Книга на природата съдържание природа 1967 Бягащо дърво 1967


ЧАНТА ЗА УТРЕ ИЛИ КНИГА НА ДЕЦАТА



страница9/11
Дата23.07.2016
Размер3.71 Mb.
#2636
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11

ЧАНТА ЗА УТРЕ

ИЛИ КНИГА НА ДЕЦАТА

МАГАРЕШКИ РАБОТИ


Магарето вървя, вървя,

пък спря, от скука изрева:

а-а-а, а-а-а!
Аха, добър ми е гласът,

с туй, вярвам, всички ще се съгласят.

Остава само да открия

каква да сторя магария.

Насреща му, не щеш ли, зебра,

зебра с кожа многоребра –

бяла и кафява.

Магарето я спира

и тъй се подиграва:
Поспалана, поспалана,

друга дреха няма,

пладне вече стана,

ходи по пижама.


Отвръща зебрата през плач

на тоя зъл подигравач:

А бе не е това пижама,

така ме е родила мама.

Нашарена е кожата на зебрите,

та в джунглите и в дебрите

с тревите да се слива,

от враг да ни укрива.

Ала магарето не спира,

реве, та се раздира:


Поспалана, поспалана,

друга дреха няма,

пладне вече стана,

ходи по пижама.


И Марко нямаше да млъкне

навярно чак додето мръкне.

Добре че мина през гората

една жирафа дълговрата.

Пред нея той застава

и тъй се подиграва:

Я гледайте, минава

пижама с пет ръкава –

един, два, три, четири

и отпред


един на шията, та стават пет.
Поспалана, поспалана,

друга дреха няма,

пладне вече стана,

ходи по пижама.


След малко нашият магарко

съглежда тигър, шарен ярко.

При тигъра отива

и нему се присмива:


Поспаланко, поспаланко,

друга дреха няма,

мисли, че е още ранко,

ходи по пижама.


Добре, ама шега такава

на тигър не минава.

Мустаци мръдна тигъра,

приклекна с хищна фигура,

след туй…Не ща да ви тревожа,

аба магарето изгуби свойта кожа,

задето се присмиваше без нужда

на всяка кожа чужда.


1969
НАЙ-ДОБРОТО КОНЧЕ
На панаир отиде Снежка

и много там не се въртя –

на първата му въртележка

веднага се покачи тя.


Препуска дълго върху конче,

от него слезнала едва,

веднага метна се на слонче,

на камионче след това.


За лодки и за самолети

и за какво ли още не

купува дядо й билети,

изпразни цяло портмоне.


Поиска да си ходи Снежка,

добре, но й се вие свят –

под нея като въртележка

върти се ширнатият град


На дядовия гръб се мята,

размахва весело крака.

Сега не се върти земята

и Снежка пее си така:


- Препусках върху цяло стадо

от кончета и от коли,

но най-добре е върху дядо,

че в къщи чак ще ме свали.


1969
БЯЛОТО ГЪЛЪБЧЕ
Гълъбите в градската градина

имат сива перушина,

но един, не зная как,

бял е като сняг.

И не може да се отърве –

цяло ято го кълве.

Къш! Къде се е видяло

гълъбче да бъде бяло!

Всяко гълъбче е сиво

и затуй красиво.

Чок-чок,

ей че бял паток!

Клъв-клъв,

ей, юрдек такъв!

Накълваха го до кръв.

Гълъбчето бяло,

бял ден невидяло,

за да има мира

във един комин се свира.

Но седи ли се в комин

дълго време сам-самин?

Цяла нощ го беше страх,

щом се съмна – бяг при тях.

Ходи, гледа с изненада:

никой там не го напада.

Всеки мило му гугука:

- Стой при мене на улука!

- Не, при мен ела на слънце!

- На, клъвни си житно зрънце!

Бялата му перушина

потъмняла бе в комина –

станало бе вече сиво,

според сивите – красиво…
1969
БОЛНИЯТ СЛОН
Слонът нещо се разкиха,

нещо тръпки го побиха

и повика той съседа

доктор Га – да го прегледа.

Вади доктор Га слушалки,

но слушалките му малки:

с тях прислушва той калинки,

разни дребни животинки,

а под слонския корем

се изгубиха съвсем.

Слонът се тресе от смях –

гъдел хваща го от тях.

Иска доктор Га да сложи

термометър, но не може:

тука трябва термометър

по-голям дори от метър.

Аспиринче му подава,

слонът даже и не шава –

зер за слон е нужно хапче

поне колкото кебапче.

Доктор Га се разтрепери:

- Олеле, при тез размери

ще отиде, току-виж,

за рецепта цял афиш.

Слоне, я да се смалиш!
1969
СЪБИ ЗА ГЪБИ
Веднъж отиде Съби

в горичката за гъби.

Насам-натам се щурка

и спря се пред печурка.

Облечена във бяло

и чисто наметало,

тя кимаше му сякаш:

- Бери ме без да чакаш!

И Съби се наведе,

но в тоя миг отпреде

съгледа друга – шарена,

изписана, докарана:

с оранажева барета,

палтенце на карета,

поличката червена,

на гънки разкроена,

зелените чорапки

с големи сини капки.

Хареса му се тая,

главата му замая.

На беличката Съби

със присмех се озъби:

- Каква си гъба проста,

такива има доста.

И той с обувка стъпка

оная скромна гъбка,

към пъстрата се впусна:

- Това е гъба вкусна.

И бързо я изхруска

за сутрешна закуска.

Но цялата гора

пред него заигра.

И той се улови

да тропа, но уви –

препъна се о пън,

потъна в тежък сън.

Когато се събуди,

безкрайно се учуди:

гора край него няма,

а той е по пижама

под болнично одеяло.

Над него лелка в бяло –

същинска бяла гъба –

се смее белозъба:

- Отново здрав си, Съби,

но ходиш ли за гъби,

да знаеш, че ония

със много шарения

са най-отровни, най.

Това е братко. Край.


1969
ГЪСКА
Гъска бяла, гъска кротка

плува също като лодка.

В миг се спира. Що да стори?

Ястреб се върти отгоре.

Без да чака, без да чака,

скрива се във храсталака.

Нито шава, нито съска.

Ей че умна гъска!


Ястребът се повъртява,

повъртява, отлетява.


Гъска бяла, гъска кротка

пак си плува като лодка.

В миг се спира. Що да стори?

Самолет лети отгоре.

Без да чака, без да чака,

скрива се във храсталака.

Нито шава, нито съска.

Ей че проста гъска!


1970
НЕО ОТ БОРНЕО
Маймуната Нео

от остров Борнео

живее тъй както

в далечния каменен век –

не иска да става човек.

Човек ли? – вика. – Я да мълчите:

значи сутрин да си мия очите

и да ми люти от сапуна.

По-добре да си бъда маймуна.

Не искам да пъхам лапи

нито в обувки, нито в чорапи,

при това с изрязани нокти,

за смях на кучета и на котки.

Освен това хората как не мързи ги –

гледам ги, че четат разни книги.

Мъчат се да решават задачи –

просто да ти се доплаче.

Не, не искам да ставам човек,

оставам шебек!
Тъй маймуната космата смята

и по цял ден се премята

за смях на децата.
1970
БАБА И ПЕПИ
Бабата дойде на гости.

Вика: - Луди ли сте, що сте?

В детската градина сам

Пепи ходи. Туй е срам.

Той е малък. Ей така

ще го водя за ръка.

Баба с Пепи се затича

на пресечка да пресича.

- Чакай, бабо! Не сме слепи –

дърпа я обратно Пепи.

- Стой! Червен е светофара!

Бабата на тротоара

смее се, та ще припадне.

- Фар ли рече? Фар по пладне?

Да не сме я параходи

фар запален да ни води?

- Корабите води фара,

хората пък – светофара.

Чакай, бабо. Де нахълта?

Светлината му е жълта.

Още малко, бабо Пено.

Хайде, вече е зелено.

Браво. Правилно премина.

Ей я детската градина.

Ето, влиза моят клас.

Тук до обед ще съм аз.

Ти ме чакай, че сама

как ще стигнеш до дома?…


1970
ЛАЛКИНОТО НОСЛЕ
От пързалка тича Лалка.

Пуста Лалка, уж е малка,

а така гръмовно плаче,

сякаш че реве малаче.

- Тате, вика, зъб ми падна,

как ще ям, като съм гладна?

Таткото засмян тогава

я успокоява:

- Не плачи де, нищо няма,

значи вече си голяма:

падат млечните ти зъби

да поникнат като гъби

други зъби, по-големи,

с тях ще чупиш и бадеми.

В миг на Лалка от очичките

изпариха се сълзичките.

- Ясно, тате,

щом се клати,

ще изваждам всеки зъб,

няма да ми бъде скъп.

Ама имам друг въпрос:

ще сменя ли своя нос?

Много ми измръзва тоз!

Таткото


я щипва по нослето,

цялото червено, клето.

- Не, носът ти, мила моя,

цял живот ще бъде тоя,

няма той да се смени.

Затова във зимни дни

да го пазиш, Лалче,

от студа под шалче!


1970
БУКВАР ГОСПОДАР
Тая

стая


сума време

пълна бе с играчки.

А играчката не дреме –

търси тя закачки.

Шаро гонеше Писана

от килима на дивана.

А Петлето

зад пердето

почваше да кукурига,

зер Лисана го не стига.

Баба Меца

пред Ловеца

бягаше от кът във кът,

но я пъдеше Вълкът,

тичайки след Зая Бая.

Бе безгрижна тая стая.


Но веднъж през ранна есен,

от детенцето донесен,

тропна върху масата Буквар:

- Тука вече аз съм господар!

Как уплаши, как уплаши

старите познати наши!

Всяка кукла затрепера

и в панера под миндера

скриха се една след друга,

свиха се една до друга.


Свърши се играта стара

отпреди Буквара.

Заю Баю и Вълкът

спят в един и същи кът.

До Лисицата Петлето

гуши си вратлето клето.

Кучето до Котката

се умилква кротката.

На гърдите на Ловеца

тъжно плаче Баба Меца:

- Много силен господар

ми се вижда тоз Буквар –

тук ни пъхна, след което

ще ни прати и в мазето!


Ти, дете, дали

знаеш колко ги боли?

Я иди ги погали…
1970
КОТКА И ПРАХОСМУКАЧКА
Като внесохме в къщи

прахосмукачка,

нашата мачка

искаше да я смачка.

Прахосмукачката: - Хър-р-р.

Котката: - Мър-р-р.

Прахосмукачката: - С-с-с-т.

Котката: - Пс-с-с-т.

Прахосмукачката: - Фъс.

Котката: - Хъс.

Да, но може ли мачка

да надвие прахосмукачка,

дето не е нито животно,

нито човек,

а представител

на машинния век?

Виждайки, че ще трябва да се стъписа,

горделиво изпъчи се Писа

и каза:

- Да, ама ти пък нямаш мустаци! –



И си тръгна доволно

нашето домашно маце.


За мене това не бе изненада,

защото зная,

че котка по гръб не пада.
1972
ЗАРКО НА ПАЗАР
Зарко на пазара тича,

през навалица се муши

да си купи, че обича

тиква, ябълки и круши.


Круши, ябълки – отдоле.

Тиквата – над тях отгоре.

Оле, мила мамо, оле –

мрежата ще се разпори.


Всичко тиквата ще смаже.

Няма никаква надежда.

Зарко своите багажи

из основи пренарежда.


Слага тиквата отдоле.

Ябълките върху нея.

“Оле, мила мамо, оле –

крушите ще разпилея!”


Всичко тиквата избута

изотдолу нанагоре.

Почва Зарко, ура-тута,

пренарежда, що да стори.


Сложи я встрани, обаче

мрежата се изтърбуши,

изтърбуши, изтумбачи –

падат ябълки и круши.


Охка Зарко: “Леле Боже,

де да сложа тая тиква?”

Дето тиква да се сложи,

тиква другите изтиква…


1972
КАК СЕ РЕДЯТ КУБЧЕТА
Казват, че двамата с бати

сме били камъчета ръбати.

Но най-вече вдигаме врява,

когато той

за кубчетата ми се подиграва.

Иди, вика, че разбери я

твойта неразбория –

част от слонче

до част от балонче:

получава се слонобалонче

или балонослонче.

Част от котка до част от куче.

И какво, вика, ще се получи?

Ще се получи едно коткокуче.


Батко се смята за много голям.

Все той знаел, пък аз не знам.

Знам аз как се нареждат кубчета.

Те не се трупат на купчета,

но не бива и толкова гладко,

както ги прави батко.

Всяка патка

при батко е патка.

Всяка крава

остава си крава.

А при мене простата патка

се превръща на птица рядка

с врат на жирафа,

с крака на щраус.

Много красиво, какъв ти хаос!

И балончето става с хобот.

Слончето – с нозе на робот.

Крокодилът разперва криле

и от него уплашен бяга

тигър с глава на мишле,

в миша дупка се пъха веднага.

Но не му се побира търбуха.

Уха, че смешно, уха!
На рогата на елена

цяла къща закачена.

Бяла мечка негър носи.

Спят под палми ескимоси.

Жаба в тенджера се вози,

път й дават носорози.


За учудване на бати –

хора с човки, птици с прашки.

Зайци дългоопашати,

дългозаешки опашки…


Бате, иначе от скука

даже кубче ще се спука…


1972
КАК СЕ ПУСКА САМОЛЕТ
- Реактивен, мамо, чу ли?

Реактивен тъй фучи! –

Скача Панчо и се пули,

търка сънени очи.


Де е мама, та я няма?

Мама става сутрин в пет.

Тича в кухнята при мама

Панчо с крясък: “Самолет!”


Мама само се подсмива,

сочи му към млековара:

- Туй е, Панчо, реактива:

щом заври, свирука с пара.


Панчо хълца с поглед влажен:

- Ах, измамница проклета!

- Чакай, Панчо, уред важен

е това от самолета!


Най-напред пилотът сяда,

уреда пред него турят.

Наблюдава той с наслада

алуминения уред.


Тая ръчка после хваща.

Руква течност бяло-жълта.

Пара вдига се димяща.

Течността пилотът гълта.


Чак тогава самолета

ще потегли, драги сине.

Хайде мама да си шета,

а ти духай да изстине...


1972
МАМИНИЯТ ТЕРМОМЕТЪР
Мама

е познавачка голяма

на нашите температури.

Няма термометър да тури

като хората и да чака,

ами целува мене,

целува кака

и казва:


- Днеска Петьо добре е! Гледам,

че има трийсет и седем.

Обаче кака му Нина

има трийсет и седем и две десети.

Знаете къде ни е аспирина,

бързо го донесете!

Ние вдигаме с кака гълчава,

зер аспирина не носи сладост.

Да, но термометърът потвърждава

мамините думи до градус.

От някоя и друга година

не се и опитваме даже

да протестираме с кака Нина –

гълтаме каквото ни каже.

Само на мен ми се струва,

ча мама и малко хитрува,

та с целувки проверки прави

доста често, когато сме здрави…


1972
КАК СЕ ПРАВИ ЛОШО НАСТРОЕНИЕ
Взема се една автобусна спирка,

само че спирка, на която има сергия

и на тая сергия да се продава свирка

от ония, дето пищят на поразия.


После се взима, или по-точно

после нищичко не се взима:

не се взима свирка нарочно,

защото в къщи доста ги има.


Таткото казва това нещо на Муци,

разговарят усилено помежду си.

Муци тропа с крака и с юмруци

и с разплакана муцка се муси.


В къщи Муци се муси отново,

Муци отново се муси.

Лошото настроение е готово.

Цялата къща го вкуси.


1972
СПУКАНАТА ГУМА
Тъкмо в тая тясна кола

щях да се пукна от скука,

хопа-ла-ла, тропа-ла-ла –

гумата преди мен се спука.


Наоколо ливади зелени.

И никой назад не ме вика.

Не могат да вдигат гълчава по мене –

сега вдигат колата със крика.


Ш-шт! Ще издебна отзаде щърка,

както в локвата е забучил нос.

Горкият! Как ли ще се обърка.

Ето камъче. Пльос!


Май че атаката ми е слаба

или пък бомбите ми са малки:

чак когато си хвана жаба,

литна щъркелът с кални сандалки.


Олеле, от краката на щърка

мойте по се накаляха. Тюх!

Е, добре де, той може да хвърка

и е кален, пък аз ли да бъда сух?


Ох, чувам де, ида. Главата наду ми

с тоя твой клаксон, бе татко!

Бърже ги залепяте пустите гуми,

а ги пукате толкова рядко…


1972
ЗА ШАПКИТЕ И ЗА МОРЕТО
Мето е храбър обесник.

Тру-ту-ту. Дан-дан-дан.

Сложи си шапка от вестник,

даде си чин капитан.


Втурна се Мето в морето.

Тру-ту-ту. Раз-два-три.

Да, но морето пред Мето

никак не се покори.


И капитанската капа

плесна в крайбрежната пяна.

Цялата там се разкапа,

само на капа ми стана.


После затича се Мето

със адмиралска фуражка.

Да, но морето проклетно

също и нея излашка.


Сложи си шарена кърпа

Мето и стана пират.

Бризът назад я издърпа,

гони я Мето назад.


Видиш ли, Мето, морето

хорските шапки мете!

Иска за шапка небето!

Другите – малки са те…


1972
НА РЕКАТА
Оня ден на излет бяхме с Панчо.

Гледам, Панчо шари покрай вира –

кол забива, после втори, трети:

с колци всички вирове маркира.


А по колците, забити яко,

слага Панчо знаци с тебеширче.

- Панчо – викам, - ти комай бележиш

с номер всеки вир и всяко вирче?


- Вярно – казва, - кол забивам, тате,

после слагам номерче на кола.

Ами искам с нещо да помогна

всяка жаба да си знае гьола.


1972
ПЛАСТМАСОВИТЕ ВОЙНИЦИ
Като пръснали моите дечурлига

оловни войници ту там, ту тук.

А после от пода кой ще ги вдига?

Ами таткото! Кой друг?


Вземам ги – леки като перца.

Не били оловни, а от пластмаса.

Рекох: - Да ме простите, деца,

ама що за войници това са?


Войникът, рекох, на живот и на смърт

отива на война да се бие.

Войникът трябва да бъде метално твърд.

Затова с оловни играехме ние.


Панчо на моето пламенно слово

възразява с присмехулна гримаса:

- Тромави са войниците от олово.

Истинският войник е от пластмаса!


На Панчовата надменност голяма

аз отвръщам: - Не бързай, скъпи.

Толкова голяма разлика няма.

Правят ги в едни и същи калъпи…


1972
ЗА КЪСИТЕ КРАКА НА ПАНЧО
Панчо не престана с приказките свои,

нищо че се мъчех по едни завои.


Даже го обхвана повече възбуда:

- Бих надул аз, тате, тука скорост луда.


Гледа към педала, веждите си въси:

- Ох, защо краката още са ми къси?


Панчо все обижда в мен автоводача,

но добре че скоро другаде подкача:


- Нали на лъжата къси са краката?

Как автомобила кара си, горката?


Пътят бе опасен, за да водя спор.

Рекох му наслуки: - Има си шофьор…


1972
КАК СЕ ПРАВИ ОТ ДИВАК ЧОВЕК
Отговорът на тоя въпрос е лесен:

дивакът е станал човек чрез песен.

Не е знаел много думи дивака,

та не е говорел и така и вака.

Знаел думата “звяр”,

знаел думата “брадва”,

но не знаел например

да изрази, че се радва.


Една сутрин излязъл пред пещерата

и доста му се харесал пайзажа.

Брей, рекъл си, хубаво ми е на душата,

ама нямам думи да го изкажа.


Я да се понапрегна и да опитам

да ги намеря: еее, иии, ооо, ууу, ааа.

Отговорили му в същия ритъм

канари, лесове и била.


Запял го дивакът и станал човек,

защото можел вече да каже даже

туй, което и в нашия век

с думи е невъзможно да се изкаже.


Знам и обратното – как

от човека се прави дивак.

Но няма да издам тоя секрет,

понеже искам да се движим напред,

а някой само това и чака:

да ни върне в ерата на дивака.


1972
ГОРЕ-ДОЛУ
Панчовата банда нещо се разцепи.

Поотраснаха по ум и ръст

и не ходят вече като слепи,

дето Панчо им посочи с пръст.


А обсъждат всякоя задача.

Всеки става да раздава ум.

Та накрая и срещу водача

вдигнаха голям критичен шум.


Май народът му ще го събори –

Викат: “Долу!”, викат: “Ти си сам!”

Неговите хора викат: “Горе!”

Как ще свърши всичко туй не знам.


Викат групово и викат соло.

Аз не давам Панчо да ги спре –

щом се вика “Горе” или “Долу”,

горе-долу всичко е добре.


1974
ФЕНЕР ОТ ТИКВА
Панчо в градината наша,

гледам го, с тиква се мъкне.

Всички ви – казва – ще сплаша,

чакайте само да мръкне!


С разни лъжици дълба я,

ряза я с ножчега остри.

Зейнаха дупки накрая

за очи, зъби и ноздри.


Панчо във тиквата тиква

свещ и я палва с кибрита.

Гледай я пустата тиква

колко била страховита!


Беше край него все брат му,

но като светна фенера,

хукна към къщи обратно

да се заключи в килера.


Както се връщаше с хляба

баба му от магазина,

в ужас горкичката баба

с челюст изкуствена зина.


Всички съседи разкряка,

дето ги Панчо споходи.

Вярно, че страшно е в мрака

тиквен фенер да те води…


1974
ТАНКОВИ МОДЕЛИ
Панчо и Чочо като полудели

спорят за танкове разни модели.

- Чочо, вятър ти вее танка!

Не танк, а допотопна останка!

- Кажи му, бе тате, че не е допотопна!

- Ще ви кажа аз, като ви хлопна.

Панчо с новия танк навлиза

без виза


в Чочовия участък от хола.

- Кажи му, бе тате, да си знае гьола.

Може ли човек постоянно да го подсеща,

че пред танк като моя

не се излиза насреща?

Обясни му, че е последен модел!

- Така е - рекох, - но защо си завзел

неговия участък от пода?

Танковете от тая порода,

дето навлизат без нужда

в територия чужда,

колкото и да са нови модели,

като модели са остарели.
Панчо ядосано тропна с нозе:

- Пак страната на малкия взе!…


1974
БАЛАДА ЗА НЕВИДИМОТО ЧУДОВИЩЕ
Слушай, има някъде чудовище

с пипала грамадни и туловище.


Без да знаем де му е палата,

все усещаме му пипалата.


Е, не ти се вярва твърде, зная.

Казваш: “Детска приказка е тая.


Как триглава ламя, шестоглава

спряла извора, вода не дава.


Ала с меча си юнак юначен

я съсякъл по безспорен начин.


Нито лами по земята бродят,

нито пък е спрял водопроводът!”


Да, водата стига ни, и хлябът.

Гозби, дрехи – колкото ни трябват.


Ала случва се да не достига

добра дума или добра книга,


малко бодрост – да запееш песен

и светът да ти е интересен.


Не е всичко както ни се иска.

Значи, че чудовище потиска


извора на радости под иго.

Съществува, казвам ти. Търси го!


1974
КЕСИЯ С ПУКАНКИ
Пукат пуканките на поразия,

пукат да ни напълнят кесия.

- Пук, пук, пук –

като призивен барабанен звук

пукат първите:

- Чувате ли, ние сме тук!

- Звън, чук! Звън, чук! –

звънкат следващите и чукат

както прави напролет капчукът.

Едни се пукат като черешов цвят.

Други – като ракети на парад.

Просто от радост,

че имат такъв заряд.

Пукат


като ръкостискане

на завърнал се брат.

Като цвета на памука се пукат,

пухкави както е пухкав памукът.

Като говора на дечица:

- Бър-р-р.

Като крила на птица:

- Фър-р-р.

А накрая се пукат от яд

ония, които нямат заряд.




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   11




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница