нас. Твърдя само, че нашата склонност да персонализираме ни кара да реагираме пресилено, а това още повече влошава положението. Като че ли не е достатъчно, че първоначалният проблем продължава да съществува, ами ненужно добавяме към него гняв, възмущение и горчивина.

Синди имаше чувството, че като се прибира винаги късно, Пол я пренебрегва. Това бе основата на нейната персонализационна лъжа. Тя възприемаше склонността му да работи извънредно и навика му да не й обръща внимание като пряко отражение на онова, което той изпитва към нея. Неговият работохолизъм я вбесяваше. Аз й отговорих така, както отговарям на всички свои пациенти, които гледат прекалено лично ни един подобен проблем:

Синди, не с ли възможно да има други причини за неговите непрекъснати закъснения?

Тя се намръщи.

- Предполагам, че е възможно но определено не се сещам за нито една.

- Нека приемем, че при всяко положение съществуват най-малко четири обяснения за поведението на даден човек. Опитайте се да назовете четири неща, които биха могли да бъдат причина за закъсненията на Пол, освен това, че е престанал да ви цени - предложих.

Тя мълчеше.

- Синди, поне три - казах накрая. Отвърна с гримаса.

- Добре. Предполагам, че може да има неприятности задето закъснява. Знаете ли, той винаги закъснява. Но само с по няколко минути, не с часове.

- Добре, това е една причина.

- И може би иска да направи добро впечатление на шефа си.

- Съгласен съм. Напълно е възможно работата да е толкова важна за неговото самочувствие, че за да е доволен от себе си, той да се е превърнал в работохолик.

- Мммм... Може би.

- Сещате ли се за трета причина?

- Той не умее да казва „не" - процеди тя през стиснати зъби.

- Твърде е вероятно да е така. Особено ако много държи на работата си. А четвърто?

Тя ме погледна в очите и заяви твърдо:

- Не иска да седи вкъщи с мен.

- Хайде, питам ви за четвърта причина, която няма нищо общо с вас. Пол има ли проблеми с близкото общуване?

- Ами да, има. Никога не говори за чувствата си. Все трябва да му вадя думите от устата.

- Възможно с закъсненията му да се дължат на това. Може да изпитва страх от близостта. И да се чувства в по-голяма безопасност в службата, където владее положението. Затова да остава там до все по-късно.

Тя сви устни, после кимна.

- Може би. Но въпреки това мисля, че не желае да седи вкъщи с мен.

- Знаете ли, онова, от което се опасявате, може наистина да стане - отбелязах аз. - Ако реагирате с ненавист на неговия работохолизъм, защото го приемате лично, ако крещите и се държите зле със съпруга си, не е изключено той да започне да се отнася към вас и общия ви дом точно така, както не искате. И да заработи още по-докъсно.

Синди не отговори, но по изражението й личеше, че много добре разбира колко съм прав. От всички възможни обяснения за късните прибирания на Пол тя бе избрала единственото, свързано с нейната личност. Изобщо не й бе минало през ума, че те може да нямат нищо общо с нея.

„Чакайте малко! - ще кажете вие. - Работохолизмът на Пол е обиден за Синди и тя е в правото си да му се сърди, че я пренебрегва!" Разбира се, във вашето искрено възмущение има известна истина.

Но помислете за това. Ако Синди продължава да се сърди на Пол и използва враждебността и гнева си, за да го накара да се промени, мислите ли, че ще постигне нещо? И дори ако той направи известен компромис, смятате ли, че това ще продължи дълго?

Моят опит показва, че взаимоотношения като при Синди и Пол не се подобряват, докато не се надмогнат наранените чувства, докато вниманието не се насочи по-скоро към това, какъв човек е Пол, какво го кара да се държи така, а не към въздействието на постъпките му върху самата Синди. Когато анализираме възможните други основания за поведението на брачния партньор, всички мои пациенти, почти без изключение, започват да разбират, че не те са истинската причина за неговите действия.

Следователно, вместо да приемаме лично всяка дреболия, която се изпречва на пътя ни, трябва да спрем и да си зададем един много важен въпрос: дали стореното от другия разкрива какъв е той? Или показва какви сме ние? Или по малко от двете?

Колкото и зле да са се отнесли с нас, не бива да приемаме случилото се като стопроцентово отражение на това, какво представляваме като личност. Ако на пътя някой смачка бронята на колата ми, бих могъл да изтълкувам постъпката му така: „Този човек няма никакво уважение към другите шофьори и точно сега се случи аз да бъда поредният, към когото се държи безцеремонно." Възможно е да ви се стори, че издребнявам, но тези две гледни точки предизвикват съвършено различни емоционални реакции. Първата е като плесница по моето лице. Втората е наблюдение върху характера на другия човек - който не уважава останалите - и емоционалната реакция, предизвикана от това късче истина, е значително по-разумна.

Това ми напомня за една мисъл, която много харесвам: „На двайсет години се тревожим какво мислят за нас. На четирийсет не ни е грижа какво мислят за нас. На шейсет откриваме, че изобщо не са мислили за нас."

Следващия път, когато някой се изпречи на платното пред вас или забрави да ви се обади, или остави вестниците пръснати по целия диван, опитайте да си напомните, че постъпките на другите по принцип говорят много повече за тях самите, отколкото за вас. Вашата реакция спрямо тези постъпки обаче издава в значителна степен какво представлявате вие.

„Или черно, или бяло"

Ако сте склонни да поляризирате, ще откриете, че вътрешната ви реакция на събитията често се изчерпва с възклицанията: “Беше прекрасно!” или “Беше ужасно!” В къщи местите четката на прахосмукачката по права линия и се ядосвате, когато партньорът ви чисти с въртеливи движения. Делите хората на добри и лоши. Политиците например предизвикват у вас или възхищение, или ненавист. Този начин на мислене не ви позволява дори да забележите другите цветове в живота, какво остава да ги оцените. А когато е насочено навътре, подобно поляризирано мислене води до тежки емоционални проблеми.

Една от най-сериозните „вътрешни" форми на поляризацията е мисленето „отрепка-светец". Мнозина от пациентите ми се смятат или за пълен боклук, или за абсолютни светци, или пък се мятат между двете представи за себе си. Наскоро четох интервю с актьора Даниел Дж. Траванти, известен най-вече с ролята си на капитан Фурило в телевизионния сериал „Хил Стрийт Блус". Когато го питат как се е преборил с алкохолизма като млад актьор, той казва, че тогава е бил „егоманиак със силен комплекс за малоценност". По същество това означава, че се е чувствал ту като светец, ту като отрепка. И вероятно е прибягнал към алкохола, за да притъпи болката от непрекъснатото мятане между тези две емоционални крайности.

Няма да бъда честен към вас, ако кажа, че хората никога не се държат като отрепки. Бих ви излъгал и ако заявя, че хората никога не се държат като светци. Истината е, че повечето от нас в определени моменти постъпват и по двата начина. Но когато виждаме само крайностите у себе си и у другите, ние изкривяваме действителността.

Ако се наречем „отрепка" или „светец" или сложим тези етикети на други хора, това означава, че не сме успели да видим цялостната личност. Когато е предназначено за самите нас, определението „отрепка" не води до нищо друго освен до ниско самочувствие и потиснатост, докато "светец" поражда високомерие и самодоволство.

„Светците" са интересна група. В кабинета ми са идвали стотици хора, които дори в своите най безразсъдни фантазии не са си представяли, че ще направят онова, което в крайна сметка се случва да извършат. Истината за нас е, че сме способни почти на всичко. „Светците" не вярват - не могат да повярват в това. Когато „паднат", те са направо потресени от „невъзможността" на своите деяния. Обикновено е нужна огромна работа, за да се помогне на тези хора да видят високомерието в своето убеждение, че са твърде добри, за да вършат подобни неща.

Въпреки че никога не би го признала, Сали се смяташе за „светица". През целия си живот бе изпълнявала ролята на „добро момиче". Беше израснала в църквата, където си бе изградила непоклатима ценностна система, тъй че се бе превърнала в изключително нравствена зряла жена, неуморима църковна деятелка и известна водеща фигура в обществената дейност. Хората я възприемаха като образец за положителна личност, ето защо непрекъснато я канеха да работи с младежите. Дори си бе избрала работа, изискваща известно себеотрицание - ръководеше благотворителна фондация, поддържана от църквата.

Ако преди две години бяхте попитали Сали дали някога ще изневери на съпруга си, тя или би се изсмяла, или би се намръщила възмутено. Ала го беше сторила. Бе се сприятелила с колега от службата още преди години. Една вечер двамата с него работели сами в офиса след изтощителна, но успешна акция за събиране на средства и немислимото станало.

- Как можах да направя това? Как позволих да се случи? - извика Сали при един от първите ни разговори. А всъщност искаше да попита: „Как можах да постъпя като отрепка?" Как е възможно не кой да е, а именно тя да извърши подобен грях?

- Чувствам се толкова омърсена! Бях на толкова от самоубийството! - каза тя, като държеше палеца и показалеца си на половин сантиметър един от друг. - Как можа да се случи?

- Разкажете ми за брака си. Омъжена сте, нали; - попитах аз.

- Да, омъжена съм. За добър човек. Какво повече има за казване? - отвърна тя, свела поглед.

- От колко време сте женени?

- От петнайсет години - продължи, докато оправяше плисетата на полата си. Спря за момент, после пак започна да си играе с тях. - Единственото ми оплакване от него е, че не е особено любвеобвилен. Не обича много-много милувките. В това отношение прилича досущ на баща ми. Обаче наистина е добър човек - най-сетне вдигна поглед. - Това би го убило. Той ми вярва безрезервно.

- Кога за последен път прегърнахте и целунахте своя съпруг?

Тя млъкна и се замисли. Поклати глава.

- Не мога да ви отговоря. Не е ли ужасно? Предполагам, че по някое време съм се отказала - погледна ме. - Но от това постъпката ми не става по-оправдана, нали?! Не кой да е, а точно аз! Как да се върна на работа? Как да погледна хората в очите - особено ако се разчуе!

„Не кой да е, а точно аз" - именно този начин на мислене бе й помогнал да съгреши. Подобно високомерие е чудесно потвърждение на Соломоновата мъдрост: „Гордостта предшества погибелта" (Притчи 16:18). Защо? Забелязали ли сте, че когато не ви бива много в дадена област, подхождате към нея по-внимателно? Например какво ще стане, ако сте слаб плувец? Няма ли да си сложите спасителна жилетка или да бъдете по-предпазлив във водата? Често се давят точно онези, които се надценяват като плувци.

Може би по-сполучливо ще бъде сравнението с участъка от пътя, който не виждате от колата си - онова скрито за вас пространство, което не се отразява нито в страничното огледало, нито в огледалото за обратно виждане. Ако знаете, че за колата ви има такава част от пътя, няма да се доверявате толкова на огледалата. Ще се обърнете и настрани, за да огледате пътя.

Гордостта може да подготви почвата за различни грехове, защото заради нея изпускаме от очи тъкмо тези „тъмни участъци от житейския си път. Ще кажете, че това не се отнася за вас. Точно такъв бе и случаят със Сали. Ако се върнем назад към баща й, ще видим, че още тогава нейната потребност от мъжко внимание и обич е оставала неудовлетворена. После тя постъпва както и много други жени - омъжва се за човек, който доста прилича на баща й, тъй че нуждата й от обич трябва да търси удовлетворение другаде. Тя го намира в обществената работа, в работата сред младите хора. Намира го в дейности, които й носят признание. Ала в един момент, чието приближаване не предугажда, Сали започва да търси удовлетворение по друг, неприемлив начин - с мъж, на чието приятелство се е радвала от години. Потребността надделява над строгия й морал. А тя дори не е забелязала, че нещата вървят натам.

Ще се изненадате ли, ако кажа, че високомерието е в основата и на убеждението, че си много по-лош от останалите? Подобни претенции също предполагат, че се смяташ за единствен. Сякаш заявяваш: „Аз съм толкова неповторимо ужасен грешник, че се откроявам сред всички вас, останалите посредствени грешници." И двете лъжи, че си отрепка или светец, се дължат на неоснователна, изкривена увереност в собствената неповторима доброта или лошотия, никоя от които не отговаря на действителността.

Очевидно има някои неща, които действително са черни или бели, и трябва да гледаме на тях именно по този начин. Например съществуването на Бога по мое мнение с черно бяла материя. Бог или съществува, или не съществува. И тогава Исус Христос или е въплъщение на Бога, или не е. Престъпленията срещу обществото, като убийство и кражба, също са въпрос на черно и бяло. Не мисля, че можем да си позволим нюансирано отношение към тях.

Но онзи, които мисли поляризирано, възприема цялостния живот, като го разпределя в бели или черни калъпи. Когато нещата, с които се сблъсква, са бели и черни, му се струва, че всичко е наред. Ала когато видимо са пъстри - както е в повечето случаи - поляризираното мислене поражда ненужен гняв и болка. Трябва да бъдем достатъчно гъвкави, за да различаваме „нюансите" в дадена ситуация, да виждаме бялото като бяло, черното като черно, а всичко между тях - в съответния пъстър оттенък. Необходима ни е точна преценка, за да разпознаваме по-добре светлосенките в нещата от живота.

„От дървото не виждаш гората"

Моята приятелка Лий току-що бе получила сериозно повишение. Новата й длъжност обаче бе свързана с допълнително натоварване, с което тя не бе сигурна, че ще се справи. Един ден я срещнах случайно и веднага разбрах, че е разстроена.

- Провалих се. Знам, че ще загубя тази работа - възкликна тя. - Трябваше да ме видиш. Седя в този изискан ресторант заедно с шефа и един важен клиент. И какво правя? Изпускам си вилицата. Не просто я изпускам, а направо я мятам. Направи голямо петно на роклята ми, а после подскочи на пода поне петдесет пъти. До края на вечерята не бях в състояние да говоря като хората, само мънках.

Тя продължи в този дух още десетина минути. Накрая я прекъснах.

- Стига, Лий! Нищо хубаво ли не ти се случи?

- Да, ако намиращ, че е хубаво да предизвикаш смях. Клиентът се разсмя и каза: „Не се безпокойте." После извика келнера и го помоли да ми донесе друга вилица.

- И?

- И сключихме договора, но се обзалагам, че шефът ми никога повече няма да ми се доверява за такива ситуации.

- Моля?! Как така? Просто не мога да се съглася. Беше ужасно!

Макар всичко да бе минало добре, Лий не мислеше за нищо друго освен за проявената от нея несръчност. Аз й помогнах да види своята „селективно абстракционна" лъжа и вредата, която тя й нанася в емоционално отношение. От тогава Лий полага усилия да победи тази лъжа в живота си и нейното емоционално състояние вече е значително по-добро.

Като университетски преподавател водех подготвителен курс по психология, в който се бяха записали около сто студенти. По време на лекциите често хвърлях поглед към аудиторията и забелязвах онези, които не ме слушат. Някои от тях изглеждаха отегчени, други говореха със съседите си, трети бяха полузаспали. Всички те, взети заедно, може би бяха към пет процента от стоте студенти пред мен, но аз често се хващах, че мисля само за тях, като изключвам останалите деветдесет и пет на сто, които ме слушаха с интерес. В края на краищата започнах да се безпокоя за качествата си като преподавател и да се чувствам потиснат. Благодарение на този мой проблем - „от дървото да не виждам гората" - се оказа, че изпитвам отрицателни емоции заради нещо, което определено бе положителна стъпка в живота ми.

Много от пациентите с психически проблеми попадат в болницата именно заради своята склонност да се съсредоточават по-скоро върху своите слабости, отколкото върху личните си достойнства. Сякаш са си сложили „очила за недостатъци”, през които се вижда само лошото. А когато виждаш само лошото, депресията е по петите ти.

Във всекидневието могат да се открият достатъчно примери. Има хора, които цял ден се претрепват от работа, та да запомнят накрая само онова, което не са направили както трябва, а не свършеното добре. Домакиня полага огромни усиля, за да изчисти къщата, но в края на деня вижда само онова, което не е успяла да направи. Тенисист забива десет пъти прекрасно и само веднъж изпраща топката извън игрището, а после мисли единствено за слабия удар. Родител не забелязва доброто поведение на детето си, а само неговото непослушание.

Виждал съм християни да използват селективна абстракция и когато четат Библията. Някои обръщат внимание единствено на пасажите, в които се говори за Божието наказание, за греховете или за извършените дела, а пренебрегват стиховете за Божията благодат и опрощението. (Разбира се, среща се и обратното изопачаване - помнят се само пасажите, съдържащи обещание, а се пренебрегва Божието предупреждение, че животът може да бъде труден.) Склонните към селективна абстракция християни често си набавят издания на Библията със „зелен шрифт" - онези, в които, за да изпъкват, стиховете за Страшния съд и Божието наказание са набрани в зелено. Нищо чудно, че в крайна сметка тъкмо тези хора се оказват много по-неспокойни, изплашени, потиснати, измъчвани от чувство на вина, отколкото другите, които възприемат цялостно Библията.

Независимо дали нагласата, при която „от дървото не виждаш гората", се отразява на нашата преценка за самите себе си, за поведението на другите или за библейското учение, когато я прилагаме, ние губим невероятно много от скъпоценното си време и енергия.

„Историята винаги се повтаря"

- Никога не ще успея да сложа край на това - простена той. - Винаги ще си остана дебел. Нека погледнем истината в очите.

Забелязвате ли двете ключови думи в неговото твърдение? „Никога" и „винаги". Тези две думи са основни за определен начин на изкривено мислене, наречен прекомерно обобщаване. При него всяко събитие или постъпка - изяждаш двоен хамбургер, скъсват те на изпит, скарваш се с брачния си партньор - води до лъжата, че то неизбежно ще се повтаря и в бъдеще. Нали е казано, че историята винаги се повтаря.

За много от моите пациенти в болницата е съвсем обичайно да правят свръхобобщения за своето психическо здраве. Те често се опасяват, че никога няма да се излекуват. Но като правят подобни изводи, поддържат същия онзи саморазрушителен начин на мислене и действие, който е първоначалната причина за тяхното заболяване. В отговор аз ги подтиквам да осъзнаят, че всеки ден им предлага неповторима възможност да преобърнат нещата. Те често спорят с мен, но ще е много трудно да оздравеят, ако се чувстват обречени да повтарят старите грешки и да преживяват отново страданията от миналото.

Прекаленото обобщаване е предпочитан начин на мислене и при брачните двойки. „Никога няма да започнем да се разбираме" - например заключават те и тръгват по стария, утъпкан път на взаимните обвинения и изобличения, което на практика е гаранция, че никога няма да са щастливи заедно. И когато това стане очевидно, заявяват в един глас: „Виждаш ли? Знаех си, че така и няма да се погодим!" За подобни семейства брачните консултации са истинска битка. Сякаш по-скоро предпочитат да излязат прави в своето свръхобобщение и да продължат да страдат, отколкото да признаят, че са сгрешили и да заживеят щастливо.

- Лари - обърнах се аз към своя пациент с наднормено тегло, - нека ви попитам нещо. През последните години налагало ли ви се е да усвоявате някакви нови умения?

- Какво имате предвид? Нещо от рода на работата с тъпия компютър в службата? Мислех, че това ще ме довърши -завъртя очи той. - И през ум не би ми минало да се уча как се борави с това откачено нещо, ако не рискувах да загубя мястото си. Отне ми цяла вечност.

- Добре. Преди да започнете, мислехте ли си, че никога няма да се научите да работите с компютър?

- Шегувате ли се? Та аз не умеех да пиша дори на машина! - възкликна той, като вдигна ръце. - Знаех, че ще ме понижат.

- А докато се занимавахте с тази нова за вас материя, смятахте ли, че ще успеете да я усвоите ?

- Мислех, че никога няма да я разбера - изсумтя той. - Първият месец беше убийствен. Хиляди пъти ми е идвало да се откажа, да зарежа всичко.

- Струвало ви се е, че никога няма да се справите. Че ще си останете без елементарна компютърна грамотност. Толкова често сте си го повтаряли, че задачата е започнала да се превръща в нещо огромно и непреодолимо. Просто сте знаели, че няма да се справите, но всеки ден сте продължавали да опитвате, нали така? - продължих да упорствам аз.

- Ами, да, така си беше - съгласи се Лари.

- А после какво стана? Той вдигна рамене.

- Научих се. Малко по-малко ми влезе в главата, започнах да го разбирам и сега се справям с компютъра много добре.

- Преодолели сте едно свръхобобщение, нали? Лари беше малко изненадан. Усмихна ми се.

- Да, най-вероятно - после, сякаш изведнъж му просветна, отклони поглед и каза: - И сега имате предвид, че мога да превъзмогна и това?!

- Веднъж си успял, нали? - изтъкнах аз, като наблюдавах как той постепенно започваше да свиква с тази мисъл.

При все че Лари продължаваше от време на време да твърди, че проблемите с яденето са нещо по-различно, и двамата знаехме, че този довод е несериозен. Той не можеше да пренебрегне факта, че веднъж вече е преодолял на пръв поглед непосилен проблем, а това означаваше, че е в състояние да се справи и с други, подобни на него. След една-две седмици вече контролираше по-успешно своята пристрастеност към яденето.

Лари откри простата истина, че не е задължително докрай да стискаме картите, които първоначално са ни раздадени (или сами си раздаваме). Двойката от първия изпит не означава непременно, че и крайната оценка при завършването ни ще е двойка. Лошото начало в общуването с нов колега не води непременно до лоши взаимоотношения и занапред. Не е задължително думите „винаги" и „никога" да заемат постоянно място във всеки наш разговор за бъдещето. Не е задължително историята винаги да се повтаря. Ние можем да се променим.

„Не ме обърквай с фактите"

- Знам, че ще съсипя и новия си брак както всичко, с което се захвана. Казвам ви, аз съм нищожество.

- Докажете го - отсякох аз, за нейна голяма изненада.

- Откъде искате да започна? - язвително поде тя. - В гимназията мамех най-добрата си приятелка, като излизах с гаджето й. Правех го често. В колежа вземах наркотици. И продължавах да мамя приятелките си, като не само излизах, но и спях с техните момчета - и то не с един или двама, а кажи-речи с целия колеж. После ме изхвърлиха. Омъжих се за човек, когото не обичах, само защото имаше пари и когато той ми омръзна, започнах да му изневерявам наляво и надясно.

- Това са стари истории - отбелязах аз. - А и всичко, което казахте тук, означава само, че сте способна да вършите нередни неща. Аз помолих да ме убедите, че не струвате нищо. Когато хората постъпват лошо, това лишава ли ги от стойността им?

- Ами, не. Не и в смисъла, който влагате вие - отвърна Анджела, но се виждаше, че не е напълно убедена.

- Тогава защо мислите, че след като сте постъпвали лошо, сте нищожество?

Държанието й загуби малко от своята предизвикателност.

- Предполагам, защото сама имам чувството, че не струвам нищо. Трябва да признаете, че съм вършила доста безобразия.

Имам чувството, че не струвам нищо, следователно наистина не струвам нищо - това бе смисълът на нейните думи. Отговорът й е чудесен пример за емоционално мислене. При това изкривяване хората са убедени: „Тъй като имам чувството, че нещо е вярно, то несъмнено е вярно." Този вид изопачено мислене обикновено не се признава открито. То е замаскирано с други лъжи, на които придава правдиво звучене. При Анджела емоционалното мислене подклаждаше лъжата: „Струвам само толкова, колкото струва онова, което върша." Тази дисторсия ни кара да възприемаме чувствата като факти.

Ала чувствата са само чувства. Те са много променливи, трудно предсказуеми и често се пораждат от ирационално и нереалистично мислене.

Надявам се разбирате, че чувствата често дават ненадеждна представа за това, какви са „фактите". В нашата култура обаче ние почти благоговеем пред чувствата. „Ако чувстваш, че ще бъде хубаво, направи го" - това е само един от начините, по които оправдаваме превръщането на чувствата си в най-важен критерий, когато взимаме решения.

Как би изглеждал вашият живот, ако следвахте единствено чувствата си? Ако приличате на мен, бихте изкупили всичко, което ви се мерне пред очите, бихте гръмнали всеки, който ви се изпречи на магистралата и бихте избягали в Бахамите. Изграденият върху чувства живот би бил в най-добрия случай хаотичен.

Не твърдя, че чувствата трябва да се пренебрегват. Те обогатяват значително живота ни, придават му аромат и определено трябва да се съобразяваме с тях, когато обмисляме решенията си. Но не бива да са единственото, с което се съобразяваме.

Да вземем човек, който избира каква работа да приеме. Ако разчита само на чувствата си, той може да пропусне да зададе някои важни въпроси, свързани със съществени за него факти: „Имам ли нужната квалификация за тази работа? Длъжността предлага ли ми възможности за растеж? Доволни ли са хората, които в момента работят там?" Добрата преценка по всеки въпрос зависи както от фактите, така и от чувствата.

Помислете си за своите важни решения. Повлияни ли са те от чувствата, които изпитвате в момента? А от фактите? Или са съчетание от едното и другото? Дали решенията, основани на чувства, са по-добри от взетите в съответствие с фактите? Или обратното? Предполагам, ще установите, че вашите решения, важни и второстепенни, са много по- добри, когато се опират и на ума, и на сърцето ви.

Понякога двойките, които възнамеряват да сключат брак и които идват на консултации, будят у мен загриженост, че са взели това решение единствено въз основа на чувствата си. Те заявяват: „Ние толкова се обичаме! Не можем да си представим, че бихме имали някакви проблеми!"

Често ми идва да им кажа : „Ами, представете си го, защото ще стане. Щом кадифените ръкавици бъдат свалени и пламъкът поутихне, ще започнете да съжалявате, че сте позволили на чувствата да определят вашия избор."

В по-разширените сбирки за предбрачни консултации, които провеждам, често отделяме време за това, какви са мъжът и жената, желаещи да създадат ново семейство. Добре ли общуват помежду си? Разрешават ли по верния път конфликтите си? Имат ли достатъчно общи интереси? Станал ли е духовният им живот по-наситен, откакто са заедно? Ако не искат пътят им като семейство да е трънлив, те трябва да се ръководят в чувствата си от неподправените, сурови факти на които се натъкват в съвместния си живот.

За съжаление, когато хората правят от своите чувства факти, става много по-трудно да им се помогне. Анджела, например бе превърнала чувството си за малоценност във факт и не желаете да се раздели със своята представа за нещата, в резултат на което беше почти невъзможно да й се помогне. В крайна сметка, кой може да оспорва „фактите"? Тя бе позволила постъпките й да се превърнат в „цялата" Анджела, всичко, което тя представлява. Делата й за нея бяха равнозначни на стойността й като личност. Затова се опитах да представя проблема й през призмата именно на това нейно убеждение.

- Анджела, как се чувствате, когато се справяте добре? -попитах.

- Въпреки всичко се чувствам зле - отвърна тя.

- Успешното справяне не показва ли в същата степен каква сте като човек?

- Какво имате предвид?

- Както изглежда, не ви трябва много, за да се убедите, че сте лош човек. Искам да си помислите над това: сигурна ли сте, че не желаете да се чувствате зле?

- Е, чакайте малко - възмути се тя и почти скочи от мястото си. - Защо, за Бога, човек, който е с всичкия си, ще иска да се чувства зле?

- Точно това ви питам - отвърнах аз. - Вие се чувствате зле, нали? Не можете да си простите за своето минало и сте отписали бъдещето си.

Тя се облегна назад, за момент озадачено впери очи в мен, после каза:

- Ако това в вярно, какво да направя, зн да престани да се чувствам така?

- Като начало позволете на чувствата си да бъдат просто чувства, а не непоклатими факти - обясних аз.- И се върнете към истината за това, каква сте и каква можете да бъдете. В противен случай емоциите ви окончателно ще затвърдят вашата лоша представа за самата себе си.

Анджела (както и всички ние) трябва да обуздае чувствата си и да започне да се съобразява с фактите. В противен случай ще се окаже пленница на своите емоции и на лъжите, които й диктуват те.

КАК ДА ПОБЕДИМ СВОИТЕ ЛЪЖИ

В тази глава искам да предложа още два метода. Първият се нарича „Установяване на моделите, използвани при познавателната дисторсия". Тук се прилага подходът АБВ, с чиято помощ ще разпознаете онези от разгледаните дисторсионни лъжи, които са в основата на вашето мислене. Записвайте всекидневните си мисли, като използвате метода АБВ, колкото е възможно по-често. После ги прочетете отново и се опитайте да откриете всички изкривявания на действителността във вашия разговор със себе си.

Как ще ви помогне това? Ще получите представа за онези дисторсии, към които сте най-податливи. Щом започнете да ги виждате по-ясно в своя живот, ще можете да използвате новия разговор със себе си (Г), за да стигнете до алтернативните, неизкривени обяснения за нещата, които ви се случват. Например, ако вниманието ви непрекъснато е насочено към отрицателните страни на нещата и събитията за сметка на по-многобройните им положителни страни, бих искал вашият разговор със себе си да ви накара да видите цялата „гора", а не само гнилото „дърво", в което се препъвате.

Нали си спомняте Лари, моя пациент с наднормено тегло? Той беше убеден, че изобщо не може да се промени. Според него бе предопределено историята да се повтаря вечно. Предложих му да си записва всички отрицателни мисли от този род, които му минават през целия ден. После го помолих вечер да ги преглежда и на определени места да вмъква своя разговор със себе си. Това означаваше под всяко отрицателно изречение да напише по едно положително. Можеше да черпи опит от преживяванията, които бе имал при преодоляването на стари привички, както в случая с обучението си на компютърна грамотност. Само след една две седмици начинът му на мислене удивително се промени. Той започна да забелязва как изкривява действителността и наистина предприе конкретни стъпки във връзка с това.

Като си водите дневник и използвате написаното, за да получите представа за характера на своите дисторсионни лъжи, ще ви бъде по-лесно да намалите склонността си към изкривяване на действителността. А това на свой ред ще ограничи излишните емоционални смущения, които ви причинява всяка от тях.

Вторият метод към тази глава включва процес, наречен „противоположно мислене". Той е лесен за възприемане. Разбирате ли - лъжите, на които вярвате, често са пълна противоположност на истината. Ето защо, ако си наложите да вземате под внимание и обратната мисъл, това може съвсем просто да ви доближи до реалността във всяка ситуация. Нека проследим въздействието на този метод върху мой пациент, когото вече познавате, а после можете да го приложите към някоя от собствените си лъжи.

Джим, за когото говорихме във II глава, си повтаряше лъжата: „Трябва да бъда съвършен".

- Хората няма да ме харесват, ако не съм съвършен - сподели той един ден.

- Джим -казах аз, - какво би могло да бъде противоположното на това убеждение?

- Ами, че хората няма да ме харесват, ако съм съвършен.

- Е, кое от двете е по-близо до истината според вас?

Той се почеса по брадата.

- Дълбоко в себе си продължавам да вярвам, че хората няма да ме харесат, ако не съм съвършен, но сега, като заговорихте за това, май започвам да разбирам, че ако бях съвършен, щеше да им е доста трудно да ме приемат.

- Продължавайте.

- Ами, ако бях съвършен - каза Джим, сбърчил чело, - те вероятно щяха да се чувстват застрашени от това. Щеше да им е трудно да са около мен, защото бих им напомнял, че те самите не са съвършени.

- Добре. А сега ми отговорете на следния въпрос: в чия компания ви е най-приятно - на хора, които се правят на съвършени, или на хора, които приемат спокойно факта, че не са съвършени?

Джим вдигна рамене и неохотно отвърна:

- За да съм честен, май трябва да кажа - в компанията на несъвършените.

- Защо?

- Чувствам се по-спокоен. Сякаш те няма да ме съдят толкова строго, колкото ако бяха съвършени.

Джим поклати глава и ме погледна присмехулно.

- Не го виждах точно по този начин. Разбирам намека ви.

„Противоположното" мислене му помогна да види лъжата си от друг ъгъл. Нека опитаме и ние. Припомнете си някоя случка, чието значение преувеличавате неимоверно.

„Беше направо ужасно, отвратително, катастрофално!" - си повтаряте вероятно.

А сега си помислете обратното. Какво ще кажете'.' Може би нещо от рода на: „Това, което ми се случи, бе дребно, незначително и маловажно."

Противоположната мисъл най-често е по-близо до истината. Този вид мислене ни помага да се пренасочим към едно по-уравновесено гледище за онова, което ни се случва в живота. При все че противоположността на нашите лъжи на практика може и да не е истина - т.е., случилото се с нас да не е чак толкова дребно, незначително и маловажно, - когато го имаме предвид, получаваме по-добра възможност да видим събитието в действителните му измерения. И тогава пред нас е изборът да реагираме правилно. Ние владеем положението, а не лъжата.