Книга първа I. Велик си, Господи, и достоен за похвала [1] ! Велика е силата Ти и разумът Ти неизмерим



Дата12.09.2017
Размер269.54 Kb.
Блажени Августин

Изповеди

http://pravoslavie.domainbg.com/06/avgustin/izp01.htm

КНИГА ПЪРВА


I. 1. Велик си, Господи, и достоен за похвала [1]! Велика е силата Ти и разумът Ти — неизмерим (Пс. 144:3,5)*.

И да Те прослави иска човекът, частица от творението Твое, човекът, който вредом носи със себе си своята тленност, носи свидетелството за греха си и свидетелството, че Ти се противиш на горделивите (1 Петр. 5:5; Иак. 4:6) [2] . И все пак да Те прослави иска човекът, частица от творението Твое.

Ти палиш в него радостта да Те прославя: че си ни създал за Тебе, и неспокойно е сърцето ни, докато не намери в Тебе покой.

Дай ми, Господи, да узная и да разбера дали първо трябва да Те призовавам, или първо трябва да Те прославям — и дали трябва първом да Те познавам, или трябва първом да Те призовавам. Но нима някой Те призовава, незнаейки за Теб? Та нали в незнанието си може да призове едно вместо друго? Или може би Те призовават, за да Те познаят? Но как ще призовават Оногова, в Когото не са повярвали? А и как ще повярват без проповедник (Рим. 10:14)? Но Господа ще хвалят ония, които Го търсят (Пс. 21:27): понеже, който Го търси, Го намира (Мт. 7:7; Лк. 11:10), а който Го намери, ще Го възхвали.

Ще Те търся, Господи, призовавайки Те, и ще Те призовавам, вярвайки в Тебе: нали сме имали Твой проповедник [3]? Призовава Те, Господи, моята вяра, която си ми дал, която си ми вдъхнал чрез човешкия образ на Твоя Син, чрез служенето на Твоя проповедник!

II. 2. Но как ще призова Бога мой, Бога и Господа мой, когато, призовавайки Го, все вътре в мен самия ще Го призовавам? И кое е мястото в мен, където ще дойде моят Бог? Къде в мен ще дойде Бог, Който е сътворил небето и земята (Бит. 1:1)? Нима, Господи, Боже мой, има в мене нещо, което може да Те побере? Та побират ли Те небето и земята, които Ти си създал и в които мен си създал? Или от това, че без Тебе нищо нямаше да съществува, следва, че всичко, що съществува, Те съдържа? И понеже аз съществувам, защо моля да дойдеш в мен — та нали нямаше да съществувам, ако Ти не съществуваше в мен? А аз все още не съм в преизподнята долу, макар че и в преизподнята долу съществуваш Ти: защото и там да сляза, и там си Ти (Пс. 138:8).

Следователно нямаше да съществувам, въобще нямаше да съществувам, Боже мой, ако Ти не съществуваше в мене. Или по-скоро нямаше да съществувам, ако не съществувах в Тебе, от Когото е всичко, чрез Когото е всичко, в Когото е всичко (Рим. 11:36). Да, тъй е, Господи, да, тъй е! Къде да Те призовавам, след като в Тебе съществувам? Или откъде ще дойдеш в мен? Че къде извън небето и земята да изляза, та оттам да дойде в мен моят Бог, Който е рекъл: „Не изпълням ли Аз небе и земя (Иер. 23:24)?“

III. 3. А побират ли Те небе и земя, щом Ти ги изпълваш? Или ги изпълваш, но нещо остава, понеже не Те побират? И къде изливаш онова, що остава от Тебе, след като бъдат изпълнени небе и земя? Или пък нямаш нужда от място, където да се побираш Ти, Който всичко побираш, понеже онова, което изпълваш, Ти го изпълваш, побирайки го? А и устойчивостта Си Ти не получаваш от съдовете, които с Тебе са пълни: понеже дори и да се счупят, Ти не се изливаш. И когато над нас се изливаш, Ти не се принизяваш, а нас възвисяваш, Ти не се разсипваш, а нас съединяваш.

Но дали всички неща, които изпълняш, Ти с Теб целия изпълняш? Или понеже не всичките могат да Те поберат целия, побират част от Тебе, и то всички заедно една и съща част? Или пък всяко нещо побира своята част, по-голямото — по-голяма, по-малкото — по-малка? Но в такъв случай нима една част от Тебе е голяма, а друга е малка? Или може би Ти вредом си цял и нищо не Те побира целия?

IV. 4. Какво е тогава моят Бог? Какво питам, ако не Господ Бог? А кой е Господ освен Господа? Или кой е Бог освен Бога? (Пс. 17:32)?

О, Ти, вишни, преблаги,
премогъщи, всемогъщи,
премилостиви и пресправедливи,
прескритни и преявни,
прекрасни и премощни,
Ти, и устойчив, и неуловим,
неменлив и всепроменящ,
нивга нов и нивга стар — и всеобновяващ,
в смирение склоняваш Ти надменните, без да разберат (Иов 9:5),
винаги си в действие, винаги — в покой,
събираш — а нужда не изпитваш,
носиш и изпълняш и закриляш,
създаваш и храниш и развиваш,
дириш, без нищо да Ти липсва,
обичаш, но страст не Те вълнува,
ревнуваш, но грижа Те не мъчи,
разкайваш се, но болка не изпитваш,
гневиш се, но покой не губиш,
делата си мениш, решенията — не,
намереното вземаш, а нивга нищо не си губил,
нивга бедност не си познал, а на печалбата се радваш [4],
нивга алчност не си познал, а лихвата Си искаш;
дарява Ти се надмерно, та длъжник да станеш —
но кой ли има нещо, което да не е Твое?
Дългове връщаш, без да ги дължиш някому,
заеми даваш, без да губиш нещо.

А и какво сме казали, Боже мой, живот мой, отрадо моя свята, или какво казва човек, когато разказва за Тебе [5]? Но горко на ония, които не говорят за Тебе, понеже и говорещите са все едно неми.

V. 5. Кой ще ми даде да почивам в Тебе? Кой ще ми даде да влезеш в сърцето ми и да го опияниш, та да забравя бедите мои и да прегърна единственото мое благо, Тебе?

Какво си Ти за мен? Помилуй ме, Господи, за да говоря! Какво съм за Тебе аз самият, та повеляваш да Те обичам и ако не правя това, гневиш ми се и ме заплашваш с беди безкрайни? Та малка ли беда е да не Те обичам? Горко ми! Кажи ми, в името на милосърдието Твое, Господи, Боже мой, кажи какво си за мен? Кажи на душата ми: „Аз съм твоето спасение (Пе. 34:3)!“ Тъй кажи, за да чуя. Ето слуха на сърцето ми пред Тебе, Господи! Открехни го и кажи на душата ми: „Аз съм твоето спасение!“ Ще припна подир този глас и ще Те достигна. Не скривай лика Си от мен: нека, за да не умра, да умра, като го видя [6]!

6. Тесен е домът на душата ми, за да влезеш в нея: разшири го! Порутен е: въздигни го! Има в него неща, които ще подразнят взора Ти: признавам и зная. Но кой ще го очисти? Или към кого другиго, нежели към Тебе, да извикам: „От тайните ми грехове ме очисти, Господи, и от умишлените удържи раба Си (Пс. 18:13 и 14)!“ Вярвам и затова и говоря (Пс. 115:1), Господи, Ти знаеш това. Не изрекох ли пред Тебе, себе си обвинявайки, моите грехове и не сне ли Ти вината от греха ми (Пс. 31:5)? Не оспорвам присъдата от Тебе, Който си истината, и не искам сам да се мамя, за да не би моята несправедливост сама себе си да излъже (Пс. 26:12). И не оспорвам присъдата Ти, защото, ако Ти, Господи, забелязваш беззаконията, кой ще устои, Господи (Пс. 129:3)?

VI. 7. Но все пак позволи аз, който съм прах и пепел (Бит. 18:27), да говоря пред Твоето милосърдие, позволи ми все пак да говоря, понеже на Твоето милосърдие сега говоря, а не на човек, готов да ми се надсмее. Може и Ти да ми се надсмиваш, но ще се обърнеш към мен и ще се смилиш. Та нали нищо друго не искам да Ти кажа, нищо друго, а само това, че не зная откъде съм дошъл тук, в този смъртен живот или в тази жива смърт, как да го нарека — не зная. Но са ме поели утешенията на Твоето милосърдие (Пс. 93:19; 68:17) — тъй съм чувал от родителите на плътта ми, от мъжа и от жената, чрез когото и в която Ти си ми дал образ във времето: понеже аз самият не си спомням за тези утешения. И тъй, поело ме е утешението на човешкото мляко, но ни майка ми, ни дойките ми са изпълняли с него гърдите си, а Ти чрез тях си давал храна за моето отрочество според Твоите закони и според богатствата, които си разпределил вредом чак до дъното на мирозданието. Че у мен Ти си създавал желание да не искам повече, отколкото си им давал, а у кърмачките — желание да ми дават това, което им даваш: на правилната обич се е дължало желанието им да ми дават изобилната храна, от Тебе пратена. Че благо за тях е било моето благо от тях, което не от тях, а чрез тях е идело: та нали всички блага са от Тебе, Боже, и от Бога е пълното ми спасение. Но това разбрах по-късно, когато Ти ме призова чрез всичко, което си дал на човека вътре в него и вън от него. Че отначало съм знаел само да суча и да кротувам, щом плътта ми е била задоволена, и да плача, щом е била засегната: нищо друго.

8. А после съм започнал и да се смея, първо насън, сетне и буден. Тъй ми разказваха за мен и аз повярвах, понеже съм го виждал и при други младенци; а сам за тези свои прояви не си спомням. И ето, малко по малко съм начевал да чувствувам къде съм и съм искал да покажа на околните своите желания, за да ги изпълняват, но не съм можел: понеже желанията ми са били вътре в мен, а околните — вън от мен, и с никое свое сетиво не са можели да влязат в душата ми. Затова с тяло и с глас съм давал малкото на брой знаци, на които, на каквито съм бил способен, наподобявайки желанията си: но на истината те не са приличали. А когато околните не се подчинявали — било поради неразбиране, било поради нежелание да ми навредят, аз съм негодувал срещу неподчинението на по-възрастните и срещу нежеланието на тези свободни хора да ми робуват — и съм им отмъщавал с плач. Такива са по мое наблюдение децата, които съм могъл да наблюдавам; и за това, че и аз съм бил същият, те ми дадоха доказателства несъзнателно повече, отколкото съзнателно — отхранилите ме.

9. И ето мъртва е отдавна младенческата ми възраст, а аз съм жив.

Ти обаче, Господи, Който си вечно жив и в Когото нищо не умира — понеже преди началата на вековете и преди всичко, за което може да се рече „преди“, съществуваш Ти, Бог и Господ на всичко, което си създал, и в Теб стоят постоянни първоначалата на всички неща непостоянни, и в Теб съществуват непроменимо източниците на всички неща менливи, и в Теб вечно живеят разумните основания на всички неща неразумни и временни, кажи ми, на мен, молителя Твой, Господи, смили се над смирения, кажи дали младенчеството ми не е дошло след друга моя отмряла възраст? И дали тя не е възрастта, която съм прекарал в утробата на майка си? Та нали и за това време са ми разказвали немалко, пък и аз сам съм виждал трудни жени. А преди нея, Боже мой, отрадо моя? Съществувал ли съм някъде и някак? Че това няма кой да ми разкрие, ни баща ми, ни майка ми успяха да го сторят, ни чуждият опит, ни собствената ми памет. А може би Ти ми се присмиваш заради тези мои въпроси и повеляваш да Те хваля и да Те прославям за онова, което зная?

10. Прославям Те, Господи, господарю на небето и земята, като Те възхвалявам за създаването ми и за младенчеството мое, което не помня: но Ти си дал на човека да прави догадки за себе си, наблюдавайки другите, и да приема с доверие много неща за себе си дори ако свидетел му е слабият женски пол. А аз съм съществувал тогава и съм живял и в края на младенчеството си вече съм търсел знаци, с които да изразявам на околните изпитваните от мен чувства.

Откъде би могло да произлезе едно такова живо същество, ако не от Тебе, Господи [7]? И кой може да бъде майстор на собственото си съществуване? И би ли могло съществуването и живеенето да избликнат до нас чрез друг източник освен чрез сътворяването ни от Тебе, Господи, за Когото съществуването и живеенето не са две различни неща — нали висшето съществуване и висшето живеене са едно и също нещо?

Че вишен си Ти и не се променяш, и не преминава в Тебе днешният ден — и все пак в Тебе преминава, защото всичко наоколо в Тебе съществува, и ако Ти не го обхващаше, то нямаше да има къде да премине. И понеже годините Ти няма да се свършат (Пс. 101:28), Твоите години са днешният Твой ден; колко много наши дни и дни на нашите бащи са преминали вече през Твоя днешен ден и от него са получили своето измерение и изобщо своето съществуване, а и други ще преминават и ще получават своето измерение и изобщо своето съществуване. Но Ти си все Същият (Пс. 101:28): и всичко утрешно и това отвъд него, и всичко вчерашно и онова зад него — всичко днес ще направиш Ти, днес си направил Ти.

Какво да сторя, ако някой не разбира? Нека се възрадва той, като рече: „Що е това (Изх. 13:14; 16:15)?“ Нека се възрадва и да предпочита по-скоро да Те намира със сърцето си, без да Те намира с ума си, отколкото да Те намира с ума си, без да Те намира със сърцето си.

VII. 11. Чуй, Господи! Тежко на греховете човешки! Човек Ти казва тези думи и Ти над него се смиляваш: понеже него Ти си създал, но греха в него не си създал. Кой ще ми припомни греха на моето младенчество? Та нали никой не е чист от грях пред Тебе (Иов 14:5 сл.), дори младенецът, живял един-единствен ден на земята? Кой ще ми припомни? Не е ли кое да е детенце, дори най-мъничкото, в което се виждам така, както вече не се помня?

Ала какъв е бил грехът ми тогава? Дали това, че с плач жадно съм се впивал в гръдта? Нали ако сега постъпя по същия начин и жадно отворя уста не към гръдта, а към някоя друга, подходяща за възрастта ми примамка, ще бъда подигран и укорен най-справедливо? Следователно и тогава съм вършил неща, достойни за укор, но тъй като не съм можел да разбера укоряващия ме, нито обичаят, нито разумът са позволявали да бъда укоряван. Защото в хода на израстването ние изкореняваме и изхвърляме тези недостатъци; и никога не съм видял някой умен човек, който, чистейки нещо, да изхвърля доброто. А може би за оня момент тогава да е било добро всичко това: и плачът, с който съм настоявал да ми дадат дори вредното за мен, и яростта, с която съм негодувал срещу неподчинението на околните — хора свободни, по-възрастни от мен, мои родители, и стремежът, който ме е карал с удари да отвръщам, доколкото мога, на нежеланието на мнозина далеч по-разумни от мен да се подчиняват на капризите ми, понеже човек не бива да изпълнява заповеди, чието изпълнение би довело до опасности.

Тъй че невинна е телесната слабост на младенеца, а не душата му. Виждал съм аз и съм бил свидетел на ревността на един младенец: да говори още не можеше, но побледнял, с отровен поглед гледаше той своя млечен брат. Та кой не знае това? Майките и дойките твърдят, че тия недъзи се лекуват, но с какви лекове, не зная. Та невинност ли е това — насред бликащия изобилно млечен извор да не можеш да търпиш редом със себе си равния по съдба, който в момента изпитва най-голяма нужда и живее само благодарение на тази храна? Но такива прояви се приемат със снизхождение не защото са без значение или незначителни, а защото с напредването на годините изчезват. За доказателство може да служи това, че същите прояви у някой възрастен не ще се отминат равнодушно.

12. И затова Ти, Господи, Боже мой, Който на младенеца живот си дал и за да му осигуриш цялостност и ненакърнимост, с тяло със сетива, както виждаме, си го снабдил, от отделни части си го сглобил, с външност си го разкрасил и си вложил в него всички пориви на живото същество, Ти, Господи, ми повеляваш да Те възхвалявам за всичко това и да Те славя и Твоето име да възпявам (Пс. 91:2), Всевишни: понеже си Бог благ и всемогыц, дори ако си извършил само това, което не може да извърши никой друг освен Тебе, единствени, Който си дал всяка мяра, Ти, най-лични, Който си дал лик на всичко и всичко подреждаш по Твоя закон.

Но младенческата моя възраст, Господи, която не си спомням да съм живял, за която съм повярвал на чужди думи и съм правил догадки по други младенци, тази моя възраст, въпреки цялата достоверност на догадките, не бих искал да причислявам към сегашния живот, който живея в мира сего: понеже е потънал в същата дълбока забрава, както и времето, преживяно в майчината утроба. А ако в беззаконие съм бил заченат и в грях ме е отхранила майка ми в утробата си (Пс. 50:7), то къде, моля Ти се, Господи, Боже мой, къде, Господи, аз, рабът Твой, къде или кога съм бил невинен? Но ето — отминавам това време: че какво общо имам с него, след като не разпознавам в себе си никакви следи от него?

VIII. 13. Не тръгнах ли от младенчеството насам, за да стигна в детството? Или по-скоро то дойде в мен и зае мястото на младенчеството? Но то не си е тръгвало от мен — къде ли е отишло тогава? И все пак вече не съществуваше. Вече не бях безсловесен младенец, а говорещо дете. Това помня, но как съм се научил да говоря, осъзнах по-сетне. Не бяха ме учили по-възрастните, излагайки думите в някакъв определен школски ред така, както малко по-късно ми бяха преподавани буквите. А аз сам, с разума, който Ти, Боже мой, си ми дал, с плач, с различни звуци и различни телесни движения опитвах да изразя чувствата на сърцето си, за да подчиня волята на околните, ала не можех да изразя всичко, което исках, и на всички, на които исках. Запечатвах в паметта си всеки случай, когато възрастните назоваваха нещо и в зависимост от звуците насочваха тялото си към него: аз виждах и схващах, че това нещо се означава със звуците, които те издават, когато желаят да го покажат; че го желаят, ставаше ясно от жестовете на тялото, които са, тъй да се каже, естественият език за всички хора, а той е резултат от израза на лицето, от примигването на очите, от движенията на другите телесни членове и от звученето на гласа, което издава как е настроена към нещата душата — дали иска да ги постигне, да ги притежава, да ги отхвърли или да ги избегне. Тъй малко по малко започнах да разбирам какви неща означават думите, които често чувах и които заемаха определени места в различни изрази, и с език, подчинен вече на тези знаци, започнах да изразявам желанията си. Така обменях знаци за желанията, които исках да изкажа, с обкръжаващите ме люде и навлязох по-дълбоко в бурите на общуването — в човешкия живот, но оставах зависим от авторитета на родителите си и от волята на по-възрастните.

IX. 14. Боже, Боже мой, какви беди изтърпях на тази възраст и какви измами, когато послушанието пред наставниците ми бе представяно като правилно поведение, благодарение на което да добрувам в мира сего и да напредвам в бъбривите изкуства — служанки на издигането на човека и на неговите лъжовни богатства. А после ме дадоха на училище, за да се уча на четмо и писмо, ползата от които аз, бедният, не виждах. И все пак, ако не бях чевръст в учението, бой ядях. А това се похваляваше от възрастните: че мнозина, минали преди нас в живота, бяха прокарали трудните пътища, по които и нас ни караха да преминем с многократно увеличени труд и мъка за синовете Адамови [8]. Намерих обаче, Господи, хора, които на Тебе се молеха, и научих от тях, разбирайки според възможностите си тогава, че съществува Един Велик, Който, дори без да се явява пред нашите сетива, може да ни чуе и да ни се притече на помощ. И още като момче започнах да Ти се моля, твърдиня и прибежище мое (Пс. 17:3), в призив към Тебе разчупвах основите на езика си и макар и малък, с немалка страст Ти се молех да не ме бият в училище. И когато Ти отказваше да ме чуеш — а този отказ не целеше нещо неразумно за мен, — възрастните, та дори и моите родители, които не искаха да ми се случи нищо лошо, вземаха на смях и подбив наказанието ми с бой — зло голямо и тежко за мен тогава.

15. Има ли, Господи, душа тъй велика, свързана с Тебе с любов преголяма, има ли, питам, такава душа (понеже понякога същото става и поради известна глупост), и тъй, съществува ли някой, благочестиво привързан към Тебе с тъй голяма любов, че към шишовете, прангите и подобните им уреди за изтезание, за чието избягване в страх велик Ти се молят коленопреклонно всички люде по цялата земя, той да се отнася с пренебрежение, макар и да обича людете [9], изпитващи вледеняващ ужас от тях — по същия начин, както нашите родители се надсмиваха над побоя, с който учителите ни наказваха като деца? Че аз се страхувах не по-малко от наказанията и не по-малко Ти се молех да ме спасиш от тях, но прегрешението ми беше, че пишех, четях и мислех за учението по-малко, отколкото се изискваше от мене. Памет и дарби не ми липсваха, Господи: тях по Твоя воля имах достатъчно за възрастта си. Но удоволствие ми правеха игрите, а за тях ме наказваха люде, които постъпваха досущ като мене. Само че забавите на възрастните се наричат сериозна работа, а работата на децата, която за тях е сериозна, се наказва от възрастните; и никой не изпитва жалост било към децата, било към възрастните, било и към едните и другите. Или може би някой добър съдник на нещата в мира сего ще одобри боя, който съм ял като дете заради игрите с топка, понеже тези игри са ми попречили да науча по-бързо буквите, с чиято помощ като възрастен щях да подхвана много по-грозни игри? Нима оня, който ме биеше, постъпваше различно от мен, когато, надвит по някакъв дребен въпрос от някой свой събрат в науките, той се измъчваше от по-голяма завист и омраза, отколкото аз, когато ме надвиваше някой съиграч?

X. 16. И все пак грешах, Господи, Боже мой, управителю и създателю на целия природен свят, а на прегрешенията — само управител, грешах, Господи, Боже мой, като престъпвах заръките на родителите и учителите си. А по-късно вече можех добре да си служа с четмото и писмото, които по една или друга причина моите близки настояваха да изуча; ала аз не се подчинявах не защото избирах по-доброто, а защото обичах играта: обичах гордите победи в надпреварата, обичах лъжи и измислици да гъделичкат ушите ми и да ги карат да тръпнат сладостно, а в очите ми заблестяваше все по-силно любопитство към зрелищата, към игрите за възрастни. Патроните на тези зрелища и игри се ползуват с такава висока обществена почит, че едва ли не всеки родител я желае за децата си; но същите тези родители охотно приемат същите тези деца да бъдат набити, ако подобни зрелища пречат на учението, чрез което искат те да стигнат до положението на патрони.

С милосърдие погледни, Господи, на всичко това и ни спаси нас, които Те призоваваме, спаси дори ония, които все още не Те призовават, та да Те призоват и да ги спасиш.

XI. 17. Че още като момче бях чувал, че вечен живот ни е обещан благодарение на унижението на Господа Бога, слязъл до нашата надменност; и бях означен с кръстния Му знак, и бях вкусил от Неговата сол, едва-що излязъл от утробата на майка ми, която хранеше дълбока надежда в Теб [10].

Видя това Ти, Господи, още когато бях момче и кога­то един ден се загърчих от внезапни стомашни болки и бях почти на умиране, видя тогава, Господи, Боже мой — Ти вече беше мой пазител, — с какво душевно вълнение и с каква вяра молих двете благочестиви май­ки — моята и всеобщата наша майка, Твоята Църква — да приема кръщението на Твоя Христос, Бога и Господа мой. И понеже с вяра към Тебе майката на моята плът вече раждаше в чистото си сърце с още по-голяма любов вечното мое спасение, тя във вълнението си се разбърза да бъда посветен в спасителните тайнства и да бъда очистен с омовение, изповядвайки се на Тебе, Господи Иисусе, за спасение на греховете ми — но внезапно аз се съвзех. И затова беше отложено моето очистване: поне же, ако продължавах да живея, нямаше как да не се омърсявам отново; а затъването в мърсотията на греха след спасителното омовение щеше да бъде много по-дълбоко и много по-опасно.

И тъй, вярвах аз тогава, вярваше и майка ми, а и цялото домочадие, само не и баща ми, който въпреки всичко не успя да надвие моето благочестие — от майка ми наследие — и да ме накара да отхвърля вярата в Христа, в Когото той самият още не вярваше. Понеже майка ми се стремеше Ти, Боже мой, да ми бъдеш по-скоро баща, отколкото той, и затова Ти ù помагаше да надвие мъжа си, на когото служеше, макар да беше по-добра от него: нали и с това тя пак на Тебе служеше по Твоята повеля към женския пол.

18. Питам Те, Боже мой, бих искал да зная, ако Ти позволиш, защо беше отложено кръщението ми тогава, дали за мое добро бяха сякаш поразхлабени юздите на греха — или пък не бяха разхлабени? По същата причина чувам и сега да се казва вредом за едного или за другиго: „Остави го да прави, каквото ще — нали още не е кръстен!“ Но все пак по отношение на телесното здраве не казваме: „Остави го да се наранява — нали още не е оздравял!“

Колко по-бързо и колко по-добре щях да бъда излекуван и благодарение на моето усърдие и на усърдието на моите близки възвърнатото здраве на душата ми щеше да бъде закрепено чрез Твоята крепкост, крепкостта от Тебе, Който бе ми дал здравето. Наистина по-добре щеше да бъде! Но колко много и колко силни вълни на изкушения щяха да надвиснат над мен след детството, бе вече знайно за майка ми — тази изключителна майка — и тя предпочиташе да остави на капризите им тленната земя, материала за моето оформяне, а не моя вече завършен образ [11].

XII. 19. Но през детството, което будеше по-малки страхове, отколкото моята младост, аз не обичах книгите и мразех да ме карат да уча насила. И все пак ме караха и ми правеха добро, ала аз не правех добро, като учех само по принуда. А никой по принуда не върши добро до­ри ако това, което върши по принуда, е добро. А и ония, които ме насилваха, не правеха добро, но доброто в мен се правеше от Тебе, Боже мой. Че те не виждаха за какво бих могъл да използувам онова, което ме караха да уча, освен за насищане на ненаситната страст към бедността, наричана богатство, и към позора, наричан слава. Но Ти, от Когото и космите на главите ни са всичките преброени (Мт. 10:30), използуваше в моя изгода грешките на всички, които ме караха да уча, а за мое наказание — моята грешка, че не исках да уча: това наказание напълно заслужавах аз, детенце тъй мъничко и грешник тъй голям. По такъв начин Ти ми правеше добро не чрез правещите ми добро, а чрез моите собствени прегрешения ми въздаваше справедливост. Че Ти си повелил така и тъй е наистина: всяка неподредена душа да е наказание сама за се­бе си.

XIII. 20. Но по каква причина мразех гръцкия, който учех от съвсем малък [12] — това и до днес не съм разбрал. От сърце бях обикнал латинския, който се преподава не от началните учители, а от тъй наречените граматици [13]. А първите уроци по латински, когато се учи четене, писане и смятане, ми бяха не по-малко трудни и досадни, откол­кото всичките по гръцки. Тогава каква е причината, ако не грехът и суетата на живота, в който бях плът и дихание, което си отива и не се връща (Пс. 77:39)? Че във всички случаи тези първи уроци, благодарение на които в мен се създаваше, създаде се и стана мое притежание умение­то да чета всичко написано, каквото открия, и да пиша, каквото поискам, те бяха по-добри, понеже носеха повече сигурно знание, отколкото ония уроци, с които ме караха да запомням лутанията на някой си Еней, а да забравям собствените си лутания, и сълзи да лея за смъртта на Дидона, която се била самоубила от любов, докато в същото време аз, нещастник над нещастниците, сълза не отронвах, че във всичко това умирах, отдалечавайки се от Тебе, Господи, живот мой!

21. Че какво по-злочесто от човек злочест, нежалещ за своето злочестие и плачещ за смъртта на Дидона, която се самоубива от обич към Еней, а не плачещ за своето собствено самоубийство поради липса на обич към Тебе, Боже, светлик на сърцето ми и хляб вътрешен на душата ми, и добродетел, оплождаща духа ми и лоното на моята мисъл? Не Те обичах и се отдалечавах от Тебе (Пс. 72:27), и докато се отдалечавах, вредом около мен се чуваше: „Браво! Браво!“ Че приятелството с този свят тук е отдалечаване от Тебе и „Браво! Браво!“ (Пс. 30:16) се казва на човека, за да изпитва срам, ако не постъпва спо­ред света. Но не това оплаквах аз, а плачех, че Дидона не е жива,

сама си пробела с желязо гърдите [14] —

обръщах се към най-последните Твои творения и изоставяйки Тебе, аз, земята, към земята отивах. И ако ми заб­раняваха да чета подобни истории, скърбях, че не чета истории, по които да скърбя. Подобни безумия се считат за по-богато и по-възвишено занимание, отколкото оно­ва, чрез което се научих да чета и пиша.

22. Но нека сега в душата ми да извика моят Бог и нека Твоята истина да рече: „Не е тъй! Не е тъй!“ Много, много по-добра е първата наука от втората. Ето: много по-охотно ще забравя лутанията на Еней и всичко като тях, отколкото писането и четенето. Завеси са спуснати над праговете на училищата [15] , но те служат не толкова като знак за почит към тайнството, а като прикритие на лутанията там. Нека не викат срещу мене ония, от които вече не се страхувам, докато Ти изповядвам онова, що желае душата ми, Боже мой, и докато намирам покой, укорявайки моите лоши пътища, за да заобичам добрите Твои пътища. Нека не викат срещу мене продавачите и купувачите на граматически знания, защото, ако им поставя въпроса дали е вярно това, което разказва поетът — че някога си някой си Еней бил дошъл в Картаген, то по-неуките ще отго­ворят, че не знаят, а по-учените ще кажат, че не е вярно. Попитам ли обаче с кои букви се изписва името Еней, всички, които са ги учили, ще ми отговорят вярно и в съгласие с онези правила и с онези условия, според които хората са установили тези знаци помежду си. Ако попитам кое забравяне ще донесе по-голяма житейска несгода — забравянето на четмото и писмото или забравянето на поетическите измислици, има ли съмнение какво ще отговори всеки, който поне малко мисли за себе си?

И затова грешах като момче, когато предпочитах празното занимание пред полезното — или казано по-правилно, полезното мразех, празното обичах. Вече ми бе омръзнало и каканиженето „Едно и едно е две, две и две е четири“ — но много, много ми се услаждаше зрелището на суетата: дървеният кон, изпълнен с войници, опожаряването на Троя и

на Креуза скръбната сянка [16].

XIV . 23. Защо тогава мразех гръцкия, който ми напяваше също такива истории? Че и Омир майсторски е изтъкал подобни приказки и безкрайно сладки са суетните му слова — и въпреки това горчеше той на детските ми уста. Сигурно Вергилий изглежда по същия начин на гръцките деца, които са принудени да го заучават тъй, както аз учех Омир. Явно трудността, трудността при изучаването на чуждия език в най-големи подробности разваляше със своята горчилка всички сладости на гръцките приказни истории. Ни една гръцка дума не знаех — и затова със свирепи заплахи и наказания ме принуждаваха да уча този език.

А като младенец не знаех по същия начин нито една латинска дума — и все пак, внимавайки, научих латинския без никакви страхове и мъки, сред ласките на дойките, сред взаимни шеги и весели игри. И го изучих, без да ми се налага бремето на наказанието, понеже сърцето ми само ме караше да раждам заченатото в него, а това нямаше да става, ако не бях научил някои думи не от люде обучаващи, а от люде говорещи, в чийто слух и аз на свой ред пораждах онова, което чувствувах.

Оттук става достатъчно ясно, че за научаването на всичко споменато свободното любопитство има по-голяма сила, отколкото дребнавата принуда. Но тази прину­да обуздава напора на любопитството в съгласие със законите Твои, Господи, в съгласие със законите Твои: понеже от пръчката на учителя до изкушенията на мъчениците силата на тези Твои закони е в примесването на полезна горчилка, връщаща ни отново към Тебе от она­зи гибелна сладост, заради която сме се отклонили от Тебе.

XV. 24. Чуй, Господи, молитвата ми (Пс. 60:2): подкрепи душата ми, за да не изостави учението Твое, а и мен подкрепи, за да не прекъсна изповедта си за проявленията на Твоето милосърдие, с което Ти ме изтръгна от всички мои най-зли пътища: за да ми се усладиш повече от всички съблазни, които съм гонел, и пресилно да Те възлюбя, и с цялото си сърце ръката Ти да прегърна — и да ме изтръгнеш от всяка съблазън навеки (Пс. 15:11). Ето Те Тебе, Господи, Царю мой и Боже мой (Пс. 5:3): на Тебе нека служи всичко полезно, което съм научил като дете, на Тебе нека служи това, че говоря и че пиша и смятам, понеже, когато учех неща суетни, Ти ми даваше знание и пак Ти ми опрости греха на удоволствието от тях [17]. От тези суетни неща аз научих много полезни думи, ала същите думи могат да се научат и от неща несуетни и те са сигурният път, по който трябва да тръгнат децата.

XVI. 25. Но проклятие за тебе, река на човешките привички! Кой ти устоява? Кога ще пресъхнеш? Докога ще влачиш синовете Евини към голямото и страховито море, което успяват да прекосят с мъки само на ствол възкачените [18]? Не четох ли и аз, от тебе понесен, за гръмотевиците и за прелюбодеянията на Юпитер? Юпитер в никакъв случай не би бил способен и на двете неща едновременно, но благодарение на тези измислици той ста­ва извинение за истинските прелюбодеяния, към които скланя лъжливата гръмотевица. Че кой от дългополите учители [19] може да изслуша спокойно думите на човека, школуван на същата арена, който вика и говори: „Това са измислици на Омир, който е пренесъл човешки качества върху боговете; бих предпочел да беше пренесъл върху нас божеските“[20]? По-правилно би било да се каже, че той действително е измислил всичко, но е приписал божески качества на хора греховни, та грехът да не се смята за грях и който го извършва, да изглежда подражател не на пропаднали люде, а на боговете небесни.

26. И все пак, в тебе, в теб, река адова, в теб се хвърлят синовете човешки, та срещу заплащане да научат всичко това; и обучението става нещо важно, понеже става официално на форума, с помощта на законите, които допущат допълнителни държавни възнаграждения свръх обичайните [21]. И удряш ти твоите камъни, и отекват думите ти: „Тук се изучава словото, оттук се постига красноречието, наука най-необходима за убеждаване и за изразяване на мислите.“ И тъй излиза, че нямаше да познаваме думите „дъжд“, „златен“, „скути“, „измама“, „не­бесни“, „храмове“ и други от същия пасаж, ако Теренций не беше представил как един порочен младеж взима Юпитер като пример за блудството си, гледайки една картина на стената, където е нарисувано как богът според приказката излива в скутите на Даная някакъв си златен дъжд-уловка за жената! И ето как сякаш по внушение свише младежът възбужда своята похотливост:

И кой бог? Който небесата с гръм тресе?
Мъникът аз да не повторя? Още как! [22]

Не, не, съвсем не по-лесно се заучават думите благодарение на цялата тази грозота, но благодарение на тези думи по-безнаказано се извършва самото безчинство.

Не думите обвинявам — съдове подбрани и скъпоценни, а обвинявам виното на заблудата, което ми предлагаха в тези думи пияните учители, и ако не пиехме, те ни биеха и не позволяваха да вдигнем глас към някой трезвен съдник. И все пак, Боже мой, пред Чийто взор аз вече спокойно се връщам към спомените, охотно учех всичко и на мен, бедничкия, то ми правеше удоволствие и заради това ме наричаха многообещаващо дете.

XVII. 27. Позволи ми, Боже мой, да Ти кажа нещо и за моите заложби, този дар от Тебе, който аз безумно хабях. Беше ми поставена задача, разкъсваща душата ми между страха от бой или позор — и похвалата за награда: да изрека монолог на разгневената Юнона, която страда, че не може да отвърне

царя на тевкрите тя от Италия [23].

Ала не бях чувал тя да е изричала такъв монолог. Но въпреки това ни караха да вървим, лутайки се, по следите на поетическите измислици и да развиваме в проза същите теми, които поетът е развил в стих; и по-големи похвали жънеше оня, който изразяваше по по-естествен начин гнева и мъката, съответствуващи на ранга на действуващото лице, и думите на когото по подходящ начин обличаха мисълта. И за какво ми беше всичко това, о Боже мой, о живот мой истинен? Какво от това, че на мен ръкопляскаха повече, отколкото на моите връстници и съученици? Та нали всичко това е вятър и мъгла? Дотолкова ли нямаше нищо друго, в което да упражнявам дарбите и езика си? Похвалните слова, Господи, похвалните Твои слова чрез Твоите Писания щяха да подкрепят крехката лозница на душата ми, за да не бъде тя повлечена от пустословието за грозна плячка на крилатите хищници: че много са начините, по които се дава жертвена дан на ангелите отстъпници [24].

XVIII . 28. Но какво чудно, че тъй се стремях към суетите и от Тебе, Господи, се отделях, след като за пример ми бяха представяни хора, които биваха укорявани и се чувствуваха виновни, ако разкажеха за нелоши свои дела с непривични думи или изрази, ала щом разказваха за страстите си с безукорни и правилно подредени думи, богато и стройно, те получаваха купища похвали и се чувствуваха на върха на славата. Виждаш това, Господи, и мълчиш, дълготърпелив и многомилостив, и истинен (Пс. 102:8; 85:15). Нима вечно ще мълчиш? А сега Ти избавяш от чудовищната бездна душата, която Те търси и която жадува за Твоите блаженства и чието сърце Ти казва „Търсих лицето Ти“. Лицето Твое, Господи, отново ще търся (Пс. 26:8): понеже далеч бях от Теб сред тъмни страсти. Че не с нозе и не през пространството човек се отдалечава от Тебе или се връща към Тебе, и малкият Твой син от притчата не коне или кола, или кораб е търсел, нито с криле незрими е прехвръкнал, нито, крачейки, път е извървял, за да живее в край далечен и там разсипнически да изхарчи всичко, що си му дал на тръгване, Отче благи, понеже си му давал, а още по-благи, когато се е върнал той бедняк: че живот в похотливи страсти — това ще рече живот в мрак и далеч от лицето Ти [25].

29. Гледай, Господи, Боже мой, гледай търпеливо, както и гледаш, как грижливо синовете човечески съблюдават правилата за писмената и слоговете, които са получили от говорилите преди тях, а как нехаят за получените от Тебе вечни правила за вечно спасение! Ако някой, който познава многовековните правила за произношение на думите и ги преподава, престъпи граматическото правило и произ­несе думата „хора“ като „ора“, той дразни хората повече, отколкото, ако противно на Твоите правила мрази някого от тези хора, макар и сам да е човек. Та нима за човека друг човек може да бъде по-опасен враг, отколкото самата омраза, която го настървява срещу врага — или нима, когато преследва другия, човек може да го порази по-тежко, отколкото поразява сърцето си чрез своята враждебност? Без съмнение знанието на писмената не е тъй вътрешно присъщо, както вписаният в съвестта закон да не правиш никому нещо, което не искаш на тебе да сторят (Тов. 4:15). Колко скритен си Ти, Който мълчаливо обитаваш висините, Боже единствени велики: по неутомим закон забулваш Ти с престъпно заслепление непозволените страсти, когато един човек търси славата на красноречието пред друг човек съдия сред тълпа окръжаващи ги хора, преследвайки с чудовищна омраза своя неприятел — и в същото време зорко бди да не направи грешка на езика и да рече „сред ората“, без изобщо да го е грижа, че със своя душевен бяс погубва един човек сред тези хора.

XIX. 30. На прага на такъв живот стоях аз, бедното дете, и на такава арена се упражнявах — тук аз се страхувах повече да не направя грешка в произношението, но много по-малко внимавах да не би да завидя на ония, които не правеха такива грешки. Казвам това и Ти признавам за какво ме хвалеха ония, чието одобрение бе тогава за мен равнозначно на правилно живеене. Че не съзирах бездната от поквара, в която бях захвърлен далеч от очите Ти (Пс. 30:23).

Че виждаха ли очите Ти нещо по-отвратително от мен, след като и околните не ме одобряваха: понеже лъжех и непрекъснато мамех и педагога, и учителите, и родителите си от любов към играта, от желание да гледам зрелища безсмислени и от нетърпение да подражавам на играчите. Бях започнал дори да крада от килера на родителите си и от трапезата било по заповед на лакомията, било за да имам какво да дам на децата, които ми продаваха игрите си, въпреки че се забавляваха толкова, колкото и аз. В тези игри аз често се стремях да победя с измама, победен от суетната страст към първенство. А нима това, което не желаех да ми направят и което свирепо корях, ако го усетех, не беше същото, което правех на другите; но когато ме усетеха и ме укоряха, тогава предпочитах да беснея, ала не и да отстъпя?

Та това детска невинност ли е? Не е, Господи, не е, моля те, Боже мой! Че от педагози, родители, орехи, топчета и врабчета се почва, за да се стигне с нарастването на възрастта до управители и царе, злато, имения и роби: по същия начин след боя с пръчки идват по-големи наказания. И затова Ти, царю наш, си одобрил ниския детски ръст като белег на смирение, когато си рекъл: „На такива е царството небесно (Мт. 19:14).“

XX. 31. И все пак, Господи, на Тебе, най-възвишения, най-благия, създателя и управника на вселената, на Тебе, Бога наш, бих благодарил дори ако Ти бе пожелал да не прекрача детската възраст. Понеже и тогава съществувах аз, живеех и чувствувах, и се грижех за целостта си — сле­да от пресъкровеното тайно единство, от което произлизах [26], — пазех благодарение на някакъв вътрешен усет [27] непоквареността на моите сетива, а и в дребните неща, и в мислите за дребните неща се радвах на истината. Да ме мамят не желаех, бодра беше паметта ми, образована речта ми, за приятеля милеех, избягвах болката, падението, незнанието. Има ли в подобно живо същество дори едно качество, което да не е достойно за удивление и прослава? Но всички тези качества са дар на Господа мой, не аз самият съм си ги дал: и те са блага, и всички те заедно — това съм аз. Следователно благ е Оня, Който ме е създал, и Той е моето благо, и Него възхвалявам аз за богатството от блага, на които съм притежател още от детинство.

И грешах, че не в Него, а в Неговите творения — в мен самия и във всичко останало — търсех радостта, възвисеността, истинността, и затова се заплитах в страдания, лутания, прегрешения.

Благодаря Ти, усладо моя и славо моя, и прибежище мое, Боже мой, благодаря Ти за даровете Твои! Но Ти ми ги и закриляй — че тъй и мен ще закриляш, и ще се увеличават, и ще се развиват докрай даровете, които си ми дал, и аз самият с Тебе ще бъда: понеже и това, че съществувам — и него Ти си ми дал [28]!


Бележки


* Означенията в скоби отразяват места от Библията. Вж. „Съкращения на наименованията на книгите от Свещеното Писание“. Някои отклонения от каноничния български текст се дължат на съобразяване с латинската версия. — Б. пр.
1. В текста на Августин думата „изповед“ означава едновременно изповядване на греховността пред Бога и отдаване възхвала Нему.
2. Според Августин корен на греха е стремежът на човека да постави самия себе си на високото място на Бога, т. е. да Го замести със самия себе си. Смъртта е наказание за първородния грях, въздадено на човечеството като цяло. (За Божия град XIV , 13, в пояснение към Еклисиаст 10:15.)
3. Според едно тълкуване тук авторът има предвид конкретно св. Амвросий Медиолански (337 или 339 — 397 г.), виден християнски писател и църковен деятел, оказвал голямо влияние върху императорите от края на IV в. — Грациан, Валентиниан II и Теодосий I . За него вж. по-подробно кн. V, 23 и VI, 3 сл. на наст. изд. По други тълкувания става дума за Христос или за апостол Павел след кръщението му.
4. Вж. притчата за талантите — Евангелие по Матей, 25:14 сл., и за мините — Евангелие по Лука, 18:21 сл.
5. Августин: „Как можем с думи да изразим Бога? Ако искаш да го изкажеш, Бог не е; ако си могъл да Го разбереш, разбрал си нещо друго, което не е Бог. Не е Бог това, което си разбрал, а ако ли е Той, не си Го разбрал.“ (Проповеди 52, 6, 16)
6. Мисълта върви по следните пасажи от Библията: „И после (Господ) каза (на Моисея): лицето ми не можеш видя, защото не може човек да Ме види и да остане жив“ (Изход 33:20); „(И каза Господ на Моисея:) и ще се разпали гневът Ми против него в оня ден, и Аз ще ги оставя и ще скрия лицето Си от тях (Второзаконие 31:17); „не скривай лицето Си от мене, за да не се уподобя на ония, които слизат в гроб.“ (Псалм 142:7, от Давид)
7. Виждането на чудото живот в създанието човек винаги води Августин към свързването му с Бога и с надеждата за спасението на човека въпреки всички негови несъвършенства.
8. Подобна строгост била напълно нормално явление за римското училище още векове преди времето на Августин, както свидетелствува и Хораций за годините, прекарани в училището на „побойника Орбилий" (Послания II, 1, 71).
9. Според друго четене — „и се надсмива над людете“.
10. Августин бил приобщен към църквата като катехумен (оглашен) — принадлежал към нея, без да бъде допущан до тайнствата и до службата, на които имали право кръстените. Означаването с кръстен знак и вкусването на сол били част от посветителния ритуал. В Африка катехумените през цялата година били допущани до вкусването на сол, а в Рим — само по време на Велики пости.
Някои оставали катехумени до смъртта си. Тъй като кръщението се смятало за най-важно и най-сигурно средство за очистване и спасение на човека от греховете, през IV в. много често то било отлагано до смъртния час. Но църковните отци от същото време препоръчвали кръщение на младенците и такава практика била стабилно въведена през V в.
Катехумените, които искали да бъдат кръстени, се записвали при съответните свещенослужители в началото на Велики пости и вече били наричани избраници. Тези кандидати за кръщение получавали съответното обучение, включително и как да се молят. За кръщението на самия Августин вж. кн. IX, 5 —6 на наст. изд.
11. Старият, направеният от земя човек трябвало след дълго люшкане от бурите и вълните на страстите да се преобрази в нов духовен човек. За алегорията на земята и водата вж. кн. XIII, 17 и 20 на наст. изд. След кръщението се възстановявал образът Божий: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори: мъж и жена ги сътвори.“ (Битие 1:27)
12. Знанието на старогръцки постепенно намалява в латиноезичните области в края на античността. През VI в. негови най-големи познавачи там са ирландските монаси, които при странствуванията си го връщат отново на континентална Галия.
13. Обучението при граматик било по латинска граматика, четене и обяснение на автори, метрика и стихосложение. На края на обучението, в реторическите школи, учениците били обучавани на красноречие чрез произнасяне на речи за убеждаване (свазории) и на речи при спор (контроверсии) по фиктивни съдебни казуси.
14. Вергилий, „Енеида“, VI, 457, превод на Георги Батаклиев (Буколики. Георгики. Енеида, Народна култура 1980). Августин, както и цялото просветено християнство, дълбоко почитал Вергилий, поета-пророк, възвестил в прочутата си IV еклога (или буколика) раждането на божествен младенец.
15. Училищата били отделени от улицата с ред колони, по които се спускала завеса.
16. По Вергилий, „Енеида“, II, 772:
17. Отличната литературна и реторическа подготовка и своята словесна сръчност Августин добива главно въз основа на езическата латинска словесност. След покръстването си той подчинява и знания, и дарби на християнството, като става един от създателите на християнската култура.
18. Сложен образ — за кръста като символ на християнството и едновременно с това за църквата — спасителния кораб от гибел във вълните на мира сего.
19. Обичайното облекло на учителя била пенула — дълга дреха като наметка, покриваща цялото тяло.
20. Цицерон „Тускулански беседи“, I, 26, 64.
21. Заплатите, определяни от императорски декрети, били плащани от общините, с изключение на някои школи, основани от императорите в Рим и Атина.
22. Цитираният пасаж е от комедията на римския писател Теренций (II в. пр. Хр.) „Евнух“ (III, V, 585-589 сл.) — по името на персонажа, под чиято маска се скрива влюбеният герой, за да достигне и обладае желаната от него девойка. Асоциация с мита за Юпитер и Даная, затворена от баща си, при която богът се явил като златен дъжд и тъй станал баща на Персей.
23. По Вергилий, „Енеида“, I, 38.
24. Гордостта, надменността, е причина за падението на ангелите и затова гордостта на човека е жертва, приятна за тях.
25. Пасаж, в който са свързани притчата за блудния син — Евангелие по Лука, 15:11 сл. и „Енеади“, I, 6 на Плотин.
26. Според Августин всяка природа, за да бъде действително това, което е, се стреми към единство, търси да задържи посредством определено равновесие собствената си цялост. А този инстинкт за запазване е резултат от движението към цялостната единичност, която е създателка на всичко. (За музиката VI, 17,56).
27. Според Августин вътрешният усет, т. е. съвестта, е един вид сетиво, шестото сетиво, което не само усеща усещанията на петте останали, но и тях самите, понеже е техен регулатор и съдник. (За свободната воля II, 4,10 и 5,12).
28. Според онтологията на Августин безграничното съществуване е дало начало на ограниченото съществуване (вж. кн. XIII на наст. изд.).


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница