Книга по астрология („Астрология", 1943 г, печатница „Братството"). В продължение на десетилетия събира спомени за Петър Дънов от свидетели на неговия живот



страница6/9
Дата07.05.2018
Размер1.28 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9

Много тежко болен бил брат Койчо от Казанлък, лекарите вдигнали ръце и казали, че не могат да помогнат. Тогава той още не бил наш брат, но жена му била в Братство­то. Тя го молела да отиде при Учителя, като го убеждавала, че той ще му помогне, но Койчо бил настроен зле към учението и не искал да иде. Когато разбрал, че вече никой не може да му помогне, решил да се обърне към Учителя. Сестрата му разказала за тежкото положение на мъжа си и той заръчал: „ Нека да си мие краката до над коленете по три пъти на ден с много топла вода, да пие топла вода и да яде лимони." След известно време от това болестта му минала и той станал ревностен брат.

Олга Славчева разказва, че дъщерята на една сест­ра заболяла от отравяне на кръвта. Имала чести и нетърпи­ми болки. Лекарите я подложили на строга диета от сокове на зеленчуци, домати и плодове, но положението се вло­шавало, кризите ставали все по-чести. Тогава майката отиш­ла при Учителя, който й казал да дава на дъщеря си горещо мляко и варена царевица. Болната пила горещо мляко и яла варена царевица и за три дни напълно оздравяла. След месец лекарят плахо позвънил, у тях и попитал как е дъщерята. Майката радостно отговорила, че е оздравяла напълно и преди няколко дни се е сгодила.

Жена била болна от рак в белите дробове. Заради нея сестра от Братството попитала: „Учителю, няма ли лекарст­во за тази болест?"Той отговорил: „Само едно ухапване от кобра може да помогне." С това изразил мисълта: болестта е толкова силна отрова, че само подобен яд може да я неутрализира.

Последици от една небрежност описва Д-ски, наш брат: „С мой приятел пътувахме с лека кола, която беше открита. Времето беше студено. Когато се върнахме в София, бяхме настинали и някой беше препоръчал на приятеля ми да се намаже с бензин, за да сгрее тялото си. Той се натрил, но не съобразил, че седи до горящата печка и пламнал, от кое­то кожата му обгоряла. Извикаха най-видните лекари от София, но в края на краищата те казаха, че положението е безнадеждно, и че в най-скоро време може да умре. Тогава приятелят ми изпратил друг брат при Учителя да го запознае със случая и да го пита какво да се прави. Учителят му дал някакъв мехлем и заръчал да си намаже тялото няколко пъти и кожата ще се възстанови. Като направи това, приятелят ми почувства облекчение, а след седмица напълно оздравя. Лекарите, които предричаха, че ще умре, като го видяха здрав, се чудеха как е станало. Тогава братът казал на излекувания: „Понеже ти се спаси от явна смърт, трябва да платиш." Боледувалият беше богат човек. „Колко трябва да платя? - попитал той.- Пет-десет хиляди лева достатъчни ли са?"„Не - казал нашият брат. - Понеже се спаси от явна смърт, а имаш пари, ще дадеш 30 хиляди за Братството." Взел парите и ги внесъл в братската каса.

Друг интересен случай за излекуване ми го разпра­вя сестра Милева и се отнася до един брат, служител в някаква фабрика. Там той получавал голяма заплата, имал доста средства и семейството му живеело щастливо. Но се разболял, болестта му продължила цяла година и човекът отивал от зле към по-зле. Управата на фабриката го предупредила, че няма да му плащат повече от година и ще го уволнят. Като му съобщили това, той изпаднал в отчаяние. Много лекари го лекували в този промеждутък, но никой не могъл да му помогне. Тогава той помолил сестра Милева да пита Учителя какво да прави при това положение. Учителят поръчал на сестрата да се върне и да запита болния може ли да пожертва голяма сума за бедните, да купи за тях дрехи, обуща, брашно, дърва? Ако реши да стори това - да го направи и да съобщи на Учителя. Братът отделил доста па­ри и купил много неща за бедните. Тогава Учителят заръчал да му предадат: „ Нека сега вземе черна ряпа, да я настърже на ренде и да изстиска сока. Количеството да е около една чаена чаша. Този сок от ряпата да се затопли добре и болният да го изпие." Всичко било направено както предписал Учителят. Болният изпил сока и на другия ден се почувствал по-добре, а след седмица окончателно оздравял. Тогава сестра Милева предложила на Учителя: „ Щом това лекарст­во е толкова ефикасно, да го препоръчаме и на други." Учителят обяснил: „На други няма да хване. Пък и братът, ако не беше пожертвал такава сума за бедните,,и на него нямаше да подейства." По този случай Учителят коменти­рал: „Ще знаете, че всяко благо на Земята, което искате да придобиете, трябва скъпо да заплатите за него."

Студенти, последователи на Учителя, се връщали след ваканция от провинцията, от Айтос и Бургас. Те били с по-дълги коси, което ги отличавало от другите младежи. В купето имало още студенти и един възрастен офицер. В разговор по пътя другите младежи с обидни думи започнали да се подиграват на последователите на Учителя. Тогава офицерът станал, отворил прозореца и извикал: „Само още една лоша дума Да чуя от някого за господин Петър Дънов - Учителя - веднага ще го изхвърля през прозореца. После започнал да им говори за него, като разказал случай със собственото си дете. Офицерът имал единствено дете - мо­миченце, което заболяло от неизлечима болест. Той бил материално добре и го водил по разни лекари не само в България, а и в Париж, Виена и други големи европейски градове. Но отникъде полза не намерил. Болестта се влошавала от ден на ден. Някои го посъветвали да отиде при Учителя, който помага на всички хора, идващи с пълна вяра при него. Офицерът влязъл при Учителя, коленичил и с плач го помолил да излекува детето му. Учителят бил кратък: „Иди си, детето ти е вече здраво." Офицерът му благодарил, целунал ръка и си тръгнал. Още с влизането жена му казала, че точно когато бил при Учителя, детето се почувствало съвсем добре и бодро. От този ден то напълно оздравяло.

Още един от многобройните си спомени представя сестра Елена Иларионова от Търново: „Преместиха мъжа ми Костадин на служба в Цариброд. При пристигането ни той заболя доста сериозно. Там нямахме никакъв познат, бага­жът ни още не беше дошъл, в хотела беше много неудобно. Съдържателят видя това и се погрижи да ни намери кварти­ра, услужи ни с дрехи, докато пристигнат нашите. Обстановката беше мизерна, а зимата - студена. При това положението на болния ми мъж се влошаваше. Военният лекар Таджер полагаше големи грижи. Бяха се ангажирали и другарите му - офицери, но нищо не помагаше. Успокояваха ме, че поръчали за някакви специалисти, които ще му помогнат, а всъщност бяха решили, че ще мре. При това положение аз не знаех към кого да се обърна, от кого да поискам помощ. Пристигна ни багажът, нагласих на болния леглото, с войника го преместихме и му заговорих: „Направи усилие, Костадине, да станеш. Сега никой не може да ни помогне, освен Бог!" През нощта сънувах, че трябва да се отнеса за съвет към Учителя. Тогава знаех само, че живее в София, не го познавах, нямах адреса му. Написах една отворена картичка - „До г-н Петър К. Дънов - София", и я изпратих. Скоро получих отговор от него: „ Г-н Иларионов не е болен, той има задължение в живота. Аз ще ви помогна." Написахме, че сме съгласни и вместо отговор пристигна сам Учителят. Може да си представите радостта и изненадата. „Господ ме прати - каза той - да ви помогна. Когато размествахте и нагласявахте леглото, госпожата каза на болния: „ Направи усилие да станеш, сега освен Бог няма кой да ни помогне." Тогава Бог ми нареди: „Иди помогни на те­зи хора." С голямо удивление го запитахме как е чул разгово­ра ни, като е бил толкова далече от нас. Учителят каза: „За тия, които чуват и виждат, няма разстояния и прегради." После той прати войника да донесе прясна вода от чешмата. Налях от нея една чаша и той с малка лъжичка подаде на Костадин да пие. След половин час му помогна да стане от леглото, а малко по-късно болният се поразходи из стаята. Костадин се почувства здрав, но беше още много слаб. Учителят го насърчи, че вече може да отиде в казармата, но Костадин не се решаваше. На другия ден той го изведе на разходка до един много висок връх. В това време пристигна лекарят да провери състоянието на болния и като не го намери на леглото възкликна: „Тук е станало някакво чудо!" Остана, за да разбере какво се е случило и кой е гостенинът ни. Като се запозна с Учителя, разговаряха дълго и лекарят се убеди, че има и други сили, извън земните, които помагат. Тогава офицерите поканиха Учителя да им говори. Той държа няколко беседи, от които всички останаха доволни. На една от тях Учителят посочи един офицер: „Например госпожата на този офицер да не му се сърди и да не се заема да го изправя да бъде редовен домакин, защото неговите домашни чувства не са развити." Като се върнахме вкъщи добави: „Това семейство имат едно дете живо погребано. Човек може да е умрял повидимому, но на задния мозък има един център, където е скрит животът. Там като се пипне, познава се дали човек действително е заминал или още е жив."

Разказ на брат Г. Попов от с. Горна Поляна, Тър­новско: „Детето на родната сестра на един брат боледувало от „Свети вито хоро", болест, при която треперят всички части на тялото, не може нито да се върви, нито да се държи нещо в ръце. Момиченцето било водено по всички лекари в Бургас и София, но помощ не получило. Най-после брат Г. Попов го взел и го довел в София, като от моста на „Граф Игнатиев" до Изгрева го носил на гръб. Още с влизането им в двора на Изгрева Учителят отворил прозореца, поздравил ги и ги повикал веднага да влязат. Било през месец април, около Великден. Учителят слязъл от стаята си, поразговарял с тях и накарал брат Попов да отнесе детето у баба Мария и да го сложат на легло. После сам щял да отиде при него. Още когато детето било в двора на Учителя, той го заговорил и го питал как върви училището. То му казало, че е във второ отделение, че се учи добре, но вече няма да може да ходи в клас, защото е болно. Детето било много отчаяно. Тогава Учителят обещал на момичето, че ще му мине и даже утре ще отиде с тях на Витоша. Георги Попов не повярвал на ушите си, но Учителят само го погледнал и братът разбрал, че той е прочел недоверчивите му мисли. В квартирата на баба Мария Учителят накарал да стоплят вода, измил лицето на детето с топла водичка и му дал да пие от нея. Поговорили малко и си отишъл. Към полунощ детето събудило вуйчо си и му извикало: „Вуйчо, виж, виж, аз вече мога да държа. Помогни ми да стана и да походя малко." Г. Попов си спомня, че в този момент усетил силен трус на леглото си, но не казал нищо на детето, а му помогнал да повърви. Наистина до сутринта детето малко по малко възвърнало силите си и заедно с друг брат, изпратен от Учителя, тръгнало заранта към Витоша. За там вече били поели Учителят с други братя и сестри. Като поддържали от време на време детето за ръцете, то, Г. Попов и другият брат пристигнали към обед на Бивака на Витоша. Върху скалата с песни ги посрещнали Учителят и други сестри и братя. Една от сестрите се затича­ла, прегърнала момичето и го занесла на Учителя. Той го погалил и казал да отидат до някой храст и да го изкъпят с топла вода. След това го преоблекли с чисти дрехи, които приготвили по нареждане на Учителя от вечерта. През целия ден детето играело паневритмия и скачало без умора. Вечер­та само, неподкрепяно от никого, слязло от Витоша. Това момиченце днес е вече омъжена жена, има деца, здрава е и спазва желанието на Учителя да не яде месо."

Друг случай на излекуване със силата на Учителя е преживял брат Т. Стоименов. В Бургас той квартирувал в дома на един грък, а хазяинът му обитавал съседната къща. По това време Учителят посетил Бургас и Стоименов го поканил на вечеря заедно с други братя и сестри. Когато седели край масата, при тях пристигнал разтреперан хазяи­нът на брат Стоименов и с плач се обърнал към Учителя: „Учителю, детето ми е болно, на умиране. Всички лекари вдигнаха ръце. Ако не му се помогне, след няколко часа ще умре. Моля ти се, Учител1о, помогни ми!" Учителят извадил от джоба си една неупотребявана носна кърпа, подал я на разтревожения баща и му наредил: „Като си отидеш сложи кърпата на лицето на детето." Той я взел, благодарил му, бързо си отишъл у дома и я сложил на лицето на детето. То веднага заспало. Когато на другия ден се събудило, било съвършено здраво. Бащата отишъл при Учителя и през съл­зи отново му благодарил.

Някаква позната на Елена Цочева имала тежко болно дете, което било вече на смъртно легло. Лекарите казали, че не могат да му помогнат и ще си замине. Бащата бил слушал от сестра Цочева за Учителя и я помолил да поиска помощ от него. Той вярвал, че Учителят може да помогне. Сестрата предала на Учителя и той определил ден и час, в който ще отиде при детето. По уговорката пристиг­нал със сестрата при болното дете и бащата разкрил вярата си: „Аз зная, че вие сте Учител и светия и можете да му помогнете!" Детето било изгубило съзнание и лежало полумъртво. Тогава Учителят предупредил: „Това, което види­те, няма да го разправяте! Кажете на всички да излязат от стаята." Останали само Учителят и Елена Цочева. Той поис­кал паничка топла вода и една чиста кърпа. След това поч­нал да мокри кърпата и да я поставя на лицето на детето. После казал на Елена Цочева да излезе и останал сам с детето. То постепенно дошло на себе си и в течение на два-три дни се подобрило. Учителят дал наставления как да се храни и в скоро време детето окончателно оздравяло. Елена Цочева не изпълнила обещанието си да мълчи за този случай и го споделила с майка си. След известно време нейният рожден брат се разболял много тежко от туберкулоза и бил вече на умиране. Бил в болница, но лекарите го изписали ка­то неизлечим - да се прибере вкъщи и там да си замине. Майката на Елена Цочева се сетила: „Ти нали ми разправи, че вашият Учител е излекувал някакво полумъртво дете. Помоли го да излекува и твоя брат." Цочева отишла при Учителя и му признала, че не могла да удържи обещанието, а разказала на майка си за случая с детето. Сега тя го молила да помогне и на тежко болния й брат. Учителят й обещал, че на другия ден ще отиде у тях. Там той накарал болния да стане и да започне да се движи. После Учителят им дал един адрес, откъдето да изпишат лекарство. Изпратили им го и братът на Елена Цочева окончателно се оправил.

От дядо Ст. Камбуров научих, че в Стара Загора една жена имала дъщеря, която след свършване на гимна­зията внезапно полудяла. Лудостта й била толкова силна, че трябвало да я държат вързана, за да не буйства. Майката опитала всички начини за лекуване, но нищо не помогнало. Идвали лекари-специалисти, но безрезултатно. Викала и .свещеници от разни църкви да четат на момичето молитви, но и те не могли да му помогнат. Най-после чула и за хората от Братството, повикала и тях. Няколко наши братя заедно с ръководителя Панайот Ковачев отишли при болното момиче, като смятали, че те ще могат да я излекуват. Влез­ли в къщата и прекрачили прага на стаята, но момичето изпаднало в такава ярост и лудост, че скъсало веригата, с която било вързано, и се нахвърлило срещу тях. Едва успели да се спасят с бягство. Веднага след тази случка писали на Учителя и той им отговорил: „Когато ще правите такива ра­боти, обадете ми се. Идете сега пак." Окуражени от писмо­то, нашите приятели отишли отново. За изненада на майка­та се случило следното: щом отворили вратата, с болното момиче станала внезапна промяна - то се преобразило, тихо и скромно се обърнало към майка си с-думите: „Мамо, виж какви добри хора са ни дошли на гости. Ела ме развържи да ги посрещна и почерпя." Майката била изумена и освободи­ла дъщеря си. От този момент лудостта се прекратила, въпреки че впоследствие се връщала от време на време в по­лека форма. Братята усетили намесата на Учителя в излекуването, знаели, че с невидимо присъствие той е прогонил беснеещите духове.

На друго едно лудо момиче лекарите също не могли да помогнат. Майката го завела при Учителя. Като отишли при него, той бил в горната стая. Жената се изкачила по стълбата, а момичето останало долу. Учителят я посрещнал на вратата и още с отварянето викнал: „Махнете се оттука, вън, вън!" Стресната и разочарована сестрата заслизала по стълбите, като мислела, че Учителят ги пъди. Тръгнали си по посока на голямата чешма, в един момент детето се обърна­ло към майка си и започнало да й говори съвсем нормално -било напълно променено. Тогава майката се сепнала и разбрала, че думите на Учителя не се отнасяли за тях, а за онези, които били в момичето. Тогава се обърнала назад и видяла, че Учителят стои на прозореца, смее се и им маха с ръка. Върнали се, жената целунала ръка и благодарила.

От В. Куртева научих една нейна преживелица: „Това беше през 1935 година. Живеех на Изгрева заедно с моята сестра Л1обка. Заболя ме зъб и ми се поду цялото ли­це - имах фистула на венеца. Чувствах вече, че кръвта ми се отравя. Брат Г. Радев ме видя и ме помоли да отида при Учителя, но аз отказах, защото не исках да го занимавам с дребни работи. Радев беше купил два билета за концерта на Пшихода - голям полски цигулар, който щеше да свири същата вечер. Напомни ми, че в това състояние не може да ме заведе на концерта и продължи да ме придумва да се обадя на Учителя. След продължително настояване аз се съгласих и отидох при него. Учителят ме посрещна с усмивка и в добро разположение, изправи се, посочи ми стол да сед­на и попита: „Какво има, Верке?" Аз стеснително му казах, че ме боли зъб и цялата страна ми е подута. Зад гърба на Учителя имаше рафтове с книги. Той леко се извърна към етажерката и рече: „Сега ще взема една губерка и ще го пробия." Още докато изкаже това, аз почувствах, че възпаленият ми зъб изведнъж се проби и в устата ми почна да изтича нещо. Казах му: „Учител1о, проби се." А той ми кимна: „Бягай тогава!" Излязох, изплакнах си устата и дока­то си отида вкъщи, страната ми спадна. Вечерта нямаше и помен от болката и отидохме с Г. Радев на концерта."

Любопитен е случаят с един брат от Търново, който заболял от хълцане. Не можел да каже дума, без да изхълца. Бил адвокат и му станало невъзможно да излиза в съда да пледира. Събрали се на консулт търновските лекари-специалисти, но не могли да помогнат. Братът писал на Учителя и му обяснил случая. Учителят му отговорил те­леграфически следното: „В еди-коя стая в твоята къща има едно шкафче, в което има една двойна чаша, останала от дядо ти. Ще вземеш тази чаша и в едната преградка ще сложиш вода за пиене, а в другата - лимонов сок, или ако нямаш лимон - лимонтозу. Ще ги пиеш така, че да се смесват в гърлото ти." Братът не знаел, че имало такава чаша и още по-малко - че била от дядо му, но я намерил. Направил всич­ко по предписанието и хълцането веднага му минало. Оти­шъл след това при лекарите да видят, че е вече здрав, а те се учудили и попитали как е станало това. Той им обяснил, а един от лекарите възкликнал: „Вярно, че така може!" А братът отговорил: „Вярно, но преди няколко дни ти само вдигаше рамене и нищо не ми каза!"

Друг брат от София, заболял от апандисит в много тежка форма. Няколко дни бил между живота и смъртта. Баща му искал да го оперират, защото лекарите казали, че апандиситът е гноен и ще се пукне. Братът се съпротивил: „Не, Учителят ще ме спаси!" Един петъчен ден, когато Учителят бил в клас, братът припаднал и посинял в къщата си: В един момент по време на беседата Учителят се загле­дал съсредоточено в пространството, прекъснал сказката и бързо излязъл от салона. Изкачил се в горната си стая, взел нещо в една чаша и почти тичешком се отправил към къща­та на болния брат. Учителят му отворил устата, налял в нея някаква течност и си отишъл. Подир него дошли и двамата братя от класа - Борис Николов и Георги Радев. Точно те после разказаха тази история. Болният брат си спомня момента, когато Учителят му налял нещо в устата. Изпитал чувството, че изпива течен огън и в миг заспал. Събудил се цял изпотен, сякаш с дрехите си е бил в банята. До него стоял един брат, който по време на съня му го преобличал четиринайсет пъти и все текло пот от него. После болният се оправил окончателно и сега е жив и здрав. След време Учителят му казал: „Внимавай, вече два пъти ти спасявам живота!"

Разказва Колю Драгнев: „Изпаднах в особено дисхармонично състояние, за което нямах никаква явна причи­на. Нещо измъчваше душата ми, без да мога да си помогна. Тормозех се дълго време, но не исках да безпокоя Учителя. Най-после нещо вътре ме застави почти насила да отида при него. Подчиних се и отидох. Учителят слезе по стълбите от горната стая, дойде при мене и ме попита: „Какво има?" Аз му обясних, че нещо ме мъчи, нещо ми е тежко, без да зная причината. Учителят ми каза, че това е кармично. После тръгна към големия салон, влезе вътре и се отправи към черната дъска. Влязох след него. На дъската имаше чертеж от предишната лекция. Учителят взе пергела и започна да измерва с него чертежа. Не ми продума нищо, а само ми подаде пергела. Аз го взех автоматично, без да зная защо ми го дава. Щом хванах пергела в ръката си, тежестта, която изпитвах, изведнъж се стопи. В същата минута ми олекна, а от очите ми бликнаха буйни сълзи. Не зная какво стана с мене, но мъката ми изчезна. Разбрах, че пергелът стана проводник, чрез който Учителят трансформира известни енергии, които са ме мъчили, кармично са идвали от минало­то ми."

През януари 1933 г. заболяло окото на един брат. Лекували го дълго, но не му помогнали. Окото му се зачерви­ло, после отекло, затворило се и посиняло. Най-после, през месец май, братът се обърнал към Учителя: „Моля те, излекувай ме." Учителят му казал, че ако продължават да го лекуват с тези средства, ще ослепее с двете очи. Поканил го да влязат в големия салон. Там Учителят направил няколко паси на очите му и казал: „Ще видим сега дали законът е верен." След това заръчал на брата: „Иди на полянката, постой малко под заслона и си почини." Братът отишъл и като седнал - заспал. Събудил се и по часовника разбрал, че са минали около 10 минути. Сънят му бил толкова дълбок, че на разбуждане се чудел къде се намира, сякаш идвал от много далечно място. Извадил огледалцето си и видял, че болното око е отворено, отокът бил изчезнал, червенината и синините - също. Окото му било съвършено здраво. Той изтичал радостен при Учителя и му благодарил, че оздравял по този чуден начин. Учителят казал само: „Значи законът е верен!"
МОЩ

Природата е разумна, съзнателна и жива и аз нямам право да разкривам тайните й, които ми е поверила, и да давам ключовете й на хората, за да я ограбват. Туй, което ми позволи, ще го кажа, но ако не ми позволи, не казвам. Природата дава ключовете си само на тези, които са познали единството си с нея и са готови безвъзвратно да й служат.

УЧИТЕЛЯТ

Учителят бил на-гости на един брат в провинцията. В двора имало ябълка, която от дълго време не раждала, и братът се канел да я отсече. Учителят научил за това на­мерение и му казал: ,,Не, остави я още една година!” Учителят отишъл при ябълката и нещо й поговорил. Той знаеше езика както на животните, така и на растенията и можеше да общува с тях. Зад всяко животно и растение стоят разумни същества и той разговаряше с душите на растенията и животните. От него знаехме, че животните и растенията нямат като човека индивидуална душа, а групова. Цял един вид от растения или животни има обща душа, която живее в невидимия свят и ръководи всички индивиди от вида. На едно място Учителят казва: „Населяващите невидимия свят групови души на животните са много по-интелигентни и много по-силни от индивидуалния въплътен човек на Земята. Затова трябва да бъде внимателен както към растенията, така и към животните, заради тяхната душа. Ако човек им напакости, техните души ще му отмъстят." Но, да се върнем към случая с ябълката. Учителят й говорил нещо, помилвал я и направил определени движения около нея. На Другата година ябълката дала обилен плод и оттогава всеки път раждала богато. Така Учителят свързал дървото с пло­доносните течения в природата, благословил го и то възроди­ло силите си.

Брат от Казанлък дошъл в София по работа и като минал през града решил да занесе нещо на Учителя, някак­ви плодове. На улицата видял продавач и чудесни праскови върху количката му. Братът се отбил при него и се пазарил: „Искам да ми дадеш един килограм праскови, но хубави. Искам да ги избера - ще ти платя двойно." Продавачът го погледнал внимателно и му казал: „Добре, избери си. За Учителя ли ги искаш?" Братът за пръв път срещал този човек, останал изненадан, но отговорил: „ Да, за Учителя са." Продавачът избрал най-примамливите праскови, претеглил ги и ги дал на брата, като му казал: „ Хайде сега, много здраве на Учителя!" Братът взел плодовете и като продължавал да се чуди на тази среща, се запътил към Изгрева. Когато занесъл прасковите на Учителя, той го попитал: „Откъде ги купи? От един количкар на еди-коя си улица ли?" Братът потвърдил и още повече се изумил, че Учителят знае откъде са плодовете. След това Учителят дал на брата една обикновена дребничка праскова от нашите Изгревски плодове и му заръчал: „Като си отидеш в Казанлък, ще посадиш костилката в двора си и ще следиш какво ще стане." Братът изял плода, а костилката запазил и в Казанлък я посадил на двора. Тя израснала и когато след няколко годи­ни започнала да ражда, братът останал изненадан, че плодовете не били като прасковата, която Учителят му дал, а като онези, които купил в София и му занесъл. Братът разбрал, че Учителят е вложил в тази семка силите, които са действали в другите плодове.
1   2   3   4   5   6   7   8   9


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница