Книга няма претенции за съвършенство; това е просто спокоен малък остров на разум в един свят, страдащ от неговата липса

Очевидно грижата за душата изисква език, различен от този на терапията и академичната психология. Тя, подобно на алхимията, е изкуство и затова може да бъде изразена само чрез поетични образи. Митологиите, изящните изкуства, религиите по света и сънищата ни предоставят тази безплатна образност, чрез която загадките на душата едновременно се разкриват и съхраняват. Можем да се обърнем за съвет и към многото различни експерти, особено към поетично настроените изследователи на душата, като древните митографи и драматурзи, ренесансовите доктори и поетите от епохата на Романтизма, както и към съвременните психолози, които уважават мистерията в човешкия живот и се противопоставят на светския характер на практиката. Необходим е широк мироглед, за да осъзнаем, че частица небе и буца земя са приютени в сърцето на всяко човешко същество и че ако ще се грижим за сърцето, трябва да познаваме както човешкото поведение, така и небето и земята. Именно такъв е съветът на ренесансовия доктор Парацелз: "Ако лекарят разбира нещата точно и вижда и разпознава всяка болест в макрокосмоса извън хората, ако има ясна представа за човека и неговата Цялостна природа, тогава и само тогава той наистина е лекар. Тогава той може да се доближи и до онова, което е вътре в човека; да изследва урината му, да измери неговия пулс и да разбере произхода на всеки симптом. Това не би било възможно без дълбоко познаване на външния човек, който не е нищо друго, освен небе и земя."

Гърците са разказали историята за Минотавъра, човекоядеца с глава на бик, който живеел в центъра на лабиринта. Той бил страховит звяр и въпреки това името му било Астерион - Звезда. Често мисля за този парадокс, когато виждам човек със сълзи в очите, който търси начин да се справи със смъртта, развода или депресията. Това, което всява смут в сърцевината на неговото съществуване, е звярът, но то е също и звездата на най-съкровената му природа. Трябва да се отнасяме към страданието с изключителна почит, за да не се случи така, че в страха и гнева си към звяра да пропуснем звездата.

ГРИЖА ЗА ДУШАТА ВЪВ  ВСЕКИДНЕВНИЯ ЖИВОТ

Природа и Бог - не ги познавам, а Те ме познават така добре; Те се стреснаха като Екзекутори пред Моята Идентичност.

Емили Дикинсън

Глава 2

Уилям Блейк казва: "Вечността е влюбена в творенията на времето." Душата вирее в среда, която е конкретна, специфична и характерна. Тя се храни с детайлите на живота, с неговото разнообразие, кривини и чудатости. Затова нищо не е по-подходящо за грижата за душата от семейството, защото семейният живот включва толкова много от специфичните особености на живота. В семейството вие живеете близо до хора, с които в противен случай може би дори не бихте разговаряли. С времето ги опознавате отблизо. Опознавате техните най-дребни, най-лични навици и черти. Семейният живот е пълен с големи и малки кризи - възходи и падения в здравето, успехи и поражения в кариерата, и в брака, развод - и с всякакви характери. Той е свързан с места, събития и истории. С всички тези почувствани детайли животът се запечатва в паметта и личността. Трудно е да си представим нещо по-подхранващо за душата.

Когато нещата в обществото се объркат, ние незабавно се обръщаме към семейния живот. Щом видим, че обществото е раздирано от престъпност, ние извикваме: " Само ако можехме да се върнем в доброто старо време, когато семейството беше свято." Но нима това време наистина е било толкова добро?

Нима семейството някога е било защитено от жестокостта? Много от хората, които днес посещават терапевт, са били отгледани през така наречените златни години на семейството и въпреки това те разказват истории за посегателства, пренебрежение и ужасяващи моралистични изисквания и натиск. Погледнато безпристрастно, семейството от всяка една епоха е и добро, и лошо; то предлага както подкрепа, така и заплаха. Затова възрастните толкова често имат двойнствено отношение към посещенията при семейството и към прекараното с него време: те искат да получат емоционалните награди от чувството за приобщеност, но желаят да се дистанцират от болезнените спомени и трудните взаимоотношения.

Днес специалистите се занимават с "дисфункционалното семейство". Но до известна степен всички семейства са дисфункционални. Нито едно не е съвършено и повечето имат сериозни проблеми. Семейството е един микрокосмос, отразяващ природата на света, която се движи от доброто и злото. Понякога можем да се изкушим да си представим семейството пълно с невинност и добра воля, но действителният семеен живот отхвърля подобен романтизъм. То обикновено представя пълната гама на човешкия потенциал, включваща злото, омразата, жестокостта, сексуалното объркване и лудостта. С други думи, динамиката на действителния семеен живот разкрива сложността и непредсказуемостта на душата и всякакви опити за покриване на образа на семейството с воал на опростенческа сантименталност са обречени на неуспех.

Когато виждам трите букви "-дис-" в "дисфункционално" се сещам за "Дис", старото римско име на митологичния подземен свят . Душата навлиза в живота отдолу, през пукнатините, като намира отворите в живота там, където неговото гладко функциониране е било нарушено. Ние носим Дис-функционирането на семейството в стаята на терапевта като проблем, който трябва да бъде разрешен, или като обяснение за трудностите ни в момента, защото интуитивно съзнаваме, че семейството е едно от главните убежища на душата. В психологията много се говори за семейството, а "семейната терапия" се е превърнала в основна форма за консултации. Като "стигаме до корена" на настоящите проблеми в семейното минало, ние се надяваме да разберем какво става и да открием лек в това разбиране. Но грижата за душата не изисква анализ на семейството, освобождаване от него или тълкуване на неговата патология. Може би е необходимо просто да възродим душата, като се замислим дълбоко върху свързаните с нея събития, дошли от пещта на семейството.

Според Библията Адам е бил направен от кал. Неговият род, "семейството" му, било земно, влажно, мръсно, дори кално. Още от Адам, който е в корените на всеки от нас, ние не сме създадени от светлината или от огъня; ние сме деца на калта. Учените казват, че "Адам" означава червена пръст. Нашите собствени семейства са пресъздали този митичен произход на човешкия род, като са били близо до земята, обикновено някой буренясал парцел, олицетворение на човешките слабости. При изучаване на митологиите по света винаги откриваме зли образи и някакъв вид подземен свят; същото важи и в семейството. То винаги има своята сянка, независимо колко силно желаем това да не е така. Неговото функциониране винаги се Доближава до земята, благодарение на Дис. Ако не сграбчим тази мистерия, душевността, която семейството може да предложи на всеки от нас, ще бъде пропиляна в хигиеничните идеи за онова, което семейството би трябвало да бъде. Сантименталната представа за семейството, която е придобила публичност, е защита срещу болката да обявим семейството за онова, което то е - една понякога утешаваща, а понякога опустошаваща къща, изпълнена с живот и спомени.

В този смисъл до известна степен не е важно дали нечие семейство е било много щастливо, успокояващо и подкрепящо, или в него е имало злоупотреби и пренебрежение. Не отричам, че тези неща са важни и болезнени или че оставят ужасяващи белези. Погледнато в дълбочина обаче, семейството е най-истинско в своята сложност, включваща пораженията и слабостите. В моя род чичо ми, който за мен бе идеалният извор на мъдрост и морал, беше и онзи, който пиеше много и скандализираше останалите с отказа си да ходи на църква. В своята практика съм работил с много мъже и жени, чиито семейства са били непоносимо жестоки и измъчващи и въпреки това болката беше преодолима, тя бе в състояние да стане извор на мъдрост и промяна. Когато се вгледаме в семейството от гледна точка на душата, приемайки неговите сенки и невъзможността му да посрещне идеалистичните ни очаквания, ние се сблъскваме с мистерии, които устояват на нашия морализъм и сантименталност. Доближаваме се до земята, където принципите отстъпват място на живота с целия му ужас и красота.

Думата "семейство" има много значения в зависимост от контекста. Социологът го разглежда като социална група или единица. Психологът си представя фонтан, от който блика индивидуалността. Политикът говори за семейството идеализирано, като използва тази идея, за да разкрие своята традиционалистична програма и ценности. Но всички ние познаваме семейството в детайли. Това е гнездото, в което душата се ражда и се храни, за да се впусне в живота. То има сложна история и родословие в мрежата си от непредсказуеми личности - прадеди, чичовци, лели, братовчеди. То помни щастливи мигове и трагедии. Има своите моменти на гордост и своите скелети в гардероба. Има мними ценности и старателно изграден имидж, както и тайни грехове и безумия.

Забележително е колко често семейството живее в два образа: фасадата на щастие и нормалност и задкулисната реалност на лудост и посегателства. През годините съм чувал много истории от семейства, които външно са били пример за съвършенство -семейни пикници, неделни вечери, екскурзии, подаръци и игри. Но зад всичко това са се крили отчужденият баща, алкохолът, злоупотребите със сестрата и среднощната жестокост. Телевизията представя това раздвоение с предавания за щастливи и преуспели семейства, следвани от репортажи за семейна жестокост. Някои хора вярват на представите за нормалност и пазят тайната на злото в тяхното семейство, желаейки да се бяха родили другаде, в една земя на блаженство. Но възраждането на душата започва, когато вземем присърце собствената си семейна съдба и открием в нея суровините, алхимичната рецепта за нашата работа с душата.

За тази цел "семейната терапия" би могла да приеме формата на просто разказване на истории от семейния живот, освободени от всякакви мисли за причини и следствия или за социално влияние. Тези истории генерират една голяма местна и лична митология: За индивида семейството е това, което е произходът на човека за човечеството. Неговата история осигурява система от образи, с които е пропит животът на всеки зрял човек. Гръцката, християнската, еврейската, индийската и арабската митология имат за обществото същото формиращо значение, каквото историите за семейството - добри и лоши - имат за индивида. Когато говорим за семейството, ние говорим за образи и теми, които чрез преплитането си оформят сложния строеж на нашата идентичност. Можем да си представим семейната терапия повече като процес, насочен 1съм изследване на сложността на нашето възприемане на живота, отколкото като начин да го направим прост и разбираем. Грижата за душата не е свързана с разбиране, отчитане и усъвършенстване; тя по-скоро възкресява представата за семейния живот като обогатяване на идентичността.

За да се грижим за душата на семейството, необходимо е да преминем от казуално мислене към вникване в историите и образите, да позволим на дядовците и чичовците да се превърнат в митологични фигури и да наблюдаваме как определени семейни истории ставах/канонични посредством многократното им повтаряне. Ние сме така силно повлияни от научния тон в образованието и медиите, че неусетно сме се превърнали в антрополози и социолози в собствените си семейства. Често, когато запитам някой пациент за семейството му, получавам отговор, който е изцяло от областта на социалната психология: "Баща ми пиеше и, като дете на алкохолик, аз съм податлив на..." Вместо истории, чувам анализи. Семейството бива "упоено върху операционната маса". Още по-зле звучи социалният работник или психологът, който говори за пациент, започвайки с дълъг списък от социални влияния: "Обектът е от мъжки пол, отгледан е в юдео-християнско семейство с нарцистична майка и зависим баща." Душата на семейството се изпарява в неяснотата на подобно обобщение. Необходимо е изключително старание и концентрация, за да мислим за семейството по различен начин: да оценяваме неговите сенки и добродетели и просто да оставим разказите да се леят, без да се впускаме в тълкувания, анализи и изводи. Професионалистите смятат, че тяхната работа се състои в това, да разберат и коригират семейството, без да вникват напълно в неговата природа - уникалния му градивен дух.

Ако се отнасяме със съблюдаване към душата на семейството, като уважаваме неговите истории и не бягаме от сенките, вероятно няма да се чувстваме така неизбежно предопределени от семейните влияния. Силно повлияни от еволюционната психология, ние приемаме, че неизбежно сме това, което сме, поради семейството, в ,което сме израснали. Ами ако се опитаме да мислим за семейството не толкова като за детерминиращо влияние, което ни формира, колкото като за суровината, от която можем да изградим живота? Когато при терапия чуя истории за посегателства от страна на бащата или чичото, обикновено питам за подробности от живота на този човек. Крие ли се някаква история зад неговата жестокост? Какво е било поведението на останалите членове на семейството? Какво разказват и какво скриват те?

Един младеж, Дейвид, веднъж дойде за консултация при мен с оплакването, че просто не може да се справи с майка си. Наричам го "младеж", защото неговата "вечна младост" беше най-явната му характеристика. Когато се срещнахме за първи път, той беше на двадесет и осем години, а изглеждаше на около шестнадесет. Живееше в самостоятелен апартамент, но прекарваше уикендите "у дома" с майка си. И въпреки това у дома той винаги чувстваше, че майка му се бърка в личните му дела, съветва го как да живее и се опитва да го накара да подреди стаята си. "Ти си точно като баща си", редовно му казвала тя. Била разведена от няколко години.

-  А ти наистина ли си точно като баща си? -попитах аз.

Той изглеждаше изненадан.

- Проблемът е в майка ми, а не в баща ми.

- Все пак ми разкажи за баща си - казах аз.

- Той никога няма да се установи на едно място. Виждам го рядко, когато минава оттук. Винаги пътува и винаги е с нова жена.

- Ти приличаш ли на баща си?

- Не, в моя живот няма нито една жена.

- Нито една?

- Е, само майка ми.

След това той ми каза нещо, което чувам от повечето мои пациенти.

- Не искам да приличам на баща си. Възможно е единият или двамата родители да са

ни причинили много страдания и затова да решим, че ние няма да бъдем такива. Полагаме всички усилия да избегнем това родителско влияние. Но избягването на родителското влияние и идентификация е сигурен начин да се превърнем в тяхно огледално копие - завръщане на потиснатото. Обикновено, когато полагаме усилия да не приличаме на нашите майки или бащи, има някаква специфична черта, която бихме искали да избегнем, след като сме я опознали твърде добре като син или дъщеря. Но потискането има склонността да прави широки откоси; то не е много прецизно, когато се опитва да освободи личността от някоя нежелана характеристика. Дейвид се опитваше да не бъде като баща си. В нежеланието си да има много интимни връзки, той нямаше нито една. В нежеланието си да се скита безцелно из страната, той не беше способен да се отдалечи от къщи. В нежеланието си да прилича на своя баща, той едва ли би изпитал и частица бащинско чувство през живота си.

Разговарях с него за баща му без критиките и присъдите, които той непрестанно отправяше и които внасяха раздвоение в любовта му към родителите. Окуражавах разказите за бащата и след време изградихме сложния образ на човек, чието детство твърде много е наподобявало това на Дейвид. Започнахме да разбираме неговото скиталчество и невротизъм. През живота си Дейвид е полагал усилия да се срещне и да поговори с баща си за своите преживявания. След като го обсъдихме, установихме, че бащата се е опитвал да стои на разстояние от сина си. Накрая, според мен отчасти мотивиран от новия интерес към живота на своя баща, синът настоя да се срещнат и да поговорят.

Когато престана да се разграничава от баща си, Дейвид успя да се вгледа по-директно з себе си. Независимо дали това му харесваше, или не, той носеше в себе си духа на баща си. Освобождавайки се от този дух, той можеше да изгради своя живот. Вече нямаше да бъде ограбван от негативните си усилия да остане незасегнат от семейния мит. Накратко, когато се опитваме да избягаме от семейното "дисфункциониране", ние изпадаме в сложни и парадоксални плетеници. Желанието за бягство може да бъде успешно балансирано от неумолимото обвързване със семейството, например несъзнателната презумпция, че "домът" е там, където е майката.

Един нов подход към семейството, прегръщащ това, което преди е било отречено, често води до неочаквана алхимия, при която и най-трудните семейни взаимоотношения се променят достатъчно силно, за да ги погледнем по различен начин. Героичните усилия да накараме семейството да функционира в съответствие с някаква норма пречат на тази алхимия. Обикновено е най-добре, когато се грижите за душата, да се усамотите с даденостите и да оставите въображението да действа, вместо да храните празни желания или да се стремите към героични промени. Въпреки че говорим за семейството като за една проста, прозаична реалност, то винаги е такова, каквото си го представяме. Нашето въображение може да се задълбочи и промени след известен период от време, като освободи обвързаната в неприязън и закостенялост душа. Убеден съм, че историите на Дейвид за неговите баща и майка оказаха влияние върху отношенията му с тях. Новата и по-дълбока представа му позволи да преодолее някогашните си устойчиви възгледи и да се свърже отново със своите родители по нов за него начин. Те все още бяха същите хора, но Дейвид откри друг тип живот, който не беше така силно насочен към самозащита, и затова успя да отвори сърцето си за своите родители.

Когато разказваме истории за семейството, без да правим присъди и анализи, прозаичните хора се превръщат в герои от драма, а изолираните епизоди се открояват като теми в една голяма сага. Семейната история се трансформира в мит. Независимо дали го съзнаваме, или не, нашите идеи за семейството са вкоренени в начините, по които си го представяме.

Това лично семейство, което изглежда толкова конкретно, всъщност винаги е въображаема единица. Част от алхимичната ни работа с душата се състои в това, да извлечем мита от необработените детайли на семейната история и паметта на принципа, че с растежа на въображението винаги израства и душата.

Имайки предвид този принцип, бих искал да разгледам членовете на семейството като имагинерни фигури и да ви предложа някои идеи за откриване на мита в обичайните роли от семейния живот. За всеки индивид митът ще е различен и въпреки това някои характеристики са постоянни. Всеки член на семейството пресъздава архетипния модел, мита във всекидневния живот. Представата за бащата, майката, и детето е обширна, затова мога само да отбележа някои насоки за развиване на въображението, свързано със семейството, включващи препратки към литературата и митологията, които предлагат начин за по-имагинерно разбиране на семейството.

БАЩАТА

Една от най-необикновените митични истории от собственото ни колективно минало, свещена колкото всяка религиозна притча, е историята за мъжа, опитващ се да възвърне своето бащинство, за жената, копнееща за своя съпруг и за сина, търсещ изгубения си баща. В началото на Омировата Одисея Одисеи седи на морския бряг по средата на непредвидимите си пътувания след дългата и тежка война и копнее да се завърне вкъщи при сина си, при баща си и при майката на своите деца. Изпаднал в копнеж и меланхолия, той задава прочутия въпрос: "Нима някой познава баща си?" Това е въпрос, който много мъже и жени задават по различен начин. Ако баща ми е мъртъв, ако отсъства или е отчужден от мен, ако е бил тиранин или ме е измъчвал, или е бил прекрасен, но в момента не е до мен, тогава кой е моят баща сега? Откъде ще получа чувството на защита, авторитет, увереност, познание и мъдрост, от които имам нужда, за да живея? Как мога да пробудя мита за бащата по начин, който да донесе в живота ми закрилата, от която се нуждая?

Омир разказва, че през време на раздялата съпругата на Одисеи, Пенелопа, е у дома и шие покров за свекъра си, като всяка вечер разшива ушитото. Това е великата мистерия на душата: когато нещо е постигнато, то същевременно по някакъв начин бива и разрушено.

Един тридесетгодишен мъж, с когото работех, имаше конфликтни отношения с баща си и трудно виждаше себе си в ролята на родител. Веднъж той ми разказа сън, в който баща му го прегръщал и го молел да остане с него; синът отговорил, че е зает и трябва да си върви. По късно в съня се появил неговият брат и му отнел всичко. Почувствах, че тук има взаимна връзка между признаците на помиряване с бащата и изгубването на притежанията, мотив, който е твърде близък с теми от Одисея. Понякога може би трябва да усетим липса и празнота, за да пробудим бащата.

Има нещо също толкова смущаващо и в самата идея на поемата Одисея. Защо боговете не се отнасят съчувствено към това разбито семейство и не помагат на Одисеи да стигне бързо у дома? Защо трябва бащата да прекарва десет години в морето, да разказва своите истории и да оцелява в рискованите си приключения преди да се върне най-сетне у дома и да възстанови спокойствието там? Единственият отговор, за който се сещам, е, че това дълго, опасно, изпълнено с приключения пътуване представлява изграждането на бащата. Завръщането на Одисеи при неговото семейство е аналогично на историите на гностиците за душата, която пътува през планетите към Земята и по пътя събира качествата, които ще й бъдат необходими в човешкия живот. Кой е моят баща? Няма да го узная, докато душата не премине през своята одисея и не се върне с разказите си за любовта, секса, смъртта, риска и отвъдния свят. Ако чувствам липсата на бащинство в живота си, може да ми се наложи да се откажа от идеята да го внеса насила в своя характер и вместо това да се обърна към собствената си непредвидима и неконтролируема одисея.

В много традиции и култури човек става зрял, когато научи тайните истории на общността, предавани от поколение на поколение. Старейшините дават инструкции и обучават на елементи от ритуала и изкуството. Черният Лос описва подробно този процес в мемоарите си за своя живот сред племето Оглала Сиукс. Понякога новопосветеният трябва да понесе изпитания, които да го направят възрастен. Целта е младият човек да бъде разтърсен така дълбоко, че той или тя да изживее съществена трансформация на характера.

Одисеи преминава през толкова много изпитания, че историята му наподобява посвещаване в бащинство. Той научава от Легофагите[3], че не трябва да се храни само с цветя, а от Циклопите - да не живее без закон и култура. Посветен е в любовта от магьосниците Цирцея и Калипсо. Централно място в неговото пътешествие заема посещението в царството на мъртвите. Там той среща наскоро починали приятели, майка си, слепия прорицател Тирезий и други известни исторически фигури от своето време. Истинското бащинство не се пробужда от мускулен рефлекс, а от посвещаване в семейството и в културата по един задълбочен и трансформиращ начин. То може да изисква да посетим собствените си дълбини и да общуваме както с лични, така и с всеобщи паметни образи. Задълбоченото изучаване на история и литература, може да изгради добри бащи.

Ако днес бащата в семейството сякаш отсъства, това може би се дължи на липсата на този душевен образ в обществото като цяло. Заменили сме тайната мъдрост с информацията. Информацията не пробужда бащинството, тя не води до посвещаване. Ако образованието се обърне не само към разума, но и към душата, може би ще успеем да се научим на бащинство. Ние не само не посещаваме царството на мъртвите, но и се опитваме да забравим покойниците и бремето на техния живот. Изключително подробните разследвания на убийствата на Мартин Лутър Кинг и на членовете на фамилията Кенеди се съсредоточиха върху фактите и разрешенията на случаите, като по този начин отклониха вниманието от същността на тези покушения. И въпреки това Одисея внушава, че ако не посетим царството на мъртвите, изпълнени с почит и съзнание за посвещаване, подкрепящото чувство на бащинство няма да присъства в колективната ни душа. Без дълбокия дух на бащата ние сме оставени на неговите заместници - хора, които искат да играят тази роля за лична изгода, предлагащи ни външните белези на бащинството, но не и душата на бащата.