Книга няма претенции за съвършенство; това е просто спокоен малък остров на разум в един свят, страдащ от неговата липса

След това легендата разказва за копнежа на Нарцис да се слее с образа, който е открил. Сега той се измъчва и страда, подобно на обожателите, които е отблъснал. Възниква въпросът дали и той като Ехо няма да изгуби тялото си в своята мъка. Интензивността на емоционалните му страдания е несъмнена.

Той разговаря с дърветата и ги пита: "Нима някой, някога е изпитвал копнеж, подобен на моя?" Разговорът с природата показва, че неговата мъка събужда една нова връзка с душата. Когато душата присъства, природата е жива.

Предполагам, че разговорът с дърветата е една конкретна част от лечението на нарцисизма.Чрез включването на така наречения "неодушевен свят" в диалога, ние признаваме неговата душа. Не само човекът притежава съзнание. Сам по себе си този възглед е нарцисистичен. Когато някой психолог казва, че разговаряйки със света, ние проектираме в него нашата индивидуалност, той говори нарцистично, с убеждението, че индивидуалността и душата принадлежат единствено на човека. Но ако единственото, което правим във въображението си, е да се сблъскваме със себе си като в къща, пълна с огледала, то в него няма душа, а само проекции на "Аза" и "продуктите на Аза". Тогава нашите копнежи не се изразяват, а само се разиграват в едно безкрайно и безплодно осъществяване на желанието.

Джеймс Хилман е писал за копнежа като за важна дейност на душата, особено на младата душа - риег. Младежкото у нас страда и копнее. То остро чувства разделението и болезнено желае сливане. Така митът внушава, че сме на път да излекуваме нарцисизма, когато почувстваме непреодолимо желание да бъдем хората, които сме видели във въображението си.

Както индивидите, така и нациите могат да преминат през това посвещаване. Америка храни силното желание да бъде Новата Земя на възможностите, моралния маяк за света. Тя копнее да осъществи своите нарциетични представи. Същевременно осъзнаването на разстоянието между тези образи и действителността е болезнено. Нарцисизмът на Америка е силен. Той се демонстрира пред света. Ако можехме да поставим нацията върху операционната маса, щяхме да открием, .че нарцисизмът е най-очевидният й симптом. Но той съдържа обещанието, че този така важен мит би могъл да си проправи път в живота. С други думи, нарцисизмът на Америка е нейният необработен младежки дух за изначално нов възглед. Важното е да намерим пътя към водите на трансформацията, където упоритата сдържаност се превръща в любящ диалог със света.   

Но бягството от симптома не е лесно. Нарцис лежи на ръба на ручея, измъчван от осъзнаването на факта, че от момчето във водата го дели само една тънка мембрана. Лицето е така близо и същевременно така недостижимо. Той е потънал в тези мисли, когато изведнъж го осенява прозрение: "Това съм аз!" До този момент той не е съзнавал, че лицето, което обича толкова много, е неговото собствено.

Това е ключов момент в легендата. Нарцис се влюбва в човека от водното огледало, мислейки го за друг, макар че това всъщност е самият той. Нарцисизмът е здраво свързан с определени познати образи на Аза. Ние обичаме повърхностния образ, с който се идентифицираме, но Нарцис случайно открива, че има и други също толкова прекрасни образи. Те са в ручея, в самия извор на идентичността. Лечението на нарци-сизма, което е и начин на грижа за душата, е да се отворим към тези други образи. Нарцисизмът, подобно на неспокойния Нарцис, е суров и недостъпен. Но край ручея Нарцис възстановява естествената си влага. Подобно на цветето, той става гъвкав и красив, придобива корени.

Един деликатен момент: Нарцис се научава да обича себе си единствено когато се възприема като външен обект. Той се вижда като някой друг. Това не е его, което обича егото; това е его, което обича душата, лицето, разкриващо се в нея. Бихме могли да кажем, че лечението на нарцисизма е движението от любовта към Аза, която винаги съдържа намек за нарцисизъм, към любов към собствената дълбока душа. С други думи, разчупването на нарцисизма ни предлага да разширим границите на онова, за което се мислим. Когато открива, че лицето в ручея е неговото собствено, Нарцис възкликва: "Притежавам онова, за което копнея." Любовта към новия образ на Аза води до нови знания за себе си и за собствения потенциал.

Тогава, в друг специфичен и пълен със съществени детайли момент от легендата, Нарцис започва да мисли за смъртта. "Мъката изцежда моите сили -казва той - и ми остава малко живот. Пречупен съм в разцвета на живота си." Поднася ни се една мистерия, вградена във всички посвещавания и ритуали, свързани с прехода: краят на предишната форма на съществуване се възприема като действителна смърт.

Образите на смъртта могат да съпровождат промените в нашия нарцисизъм: твърдото момче трябва да се предаде. Единственият път през нашия нарцисизъм е да почувстваме смъртоносната раната и да приключим с представата за Аза, която сме изградили и поддържали с такова внимание. Нарцисизмът няма да бъде излекуван от буквалната реализация на грандиозните очаквания, които фантазията храни. Те трябва да пропаднат, за да се появи "другият".

Митът за Нарцис може да бъде изживян по много начини. Понякога ручеят може да се появи у друг човек. В него бихме могли да разпознаем образа, който можем да обичаме и да бъдем. Но подобни случайни срещи с образа, който едновременно е и Аз и не-Аз, са опасни. Възможно е животът никога вече да не бъде същият. Азът, който притежаваме, може бързо да се разгради и да се поддаде на процеса на трансформация. Нарцисизмът е като примамка, която ни води в живота от едно желано Аз към друго.   

При терапията понякога идва момент, когато пациентът казва: "Мисля, че искам да бъда терапевт." Бихте могли да доловите нарцистичен тон в това изявление, но може би това са по-скоро думи на Нарцис. Въображението на този човек е направило завой и навярно е открило ручей, видяло е образ (на Терапевта) отразен в ручея, харесало го е, дори се е влюбило в него и така е изживяло мита. Аз, като терапевт, бих разглеждал това изявление именно като мит. Бих се опитал да не смесвам Нарцис с нарцисизма, особено ако  последния би ме подразнил. Подобен момент може да; бъде съдбоносен. Той би могъл да е началото на един нов житейски път и затова не бива да се приема несериозно.

След това Овидий пренася своята образност към , елемента огън. От мъка най-напред Нарцис се удря по гърдите и кожата му "леко се обагря" като руменината на ябълката. Но после, подобно на восък, който се разтапя в присъствието на нежна топлина, като лед, топящ се на утринното слънце, Нарцис е погълнат от скрития пожар на любовта. Нейните огньове прогонват студа, характерен за стария Нарцис. Теологическите коментари на тази легенда я използват като морално доказателство срещу любовта към себе си, но всъщност историята разкрива, че любовта е трансформиращ фактор. Топлината на любовта създава душата.

Нарцис полага глава на тревата край ручея и тихо изчезва в подземното царство, където продължава да се взира в отражението си във водите на река Стикс. Нашите образи, особено онези, които се проявяват в живота и играят важна роля в моментите на трансформация, остават с нас вечно. След като образът се появи в нас, той винаги е потенциално видим за взора ни. След като посетите галерията "Уфизи" и видите "Примавера" на Ботичели, вие цял живот мечтаете за нея или често я споменавате като мерило за красота. Тя неочаквано изниква в моменти на размисъл или дискусия и ви напомня за вечното си присъствие. Този фрагмент от мита внушава, че бихме могли непрестанно да извличаме душа от нашия нарцисизъм, като се грижим за образите, които сме срещнали през живота си. Това е в основата на терапията чрез изкуството или на воденето на дневник: да създадем дом за определени образи, които са се оказали трансформиращи. Някои снимки и стари писма може би са свързани с ручея. От културологична гледна точка ние непрестанно сме канени в своите дълбини от пиесите, скулптурите и архитектурните паметници на миналите векове. Изкуството може да е лек за нарцисизма. Уредникът в музея прилича на лечителя. Създавайки музей за собствените си образи, ние се грижим за душата.

Историята на Овидий завършва с един колоритен детайл. Приятелите на Нарцис търсят тялото му, но не могат да го открият. На негово място намират цвете, жълто в средата и с бели венчелистчета. Тук виждаме как суровият, твърд, мраморен нарцисизъм се трансформира в нежната, гъвкава тъкан на нарциса. Някой ренесансов маг вероятно би предположил, че в моменти на нарцисизъм трябва да поставяме из къщата свежи нарциси, които да ни напомнят за мистерията, в която живеем. Историята започва със суровата сдържаност и завършва с разцъфването на личността. Грижата за душата изисква от нас да видим мита в симптома, да разберем, че има едно цвете, готово да поникне през твърдата повърхност на нар-цисизма. Познавайки митологията, ние сме в състояние да прегърнем симптома и да зърнем загадъчното правило, според което болестта на душата може да бъде и нейният лек.

НАРЦИСИЗЪМ И ПОЛИТЕИЗЪМ

Историята за Нарцис разкрива, че една от опасностите на нарцисизма е неговата закостенялост и твърдост. Гъвкавостта е изключително важно качество на душата. В гръцката митология приспособимост-та на боговете и богините е една от основните им черти. Те може да се борят помежду си, но взаимно признават своята власт. Всеки от боговете и богините има специфичен начин за поддържане на политеизма в тяхната система.

Политеизмът, разбиран по-скоро като психологически модел, отколкото като религиозен възглед, лесно може да бъде изтълкуван погрешно. Ако се опитаме да го обясним по-просто, той означава, че в психологическо отношение нашите дълбини отправят към нас много различни изисквания. Не е възможно, нито желателно да събираме тези импулси в един единствен фокус. Идеята за политеизъм ни предлага да живеем многостранно, вместо да се борим за единство на личността. Някои, без да изследват достатъчно задълбочено тази идея, са приели, че според нея в морално отношение всичко е допустимо, че липсва етичен кодекс и "станалото-станало"; но "поли" означава няколко, а не всички. В политеистичния морал ние си позволяваме да изживеем напрежението, породено от разнообразните морални изисквания.

Психологическият политеизъм е по-скоро въпрос на качество, отколкото на количество. Когато откривате у себе си толерантност към конкуриращите се изисквания на душата, животът става по-сложен, но и по-интересен. Пример за това може да бъде противоречието между нуждата от усамотение и потребността от социален живот. В повечето от нас живеят едновременно и духът на приобщеността, и духът на самотата. Понякога те сякаш воюват. Понякога хората ни критикуват за верността към единия или другия. Но и двата могат да се вплетат в живота не само чрез разума, но и чрез дълбините ни. В действителност колкото по-сериозно се отнасяме към сложните, съревнователни изисквания, толкова по-недоловими стават те. Човек може да открие провинция и в града, както и добро общество и задълбоченост в провинцията. Може би е трудно да се живее с политеистична нагласа, но тя прави живота интересен и динамичен. Нещо повече, душата се приютява в плетениците на политеизма, също като в многобройните завои на лабиринт.

Най-удовлетворяващото качество на политеизма е интимността със собственото ни сърце, която той ни предлага. Когато се опитваме да поддържаме ред в живота си чрез монотеистични нагласи (постъпвай правилно, пази традициите и бъди убеден, че животът има смисъл) морализмът ни, който се изправя срещу нас самите, може да отдалечи определени части от нашата природа или да ги остави да тънат в неизвестност.

Един човек, който никога през живота си не беше ходил на къмпинг, беше убеден, че това е ужасно, но после се влюби в жена, която обожаваше да спи под звездите. През първата им нощ на открито той погледнал блестящото небе и признал, че никога не е предполагал, че може да се наслаждава на толкова прекрасно и просто действие. "Не съм подозирал, че в мен има нещо подобно", казал той и думите му били една малка крачка към политеизъм.

Политеистичната нагласа дава възможност да се приеме в определена степен човешката и личната ни природа, която в противен случай е блокирана от едностранчивост на мисълта. Раздразнителният нар-цисизъм не ни дава необходимото време, за да спрем, да се замислим и да съзрем многобройните емоции, спомени, желания, фантазии, мечти и страхове, които изграждат субстанцията на душата. В резултат от това нарцистичната личност се съсредоточава върху една единствена идея - идеята за своята същност - и автоматично отхвърля останалите, възможности. Бихме могли да разглеждаме мита за Нарцис и особено откриването на "другото" лице в ручея като урок по политеизъм!

Тогава можем да видим нарцисизма по-скоро като възможност, отколкото като проблем: не дефект в личността, а душа, търсеща своята различност. Нарцисизмът е не толкова опростена гледна точки към егото, колкото изява на потребността от парадоксално възприемане на Аза, включващо както его, така и не-его.

Според мен този подход към нарцисизма внушава, че е погрешно да имаме негативно отношение към егото и дори към егоизма. Егото има нужда да бъде обичано и изисква внимание и изява. Това е част от неговата природа. Всеки образ на душата има потребности, които изглеждат неприятни, дори скандални.

Популярната психология има склонност да придава романтична окраска на образа на детето. Хората посещават семинари, за да "открият детето в себе си", но нима присъстват на тези събития, за да пробудят детето, което плаче, капризничи, цупи се, разхвърля всичко наоколо и цапа панталонките си? Това също е детето. Егото, тази цялостна конструкция, която така лесно назоваваме "аз", има и своите не много приятни потребности. Ако искаме да признаем многото личности, които сме, множествения образ на нашата душа, според мен трябва да намерим място за онази личност, към която се обръщаме най-често - Аза.

Нарцисизмът не е свързан с прекомерно внимание към Аза. Ако се ръководим от мита, нарцисизъм е злощастната ситуация, в която все още ни предстои да открием, че у нас има ручей, където един по-дълбок смисъл на Аза, едно друго его, чака нашата нежност и внимание. Нарцисистът просто не знае колко дълбока и интересна е неговата природа. В своя нарцисизъм той е осъден да носи бремето на житейските (отговорности на собствените си плещи. Но щом открие, че Азът е заобиколен от други образи, той би могъл да ги натовари с част от задачите на живота. Нарцисизмът може да прилича на приятно занимание, но зад фасадата на задоволството се крие едно потискащо бреме. Нарцистичната личност силно се стреми да бъде обичана, но не успява, защото все още не е осъзнала, че трябва сама да обикне себе си като друг |човек, преди другите да я обикнат.

РАЗЦЪФВАНЕТО НА ЖИВОТА

Преди няколко години, когато преподавах психология в един държавен университет, в курса ми имаше интелигентен и интересен младеж. Той изглеждаше доста зрял: беше се посветил на социалните проблеми и обичаше да дискутира по различни теми. Дори четеше по собствено желание сериозни книги, доста необичайни за това учебно заведение. Но заради начина, по който привличаше хората около себе си и същевременно ги държеше на разстояние, усещах у него ранния Нарцис. И Ехо беше там. Той имаше навика да повтаря идеите, които беше чул от различни места, така, сякаш са негови собствени - един от белезите на нарцисизма. Аз обаче не осъзнавах до каква степен той беше свързан с мита, докато един ден не ме помоли за личен разговор.

Седна срещу мен с необикновено сериозен вид.

- Какво има? - попитах аз.

-  Трябва да кажа на някого - отговори той с блеснал поглед - какво ми се случи.

- Давай - казах аз.

- Открих нещо за себе си.

- Да-  Аз съм Иисус Христос.                                

- О - възкликнах аз. Не бях подготвен за толкова стряскаща проява на самооценката му.

- Мисията ми е да спася света - продължи той. -Знам, че мога да правя чудеса. Не ме разбирайте погрешно - нямам предвид, че съм християнин, последовател на Иисус или богоподобен. Аз съм самият Иисус, който се е върнал на Земята. Знам, че звучи налудничаво, но е вярно.

Вярвам, че този младеж наистина има голямо призвание в живота. Той притежава талант, вяра, идеализъм и енергия. Но ако симптоматичният му нарцисизъм не се задълбочи, той ще изпадне в беда. Няма да е в състояние да постигне нищо и в най-добрия случай ще; е обречен на живот, изпълнен с неудовлетворен идеализъм. Веднъж разказах тази история на един приятел, който работи в държавна болница. Отговорът му беше: "О, при нас има доста Иисусовци." Но аз смятам, че потенциалът на моя студент за реален живот е толкова голям, колкото са абсурдни неговите нарцистичми фантазии. За него грижата за душата би трябвало да означава грижа за тези фантазии, за тяхното подхранване, докато те не се превърнат в сила и ефективност. Вместо да преценявам фантазиите на този човек като обикновена патология, аз исках да ги видя като покана за един целенасочен и високомотивиран живот. Вместо да търся откъде произтичат тези възмутителни мисли, аз се запитах, как този младеж би могъл да осъществи мечтите си. Не се опитвам да отрека опасността и налудничавостта на отъждествяването с Жисус. Тя би могла да доведе до странната кариера на Джим Джоунс. Ако обаче имаме внимателно и позитивно отношение към нарцисизма, той може да разцъфне в обикновения живот.

Някои психолози възразяват, че извисеният, идеалистичен риег копнее за приземяване. Той има потребността да се сблъска с живота и да опитоми фантазиите си чрез един по-смирен живот. Необходимо му е да го придърпаме там, където живеем ние. Но аз имам подозрения спрямо подобна компенсираща крачка към противоположната нагласа. Тя би могла да поддържа раздвоението и напълно да обърка индивида, чийто полет на фантазията е бил прекъснат.

Бихме могли да възприемем един по-хомеопатичен подход, като се примирим с това, което се изявява в симптома, и същевременно го задълбочим.

В мита природата на Нарцис разцъфва в буквалния смисъл на думата. Той не се превръща в зрял възрастен мъж, изпълнен с разкаяние за младежката си глупост- Всъщност мотивът за момчето в подземния свят, което вечно съзерцава своя образ, внушава идеята, че нарцисизмът се изцелява, когато бива поканен в самата същност на личността и когато този младежки дух се приюти завинаги в душата. По принцип, поведението е симптоматично, когато не го признаваме за законна част от нашата природа. На моя млад студент може би ще са необходими дълги години на съзерцание преди нарцисизмът му.да се трансформира в дълбок мит, изпълващ неговия живот. Но къде бихме били като личности или като общество без неистовия младежки идеализъм и екстравагантните отъждествявания с Иисус, Моцарт или Мартин Лутър Кинг? Идеализмът, окрилен от нарцисизма, не се нуждае от насилствено приземяване; той изисква примирение, медитация и близост, за да премине естествено от студените като слонова кост очаквания към нежния, красив земен живот.

Тъй като нарцисизмът генерира силни чувства, свързани със сянката, често сме поразени от това, че е възможен позитивен изход от него. Той се изправя срещу една от прословутите добродетели на американската култура: покорството. От нас се очаква да сме смирени и скромни. Нарцисизмът е сянката на това покорство, затова се опитваме да го снижим до едно приемливо ниво. Но нарцисизмът, дори на социално равнище, внушава, че се нуждаем не от покорство, особено ако то е фалшиво и произтича от потискане на амбициите, а от големи мечти, високи идеали и удоволствие, породено от собствените ни способности и талант.

Проблемът при нарцисизма не са високите идеали и амбиции, а трудностите, с които човек се сблъсква в опитите си да ги материализира. Нарцисистът среща съпротива срещу своя мит както у самия себе си, така и у околните. Приятели и колеги са отблъснати от тона на нарцисизма. Тяхната реакция, тяхното "противодействие" на мита, често са бащински и моралистични по своето звучене. "Този млад човек трябва да се сблъска с живота и да слезе от облаците." Или: "Кога ще порасне тя?" Но изходът от нарцисизма не е "да пораснем". Напротив, той е в реализацията на мита във възможно най-голяма степен до момента, в който се появява една малка цветна пъпка, бележеща разцъфването на личността посредством нейния нарцисизъм.

ЛЮБОВТА КЪМ СЕБЕ СИ

Нарцисизмът е състояние, при което човек не обича себе си. Това поражение в любовта се проявява като своята противоположност, защото личността усилено се опитва да приеме себе си. Комплексът се разкрива в твърде очевидното усилие и преувеличение. За всички наоколо е ясно, че нарцистичната любов е плитка. Инстинктивно съзнаваме, че човек, който през цялото време говори за себе си, навярно няма ясно разбиране за Аза. Индивидът, впримчен в този мит, изживява неуспеха при откриването на любов към себе си като вид мазохизъм, а появи ли се той, значи и садизмът не е далеч. Тези две нагласи са полярни елементи в раздвоения архетип на силата.

Нарцисистът е откровено садистичен при отблъскването на околните и в чувството си за превъзходство. Мазохизмът, от друга страна, се проявява особено ясно в това, което наричам "негативен нарциси-зъм". Някои хора смятат, че могат да избегнат нарцисизма, като непрестанно се осъждат и укоряват. Въпреки че това може да прилича на антипод на любовта към себе си, то все пак е нарцисизъм: едно съсредоточаване, макар и негативно, не върху живота и външния свят, а върху Аза. Мазохизмът може да се прояви като навик за самокритика.

Веднъж разговарях с една художничка за нейните картини. Тя ми показа образци от работата си и на мен ми се стори, че е много талантлива и би могла да посвети живота си на изкуството. Но докато разговаряхме, забелязах, че нещо в отношението й към нея самата и към нейната работа й пречи.

-  Особено много ми харесва безперспективния реализъм в по-новите ви картини - казах аз.

- О, не знам - отговори тя. - Според мен той само показва, че не съм учила достатъчно. Знаете ли, винаги; съм искала да постъпя в художествено училище, но семейството ми не можеше да си го позволи.   

- Как успявате да накарате тези цветове да изглеждат така хармонични и същевременно така контрастни? - попитах аз, искрено запленен от стила й.

- Всъщност не съм изучавала това - продължи тя, загрижена за своя произход и образование.

Себепринизяването е обратен нарцисизъм. То ограбва душата от нейната привързаност към света. Тази жена не само не умееше да разговаря с дърветата - в мита разговорът с дърветата е знак, че Нарцис отива някъде - но тя не можеше да говори и за картините си. Нейният Аз й пречеше. Тя не беше привързана към своята работа поради прекомерната загриженост за имиджа си, Предполагам, че ако се възприемаше като художничка и обичаше тази представа, тя би могла да забрави чувството си за малоценност и да се концентрира върху своята работа.

Душата винаги съдържа елемент на привързаност, но нарцисизмът, както видяхме от мита, е неуспехът да предизвикаме привързаност към самите себе си. В нарцисизма си ние приличаме на направени от слонова кост - красиви, но също така студени и недостъпни.

Въпреки че това са две противоположни неща, много хора очевидно трудно разграничават нарцисизма от естествената и необходима любов към Аза. Затова човекът, объркан от глада си за похвали, се въздържа да изпита удоволствие от постиженията. Той почти не отдава значение на очевидния си успех или трудно приема комплиментите и похвалите, смятайки, че по този начин ще избегне ужасяващия нарцисизъм. Фалшивата скромност отказва на егото вниманието, за което то копнее. Самият отказ е нарцистичен, тъй като той представлява негативно фокусиране върху егото, вместо насочване към приятните житейски възможности.

Лечението на нарцисизма и удовлетворяването на неговия симптоматичен глад се постигат, като се даде на егото онова, от което то се нуждае - удоволствие от постиженията, приемане и някаква степен на признание. Мазохистичното отричане на желанията на егото не е начин на грижа за душата. Напротив, това е една аскетична сделка, която купува фалшиво чувство на добродетел за сметка на потребностите на душата. Мотивиран от мисли за чистота и самоконтрол, човек може да откаже на егото всякакви утехи и въпреки това този подход изисква да се вслушаме в  на душата и да й дадем любов и внимание, когато тя се нуждае от тях в най-голяма степен, дори да сме изпълнени с подозрения Тайната в лечението на нарцисизма е не да го лекуваме, а да се вслушваме в него. Нарцисизмът е сигнал, че душата не е обичана достатъчно. Колкото по-голям е той, толкова по-малко е любовта. Този мит е необикновено проникновен. Нарцис се влюбва в своя образ, без да знае, че той е този, който е обичан Чрез своите преживявания той открива, че е достоен за любов. Той обича себе си като предмет. В нашия век на персонализъм и субективност превръщането на човека в предмет се смята за грях. Но това е единственият начин да се възприемем обективно. Бихме могли да изследваме материята на своя живот и на своята личност като субстанция, различна от Аза. Аз съм материя. Изграден съм от вещества и имам качества и обичайки тези неща, аз всъщност обичам себе си.