Книга по астрология („Астрология", 1943 г, печатница „Братството"). В продължение на десетилетия събира спомени за Петър Дънов от свидетели на неговия живот



страница2/9
Дата07.05.2018
Размер1.28 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9

МИСИЯТА

Някой казва, че много съм направил. Аз виждам, че много малко съм направил. Какво съм направил?Бих рекъл, че много съм направил, ако мога да туря ред и порядък в целия свят, всичките хора да бъдат щастливи. Сега хората се бият и аз седя и си казвам: много малко съм направил. Не съм убедил тия хора да не се бият. Толкоз съдии има, осъждат праведни хора. Казвам: не съм ги научил на тия закони. Много адвокати защищават кривото. И тях не съм научил. Много майки има, които не раждат и не отглеждат децата си както трябва - и тях не съм научил. Много братя и сестри има, които не се обичат. Аз не съм ги научил да обичат. Колко работа имам да върша!

УЧИТЕЛЯТ

След седемгодишното следване в Америка Учите­лят се върнал в България и отседнал във Варна при женена­та си сестра Мария. За това време разказва дядо Петър: „Евангелистите от града оповестиха, че е пристигнал от Америка даровитият богослов Петър Дънов и ще бъде назначен за пастор при тях. Поканиха го в неделя да държи проповед в църквата им, но той не се яви, а отклони и предложението за платено назначение. Мина известно вре­ме в очакване за евангелистите, те се ядосаха и започнаха да говорят против Учителя - че го мързи и затова не иска да се назначи на работа. Подмамен от тези приказки и слухове, аз попитах сестра му Мария той още ли ще стои без работа, още ли ще го хранят наготово. Тя ме погледна: „ Жалко, че и ти си се подвел по тия клевети. Бъдещето ще покаже дали ние храним Петра или той храни нас! И всички ще разберете това."

Един спомен на сестра Елена: „Отидох да запаля кандилото в горницата и да се помоля. Учителят свиреше на цигулката мелодии, които носеха душата във висините. Много братя и сестри със затаен дъх слушаха долу в беседката. Щом влязох в салона да премина в горницата той веднага остави цигулката, изправи се пред мене, погледна ме в очите и ме запита: „Кого ме мислят, че съм? Обикновен човек - ям, спя, имам същите нужди като тях..." Разходи се из салона и три пъти ми зададе все същия въпрос. Аз не знаех какво да му отговоря и мълчах. Малко по-късно, като се молех, той влезе, застана пред мене, едно сияние озари стаята и аз видях Христа в неговото лице. Попита ме: „Какво виждаш? "В този миг сякаш нямах думи да му отговоря. След време му казах, че тогава той се беше изгубил и видях сам Христос."

Сестра Елена Иларионова от Търново разказва и за Димо - един войник, който веднъж видял Учителя в бели светли дрехи, коленичил, с вдигнати за молитва ръце. Образът му осветявал всичко наоколо. На сутринта Димо попитал: „Кой е и какъв е господин Андон? (така го наричал той). Аз дълго стоях на двора.и наблюдавах прозореца му. Той не приличаше на човек, дрехите му блестяха като злато и светлината, която излизаше от него, осветяваше цялата стая."

Веднъж една сестра била по работа при Учителя и четяла нещо. Той прекъснал четенето й, като се обърнал към нея: „Виждаш ли този хаос в света, този хаос аз го създадох. Моята мисъл е мощна, моята мисъл е силна, тя ще преобрази света. Тя ще го преобрази и няма да остане човек в света да мисли криво, няма да остане човек в света да греши. Продължавайте четенето." Сестрата казва, че всичко било изречено с необикновено смирение. Това се случило през един от последните месеци на 1943 година.

Брат Васил Долапчиев разправя, че един път, когато Учителят бил в Айтос, братя отишли при него на разговор. Между другото той им казал: „ За да се уверите, че не съм ка­то другите хора, като излезете вънка погледнете на изток и ще видите нещо, което ще ви обърне внимание." След малко те излезли, погледнали на изток и видели една лента във възду­ха - като дъга, а нямало нито дъжд нито облаци, небето би­ло съвършено чисто.

Райна Каназирева ми предаде записаните си спомени: „По едно време между Братството от нашия град се пусна слух, че на млади години Учителят се бил годявал за дъщерята на Петър Тихчев. През 1918-1919 г. дядо Петър Тихчев посещаваше Братството в провинцията със своите прекрасни и любвеобилни проповеди. Дойде и в нашия град. Гостува у нас. Казах му за слуха и го помолих да ми съобщи каква е истината по този въпрос. Дядо Петър започна да разправя: „Ще ти разкажа точно откъде е произлязъл този слух. Бях евангелистки пастор в Свищов. При мене на квартира дойде да живее Петър Дънов, ученик в гимназия­та. Ние имахме две момичета, също ученички. Петър беше силен в училището, ученолюбив, честен, но много скромен и смирен. От училище се прибираше право вкъщи, с часове четеше и свиреше на цигулка. Понякога общуваше и с дъщерите ми, като разговорите бяха изключително около науката, музиката и т.п. Той живя три учебни години при нас. През зимата на последната година един ден моята баба ми дума: „Петре, Петърчо завършва гимназията, наближава време да си излезе от нас и аз мисля, че Бог ни изпрати този ангел вкъщи и не бива да го изпускаме. Затова ти иди при него и му кажи да го сгодим за нашата дъщеря." - „ Какво думаш, мари жено? - й рекох аз. - Момчето с нищо не е дало повод за такова нещо. Как ще му кажа, мен ме е срам? Не, не мога да му кажа, макар че и аз желая от сърце да стане това." От този момент бабата не ми даваше мира. Щом останехме сами и навива: „Дърто, ти не си добър баща, не мислиш за децата си. Ето че изтърваваш това прекрасно момче, де ще намериш като него?"И това се повтаряше всеки ден и нощ. Аз изгубих търпение, станах нервен. Един ден й викам: „Разбери, не мога, срам ме е, но и не мога да търпя повече твоите упреци, затова обещавам от днес нататък да търся момент да се реша да му кажа." Почнах често да посещавам стаята му, опитвах се да отворя разговор на желаната тема, а той - дали се сещаше или нарочно го правеше - все отк­лоняваше към друго. Създаде се една тежка, напрегната атмосфера. Точно в тези дни дъщерята, готвена за годеница, внезапно се разболя и за няколко дни почина. Петър не узна нашите разправии. След погребението и с болка на сърце викнах: „Ожени ли я, бабо? Не разбра ли, че това момче не е дошло на Земята да се жени!"

От сестра Райна Каназирева са и следните редове: „Един ден през 1922 г. при мене дойде известният ста­розагорски адвокат Ив. Желязков Сливков и ме запита: „ Госпожо, Вие сте били от последователите на Петър Дънов, вярно ли е?" Да - казах аз. Той ми рече: „Аз го познавам добре, с него бяхме студенти в Америка. Той беше много по-млад, но като българи общувахме всеки ден." Аз живо се заинтересувах от думите му: „Моля Ви, господин Желязков, разкажете ми нещо от неговата младост, какво е Вашето мнение за него?"„Моето мнение - рече той - не е особено добро." Изненадана, аз широко отворих очи и възбудено попитах: „ Но защо, моля Ви се, кажете ми нещо по-определе­но за него - младежки грешки, поведение?"„Нищо подобно, госпожо. Той беше смирен, скромен, тих, силен в учението, но ето защо аз не го харесвам: той, госпожо, беше красноречив, имаше дар-слово и като почнеше да говори нещо, всички студенти млъкваха и го слушаха с внимание и уважение. А знаете ли какво значеше такъв оратор преди 40 години в Америка? Това значеше, че той можеше да стане не милионер, а милиардер, а беше беден. Освен това свиреше чудесно на цигулка. Знаете ли какво значеше в Америка това? Това значеше, че там той можеше да стане един от най-богатите хора, а той, въпреки че беше беден, свиреше без пари. Често студенти излизахме заедно на екскурзия и отивахме в просторните лесове. Студентите обичаха Дънов и при такива разходки често се събираха около него, когато сядахме на почивка също го наобикаляхме. Той започваше да говори за красотата и необятността на Вселената, за величието на Бога. „Погледнете, казваше той, звездното небе - каква премъдрост, каква хармония, каква велика разумност! Погледнете тези поточета, тези цветенца около нас! Кой поддържа тази красота, тази любов? " Слушахме в мълчание и сякаш забравяхме себе си, отнесени в един по-красив свят. Дънов говореше отлично английски. Понякога неусетно се отделяше от нас и като не се върнеше дълго време, водени от любопитство, тръгвахме да го търсим. Често го намирахме отдалечен, седнал и вперил възхитен поглед в простора или затворил очи и вглъбен в мисъл. Често го виждахме коленичил, със скръстени за молитва ръце и така пренесен някъде далече, ме не ни усещаше като приближавахме. И когато някой го побутваше леко, той трепваше, сякаш се пробужда от красив сън." Като каза това адвокатът, аз не можах да се стърпя и заплаках. Той се зачуди и попита защо плача, а аз през сълзи продумах: „Благодаря Ви, господин Желязков, такъв искам да бъде моят Учител! По света има много милионери и милиардери, но като него няма. Затова ние толкова го ценим и обичаме." Адвокатът вдигна рамене в знак на недоумение, но се раздели с мен видимо доволен от ефекта на своите спомени."

Сам Учителят разказваше, че студентите в Амери­ка работели какво ли не, за, да си изкарват прехраната. Веднъж, когато след работа получил известна сума, си купил нов кост!ом. Като се разхождал с него по улицата, срещнал един съвършено окъсан и беден човек. Учителят го спрял, поканил го у дома си, нагостил го добре и му подарил новия си костюм.

Брат Д. твърди: Учителят му казал, че е ходил в Тибет, където изучавал окултната медицина, като добавил, че в първия семестър се усвоявала самодисциплината и възпитанието на физическото тяло.

През 1923 г. в един холандски град се състоял голям конгрес на ордена „Звездата на Изток", на който Кришна Мурти трябвало да бъде провъзгласен за миров Учител. Тогава той бил на 26 години. Още при откриването на конгреса Кришна Мурти заявил: „Вие очаквате мировия Учител и искате да вярвате, че това съм аз. Но не е истина. Не се заблуждавайте. Аз не съм и не мога да бъда Учител. Аз съм човек като вас, имам слабости и работя над себе си, за да се освободя от тях. Истина е, че времето за идването на мировия Учител е дошло и той е вече в плът на Земята. Но аз не съм, той е в България." Това е разказано от Софрони Ников, който е присъствал на този събор.

А от брат Петко Христов от Шумен е останало следното: „Когато Учителят беше интерниран във Варна и живееше в хотел „Лондон", отидох от Шумен при него да го видя и да му занеса някои технически прибори, за които ми беше поръчал. Между другото Учителят спомена: „Интернираха ме тук, за да чуят и руските офицери за мене и за новото учение." И добави: „Петко, тази земя аз съм я пребродил."

Сред многото разговори с Учителя брат С. А.' си спомня неговите думи: „Може да правиш много грешки и глупости в живота. Всичко ти разрешавам, но не- ти разрешавам да се съмняваш в мене!" При друг случай Учителят му казал: „ Вие мислите, че аз съм господин Петър Дънов? Не, отдавна, преди 20 години Петър Дънов напусна това тяло и сега аз, който ви говоря, съм Духът на истината."

През месец май 1936 г. един ден следобед, към четири часа, в града на Изгрева дошъл някакъв човек, вероятно изпратен от враговете на Братството и търсел Учителя. През целия този ден Учителят бил сериозен, строг и напрегнат. Малко преди случката, при него имало сестри, но той ги изпратил да си отидат по домовете. По това време при Учителя дошъл брат Иван Кавалджиев. Двамата влез­ли в големия салон. Пред салона братя чистели масите от боята. Изпратеният човек потърсил Учителя в долната стая, намерил я заключена и като видял, че никой не му отваря започнал да удря по стъклото, счупил го и си наранил ръката. После зърнал Учителя в салона; влязъл и започнал да го удря с юмруци по главата. Понеже ръцете на побойника би­ли наранени от счупеното стъкло, дрехите на Учителя се напръскали с кръв. След доста удари нападателят избягал. На другия ден видяхме лицето на Учителя в синини. След време един полицай довел побойника при Учителя, за да пита какво наказание да му наложи. Той отговорил: „Аз му прощавам." Побойникът се извинил и искал прошка. Тогава Учителят добавил: „Аз ти прощавам, но моли се Господ да ти прости." Това се случило през месец май. През юни се проявили последиците от побоя. Отначало Учителят се зат­руднявал при движение на дясната си ръка, после и на дес­ния крак. По-късно се затруднил и говорът му. След Петровден се организирало летуването на Братството в Рила. Тръг­нали на 4 юли. При пътуването Учителят с мъка се движел, влачел крака си, на места дори залитал. Когато стигнали до Вадата и тръгнали нагоре, един брат на кон посрещнал групата, за да качи Учителя, но той отказал и продължил пеша. През дните на лагера Учителят трудно ходел и приказвал. Не се качил на молитвения връх и не държал беседи, но постоянно правел разходки, интересувал се от всички, които идвали на бивака, следял четенето на беседите, паневритмията, изобщо целия братски живот. На 12 август сутринта Учителят изведнъж се променил - болестта изчезнала, движел се свободно, говорел без затруднения. През деня спокойно отишъл на Изворчето, обиколил лагера, а вечерта присъствал на общия огън. В целия лагер било празник. Известно време след завръщането от бивака една сестра се обърнаха към Учителя: „Вие ни учихте, че при болест трябва да се качваме на планината, дори ако сме в състояние само да лазим дотам. Вие направихте точно това." Учителят отговорил: „Трябваше да се даде пример." По повод този побой Учителят казал, че имало заговор да поставят адска машина под салона и по време на беседа да ликвидират Братството. Като научил за това, той се помолил на Бога да отмени зловещото събитие, а само той да понесе страданието. Ето от какво дошъл побоят.
ИДЕИ

Кои неща са верни? Аз считам в света три неща верни. Вярно е туй, което Любовта говори. Вярно е туй, което Мъдростта говори. Вярно е туй, което Истината говори. Другите неща не са верни.

Любов, която говори, носи радост. Животът сам по себе си трябва да носи радост. Че животът носи нещастия, причините са съвсем други. На този живот ние не даваме подходяща храна, не го храним с любов.

УЧИТЕЛЯТ

Едно преживяване на брат Крюгер: „Веднъж бях в София на Изгрева. Беше Нова година. По този случай има­ше братска вечеря и преди полунощ Учителят каза всеки да си направи тайна молитва, да си помисли какво желае да постигне през идващата година. Аз като си направих тайна­та молитва, пожелах през тази година да позная и опитам Божията Любов, Божията Мъдрост и Божията Истина. След молитвата Учителят се качи на катедрата и започна беседа. Още в началото обърна погледа си към мене, гледаше ме . право в очите и взорът му излъчваше светлина, която ме проникна. Каза на всеослушание: „ Някои искат да познаят и опитат Божията Любов, Мъдрост и Истина, но това е голяма работа. За да опита някой Божията Любов, Мъдрост и Истина, той трябва да е готов да пожертва всичко."

От записките на брат Т.Б.: „Трябваше да отида при Учителя и да му искам идея за клише на корицата на „Жит­но зърно". Това беше някъде 1933-1934 година. Поговорих­ме по този въпрос и Учителят каза: „В квартирата ми на „Опълченска" 66 има една картина, която показва четирите фази на живота на човека, представени чрез различни възрасти - детство, юношество, възмъжалост и старост." Аз бях забелязал тази картина. Като идея тя беше много хуба­ва, но не беше добре изработена и изразих пред Учителя мнението, че е твърде старомодна и не е подходяща за клише. Тогава той извади един албум с картини на Щайнер, сред които бяха изобразени печатите на Откровението и други образи от него. Учителят ми показа картината на же­на, облечена в слънце и ми рече: „Вземи тази, тя е хубава, само като се прерисува, да се огради със зодиакалния кръг, като Водолей бъде на зенита." По тази картина направихме клише и го използвахме за корицата на списанието." В един разговор в Мърчево с братя и сестри станало дума за Щай­нер и Учителят казал: „Той е прероден Питагор." А веднъж сред младежкия клас, в разговор около печката, също за Щайнер Учителят отбелязал: „Той беше тук, на лекцията и даже водихме разговор с него. Между другото той ме попита с учудване: „Удивлявам се, Учител1о, че в такива прости слова изразяваш толкова велики идеи и истини."

Разказа ми една сестра: „Бях седнала на елип­совидната пейка в гората на Изгрева. Както си размишля­вах, при мене дойде Учителят. От разговора ни запомних неговите думи: „Трябва да бъдеш цар в своята държава. Царят трябва да пази добре законите и да бъде справедлив към поданиците си. Преведено на друг език, това значи човек да владее себе си."

А брат Д. С. е запомнил: „ Бяхме на Бивака с Учителя и пеехме песента,, Добър ден". Той ни накара много пъти да я изпеем и все оставаше недоволен от нашето изпълне­ние. При всяко повторение казваше: „Мисъл давайте, мисъл давайте!"Най-после рече:„Сега добре я изпълнихте." След това добави: „Знайте, че тази песен, както сега я изпълнихте с мисъл, ще върви подир вас или с вас цели петстотин години." Разбрахме, че всяко нещо, изпълнено с мисъл оста­ва за дълго време с човека."

Дядо Благо водел разговор с Учителя и го запитал за произхода на названието „българи". Учителят пояснил: „Имало едно време едно царство, в което хората много обичали Господа и го наричали с името Харния Бог. Оттам другите народи нарекли хората от това царство „богхари". Така е произлязло името българи. Това царство е съществувало преди потопа."

Разказва брат Маню Славов: „Една година заборчлях и отидох при Учителя да го питам как да се справя с положението си. Той се заинтересува какво работя и като му казах, че се занимавам със земеделие ми заръча следното: „Още през август ще вземеш жито и ще го пресееш и очис­тиш хубаво - да няма никакви чуждици в него. Три дни ще го печеш на слънцето, после ще го прибереш и когато има хубава влага, ще го посееш. Като сееш ще пееш песента „Благославяй душа моя, Господи!" След като го посееш, всяка заран ще отиваш на нивата и там ще правиш молитва. Едната утрин на единия ъгъл, другата - на другия, и така ще изреждаш всички ъгли, докато избуи житото. Докато го ожънеш, все ще правиш молитва по този начин." Бях посял 13 декара. Нивата стана много хубава, израсна буйно жито с едри класове и наля тежко зърно. Събрах много повече от съседните ниви, които бяха на стари земеделци. Казваха ми: „Ние уж сме опитни чифликчии, а ти изкара по-хубаво зърно от нас." Аз знаех, че е от съвета на Учителя и от молитвата."

Един брат споделил с Учителя, че по време на бомбардировките го било толкова страх, та не могъл да че­те 91 псалом наред, а го забравил и го казвал разбъркано. Учителят му рекъл: „Няма нищо, 91 псалом е с толкова голяма сила, че една дума само да произнесеш от него, пак ще подейства."

През Втората световна война, по време на големи­те бомбардировки над София брат Д-ски бил при Учителя на разговор и когато си тръгнал той му поръчал: „Ще ти дам окултни формули, написани на листчета, които ще поставиш на различни места в града, в къщи на твои познати." Братът не полюбопитствал да види и прочете формулите, но останал с впечатление, че са стихове от псалмите. Учителят му казал още: „ Следи да видиш, че къщите, в които поставиш тези формули, няма да бъдат засегнати, дори около тях да падат много бомби и много други къщи да бъдат разрушени." Братът направил това, поставил листчетата с формулите в къщи от различни места на града и след бомбардировките сам проверил - нито една от тях не била пострадала, макар че около тях всичко било разрушено. Била доказана голямата магическа сила срещу злото и разрушенията, която притежавали окултните формули на Учителя.

През 1905 г. Учителят държал в Търново сказка по френология. На нея присъствала и сестра Елена Иларионова: „Читалищният салон беше препълнен. С редица картини Учителят доказваше, че с живота си човек гради бъдеще, събира капитали за строеж на тялото си и може да му даде форма според своите мисли и вътрешни духовни стремежи. Така че по външния вид може да се узнае животът на всеки един и да се определи неговият характер. Всички слушахме с внимание. След сказката само д-р Георгиев се опита малко да оспорва, но капитулира пред отговорите на Учителя. Тогава разбрах, че Учителят изнесе една велика истина, непозната дотогава и за мене, и за другите. Исках да му благодаря, но от многолюдното събрание не успях да се срещна с него. На другия ден дойде един от приятелите -Васил Узунов, гимназиален учител, и ни каза, че Учителят желае да дойде у дома и да ни измери черепите. Със съпруга ми се зарадвахме много и с готовност го посрещнахме. Учителят измери черепите ни и с най-големи подробности ни описа точно характерите. Разказа ни много неща за онова, което сме преживели през годините. Запитахме го откъде знае всичко това, а той ни отговори, че нищо не може да се скрие, защото не се губи. Всички постъпки на човека се отбелязват на лицето му, а също и в аналите на природата.

Отговорни сме за всички свои мисли, чувства и действия и ще плащаме за тях. Това той доказа тъй ясно и неоспоримо, че повярвахме в тази истина.



Една сестра, учителка, се връщала от провинцията и пристигнала на Изгрева към 12-1 часа през нощта. Приближила салона и видяла, че лампите на долната и горната стая на Учителя светят. Той слязъл отгоре, поканил я в долната стая, запалил печката, за да спи тя там. Пожелал лека нощ и се качил обратно. Сестрата не била вечеряла и била гладна. В стаята на Учителя имало много неща за яде­не, но тя не посмяла да си вземе нищо. На другия ден Учителят я попитал как е спала. Тя казала, че от глад не е могла да спи добре. Учителят я попитал защо не си е взела нещо от храната в стаята. Тя отговорила: „Мина ми такава мисъл, но не исках да взема без позволение."По изражение­то на Учителя тя разбрала, че бил доволен от постъпката й.

Млад момък се влюбил в бедна и красива мома. Той много я обичал и тя го обичала. Дошло до женитба, но по-големият му брат казал, че не му позволява, защото и двамата са бедни. Трябвало да намери мома от богато семейство. В младежа настъпило раздвоение. Той обичал момичето, но се съблазнявал от възможността да се ожени за богата мома, за да живее по-леко. В това противоречие не знаел как да разреши въпроса. Момъкът познавал една наша сестра, с която споделил притеснението си. Тя му казала: „Ела с мене, ще те заведа на беседата на Учителя и докато той говори, мислено ще му зададем въпроса - как да постъпиш?" Така и направили. Както Учителят говорел, в един момент погледнал към младежа и сестрата и казал: „Един млад момък обича една бедна девойка, но под чуждо влияние той се разколебава да се ожени за нея, защото му предлагат по-богата мома. Но той обича първата и се нами­ра в противоречие. Който си играе с онзи, когото обича, той сам ще пострада." След това Учителят продължил беседа­та. Младежът чул тези думи, но не си взел бележка от тях. Оставил бедната девойка и се оженил за богатата мома. През целия му живот тя била все болна, непрекъснато се разправяли с лекари, а и децата им постоянно били болнави. Така и не видял бял ден.

На 27.ХП.1960 г. брат Боев сред другите неща ми разправи и следното: „Един ден Учителят в частен разговор ми каза: „Христос като отиде при гроба на Лазаря изпрати към него една силна любовна струя. Тази струя събуди "любовта в Лазаря, с което го възкреси."

Брат Георги Радев Овчаров от Ямбол описва един случай, станал на събора в Търново през 1922 г.: „Група младежи бяхме събрани на едно място и разисквахме различ­ни въпроси от идеите на Братството. Учителят беше на повече от 100-200 метра от нас и разговаряше с няколко възрастни братя. Забелязах, че той напусна групата извед­нъж и се упъти към нас. Щом пристигна, без да е чул разговора ни, той започна да говори по темата, която обсъждахме. Разсъждаваше: „Аз мога да лекувам всички болести и мъртви да възкресявам, но това не го правя, защото няма никаква полза. Представете си, че застана сред София и започна да лекувам всички болни. Тогаз името ми ще се разчуе по целия свят и ще почнат да идват болни отвсякъде. Тогава няма да мога да си гледам работата. И ако излекувам всички болни хора, какво съм направил? Представете си, че взема едно прасенце, измия го, изкъпя го и го пусна. Какво ще направи то? Ще отиде пак, ще се пото­пи в гьола и пак ще се изкаля. Така е и с всички хора, които страдат от различни болести. Болестите са резултат от техни­те грехове и престъпления в миналото и ако аз ги излекувам, без в тях да се е пробудил стремеж към духовен живот, те ще продължат да си живеят в своите грехове и още по-лоши болести ще ги сполетят. Има ли тогава смисъл да лекувам такива хора? За да се лекуват хората, преди всичко трябва да стане пробуждане на тяхното съзнание и да изменят начина на живота си. Значи, в умовете на хората трябва да се внесат нови идеи, които да преобразят техния живот. Вие знаете, какво беше казал Архимед на времето си: „Дайте ми опорна точка и с лост ще изместя Земята от нейната орбита. "Аз ви казвам: „Моето учение е този лост и ако ми дадете опорна точка аз ще изместя орбитата на живота и ще го въведа в друг път. Тази опорна точка сте вие - учениците. А моят лост, това е моето учение. Ако имам ученици, аз ще подпра моя лост и ще изместя орбитата на живота, като дам нова насока на човека и на човечеството."
1   2   3   4   5   6   7   8   9


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница