Книга няма претенции за съвършенство; това е просто спокоен малък остров на разум в един свят, страдащ от неговата липса



страница9/21
Дата25.10.2017
Размер3.32 Mb.
#33119
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   21

Когато се пробуди ревността, сложната и изтънчена личност често разкрива и своя догматизъм и морализъм. Ревността поставя нови изисквания към душата и в самозащитата си личността прибягва към морализъм. Все пак трябва да помним, че ревността е едно архетипно напрежение, колизия на две съществуващи потребности - в случая на Хиполит: нуждата от чистота и от общуване, Артемида и Афродита. Ние не искаме да се изправяме срещу Артемида в усилията си да преодолеем или надхитрим ревността. Важното е по-скоро да създадем достатъчно пространство и да съберем достатъчно сили, за да позволим на тези две богини да намерят начин за съвместно съществуване. Това е най-същественото в политеизма и е един от основните начини да се погрижим за душата.

Името Хиполит означава "отвързан кон". Конете, животните на духа на героя от този мит, не са затворени. Те са прескочили оградите на конюшнята. Те са красиви, но опасни. Понякога съзираме този волен дух като конете на Хиполит у хора, които не са млади в буквалния смисъл на думата, но са се посветили на някакъв култ или на някаква кауза. Техните мотиви и обектът на страстта им са чисти и благородни, а отдадеността им би могла да е вдъхновяваща. Но самата им едностранчивост може би разкрива нещо по-мрачно - слепота по отношение на други ценности, която понякога може да съдържа дори елемент на садизъм, проявяващ се в твърде охотната демонстрация на сила.

Ревността, както и всички емоции, свързани със сянката, могат да бъдат скрита благословия, отрова, която лекува. Пиесата на Еврипид може да се разглежда като история за лечението на артемидината гордост. Силният и затворен в себе си Хиполит е разкъсан на парчета; тоест неговата духовна невроза е излекувана посредством разчленяването. Краят изглежда трагичен, но трагедията дори във всекидневния живот може да бъде форма на ценно преструктуриране. Тя е болезнена и разрушителна, но същевременно преобразяваща. Единственият начин да се спасим от ревността е да преминем през нея. Ще трябва да й позволим да вземе своето от нас и да преориентира основните ни ценности. Поне отчасти нейната болка се дължи на потеглянето към неизследвани територии и раздялата със стари и познати истини на прага на непознатите и застрашителни нови възможности.

Някога работех с един младеж, който много приличаше на Хиполит, като изключим факта, че вместо на кон, той препускаше на велосипед. Работеше в ресторант за бърза закуска и беше влюбен в една от колежките си. Страдаше по нея и въпреки че понякога излизаха заедно, той често се чувстваше отблъснат. Когато говореше за нея, започваше с любящи, изпълнени р истинско обожание думи, но скоро преминаваше към критика. Оплакваше се от нейната студенина и от това, че вечно е заета със себе си. (Не е необичайно ревнивият човек да се мисли за изключително разумен и алтруистично настроен, така свободен от порока на егоизма, че да му се струва, че неговата възлюбена е егоцентрична.)

Един ден този младеж дойде и ми каза, че е изгубил контрол над себе си. Разкрещял се безмилостно на приятелката си и едва не я ударил. И двамата бяхме разтревожени от силата на гнева му. Една от причините, поради която потъналата в представата за собствената си чистота личност лесно може да стане жестока, е слепотата по отношение на собствения й потенциал. Въпреки това аз не исках да се изправям срещу душата му, която в момента кипеше от ревниви фантазии. Той обаче беше настроен срещу своите мисли и чувства и питаше отново и отново: "Как бих могъл да се освободя от тези чувства?" Усетих, че протестът му беше породен от желанието да се оправдае пред себе си. Той настояваше, че не е способен на ревност и никога преди не е изпитвал нещо подобно, а въпреки това действията му ставаха все по-застрашителни.

Исках да науча повече за ревността му. Когато изпитваме такива силни чувства, ние сме изкушени да ги разглеждаме като чисти емоции. Пренебрегваме тяхното съдържание - идеите, спомените и фантазиите, които плуват в морето на емоцията. Едно от нещата, които исках да знам, беше коя личност у него ревнува. Произведението на Еврипид ме караше да се замисля дали не съществува някакъв олтар, който той, подобно на Хиполит, да пренебрегва.

Не е достатъчно да персонализираме ревността и да говорим само за "моята" несигурност. Да сведем ревността до грешка на егото, означава да пренебрегваме нейната сложност и да избягваме дълбините на душата, в които се приютява ревността. Ако се вслушаме в нея, бихме могли да открием нещо за историята й в нашия живот и може би в нашето семейство, обстоятелствата, които са я породили в конкретния случай, и мита, който изживяваме в момента. Тези неща никога не са очевидни и затова ние сме склонни да се съсредоточаваме върху по-очевидните емоции й техните повърхностни интерпретации. Исках да се задълбоча и да видя героите и темите, които живеят в обобщаващото изявление: "Изпитвам ревност." Сякаш грижейки се за душата, ние трябва да напишем своята собствена трагична драма, за да разберем в пълна степен на кой мит сме герои. Това е начин да открием въображението в емоцията, а душата може да се разкрие само чрез въображение.

- Мисля, че тя се среща с някой друг - каза ми той, след като й беше крещял.

- Защо мислиш така? - попитах аз.

-  Не я намерих, когато й позвъних, а ми беше казала, че ще си е вкъщи.

- Да не би да й правиш проверки?

-  Да, не мога да се сдържа, - каза той и се просълзи.

- Какво е това, което твоята ревност ти разкрива за самия теб, но ти не можеш да го приемеш?

-  Предполагам това, че не заслужавам особено голямо доверие. Обикновено не съм много постоянен във връзките.

- Какво ще се случи, ако тя разбере за това?

-  Ще реши, че е свободна да прави каквото си> поиска.

- А ти не искаш тя да е свободна.

- Разбира се, разумът ми иска да е свободна. Аз вярвам в свободата. Мразя задушаващите взаимоотношения. Но сърцето ми не й дава и грам свобода.

- Значи ревността ти те прави по-малко толерантен?

- Да. Не мога да повярвам. Това противоречи на моите ценности.

- А защо не се опиташ да научиш нещо от своята ревност, като например да оцениш това, да не си така демократичен? Може би трябва да бъдеш по-малко толерантен в живота като цяло.

- Има ли ценност в това, да не си демократичен и толерантен?

-  Мисля, че има - казах аз. - Струва ми се, че активното и влиятелно дете в твоята душа иска пълна демократичност и свобода. Това потиска ограниченията и чувството за ред, захвърля ги на боклука, където те се пробуждат и стават диви, неразумни и потенциално жестоки. Непрекъснато ми казваш, че не е в характера ти да си толкова взискателен. Възможно ли е твоята способност, да поставяш изисквания, да е напълно откъсната от теб и затова да действа самостоятелно?

- Вярвам в свободата - каза той гордо. - В една връзка е необходимо хората да си дават един на друг голяма свобода на действие.

- Може би е време да преоцениш разбиранията си. Гневът и подозренията ти изискват някакъв вид приспособяване и размисъл. Ревността, със или без съгласието ти, поставя ограничения в твоя живот.

- Превръщам се в полицай. Аз не съм такъв човек. А тя, тя е престъпникът. Чувствам се в правото си да я накажа.

Ревността пробужда странна група герои - моралиста, детектива, параноика, консерватора. От етимологична гледна точка думата параноя означава познание (по1а), което е "паралелно" (рага) - да си извън себе си, да си луд. Но аз предпочитам да го разбирам като знание, което е извън Аза. Тези фигури в душата, които претендират, че знаят много - моралистът и останалите - искат да разберат какво става. Те предполагат, че предстои нещо застрашаващо и опасно. По следите са на фактите, но се преструват, че нищо не знаят. Ако моят пациент не се отъждествяваше толкова много с невинното дете, той щеше да разбере какво става: неговата невинност го манипулира и заслепява. Всъщност той знаеше, но идентифицирайки се с невинния образ, не му се налагаше да действа в съответствие с тази информация.

Параноичното познание задоволява мазохиста, който извлича удоволствие от болката. Ролята на невинно дете е типична за много видове мазохизъм. Това може да бъде един апотропичен акт. Думата "апотропичен" се отнася до магическите и ритуални начини за прогонване на злото. Младежът заемаше позата на невинен, за да не му се налага да навлиза в сложния .свят на взаимоотношенията. Така той можеше да прикрива собственото си непостоянство и да укорява приятелката си за нейното. Ако подходеше към нея като зрял възрастен човек, тя би могла да го отхвърли поради някакви причини или пък щеше да му се наложи да се справя със сложността на нейната природа. Вместо това можеше да се скрие в сянката на детето, където, по един парадоксален начин, защитата му е осигурена от това, че е наранен.

Яростните чувства на младежа показват колко е откъснат от силата на своето познание. Заслепен от облак на невинност, той сякаш не познава своята приятелка или себе си, или сложността на взаимоотношенията като цяло. Той иска просто внимание и грижа. Ако не ги получава, има чувството, че го контролират и си играят с него. Тогава вместо една по-истинска сила, от него се излива свиреп гняв.

Парадоксално е, че ако беше позволил на ревността си да действа като вътрешен детектив от името на душата, вместо като освободен параноичен комплекс, той би открил много неща за себе си и за любовта. Ако можеше да позволи на моралиста да се настани по-дълбоко в душата му, той би могъл да открие една гъвкава етична чувствителност, в която има място както за толерантност, така и за изисквания. Параноичният елемент в неговата ревност съдържа възможност за по-дълбоко познание, но същевременно се отделя от волята и преднамереността. Той остава нереалистичен и изкривен, но въпреки това представлява суровината за мъдростта. Този симптом е изключително важен, но се нуждае от "възпитание" - да бъде извлечен и изучен. Той трябва да стане много по-задълбочен и да преодолее жестокостта и празното подозрение.

В продължение на няколкомесечното обсъждане необработените емоции на ревността пробудиха много истории, спомени и идеи. Ние не търсехме някаква жизненоважна следа, която може да обясни и прогони това чувство. Напротив, тези истории дадоха плът и кръв на ревността, за да може тя да се изяви по-пълно. Идеята беше да й дадем възможност да се разкрие, да стане по-голяма, а не по-малка, и по този начин да изгуби част от своята натрапчивост. Изглежда, обсебващата страна на ревността отчасти е функция на нейната прикритост и излиза на преден план, когато не й позволяваме да се разкрие и изяви.

Когато в сърцето и в ума проникнат ревниви чувства и образи, получава се нещо като посвещаване. Ревнивата личност открива нов начин на мислене и успява да оцени сложните изисквания на любовта. Това е едно покръстване в новата религия на душата. В този смисъл, както много изкусно разкрива и драмата на Еврипид, ревността обслужва политеизма на душата. Нейният суров морализъм извира там, където може да бъде разбран, но и смекчен в името на гъвкавостта и откриването на ценностите.

Моят модерен Хиполит не искаше да порасне и да бъде част от хетерогенното общество. При Еврипид младият мъж прекарва времето си с младежки компании и с конете си. Жените са заплаха и зараза –„различност", персонифицирана в цял един пол. Моят велосипедист беше риег - по момчешки чист в мислите си, но груб в поведението си. Той притежаваше странното божествено качество, което човек открива там, където противоположностите се доближават. Той беше чист и брутален, извисен в ценностите си и грозен в омразата си към жените. Идеалистичните му ценности бяха толкова безупречни, че той не забелязваше собствената си сянка на надменност и женомразие. Чистотата бе триумфирала над душата и затова последната беше дълбоко смутена.

ХЕРА - БОГИНЯТА НА РЕВНОСТТА

Афродита и Артемида не са единствените образи на ревността, които откриваме в митологията. Всички богове и богини са способни на свирепи буйства, но най-изявена в ревността е Хера, съпругата на Зевс. Тя винаги е готова да избухне в пристъп на ревност към съпруга си, пръв любовчия. Великият бог Зевс непрестанно е критикуван за любовните си изневери. Но въпреки че митологията борави с образността на обикновения живот, тя не е буквален портрет на човешките качества и недостатъци. Ние винаги трябва да се вглеждаме задълбочено в мита, за да разкрием необходимостта и загадката в него. Ако го разгледаме от поетична гледна точка, ще установим, че е естествено властелинът на вселената да желае еротична близост с всяко нещо в света.

Но какво е да си съпруга на това безгранично желание? На човешки език това е като да си любовница на вдъхновен до лудост художник или на политик, дарен с харизма, която го превръща в световен лидер.

Възможно ли е да си съпруга на желание с космически -размери, без вечно да се чувстваш застрашена?

Интересен е фактът, че в гръцката митология съпругата на най-великия измежду боговете е известна главно с ревността си. Това не е кралицата, съпричастна на страданията на своите поданици. Тя не е абсолютната красота, притежаваща неограничена власт. Тя е непостоянна, безкрайно разгневена, предадена и измъчена съпруга. Гневът на Хера е така характерен за нейната ревност, както похотта за световното господство на Зевс. Изглежда, ревността е толкова важна за съхраняване на живота и културата, колкото замислите и политическата власт на Зевс. В митологията ревността се съединява със силата на управлението в живота и културата.

Зевс, който решава фундаменталните въпроси на битието и играе ролята на изначален "кръстник", изпитва сексуално желание към всяка частица на света, който той управлява. Когато това желание се изявява, гневът на Хера се изправя в защита на дома, семейството и брака. Напрежението между тях е олицетворение на конфронтацията между дом и свят, между „нас" и "другите". Той е екстравертен, тя е интровертна. Еротичната съзидателност е сътворението на света, а ревността е закрилник на домашното огнище и интимността. Ако не бяхме ревниви, твърде много събития биха се случили, твърде много живот би бил изживян, биха се създали твърде много повърхностни връзки. Ревността обслужва душата, изисквайки ограничения и размисъл.

Едно от препятствията, които препъват монотеиста по пътя към политеистичната религия, е оценя-зането на необичайното, с което непрестанно се сблъскваме в политеизма. В религията на Хера една от най-големите добродетели е собственическото чувство. От нейна гледна точка гневът към изневярата е не само правилен, но и задължителен. Моят изключително ревнив пациент все още не беше открил добродетелта в собственическото чувство. Той го приемаше като външно за самия него и чуждо на ценностите му и затова собственическото му чувство беше натрапчиво и всепоглъщащо, заварваше го неподготвен. Отчаяното му желание за вярност от страна на неговата приятелка компенсираше не дотам дълбокото чувство за съюз. Той си играеше на интимност и близост, но когато те наистина се появиха, ги почувства чужди. Не знаеше какво да прави с тях.

В една култура, която възхвалява индивидуалната свобода и избора, желанието за притежание е част от сянката, но то съществува. Ревността се реализира в истинското свързване с друг човек. Но този съюз поставя строги изисквания. Той иска от нас да обичаме привързаността и зависимостта, да се изложим на риска от непоносима болка при раздяла и да открием удовлетворение в истинското партньорство с друг човек - едно традиционно качество на Хера.

В същото време обаче трябва да помним, че независимо от собственическото си чувство Хера е привлечена от бога на еротичната освободеност. Тя олицетворява диалектиката на съчетанието между привързаността и разпростирането на желанието. Тя е част от напрежението между това, да притежаваш другия, или да не го притежаваш. Да живеем с това напрежение, е един от начините да свържем различните аспекти на Аза, представата, че всички индивиди са изначално сами в този живот, и силната взаимна зависимост, която изпитваме. Когато някаква част от нас копнее за повече преживявания, за нови хора, за ново начало, ревността си спомня за привързаността и чувства безкрайната болка на раздялата и развода.

 

АРХЕТИПНАТА СЪПРУГА



В една култура, в която жените са потискани, а всичко женствено бива подценявано, титлата "съпруга" не е толкова почетна, колкото би могла да бъде. Когато този атта-образ не намира място в душата на мъжете, съпружеството се превръща в буквална зависимост и жената бива натоварена с цялата отговорност за дома и за семейството. Мъжете са свободни от ограниченията на семейния живот, но същевременно губят нещо, защото грижата за дома и за семейството се отплаща на душата с много емоции и въображение. Обикновено мъжете предпочитат изпълнения с приключения път на бизнеса, търговията или кариерата. Разбира се, жената с кариера също губи атта, когато се, посвети на мита за общественото израстване. Както мъжете, така и жените могат да гледат отвисоко на образа на съпругата и да са доволни, че са свободни от нейната малоценност. В този контекст митологичният образ на Хера ни напомня за уважението, което дължим на съпругата. Нейната фигура внушава, че "съпругата" е едно от дълбоките лица на душата.

Според Хера човекът е личност в най-голяма степен, когато се самоопределя чрез връзката си с някой друг, въпреки че тази идея сякаш се изправя срещу всички съвременни концепции за стойността на независимостта и самостоятелността. Днес изглежда неправилно да откриваме своята идентичност във взаимоотношенията си с друг човек. Но това е загадката на Хера. Тя е зависимост, притежаваща достойнство, дори божественост. В древни времена тя била силно почитана и боготворена с дълбока нежност и благоговение. Когато хората се оплакват, че стават твърде зависими във връзките си, бихме могли да разглеждаме този симптом като липса на здравия разум на Хера. Лекарството може би е да се научим да ценим дълбокия съюз, изпълнен с любов и привързаност.

Необходими са специални умения и чувствителност, за да може мъжът (или жената) да събуди съпругата в една връзка. Обикновено свеждаме архетипната реалност до социална роля. Една жена се вмъква в ролята на съпруга, а мъжът се отнася към нея като към такава. Но има голяма разлика между архетипа и ролята. Хера може да се появи в една връзка и да направи и двамата партньори внимателни и грижовни. Тя би могла да създаде между тях атмосфера на взаимна зависимост и да им даде идентичност като, двойка. В духа на Хера двойката защитава взаимоотношението и придава стойност на признаците на зависимост. Заради Хера вие телефонирате, когато сте извън града. Заради Хера включвате вашия партньор в плановете си за бъдещето.

Във връзката чувството на ревност може би е свързано с елемента на зависимост. Ревността е част от архетипа. Хера е любяща и ревнива. Но когато стойността на истинското партньорство не се осъзнава, Хера напуска сцената и взаимоотношението се свежда просто до съвместно съжителство. Тогава индивидът се раздвоява, като "независимата" му половина желае свобода, а "зависимата" се терзае от ревност. Ако в брака един от партньорите се откроява ясно като съпруга - а това не винаги е жената - Хера не е почитана. Ако се сблъскате със симптомите на разстроен брак, потърсете мъката на Хера.

Бракът, който Хера почита толкова силно, не е само конкретното взаимоотношение между мъжа и жената. Това е всяка връзка, емоционална или космическа. Според Юнг бракът винаги е дело на душата. Хера би могла да брани също и съюза на отделните елементи в личността или в обществото.

Хората често сънуват съпруги и съпрузи. Ако не свързваме тези сънища само с действителния брак, те биха могли да ни поведат към размисъл върху някой по-дълбок съюз. Например един мъж сънува, че е в бар с жена, която смята за привлекателна. Тя го целува и това му е приятно, но той непрекъснато се оглежда, за да не го види жена му. В живота този мъж е щастлив от своя брак, макар че понякога е смутен от влечението си към други жени. От време навреме сънува и алкохол. В тези сънища той обикновено среща някой пияница и се отвращава от него. Този мъж е много , тесногръд и праволинеен и затова не е чудно, че сънищата му поемат други пътища. Привързаността му към неговата "съпруга" - всичко, за което е венчан -е силна и удобна. Ако той следваше всички свои влечения, бракът му би свършил, а животът му би се разбил на парчета. От друга страна, дионисиевите и афродитините потребности на неговата душа, изразени чрез алкохола и секса в сънищата, също изискват внимание. Това всъщност е основното напрежение в живота му към този момент: към обиграната му хери-на вярност към неговата съпруга и ценностна система е отправено предизвикателство от поканата за експеримент и откривателство в една по-страстна насока. Една жена ми разказа свой сън, в който нейният съпруг и трите им деца са на пикник сред природата с три непознати червенокоси жени. В съня си тя по някакъв начин знае, че жените са любовници на съпруга й. Те проявяват и някакво еротично внимание към децата. Сънуващата ги гледа от прозореца на дома си и чувства смесица от удоволствие заради щастието на своето семейство и ревност по отношение на трите жени.

Тук отново срещаме диалектиката, която е толкова типична за Хера. Сънуващата се наслаждава в съня си на ролята на съпруга и майка, но същевременно изпитва херината ревност от близостта и еротичния тон на трите жени. Образът на трите жени е често срещан в сънищата и в изкуството - трите грации или трите орисници, минало, настояще и бъдеще. Може би някаква нова страст, съдбоносна и нажежена до червено - не непременно човек - навлиза в душата на сънуващата, пробуждайки познатото напрежение между новата страст и старите, обичани житейски конструкции. В този случай сънуващата играе ролята на наблюдател. Тя седи у дома и от разстояние наблюдава тази нова динамика.

Любовта, за която сме се венчали, не винаги има човешки образ. В една от книгите си поетът Уендъл Бери прави интересно признание. Той казва, че понякога, когато пътува, се влюбва в някое място и започва да фантазира как ще се премести там, точно както човек би могъл да се отдаде на еротични мисли за връзка с нов партньор. Но след това Бери говори от името на Хера, като препоръчва вярност към дома. Не трябва да се поддаваме на тези външни изкушения, съветва той. Подобни сънища не дават отговор на въпроса, какво би трябвало да правим, когато бъдем изправени пред такова напрежение. Те просто представят условията и чувството на ревност, които поддържат верността към дома. Напрежението възниква между привързаността към онова, което е, и обещанието на новата страст. В грижата си за душата ние може би няма да имаме друг избор, освен да отворим сърцата си достатъчно широко, за да поберем това напрежение и политеистично да изслушаме и двете потребности.

И още нещо за Хера: Историкът Карл Керени, който бил приятел на Юнг и който развил свой архе-типен подход към митологията, прави един интригуващ коментар в книгата си Зевс и Хера. Той казва, че Хера, се осъществявала чрез правенето на любов. (Думата "осъществяване" е специфична за Хера; другите гръцки думи, използвани като атрибути на Хера, са свързани с думата ххх, което означава край или цел.) Керени твърди, че за Хера е присъщо да открива своята цел и своето осъществяване в секса. Може би изглежда очевидно, че сексът е част от живота на съпругата, но бих искал да акцентирам върху идеята, че тази специфична страна на секса - осъществяването на интимността и партньорството - притежава своя божественост. Хера е била почитана като любовница на Зевс. Омировият химн към Хера ни разказва, че тя и Зевс се наслаждавали на тристагодишен меден месец. По-нататък Керени споменава, че Хера подновявала девствеността си всяка година в извора Канатос, един действително съществуващ извор, в който всяка година ритуално се потапя култовата статуя на Хера. Така тя се явявала пред Зевс като девойка, а след това се осъществявала в своята сексуалност.

Ако използваме терминологията на Юнг, бихме могли да кажем, че Хера е част от атта на секса. В брачното ложе партньорите могат да се срещнат сякаш за първи път, като по този начин се насладят на херината фантазия за подновяващата се девственост. Ако едно взаимоотношение почита Хера, то е благословено от удоволствието да изживее осъществяването в сексуалното свързване на хората. Проблемът е, че Хера се пробужда с цялата си природа, включваща ревността и съпружеството, които понякога могат да бъдат съпроводени от чувства на малоценност и зависимост. За да открием душа във връзката и в секса, може би е необходимо да оценим чувството за малоценност, което е част от архетипа "съпруга".


Каталог: wp-content -> uploads -> 2012
2012 -> За приемане чрез централизирано класиране на децата в общинскиte детски ясли, целодневни детски градини и обединени детски заведения на територията на община пловдив раздел І – Основни положения
2012 -> Критерии за отпускане на еднократна финансова помощ и награждаване на жители на община елхово I общи положения
2012 -> Програма за развитие на туризма в община елхово за 2014 г
2012 -> Област враца походът се провежда под патронажа на
2012 -> София-град Актуализиран на Педагогически съвет №8/04. 09. 2012 г
2012 -> Програма за развитие на селските райони европейски земеделски фонд за развитие на селските райони европа инвестира в селските райони
2012 -> Книгата е създадена по действителен случай. Имената на описаните места и действащите лица са променени
2012 -> Относно Обособена позиция №1


Сподели с приятели:
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   21




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница