Книга по астрология („Астрология", 1943 г, печатница „Братството"). В продължение на десетилетия събира спомени за Петър Дънов от свидетели на неговия живот



страница4/9
Дата07.05.2018
Размер1.28 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9

Жената на един брат от провинцията, пощенски служител, заболяла тежко. Връщайки се вечерта от работа, той видял това и веднага написал писмо на Учителя, в кое­то разказал за болестта и искал съвет за лекуването. Сложил писмото в джоба си, та сутринта да го прати препоръчано, за да замине бързо. На другия ден като отишъл в пощата на работа, преди още да е пуснал писмото, пристигнала телегра­ма за него. С голяма изненада видял, че телеграмата е от Учителя и в нея той му дава съвет какво да правят с болест­та. Депешата била отговор на писмото, което още лежало в джоба му. Братът благодарил мислено на Учителя, веднага отишъл у дома си, приложил лечението, което той му дал, и в скоро време жена му се подобрила.

На събора през 1921 г. през месец август сестра Тереза Керемедчиева внезапно паднала и изгубила съзна­ние. Туй се случило на двора, пред колибата в Търново. Тя лежала на тревата. Учителят дошъл, направил няколко кръ­га около нея, като гледал нагоре към небето. След това повикал сестра Иванова и й казал: „Аз й помогнах. Стой ту­ка, никой да не идва при нея, след един час ще се върне." След час Тереза проявила признаци на живот и се събудила.

Брат Петко Христов от Шумен бил с трудоваци в Шуменско и след работа замръкнали в едно село. Всички войници и офицери били разквартирувани, само за него не останала квартира. Той отишъл в близката гора да се помоли. Било през зимата. По време на-молитвата му се явил Учите­лят и му казал в коя точно къща да отиде и да пренощува, защото там ще го приемат. Той отишъл в посочената къща, където действително го приели много любезно, като очак­ван гост.

Учителят гостувал у една сестра, чийто син не бил в Братството. Синът се връщал от града и бил с цигара в ръка. Като излязла и го посрещнала, сестрата му казала да не пуши, защото Учителят е в къщата. Но Учителят се обърнал към майката и я помолил: „ Не му се сърди, нека си пуши, той ми е приятел", извадил кутия цигари и ги подарил на сина. Учителят беше за свободата, за това, човек по убеждение да дойде до една идея, а не да му се налага.

Сестра Елена от Търново помни една история от своето семейство:„Като правехме къщата, бяхме задлъжне­ли на една наша сестра, която беше добра сама да ни предложи пари. Притеснявахме се, че не можем да ги вър­нем в срока, защото имахме дългове и към други. Току-що бяхме изпратили Учителя на път за София. Аз си поплаках, а Костадин, мъжът ми, от честолюбие сякаш заболя. Учите­лят схванал нашето положение и се върна от Горна Оряховица. Свари ни смутени и натъжени. Зачудени го попитахме защо се връща, влак ли няма? Той ни отговори: „Не, но вие се смутихте, че сестрата си иска парите." На сутринта сестра­та дойде и каза, че сме задлъжнели и на банката и парите й може да пропаднат. Тогава Учителят й рече: „Аз ще ти ги платя."Тя се засрами и се отказа да иска парите сега. След няколко дни Илия Стойчев повика Костадин да работи в Русе и с първата заплата върнахме дълга си преди срока."

Сестра Славка Кайрекова си спомня: „Бях в София да купувам стока за амбулантната си търговия. Една сутрин отидох рано на Изгрева, на полянката за паневритмия, но нямаше още никой. Повъртях се и тръгнах да си отивам. На връщане при чешмата ме срещна Учителят и ми каза: „Ти си дошла за стока в София и понеже не ти стигат 4000 лева аз ще ти ги дам и след шест дни ще ми ги върнеш." Съгласих се, защото бях ангажирала стока точно за толкова пари. Платих я и заминах за някакъв панаир. За три-четири дни продадох всичко и направих оборот за около 100 000 лева, какъвто не съм правила през цялата си търговия дотогава и след това. Успях да изплатя дълговете, които имах, и да върна навреме парите на Учителя. Разбрах, че с даването на парите той ми е дал и своята благословия за търговията."

По времето, когато преследваха евреите и бяха започнали да изселват някои от тях, Учителят извикал брат Лулчев и му заръчал: „Ще отидеш при царя и ще му кажеш да не позволи нито един евреин да бъде изселен вън от границите на България." Брат Лулчев отишъл в двореца, търсил царя, но никой не знаел къде се намира той. Върнал се при Учителя и му обяснил, че не може да намери царя. Учителят настоял: „Ще отидеш при царя и ще му кажеш каквото ти заръчах." Брат Лулчев заминал втори път и пак никой не го осведомил къде е царят. Върнал се при Учителя и разказал, че отново не успял да го намери. Учителят влязъл в долната стая, останал там пет минути, излязъл и посочил: „ Иди в Кричим. "Брат Лулчев отишъл там и наистина намерил царя, който много се изненадал как са го открили. Лулчев му предал, че Учителят го пратил с поръчение царят да не позволява да изселват евреите вън от България.

Веднъж, когато Учителят бил в Сливен, Братството направило екскурзия до Сините камъни. Майката на Мария М., която била в Братството, много искала да отиде на екскурзията и й било мъчно, че не може, защото била болна­ва и много слаба. Учителят я поощрил: „Ще вземеш едно магаре и ще дойдеш." Тя намерила магаре, качила се на не­го и вървяла лека-полека подир другите. Животното се изморило, почнало да изостава, уморила се и тя, станало й мъчно, че е изоставена след другите. В това време чула някакъв шум зад гърба си, като от вятър, обърнала се и видяла зад себе си Учителя, който минал покрай нея и продължил напред. А до този момент той бил някъде в началото на групата. Сестрата окуражена продължила пъ­тя. След известно време отново изостанала и пак изпаднала в мрачно настроение. Повторило се същото: чула зад себе си шум като от вятър, обърнала се и видяла Учителя, който правел движения, сякаш тласка нещо напред, бързо минал покрай нея, без да й продума нищо. Така тя стигнала до Сините камъни заедно с другите. По-късно, в трудни момен­ти от живота, винаги си спомняла за Учителя, който с жеста си я насърчавал: „Върви напред, аз съм с тебе!"


СКЕПТИЦИТЕ

Казвам, който и да се опита днес да изнесе исти­ната, той всякога ще бъде подозиран. Във вярващите има едно подозрение. Като те чуят да говориш, веднага ще те попитат: „Ти какъв си?" Ако отидеш в една православна църква, ще те попитат православен ли си. Ако си правосла­вен, ще те приемат. Ако отидеш в една евангелистка църква, ще те попитат евангелист ли си. Ако си еванге­лист, ще те приемат. Ако отидеш в една католическа църква, ще те попитат католик ли си. Ако си католик, ще те приемат. Все таки човек трябва да има някакво име, но името не създава човека. Човекът създава името.

УЧИТЕЛЯТ

Такава беше по характер сестра Веселка, че мъчно вярваше. Тя често казваше, дори и пред Учителя: „Аз съм Тома неверни." Съмняваше се и в него. Но дълбоко в себе си имаше желание да се случи нещо, което да я убеди да вярва в Учителя. Тя споделяше, че сама пращала такава мисъл на Учителя с думите:



„Ти си Учител и разполагаш с възможности, можеш да ми дадеш някаква опитност да повярвам." Една година, като била на Изгрева по време на събора, присъствала на беседа. Учителят стоял зад катедрата и говорел. Сестрата си казала наум: „Много хубаво приказваш, но аз все пак се съмнявам." В този момент изведнъж от очите й сякаш паднало перде и тя видяла Учителя в огнено кълбо, самият той целият греел като слънце. Косите му били като слънче­ви лъчи, брадата му излъчвала сияние, обагрено в най-различни цветове. От лицето и цялото му тяло избликвала и вибрирала светлина. Сестрата си помислила, че това е някак­ва халюцинация, потъркала си очите, да не е задрямала, до­ри се ощипала, за да се събуди. Но картината не се променя­ла. През цялото време Учителят кротко я гледал, без да спира беседата си. Сестрата огледала другите около себе си, но разбрала, че те не виждат същото. Колко време е продължило това тя не може да определи. После картината се изгубила и сестрата видяла Учителя така, както всички го виждали. Помислила си: „Това е някаква халюцинация." В този миг Учителят погледнал право към нея и леко се усмихнал. Когато сестра Веселка отишла при него и му раз­казала преживяването си, той се засмял: „Още ли си невер­ни Тома?"

На една друга беседа, докато Учителят говорел, човек от публиката си помислил: „Ама че шарлатанин, а!" Понеже Учителят минавал от въпрос на въпрос, думите му се сторили шарлатанство. Учителят го погледнал право в очите и казал на всеослушание: „Аз не съм шарлатанин и мошеник, а отговарям на въпросите на присъстващите." Човекът, който си помислил това, потънал в земята от срам. Той сам ми е разправял този случай.

Един брат от провинцията, който не бил виждал Учителя, много искал да го срещне, но нямал пари, за да дойде в София. Той имал богат съсед, чието момче се разболяло тежко и според лекарите било обречено на умира­не. Съседът поискал от нашия приятел, който тогава бил и кръстниковист, да го заведе при Учителя. Приятелят ни отговорил, че няма пари. Богатият човек му обещал да пла­ти всички разноски. По това време Кръстников беше издал една книга, в която беше подредил по класове всички духов­ни хора и на първо място беше поставил себе си, а Учителят - по-долу. Братът взел тази книга със себе си и си помислил със съмнение: „Ако Дънов е действително Учител, аз ще държа книгата в ръката си, той ще ми я поиска, ще отвори точно на мястото, където пише за него, и ще прочете." Тръгнал от Хасково и с богатия си съсед дошъл при Учите­ля. Когато влезли в двора на„ Опълченска" 66, където живее­ше Учителят, имало голяма опашка от хора, които чакали да бъдат приети. Двамата си казали: „При толкова много хора кога ли ще дойде нашият ред?"Малко след като разменили тези думи, Учителят се показал на вратата и за тяхна почу­да наредил: „Нека двамата от Хасково дойдат при мене." Влезли крайно учудени. Учителят посъветвал бащата на болното момче какво да прави, за да го излекува. След това се обърнал към нашия приятел и смеейки се го запитал: „Ти какво искаш?" Посегнал, взел книгата от ръцете му, отво­рил точно на страницата, на която пишело за него. Прочел, пак се засмял и му върнал книгата. От този момент хасковецът стана наш ревностен брат.

Някакъв студент, който чул за Учителя, решил да отиде на Изгрева, за да се подиграе с него. Със своята скри­та мисъл влязъл в салона по време на беседа, но изпаднал в паника като усетил, че една мощна сила го подела сякаш на ръце и го изхвърлила навън. Нямал време да разбере как станало това.

В първите години от дейността на Учителя, тъкмо да започне лекцията в един провинциален град, на вратата на салона се изправил някакъв човек и се разкрещял: „Ей, ти ! там на сцената, защо заблуждаваш хората, че има някакъв Господ? Никакъв Бог не съществува, ти си въобразяваш!" Учителят спокойно отговорил: „Аз ще ти докажа, че има Господ!" - и започнала сказката. Докато говорел, не се слу­чило нищо особено. През нощта, като си легнал човекът заспал, но се събудил от ужас - леглото му се движело из стаята заедно с него. Той си разтъркал очите, да не е сън, но се убедил, че е буден и веднага се сетил за думите на Учите­ля: „Аз ще ти докажа, че има Господ!" Мъжът започнал да се моли: „Моля ти се, господин Дънов, вярвам, че има Господ!" След тези думи креватът се прибрал на мястото си. Човекът не могъл да заспи до сутринта и още рано отишъл в хотела, където бил отседнал Учителят, за да му каже: „Извинете, г-н Дънов, вече повярвах в Господа." После му разказал какво е преживял през нощта.

Слави Камбуров е брат на Никола и Стефан Камбурови. Никола и Стефан бяха в Братството, а Слави беше широк социалист и материалист по убеждение. Един ден той се заканил пред братята си: „Само да се срещна с вашия Учител и на бърза ръка ще го оборя." Той мислел, че Учителят е някакъв книжник като него и с диалектически спорове можел да го обори. Един ден, когато Учителят отишъл в Стара Загора, там били и тримата братя. Отишли при него и Слави влязъл с надутостта на учен, който има амбицията да опровергае Учителя. Учителят го приел и повел с Него научно-философски разговор за четирите степе­ни на съзнанието и за четвъртото измерение. Слави Камбу­ров не бил чувал за тези работи и се объркал, не успял на ни­що да възрази. Учителят му говорил повече от два часа. От този момент Слави влязъл в Братството и даже е държал сказки и писал статии за Учителя и окултната наука.

Като офицер брат Т. Б. бил на фронта и трябвало по важна работа да си дойде в София. Историята ми разказа самият той. Отишъл при генерала да му разреши отпуск, за да си дойде. Генералът щом го видял му казал: „Ти си добър офицер, известен си в цялата артилерия, но не мога да ти се начудя как си се увлякъл по тоя Дънов?" След това генера­лът отправил няколко заканителни думи срещу Учителя, като добавил, че ще се справи с него... Надсмял се: „Нима мислиш, че той знае какво говоря аз?" Братът отговорил: „Да, аз вярвам, че той знае какво Вие говорите сега.",, Аз ти се чудя на ума - казал генералът, - но хайде, върви на добър път!" Братът дошъл в София и се срещнал с Учителя. След като говорили дълго по свои работи, братът тръгнал да си отива, но бил изненадан, че Учителят - дотогава весел и добре разположен - изведнъж станал сериозен и дори строг: „Кажи на твоя генерал, че аз зная всичко, каквото говори, и да си затваря устата, защото може да му се случи нещо." Като се върнал на фронта, братът се представил на генера­ла. Той най-напред го попитал: „ Е, ходи ли при твоя Учител? "

Братът отговорил: „Да, ходих и без да му кажа нищо, той ми рече да Ви предам, че знае всичко, което сте ми говорили, и да Ви предупредя друг път да не се отнасяте така, защото можело да Ви се случи нещо лошо." В този миг генералът се сепнал, отдръпнал се някак си и поискал потвърждение: „Нима наистина знаеше какво съм ти говорил? "„Да - повто­рил братът, - без да му кажа нищо, той ми заговори с много строг тон за Вас." Оттогава генералът никога не говорил пред брата против Учителя. След една година умрял от сърдечен удар.



Цигуларят Петър Камбуров имал едно вълнуващо преживяване: „Беше през 1921 година. Получих съобщение от пловдивските братя да отида в града им, където Учителят ще изнесе във военния клуб лекция за гражданите. Във вла­ка се срещнах с ямболци и с бургазлии, а в Пловдив ни разквартируваха по къщите на братя. На другия ден салонът беше претъпкан с хора. Аз бях с няколко приятели в среда­та на редовете. Беседата си, която беше на тема „Влияние­то на светлината върху телата", Учителят започна с думите: „Когато някои материални предмети стоят в изба, където слънчевата светлина не влиза и температурата е под нула градуса, те са в замръзнало състояние и в тях няма никакъв разлагащ процес. Но ако се пусне слънчевата светлина да проникне в тази изба, тогава предметите почват да се разла­гат и да миришат. Същото може да се каже и за човешките мозъци. Когато проникне в тях Божествената светлина и топлина, те отначало почват да се разлагат и миришат, докато туй, което в тях се разлага, изчезне и остане онуй, върху което може да гради Божественото." Като каза Учителят това, млад мъж скочи, стъпи на един стол и изви­ка: „Господа, човекът, който стои на сцената, е черен магьосник. Той умори майка ми, не го слушайте!" След това си седна - беше през два реда пред мене. Учителят продъл­жи да говори. Аз забелязах, че след като каза тези думи и седна, лицето на човека се измени, ръцете му се изкривиха, започна да прави гримаси и изпадна в конвулсии. След това пак се изправи на стола и се провикна: „Господа, аз дълбоко съжалявам за думите си, които казах преди малко. Човекът, който е на сцената, не е черен магьосник, а е светия. Не мо­га повече да остана в салона, защото Христос ме пъди оттук! Дълбоко съжалявам за думите си и искам прошка!" Чове­кът слезе от стола и излезе. В салона настана смут, чуваха се думи за и против Учителя. Редакторът на вестник„ Юг"също се качи на стол и извика: „Господин Дънов, тези теории ги проповядвайте в Патагония, а не между нас! "Друг се обади за друго, подвикнаха трети и четвърти, в салона се вдигна голяма врява. Учителят стоеше на сцената и спокойно слушаше. По едно време си вдигна ръцете, публиката се умири и той продължи. Беше вече към края на беседата. В един момент се чу глас откъм задната врата на салона - бе­ше съшият мъж, когото Христос изпъди. Той извика:,, Госпо­да, ако ние приемем и приложим учението на този човек, на този Учител, светът и животът на Земята в 24 часа ще се променят!" След думите му Учителят продължи:,, Аз мога на всеки от вас да кажа кой какво мисли и какво чувства в дадения момент." Тогава един поп скочи: „Аз искам да ми кажеш какво мисля!" С думите му целият салон се развика, вдигна се голяма врява и вече нищо не можеше да се чуе. Настана пълен безпорядък, а вътре сигурно имаше 2000 души. Една сестра се втурна напред, за да защищава Учите­ля, но други я блъснаха и тя залетя. Аз се обадих да кажа не­що за Учителя, но една голяма ръка се стовари върху глава­та ми, събори шапката ми и чух: „И ти ли си от тях!" Най-после Учителят успя да вземе думата: „Приятели, мога да кажа всичко на попа, мога да кажа всичко на всички ви, къ­де е вашето благоденствие мога да ви кажа. Вие постъпихте ли по правилата на благоразумието? Аз приемам всички хули, които изсипвате върху мен и благодаря за тях. С тях аз ще наторя моите ниви и градини, а на вас оставям моята Л1обов." Като каза това, Учителят си тръгна.
До тук

ЗЛОЖЕЛАТЕЛИТЕ

Христос казва: „Блажени сте, когато ви гонят, защото голяма е вашата заплата на Небесата." Ще ви обясня дълбокия смисъл на тези думи: като посеете едно житно зрънце, то започва да гние - нападат го много врагове-микроби, но щом излезе нагоре, към светлината, огрее го слънцето, враговете му се разбягват. Следовател­но и вас трябва да ви гонят, за да излезете нагоре. Христос като казва:„Блажени гонените!", подразбира, че блажени са онези, които израстват, пущат коренчета, листа, цвето­ве, плодове, защото голяма е тяхната заплата, когато дойде Господ и намери узрели техните плодове.

УЧИТЕЛЯТ

Било по време на един от съборите в Търново. Появили се много оси, които смущавали братята и сестрите по време на храна. Един ден Учителят като гледал как осите нападат хората по масите и из двора на вилата, направил някакви движения и произнесъл думи и формули. За минути всички оси от масите и двора се събрали на едно място и застанали като мъртви. Учителят ги побутнал, но те сякаш не проявявали признаци на живот. След това той направил други движения и изрекъл други думи, от което осите се размърдали, хвръкнали, избягали и повече не се появили през цялото лято. След тази случка Учителят заявил: „Мога да направя същото с всички врагове на Братството, но не искам."

В последните дни на друг събор през 1922 г. Учите­лят се беше приготвил и трябваше да си тръгваме към 10 ча­са сутринта. Но малко преди това той спря и се обърна към нас: „Идете си, аз ще дойда сам." После седна под беседка­та, подпрян на чадъра, който почти всякога носеше със себе си. До дома му трябваше да го придружат други хора, които искаха да го почакаме. Но като разбрахме, че това не е по желанието на Учителя, си тръгнахме. Учителят остана сам под беседката. Повикал брат Ватев, който щеше да нощува в колибата, и го предупредил: „Като дойдат, не се противи, отвори им навсякъде да разгледат!” Братът не разбрал кои ще идват и защо така му говори Учителят, но след няколко минути видял, че войска огражда колибата. В двора влязъл офицерът Харлаков с няколко войника и попитал: „Къде е Дънов?" Братята нищо не отговорили, а Учителят седял на мястото си. Офицерът грубо поискал да види тайната стаич­ка, за която поповете били разгласили, че там се вършат безобразни работи. Братята Ватев и Ковачев отворили стаичката, в която влизахме със свещен трепет само за молитва. Пред офицера се разкрила духовната мистична обстановка, подредена с изтънчен вкус. Осветена от седем кандила, които денонощно горяха, пред него сякаш засияла голямата величествена картина с образа на Бога. При тази гледка офицерът се почувствал недостоен да прекрачи прага. Надникнал от вратата, навел глава и си излязъл. Приближил беседката, изправил се пред Учителя и го попитал: „Ти кой си?"„Аз съм Дънов" - му отговорил Учителят. „Ти си арестуван! - му рекъл офицерът и го повел с войниците към казармата. Ние се бяхме прибрали и вече се събличахме за лягане, когато братята от колибата дотичаха изплашени и съобщиха: „Учителят е арестуван!" Костадин се облече на­бързо, повика брат Иван Деветаков и Костадин Петков и отидоха в казармата. Успели да влязат в канцеларията безпрепятствено и видели Учителя седнал на едно кресло, а до него братята Ковачев и Ватев. Костадин казал на адЬтанта Харлаков: „Господин Дънов ми е гостенин и вие нямате право да го арестувате." Какво друго са разговаряли не зная, но Учителят и братята си дойдоха веднага. На другия ден някои от братята си заминаваха по домовете, понеже събо­рът беше свършил, и идваха да се сбогуват с Учителя. Ние с Величка Ватева и Величка Стойчева бяхме приготвили ху­бав обяд за всички. Тъкмо бяхме насядали край масата и по обичая си казвахме молитвата, брат Деню Цанев дойде задъхан от бързане и предупреди: „Учителю, веднага трябва да си заминете от Търново, иначе ще Ви изпратят по етапен ред." Без да е взел една хапка от обеда, Учителят събра багажа си и бързо се приготви за тръгване. Предаде ми тефтерчетата и други неща, които винаги носеше със себе си, и ми каза да му ги върна, когато отново се срещнем. На тръгване аз и сестрите се разплакахме от притеснение. Учителят се изправи пред нас и ни запита: „Защо плачете? Запазете вътрешния си мир и за нищо на света не го нарушавайте и на парчета да ви късат." След като го изпратихме, никой вече нямаше желание да се храни. До вечерта прекарахме в разговор за Учителя. На другия ден разбрах­ме, че той си е заминал за София спокоен и весел. Но оттогава правеше, съборите в столицата и нямаше желание да идва в Търново." Споменът е на сестра Елена.

В разговор с Учителя един брат го запитал: „Можеш ли да излекуваш болни, за които лекарите са определили, че са неизлечими и обречени на смърт?" Учителят му казал, че може. Това станало също в Търново. Тогава братът отишъл в Търновската болница и обяснил на лекарите, че иска да му посочат един болен, обречен на смърт, според тях. Уверил ги, че Учителят обещал да го излекува, какъвто и да е случаят. Имало едно момче, което според лекарите след два часа щяло да умре. Но когато братът се приготвил да откара момчето при Учителя, един от лекарите се намесил с тънка­та сметка: „Ами ако той действително излекува болното момче, какво ще стане с нас, с нашия авторитет, след като определихме, че болестта му е неизлечима?" Лекарите се замислили и отказали да дадат момчето, което след два часа умряло.

Свещениците непрекъснато създаваха неприятнос­ти на Учителя. Под техен натиск на един събор дошъл офицер и му казал, че властите забраняват да говори на откри­то - можело, но само в салона. А хората били много и сало­нът не ги побирал. Учителят държал беседата на една поля­на и говорел на тема „На открито и закрито", като доказал, че са били на закрито. Изпратеният офицер останал доволен от беседата и дори му благодарил.

Когато започнаха да излизат новите книги на Мория под общо заглавие „Агни йога", някои приятели попита­ли Учителя какво представлява това учение. Той отговорил накратко, че това е старо учение и не е пригодено за съвременния свят. Брат Лулчев беше във връзка с Мория. Казвал го е лично на мене, казваше ми още, че Мория го е посещавал, и че Мория и приятелите му били във война с Учителя. Въпреки това Лулчев продължаваше да поддържа връзка с него. Веднъж Мория му дал ред окултни символи, които Лулчев начертал по вратата на бараката си на Изгре­ва. Учителят извикал една сестра и й възложил: „Иди да кажеш на Лулчев да махне тези символи от вратата си, защото - Изгрева ли иска да разруши!" Сестрата му предала, Лулчев послушал и ги махнал. Така Мория опитал да напра­ви пакост на Братството и на делото на Учителя.

Учителят бил във Варна и една сутрин излязъл с група приятели да посрещнат слънцето на Ташлъ тепе. Като се връщали към града, двама полицаи, подтикнати от свещениците, поискали да го арестуват заедно с цялата група. Повечето от хората се разбягали. В това време се намесил един наш приятел, офицер - Н. Гръблев, който искал да спаси положението, но станало така, че отклонил Учите­ля и се наложило да минат направо през лозята. Там стражарите арестували Учителя и го повели към градоначалството. По пътя минали покрай къщата, където Учи­телят бил на квартира, и той помолил стражарите да му раз­решат да се отбие и да си вземе друга шапка, понеже бил със старата. Но полицаят не му позволил, а го ударил с прикла­да на пушката по гърба и му извикал да върви напред. Като научил това, Гръблев поръчал на адютанта на началник-гарнизона да следи какво ще се случи с този полицай в продължение на един месец. Не минали и трийсет дни и адютантът му съобщил по телефона в граничната застава, където служел Гръблев, че същият този стражар бил убит на един селски събор - опитвал се да разтърве двама биещи се. Когато Учителят се явил при началника, той му казал, че иска само да го види, бил много любезен и го освободил веднага.
1   2   3   4   5   6   7   8   9


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница