Книга първа платон елевсинските мистерии Младостта на Платон и смъртта на Сократ

КНИГА ВТОРА ИСУС

МИСИЯТА НА ХРИСТОС

Няма нищо по-трагично от първия разговор между пророка и народа му. Тогава стават странни, кървави и страшни събития, които дамгосват умъртвената плът на Израел. Зад хиперболите на библейската легенда можем да узнаем автентичните факти.

Избраниците на племената лагеруват във Фаранската равнина пред див проход, който води към скалите на Сербал. Застрашителният връх на Синайската планина господства над тази камениста и вулканична местност. Пред цялото събрание Мойсей известява тържествено, че ще отиде на върха, за да се посъветва с Елохим и да донесе оттам закона, изсечен на каменна плоча. Той заповядва на народа си да бди и да пости, да го чака в чистота и молитва. Поверява на седемдесетте старейшини кивота в шатрата на Скинията и се изгубва в прохода с верния си ученик Осия (по-късно Мойсей го назовава Исус Навин).

Минават дни, а Мойсей не се завръща. Отначало народът се тревожи, а после започва да роптае: "Защо ни доведе в тази ужасна пустиня и ни остави под стрелите на амалекитяните? Мойсей ни обеща, че ще ни заведе в Ханаанската земя, където тече мляко и мед, а сега умираме в тази пустиня. По-добре бяхме в Египет, отколкото тук. Дано бъде угодно на Бога пак да имаме месото, което ядяхме там! Ако Богът на Мой сей е истински Бог, нека го докаже.

СВЕТЪТ ПРИ РАЖДАНЕТО НА ИСУС¹³

Последовател на Хегел и привърженик на критическата и историческа школа на Бауер, Щраус, без да отрича съществуването на Христос, се опитва да докаже, че животът му - такъв, какъвто е разказан в евангелията, е мит, легенда, сътворена от народното въображение за нуждите на зараждащото се християнство, и съгласно пророчествата на Стария завет. Неговата теза - чисто негативна, но защитена твърде находчиво и ерудирано, макар и вярна в някои детайли, е абсолютно неприемлива като цяло и по същество. Освен това тя страда от сериозния недостатък, че не обяснява нито характера на Исус, нито произхода на християнството. Животът на Исус, разказан от Щраус, е като планета, лишена от слънце. При все това трябва да признаем на този философ една значителна заслуга - че прехвърля проблема от областта на догматичната теология в тази на литературната и историческа критика.

Изследването на М. Ренан върху живота на Исус дължи успеха си на своите високи естетически и литературни качества, но също така и на смелостта на писателя, който пръв се осмелява да направи от живота на Исус проблем на човешката психология. Разрешава ли го той? Въпреки смайващия успех на книгата критиката смята, че не. Исус според Ренан започва развитието си като нежен мечтател, запален и наивен мора лист, за да се превърне накрая в жесток чудотворец, загубил всякакво чувство за реалност. „Въпреки цялата предпазливост на историка - пише Сабатие - животът на Исус е приближаването на един свят дух към лудостта. Христос, представен от М. Ренан, се лута между кроежите на кариериста и виденията на озарения." Факт е, че той става месия, без да го иска и почти без да съзнава това. Той приема да го наричат така ,само за да се понрави на апостолите и да задоволи народното желание. С такава слаба вяра никой истински пророк не би създал нова религия и не би променил земната душа. Животът на Исус, представен от М. Ренан, прилича на осветена от бледо слънце планета, лишена от животворен магнетизъм и съзидателна топлина.

Как Исус става месия? Това е основният, същественият въпрос в концепцията за Христос. Това е Въпросът който М. Ренан в крайна сметка заобикаля. Важността му създава М. Теодор Кайм (Dass Leben Jesu, Zurich, 1875). Неговата интерпретация на живота на Исус е най-забележителната след тази на Ренан. Кайм изяснява екзотерично този вечен проблем, трактуван в многобройни литературни и исторически текстове. Но той не може да бъде решен без помощта на интуицията и извън езотеричната традиция.

Именно с помощта на тази езотерична светлина, която е вътрешен огън на всяка религия и основна истина във всяка плодотворна философия, аз се опитах да възстановя в основни линии живота на Христос, като се опирах на всички предходни изследвания по въпроса, които подготвиха почвата за това мое изложение. Смятам за излишно да дефинирам тук какво разбирам под езотерична гледна точка - това е синтезът на Науката и Религията. Цялата книга е развитие на този възглед и аз ще добавя само, че съм се опирал на евангелията, като използвах Матей, Марко и Лука за основа, а Йоан - за разкриването на езотеричното учение на Христос, без да забравям по-късната редакция, както и тежненията към символност в това евангелие.

Четирите евангелия, които трябва да сравняваме, са еднакво автентични, макар и по различен начин. Евангелията от Матей и Марко са ценни с прибързаността си към словото и факта: в тях откриваме ясните ду ми и действия. Кроткият Лука ни дава да прозрем смисъла на Мистериите зад поетичното покривало на легендата; това е Евангелие на Душата, Жената и Любовта. Свети Иоан разкрива тайния смисъл на мистериите. При него откриваме доктрината в цялата й дълбочина, тайното учение, смисъла на обещанието, езотеричния заряд. Климент Александрийски - един от рядко срещаните християнски епископи, запознати с универсалния езотеризъм - го нарича Евангелие на Духа. Иоан провиква в дълбините на трансцендентите истини, проповядвани от Учителя, и притежава рядкото умение да ги резюмира Затова неговият символ е орелът, който пори с криле пространството и го обгръща с огнения си поглед/.

Настъпва часът, съдбовен за цялото човечество, небето над планетата е буреносно и наситено с мрачни предзнаменования.

Въпреки усилията на посветените политеизмът в Азия, Африка и Европа води само към крах на цивилизацията Той не достига до върховната космогония на Орфей,така превъзходно възпята, но вече принизена от Омир. За това можем да виним единствено човешката природа, която много трудно се задържа на определена интелектуална висота. За великите личности от античността боговете винаги са били само поетичен символ на природните сили, подредени в тяхната йерархия, жив образ на природния организъм. В човешкото съзнание тези богове живеят като символи на космическите и на душевните сили и са неразрушими. В мисленето на посветените многообразието от богове и сили е доминирано и проникнато от Върховния бог, или Чистия дух. Основната цел на светилищата в Мемфис, Делфи и Елевсина е да съчетават Божественото единство с теософските идеи и моралното учение, свързани с него. Но съкрушени от егоизма на политиците, дребнавостта на софистите и страстите на тълпата, учениците на Орфей, Питагор и Платон не сполучват в своята мисия. Социалният и политически упадък на Гърция е последица от нейния религиозен, нравствен и интелектуален упадък. Аполон - словото на Слънцето, проявата на Върховния бог и на свръхестествения свят, символът на красотата, правдата и светостта - мълчи. Няма вече оракули и вдъхновени, истински поети: Минерва - символът на Мъдростта и Провидението, се крие от своя народ, превърнат в сатир, който осквернява Мистериите, оскърбява мъдреците и боговете в театъра на Бакхус и в Аристофановите фарсове.

Суеверна в религията, агностичка във философията, егоистична и покварена в политиката, опиянена от анархията и фатално отдадена на тиранията - ето какво представлява божествената Гърция, която ни за веща египетската наука и азиатските тайнства, въплътени в безсмъртните форми на красотата.

Ако някой все пак разбира основния недостатък на античния свят и прави героични и гениални усилия да го въздигне, това е Александър Велики. Този легендарен завоевател, посветен подобно на баща си Филип в Самотракските мистерии, се проявява повече като интелектуален наследник на Орфей, отколкото като Аристотелев ученик. Несъмнено този македонски Ахил, който шества победоносно през земите на Гърция и Азия и достига до Индия, мечтае да създаде световна империя, но не като Цезарите - потискайки народа и смазвайки религията и свободната наука. Неговата велика цел е помиряването на Азия и Европа чрез синтеза на религиите и чрез подкрепата на науката. Проникнат от тази мисъл, той отдава нужното уважение и на Аристотелевата наука, и на атинската Минерва, и на йерусалимския Иехова, и на египетския Ози рис, и на индийския Брахма, понеже като истински посветен съзира под всички тези символи едно божество и една мъдрост. Какъв широк кръгозор, каква изключителна прозорливост проявява този нов Дионис! Мечът на Александър е последният отблясък от величието на орфическа Гърция. Той осветява Изтока и Запада. Синът на Филип умира в опиянението на своята победа и своите мечти, оставяйки късовете от империята си на алчни военачалници. Но идеята му не умира заедно с него. Той създава Александрия, където източната философия, иудаизмът и елинизмът ще минат през горнилото на египетския езотеризъм в очакване на вестта за Възкресението на Христос.

Докато звездите близнаци на древна Гърция - Аполон и Минерва - избледняват в своя заник, народите виждат как в навъсеното небе изгрява един злокобен знак: римската вълчица.

Върху какви основи израства Рим? Върху съзаклятието на една алчна за власт олигархия, опряна на груба та сила, върху потискането на човешкия Разум, на Религията, на Науката и на Изкуството от страна на божествената политическа власт, с други думи - Рим въплъщава абсолютната противоположност на възгледа, че управлението трябва да се основава единствено на върховните принципи на Науката, Правото и Икономиката¹⁴. Цялата римска история е резултат от несправедливия пакт, с който римските сенатори обявяват война първо на Италия, а после на целия човешки род. Те избират доста сполучливо своя символ. Бронзовата вълчица с настръхнала рижа козина и с глава на хиена, извърната към Капитола, е уместно избран символ на това управление, демонът, който до край ще обладава римската душа.

И докато в крайна сметка в Гърция винаги са били почитани светилищата в Делфи и Елевсина, в Рим Науката и Изкуството се пренебрегват от самото начало. Начинанията на етруския посветен - мъдреца Нума* - се провалят поради съмнителните амбиции на римските сенатори. По негово време се разпространяват пророчески книги, които съдържат част от науката на Хермес; той създава съдилища, в които съдиите биват избирани от народа; раздава му земи; издига храм на Правата вяра и на Янус*, йерограма*,която символизира универсалността на Закона. Царуването на Нума, когото народът не престава да почита и да смята за вдъхновен от божествения гений, от историческа гледна точка представлява намесата на свещената наука в управлението. Той е ръководен не от римския гений, а от духа на етруското посвещение, което е подчинено на принципите, валидни в Мемфис и Делфи.

След Нума римският сенат изгаря пророческите книги, срива авторитета на жреците, променя съдилищната институция и се връща към старата си система, в която религията е само инструмент за политическо господство. Рим се превръща в своеобразна хидра, която поглъща народите и техните божества. Постепенно всички народи по земята биват подчинени и ограбени. Мамертинската тъмница се пълни с царе от северните и южните части на огромната империя. Рим не иска да има други жреци освен роби и шарлатани и избива последните продължители на езотеричната традиция в Галия, Египет, Иудея и Персия. Той се преструва, че обожава боговете, но в действителност се кланя единствено на своя мрачен символ – Вълчицата.

В кървавото зарево на едно римско утро пред народа се възправя последният син на тази вълчица, който носи в себе си целия римски гений - Цезар! Рим вече е погълнал всички народи, Цезар като негово живо въплъщение поглъща цялата власт. Той не се задоволява да бъде само император на народите. Цезар слага тиарата до императорската диадема - провъзгласява се и за върховен жрец. След битката" при Тапсос го славят като герой, след тази при Мунда го възхваляват като божество. Статуята му е поставена в Киренайския храм, обслужван от свещенослужители, наречени на негово име - Юлиевци. По висша ирония и по висшата логика на нещата същият този Цезар, който се провъзгласява за Бог, отрича безсмъртието на душата пред препълнения сенат. Нима това не означава, че вече няма друг бог освен Цезар?

Рим, наследникът на Вавилон, слага ръка на целия свят по времето на Цезарите. Но какво става с римската държава? Римската държава руши всички форми на колективен живот. Военна диктатура в Италия, не чувано грабителство на управителите и бирниците в провинциите. Завоевателят Рим се е впил като вампир в трупа на античните общества.

Римската оргия излиза на бял свят с цялата вакханалия на пороците си и с порой от престъпления. Тя започва със срещата на Марк Антоний и Клеопатра и завършва с разгула на Месалина и изстъпленията на Нерон. Тя започва със сладострастните публични пародии на Мистериите и завършва с римския цирк, в който диви животни разкъсват голи девици, мъченици на вярата си, под аплодисментите на двайсет хиля ди зрители.

Въпреки това сред покорените от Рим народи има един, който се нарича богоизбран и със своя гений противостои на римския. Как Израел, изтощен от вътрешни раздори и смазан от тристагодишно робство, успява да съхрани несъкрушимата си вяра? Защо този победен народ се възправя срещу гръцкия упадък и римската оргия подобно пророк, посипващ главата си с пепел, чиито очи пламтят от страшна ярост? Защо той се осмелява да предсказва края на господарите, които са се вкопчили в гърлото му, и на прага на собствената си гибел да говори за някакви крайна победа? Защото е обзет от една велика идея. Тя му е внушена от Мойсей. При Исус Навин дванайсетте племена издигат възпоменателен камък с надпис: „Ние сме свидетели на това, че Иехова е единственият Бог”¹⁵.

В книгата за Мойсей вече видяхме как и защо израелският законодател прави от монотеизма крайъгълен камък на своята наука, на обществения закон и на религиозната идея. Той има гениалността да прозре, че от възтържествуването на тази идея зависи бъдещето на човечеството. За да я съхрани, той написва своята Книга, прави Златния ковчег, създава един Народ от номадския прах на пустинята. Мойсей изпраща небесния огън и гръмотевиците да кръжат над тези свидетелства на спиритуалистката идея. Срещу тях пък застават не само моавците*, филистимците*, амаличаните*, всички палестински племена, но и страстите и слабостите на самия еврейски народ. Жречеството вече не разбира Книгата. Ковчегът е забравен от неприятели. Народът стотици пъти едва не забравя своята мисия. Защо той й остава верен Въпреки всичко? За що идеята на Мойсей стои изписана с огнени букви в сърцето и на челото на Израел? На какво се дължи това изключително постоянство, тази невероятна преданост въпреки всички превратности на бурната и осеяна с бедствия история, преданост, която определя изключителността на Израел сред другите народи? Можем твърдо да отговорим - на пророците и пророческата институция. С присъщата й суровост, предава на чрез устната традиция, тя възхожда от времето на Мойсей. Еврейският народ има своите навици във всички епохи на историята си чак до своето разселване. Но пророчеството като институция се проявява пълно кръвно едва по времето на Самуил. Именно той създава първите братства - тези школи за пророци, които противостоят на зараждащата се царска институция и на изроденото жреческо съсловие. Самуил ги превръща в строги пазители на езотеричната традиция и на универсалното религиозно мислене на Мойсей, в противници на царете, у които надделява политическата идея и националната цел. В тези братства наистина се съхранява онова, което е останало от учението на Мойсей, свещената музика във всичките й тоналности и могъщество, окултното лечителство и гадателското изкуство, което великите пророци развиват с превъзходна мощ, възвишеност и в пълно самоотречение.

Гадателското изкуство се практикува в различни форми и с различни средства у всички древни народи. Но пророкуването в Израел притежава размах, благородство и сила, които се дължат на висшата интелектуална и духовна сфера, в която монотеизмът въвежда човешката душа. Пророкуването, което самозваните теолози представят като пряко общуване с един конкретен бог, а философите натуралисти отричат като чисто суеверие, е всъщност висша проява на универсалните закони на духа. "Общите истини, които управляват света - пише Ебалд в своята хубава книга за пророците, - или, с други думи, мислите Господни, са неизменни и неоспорими. Те са напълно независими от преходността на нещата, от волята и действията на хората. Човекът изначално е призван да участва в тези мисли, да ги разбира и да се съобразява с тях в своите действия. Само така той може да достигне своето собствено истинско предназначение. Но за да проникне Божието слово в създадения от плът човек, е необходимо той да бъде разтърсен до дъното на душата си от големите трусове на историята. Чак тогава вечната истина ще бликне подобно на поток светлина. Ето защо в Стария завет твърде често се повтаря, че Иехова е жив Бог. Когато човек чуе божествения зов, у него се пробужда един нов живот, в който той вече не се чувства самотен, а общува с Бога и с всички истини, готов да преминава от истина към истина чак до безкрая. В този нов живот неговата мисъл съвпада с универсалната воля. Той прозира настоящето и притежава безпределна вяра в крайния успех на божествената идея. Човекът, изпитващ всичко това, е пророк, който чувства непреодолимо желание да се разкрива на другите като представител на Бога. Неговата мисъл се превръща в зрение, а висшата сила, коя то помага на истината да блика от душата му, раздирайки я понякога, е самата съставка на пророкуването. Пророчествата в историята са били гръмотевиците и светкавиците на истината."

Това е изборът, от който черпят сили духовните великани Илия, Исаия, Иезекиил, Иеремия. И в дъното на пещерите си, и в царските дворци именно те са истинските стражи на Бога или, както казва Елисей на своя учител Илия, „колите и конниците на Израел". Те често предсказват с точност смъртта на царете, падането на царствата, наказанията, които Бог праща на израилтяните. Понякога те се заблуждават. Макар и запален от слънцето на божествената истина, огънят на пророка понякога трепва и помръква в ръцете му поради диханието на народностните страсти. Но те никога не грешат относно нравствените истини, истинската мисия на Израел, крайното тържество на правдата сред човечеството. Като истински посветени те проповядват презрение към външните прояви на култа, премахване на кървавите жертвоприношения, очистване на душата и милосърдие. Удивителна е тяхната вяра в крайната победа на монотеизма, в неговата освободителна и умиротворяваща роля за всички народи. Дори най-страшните нещастия за един народ – чуждото нашествие и масовото изгнание във Вавилон, не могат да разклатят тази вяра. Чуйте Исаия преди нахлуването на Сенашериб: „Кой е слушал такова нещо? Кой е виждал подобно на това? Възниквала ли е страна в един ден? Раждал ли се е народ отведнъж, както Сион току-що замъчил се от родилни болки, - роди синовете си? - Ще докарам ли до раждане, и няма да дам да се роди? - казва Господ. Или давайки си ла да роди, ще заключа утробата? - казва Бог твой. Развеселете се с Иерусалим и радвайте се за него всички, които го обичате! Възрадвайте се с него радостно всички, които тъгувате за него, за да се храните и насищате от гърдите на утехите му, да се опивате и наслаждавате от преизобилната му слава. Защото тъй казва Господ: ето, ще насоча към него мир като река, и богатството на народите - като поток, който се разлива, за ваша наслада; на ръце ще ви носят и на колене ще ви галят. Както утешава някого майка му, тъй ще ви утеша и Аз, и вие ще бъдете утешени в Иерусалим. И ще видите това, и ще се възрадва сърцето ви, и косите ви ще цъфнат като злак, и ръката на Господа ще се яви върху рабите Му, а на враговете Си Той ще се разгневи. Защото ето, ще дойде Господ в огън, и колесницата Му - като вихър, за да излее гнева Си с ярост и заплахата Си - с пламнал огън. Защото Господ с огъня и с меча Си ще произведе съд над всяка плът, и много ще бъдат поразените от Господа. Ония, които се осветяват и очистват в дъбравите един след друг, които ядат свинско месо и гнусотии и мишки, - всички ще загинат, казва Господ. Защото Аз зная деянията им и мислите им; и ето, ще дойда да събера всички народи и езици, и те ще дойдат и ще видят славата Ми”¹⁶.

Това видение започва да се осъществява едва сега, но кой може да отрече пророческата му стойност, размишлявайки върху ролята на Израел в историята на човечеството?

Освен в бъдещата слава на Иерусалим, в моралното му величие и в религиозната му универсалност пророците непоколебимо вярват в Спасителя, или в Месията. Всички говорят за него. Несравнимият Исаия го вижда най-ясно и го описва с най-голяма сила в присъщия си суров слог: „И ще покара младочка от Иесеевия пън, и клон ще израсне от неговия корен; и ще почива върху Него Дух Господен, дух на премъдрост и разум, дух на съвет и крепост, дух на знание и благочестие; ще се изпълни със страх Господен, и ще съди, не според както очите Му гледат, и ще решава делата, не според както ушите Му слушат. Той ще съди сиромасите по правда, и делата на страдалците в страната ще решава по истина; с жезъла на устата Си ще порази земята, и с диханието на устните Си ще убие нечестивеца. Пояс на кръста Му ще бъде прав дата, и пояс на бедрата Му – истината”¹⁷.

След това видение мрачната душа на пророка се успокоява и прояснява подобно на буреносни облаци под звуците на небесна арфа, които прогонват всички бури. Пред неговия вътрешен поглед сега се възправя истинският образ на галилеянина: „Защото Той изникна пред Него като младочка и като израстък из суха земя; няма в Него ни изглед, нито величие; ние Го видяхме, и в Него нямаше изглед, който да ни привлича към Него. Той беше презрян и унизен пред людете, мъж на скърби и изпитал недъзи, и ние отвръщахме от Него лице си; Той беше презиран, и ние за нищо Го не смятахме. Но Той взе върху Си нашите немощи и понесе нашите недъзи; а ние мислехме, че Той беше поразяван, наказван и унизяван от Бога. А Той бе изпоранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония; наказанието за нашия мир биде върху Него, и чрез Неговите рани ние се изцелихме... Той бе измъчван, но страдаше доброволно и уста Си не отваряше; като овца биде Той заведен на клане, и както агне пред стригачите си е безгласно, така и Той не отваряше уста Си”¹⁸.

Цели осем века, въпреки раздорите и бедствията, връхлитащи този народ, чрез гръмовното слово на пророците над него витае идеята и образът на Месията ту като жесток отмъстител, ту като ангел на състраданието. Сътворена по време на асирийското владичество, в годините на изгнаничеството във Вавилон, разцъфнала въпреки персийското господство, месианската идея укрепва във времето на Селевкидите и Макавеите. Когато идват римляните и Ирод, Месията вече живее във всяко съзнание. Докато великите пророци го виждат като справедлив съдник, мъченик, истински син Господен, народът, прибързан към идеите на иудаизма, си го представя като нов Давид, Соломон или Макавей. Но какъвто и да е възстановителят на от миналата слава на Израел, всички вярват в него, чакат го и го зоват. Толкова голяма е мощта на пророците.

Така, докато по силата на инстинкта и по дяволската логика на Съдбата римската история приключва трагично с царуването на Цезар, историята на Израел води свободно до Христос по напълно съзнателен път и според божествената логика на Провидението, проявена в нейните видими представители - пророците. Злото е фатално обречено да си противоречи и да се саморазрушава, защото е Лъжа, а Доброто въпреки всички пречки поражда светлината и хармонията в течение на времето, защото е плод на Истината. В победоносния си ход Рим стига само до цезаризма, в разпадането си Израел ражда идеята за Месията, сякаш за да потвърди чудесната мисъл на един модерен поет: „От крушението си Надеждата твори възхитителни неща!"

Смътно очакване витае сред народите. Потънало в страдания, човечеството предчувства явяването на Спасителя. От векове митологиите мечтаят за едно божествено дете. Храмовете тайнствено говорят за него, астролозите изчисляват идването му, изпаднали в транс сибили с крясъци възвестяват падането на езическите богове. Посветените проповядват, че един ден светът ще бъде управляван от един от тях, от Божия син¹⁹. Земята чака един духовен цар, който да бъде разбран от низшите, угнетените и бедните.

Великият Есхил, син на елевсински жрец, едва не е убит от атиняните, защото в препълнения театър дръзва да каже чрез устата на своя Прометей, че господството на Юпитер ще дочака своя край. Четири века по-късно в сянката на трона на Август благочестивият Вергилий провъзгласява началото на нов век и мечтае за идването на един необикновен младенец:

Иде последното време, вещано от кумската жрица,

и се започва наново могъщ вековечен порядък.

Връща се Девата, връща се и Сатурнийското царство,

ново потомство ни вече изпраща небето високо.

Към младенеца, когато се ражда, бъди благосклонна,

чиста Луцино, че с него отстъпва жестокото племе,

сменя го златният род, над света Аполон ще царува.

Докато още си консул, ще дойде векът благодатен,

о, Полионе, ще почне великата световна година;

ако през твоята власт не изчезнат следите от злото,

те ще са слаби - земята от страх ще отдъхне²⁰

Къде ще се роди този младенец? От кой божествен свят ще дойде душата му? Благодарение на чия любов ще слезе тя на земята? С цената на какво благочестие, на каква свръхчовешка енергия ще си спомни тя за небесното царство? Какви гигантски усилия ще са потребни, за да съхрани тя този спомен в глъбините на земното си съзнание и да поведе човечеството след себе си?

Никой не може да отговори на тези въпроси, но всички тръпнат в очакване. Идумеският завоевател и любимец на Август - Ирод Велики, агонизира в двореца в Кипрос в края на своето разточително и кърваво царуване, когато Иудея бива осеяна с разкошни дворци и с хекатомби. Той умира, измъчван от жестока болест - разлагане на кръвта, - мразен от всички, изтерзан от ужас и угризения на съвестта, посещаван че сто от призраците на безбройните жертви, сред които са собствената му съпруга - невинната благородна Мариана от рода на Макавеите - и трима от синовете му. Седемте жени от харема напускат този царствен призрак, който, макар и още жив, чувства близката си кончина. Дори телохранителите му го изоставят. До леглото на умиращия остава единствено неговата сестра - безстрастната Саломе -неговият зъл гений, подбудителката на най-мрачните му престъпления. С диадема на челото и с гръд, отрупана със скъпоценни камъни, тя дебне високомерно последната въздишка на владетеля, за да заграби на свой ред властта.

Така умира последният еврейски цар. Точно по същото време току-що се е родил бъдещият духовен цар на човечеството и малкото посветени в Израел тихо подготвят неговото царство в дълбоко смирение и не известност²¹.