Книга на природата съдържание природа 1967 Бягащо дърво 1967
В А Л И Д О Л Ч Е В И Т А
Изтегляне 3.71 Mb.
|
В А Л И Д О Л Ч Е В И Т А ИЛИ КНИГА НА ПЕСНИТЕ СВАДА В ОРКЕСТЪРА - Та-та, та-та, та-та - Тромпета влюбено засвири. И Първата цигулка не се подвоуми: - Ми-ми, ми-ми, ми-ми - отвърна му на любовта. Ми-ми! Та-та!
но аз съм контра, контра, Контрабас! - извика таткото тогаз. - Кого, кажи ми, дъще, пита, та влюби се в Тромпета? Млък! Ще ви направя аз на пита, като ви перна с моя лък.
захвана вуйчо Саксофон, запушил сребърна лула. - Ела, ела, и слушай мене, Цигу Мигу: Тромпета, чедо, остави го, влюби се в Клаксон на кола! Ла-ла, ла-ла. - Бум-бум, бум-бум - от вуйчо Саксофон настъпен, забумка бързо чичо Тъпан: - Бум-бум, момиче, имай ум: солиден трябва ти другар, а не като Тромпета, приятел на хлапета - вземи си някой Тъпанар! Днес Тъпанарите вървят напред. Влюби се в Тъпанар, а не в Тромпет! Бум-бум,
пък аз ще ви намеря кум. - Напр-р-ример да р-работи в БАН - избъбри свако Барабан. Дудукът нещо задудука и Цугтромбонът закуцука. Със воя на Обоя се смеси: ла-ла, бас-бас, бум-бум, бан-бан-бан, чинели, тъпан, барабан...
като клюкарка през плета, подслуша тая разправия и я раздрънка по света... 1966 ПАСТОРАЛНА ПЕСЕН, ИЗПЪЛНЕНА ОТ САМИТЕ ОВЦЕ
не говорил и не писал, че трева пасат овцете и в един, и в други смисъл? Казват: вие сте овце, казват: нямате лице. Всъщност - нямаме копита. Без копита кой те пита? Там е цялата беда. Да бе-е-е, да.
ала агнето, горкото, с две не може тъй да ритне, както коня със едното. После: вие сте овце, после: нямате лице. Всъщност - нямаме копита. С тез копита кой те пита? Там е цялата беда. Да бе-е-е, да.
със копита ни снабдите, чак тогава нашто племе може да се окопити. 1968 ПЕСЕН НА РЕКАТА Така си пееше реката, когато слизаше по ската: Река ли съм или какво съм? Река и то каква река - с талази мога да халосам какъвто камък си река. Така, така. Така, така. Пред мойта гръд се преобръща къде каквото се опре - скала, ограда, бент и къща. Зове ме ширното море. Море, море. Море, море. А как си пееше реката, когато слезе в равнината? Е, да, гърбът ми се обръща, когато в нещо се опре - скала, ограда, бент и къща, обаче цел една и съща зове ме - ширното море. Море, море. Море, море. Налага се да се лавира - не съм поток, а съм река. Така набира сила вира, не е той вир току-така. Така, така. Така, така.
далече долу в равнината? Е, да, извивам се на 8 и Осъм се наричам, да. В морето трябвало да носим вода. Ах, да бе, да, вода. Ах, да, вода. Ах, да, вода. Морето белки слава Богу не си е пълно и без нас. И аз навремето...Но много вода изтече оттогаз. Изтече, да, вода, вода. И весела, и тъжна доста, така си пееше реката. Скрипти, оплаквайки я моста, че песента й е изпята. 1972 ПЕСЕН ЗА МОКРИЯ БАРАБАН Барабанът се намокри. А пък мокър барабан като сухия не може да задумка: дан-дан-дан! А напротив - само хърка, пльоска, плеска, съска, фъска, сякаш кашля край реката болна от ангина гъска. Да, но свикнал е да дава такт на другите свирачи барабанът и след него всичко в тоя такт да крачи. И макар и мокър, фъска, пльоска, плеска, съска, хърка, като мисли, че без него музиката ще се сбърка. А пък тя успешно свири даже с мокър барабан - всеки инструмент си знае за какво е изкован. Сигурно и барабанът звънко пак ще зазвучи, ако малко го погреят утре слънчеви лъчи... 1972 ПЕСЕН ЗА КВАДРАТУРАТА НА КРЪГА Върти се кръгово земята. Върти се кръгово кръвта. Мъжът върти се край жената /или обратно/ в любовта. Вълна с вълната в кръг се гони. След злото чакаме добро. И в атомите неутрони кръжат край своето ядро. И кръг от бръчки по лицето. И кръг - в дървесното стъбло. Затуй се казва, общо взето, че тоя свят е колело. И неговата квадратура все искаме да изчислим. Кръгът ни мята, прекатуря, но дълго мирни не стоим. А пак го хващаме: “Предай се във плен на разум и ръце! Ес е равно на ер квадрат по три цяло и четиринайсе!” И тъй добиваме лице... 1972 ПЕСЕН ЗА ХЛЯБА И ЗА СОЛТА Сол-сол-ла-си-ла-сол. Даже и песента не може без сол: сол е ключът на всякоя песен. Даже и хлябът да бъде пресен, даже да има продукти бол, нищо не става без сол. Сол-сол-ла-си-ла-сол.
Боже, не може земята без сол. Че какво представлява земята? Едно яйце представлява земята. А какво е яйцето без сол? Нищо не струва без сол. Сол-сол-ла-си-ла-сол.
Вярно, не може земята без сол. Но кое е солта на земята? Солта на земята това е шегата. Без бялата сол животът е чер, нищо не струва без сол. Сол-сол-ла-сол...И пипер!
ЛЕДНИЦИ ИЗЕДНИЦИ Протестна песен Една жена ръце простира. О, не простира тя пране - жената ядно протестира, на ледниците казва: “Не!” Това за нея е обида, а и за нейния съсед - че Арктика и Антарктида, два континента, стенат в лед. И племето от ескимоси обречено е на тормоз: ни гащи бански лете носи, ни ходи ескимосът бос. Ледници, ледници, хладни изедници, диви грамади от лед! Човек ще ви сгрее с дъха си и захар отгоре ви ще поръси и ще ви направи на сладолед. Раз, два, три, напред!
отвътре от протестен жар, затуй на Витоша морени заместили са ледник стар. А инак още край Бояна тюлен да прави риболов, пингвини покрай гара Яна и моржове покрай Богров. Напред, о друже мой, с китара да стреснем ледниците днес, а утре и срещу Сахара ще екне нашият протест!... 1975 ЦЪФТИДРЯН Вън е още февруари, още зимен вятър шари, бродят вълци край кошари, в лед потокът е скован. Само птиче цъфтидрян, малко птиче цъфтидрян вече пее: “Цъфти дрян!”
не издава весел звук, а от студ, горкото, хленчи. Само нашто цъфтидренче, пръв тенор и пръв сопран, пее песен: “Цъфти дрян!”
още никак не е лека - в топла стая той е сврян. Нещо повече - и дрянът още в дрямка е обхванат, не цъфти самият дрян. Цъфтидренчето обаче радостно над него грачи: “Цъфти дрян, цъфти дрян!”
Хора май не са видели, нито хващали в капан, нито слагали на длан това птиче цъфтидрян.
глас на пукащите пъпки, само чут, а не видян, пее птиче цъфтидрян, малко птиче цъфтидрян: “Цъфти дрян, цъфти дрян!” 1975 МАЛКА ПЕСЕН ЗА ГОЛЯМАТА МЕЧКА Тежко стъпваше из голямата гора голямата мечка. То не беше стъпка, а музикален акорд. Нямаше из голямата гора ни най-малка пречка тоя звяр да се движи винаги горд. Тидли-бум!
кой знае защо голямата мечка се спря, вдигна глава и съзвездието Голяма мечка върху голямото тъмно небе съзря. Тидли-бум!
ни изръмжа към звездите, ни изрева. Само тръгна тихо и кротко като буболечка. А с голяма мечка рядко се случва това. Тидли-бум!
БОДРА БАБЕШКА ПЕСЕН Днеска-утре, днеска-утре, ще започне нова ера: ера вече на компютри даже върху бабишкера. Върху бабите ще турят уред учените хора и ще светва тоя уред, щом настъпи преумора. Прекъсвача ще припука и магнитни автомати ще откарат бърже внука пак при мама и при тати. Бабата ще си почива ден ли, два ли, след което автоматите тогива ще й връщат пак детето. Весело ще се работи, няма бабата да пати: бабите ще са роботи, няма да са автомати... 1976 ПЕСЕН ОТ ТАЛАШИТ Рез-рез, бръмчат резачните машини, рез-рез, по цял ден режат си, рез-рез: от дъбове, върби и бъзовини, рез-рез, приготвят талашитна смес. След туй сместа пресоват я матрици, туткал ли, кал ли слагат, все таки накрая смаян гледаш как от трици излизат доста смислени дъски. По талашитената маса наша при нужда смело стъпваме с крака. Дори след някоя и друга чаша по нея рипаме си ей така. Едно е лошо - ако блъснем чаша и лиснем две-три капчици вода по талашитената маса наша, тогава идва пустата беда. Талаша мокър става пак на каша, обаче в къщи нямаме матрици и талашитената маса наша отново се превръща в маса трици. Добре че пак резачните машини, рез-рез, по цял ден режат си, рез-рез: от дъбове, върби и бъзовини, рез-рез, приготвят талашитна смес... 1976 ПЕТЪК, ДЕН ПАЗАРЕН Жената сутрин ми подава мрежа и към пазара кима ми с глава. Какво да купя, знам, не съм невежа: каквото е останало, това. Че други стоки и да има, ще има пак човек да взима: додето дойде му редът, ще ги разпродадат. - Бай Петко - питам, - имате ли чушки? Бай Петко тъжно се усмихва: - Баш! За чушки ли си тръгнал? Има, чушки! Вземи - додето има - алабаш. Че чушки даже и да има, ще има пак човек да взима: додето дойде му редът, ще ги разпродадат. След туй отбивам се до магазина за принципи: един-два бих си взел. Но свършили ги и по таз причина компромиси купувам нов модел. Че даже принципи да има, ще има пак човек да взима: додето дойде му редът, ще ги разпродадат. Когато в къщи вляза с пълна мрежа, жената почва пак да ме яде: - Аз тая мрежа, вика, ще я срежа! Но де ще вземе ножица, а, де? Такива ножици да има, ще има пак човек да взима: додето дойде му редът, ще ги разпродадат... 1977 ЖИВОТЪТ Е КРАТЪК, ИЗКУСТВОТО - ВЕЧНО Арс лонга, вита бревис ест. Човешкият живот е кратък. Човек живее само днес, изкуството - и по-нататък. Сентенция без недостатък, и днеска буди интерес: “Арс лонга, вита бревис ест”.
то утешавало човека. Нерон отровил като пес човека философ Сенека, Сенека рекъл си: - Ех, нека! Какво че аз умирам днес - арс лонга, вита бревис ест.
Овидий лашват го в Кюстенджа и то се знае, бил злочест, но казвал: - Няма що да хленча, нито да пиша във Кюстенджа протестни песни за протест - арс лонга, вита бревис ест.
Животът си остава кратък. Особено пък за онез, които влагат без остатък живота си, та по-нататък изкуството да крачи с чест. Арс лонга, вита бревис ест... 1977
ВЕНТИЛАТОР Вентилатор, вентилатор! Вентилаторът работи - имитаторът на вятър с механични обороти. От години преобръща вентилаторът все тая спарена една и съща атмосфера в мойта стая. Ама щом като е душно и не лъхва друга струя, аз готов съм най-радушно бръмкането му да чуя. Вентилатор, вентилатор! Вентилаторът работи. Моя мелнице за вятър, где са твойте Дон Кихоти? 1977 ОРАТОРИЯ ЗА УМЕРЕНИЯ ПОЯС Ако не дай си Боже ти си главен, а подчинените ти като щури крадат предмети и престиж държавен, връз тях не можеш да изсипваш бури, защото тука сме в умерен климат и всички изначално имат право един умерен климат да си имат. Развалящите климата ги снимат. Това недей забравя, буйна главо! Не се давай на страстите, страшните, буйно пламтящите, а умерено изявявай се, тоест - припомни си за географския пояс и с него си вържи гащите!
не си началник, а си подчинен и действаш към затопляне приятно да бъде климатът ви променен, охо, тогава е най-вероятно самин да сменяш климат някой ден в конкретен смисъл, не в отвлечен, а имеенно - към баните в Наречен. Не се давай на страстите, страшните, буйно пламтящите, а умерено изявявай се, тоест - припомни си за географския пояс и с него си вържи гащите! А пък не дай си Боже да си нещо от тъй наречените ни изкуства и се надяваш да успееш вещо да сътвориш тъй нещо по-горещо, в което дъх на тропик да се чувства! Ами! И ти тогава като мен изпял би някакъв такъв рефрен: Не се давай на страстите, страшните, буйно пламтящите, а умерено изявявай се, тоест - припомни си за географския пояс и с него си вържи гащите...
ПЕСЕН ЗА КОТАРАКА В ЧИЗМИ, ИЗПЯТА ОТ СТАР МИШОК
опашат и ботушат. Трак - ботушите му тракат, шашката му шатка: - Шат! Все са негови земите на маркиз де Карабас и маркизите самите негови са, ха на бас! Тропа, братче, котаракът, зер е негов тоя свят. Трак - ботушите му тракат, сабята му чатка: - Чат! Нека тропа до небето котарак с ботуш войнишки. Лошото е само, дето ние, драги мой, сме мишки... 1977 СПИРАЛОВИДНА ПЕСЕН Възкачва се, възкачва се човека, спираловидно крачи към прогреса. Тъй казват философите и нека не спорим с тях - безспорно прави те са.
Спиралата ни долу в ада е опряла, спиралата ни горе в рая е опряла и човека
по възходящата й крива, навивайки пътека, се развива.
размери има равни на всемира, то върху нея хорската дружина, възхождайки спирално, пружинира. И ако ли пружинките издрусат човека долу върху почва твърда, той знае, че е прогресивен трусът, затуй лежи си кротко и не мърда. Възкачва се човекът и накрая пред него всички тайни се разкриват: че в ада дяволът, а Господ в рая от две страни спиралата навиват. Дум спиро сперо по спирала. Часовниковата спирала не е спряла и човека, по възходящата й крива, навивайки пътека, се развива...
ПЕСЕН ЗА РАЗВИТИЕТО ЧРЕЗ ПОВТОРЕНИЕ И тъй, човекът се усъвършенства, не е той вече пещерен дивак - надраснал фазата от многоженства, човек блаженства в моногамен брак. За да не вземе пак да се излага с онуй, което е било преди, човек над новия си брак заляга и го повтаря - да го затвърди. Повтаря му формата, повтаря му съдържанието, повтаря му точката, повтаря му запетайката - повторението е майка на знанието или повторение му е майката. Ахил сега с двуколка не се клянка тъй както някога пред Илион, а шества пред света, възседнал танка, в буквален смисъл танк за милион. За да не вземе пак да се излага с онуй, което е било преди, човек над новия си танк заляга и го повтаря - да го затвърди. Повтаря му формата, повтаря му съдържанието, повтаря му ръчката, повтаря му гайката - повторението е майка на знанието или повторение му е майката. И в речите отидохме далече и ще отидем още по-далеч: човек не произнася празни речи, а с отрицание ги пълни вече срещу предишната си празна реч. За да не вземе пак да се излага с онуй, което е било преди, човек над нови речи все заляга и ги повтаря - да ги затвърди. Повтаря им формата, повтаря им съдържанието, но не чак до точката и до запетайката. Например: “Повторението е майка на знанието” става: “Повторение му е майката!”...
тая за тайната слава на втория. Тя и на примери доста е щедра - първи професор завежда катедра, да, ама всеки зад него говори: учен е другият, който е втори. Първи хирург е отрупан с прослава, да, ама при втория се оживява. Колко съпрузи ще чуят тепърва вест, че формално са фигура първа. Но не е много безспорна история тая за тайната слава на втория. Често се случва - и кой ще оспори - втория хич да не става за втори: нито за втори във женски обятия, нито за втори, похвален във статия. Да, но с надежда светът го поглежда: вторият вечно е пръв по надежда. Ето отде е и тая история с тайната трайната слава на втория. Може би трябва след тия портрети може би трябва да търсим и трети... 1977 ПЕСЕН ЗА ТЕЛЕФОННИТЕ АВТОМАТИ Отде пари да вземем, знаем: от телефонен автомат - стотинки давахме му в заем, ще си ги искаме назад. Той заслужава да си груб - с юмрук тупни го, туп, и с длан тупни го, туп!
или се чуваше едва-едва. Сега тупни го, при което ще си припомни той това.: че заслужава да си груб. С юмрук тупни го, туп, и с длан тупни го, туп!
защото ял е доста бой, удариш ли го, като гузен стотинката ти връща той. В едно внимавайте, другари, защото все пак - шарен свят - човек се случва да удари и неповреден автомат. Едва ли ще му е приятно - за труд стотинки взел е той, а си ги искаме обратно и то не как да е, а с бой. Тук май не бива да си груб. Веднъж му стига само: туп... 1978 ПЕСЕН НА ГЪЛЪБ Гу-гу, гу-гу - тъй гълъбът гугука. “Гу-гу, ей, няма ли наблизо, виж, изгу-гу-губена трошица тука от хляб, от кифла или от сладкиш?” Добрите граждани, вървейки по алейки или седейки по скамейки, съвсем не губят портмонета, не губят даже и монета, но някоя троха поне защо пък не? Троха? Уха! Гу-гу, трошица гълъбът съглежда. Гу-гу, в небето литва песента: “Ей, не изгу-гу-губвайте надежда, намира се трошица доброта!” Добрите гълъби, кълвейки по алейки или кълвейки по скамейки поне по някоя трошица, гугукат с весела душица, че имат си троха поне. Защо пък не? Троха? Уха! Гу-гу, с криле орлякът ръкопляска и щастие от въздуха гребе. Гу-гу. И слънъцето приятно бляска от гълъбовосиньото небе. Така че, граждани, вървейки по алейки или седейки по скамейки, парите си добре пазете, ала тръснете си в нозете по някоя троха поне. Защо пък не? Троха? Уха! Ха-ха...
ПЕСЕН ЗА ПОКАНАТА НА ВЕЛИКАНА, ИЗПЪЛНЕНА ОТ ДЖУДЖЕТО СЛАВЧО
Знаете ли кой ме кани? Той ме кани! Великана на вечеря с великани. Кани-кани, кани-кани, Великана ме покани. И менюто в какви мащаби: зелена салата от боабаби с варени яйца от щраус. Ей това е ордьовър, бравос! Сандвичи от кашалоти, охо! Палачинки от слонско ухо. Ще си хапна от тигана шницели за великани. След което Великана с каната си ще ме кани. Кани-кани, кани-кани, с каната си ще ме кани. Към бургундското вино - скариди. Към шампанското вино - стриди. Че кой няма да ми завиди! А към ликьора - мезета от джуджета. Ха-ха, от джуджета? Ама че грешка! Да не би да е смешка?
като иска да каже, че порцията е малка? Джуджета алангле. Олеле! Джуджета пане! Как пък не! Леле мале, с таз покана Великана май ме кани мен да сложи на тигана за мезе на великани. Кани-кани, кани-кани, за мезе на великани. Джуджета гарнирани с джоджун? Туй да не е боб, бе чоджум? Джуджета с извара и майонеза. Е, това е по-модерна трапеза. Не, не аз съм просто потресен: джуджета поръсени с чесън, джуджета с хрян. Ама тоя Великан е жив зян - в колко порции ме е вписал! Пък изглежда и в преносен смисъл ще ме вземат там за мезе. Да имат да взе...
за вечеря с великани, отвърни на Великана великани да си кани. Кани-кани, кани-кани, великани да си кани... 1978 АВТО-МАТ
до автомат за лимонада, тупни го, ако той заяжда и край на цялата досада.
човек като го друсне, все нещо ще му ръсне, все нещо ще му пусне. И телефона щом заяжда и на заето все писука, веднага спира да досажда, ако раздрусаш го с юмрука. Да видиш как набърже, човек като го блъсне, не само ще го свърже, но няма да прекъсне. И виждаш как полека-лека сами наместват се нещата: поавтоматчи се човека, очовечи се автомата... 1978 ВАЛИДОЛЧЕ ВИТА Стареели сме вече някой вика, обаче пепел на такъв език, а хапче валидолче под езика, под нашия, и пак сме млади в миг. Благодарение на валидола, с танцьорка дългопола или с танцьорка късопола танцуваме си компарсита. Спасяваме честта на пола, благодарение на валидола. Валидолче вита...
Защо пък столчето да им дадеш, когато може с хапче валидолче да се представяш още за младеж? Благодарение на валидола, спасяваш не честта на пола, спасяваш цялата си свита, оставайки си на престола, благодарение на валидола. Валидолче вита... Ако не действа само валидола, към него хвалидол си предпиши. Докопаш ли се пък до хвалидола, от нищо повече не се плаши! Благодарение на хвалидола, спасяваш си не само стола, не само цялата си свита, изобщо вън си от контрола, благодарение на хвалидола. Хвалидолче вита.. 1978 СЕРЕНАДА С ЦИГУЛКИ Жените за цигулки заламтели през нощите средновековни още - по цяла нощ кънтели тарантели - нали средновековието нощ е. Навярно затова жените дочували насън цигулков звън отвън, цигулков звън. Навярно затова самите изпъвали се като струни във неспокойния си сън - гальовен лък да ги целуне и от материя да ги превърне в звън. А и у нас навремето цигулки - тъжовни ибришовки и гальовни - отвеждаха забулените булки в отбулените сладости любовни. Навярно затова жените дочуваха насън цигулков звън отвън, цигулков звън... И в стари дни, и днес, и в дните идни жените все очакват песен нова върху телата им цигулковидни дано изсвири някой Казанова. Навярно затова жените дочуват и насън цигулков звън отвън, цигулков звън... И най-подире в делничните нощи жените чуха истински цигулки: засвирват фабриките в тъмно още, извеждайки от къщи всички булки. Навярно затова жените дочуват и насън цигулков звън отвън, цигулков звън. Навярно затова самите изпънати са като струни във неспокойния си сън - гальовен лък да ги целуне и от материя да ги превърне в звън. Звън, звън...
ЙОГИТЕ УМИРАТ МЛАДИ При йога Жое Клемандоре за помощ Дора отишла. А йога думи не дърдори, пристъпва йога към дела. - Това е поза мудра-йога, да носи тялото товар... Отвръща Дора: - Аз я мога, при туй с две чанти за пазар. И кобра мога, и осморка, и риба мога, и овен, а в рейса позата змиорка тренирам два пъти на ден. Въздъхва йога Клемандоре, учуден до немай-къде: - Е, щом ги можеш долу-горе, тогава за какво дойде? - Не знам една и се тормозя, макар че само е една. Урок ми дай по тая поза! - Коя? - На женствена жена! - Не мога ти помогна, Доре, макар че йога съм от ранг! - въздъхна Жое Клемандоре и слезе да се хвърли в Ганг. 1980 НОСИ-МЕСИ Почти към други никакви въпроси децата ни не хранят интереси, освен към таткото - какво им носи, освен към майката - какво им меси. Носи-меси, носи-меси! И кой ще ни спаси? Ами баща ни, кой! От кал омеси той Адам, а от реброто на Адам - мадам. И рече на Адам: “Носи!” И рече на мадам: “Меси!” Отвърнаха му те: “Мерси! Такова тежко бреме, татко, поне по време да е кратко!” И Господ го скъси. Мерси.
три-четри петилетки има-няма, и бившето момче е вече татко, а бившето момиче - вече мама. Да, Господ времето скъси. Мерси.
къде да хранят вече интереси, когато той е тати, тати носи, когато тя е мама, мама меси?
И кой ще ги спаси? Добре че към въпросните въпроси с разбиране пак Господ се отнесе, та продължава дядото да носи, та продължава бабата да меси. Носи-меси, носи-меси! Това ще ни спаси, тъй както от Адам насам
все то спасявало ни е невям. Носи живота си, носи! Меси живота си, меси! И на това кажи мерси. Макар и тежко бреме, татко,
не щем по време да е кратко. Дано се съгласи! Мерси!
ПЕСЕН ЗА АЛ КУПОНЕ
подир толкова филми а ла ал Капоне, когато си бръкнах във джоба да си купя за утре купони. С какво не ги успокоявах, с какво не? То се знае, им викам, че ал Капоне не е ял на стол с купони, о, не! А пък аз общо взето всеки ден на обяд съм си тука в мазето, дето е нашата столова, която, разбира се, от това няма общо с подземния свят. Да не са глупави алкапоните да оставят следи по купоните! Мафията не се гощава в обществена столова не за друго, а затова. Стола даже я отвращава. Нито убити натръшках, нито ранени, само следващия побутнах със кутре: моля, който стои зад мене, да си купи купони за утре! Ужким се поуспокоиха, ужким залата стана тиха, ако изключим сърбането на боба, като включим и мойта особа. Но усещам, че се налага да добавя веднага с риск и да се задавя, на тая уплашена столова горе-долу това: я недейте да се тормозите толкова от мафиозите и от техните нахакани мутри: ще вилнеят те само днес, ех, да кажем дори и нощес, но те нямат купони за утре!
ПЕСЕН ЗА КВАДРАТУРАТА НА РУБИК-КУБА Редят го тези и онези, и аз край тях редя си куба. С надеждата дано излезе нареждам го, обаче губя. Към други сочат с почит, а пък на мен вратата вратата все ми сочат: персона нон играта. И уча нови интеграли, и нови схеми уча, братче, но гледам - пак ме надиграли преди последното квадратче, ах, при последното квадратче. Към други сочат с почит, на мене пак вратата, вратата пак ми сочат: персона нон играта.
щом по умеят и по знаят. Какво да видя там отблизко: те с едноцветен куб играят, ах, с едноцветен куб играят! Пък аз кога ще пасна шестте различни цвята? Съдбата ми е ясна: персона нон играта...
ПЕСЕН С ПРОЗЯВКА Казвам го без подигравка: може вместо камертон в някой случай и прозявка да даде за песен тон. Аз се прозявам, ти се прозяваш, той се прозява. А защо? Защото някой в обществото стиснат не ни дава друго за изява.
нямал съм бил интерес. Отговарям им с охота чрез прозявка - лъвски жест. Аз се прозявам, ти се прозяваш, той се прозява. А защо? Защото някой в обществото сам си присвоява всичката изява.
туй-онуй с борба да сторя. Хем те всичко предрешили, хем аз трябва да се боря! Аз се прозявам, ти се прозяваш, той се прозява. А защо? Защото друго в обществото май не ни остава туй ни е изява.
здравата светът ще хлътне - не вулкан, ами прозявка в кратера си ще го глътне. Аз се прозявам, ти се прозяваш, той се прозява. А защо? Защото и на обществото друго не остава: туй му е изява...
ПЕСЕН ЗА НЕПОБЕДИМИЯ ДУХ Бе духът затворен във бутилка, но отпушен литна като дим. С право вдигаме до днес пушилка, че процесът е необратим. Днес не е такъв етапа - на духа да слагат тапа, а напротив, както чух: вече е такъв етапа, че и на самата тапа мъчат се да вдъхнат дух. Лично мен като човек духовен често са ме тикали в кьоше. Даже тоя номер бе редовен. Но не са ме тикали в шише. Не, не е такъв етапа - на духа да слагат тапа, а напротив, както чух: вече е такъв етапа, че и на самата тапа мъчат се да вдъхнат дух. Твърдо потвърди се, общо взето, за духа познатото клише: няма да се върне той в шишето. Само малко му е...у шише! 1985 ВИНОВНИКЪТ За днешната всеобща лакомия самопризнания ако се чакат, виновника съм лично аз самия и до известна степен моя лакът. Бидейки генетически нелаком, си виках: търпеливо ще дочакам какво ли? Зная ли какво? Щом нещо заслужавам, обществото самото ще ми повиши нивото, зер обществото ни е на ниво. Замислено подпирах се на лакът, вместо със лакът път да си пробия, възпирайки и другите да чакат зад мене своя ред без лакомия. Ала светът, облизвайки се лаком, видя, че скоро няма да дочакам каквото вече ясно бе какво. И втурна се през мене обществото самото да си повиши нивото и се оказа доста на ниво. Сега отзад ги моля да почакат, защото нямат стигане ония. Търча подире им, размахвам лакът, но няма във кого да го забия. Мнозина служиха на обществото, но само аз му повиших нивото над средноевропейското ниво. Разбира се, че някаква награда за цялата заслуга ми се пада: поне ми дайте малко общество... 1987 СИМФОНИЯ ЗА ПОШЛОСТТА ИЛИ ЗАГАДКАТА ОКОЛО ГИБЕЛТА НА КИТОВЕТЕ Цветчетата на пошлостта се ронят за наша най-естествена храна, каквато е за мидите планктонът, цъфтящ по океанската вълна. Щом некадърникът решава добър работник ли си, лош ли, какво ще кажеш, друго мож ли? Едно да пееш ти остава: че имало е времена по-лоши, но не и времена по-пошли във нашата държава.
и колкото и да си едър кит, от пошлия планктон в последна сметка оказва се, че си трагично сит. Мъжете силни по природа и постове - да любят рошли, и да им плащат лев ли, грош ли, но те да плащат, не народа, и времената, даже да са лоши, тогава няма да са пошли до степен гола вода.
избликне ли над някой кашалот, фонтана служи, за да се прицели с харпуните си китоловен флот. Добро да сториш на народа без приближенство с вожд не мож ли, пък бил добър той вожд ли, лош ли, не е природа туй, а мода, и времената, даже и нелоши, отново си остават пошли по своята природа.
навън от океана си дълбок. Поне добре сме с плитчините, ките: на всяка крачка плитко дал е Бог. Лежи на суша кашалота и кашалот ли е, галош ли, и вярно ли е туй, кодош ли, едно е вярно в анекдота: че имало е времена по-лоши, но не и времена по-пошли в морето на живота.
КРИЗА ИЛИ КАТАСТРОФА Философ на автострада хванала го жлъчна криза. Духом философ не пада, ала тялом ниско слиза. На една страна москвичът, а на друга - философа долу в бездната се свличат също като два картофа. Философът за колата толкова не се нервира, блъска си с ръце главата случая да формулира. Криза или катастрофа, катастрофа или криза - тъжно мисли философа, отговора не излиза. При пропадане в хендека потрошил съм кокалака, кокалака хайде, нека, хайде нека и далака. Да, но ме боли и жлъчка, божичко, ще полудея - сякаш има петолъчка, а не камък вътре в нея. Хем се пита, хем се пипа там, където го пробожда. Радостен мъдреца рипа: евриката го спохожда. Ура! - вика философа - отговорът ми излиза: претъърпял съм кризострофа, също тъй и катакриза. 1991 МЕЛОДИЯ ЗА АЛАРМЕНА СИСТЕМА Тук аларма, там аларма проглушава ни ушите. Ясно, че това е карма, грешни щом са ни душите. Ако случи се на куче край кола да пусне струйка, цък - сирена ще се включи и ще писка като пуйка. Ако нямащи квартира в тъмен вход се сгушат двама, свирката се активира преди кавалер и дама. Няма как, търпим, защото тоз прогрес е наша карма. При това и обществото включило и то аларма. Писка с Моцартови ноти, думка с гонга на Бетовен: “Всичките са мафиоти, всеки повик е лъжовен!” Има тоя бог да взема - то не може двойна карма: и алармена система, и система от аларма... 1993 КЪЛЧИЩАТА НА АРИАДНА Влизайте по тая нишка! - викаше ни Ариадна. И по нишката въджишка в дупката светът попадна. Ариадно, Ариадно, влязохме в тунела стадно, а пък бяхме индивиди, да му се не види... Вътре драскаме с въздишка: Няма нишка, леле-мамо! Няма нишка, няма нишка, вътре паяджини само. Нишката била до входа - синя нишка и червена, за да вкара тук народа, в тая дупка изкривена. Всеки пъшка през въздишка, през въздишка всеки мънка: За навънка няма нишка, няма нишка за навънка! Има нишка, има нишка, няма начин да я няма: тя е в нашата въздишка от голямата измама. Ако всеки в свойта ниша не въвлича нови хора, ами само си въздиша, ще достигнем до отвора. От въздишка на въздишка ще излезем от тунела и ще срежем всяка нишка, дето тук ни е довела. Ариадно, Ариадно, влязохме в тунела стадно, ще излезем индивиди! Да му се не види... 1993 БАЛАДА ЗА НОЩНАТА СТРАЖА Все по-много и много поети, все различни и - тъй де - добри, като нощни пазачи наети, бдят над нашия сън до зори, до зори и дори след зори.
с лира дрънкаща: дрън-дрън-дрън-дрън, затова пък успешно се труди той над нашия праведен сън: всеки може да спи като пън!
да ни грабят неспирно до здрач, ала нощем такива забежки се изключват при тоя пазач, от вечерен до утринен здрач!
вечер идват помощници рой: самодивите в бяла премяна, и духът, дето търсят, и той! Караджата, така де, и той...
доктор Фауст, крал Лир, Лорелай, Белоногата, Лазар с Петкана, Робин Худ, Вилхелм Тел...Нямат край! Дон Жуан, Дон Кихот, то се знай!
да помага на своя поет и опазена, нашта държава, се събужда да гони късмет, пак се вдига да гони късмет!
СЕМЕНАТА НА СЪМНЕНИЕТО Навик, дявол да го вземе, с който лесно се привиква: кой от нас не люпи семе, семе печено от тиква? С тиквата от старо време горди сме като с реликва: наша тиква, наше семе наше семе, наша тиква! Пу, ама каква досада: всяка втора семка – куха! Между пръстите ни пада, лек ветрец ако задуха.
с празно семе се привиква: куха тиква – кухо семе, кухо семе -. куха тиква. Ужким шепите ни пълни, но така като се случва, вместо нещо да погълне, всеки само набоклучва.
в омагьосан кръг ни тиква: куха тиква – кухо семе, кухо семе – куха тиква? Носи същата досада и заплатата ни куха: между пръстите ни пада, даже вятър да не духа.
С кухо левче как се свиква? Може би е нашто семе, може би е нашта тиква… 2000 В Е Т Е Р А Н И Н А Н И Щ О Т О ИЛИ КНИГА НА ПОЕМИТЕ ГОЛЯМАТА ЯМА Разказ на инструктора Тогава пратен бях на село, за да превърна в живо дело изгряващия ломски почин. Кога ли? Мога без хартийка да бъда пунктоално точен: след почин “Торова саксийка”, но преди ловешкия почин. Бе дивна пролет. Пеят птици. И инспектирайки полето, това ме радва, общо взето, но двойно радва ме и тройно, това, че пеят сладкопойно и бригадири ученици, и то къде-къде по-стройно от несъзнателните птици: “Янки, янки, го хом! Янки, върви си в своя дом!” Копаят ямки пеешком. Това е - песен, труд, идейност в хармония се сливат, щом инструктори развиват дейност. Мед на сърцето ми закапа: от радост ако метна капа, ще падне все в отлична дупка. Тогава нямах болна клапа - сърцето тупка, нека тупка!
ония жалки капки мед. Най-малко пък такъв късмет очаквах при жените местни. Копаят, гледам ги, без песни. Все пак търпи се туй, обаче, уж селянки професионалки, а ямките им много малки - едва като гнездо на свраче, в открит разрез със инструктажа. Налага се да им покажа!
Подава ми го тя веднага засмяна, без да се докача, и с длани след като ме стрелва, ръцете си в юмруци свива и като дръжките на делва на талията си ги слага, която талия е кръгла, а не като на градска дръгла. И гледа мен и колектива. А в колектива все такива: - Какво стърчиш, ма како Маро? - Ми тук показва ми другаро. - Че той тогава да стърчи, пък ти се наведи, че пазва наведена се по показва. - Тя нейната и тъй личи!
ще ревнат двойно по-устати, но няма да я бъде тая: нали и аз съм селско чадо, каквото чадо бил е тати, да не говорим пък за дядо! Гърбината ми си е яка и съществото ми се радва, че пот от копан го облива. Обаче взе да се прокрадва тъй както бива при средняка. Тук царевица векове сме сеяли на редове и не с мотиките - с ралата. Защо на днешния етап за всеки стрък - отделен трап, и то при отлив от селата? И ямата в такъв мащаб, като че ли ще сеем в нея не царевица - боабаб? Не ще е нашенска идея. Отде дошла е - от Китай ли? Или дошла е от Корея? Не питах пък за тез детайли. Отдето ще да е дошла - на мене дали са задача и аз превръщам я в дела! - Другарко Маро, дръж копача и карай: следващата яма да бъде още по-голяма от тая яма образцова! Да кара карам кака Мара, обаче тя не ще да кара, а в мен се втренчва като сова. От кръста сваля си ръцете, в тръба превръща ги и двете и на устата си ги туря. Забрадките на всички лели ги гледам, че запърполели като над лодки преди буря. Сърцето ми от страх затупка - ще вземе тая Мара мъжка сега без никаква задръжка да изреве нашир и длъж, тъй както други неведнъж: “Ей, чантаджията, я чупка!” Да беше туй, с мед я храни! /Макар че где медът е, дето ми беше капал на сърцето?/ А тя провискна се: “Жени, я чуйте - да не съм янлъш - за първи път аз чувам мъж да иска по-широка дупка!” И всяка своята мотика захвърля мигновено в трапа и след другарката си драпа, успявайки да я изтика, за да дотича в надпревара при таз другарка кака Мара, където вече на камара и другите звена се трупат. Едни по кълките се тупат, а по-вулгарните се дупят и правят се на луди: “Де го, отдавна ний пък търсим него?” Ох, тая пуста ломска яма, защо не беше по-голяма, така че да потъна там в земята тутакси от срам! Обратно хукнах към града край средношколските бригади, където капеше меда. Заслушах и ми се пригади: “Ямки, ямки, го хом! Ямки, вървете си във Лом!” А после дваж по-мръсни думи от споменатите напред се заизливаха върху ми в ядосания комитет: отдясно викат, че направо аз отклонил съм се наляво, отляво ги надвикват бясно, че уклонът ми бил надясно. От стола падам прекатурен / в абстрактен смисъл, то е ясно/. Добре че бях номенклатурен - след самокритики големи отново бях инструктор турен. Но по културните проблеми... 1981 НАМЕСИХА И ХЛЯБА Разказ на хлебаря То, тестото, щом като не бухне, няма начин да се опече! Извозвачът гледа все да духне, днес пък рано идва. Ей, момче,
па след час, след два го товари! Даже ще ти пратя и кокона, дето и кафе ще ти свари. Нека да си каже обществото: “Хлябът лош е, щото е баят, а не щото Тотьо при тестото не е знаел що е занаят!” Знам, че първо трябваше да втаса и го дебнех, ама как можа замдиректорът ни да довтаса баш тогаз при мене с куп книжа. I- Бачо Тотьо - вика, - попълни ги! - и отмята ме в един тефтер. - Аз тави да пълня, а не книги - викам, - бе другарю инженер. - Прост е - вика, - който протестира срещу своя собствен интерес: за заплата ще се атестира вече всеки според тоя тест. Гледам ту към листа, в който пиша, гледам ту към пустото тесто. Зор видях за двайсет тото-фиша с таз анкета, ако не за сто. Хайде, да не бе тесте от тото, нека да е и служебен тест, тест поне да беше за тестото, няма да го правя на протест. А те питат колко семинара съм изкарал? Ха де, семинар? Семинари попът нали кара, да не бъркат нещо поп с хлебар? Че нали коматите за попа точно тук ги месим и печем? Тъкмо питам се какво им хлопа, месивото бухнало съвсем. Крайно време беше му за фурна. Хукнах към пещтта, но изведнъж лично личният състав се втурна: I- Още - вика, - две анкети дръж! Както месивото се надига от издуващата го мая, вдига се камарата от книга - я мая и в нея има, я! Брей, тестото вече до тавана стигна над големия казан! Ако влезе някой, ще го хвана вече разярен като Тарзан. Но не щеш ли пък една момичка /тя кафето ще ти поднесе/ гледам, тичка ли към мене, тичка: блузка, дънки - всичко се тресе. Ужким работите й са тънки, не като за мене, стар челяк, тънки те, ама в ония дънки шават като бухнал козунак! Не затуй се спрях де, а защото гледам го, ще зареве комай: - Чичо Тотьо - моли се горкото, - свърши ли ги, бърже ми ги дай! - Как ще свърша - викам, - аз, такова, зер не виждаш ли какъв е куп? - Моля ти се, чичо, тук съм нова, а началникът е много груб. Хайде - и изважда химикалка, - двамата, че трудно ти е сам. - А бе и ръчицата му малка, ама химикалка да си там! А тестото, гледам го, наопък спаднало в металните нощви и без туй, та викам си, какво пък, карай, значи, моме да върви! А бе всичко знаели такива, леле: “Подчертай” и “Зачеркни”, “Уважаван е от колектива”, “Не е посещавал капстрани”. - Всичко е готово, дръж тестето, в канцеларията да вървим! Влизаме в оная стая, дето бълва от пещта повече дим. Смръщиха се всичките другари, гледам, че от пушека не е - пушат меки, а не серт цигари: ще да е от мойто досие! - Дайте там и нещо негативно! - Да, ама като не прави брак? - Ами в чувството му колективно минуси сложете, няма как. Хайде пак с тестето при тестото. То и сплескано като пестил, значи пак било си на местото, ами аз на мойто не съм бил. Пита ме момето за кусури, че да станел обективен тест. - Лесно - викам, - туй ще се притури, до броя ли, питам, до нощес? Изведнъж се сепнах, викам: - Моме, то у мен кусури бол, нали, ама за заплатата ми щом е, туй ще вземе да я намали? Тя подсмива ми се на протеста. С право прави го, това личи - вика: - И да е отличен теста, няма да ти се увеличи. Ни от минуси заплата спада! И децата знаят наизуст: ако има минус пред доклада, вътре във доклада става плюс. - Значи - викам, - дето с теб, момичко, и с онез въртехме колело, само за това било е всичко: да остане всичко, както е било? Тя засмя се. Вика: - То се знае! С папките по стълбите пое. - Всичко както е било, така е. - Всъщност малко ли е туй? Не е! Горе всички тупат ме засмени, нищо че посипва ги паспал, и на смени се ръкуват с мене, сякаш с тях съм ял и пил и спал. Викат: - Е, това е друго вече, теста се опече сто на сто! Теста хубаво, че се опече, но вклиси се пустото тесто... 1981 ПАМЕТНИК НА НЕЗНАЙНИЯ ГРАЖДАНИН Разказ на скулптора Изваях доста нещо, обаче ще премина в безсмъртието с тоя безформен куп от глина.
Едва ли друг ще може след мен да го извае, тъй както преди мене не го е сторил друг. Не се постига лесно това дори и тук, в земя древнокултурна, където комбайнера току изравя бюста на някоя Венера. Аз нищото изваях. Елате по към мен, ако ви интригува подобен феномен. Постигнах го случайно - страничен резултат, когато правех нещо за родния си град /и той, градът самият, така страничен впрочем на картата, че няма защо и да го сочим/. Потрябва им украса за новия им парк, но тъй като си нямат ни местна Жана д,Арк, ни Бонапарт, дошла им приличната идея не друго да изваят на входната алея до малкото фонтанче, а фигурата кротка на гражданин редовен, излязъл на разходка с надеждата, че може в прохладните алейки прохлада да облъхне и нервните му вейки. Започнах да го правя и то със много хъс, материя и мисъл лепейки къс по къс: че както е достоен един незнаен воин за паметник, така е за паметник достоен и гражданинът, който умира също честен, а при това по-дълго живее неизвестен. Добре излезе - вярвам на двама-трима души и на четвърти, който не спираше да муши ръцете си през мойте - похвално да ме тупа, мой състудент, с когото в една и съща група били сме, та го зная, че има вкус и пипе. Веднъж пристига сдържан, макар че пак ме щипе: - Комисията, братче, за теб се свиква утре, недей така да гледаш като котак към кутре, а виж какво ще черпиш - излезе ти късмета, че аз съм председател, ей заповед от кмета. Хорото аз ще водя за твоето добро. Познаваш ли играта на правото хоро? Подскача се надясно, подскача се наляво така, че общо взето хорото става право. - И аз ли съм момата, която ще я щипят? - Внимателно ме слушай къде ти куца типът! - Че как ще куца - викам, - ти нали го хареса? - Но частно, а сега е държавен интереса! Край устните му има едни скептични гънки, за тях ще си пасувам - тез работи са тънки, обаче той самият е трътлест и дебел. На гражданина днешен това ли е модел? Притискан от живота, а падне ли му, лапа. И ти се смяташ хитър - ще отразиш етапа? - Това е статистично измерен среден ръст, не бива да го правя по-дълъг, ни по-къс. - Типично за твореца не е това, което на всички пред очите се шири в битието, а зърното, което едва-едва кълни, но то ще дава хляба на бъдещите дни! Теория си учил, защо надаваш писък на практика? Да кажем, че таткото е нисък, детето му обаче расте с една глава от него по-високо, отричаш ли това? В съгласие му кимам с кратуната си ниска: - Ще го източа малко, щом толкоз ти се иска. - Не може малко, щото телесната му стройност нали ще отразява душевната му стойност! Струговай го да бъде значително по-фин. - Добре де, ще го имаш по-фин и от делфин. Отпращам го набърже, изпадам в криза нервна, при статуята тичам, замахвам да я перна като Буонароти нещастния Мойсей, обаче по-свирепо, но чувам глас: “Недей!” Изглежда, че не беше отвънка тоя глас, а вътре в мене, в него, или пък вътре в нас. Разбрах какво да правя с нещастния модел: ще трупам още глина - да стане по-дебел, а утре ще я смъкна, но пред самото жури и то ще го приеме в предишните контури. Почти додето съмна, лепих, лепих, лепих. Понесе ли? Понесе! Поне се извиних: - Ех, гражданино среден, ти среден си страдалец, пък аз ти трупнах бреме на цял неандерталец, обаче още утре, и то в конкретен смисъл, а не в абстрактен смисъл, при който ставаш кисел, това излишно бреме от тебе ще се снеме, отново ще се радваш на средното си бреме. Додето му говоря, ей журито пристига. Останалите - важни, а моят само мига, обаче късно, както се мига под лавина. Един през друг мъдруват: - Свалете малко глина! - Типичното изобщо...Телесната му стройност... - Частичното изобщо...Духовната му стойност... - Съгласен съм - отвръщам. - Така е, няма спор. - И кимам ли им, кимам - същински командор. Започвам да отлепвам, а то задача лека, зер глината от снощи не беше само мека, а беше още топла. Така със поглед топъл и журито ме гледа, дори надава вопъл от чист възторг, когато започвам с много хъс излишното да хвърлям на пода къс по къс: - От себе си го късаш, разбираме те, брат, макар и простосмъртни дейци на тоя свят, а не творци, и ние от себе си каквото потребно е, дерем го, щом иска обществото... Към мястото си в парка творбата ми замина. При мене пък остана ей тоя куп от глина. За никаква изложба във никакъв салон не я държа, държа я да бъде еталон. Когато се наложи - не дай си Боже, може - от глина да ни вае повторно дядо Боже, да види колко глина в количество излишно е сложил върху свойто творение предишно, да вземе дядо Господ до грам да я претегли - везни си има горе в съзвездията негли - поука да си вземе и ваейки ни, нека излишна глина вече не слага връз човека... 1981 ЕЗДАЧЪТ НА НИЩОТО Разказ на сержанта Срежант на кон между автомобили напет минаваше край моя блок. Ако за коня нямаше кобили, за конника пък дами дал бе Бог.
или минаваше като патрул, забравях да попитам тоя-оня, а сам от други нищо не бях чул. От точни данни нямаше и нужда - на всички бе достатъчно това, че в делник два пъти на ден събужда за празник жадните ни сетива. Жена ми, чуеше ли да зачатка с подковите си неговият кон, на ролките си слагаше забрадка, търчеше към панелния балкон. Че кавалерия да дефилира, макар и във единствено число, когато кавалерството фалира, за днешна дама бе добре дошло. Гвардейци имаме, не ще и дума, че хубави са, но са без коне, а пък и всеки ден на аеродрума я има делегация, я не. Додето нашият не ще пропусне да попрепусне винаги насам, способен с упражнения изкусни хусарска рота да замести сам. Речеше ли да накриви мустаци или фуражката да накриви, из парка сексуалните маняци навеждаха посрамени глави. И двойки бързаха да се потулят в по-мрачкавите сенки на леса, макар и да не диреше патрулът кои семейни са, кои не са. Като ездача конят бе скопосан! Какъв бе косъмът на тоя кон? Разбира се, че бе загладен косъм като на кон държавен изпокон! На цвят какъв ли? То се знае - дорест. По устав се изискваше това. Добре живя, додето тъжна горест зарад една кобила преживя. Една невзрачна трудова кобила /и при конете пак шерше ла фам/ на сточна гара се изоглавила, то близо е, и хукнала насам. Усетила нагонът да я гони, или законът - все едно - към кон. То хората робуват на нагони, че кон да не отстъпи на нагон? Напротив - конят тръсва дива грива и се изправя като вариант на поза, за ваятел приемлива, обаче не дотам за жив сержант. Сержантът вади от седлото бича - от бича жила бич, - но за какво? Да маха с бича, колкото обича, не се надвива с бича естество! Природата чрез всички наши дами му вика от балконите: “Недей!” И в частност, то се знае, чрез жена ми с най-силния си епитет: “Злодей!” И сви се изтърваната нагайка на запетайка в близката трева. Ездачът също като запетайка изви се на седлото презглава. И както императори се свличат, така сержантът свлече се - без стон, готов не половинка като Ричард, а цяло царство да даде за кон. А конят към кобилата подскочи така, че и най-простия зяпач разбра каква енергия клокочи в обяздения, стане ли ездач. Конкретни конски сплъстени опашки, не символи на българския дух, не са се мятали така юнашки освен във някой филм за Аспарух. Но тъкмо на минутата сюблимна или пък някъде преди това опашката на коня нещо климна. Кобилата заклима пък с глава. Таман представяше си как с кумиса ще кърми тя жребче от тоз левент, почувствува, че го икономиса природата в последния момент. Жребецът, който вечно бе препускал с движения такива, че самин на показ да излезе всеки мускул, оказа се, че липсвал му един. Кобилата наместо да изцвили, наложи се едва да изпръхти. А дамите, от нея по-унили, затръшкаха балконските врати. И който крантата към сточна гара подкара към предишния хамут, той същият и тях обратно вкара в хамута на домашния уют. Аз тъкмо пък излизах вън навреме, за да помогна да постави крак сержантът на изпуснатото стреме. Без моя помощ накриви мустак. - Това не е на тоя кон задача! - мърмореше хем гузен, хем свиреп. - Не се труди! - успокоих ездача. - Аз вече им го казах вместо теб... 1982 Каталог: todo todo -> Никола Николов Маските на величията todo -> Жак алфонс доде todo -> Венцислав енчев бутик за поезия todo -> Испор елохим работни дела част II посолство на Русия todo -> Книга втора Вместо предговор 4 І. Тайната на братя Илиеви 5 todo -> Иванка Тополова-Топарева бунтът на минутата todo -> Работни дела Изтегляне 3.71 Mb. Сподели с приятели:
|