Книга няма претенции за съвършенство; това е просто спокоен малък остров на разум в един свят, страдащ от неговата липса

Имайки предвид тези по-широки измерения, бихме могли да направим преглед на живота си и да видим как действията ни могат да засегнат самите корени на нашето съществуване. Можем да потърсим себеотричането и себеотчуждаването. Не се опитвам да обоснова лична вина за симптомите ни, но бихме могли да потърсим във физическите си проблеми пътя за хармонизиране на живота с природата или, от митологична гледна точка, с волята на боговете. Бихме могли да направим същото и като общество. Какво се опитваме да постигнем, като се самоубиваме с тютюнопушене? Ако разглеждаме рака като доведено до лудост разрастване на клетките, има ли бог на растежа, който е обиден от нашия икономически и технологичен фанатизъм, свързан с растежа? Когато заложим божествените принципи дълбоко в своята дейност, може би ще намерим "лек" за нашата болест. Древните гърци учат, че богът, който лекува, е същият бог, който първоначално е донесъл болестта.

Вглеждайки се в митологията на нашите болести, бихме могли да ги анализираме от религиозна гледна точка. Идеята е не да внесем религия в страданието, а да разберем, че страданието вдъхновява религията. Нашите рани ни напомнят за боговете. Ако позволим на болестта да ни доведе до размисъл за основите на съществуването, духовността ни ще придобие сили. Приемайки, че сме ранени, ние подхождаме към живота по-различно, отколкото ако единствената ни грижа е как да отстраним раната. Когато откликваме на загадъчните прояви на болестта, ние живеем с чувство за отговорност към съдбата.

Ако боговете се явяват в болестта ни, ако те са ранени в нашата Илиада (войната на живота), няма смисъл да бягаме от живота, за да избегнем раните му. Бихме могли да открием нова, дълбока стойност в болестта, без да се вглъбяваме мазохистично в нея. Бихме могли да поемем рисковете на битката. В психическия ни живот също можем за известно време да си спестим успокоителните и техниките за облекчаване на страданието, за да открием ранения бог и да възстановим хармонията във взаимоотношенията си с него. Болестта ни предлага път към една религия, която извира направо от участието в най-дълбоките нива на съдбата и съществуването.

СРОДНАТА ДУША НА БОЛЕСТТА

В книгата си за Асклепий, гръцкият бог на медидината, Керени пресъздава една пленителна гръцка скулптура на доктор, който лекува рамото на мъж. На този фон, сякаш насън (напълно подходящо за Асклепий, който лекувал чрез сънища), една змия - животинската форма на бога - докосва рамото на мъжа с уста. Този жест е бил смятан за особено ефикасен за изцеляването. Фигурата внушава, че разнообразните лечения, които докторите прилагат на физическо равнище, имат свой аналог в душата. В съня лечението често се осъществява от животинска форма, а не от рационална, техническа процедура. Както разбираме от много записи на сънища, змията просто ухапва човека там, където го боли. Тя ваксинира пациента със светкавичното си, потенциално отровно докосване.

От този образ можем да научим, че всяка болест е стереофонична. Тя се изявява на нивото на действителните телесни тъкани и същевременно на нивото на съня. Всяка болест е изпълнена със смисъл, въпреки че нейният смисъл може би никога няма да бъде преводим в изцяло рационални термини. Важното е не да разбираме каква е причината за болестта и след това да решаваме проблема, а да се приближим достатъчно до болестта, за да възстановим специфичната религиозна връзка с живота, за която тя ни намеква. Имаме нужда да почувстваме зъбите на бога в болестта, за да бъдем излекувани от самата нея. В истинския смисъл не ние лекуваме болестите, а те - нас, възстановявайки религиозното ни участие в живота. Ако боговете се явяват в нашите болести, може би животът ни е твърде светски и се нуждае от подобно посещение.

Следва един сън, разказан от чувствителна млада жена, медик по образование. Тя лежи на легло заедно с двама доктори, облечени в бели престилки. Те разтоварят за някаква дегенеративна болест, от която ще се разболеят всички. Един от докторите е заинтересуван от факта, че в началния стадий на болестта пациентът оглушава. Той казва, че това е една възможност да усетим какво е да си глух. Сънуващата се тревожи кой ще се грижи за хората, ако всички са болни. Тогава сцената се променя и сънуващата влиза в кабинета на Друг доктор. На бюрото му вижда порцеланова женска фигура. Взима я и я притиска до гърдите си. Забелязва, че докторът има произведения на изкуството из цялата стая. Особено я впечатлява една статуетка от слонова кост, изобразяваща жена с коси и рокля от злато. Тя държи порцелановата фигура и вижда, че ръката й е счупена в рамото. Това я натъжава.

Този сън внушава по няколко начина древната тема за "наранения лечител". Докторите са в леглото с пациента. Всички, включително и докторите, ще се разболеят. Един от докторите дори харесва идеята да изпита симптома. Пациентът/сънуващата не разбира загадъчната истина, че болестта е неизбежна. Как може да бъде лекуван проблемът, ако всички са заразени? Докторите не се тревожат за това. Те изглежда разбират и приемат факта, че болестта е универсална.

Сънят разкрива също, че този, който ни лекува, трябва да бъде "в леглото" с нашата болест. Докторите не се "развеждат" с болестта, превръщайки пациентката и нейния проблем в нещо чуждо за тях. Те не я лекуват в истинския смисъл на думата, а встъпват в антимна близост с нея и изразяват желание да я изживеят. Ако аз, като психотерапевт, се отдръпвам дефанзивно от проблемите, които пациентите ми носят, то е защото така ги принуждавам да понесат универсалната болест, докато се опитвам да я надвия и да ги защитя от нея. Лечението обаче може да изисква от лекарите повече. Може да е необходимо да имат готовност да подходят към болестта като интимни приятели, като хора, които се интересуват от загадката, и като членове на човешката общност, засегната от болестта. Колко често говорим за алкохолиците и наркоманите така, сякаш те не са част от нашето общество, сякаш техният проблем няма нищо общо с нас?

За щастие на сънуващата третият доктор прилича на Парацелз и Фичино. Той има произведения на изкуството в кабинета си. Очевидно знае, че медицината е повече изкуство, отколкото наука, и че изкуството има голямо значение в практиката му. Това ми напомня за кабинета на Фройд с неговата прочута колекция от древни произведения на изкуството. Както демонстрира традиционната медицина, болестта може да бъде лекувана чрез образи. Пациентката има нужда да вижда образите на своето изцеляване, точно както всеки от нас, когато изпадне в беда, би могъл да потърси историите и образите, скрити зад оплакванията си. Но тя не трябва да им позволява да се приближат твърде много, да ги прави твърде лични, за да не се разпаднат. Можем да се доближим до боговете само посредством поезията, а ако болестта е маската на боговете, лечението ще трябва да е изпълнено с изкуство и образност.

Новалис е казал: "Всяка болест е музикален проблем. Нейното лечение е едно музикално решение. Колкото по-пълно и по-бързо е това решение, толкова по-голям е музикалният талант на доктора." Много от древните лекари, на които се позовавам, като например Робърт Флъд и Фичино, са били и музиканти. Те се интересували от ритми, тоналности, дисонанси и унисони на тялото и душата. Учели, че когато докторът лекува някакъв вид болест, той трябва да знае нещо за музиката на пациента. Какво е темпото на тази болест? С кой от елементите на живота тя е в контрапункт? Каква е природата на дисонанса, който пациентът чувства като болка и дискомфорт?

Парацелз казва: "Болестта желае своята съпруга, а това е лекарството. Лекарството трябва да съответства на болестта; двете трябва да се обединят, за да образуват едно хармонично цяло, точно както при Мъжа и жената." Сънят на пациентката, в който докторите лягат в леглото заедно с нея, е в тон с Парацелз.

Болестта се изпълва и завършва чрез брака си с лечението. Или, казано по-различно, "съпругата" - атта, образът, историята или сънят - на болестта е нейното лекарство.

Как би могла тази неясна образност да ни помогне в съвременната практика? Мислейки за парацелзиевата съпруга-лекарство, бихме могли да отдаваме по-голямо значение на това, което разказваме за нашите болести, и на историята на нашите тела. Бихме могли да обърнем внимание на сънищата, които сънуваме през време на болестта си. Можем да усмирим мъжествения героизъм на съвременната медицина и да дадем свобода на въображението. Пациентът също би могъл да възприеме една нагласа, образно казано, за поканване на доктора в леглото с болестта вместо да му я предоставя като на авторитет. Метафората за леглото, със своя еротичен привкус, силно се различава от метафорите на авторитета и силата, които обикновено свързваме със света на медицината.

Ако преглеждахме болестите си поетично, бихме могли да открием едно богатство от образи, отправящи послание към начина ни на живот. Следвайки тази образност, можем да коригираме живота си и да си позволим да бъдем променени от болестта. Именно това имам предвид, когато казвам, че без болестта не можем да се излекуваме, физически и психически. Сардело например разглежда образността на рака и стига до посланието, че живеем в свят, в който нещата са изгубили своята телесност и поради това - и своята индивидуалност. Бихме могли да откликнем на тази болест, като изоставим масовата култура на пластмасовите репродукции и възкресим чувствителността си към нещата, които притежават качество и въображение. Ако атакуваме природата със замърсяващите си методи на производство и позволим на качеството на живота да избледнее в името на бързината и ефективността, възможно е да се проявят някои симптоми. Според описанието, което Сардело дава на болестта, нашите тела отразяват или участват в тялото на света. Затова, ако го нараним, собствените ни тела също ще почувстват ефекта. Тялото на света и човешкото тяло не се различават по своята същност.

ТЯЛО И ДУША

Човешкото тяло през петнадесети век във Флоренция е било съвсем различно от тялото, което ще видите в Ню Йорк през деветдесетте години на двадесети век. Съвременното тяло е една ефективна машина, която трябва да бъде поддържана във форма, за да могат органите й да функционират в синхрон и възможно най-продължително. Ако някоя част се повреди, тя може да бъде заменена от механичен елемент, защото това е начинът, по който си представяме тялото - като машина.

От флорентинска гледна точка човешкото тяло е проявление на душата. Възможно е човек да храни бездуховни представи за тялото, но това се смятало за анормално. Подобно тяло е неестествено отделено от душата. Бихме могли да го наречем шизоидно-безжизнено, безсмислено и лишено от поезия. Но одухотвореното тяло черпи своята жизненост от тялото на света. Както е казал Фичино, "светът живее и диша и ние можем да поканим неговия дух у нас." Ние причиняваме на тялото си същото, което причиняваме и на тялото на света. Ние не сме господари на този свят, а участници в неговия живот.

Когато приемаме телата си като имащи душа, ние се грижим за тяхната красота, поезия и изразителност. Навикът да се отнасяме към тялото като към машина, чиито мускули са макари, а органите - двигатели, скрива неговата поезия, кара ни да го чувстваме само като инструмент и да виждаме поезията му само в болестта. За щастие все още съществуват някои институции, които приютяват имагинерното тяло. Модата например дава на тялото много фантазия, въпреки че съвременните мъжки облекла отстъпват по цветове и разнообразие на популярните стилове на старите времена. Жените разполагат с козметика и парфюмерия, които могат да бъдат важен аспект от култивирането на телесната душа.

Упражненията ще се изпълняват по-одухотворено, ако поставим ударението върху фантазията и въображението. Обикновено ни казват колко време да отделяме за определено упражнение, към какъв сърдечен ритъм да се стремим и кой мускул да тонизираме. Преди петстотин години Фичино е дал малко по-различен съвет за ежедневните упражнения. "Трябва да се разхождате колкото е възможно по-често сред растения с прекрасен аромат и всеки ден да прекарвате голяма част от времето си сред подобни неща." Той поставя ударението върху света и сетивата. Навремето упражненията са били неделима част от опознаването на света - да се разхождаме в него, да го вдъхваме и да го усещаме сетивно, дори докато сърцето получава своя масаж от напрежението на разходката. Емерсън, един велик пешеходец от Ню Инглънд, е написал в есето си Природа: "Най-голямото удоволствие, което ни даряват полята и горите, е внушението за окултна връзка между човека и растенията. Аз не съм сам и непознат. Те ми кимат и аз им отвръщам." В програмата за упражнения на Емерсън душата е включена в усещането за интимност между човешката личност и общото тяло на света.

Ако можехме да се отдръпнем от механичния възглед за собствените си тела и за тялото на света, бихме могли да видим много други възможност:*. Бихме могли да упражняваме носа, ухото и кожата, а не само мускулите. Бихме могли да се вслушаме в музиката на вятъра в дърветата, на църковните камбани, далечната свирка на локомотива, щурците и в богатата музикална тишина на природата. Бихме могли да тренираме очите си да гледат със съчувствие и разбиране. Душата не е далеч от привързаността към детайлите; душевното упражнение за тялото винаги ни води до нежно отношение към света. Хенри Тороу, който упражнявал тялото си, пише за своето завръщане в Уолдън Понд: "Радвам се, че совите съществува". Нека кряскат идиотски и вманиачено по хората. Този звук се вписва по великолепен начин в тресавищата й мрачните гори, недокоснати от светлината на деня, като загатва за необятната и дива природа, непозната за човека." Физическите упражнения са непълни, ако са съсредоточени изключително върху мускулите и са мотивирани от идеята за тяло без тлъстини. Каква е ползата от стройно тяло, което не може да чуе совите на Тороу или да отвърне с поклон на житата на Емерсън? Одухотвореното тяло е в съюз с тялото на света и открива здравето си в тази близост.

Ориентираната към душата йога може да премине през многобройните си пози и начини на дишане, докато обръща внимание на спомените, емоциите н образите, които се пораждат едновременно с физическите движения и пози. Вътрешните образи са така важни за упражняващата се душа, както природните и културните гледки - за човека, излязъл на разходка.

Йогийските упражнения често се изпълняват с идеала за трансценденталност. Ние искаме да поокастрим телата си, за да могат те да се впишат в съвършения образ на Аза. Или пък се стремим към физически или психически сили, които излизат извън рамките на нормалното или на това, с което сме свикнали. Зад практикуването на йога могат да се крият перфекционистки фантазии или представи за непорочност. Но душата не е свързана с трансценденталността. Душевната йога изисква по-голяма интимност между съзнание и душа, между нашето тяло и тялото на света и между нас и останалите човешки същества. Тя се наслаждава на въображението, което носят методите й, без да очаква образите и спомените да я доведат до постигането на някаква цел за усъвършенстване.

Ние рисуваме тялото, фотографираме го, танцуваме с него и го украсяваме с грим, бижута, дрехи, костюми, татуировки, пръстени и часовници. Знаем, че тялото е един свят на въображението, и това е същността на неговата душа. Бихме могли да направим повече за здравето му, като се вгледаме сериозно в произведенията на изкуството, които разкриват част от експресивността на тялото, вместо да вземаме витамини или да правим упражнения. Без въображение тялото е на път към болестта. Когато сме болни, също бихме могли да разглеждаме страданията на тялото като сън за неговия срив.

Като цяло нашите болници не са подготвени да се справят с душата при болест. Но не е трудно да ги променим, защото душата не изисква скъпи технологии и високообразовани специалисти. Наскоро един болничен администратор ме попита имам ли идеи за подобряване дейността на болницата. Препоръчах няколко прости неща. Управата на болницата планираше да позволи на своите пациенти ежедневно да четат диаграмите си и да им предоставят брошури, описващи химичните и биологичните аспекти на болестите им. Предложих вместо да им дават таблици с температури и лекарства, да ги насърчават да водят дневник за своите впечатления и емоции през време на престоя си в болницата и най-важното - да записват сънищата си всеки ден. Предложих също да се създаде стая за изкуство, където пациентите да могат да нарисуват, да изваят в скулптура или да изтанцуват своите фантазии през време на лечението. Мислех си по-скоро за едно художествено ателие, отколкото за стая за терапия чрез изкуство в обичайния смисъл на думата. Препоръчах също да се определи време и място, където пациентите да могат да разказват истории за своята болест и хоспитализация, не в присъствието на специалист, който би наблегнал на технико-медицинския контекст, а по-скоро пред истински разказвач или човек, който съзнава колко е важно да позволим на душата да говори и да открием нейните образи.

Думата ххх произлиза от ххх, което означава както "странник", така и "домакин", трио, което означава "бог" или "силен човек". Болницата е място, където странниците могат да намерят почивка, закрила и грижа. Може би болестта е странник, който идва в болницата, и навярно истинската болница е само конкретна форма на нашата способност да приютяваме непознатата болест. Латинската дума ххх означава също "враг" и не бих искал да пропусна този елемент на сянката в болестта. Тя наистина е враг, но ние вече убедително надживяваме този мит. Може би сега е моментът да видим болестта като странник, нуждаещ се от място, където да го приютят и да се грижат за него.

Към края на духовната си книга Тялото на любовта Норман О. Браун казва: "Онова, което винаги говори безгласно, е тялото." Нашата задача като домакини на собствената си болест и приятели на телата си е да се настроим на честотата, на която ухото ни ще може да чуе този говор. Очевидно не става дума за ухо в буквалния смисъл на думата, което чува безгласния говор на тялото, нито за реално съществуващите стетоскопи или дори за ехографите. Технологията на това ухо е по-фина и по-чувствителна от всичко, изобретено до днес. Това е ухото на поета, тоест на всеки човек, който гледа на света с въображение. Емерсън казва, че само поетът познава фактите от астрономията, химията и другите науки, "защото той ги приема като знаци."

Можем да разглеждаме тялото като съвкупност от факти, но ако признаем и душата му, то се превръща в неизчерпаем източник на "знаци". Грижата за тялото (в цялата му физичност, но и с въображение) е важна част от грижата за душата. Но подобна амбиция - медицинска поезия изисква подход, който е трудно-постижим във века на фактите. Ще дойде ли денят, в който Фичино, Парацелз и Емерсън ще бъдат измежду първите в списъка на задължителните автори за студентите по медицина? Кога студентът по медицина ще изучава сериозно и задълбочено тялото в изкуството? Кога посещението при доктора ще включва преглед на съдбоносната история на пациента, на неговите сънища и лични фантазии за болестта?

Този ден вероятно ще дойде, защото вече е бил тук. Ренесансовият терапевт Фичино имал лютня, с която прогонвал неразположението на пациента чрез изкуство. Кийтс с лекота е преминал от медицинската кариера към поезията. Емерсън е изследвал загадките на болестта като философ. Голямото влияние, което техническите фантазии за живота са оказали върху съвременното мислене, изглежда до известна степен успокоително. Може би има шанс тялото да се освободи от своята идентификация като  труп, и оживено от новата оценка на собственото си изкуство отново да почувства притока на душата.

Глава 9

ИКОНОМИКАТА   НА   ДУШАТА: РАБОТА,   ПАРИ,   ПРОВАЛ И СЪЗИДАТЕЛНОСТ

Една от най-несъзнателните ни всекидневни дейности от гледна точка на душата е работата и свързаните с нея предмети - офиса, фабриката, магазина, ателието или къщата. През дългогодишната си практика съм открил, че условията на работа са поне толкова отговорни за душевните разстройства, колкото брака и семейството. И все пак се изкушаваме просто да се приспособяваме в отговор на проблемите си в работата, без да разпознаваме дълбоките теми, засегнати от тях. Ние позволяваме на функционалността и ефективността да доминират на работното ни място, като по този начин се излагаме на оплакванията на пренебрегнатата душа. Можем да извлечем полза в психологическо отношение от едно повишено осъзнаване на поезията в труда - неговите методи, оръдия, темпо и среда.

Преди няколко години изнесох лекция върху средновековната идея, че светът е книга, която трябва да бъде прочетена. Монасите са използвали фразата "книга за света", за да опишат духовния тип грамотност. След лекцията една жена, домакиня, която беше присъствала, ми телефонира и ме покани да посетя къщата й, за да я прочета по този начин. Никога не бях правил подобно нещо, но като терапевт години наред съм разчитал сънища и картини, затова идеята беше привлекателна.

Заедно разглеждахме стаите, наблюдавахме ги внимателно и тихо обсъждахме впечатленията си. Това "четене" не беше анализ или тълкуване. То беше по-скоро "сънуване на къщата в перспектива", или перифразирайки един израз на Юнг - "сънуване на съня в перспектива." Моята идея беше да видя поезията и азбуката на къщата, да разбера жестовете, които тя прави в своята архитектура, цветове, обзавеждане, декорация и състоянието, в което тя се намира в конкретния момент. Жената беше истински отдадена на своя дом и искаше да отдели на къщната работа Достойно място в живота си.

Някои от образите, които ни се явиха, бяха лични. Чух истории за предишен брак, за деца, за посетители и за собственото й детство. Имаше истории, свързани с архитектурата на сградата и с историята на Америка, други засягаха философски въпроси за самата природа на жилището и подслона.

Много добре си спомням една безупречно чиста баня с гладки плочки в студени цветове. Банята е помещение, изпълнено със силна образност и психологическо съдържание - телесна загуба; чистота; усамотение; козметика; обличане; голота; тръби, завършващи под земята, и течаща вода. Това е предпочитан декор за много сънища, което сигнализира за особената му привлекателност за въображението. Тази баня ми изглеждаше необичайно подредена и чиста и тъй като се бяхме споразумели за един откровен прочит на къщата, ние обсъдихме усилията, които домакинята беше положила за безупречната чистота на това помещение.

В този прочит на къщата не се опитвах да опозная жената, да открия нещо нередно или да й посоча някакъв нов начин, по който да живее живота си. Ние просто се вглеждахме в къщата по един специален начин, за да видим знаците на душата, която се крие зад всекидневието и рутината. В края на нашата обиколка и двамата се почувствахме необичайно свързани с къщата и с предметите в нея. Лично аз бях мотивиран да разсъждавам върху собствения си дом и да се замисля по-дълбоко за поетиката на всекидневния живот.

Домът е мястото за ежедневна работа, независимо от това, дали човек има и "външна" професия. Ако решите да прочетете къщата си, в един момент ще се окажете изправени пред принадлежностите за домакинска работа: прахосмукачка, метла, парцал за бърсане на прах, сапуни, гъби, сушилня, чук, отвертка. Тези неща са много прости и въпреки това са изключително важни, за да се почувстваме у дома си. Джийн Лол, астролог и терапевт от Балтимор, изнася лекции върху душата на домакинската работа. Тя нарича домашната работа "път към съзерцанието" и казва, че ако омаловажаваме работата, която ежедневно трябва да се свърши в къщата, от готвенето до прането, ние губим връзката си с нашия интуитивен свят. Според нея съществуват тесни взаимоотношения и между ежедневната работа по къщата и отговорността към естествената ни среда.