Книга по астрология („Астрология", 1943 г, печатница „Братството"). В продължение на десетилетия събира спомени за Петър Дънов от свидетели на неговия живот



страница9/9
Дата07.05.2018
Размер1.28 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9

Брат Георги Попов, бивш учител от с. Горска поляна, Елховско, ми предаде една история: „На събор в Търново Учителят държал беседа в читалището. Присъст­вали братя, сестри, граждани и свещеници от града. След беседата един от поповете станал и се обърнал към при­състващите: „Днес в два часа следобед тук в салона ще има публичен диспут между архимандрит еди-кой си и г-н Дънов." След него Учителят рекъл: „Днес в два часа тук няма да има никакъв диспут, защото, който излезе от салона няма да може да влезе, а който остане тук, няма да може да излезе!" После слязъл от трибуната и напуснал салона, а след него всички братя и сестри. Братята били на палатки край лозята на Търново. Времето било чудно хубаво - горещо, ясно, без нито едно облаче на небето, както е обикновено в средата на август. Учителят наредил да стегнат и окопаят палатките, защото щял да вали дъжд. Братята погледнали безоблач­ното небе, зачудили се, но макар и формално, постегнали палатките. Към един следобед на хоризонта се появили малки бели облачета. Те нараствали, после потъмнели и покрили цялото небе. Изсипал се такъв проливен дъжд, че улиците на Търново се превърнали в реки. Това продължило докъм четири часа следобед. Разбира се, никакъв диспут не се състоял и пророкуването на Учителя излязло точно.

За преживяванията си разказва брат Г. Тодев от Варна: „Идвах си в отпуск от войската. Бяхме на Македонс­кия фронт и пътят ми минаваше през Ниш за София. През цялото време усещах, че ще се случи нещо лошо. В Ниш спряхме за малко, другарите ми оставиха раниците си дати пазя и отидоха в града. Но аз бях много изморен и съм зас­пал. Дошло едно куче и отмъкнало раниците. Хората се върнаха, а багажът им го няма. Качих се на влака, но по невнимание си счупих часовника. Пристигнах в София, оти­дох при Учителя и му разказах за своите преживелици по пътя и за неосъзнатите си страхове. Попитах го: „Учителю, какво ще се случи с мене?"Той застана сериозен, погледна косо нагоре, по едно време трепна и аз си помислих: „ С мене е свършено!" Учителят ме попита: „Бил ли си в сражение на една полянка, оградена с букова гора, където много хора падат в някаква битка? Минал ли си такова сражение?" Аз отвърнах: „Когато нашите войски настъпваха през Сърбия, полкът мина през Лясковец и се сражавахме в ръкопашен бой. Там паднаха много наши българи. Цели коли с убити и ранени минаха през "тази поляна и аз ги видях, но в самото сражение на участвах." Учителят ми рече: „ Ще идеш и ще се върнеш." И повтори: „Ще идеш и ще се върнеш." Каза ми го и трети път. Успокоен аз заминах за фронта. След месец стана пробив на Добро поле. На една полянка, обградена с букова гора, се бихме и нас ни плениха. Един сродник беше много уплашен и трепереше, но аз вярвах на Учителя и успокоих войника: „Не се безпокой, няма нищо да ни се случи!" Войниците, които ни плениха, бяха много озлобени, но техните началници проявиха човечност и в края на краищата ние оцеляхме. При срещата ни в София Учителят беше видял бъдещата битка и благополучния изход за мене и другарите ми."

Около седемдесет души присъствали на събора през 1912 година. Там бил и брат Б. Боев. Съборът продъл­жил три дни и когато на тръгване всеки си вземал сбогом с Учителя, той заръчвал: „Като си отидете вкъщи, първата ви работа е да си накупите дърва и брашно!" Не спирал да повтаря това и братята учудено питали: „Защо, Учителю, война ли ще има?" Учителят им казвал: „Война ще има. Всички ще отидете и всички ще се върнете." След един месец била обявена войната, а никой до този момент не беше очаквал такова събитие. Само Учителят ги предупредил навреме. Всички братя от събора, които участвали във войната, се завърнали живи и здрави. На тръгване Учителят им препоръчвал да носят със себе си преписана „Добрата молитва" и 91 псалом".

На същия събор Учителят показал на няколко по-стари братя и сестри една рисунка и обяснил, че отгоре са му посочени събитията, които има да станат. Бил изобразен един малък огън - войната през 1913 г., до него по-голям -Европейската, а по-нататък - буен огън - Втората световна война. Отгоре слънцето пръскало лъчи над всичко - това показвало идването на Христа. Учителят ги убеждавал: „Следете и ще видите, ще се уверите, че това ще се сбъдне." После добавил: „Ще стане силен трус. Цяла Франция ще потъне, част от Русия и Турция и част от Германия."

Брат Христо бил получил мобилизационно за война и почнал да се приготовлява. А Учителят го окуражил: „Не се безпокой, сега война няма да има. Войната ще стане в 1913 г. и българите ще победят. Ако следват Божиите пътища, ще им дадат Енос-Мидия до Солун. Ако вървят по своя ум, ще минат големи изпитания. Те трябва да приложат закона на Любовта и правдата, да се обединят балканските държави и славянството. Това е Божият план. Иначе поотделно ще ги бият и пак ще се обединят."

Сестра Елена си спомня времето на Първата светов­на война: „Когато румънците навлизаха в България, Драган Попов дойде у нас изплашен: „ Учител1о, румънците са влезли в Ловеч и нощес може би ще бъдат в Търново. Да изпратим Здравка и Еленка в Беброво." Учителят спокойно му казал: „Няма защо да ги пращаме в Беброво. Нито един румънски крак няма да стъпи тук. Отгоре не им е позволено. Те всички ще си отидат и за това навлизане ще платят скъпо." Действително румънските войници не дойдоха в Търново, а след няколко дни напуснаха България."

Преди да стане голямото земетресение в Търново, при Учителя оттам дошла една сестра и му казала, че иска да остане няколко дни в София. Още с посрещането Учителят настоял: „Ти веднага трябва да се върнеш, да си отидеш в Търново." Тя го молела да остане, но Учителят бил категоричен. Послушала го и отпътувала. Още с пристига­нето й в Търново станало земетресението, а като си отишла у дома намерила- едно писмо от Учителя, изпратено още преди тя да отиде в София. В него прочела подробно описа­ние на земетресението, коя част от града ще засегне най-силно, колко жертви ще има. Тогава разбрала защо Учите­лят я отпратил веднага да се върне.

Сестра Елена Иларионова била на гости на снаха си в София: „Поканена бях от сестра Гумнерова на вечеря и да нощувам у тях. Тогава Учителят живееше в нейния дом. Той беше на вечерята, имаше и още двайсетина души. Стана дума, че някой ще си тръгва за провинцията и аз също се одумах, че ще си вървя. А всъщност, никак не ми се искаше да се прибирам. Тогава Учителят ми каза: „Да, ти трябва да си отидеш! Защо стоиш в София, пушекът на каменните въглища ли ти харесва или що? Още утре да си заминеш! "Аз му обясних, че стоя в София за по-лесна връзка с мъжа ми и брат ми, които бяха на фронта. „Ти ли ще ги пазиш? Аз бдя " над тях и Костадин ще се върне невредим, косъм от главата му няма да падне. Още какво искаш?" Тогава помолих Учителя да запази и брат ми, който беше на опасно място на фронта. Учителят помисли и каза: „Да, брат ти Асен има малко карма." Аз възкликнах: „Учителю, искам го да се върне!" Учителят рече: „ Добре, но брат ти ще се върне ранен в ръката." Наистина брат ми Иван дойде в Търново на лечение с други ранени войници, преди да свърши войната. Прострелян бе в ръката при Одрин. После Учителят продължи: „Одрин ще падне и ти трябва да си в Търново, там ще посрещнеш падането му." Тогава той сам ме заведе при снаха ми, като й съобщи, че още сутринта трябва да си замина. На нея й стана мъчно, но Учителят я убеди, че се налага да си отида. На другия ден вече бях в Търново, а след още няколко дни получих писмо от Учителя, в което той бе­ше поставил една задача. Питаше дали аз ще успея да я ре­ша? Предложих задачата на много приятели, но нито един не се сети как да я разчете. После разбрахме, че в това писмо Учителят чрез загадката ни е обяснил в кой ден, час и годи­на ще стане земетресението, колко време ще траят трусо­вете и с каква сила ще бъдат."

След 9.1Х. един брат бил мобилизиран като офицер и отишъл на фронта някъде към Бяла Паланка. По едно вре­ме войскови части се разбунтували и застрашавали с метеж. Тогава братът, който бил подполковник, помолил коман­дира на дивизията да го освободят от първата линия, защото едната му ръка била нещо повредена. Командирът му от­говорил, че не може да направи нищо, но ще му даде отпуск да отиде в София, в Главната квартира. Братът пристигнал в София и преди да отиде в Главната квартира на армията и във Военното министерство се отбил при Учителя. През целия ден Учителят бил в долната си стая и не приемал никого, даже не излязъл за обед. Една сестра посрещнала брата-подполковник и му казала, че днес Учителят не прие­ма никого, но въпреки това му съобщила и той поканил брата да влезе. Разпитал го за положението на фронта и после се заинтересувал защо е дошъл в София. Братът разказал, че иска да отиде във Военното министерство и да помоли да го уволнят или поне да го изтеглят от първата линия. Учителят му рекъл:„Няма да ходиш в министерството! Ще се върнеш на фронта, там има да изпълняващ една важна задача." Братът се зачудил, но щом Учителят бил наредил, изпълнил заръката. Върнал се на фронта, а там брожението между войниците продължавало и заплашвало да се превърне в бунт. Началството му го попитало какво е направил в София и той отговорил, че се е отказал от своята молба и остава на поста си. По едно време се обадили по телефона от София от Главната квартира на армията и му възложили да се справи с бунта на войниците. Той приел задачата, но поискал да бъде освободен да действа както намери за добре. Същата вечер излязъл сред разбунтуваните войници с няколко души охрана и започнал да ги убеждава да прекратят метежа, защото това ще значи разгром на фронта. Докато говорел, оттук-оттам се провиквали гласове: „Не го слушайте този предател! Теглете му куршума, забийте му ножа!" Успял да убеди войниците да прекратят бунта, като им обещал да изпълни всички техни искания, а те били свързани с продоволствието. Предложил им да изберат делегация, коя­то да иде в София, в Главната квартира и там ще им потвърдят неговите обещания. Така метежът бил прекра­тен. Чак когато конфликтът утихнал, братът си спомнил думите на Учителя.
СМЪРТТА

Аз в живота си два пъти имам нещо, за което съжалявам, че съм го казвал. Първото беше на един мой приятел - д-р Миркович. Той искаше да знае кога ще умре. Определих му деня и годината. Като му казах, като че ли го попарих с вряла вода. И умря точно когато му казах, зами­на за другия свят. Другият случай беше на 1914 година. Един ден беше дошла една млада дама и хлопна. Казва: „Нещо много сериозно искам да Ви питам." Казвам й: „Нямам никакво време сега." Като нямам време, аз зная, че ще ме пита нещо, дето нито в нейната работа влиза, нито в мойта. Тя обаче настоява: „Моля пет минути само да отделите, защото туй нещо решава съдбата ми!" Щом е за съдбата й, приех я. Тя ме пита: „Кажете ми, ще бъда ли щастлива?" Гледах, гледах, Казвам: „Ти има да живееш още само две години. Има една много малка възможност да останеш на Земята. Случва се на 10000 веднъж, може да ти се случи. Вземи Евангелието да четеш. След две години ще отидеш на другия свят, определено е. Ще похлопа ангелът. А ако те оставят, ела да ми кажеш. "И досега тя не е дош­ла. Казвам: що ми трябваше да й кажа, че след две години ще замине? Можеше да й кажа, че нищо не зная. На д-р Миркович казах: по-добре е човек да не знае, то е най-хубаво. Невежеството в такива случаи е за предпочитане пред знанието. Да знаеш кога ще те обесят, да знаеш кога ще се удавиш, да знаеш кога ще си пукнеш главата, да знаеш ко­га жена ти ще умре, или кога децата ти ще умрат - това е едната страна на нещата. Но има и друго нещо, което е по-важното: да знаеш защо именно става това.

УЧИТЕЛЯТ

Сестра Е. А. е била впечатлена от едно обяснение на Учителя. „Живеех в София при втората си майка, където имах отделна стая. По това време изпаднах в едно тягостно душевно напрежение, изпитвах някаква мъка и често плачех без причина. Когато веднъж бях при Учителя, без да съм му казвала за своето състояние, той ме запита: „Ти знаеш ли защо плачеш? "Аз му отговорих, че чувствам тъга и от време на време плача, без да зная защо. Тогава Учителят ми разк­ри причината: „Чрез тебе плаче една мома, която е живяла преди време в твоята стая, а.вече си е отишла от този свят." След разговора аз попитах втората си майка кой е живял в стаята ми. Тя ми разказа, че действително в стаята е живя­ла нейната зълва от първия й мъж, младо момиче, което умряло на моето легло."

Една селянка чувала някакви гласове да й говорят и поповете й казвали, че това е дяволът. Лекарите пък преценявали, че е луда. Тя научила за Учителя и отишла при него. Той попитал за какво е дошла и тя отговорила: „Ти знаеш." Учителят си затворил очите за миг, после отново погледнал и казал: „Ти нямаш мъж, нали?"Тя отвърнала, че през 1916 г. по време на войната са го убили. Учителят й рекъл: „Той много те обичаше, нали?"Тя потвърдила: „Мно­го, много ме обичаше!" Учителят я запитал: „А ти обичаше ли го?" Тя се смутила от въпроса и казала, че не може да отговори на глас. Учителят й обяснил: „Когато беше при те­бе мъжът ти пееше, защото много те обичаше. И сега, имен­но той е в тебе и пак ти пее." Лицето на жената просветна­ло и тя възкликнала: „Нима е той!" Аз мислех, че е някакъв дявол и толкова години ходих по манастири - изхарчих всичко, каквото имах, за да се освободя от него." Учителят повторил: „Не е никакъв дявол, а е твоят мъж, който и сега те обича много и пее в тебе, както едно време ти е пял." След тези думи жената се успокоила окончателно. До срещата с Учителя тя била яснослушаща, без да разбира какво става с нея.

Една година Учителят отишъл с група приятели в Батак и влезли в черквата, където е станало баташкото -клане. Братята разглеждали черквата, а Учителят се отде­лил настрана и започнал да извършва някакви движения. Братята го попитали какво прави, а той им пояснил: „Души­те на убитите са още тук и мислят, че турците ги обсаждат. Страхуват се, че ще ги избият. С тези движения, които нап­равих, аз ги освободих от илюзията и им дадох възможност да си вървят по пътя на развитието."

Учителят се занимаваше с нещо, повика ме и ме попита: „Сестро, имаш ли някой роднина Иван?" Казах, че брат ми е Иван, споменах и други с това име в рода ни. Той рече: „Бащата на майка ти как се казваше?"„Иван - отгово­рих аз, - но той си е заминал, още когато майка ми е била де­те и аз никога не съм се сещала за него. Защо ме питате, Учителю?",, Защото иска разрешение да те види. Ти си му светнала, на духовете не им е позволено всякога и всичко да виждат." Това научих чрез сестра М. О.



Тежко болна била една сестра. Изгубила съзнание и изглеждала като мъртва. Съпругът й - също наш брат - в тревога отишъл при Учителя и му съобщил, че жена му си заминала. Учителят станал сериозен, замислил се дълбоко и отправил поглед в пространството. Постоял така известно време, после се обърнал към брата и му казал: „Иди си, сестрата ще се оправи." Като се върнал у дома., братът действително намерил жена си в съзнание. Още тогава тя изглеждала по-добре, а след няколко дни окончателно оздравяла. Братът отишъл при Учителя и му разказал, че жена му се е оправила. Учителят попитал: „ Как е настроение­то й, има ли разлика в него преди и след боледуването?" Братът отбелязал, че има промяна - сега е по-тъжна и замислена. Учителят не му дал обяснение за тази промяна, но после в разговор с други братя пояснил следното: „Когато братът ми съобщи, че сестрата е мъртва, аз пребродих със съзнанието си страната и намерих една стара жена, която заминаваше в същото време със сестрата. Видях, че астралното тяло на старицата беше здраво и запазено, дока­то астралното тяло на сестрата беше изгоряло и повредено, вследствие на тежки преживявания. Взех астралното тяло на заминаващата стара жена, свързах го с душата на младата и го поселих отново в тялото на сестрата. Само по такъв начин сестрата можеше да остане жива. А песимистичното й настроение сега се дължи на това чуждо астрално тяло."

Сестрата на Учителя била болна и изпратила дъ­щеря си Люба Чакалова да отиде при него да иска помощ. Л1оба молила Учителя сам да дойде при болната, но той й рекъл: „Поздрави я и й предай, че ще й мине." Дъщерята се върнала у дома и се учудила, като намерила майка си съвършено здрава. След време майката отново се разбо­ляла и пак пратила да търсят Учителя, но не го открили. Намерили го чак след няколко дни, когато сестра му вече си била заминала от този свят. Той казал: „Тя искаше да се спа­си и този път, но вече беше време да си замине."

Ето и разказа за последния спиритичен сеанс на д-р Миркович. Събрали се той, Пеню Киров и Тодор Стоименов на сеанс да викат духове. След сеанса се заговорили по различни въпроси. Неочаквано при тях пристигнал Учите­лят. По време на разговора д-р Миркович го запитал: „Учител1о, много работи сте ни казвали и всички са се сбъдвали. Едно нещо обаче съм имал желание да Ви питам, ' но не съм се решавал. Сега ще Ви го кажа. Искам да зная кога точно ще умра." Учителят го запитал: „Няма ли да се упла­шиш, ако узнаеш?"Той отговорил: „В никакъв случай няма да се уплаша." Тогава Учителят му казал: „Щом е така -приготви се, след три дни ще си отидеш."Тримата останали като гръмнати. След това обаче Пен1о Киров се обърнал към Миркович и го помолил: „ Докторе, ти така и така си отиваш скоро, остави ми за спомен поне златния си часовник." Миркович извадил часовника си, погледнал го от двете страни и му го подал. И Стоименов му предложил: „Докторе, ако искаш остави на мене пък пръстена си за спомен." Миркович измъкнал пръстена си и го дал на Стоименов. И наистина точно след три дни доктор Миркович си заминал, както предрекъл Учителят. Случая ми разправи дядо Благо, който беше близък с Тодор Стоименов.

Като научил, че Учителят предсказал кога ще си замине д-р Миркович, брат Захариев помолил и него да предупреди когато наближи времето за смъртта му. Но "Учителят му отказал. След време при някакви обстоятелст­ва Захариев загубил зрението си и около 30 години бил сляп. Когато през 1944 г. Учителят си замина, брат Захариев си помислил, че сега вече няма кой да му каже кога иде дойде времето за смъртта му. Няколко години след заминаването на Учителя през един септемврийски ден брат Захариев го видял пред себе си и чул, че той му казва: „Ти нали искаше да знаеш, когато наближи времето за твоето заминаване за другия свят. Ето, времето е дошло, приготви се." Братът поканил приятели на обяд и им съобщил, че вече ще напуща Земята, че Учителят се явил и го предупредил. Учителят му казал и това, че оставя при него брат Голов и брат Пен1о Киров, които ще го преведат през тъмната зона. На обеда брат Захариев пожелал да замине в началото на октомври, та неговите близки да вземат цялата му пенсия за тримесечие­то, както тогава изплащали. Това желание на брата било изпълнено и той си заминал в началото на октомври.
ВЕЧНОСТТА

Ние трябва да се откажем от временните лъжи. Казваме ще живеем. Отсега трябва да знаете - ще живеете или ще умрете. Аз ви казвам един начин да узнаете това: ако любите, ще живеете, ако обичате, ще живеете; ако не любите, ще умрете. Макар че живеете, ще умрете. Сега вие искате да ви се доказва. Посетете гробищата и прочете­те тия надписи, които съществуват. Какви оплаквания! Но има ли нужда да се плаче за един пашкул, че пеперудата е изскочила? Пеперудата е изскочила, аз я виждам -ходи ка­то царица. А вие казвате: „Горкия пашкул!" Не се самозаблуждавайте с пашкулите, които хората носят! Радвайте се на ония пеперуди, които са излезли от пашкула!

УЧИТЕЛЯТ

, Следващите думи са на сестра Е-ва: „На 26.Х11.1944г. сънувах, че Учителят е дошъл у дома с много братя, но непознати. Братята се качиха на тавана в моята стая, а той влезе в стаята долу. Чух да се свири и пее тъй хубаво, вълшебно, че музиката унесе душата ми във висините. Ис­ках да разбера текста, но останах учудена, като чувах да се повтаря само: „Тъга, тъга, тъга..." След няколко дни научих, че Учителят си заминал от нашия свят. Той се помина на 27.ХИ. 1944 година."

Когато погребваха тялото на Учителя над ковчега бяха наслагали дебели дъски, за да не пада пръстта. След като насипаха земята върху дъските, братята и сестрите постепенно се разотидоха." Накрая останали само няколко души, между които били Славка и Георги Кайракови. Двама­та разправиха: „По едно време от гроба чухме трясък от дъски, които се чупят, и пръстта започна да пропада. Дъски­те бяха толкова дебели талпи, че не биха могли да се строшат под тежестта на пръстта. По-късно обсъдихме и решихме, че в този момент Учителят е дематериализирал тялото си и силата, която се е получила от това, е произвела звука." Братята и сестрите отишли към салона, където в разговор брат Боев им казал, че Учителят не е в гроба, а е дема­териализирал тялото си. Друга една сестра ми разказваше, че още когато тялото било в салона, тя видяла Учителя изпра­вен на катедрата.

Един служител от пощите, който работел по пре­даването и приемането на телеграми между София и Моск­ва, ми разказа: „Направи ми впечатление следният факт: от известно време, следствие на бури в Украйна, връзката между София и Москва беше прекъсната и се натрупаха много непредадени телеграми. В един момент неочаквано се обадиха от Москва, че връзката е възстановена и можем да предаваме. Аз посегнах към купа от телеграми и взех първата, която беше най-отгоре. Прочетох адреса и видях, че е до Георги Димитров в Москва. Телеграмата имаше следно­то съдържание: „ Другарю Димитров, вероятно си спомняте името Петър Дънов, който Ви направи услуга, като Ви спа­си от полицията, като Ви преоблече и пусна да минете през неговата стая. Той сега е починал. Молим Ви да разрешите да бъде погребан на Изгрева, където живееше." Отдолу прочетох подпис на д-р Ив. Жеков. Веднага след като предадох тази телеграма, връзката отново прекъсна и се , възстанови чак след четири дни. Първата телеграма, която получих от Москва, беше от Георги Димитров, който съобщаваше, че разрешава погребението на г-н Дънов да стане на Изгрева. Като записах телеграмата, връзката отно­во прекъсна и цяла седмица не можа да се възстанови. Тези съвпадения ми направиха изключително впечатление."

Млад човек се запознал с нашите идеи след за­минаването на Учителя. По това време се оженил, но жена му не се отнасяла добре към учението и заниманията му с него. Братът за дълго време прекъснал връзката с Братството, за да не дразни жена си. Но вътре в себе си живеел с тези идеи. Въпреки че не дружел с нашите хора, жена му все го тормозела заради близостта с учението. Ед­на нощ тя сънувала, че й се явява един добре облечен стар човек с брада. Той почнал да я съветва да не се отнася с мъ­жа си така, да бъде по-внимателна с него, защото е добър човек и е на прав път. Говорил й доста. На сутринта тя разказала съня на мъжа си. По описанието на възрастния човек, той веднага си помислил, че това е Учителят. Жена­та не познавала Учителя, нито някога го била виждала. Един ден излезли на разходка в боровата гора и братът я довел на Изгрева. Тя не знаела и не разбрала, че това е Изгревът. Ка­то минавали покрай салона, братът й предложил: „Я да се отбием тук - има хора, които пеят и свирят, да водим какво правят." Влезли вътре, тя видяла портрета на Учителя и възкликнала: „Ето, този беше човекът, който дойде при ме­не насън и ми говори! " Оттогава тя изменила отношението си към идеите на мъжа си и към Братството.

Сестра Елена разказва един сън: „На 7.1.1947 г. срещу Коледа сънувах, че се събуждам рано и излизам на двора. Учителят, като ме чу, излезе от стаята си и каза: „Добро утро, Еленке." Хвана ме за ръката. Аз исках да му целуна ръка, но той не даде. На двора го чакаха много бра­тя, събрани за някаква работа. Разбрах, че той е дошъл да я свърши, без да разберат управляващите, и в 6 часа ще си замине. Учителят разглеждаше внимателно небето и каза: „ Мислеха, че съм си заминал, но аз ще остана." Заваля дъжд, а той все още се разхождаше из двора в хубави бели дрехи..."



Това се случило през 1957 или 1958 година. Една сестра от провинцията боледувала от някакви рани по кра­ка, дошла в София и останала в болница на лечение. Там прекарала дълго време, но не могли да й помогнат. Една нощ сънувала, че Учителят идва при нея, а в същото време - че лекарите имат консулт около леглото й. Учителят казал на един от тях: „Умийте раната с топла вода." След това посочил един буркан с бял прах и казал: „Посипете раната с този прах." После показал друго шише - с черен прах - и рекъл: „ Посипете сега раната с този прах." В съня си сестра­та видяла, че раната й оздравява. На сутринта лекарят до­шъл на визитация, придружен от свои колеги. Спрели се при нея и провели консулт по състоянието й. Тя веднага си спомнила за нощта и решила да каже на лекарите какво е сънувала. Един от тях се позамислил и потвърдил: „Действително, имаме такива прахове" - и посочил етажерката. Измили раната с топла вода, посипали я с белия прах от шишето, а после и с черния. В течение на две седми­ци раната постепенно заздравяла и сестрата напуснала болницата.

Сестра Кръстина Начо Петрова изпаднала в тежко душевно състояние. Имала редица проблеми и искала по някакъв начин да се посъветва с Учителя. Мислела си кол­ко би било хубаво да го попита за болките си, но той вече си бил отишъл от този свят. Качила се на Изгрева и когато тръгнала по пътеката към голямата чешма видяла насреща си Учителя. Изумена тя приближила, поздравила го, но той изчезнал. Сестрата дълбоко се натъжила, че не може да го попита за това, което я смущавало. Отишла на гроба на Учителя и там се разплакала. Изведнъж видяла Учителя до себе си, започнала разговор и той отговорил на всички въпроси, които я вълнували.


www.spiralata.net
1   2   3   4   5   6   7   8   9


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница