Книга по астрология („Астрология", 1943 г, печатница „Братството"). В продължение на десетилетия събира спомени за Петър Дънов от свидетели на неговия живот



страница3/9
Дата07.05.2018
Размер1.28 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9

БРАТСТВОТО

Често питат: „Ами ти проповядваш ли нещо съобразно църквата?" Отговарям: „Аз проповядвам неща, които са съобразени с великия Божествен закон; пред Госпо­да не лъжа; дали моето учение е съгласно с вашите възгле­ди, за мене е безразлично. За мене е важно моите възгледи да бъдат съгласни с Великия закон, да не бъда лъжец пред Бога, пред Небето, пред ангелите, пред светиите - то е важният въпрос за мене. Ако всички така схващат учението и така мислят, няма от какво да се плашим. Някои казват:„Ами ти имаш цел да образуваш някоя секта." Ония, които образуват секти, са според мене много дребнави хора. Секта всеки може да образува - вземи брадва, нацепи дървото - ще направиш секта; или вземи чук и начукай камъка - ще направиш секта; влез между хората, скарай ги-ще образуваш секта. Секти лесно се правят. В една американска секта се скарали по един въпрос - когато се освещава причастието, дали да се вдигне чашата; но ония, които викали, че трябва да се вдигне, забравили да я вдигнат. Често и ние забравяме това, което проповядваме и оня принцип, който ни съединява. Нашата задача е да въдворяваме Царството Божие на Земята. Искам да образуваме една секта, но каква? Да станем проводници на Божия закон, който да завладее всички умове и сърца, да станат всички - и мъже, и жени, и деца - синове на Царството Божие, да заживеят на Земята живот, какъвто трябва.

УЧИТЕЛЯТ
Един ден Учителят казал на брат Боев на другата сутрин в четири часа да е готов, за да отидат двамата на Витоша. Тръгнали рано, в уреченото време. Когато били ве­че в планината и излезли край горичката над една поляна, насреща им се задал спретнат селянин, шоп, облечен в бели дрехи и с красив калпак. Те го поздравили, той им отвърнал и ги запитал: „Имате ли хляб и огън?" Брат Боев отговорил, че имат. Двамата продължили нагоре, а селянинът слязъл в гората. След разходката Учителят попитал брат Боев: „ Знаеш ли кой беше този човек? И какво искаше да каже с думите „Имате ли хляб и огън?" Той беше един от странстващите адепти на Агарта и като питаше имаме ли хляб и огън, иска­ше да ни каже: „Имате ли Словото и Любовта със себе си?"

На Учителя един брат казал за това, което се гово­рело - че той управлява България. Учителят допълнил: „ Ние, Братството, ръководим не само България, а и целия свят." Той нямал предвид, че влияе пряко на управниците чрез личен контакт, а че по духовен път, съобразно с Божестве­ния план, ръководи и направлява събитията на България и в света.

По времето, когато се прокарваше планът Мусман за София, един брат казал, че в него се засяга Изгрева и селището ще бъде унищожена Учителят реагирал така: „Че какво общо има Мусман с нас? Каквото кажем ние, това ще бъде." Така и станало - планът Мусман бил отменен.

Брат Георги Куртев е запомнил първата си среща с Учителя. Двама души от Айтос се занимавали със спиритизъм в една групичка, която работела в тази област. Когато Учителят бил в Айтос, спиритичната група се събрала и го поканили. Там бил и брат Георги. Почнали да разиграват масичката. След малко Учителят им казал да я оставят, той да поработи с нея. Учителят почукал по масичката и на дру­ги места из стаята започнало да се чука. Тогава Учителят им рекъл: „Угасете лампата и каквото всеки види, да не го казва." Всички видели червената чашка да се движи из цялата стая. Двамата спиритисти извикали:„Червената чашка се движи из стаята!" А брат Георги забелязал над глава­та на Учителя нещо като слънце и вътре в него образа му. На другия ден, когато Учителят и брат Георги били сами, той го попитал „Как се казваше този, който седеше до мене?" Брат Георги му рекъл, че се казва Михаил. Учителят отся­къл: „Той все Михаил ще си остане. "А за другия, който седял с кръстосани крака до Учителя, той определил: „Този е просяк и последните два лева ще вземе от тебе." След това дал на брат Георги една бележка със свещения подпис и му казал: „Ти ще станеш ръководител на Братството в Айтос." Брат Георги възразил, че други са в Братството преди него и е редно те да бъдат ръководители. Но Учителят повторил, че оставя него за ръководител на Братството в града. Случи­ло се, че брат Георги загубил бележката, но скоро я намерил пред вратата си чиста и запазена.

От цигуларя Петър Камбуров научих следната история: „Близо година и половина-две си пишех с една есперантистка от Рига - разказва той. - За да осмисля тази кореспонденция, аз започнах да изпращам резюмета от беседите на Учителя на Есперанто. Тя ги преписваше и изпращаше в 17 държави. Американците много ги харесали, та й изпратили 29 долара, за да си купи циклостилна маши­на и да улесни работата. В едно писмо сестрата ми съобщи, че иска да дойде в България и молеше да попитам за това Учителя. Запитах го и той ми каза: „Ще й пишеш да не идва в България, защото тук няма условия за нея. Ако дойде при нас, работата с превеждането на беседите, която сте започна­ли за Бога, ще спре веднъж завинаги." Едно лято Учителят беше на Седемте езера, аз отидох там и му показах снимка, която бях получил от Рига. На нея бяха петдесетте души от курса на П. Пампоров, между които моята кореспондентка бе отбелязана с N0 13. Помолих го да каже нещо за нейната личност. Той посочи: „Тя има една мисъл, едно желание, което не е постигнала на младини и иска сега да го постигне." За нея не каза нищо повече, а се спря на момичето, отбелязано с N012: „Тя произхожда от един старинен род, съществуващ от 1000 години" - и започна да описва нейните положителни душевни качества. Но аз пак му обърнах внимание на Но 13 - на моята кореспондентка. Той рече същото: „Тя има някои младежки чувства и въжделения, които не е постигнала на младини и сега иска да постигне." Отново се обърна към N0 12 и продължи най-подробно да описва характера й. Аз за трети път насочих вниманието към моята позната, но тога­ва Учителят ме напусна и си отиде, без да ми каже повече нито дума. Останах сконфузен, с чувството на човек, който не го разбира. По-късно тази сестра дойде в България, а с нея и момичетата от снимката - N0 12 и Но 11. Моята корес­пондентка се върна в Латвия разочарована и работата, коя­то бяхме почнали, се прекъсна завинаги, както Учителят беше предрекъл. Другите две продължиха своето дело, като момичето с Но 12 от снимката - Амелия Вайланд, стана ръководителка на Братството в Рига.

През 1919 г. брат Стефан Тошев бил председател на един стопански комитет и получавал голяма заплата. От това време той ми разказа: „Работата не ме натоварваше и реших да напусна, за да стана съдия. Казах това на Учителя и го помолих да ми посочи в кой град няма Братство, за да отида там и да работя за Братството. Бях му приготвил и списък на различни селища, но той не го погледна. Върна ми го с думите: „Вземи си списъка, колкото до назначението, небето е решило къде трябва да отидеш." Подадох молба в Министерството и бях назначен в Свищов, където нямаше Братство. С течение на времето образувахме голямо Братст­во и Учителят дойде да ме види. След това и брат Боев бе­ше назначен там за учител.

Един брат постоянно си мислел, че ако Братството има много пари, работите по-добре ще се наредят. По време на беседа кроял наум различни планове как да придобие повече пари, за да се замогне Братството. Тогава в беседа­та Учителят вмъкнал: „Ако искате да направите най-голямо­то зло на едно духовно движение, дайте му пари." Така той отговорил на мисълта на брата.

Учителят бил в Айтос и по време на Петровденския събор отишъл с приятелите на Петров връх край града. На връщане брат Г. Куртев вървял с него и му казал, че искат да направят една братска градина в Айтос. Учителят го попи­тал с каква цел искат да сторят това, а брат Георги му отвърнал, че ще създадат градината с идейна цел. Тогава Учителят го посъветвал: „Помолете се и градината ще дой­де." Така и станало. Сестра Василка Иванова от Айтос при подялба с брата си получила мястото, където сега е градина­та, и го подарила на Братството.

Трябваше на Великден да посетя майка си в Цариброд, в Югославия - разказва сестра Олга Славчева. -Пътувах с открит лист. Беше 1921 година. Отидох при Учите­ля и му казах: „Учител1о, Вие говорите, че в новата култура волът сам ще отиде при господаря си да бъде впрегнат и да тръгне към нивата, без да чака да го теглят насила. Ето, аз ида сама при Вас и моля да ми кажете какво мога да напра­вя за моите братя българи оттатък границата." Учителят сложи на масата една раница, напълни я с беседи. Знаех, че листче българска литература не можеше да се пренесе, беше много строго. Слязох на Царибродската гара и прегледвачката ме вкара в една стая. Изгледа и мене, и раницата, без да я отвори, и само ми рече: „ Хайде, иди кот матер." Български­те младежи ме посрещнаха с радост, взеха книгите и запла­тиха всичко с динари за Братството."



Един брат ми разправяше, че написал статия за хо­ра, които той не признава за гениални. Между тях бил и Наполеон. В статията си братът писал за него, че е престъп­ник, а не гений. Веднъж на поляната край Изгрева Учителят го срещнал и го попитал: „Ти какво мислиш за Наполеон, престъпник ли е или гений?" Братът отговорил, че смята Наполеон за престъпник. Тогава Учителят му казал, че Наполеон не е бил престъпник, а ученик на Бялото Братст­во, изпратен от Братството в Европа да събори феодализма. В това отношение той изпълнил мисията си, но направил грешка, когато се обявил против Русия. Понеже руският цар не го признавал, той решил да го застави да направи това. Учителят казал на брата също, че Наполеон имал един астролог, който го ръководел, и че когато обявил войната на русия, астрологът му изчезнал. Наполеон дълго време се колебаел, но тръгнал на поход. Когато англичаните го затворили на остров Света Елена, Наполеон казал, че не са англичаните, които ще го съдят, а неговите прадеди.

Редове от сестра Мария Райчева: „В салона се съ­бирахме за беседа. Естествено трябваше да имаме добри и красиви мисли. Вместо това в главата ми се породи негодувание към едно лице, чиито действия излагаха Учите­ля и Братството. Казах си наум: „Тези глупаци, тези идиоти само излагат Учителя и отблъскват външния свят от Братството." Както винаги Учителят дойде за беседата точно в 5 часа. Пяхме, казахме молитвата и седнахме. Учителят ни изгледа и започна: „Тези глупаци, тези идиоти -не се говори така за братята!" Той разтърси неодобрително главата си. Тонът му беше сериозен, строг, но не сърдит. Засрамих се от мислите си и пожелах да си взема урок завинаги. Аз бях може би единствената в салона, която разбра защо Учителят започна беседата си с тези думи."

Сестра Куна П. Христова е запомнила един разго­вор с Учителя: „Един път когато бях в София живеех на квартира в града и за беседите сутрин ставах рано и отивах на Изгрева. Учителят, като чу за сутрешните ми страхове, каза: „Не се плашете, когато идвате от града към Изгрева, вървете по средата на пътя." И добави: „ Всякога, когато има беседа, аз бдя върху пътя и го почиствам, за да няма никак­ва опасност за тези, които идват."
ЧОВЕКОЛЮБИВ

Като се намираш пред някое слабо същество, ти изпитваш известна приятност и колкото и да си силен, ти си готов веднага да помогнеш на това слабо същество. Ти си готов доброволно да му помогнеш. И като помогнеш, изпитваш в себе си едно вътрешно разположение. Бог постъпваше така. Бог мине край някого и му казва: „Всичко ще се оправи!"

УЧИТЕЛЯТ

Записал съм един подробен разговор на брат Михаил Ангелов от Варна. Ето го: „Бях чул за Братството и познавах някои от братята, но още не знаех нищо за идеите му и за живота в него. Един ден братята Араджиеви ми казаха: „В Търново ще има събор. Ще те заведем и ще те срещнем с Учителя. Точно по това време аз бях изпаднал в една душев­на безпътица, чувствах вътрешно смущение и търсех смисъл в живота. Бях голям християнин. Стреснах се да отида в Търново на събора, понеже не познавах нито Учителя, нито братята. Но по настояване на Араджиеви, реших да отида -те ми казаха, че всичко ще се уреди. А имах и нужда от някаква опора, защото бях в такова състояние, че търсех начин да туря край на живота си. Като отидох в Търново, видях на събора много хора, облечени в бяло, но мене ми беше черно на душата. В града пристигнахме в петък, а съборът щеше да се открие в неделя. Брат Иванов, който беше ръководител на Братството във Варна, беше отишъл в Търново преди нас. Като ме видя, каза на братята Араджие­ви: „Защо сте довели тоя човек, той е още нов, а тука идват улегнали братя?" Мен ми стана много мъчно и исках да си отида, но Араджиеви ме задържаха. Иванов повдигна въпро­са за мене пред ръководителите от цяла България и те каза­ха, че аз не мога да остана на събора. Рекоха ми да си взема веднага багажа и да замина за Варна. Аз не им отвърнах нищо, но си помислих, че няма да се върна във Варна, а ще отида на моста на Янтра и ще се хвърля в реката. Така си мислех аз в себе си. В това време дойде брат Савов от София и като му разправих за състоянието си, без да го познавам, той ме посъветва: „ Брат, не ги слушай ръководителите, а иди лично при Учителя и той ще те приеме." Започна да ми гово­ри за него и аз си казах: „Ако този Учител е Христос, той ще познае моето вътрешно състояние, ще види силното ми желание да остана тук, ще разбере душевното ми противоречие и ще ми помогне. Ако не ме приеме и не ми помогне, моята работа е свършена." Савов ми каза: „Днес ще постиш и вечерта ще отидеш при Учителя. "Аз се съгласих. В себе си отново помислих: „Ако Учителят е Христос, той ще ме разбере и ще ме приеме." Отидох на лозето, не ядох цял ден и прекарах в размишление и молитва, макар че още не знаех да се моля. Надвечер тръгнах да се срещна с Учителя и като наближих колибата го видях да идва срещу мене. Ка­то го гледах, съзрях в лицето му такова бащинско израже­ние, сякаш то сияеше в светлина. Аз бързо се отправих към него, целунах му ръка и почти проплаках: „ Учители), братята ме пъдят оттук, а аз искам да остана." Той ме погледна кротко и ми рече: „Остани, съборът ще се открие в неделя." Повече не добави никакви думи за утешение, но щом ми каза това, аз вече се успокоих. Отидох при братя Араджиеви и им съобщих, че Учителят ми разреши да остана. Те се зарадва­ха. В това време сърдито ме срещна Иванов: „ Кой ти позволи да отиваш при Учителя! При него се ходи само с разрешение!" И пак ми нареди веднага да си отивам. Повечето братя от Варна бяха на моята страна. След като Учителят ме беше приел, аз не послушах Иванов и останах. Сега бях вече спокоен. Сутринта преди събора станах рано и всичко ми се видя много тържествено. Заедно с братята и сестрите пос­рещнах току-що изгряващото слънце. Прочетохме общо молитвата. След това насядахме на тревата. Аз седнах до брат Христо Араджиев и все се криех зад него, за да не ме види Учителят. Беседата беше на тема „Ученикът, който чакал пред вратата на училището, за да бъде приет за уче­ник. Чака да чуе думата на професора, приет ли е или не е приет." Това беше първата беседа от „Свещения огън". Учителят започна: „Вчера дойде един млад брат от Варна и ме пита: „ Учител!о, искам да уча при тебе, да следвам твое­то учение." Аз го изслушах и помислих: „Чакай да видя как­во ще рече Господ за този брат?" Господ ми каза: „Щом аз съм го пратил при тебе, ти го приеми." Кой съм аз да не го приема? "След това Учителят продължи беседата. Аз се сра­мувах и се криех зад гърба на брат Христо, но вътрешно ми беше радостно и весело, че съм приет в школата на Учителя. Като свърши беседата, всички се втурнаха към мене и почнаха да ме прегръщат."

Един брат направил малко прегрешение и всички го укорили - това било на лагера в Търново. Когато Учителят отново отишъл в града на събор, лично поканил обвинения брат да дойде и той. На събора се провеждали наряди за молитва, но никой не искал този брат да бъде в неговата група. Тогава Учителят го повикал и сам отишъл с него в градината да си направят молитвата.

На Изгрева една сестра казала на Учителя, че ще отиде на Витоша, за да може да се уедини в съзерцание сред природата и да размишлява. Качила се до Черни връх, но като се връщала паднала гъста мъгла и тя изгубила пътя в гората. Лутала се насам-натам и се объркала още повече. Решила да се помоли на Учителя да й покаже пътя. Направи­ла молитвата и изведнъж видяла Учителя пред себе си. Тя много се зарадвала и го попитала откъде е дошъл и как я намерил. Той я превел през мъглата в гората, извел я на пътя, показал й посоката, в която трябва да върви. Още когато Учителят дошъл при нея, тя му целунала ръка, което показва, че той не бил видение, а е бил материализиран. Сестрата си помислила, че Учителят ще върви с нея през целия път. Но за нейна изненада след малко той изчезнал. Когато се върна­ла на Изгрева, отишла при Учителя и му разправила случая. Той се усмихнал и казал: „Винаги когато се намирате в затруднение, обаждайте ми се с молитва и аз ще ви помогна." Има много такива примери в живота на Учителя.

Друга сестра изпаднала в много тежко положение от неразрешени лични въпроси, срещала непреодолими спън­ки и противоречия в себе си. В това състояние тя отишла на полянката на Изгрева и седнала под навеса. Било късно вечерта. Тя се чувствала изоставена и самотна, страдала, че никой не мисли за нея и не влиза в положението й. Така прекарала повече от час и половина в скръб и плач. Към 11 часа вечерта откъм чешмата със зодиака, която беше на входа на полянката, се задала светлина от електрическо фенерче. Сестрата познала фенерчето на Учителя по ос­ветяването, но не допускала, че самият той идва към нея. Изненадала се, когато светлината се отправила право към нея и видяла, че е дошъл Учителят. Той приближил до нея, осветил я с фенерчето и без да й продума си отишъл. Тогава състоянието й се променило и тя се упрекнала за заблуждението си, че никой не мисли за нея. Тя разбрала, че Учителят вижда страданията на хората и на всички помага. Учителят виждаше нуждите на всички същества и често по невидими пътища помагаше, без дори те да разберат.

Бедна жена с няколко деца и без работа била много измъчена и като не намирала изход от положението, решила да изпие сода каустик, за да умре и да се отърве от неволите си. Тя наляла отровата в една паница и тъкмо се готвела да я изпие, при нея влязъл човек, взел съдината от ръката й и попитал: „Какво искаш да правиш? Защо искаш да умреш?" Тя му отговорила, че е без работа и без средства, че няма как да изхранва децата си, отчаяна е от всичко и затова е реши­ла да сложи край на живота си. Човекът й казал: „Твоята работа ще се оправи и положението ти ще се измени." И действително след тази тайнствена среща тя си намерила работа и се спасила. Един ден случайно дошла на Изгрева и видяла Учителя. Веднага разбрала, че той е бил човекът, който я спасил и е помогнал да се оправят работите й.

Друг подобен случай. Един брат от София изпаднал в голяма мъка и вътрешна борба от неразрешени свои въпроси. Той отишъл на Витоша, към Драгалевския манас­тир, където имало гора, да си поплаче насаме и чрез молит­ви и размишления да потърси начин да излезе от мъчнотии­те, в които е попаднал. Така и направил. В гората се уединил, отдал се на мъката си далеч от хората, като си мислел, че не го разбират. По едно време, за негово голямо учудване, видял, че Учителят идва при него. Стреснал се и го запитал: „Учител1о, как ме намерихте? Аз се скрих тук далеч от хората, за да опитам да се справя с мъката си." Учителят му рекъл: „Това е задача, която ти сам трябва да разрешиш." И добавил: „ Еди-кога си, каквото ти се случи, аз ти го създадох пак като задача." Припомнил му ред противоречия от живо­та му, които е трябвало да разрешава, като му казал, че все той му ги е създал. Накрая пояснил: „Трябваше да ти дам урок, за да научиш известни неща, които трябва да знаеш. И това мъчение, което сега преживяваш, аз ти го създадох."

Една година с двете от децата си бях при Учителя - разказва един брат. - По това време голямото ми момче беше войник в Русе. Като си вземах сбогом, той ми каза: „ Няма да си отиваш в село, а ще заминеш веднага в Русе. Там ще искаш да преместят момчето ти на друго място." Аз от­начало упорствах и отказвах да замина, като обяснявах на Учителя: „ Как с жена и две малки деца ще отида в Русе? " Но той ми повтори строго и категорично, че трябва да тръгна. Каза ми също, че там ще намеря брат Георги Димитров и той ще ми помогне. Послушах думите на Учителя и заминах за Русе с жената и децата си. Отидох веднага в казармата. Помолих часовоя, който стоеше на вратата, да извика моето момче Иванчо и той го повика. Иван пристигна със сълзи на очи. Попитах: „Какво има и защо плачеш?"Той ми разказа, че бил намислил тази нощ да се убие, защото вършил някак­ва нелегална работа и като го хванат, може да издаде другарите си. Аз му се скарах и му рекох да не му минават такива мисли, че нещата ще се оправят. След това отидох при брат Георги Димитров и му разказах всичко. Оказа се, че друг брат бил полковник в този полк. Г. Димитров отиде при него и му разказал, че Учителят е поръчал да изведе .това момче от казармата. Полковникът бил в дома си и по телефона наредил в казармата да му доведат сина ни. Някол­ко войници го докарали под стража. Полковникът пуснал войниците да си отидат в казармата, а Иванчо задържал при себе си като ординарец. По такъв начин го спаси." Това би­ло преди 9.1Х.1944 година. След 9.1Х. този брат, полковни­кът, изпаднал в немилост и военен съд го осъдил на смърт. Тогава брат Руси и Иван се застъпили за него, като казали, че е помогнал, когато Иван бил обвинен в нелегална работа. Успели да оставят полковника на доживотен затвор. След известно време бил помилван и освободен. Така Учителят спасил два живота.



При Учителя дошла една обляна в сълзи студентка. Той я оставил половин час да поплаче и като се успокоила я попитал: „Какво има, защо плачеш?" Тя обяснила: „Бях не­що. разстроена, заведоха ме в болницата и лекарите ме обявиха за луда. След известно време ме пуснаха и сега ме е срам от хората, защото ще ми кажат, че съм луда, а аз не съм!" Учителят й рекъл: „Не се безпокой, всички хора, кои­то са вън от рая, са луди. Ако ти каже някой, че си луда, ти му отговори: „И ти си като мен!"

По време на бомбардировките през 1943 г. един брат бил наблюдател в метеорологичната служба в София. Понеже бил много ревностен при изпълнение на службата си, когато трябвало да прави наблюдения не се съобразявал с това, че имало въздушна тревога и не гасял лампите. Германците забелязали, че свети по време на тревога и взели това за сигнал за противниците. Арестували го и се готвели веднага да го разстрелят. В този момент притичал един български майор и застанал между германците и Игнат - така се казвал братът-набл1одател. Майорът им казал, че има български съдилища, които ще го съдят и го закарал в един участък. Братът обяснил, че не е давал сигнали, а си е гледал служебните задължения и го освободили. По същото време Учителят е бил в Марчево и точно в този час започнал да пи­та къде е брат Игнат и какво прави. В продължение на двай­сет минути говорел все за него и насочвал мислите на всич­ки към брата-метеоролог.

Записал съм разказа на цигуларя Петър Камбуров: „През 1919 г. пътувах от провинцията за София, за да си заверя студентския семестър. Това беше през месец февруа­ри, в една тежка зима с дълбок сняг и студ под минус 20 градуса. Влакът пристигна на софийската гара към 4 часа след полунощ. Имаше още няколко часа, докато се съмне. Всичко беше сковано в мраз и лед. Отидох на улица „Опълченска", където живееше Учителят, като си правех сметка, че там все още може да има някой буден. Но когато пристигнах, всичко беше тъмно и аз не посмях да почукам на вратата. Реших да чакам, докато светне някоя лампа. Но студът беше толкова голям, че поседях едва половин час и почувствах, че замръзвам. Тръгнах да почукам, но се при­тесних, че ще събудя Учителя и само допрях дръжката на вратата. Щом я докоснах лампата на Учителя светна и след малко той тихо дойде до пътната врата и ми каза: „Не бива да стоите навън, ще замръзнете." Аз изживях един върховен момент, в който видях как великият човек се отзова на един нищо и никакъв и го прие в студената нощ. Помислих си: „Кой друг велик човек би направил това?" Учителят ме заведе долу в столовата, събуди сестрите и им поръча да направят чай да се стопля. Беше неделя и в 10 часа имаше беседа. След нея останах на обяд при Учителя, където се събраха двайсетина души приятели. Трапезата му винаги беше пълна с гости. Вечерта при него също имаше много хора, които си отидоха към девет часа. Учителят се прибра в стаята си, а аз останах да спя на една кушетка в сутерена. В кухнята една възрастна сестра миеше съдовете от вечерята и тананикаше някаква мелодия от Идилията на Учителя. Аз седнах на едно малко столче до печката, взех в ръката си кюмюрената лопата и машата и си представих, че свиря на цигулка. Казах на сестрата: „Ако имах цигулка, щях да изсвиря това, което тананикаш." В това време се чуха стъп­ки от стаята на Учителя и той заслиза по стълбата. Аз съобразих, че може да влезе при нас и хвърлих лопатката и машата в кофата за кЬм1ор, за да не ме свари с тях в ръце. Той застана на вратата и без да влиза ме загледа право в ръцете и каза: „Искаш ли цигулка?" Аз не можех да дишам от вълнение, но сестра Янакиева му рече: „Той беше взел лопатката и машата и си представяше, че свири." Учителят каза: „ Сестра, ела да ти дам една цигулка, да я дадеш на бра­та да си посвири." Тя отиде горе с Учителя и ми донесе цигулка. Аз я взех и се чудех как ще свиря, понеже е късно и ще безпокоя Учителя. Но докато проверявах струните той слезе и ме успокои - да не се притеснявам. Свирих от 9 до 11 часа вечерта. През това време Учителят ми изсвири на няколко части своята Идилия и аз я научих. След това ме накара да му изпълня народни хора и ръченици. На другия ден на обяда го запитах: „Учителю, бях убеден, че Вие знае­те за стоенето ми пред вратата онази сутрин. Но защо не дойдохте да ми отворите, преди да допра ръка до вратата?" - „Такъв е законът на Земята - каза Учителят. - Трябва един да поиска и друг да му даде, трябва един да похлопа, за да му се отвори. Детето трябва да проплаче, за да дойде майка му. Между вземането и даването има хармония. Само когато единият поиска и другият му даде, тогава се проявява любовта. Ако единият не иска, а другият не му дава, тогава любовта не може да се прояви. Това е своего рода насилие. Затова трябва да почукаш, за да ти отворя."
1   2   3   4   5   6   7   8   9


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница