МАРИЯ - НАЧАЛНОТО РАЗВИТИЕ НА ИСУС

МАРИЯ - НАЧАЛНОТО РАЗВИТИЕ НА ИСУС

Легендата е обвила раждането на Исус с воал от чудеса. Но макар че е пропита с доста предразсъдъци, по някога тя крие психически истини, които са почти непознати, тъй като лежат отвъд общата възможност за възприятие. В легендата за Богородица на преден план изпъква фактът, че Исус е посветен на пророческата мисия още преди раждането си - според желанието на своята майка. Така се случва и с други герои и пророци от Стария завет. Тези синове, посветени от своите майки на Бога, се наричат назореи. Интересно е да си припомним историята на Самсон и на Самуил. Ангел съобщава на майката на Самсон, че тя ще за чене и ще роди син, по чиято глава никога не ще мине бръснач, "понеже от самата майчина утроба тоя младенец ще бъде назорей Божий, и ще почне да избавя Израиля от филистимски ръце”²³.

Майката на Самуил сама моли Господа за своя син: "Тя скърбеше в душата си и се молеше Господу и горко плачеше, и даде оброк, думайки: Господи (Всемощний Боже) Саваоте! Ако Ти погледнеш милостиво на скръбта на Твоята рабиня и си спомниш за мене, и не забравиш рабинята Си и дадеш на рабинята Си дете от мъжки пол, аз ще го дам на Господа (в дар) за през всички дни на живота му; (и вино и сикер няма да пие) и бръснач няма да се допре до главата му. (...) И Елкана позна Ана, жена си. (...) След няколко време Ана зачена, роди син и му даде име Самуил, понеже (казваше тя) от Господа (Бога Саваота) го измолих”²⁴

Впрочем Сам-у-ил според своите семитски корени означава Вътрешно сияние на Господа. Майката, която се чувства просветлена от този, комуто дава плът, го смята за етерна същност на Бога.

Тези пасажи са изключително важни, защото ни помагат да проникнем в езотеричната традиция, все така жива в Израел, и чрез нея в истинския смисъл на християнската легенда. Елкана, съпругът, е земният баща на Самуил по законите на плътта, но Бог е неговият небесен отец по законите на Духа. Образният език на иудейския монотеизъм скрива тук учението за предсъществуването на душата. Посветената жена призовава една Висша душа, за да я приеме в утробата си и да роди пророк. Това учение, макар и доста завоалирано при иудеите, макар и напълно отсъстващо в официалния им култ, е част от тайната традиция на посветените. То прозира при пророците. Иеремия го потвърждава с думите: „И биде към мене слово Господ не: преди да те образувам в утробата, Аз те познах, и преди да излезеш из утробата, осветих те: поста вих, те пророк за народите”²⁵. Същото твърди и Исус пред възмутените фарисеи: „Иисус им рече: истина, истина ви казвам: преди Авраам да е бил, Аз съм”²⁶.

От тази гледна точка какво трябва да знаем за Мария, майката на Исус? Изглежда, че в първите християнски общини Исус е смятан за син на Мария и Иосиф, тъй като Матей дава родословното дърво на Иосиф, за да докаже, че Исус произлиза от Давидовия род. И тук, и в някои гностическите секти в лицето на Исус вярващите несъмнено виждат Божи син, дарен от Бога в същия смисъл, както и Самуил. Едва по-късно легендата се опитва да покаже свръхестествения произход на Христос и изтъкава неговия ореол от злато и лазур: историята на Иосиф и Мария, Благовещението, детството на Мария в храма²⁷.

Ако се опитаме да открием езотеричния смисъл на иудейската традиция и на християнската легенда, бихме казали, че действието на провидението или, за да бъдем по-ясни, намесата на духовния свят, която способства за раждането на всеки човек, който и да е той, е по-могъщо и по-забележимо при раждането на Всички гении, чиято поява изобщо не може да бъде обяснена единствено със закона на физическия атавизъм. Тази намеса достига най-голяма сила, когато става въпрос за тези божествени пророци, които са предназначени да променят облика на света. Душата, избрана за божествена мисия, произлиза от божествения свят, тя идва свободно, съзнателно, но за да се появи на сцената на земния живот, са необходими подходящи условия, необходима е молбата на една майка, произхождаща от определен духовен елит, която със своето морално поведение, с голямото си желание и с чистия си живот предчувства, привлича, въплъщава в кръвта и плътта си душата на изкупителя, предназначен да стане в очите на хората син Божи. Предание то за Дева Мария носи в себе си именно тази дълбока истина. В Индия тя вече е намерила израз в легендата за Кришна. Евангелията от Матея и Лука я разказват с още по-голяма простота и с възхитителна поетичност.

"За душата, дошла от небето, раждането е смърт" - твърди Емпедокъл петстотин години преди Христа. Колкото и възвишен да е един дух, щом бъде погълнат от плътта, той временно губи спомена за своето минало. Щом бива заплетен в сложните обстоятелства на телесния живот, развитието на земното му съзнание е подчинено на законите на света, където той се е въплътил. Колкото по-висок е неговият произход, толкова по-големи усилия са необходими, за да разгърне скритите си сили, небесността си и да осъзнае своята мисия.

За да разцъфнат, дълбоките и нежни души се нуждаят от мир и тишина. Исус израства в спокойната Гали лея. Първите му спомени са нежни и ясни. Родната долина прилича на къс небе, паднал в гънките на планината. Назарет малко се е променил през изминалите векове²⁸.

По думите на пътешествениците неговите сгради, стъпаловидно разположени под скалите, приличат на бели кубове, посети сред гора от нарове, смокини и лозя, над които прелитат огромни ята гълъби. Около това гнездо на свежестта и зеленината кръжи живият дух на планините, от височините пред очите на пътника се открива свободен и светъл хоризонт. Представете си в тези величествени рамки суровия дом на едно набожно и патриархално семейство. Във всички времена силата на иудейското възпитание се състои в единството на закона и вярата, както и в могъществото на семейството, ръководено от националната и религиозната идея. За детето бащиният дом е нещо като храм. Вместо стенописите на усмихнати фавни и нимфи, които украсяват атриите* на гръцките домове, които виждаме в Сефорис и Тивериада, в еврейски те къщи можем да намерим само откъси от Закона* и пророците. Твърдите ленти, изписани с халдейски знаци, са поставени над вратите и по стените. Но единството на бащата и майката в тяхната любов към децата стопля и озарява голотата на този интериор с един чисто духовен живот. Тук Исус получава своя първи урок, тук от бащата и майката той се учи да разбира Писанието. Още от ранно детство, по време на празниците, които се честват в семейството с четене на свещени текстове, песнопения и молитви, пред очите му се разкрива дългата, странна участ на Божия народ. По време на празника Разпъване на Шатри* в двора или на покрива на къщата се издига колиба от клони на миртово дърво и маслина в памет на номадските прадеди от древни времена. Запалва се седмосвещникът, разтварят се рулата на папирусите и се четат свещените писания. За детската душа Бог съществува не само на небето - той е и в свещника, който отразява неговата слава, в словата на бащата, както и в мълчаливата любов на майката. Така детството на Исус е белязано с празниците на Израил - дни на радост и печал, на победи и изгнание, на безбройни беди и вечна надежда. Бащата не отговаря на парещите, резки въпроси на детето, но майката повдига нагоре иначе сведените си големи очи на мечтателна сирийка, среща питащия поглед на своя син и му казва: "Словото на Бога живее само в неговите пророци. Един ден мъдрите есеи, отшелниците от връх Кармел и Мъртво море, ще ти отговарят."

Представяме си също така детето Исус, обградено от другите деца. То има особено влияние над тях зара ди своята преждевременна интелигентност, съчетана с чувство за справедливост и дейно дружелюбие. Отиваме с него в синагогата, където той слуша споровете на книжниците и фарисеите и където сам трябва да упражнява умението си да води спор. Виждаме го отрано отблъснат от сухотата на тези тълкуватели на Закона, които с буквализма си изопачават смисъла и прогонват духа му. Виждаме го и да се докосва до езическия живот, стремейки се да го разгадае и обгърне с поглед, когато посещава пищната галилейска столица, седалището на Антипа, с нейния високо извисен акропол и многобройните наемници на Ирод – гали, траки, варвари от всички страни. Може би по време на някое от честите пътувания, толкова характер ни за еврейските семейства, той достига до някой от финикийските градове - истински човешки мравуняци на брега на морето. Може би отдалече съзира ниските храмове с широки колони, обградени с черни го ри, от които долита песнопението на жриците на Астарта*, съпроводено от ридаещи флейти. Може би тези страстни викове, остри като самата болка, извикват в сърцето му тревожно безпокойство и мъка. Тогава синът на Мария се връща при скъпите си планини, изпълнен с чувство на облекчение. Исус често изкачва скалите край Назарет и отправя своите въпроси към широкия хоризонт над Галилея и Самария. Той съзерцава Кармел, Гелбой, Табор, върховете Сихем - стари свидетели на патриарси и пророци. Височини те са разположени в кръг. Те се извисяват в огромното небе подобно на жертвеник, който чака огъня и тамяна. Кого ли чакат те?

Но колкото и силни да са впечатленията от околния свят в душата на Исус, те бледнеят пред върховната, неизразима истина, която изпълва вътрешния му свят. Тази истина разцъфва в него като лъчисто цвете, из плувало над мътната вода. Тя прилича на нарастваща светлина, която го изпълва, когато е сам и вглъбен в себе си. Тогава хората и нещата - близки или далечни, му изглеждат прозрачни до най-дълбоката си същност. Той чете мислите, съзерцава душите. В спомените си съзира като през лек воал божествено красиви същества, радостно надвесени над него или възхищаващи се на една ослепителна светлина. Чудни видения често навестяват неговия сън или застават между него и реалността и раздвояват съзнанието му. В озарението, което го увлича сякаш в други небеса, той се чувства понякога привлечен от ослепителна светли на, после потъва в нажежено огнено кълбо. Тези преживявания му вдъхват неизразима нежност и изключителна сила. Тогава чувства възстановена връзката си с всички живи същества и хармонията с вселената. Каква е тази светлина - по-близка и по-жива от земната, която блика от дъното на душата му и го отнася до най-отдалечени пространства, чиито първи лъчи са го огрявали още с погледа на неговата майка, и коя то със скритите си вибрации го свързва с всички души? Не е ли тя източникът на душите и световете?

Той я назовава Небесния Отец²⁹. Именно това вродено чувство на единение с Бога в светлината на Любовта е първото велико откритие на Исус. Един вътрешен глас го съветва да заключи тази светлина дълбоко в себе си, но да я остави да осветява целия му живот. Тя му дава непоколебима умереност, прави го благ, но непримирим. Тя превръща мисълта му в диамантен щит, а словото му - в меч от светлина.

Този дълбоко скрит мистичен живот се съчетава у Исус с пълна трезвост по отношение на нещата от реалния живот. Лука го описва като дванайсетгодишно момче: "Иисус пък преуспяваше в мъдрост и възраст и в любов пред Бога и човеците³⁰. Религиозното съзнание възприема Исус като същество с вродени качества, напълно независимо от външния свят. Но съзнанието му на пророк и месия не би могло да се събуди без сблъсъка с външния свят, с драмите на неговото съвремие, както и без специално посвещаване и дълго вътрешно усъвършенстване. Свидетелства за това откриваме в евангелията и другаде.

Първото голямо потресение той изживява при своето първо пътуване до Иерусалим заедно с родителите си, за което разказва Лука. Този град - гордостта на Израил - се превръща в център на еврейските стремления. Неговите нещастия само възпламеняват духовете. Говори се, че сякаш колкото се умножават гробове те му, толкова се разраства неговата надежда. Под властта на Селевкидите и Макавеите, на Помпей и на Ирод Иерусалим е връхлитан от ужасни бедствия. Кръвта тече на потоци: римските легиони колят народа по улиците, масовите разпъвания на кръст оскверняват хълмовете с адски сцени. След толкова ужаси, след унижението, на което е подложен народът по време на римското владичество, след като е унищожил синедриона и превърнал върховния жрец в треперещ роб, Ирод като по ирония възстановява разрушения храм, който става по-прекрасен и от времето на Соломоновото владичество. Но не това прави от Иерусалим свещен град. Исаия, когото Исус предпочита да чете, го нарича "годеница, пред която ще се поклонят народите". Той казва: "И народите ще дойдат към твоята светлина, и царете - към сиянието, което изгрява над тебе", и още: "Няма вече да се чуе насилие в земята ти, опустошение и разорение - в пределите ти; и стените си ще наричаш спасение и портите си – слава”³¹.

Да видят Иерусалим и храма на Иехова е мечтата на всички евреи, особено след превръщането на Иудея в римска провинция. Към града се стичат поклонници от Перея, Галилея, Александрия и Вавилон. По пъти щата, в пустинята, под сенките на палмите, близо до кладенците те пеят псалми, въздишат по небесния рай, търсят с поглед Сионския хълм. Сигурно странно чувство на потиснатост нахлува в душата на Исус по време на това негово първо странстване, когато вижда големия град с неговите величествени стени, разположен на хълма като мрачна крепост, когато приближава до вратите на построения от Ирод римски амфитеатър, когато забелязва римските легионери, грубите прояви на сила, всеобщия надзор. Той изкачва стъпалата на храма. Възхищава се на мраморните портици, край които се разхождат фарисеи, облечени в пищни одежди. Пресича двора на езичниците и двора на жените. Приближава заедно с тълпата израилтяни до вратата Никанор и до балюстрадата, зад която се виждат жреци със свещенически одеяния – виолетови и пурпурни, блестящи от злато и скъпоценни камъни; те извършват богослужението в тайната част на иерусалимския храм, принасят в жертва козли и бикове и ръсят народа с тяхната кръв, благославяйки го. Това няма нищо общо с храма на неговите мечти, нито с небето, което носи в сърцето си.

След това Исус слиза в кварталите на долния град. Съзира пребледнели от глад просяци, неспокойни лица, които носят върху си печата на последните граждански войни, на изтезанията и разпятията. Исус излиза от града през една от портите и тръгва по каменистите долини, из мрачните урви, където са кариерите, къпалните, гробовете на царете, които обграждат Иерусалим подобно на пояс. Той вижда лудите, които излизат от пещерите и изригват поток от хули срещу живи и мъртви. След това слиза по широка стълба при Силойската къпалня и съзира прокажените, паралитиците, нещастниците, покрити с рани и струпеи. Те се влачат покрай големия басейн, пълен с жълтеникава вода. Някаква непреодолима нужда заставя Исус да ги гледа в очите и да пие събраната там горчилка. Едни го молят за помощ, други са мрачни и изгубили надежда, трети - затъпели – сякаш вече не страдат. Но колко ли време е минало, за да стигнат до това състояние?

Исус си казва: каква полза от този храм, от свещениците, от химните, от жертвоприношенията, щом те не могат да излекуват всички тези страдания? И изведнъж подобно на поток от безкрайни сълзи той усеща как в сърцето му нахлуват болките на тези души, на този град, на този народ, на цялото човечество. Той съзнава, че това е щастие, за което не би могъл да разкаже на никого. Техните погледи, техните отчаяни погледи не бива никога вече да напускат съзнанието му. Подобно мрачна годеница Човешкото страдание върви до рамото му и шепне: "Не ще те напусна никога вече!"

Той си тръгва, изпълнен с мъка и тревога, и когато достига сияйните върхове на Галилея, от сърцето му се изтръгва дълбок стон:

- Отче небесни!... Искам да зная! Искам да лекувам! Искам да спасявам!