ЯВНИЯТ ЖИВОТ НА ИСУС. ИЗВЕСТНОТО УЧЕНИЕ И ЕЗОТЕРИЧНОТО УЧЕНИЕ. ЧУДЕСАТА - АПОСТОЛИТЕ – ЖЕНИТЕ

Дотук се постарах да изясня онази част от живота на Исус, която евангелията оставят в сянка или обгръщат с воала на легендата. Разказах чрез какво посвещение, чрез какво душевно и интелектуално развитие Великият назарянин достига до месианското съзнание. Накратко, опитах се да пресъздам вътрешното съзряване на Христос. След като това съзряване вече е изяснено, моята задача става по-лесна. Явният живот на Исус е разказан в евангелията. В тях срещаме различия, противоречия, смесване на факти. Легендата, криеща или преувеличаваща някои тайни, още проблясва тук-там, но като цяло евангелията се отличават с такова единство на мисълта и действието, имат толкова въздействащ и оригинален характер, че ние сякаш ставаме свидетели на описаната действителност, потапяме се в тогавашния свят. Не е нужно да припомняме тези неподражаеми разкази, които с детинската си простота или с красотата на символите си казват много повече от всякакви добавъчни описания. За нас е важно сега да изясним ролята на Исус от гледна точка на традициите и езотеричните истини, да разкрием смисъла и възвишеното значение на другото му учение.

Каква велика вест носи този вече прочут есеин, който се връща от бреговете на Мъртво море в родната галилейска земя, за да проповядва Евангелието на Царството? Как ще промени той облика на света? Исус въплъщава предсказанията на пророците. Силен с дарените му способности, той идва, за да сподели с хората царството небесно, което е завоювал в размислите и в борбите си, в безкрайните си страдания и в без граничните си радости. Той идва, за да разкъса воала, който древната религия на Мойсей е хвърлила върху отвъдното. Той идва, за да извести: "Вярвайте, обичайте, трудете се и нека надеждата бъде душата на вашите дела. Отвъд тази земя има един по-съвършен свят - светът на душите. Зная това, аз идвам от този свят и ще ви отведа в него. Но не е достатъчно само силно да го желаете. За да го постигнете, е нужно да започнете да го осъществявате още тук - на земята, най-напред в себе си, а сетне сред човечеството. Как? Чрез Любов и дейно Милосърдие.”

И така младият пророк пристига в Галилея. Той не се провъзгласява за месия, а говори за Закона и пророците в синагогите. Той проповядва на брега на Генисаретското езеро, в лодките на рибарите, покрай къпалните, в зелените оазиси между Капернаум, Витсаида и Хоразин. Изцелява болни, докосвайки ги с ръце, с поглед, с думи, а често и със самото си присъствие. Множеството го следва, придружават го многобройни привърженици. Той ги открива сред хората от народа, сред рибарите, дори сред бирниците. Исус търси праведни и непорочни, пламенни и вярващи души и ги привлича неудържимо. В своя избор се ръководи от онзи вътрешен усет, който винаги е бил свойствен на хората на делото, но преди всичко на религиозни те просветители. Назарянинът прониква в душата само с един поглед. Той не се нуждае от други доказателства и когато каже: "Следвай ме!" - избраният тръгва след него. С няколко думи Исус призовава срамежливите и колебаещите се: "Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя... защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко”⁴³. Той отгатва, най-съкровените мисли на развълнуваните и объркани люде, които разпознават в него учителя. Понякога дори одобрява недоверието, когато то е искрено. "Натанаил му рече: от Назарет може ли да излезе нещо добро?" Исус отвръща: "Ето истински израилтянин, у когото няма лукавство”⁴⁴

От своите привърженици той не изисква нито клетви, нито пламенни изповеди, а само любов и вяра в него. Исус въвежда на практика общността на благата не като задължително правило, а като принцип на братство между своите.

Така Исус започва да осъществява със своите ученици небесното царство, чиито основи иска да положи и на земята. Проповедта от планината обрисува това вече зародено царство и представлява резюме на явното учение на Исус. Учителят е застанал на върха на хълма, бъдещите посветени присядат в краката му, по-надолу възбуденият народ посреща жадно думите, които се отронват от неговата уста. Какво възвестява новият проповедник? Пост? Умъртвяване на плътта? Публично разкаяние? Не, той казва: „Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно; блажени плачещите, защото те ще се утешат." След това разкрива на слушателите си във възходяща градация четирите смирени добродетели: чудодейната сила на кротостта, на скръбта за другите, на добротата, на глада и жаждата за правда. След тях идват дейните и победоносни добродетели: милосърдието, чистотата на сърцето, миротворчеството, мъченичеството в името на правдата. “Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога”⁴⁵. Подобно на камбанен звън тези слова открехват пред слушателите дверите на небето, което засиява над главата на Учителя. Множеството съзира смирените добродетели не в образа на нещастни изпити жени, облечени в сивите роби на разкаянието, а като сияещи, блажени девици, заслепяващи със своя блясък великолепието на лилиите и славата на Соломон. Дъхът на палмовите им клонки се разнася над тълпите с благоуханията на небесното царство.

Става чудо, защото това царство разцъфва не в небесните далечини, а във вътрешния свят на присъстващите. Те си разменят смаяни погледи: бедните духом изведнъж са станали толкова богати! По-могъщ дори от Мойсей, магьосникът на душите е докоснал сърцето им и от него бликва безсмъртен избор. Цялото явно учение на Христос се съдържа в словата: небесното царство е в самите вас! Сега вече той може да им каже как да достигнат до това нечувано щастие, те не ще се учудват повече на необикновените неща, които проповядва: да се унищожи самото желание за зло, да се прощават обидите, да се обичат враговете. Толкова могъщ е потокът на любовта, която блика от сърцето му, че ги увлича със себе си. В негово присъствие всичко им се струва постижимо. Великата новост, изключителната смелост на това учение се заключава в следното: галилейският пророк поставя вътрешния духовен живот над всичко външно, невидимото над видимото, царството небесно над земните блага. Той призовава да се избере между Бога и Мамона*. Обобщавайки учението си, той казва: "Обичайте ближния като самите себе си, и бъдете съвършени,; както е съвършен небесният Ваш Отец." Тук в простонародна форма е изразена цялата дълбочина на морала и науката. Защото висшето предназначение на посвещението е да възпроизведе божественото съвършенство в съвършената душа, а тайната на науката се състои във веригата от аналогии и съответствия, която свързва в разширяващи се кръгове особеното с всеобщото, крайното с безкрайното.

Очевидно е, че заедно с това явно и чисто морално учение Исус излага пред своите ученици и едно тайно учение, което върви успоредно с другото и обяснява неговите дълбоки основания. То провиква чак до основите на духовните истини, които галилеянинът черпи от езотеричната традиция, съхранена от есеите, и от собствения си опит. Църквата погазва жестоко тази традиция още от II в. от н. е. и повечето теолози вече не познават истинската стойност на Христовите слова с техния понякога двоен и троен смисъл, прозират само повърхностното им, буквално значение. Познаващите учението за Мистериите в Индия, Египет и Гърция съзират езотеричната мисъл на Христос във всички негови думи, във всичките му дела. Тя е доловима при Матей, Марко и Лука, но пронизва изцяло Евангелието от Иоана. Ето пример, който засяга един същностен проблем от учението.

Исус е на път за Иерусалим. Той още не проповядва в храмовете, но изцерява болни и излага учението си сред приятели. Любовта трябва да подготви почвата за доброто семе. Образованият фарисей Никодим чува за новия пророк. Той е изпълнен с любопитство, но не иска да се злепостави пред своите, затова моли за тайна среща с галилеянина. Исус се съгласява. Никодим пристига при него през нощта. Ето техния разговор: "Раби, знаем, че си учител, дошъл от Бога, защото никой не може да прави тия чудеса, които Ти правиш, ако не бъде с него Бог. Исус му отговори и рече: истина, истина ти казвам: ако някой не се роди свише, не може да види царството Божие. Никодим Му казва: как може човек, бидейки стар, да се роди? Нима може втори път да влезе в утробата на майка си и да се роди? Исус отговори: истина, истина ти казвам, ако някой не се роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие”⁴⁶.

В тази несъмнено символична форма Исус излага древното учение за прераждането, вече известно от Египетските мистерии. Да се родиш отново от вода и дух, да бъдеш кръстен с огън и вода - това са двете сте пени на посвещението, двата етапа на вътрешното и духовно развитие на човека. Водата тук представлява истината, схваната чрез разума, т. е. по абстрактен и общ начин. Тя пречиства душата и развива духовно то начало.

Прераждането чрез духа, или кръщението с огън (небесен) означава тази истина да се усвои от волята по такъв начин, че да се превърне в кръвта и в живота, в душата на всички дела. Така духът окончателно побеждава материята, одухотворената душа става абсолютен господар на тялото, преобразено в нейно послушно оръдие, и това господство буди задрямалите й способности, изостря нейния вътрешен усет, дарява я с интуитивното прозрение на истината и със способността за пряко общение с другите души. Това състоя ние е достойно за небесните селения, наречени от Исус Христос Божие царство. Кръщението с вода, или интелектуалното посещение, е начало на възраждането; кръщението чрез духа е пълно прераждане, цялостно преобразяване на душата чрез огъня на разума и на волята, а следователно в някаква степен и на елементите на тялото, накратко - то е коренно обновяване. Затова дарява човека с изключителна сила.

Такъв е земният смисъл на тази във висша степен теософска беседа между Никодим и Исус. Но тя носи и втори смисъл, който можем да назовем накратко езотерично учение за структурата на човека. Според това учение човекът се състои от тяло, душа и дух. Духът е безсмъртен и неделим, тялото е тленно и делимо. Душата, която ги свързва, участва в природата и на двете. Тя е жив организъм, притежава леко флуидно тяло, прилично на материалното тяло, което без този невидим двойник би било лишено от живот, движение и единство. Според това, дали човек се подчинява на внушенията на духа или на подбудите на тялото, според това, на кое от двете отдава предпочитанията си, флуидното тяло олекотява или загрубява, укрепва или се разпада. След физическата смърт по-голямата част от хората преживяват втора смърт - на душата, - за да се отърсят от нечистите елементи на своите астрални тела, а понякога дори трябва да претърпят бавното й разпадане. Докато напълно възроденият човек, формирал още на земята духовното си тяло, притежава небето в самия себе си и след смъртта на физическото тяло се устремява към областта, която го привлича. Впрочем в древния езотеризъм водата символизира безкрайно изменчивата флуидна материя, а огънят обозначава единия дух. Говорейки за възраждането чрез водата и чрез духа, Христос намеква за преобразяването на духовното същество и на флуидната обвивка на човека след смъртта му, без което той не може да влезе в царството на праведните души и чистите духове. Защото “роденото от плътта е плът (т. е. оковано във вериги и тленно -б. а.), а роденото от Духа е дух (т. е. свободно и безсмъртно)... Вятърът ду ха, дето иска, и гласа му чуваш, но не знаеш, отде иде и накъде отива; тъй бива с всекиго, роден от Духа”⁴⁷

Така говори Исус на Никодим в тишината на иерусалимската нощ. Малкият светилник, поставен между тях, едва озарява неясните силуети на двамата събеседници и колоните на високата стая. Но очите на галилейския учител греят с тайнствен блясък в тъмнината. Как е възможно да не повярваш в душата, като виждаш този ту благ, ту пламтящ поглед? Ученият фарисей усеща как рухва неговото разбиране за Светото писание, но едновременно с това съзира един нов свят. Той вижда светлината в очите на пророка, чиито дълги рижи коси се спускат по раменете. Чувства как го привлича могъщата топлина, излъчвана от цялото му същество. Съглежда трите бели пламъчета, които трептят край слепоочията и челото на Учителя подобно на магнетичен ореол. И тогава усеща повея на Духа, който облъхва сърцето му. Развълнуван, мълчалив ,Никодим крадешком се прибира у дома си в дълбоката нощ. Той ще продължи да живее сред фарисеите, но в дъното на сърцето си ще остане предан на Исус.

Нека отбележим още един съществен момент от това учение. Според материалистическото разбиране душата е преходен и случаен плод на телесните сили; според обичайната спиритуалистка доктрина тя е не що абстрактно, без обяснима връзка с тялото; според езотеричното учение - което единствено е рационално - физическото тяло е продукт от неспирната работа на душата, която му въздейства чрез сходния организъм на астралното тяло по същия начин, по който видимият свят е само движение на Безкрайния дух. Ето защо Исус излага това учение пред Никодим, за да му обясни чудесата, които върши. То може да служи като ключ за разбирането на окултното лечителство, практикувано от него, както и от малцина посветени или светци преди и след Христос. Обикновената медицина побеждава телесните болести, като въз действа на тялото. Посветеният или светецът, сам огнище на духовна и душевна сила, въздейства пряко върху душата на болния и чрез нейното астрално тяло - върху физическото му тяло. Така стават всички чудодейни изцеления. Исус лекува чрез силите, скрити във всички хора, но въздейства силно, с могъщи и концентрирани излъчвания. Той изтъка на книжниците и фарисеите своята способност да изцерява телата като доказателство за способността си да опрощава, или да лекува душата, което е върховната му цел. Така физическото оздравяване се превръща в проверка на предшестващото го духовно оздравяване, което позволява на Исус да каже на триединния човек: "Стани и ходи!" Съвременната наука приема за обикновено нервно разстройство този феномен, назоваван "обсебване" в древността и в средновековието. Това обяснение не е достатъчно. Психолозите, които се стремят да проникнат по-дълбоко в загадките на душата, тълкуват това явление като удвояване на съзнанието, като изява на неговата латентна част. Тук въпросът опира до многопластовостта на човешкото съзнание, чиято игра се наблюдава в различните сомнамбулни състояния. Той опира също така и до проблема за свръхсетивния свят. Но както и да се тълкуват нещата, сигурно е, че Исус притежава способността да възстановява равновесието в заболелите тела и да връща на душите пълното им съзнание. "Истинската магия - казва Плотин - с любов, примесена с омраза. Магьосниците действат чрез любовта и омразата с помощта на своите чародейни питиета и с обаянието си." Във висша степен осъзнатата и могъща любов - такава е магията на Христос.

Многобройни привърженици слушат тайното учение на Христос. Но за да се утвърди новата религия, е необходим кръг от дейни избраници, които да се превърнат в стълбове на духовния храм, който Спасителят иска да съгради на земята. Такъв е смисълът и предназначението на апостолската институция. Исус не избира апостолите сред есеите, понеже се нуждае от смели, чисти личности и защото иска да вложи семето на новата религия в самото сърце на народа. Братята Симон, наречен Петър, и Андрей - синове на Иона, и Иоан и Иаков - синове на Заведея, и четиримата рибари от заможни семейства, образуват ядрото на апостолското братство. В началото на неговото поприще ние виждаме Исус в къщата на рибарите в Капернаум, на брега на Генисаретското езеро, където те ловят риба. Братята го приютяват, той ги наставлява, дори покръства семействата им. Петър и Иоан се открояват сред дванайсетте. Петър е безхитростен и справедлив човек с наивен и ограничен дух, хвърлящ се бързо от надеждата в отчаянието, но той е човек на дело то, способен да предвожда другите благодарение на енергичния си характер и пълната си вяра. Иоан е затворена и задълбочена личност с жив темперамент. Исус го нарича „син на гръмотевицата". Той има силна интуиция, пламенна душа, почти винаги съсредоточена върху себе си. Обикновено е замечтан и тъжен, способен на силни изблици, на апокалиптичен гняв, но също така на дълбока нежност, която другите не подозират у него и която само Учителят вижда. Единствено той - мълчаливият съзерцател - ще разбере скритите му мисли. Той е благовестителят на любовта и на божествената промисъл, истински езотеричният апостол.

Завладени от неговите слова, покорени от неговите дела, подчинени от могъщия му разум и обгърнати от магнетичното му излъчване, апостолите следват Учителя от град на град. Той редува наставленията пред народа с изложение на тайното си учение. Малко по малко им разкрива мислите си, но все още не продумва нито дума за себе си, за своята мисия в света, за своето бъдеще. Той вече им е казал, че царството небесно е близо, че Месията ще дойде. Помежду си апостолите шепнат: "Това е Той!" - и го съобщават на другите. Но сам Исус със смирена кротост се нарича просто "Синът Човечески" - име, чийто езотеричен смисъл те все още не проумяват, но което в неговата уста прозвучава като "пратеник на страдащото човечество". Понеже той добавя: "... лисиците имат леговища, и птиците небесни - гнезда, а Син Човеческий няма де глава да подслони”⁴⁸/. Апостолите все още си представят Месията според популярното иудейско схващане и възприемат небесното царство като някаква политическа власт, където Исус ще бъде коронованият цар, а те управници. Да обори тази представа, да я промени изцяло, да разкрие на апостолите истинската мисия на Месията и духовния смисъл на небесното царство; да им довери висшата истина, която Христос нарича Отец, и върховната сила, която той назовава Дух -тайнствена сила, която свързва в едно всички души; да им покаже чрез своето слово, своя живот и своята смърт истинския син Божи; да създаде у тях убеждението, че и те, и всички хора са негови братя и биха могли да го достигнат, стига да желаят; да не ги напусне, преди да им е дарил надеждата за царството небесно - в това се състои необикновеното въздействие на Исус върху апостолите. Ще повярват ли те, или няма да повярват? Тук е колизията в драмата, която се разиграва между Исус и апостолите. Но има и друг сблъсък, още по-мъчителен и терзаещ - той се избърша в дълбините на неговата душа. Ние скоро ще стигнем до този проблем.

Сега вълна от радост потапя трагичните мисли в съзнанието на Христос. Бурята над Тивериадското езеро още не се е разразила. Цъфти галилейската пролет на Благовестието, родена е зората на Царството божие, мистичната венчавка на посветения с неговото духовно семейство. То го следва, странства заедно с него подобно на девиците, които следват младоженеца от притчата⁴⁹. Вярващите вървят след любимия Учител по бреговете на лазурното езеро, излято сред планинските възвишения като в златна купа. Те бродят от прохладните брегове на Капернаум до портокаловите гори край Витсаида, достигат до планинските възхищения край Хоразин, до сенчестите палмови горички, които растат покрай Генисаретското езеро. Жените заемат особено място в тази процесия. Майки или сестри на адептите, срамежливи девици или покаяли се грешници - те го обграждат навсякъде. Внимателни, предани, страстни, те пръскат по стъпките му вечното си ухание на тъга и надежда. Жените не се нуждаят от доказателства, че Исус е Меси ята. Достатъчно е, че го съзират. Странното блаженство, което струи от него, и почти недоловимото божествено страдание, което звучи в дълбините на неговото същество, ги убеждава, че той е Синът Божи.

Исус отрано задушава в себе си вика на плътта, обуздана властта на сетивата си при есеите. Така той спечелва царството на душите, сдобива се с божествената способност и с ангелското наслаждение да прощава. На грешницата, която стои в краката му с разпуснати коси и съда с миро, Исус казва: "Прощават и се многото грехове, задето много обикна”⁵⁰/. В тези велики слова се съдържа цялото изкупление, защото който прощава, избавя.

Именно в градеца Витания, при Мария, Марта и Магдалина, Исус обича да си почива от трудовете на своята мисия и да се подготвя за върховните изпитания. Тук той е нежен утешител, който в задушевни беседи разказва за свещените Мистерии, които още не доверява на своите ученици. Понякога, когато златото на слънчевия залез още проблясва сред клоните на маслиновите дървета или когато дрезгавината покрива крехките им листенца, Исус потъва в размисъл. Някакъв воал обвива лъчезарното му лице. Той размишлява за трудностите на своето дело, за мъжделивата вяра на своите ученици, за злите сили в света. Храмът, Иерусалим, човечеството с всичките му престъпления и с цялата му неблагодарност се стоварват върху му като канара.

Ще бъдат ли достатъчно силни ръцете му, протегнати към небето, за да я превърнат в прах, или нейното огромно бреме ще го смачка? Тогава той заговаря неясно за някакво ужасно изпитание, което го чака, и за близкия си край. Жените, поразени от тържествения му глас, не се осмеляват да го разпитват. Въпреки неизменното спокойствие на Исус те разбират, че душата му е сякаш обвита в плащаницата на една неизразима тъга, която го отделя от земните радости. Те предчувстват участта на пророка и усещат непоклатимата му решителност. Защо откъм Иерусалим се задават тези мрачни облаци? Защо през сърцата им преминава този парещ повей, излъхващ смърт подобно на вятъра над посърналите, мъртвешки-виолетови хълмове на Иудея? Една Вечер... сълза - сякаш чудна звезда - блясва в очите на Исус. Жените изтръпват и мълчаливите им сълзи се стичат в тишината на Витания. Те оплакват него, той оплаква човечеството.
БОРБАТА С ФАРИСЕИТЕ - БЯГСТВОТО В КЕСАРИЯ. ПРЕОБРАЖЕНИЕТО.
Две години трае галилейската пролет - под въздействието на Христовите слова сякаш ангелски бели лилии цъфтят в благоуханния въздух и зората на небесното царство изгрява над заслушаните тълпи. Но скоро небето потъмнява, раздират го зловещи светкавици, предвестници на някакво бедствие. Бурята се разразява над малкото духовно семейство подобно на стихиите, които връхлитат Генисаретското езеро и поглъщат в гнева си крехките рибарски лодки. Учениците са потресени, но Исус не е изненадан. Той очаква това. Немислимо е неговите проповеди и растящата му популярност да не разтревожат иудейските религиозни власти. Невъзможно е също така битката с тях да не отиде докрай. Нещо повече, светлината може да пламне единствено в този сблъсък.

Фарисеите от времето на Исус образуват сплотена общност от около шест хиляди души. Самата дума „фарисей" означава „отделен" или „изтъкнат". С екзалтирания си, често героичен, но ограничен и високомерен патриотизъм те представляват партията на националното възстановяване, тя съществува от времето на Макавеите. Фарисеите признават както писмената, така и устната традиция. Вярват в ангелите, в отвъдния живот на душата, във възкресението, но тези проблясъци на езотеризъм, привнесени от Персия, са потопени в мрака на една грубо материалистическа интерпретация. Стриктни пазители на Закона, но коренно противоположни по дух на пророците, които свързват религията с любовта към Бога и хората, фарисеите свеждат благочестието до обредите, поста и публичните мъчения. На големите религиозни празници те кръстосват улиците с потни лица, крещят молитвите си с разкаян вид и самодоволно раздават милостиня. Впрочем фарисеите живеят в разкош и страстно се стремят към служби и власт. Те изтъкват демократичните си тежнения и държат народа в ръцете си. Докато садукеите представляват партията на свещеничеството и аристокрацията. Сред тях са семейства, които претендират, че още от времето на Давид имат наследственото право да извършват богослужението. Крайни консерватори, те отхвърлят устната традиция, приемат само Мойсеевия закон, отричат душата и нейния живот след смъртта. Садукеите се присмиват също така на фарисейските бичувания за умъртвяване на плътта и на техните чудновати вярвания. Според садукеите религията се ограничава единствено в религиозните церемонии. Те успяват да се домогнат до първо свещеничеството по време на Селевкидите, прекрасно се разбират с езичниците, дори вплитат в учението си елементи от гръцката софистика и от изящното епикурейство. По време на Макавеите фарисеите им отнемат първосвещеничеството. Но при управлението на Ирод и римляните те си възвръщат предишните позиции. Садукеите са хора упорити и безмилостни, охолни свещеници, окрилени от една-единствена вяра - в своето собствено превъзходство, и от една идея - да запазят властта, която притежават по традиция.

Какво би могъл да съзре в тази религия Исус - посветеният, наследникът на пророците, ясновидецът от Енгади, - който търси в социалния порядък подобие на божествения ред, където справедливостта властва над живота, науката - над справедливостта, а любовта и мъдростта - над всичко? В храма вместо висшата наука и посвещението царува материалистическото и агностическото невежество, което използва религията като средство за властване, с други думи - там царува духовническата лъжа. В училищата и синагогите вместо причестяване, което облекчава сърцето, се проповядва един користен морал, обвит с външно изразявана набожност, т. е. там царува лицемерието. Високо над тях властва, огрян от своя ореол, всемогъщият кесар - апотеозът на злото, възхвалата на материята, кесарят - единственият Бог в тогавашния свят, единственият възможен господар на фарисеите и садукеите независимо от тяхното желание или нежелание. Мигар е невярно името, с което Исус назовава това царство, заимствайки подобно на пророците един символ от персийския езотеризъм? Той го нарича царство на Сатаната, или на Ариман, т.е. господство на материята над духа, което той иска да замени с господството на духа над материята. Подобно на всички велики реформатори той се противопоставя не на хората, които могат да бъдат чудесни сами по себе си, а на ученията и институциите, които формират повечето хора. Предизвикателството е задължително, война та на силните на деня трябва да бъде обявена.

Битката започва в синагогите на Галилея и продължава под портиците на иерусалимския храм, където Исус прекарва дълги дни в наставления и спорове сос своите противници. И сега, както винаги, Исус е едновременно благоразумен и дързостен, съзерцателно сдържан и стремително деен, с превъзходната уравновесеност, която е присъща на природата му. Той никога не напада пръв своите противници, а очаква тяхната атака, за да отвърне. И тя не закъснява. Защото още от първите му стъпки като пророк фарисеите го възненавиждат заради чудния му дар да лекува и заради огромната му популярност. Скоро те долавят в Исус своя най-опасен противник. Тогава фарисеите заговарят със свойствената си подигравателна учтивост, с коварно зложелателство, прикрито от лицемерна мекота. Като образовани тълкуватели на Закона, като важни и авторитетни личности, те му искат сметка, защо общува с митари и грешници. Защо учениците му се осмеляват да късат житни класове в съботен ден? О, колко тежки нарушения на техните предписания! Исус им отвръща кротко и подробно, с благи и добри слова. Отправя и към тях словото на любовта. Говори им за любовта на Бога, който се радва повече на един разкаял се грешник, отколкото на няколко праведници. Разказва им притчите за загубената овца и за блудния син. Смутени от думите му, те замълчават. Но скоро отново се сговарят и възобновяват атаката си, като го упрекват, че цери в съботен ден.

- Лицемери! - отвръща Христос в изблик на негодувание. - Не сваляте ли хомотите от вратовете на вашия добитък, за да го напоите в съботния ден, и дъщерята на Авраам не бе ли избавена този ден от веригите на Сатаната?

Фарисеите вече не знаят как да му отговорят и го обвиняват, че гони бесовете чрез Веелзевул. Исус находчиво и разумно отвръща, че дяволът не би гонил сам себе си. Той добавя, че греховете към Сина Човечески ще бъдат простени, но не и греховете към Светия дух, за да подчертае, че пренебрегва хулите към собствената му личност, но че отхвърлянето на Доброто и Истината е извратеност на мисленето, краен порок и огромно зло. Тези слова са знак за началото на бойна. Наричат го: Богохулник! - той отвръща: Лицемери! - Веелзевулов поддръжник! -Рожби ехиднини! От този момент борбата се разпалва и разгръща все по вече. Исус спори остро и язвително. Думите му шибат сякаш с камшик, пронизват сякаш с копие. Той променя тактиката: атакува вместо да се защищава и отвръща на обвиненията с още по-силни обвинения, безмилостен спрямо основния порок - лицемерието. „Защо и вие престъпвате Божията заповед заради вашето предание? Бог е наредил: „почитай баща си и майка си", а вие освобождавате от тази почит, когато парите идват в храма. За вас е казаното от Исаия, че се приближавате към Бога само с устните си, безсърдечни благочестивци”⁵¹.

Исус не престава да се владее, но пламти и израства в тази борба. Колкото повече го нападат книжниците и фарисеите, толкова по-високо той се признава за Месията - заплашва храма, предсказва бедствията на Израил, призовава езичниците, твърди, че Господ ще прати други работници на своето лозе. Обръчът около пророка се затяга. Иерусалимските фарисеи виждат, че не могат да го накарат да замълчи, нито да го оборят, затова също променят тактиката си. Те замислят да му направят клопка. Предизвикват Исус, за да го принудят да изрече някоя еретична мисъл, която да позволи на синедриона да го залови като богохулник в името на Моисеевия закон, или да бъде съден като бунтовник от римските управници. Това е смисълът на коварните въпроси за напуснатата жена и за данъка на кесаря. Исус обаче винаги успява да проникне в намеренията на своите врагове и ги обезоръжава с отговорите си на дълбок психолог и умел стратег. Фарисеите разбират, че не могат да го уличат в престъпване на законите, и се опитват да го сплашат с не прекъснати преследвания. Под тяхно влияние голяма част от народа се отвръща от Исус, понеже вижда, че той няма да възстанови Израелското царство. Навсякъде, дори и в най-затънтените селца, пред очите му се изпречват лукави и подозрителни лица, шпиони, които го дебнат, коварни пратеници, които трябва да го обезсърчават. Някои го предупреждават: - Отиди си, защото Ирод иска да те убие. Той отвръща гордо:

- Кажете на тази лисица: не се случва пророк да умре вън от Иерусалим!

Въпреки това той прекосява много пъти Тивериадското езеро и се укрива по източния бряг, за да избегне тези клопки. Исус вече никъде не се чувства сигурен. Междувременно умира Иоан Кръстител, комуто Антипа отсича главата в крепостта Макерой. Разказват, че Ханибал, съзрял главата на брат си, убит от римляните, възкликнал: "Сега аз знам съдбата на Картаген." Исус разпознава собствената си съдба в смъртта на своя предтеча. Той я знае още от видението си в Енгади, приема я, преди да започне своето дело, и при все това новината, донесена от опечалените привърженици на проповедника от пустинята, достига до Исус като зловещо предупреждение. Той се провиква:

- Те не го познаха, но постъпиха с него както пожелаха; така ще страда и Синът Човечески.

Дванайсетте апостоли са разтревожени, Исус се колебае в своя път. Той иска не да бъде заловен, а да се предаде по своя воля, щом завърши делото си, да приключи мисията си в час, избран от самия него. Преследван вече цяла година, свикнал да се изплъзва от неприятеля, отвратен от народа, чието охладняване чувства все по-ясно след отминалите възторжени времена, Исус решава да избяга още веднъж със своите ученици. Той се качва на един планински връх заедно с дванайсетте и се обръща, за да погледа за сетен път любимото езеро, бреговете, над които е мечтал да засияе зората на небесното царство. Обгръща с поглед потъналите в зеленина градчета, разстлани край езерото или сгушени в скалите, прозирно бели под златния воал на залеза, обичните селца, в които е засявал словото на живота и които са го изоставили. Исус предчувства своето бъдеще. С пророческия си поглед той вижда тази прекрасна страна превърната в пустиня от отмъстителната ръка на Исмаил и от устата му без гняв, с горчивина и меланхолия се отронват думите: "Горко ти, Капернаум! Горко ти, Хоразин! Горко ти, Витсаида!" После се извръща към езическия свят и се запътва заедно с апостолите през Йорданската долина и Гадара към Филиповата Кесария.

Дълъг и тъжен е пътят на дружината. Той минава през обширните тръстикови поля и блатистите брегове на Йордан, под палещото слънце на Сирия. Нощем ги приютяват в шатрите си пастири на биволски стада или есеи, заселени в малките селца на този затънтен край. Угнетените ученици клюмват глави, учителят - тъжен и мълчалив - потъва в своите мисли. Той размишлява за невъзможността неговото учение да възтържествува сред народа с помощта на проповедта, за опасните ходове на своите противници. Предстои последната схватка, а Исус е в безизходица. Какво да направи? От друга страна, той безкрайно се безпокои за своето разпръснато духовно семейство и преди всичко за дванайсетте предани и вярващи апостоли. За да го следват, те са захвърлили всичко - семейство, занаят, имоти, - а сега ще бъдат изтерзани и измамени в голямата си надежда за тържеството на Месията. Нима той може да ги изостави? Достатъчно ли е проникнала истината в тях? Вярват ли те действително в него и в учението му? Знаят ли кой е той? Обладан от тези опасения, един ден той ги пита: „За кого Ме човеците мислят - Мене, Сина Човечески? Те отговори ха: едни - за Иоана Кръстителя, други - за Илия, а някои - за Иеремия, или за едного от пророците. Той им рече: а вие за кого Ме мислите? Симон Петър отговори и рече: Ти си Христос, Синът на Живият Бог⁵².

В устата на Петър и в мисълта на Христос тези думи не съдържат смисъла, който по-късно им придава Църквата: ти си единственото въплъщение на абсолютния и всемогъщ Бог, второто лице на Светата Троица. Те означават просто: ти си Избраникът от Израил, предизвестен от пророците. В индийското, египетското и древногръцкото посвещение понятието Син Божи обозначава съзнанието, отъждествено с божествената истина, и волята, способна да го прояви. Според пророците Месията трябва да бъде най-велика та от тези прояви. Той ще бъде Син Човечески, т. е. Избраникът на Земното човечество; Син Божи, т. е. Пратеникът на Небесното човечество, и като такъв ще съдържа в себе си Отеца, или Духа, който властва над света чрез Него.

Исус изпитва огромна радост при това потвърждение на вярата на апостолите. Значи неговите ученици го разбират, той живее у тях, връзката между небето и земята ще бъде възстановена. Исус казва на Петър: „Блажен си ти, Симоне, син Ионин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небеса та." Със своя отговор Исус дава на Петър да разбере, че го счита за посветен като самия себе си чрез дълбокото вътрешно прозрение на истината. Това е истинското и единствено откровение, Петър е камъкът, върху който Христос иска да "съгради църквата Си, и портите адови няма да й надделеят". Исус разчита на Петър само когато той стига до прозрението. Малко след това обаче апостолът отново става обикновен страхлив и ограничен човек и учителят се отнася към него по съвсем друг начин. Когато Исус известява на своите ученици, че ще бъде убит в Иерусалим, Петър му възразява: "Милостив Бог към Тебе, Господи! Това няма да стане с Тебе." Но Исус, сякаш съзрял изкушение на плътта в този изблик на съчувствие, кое то се опитва да пречупи неговото велико решение, бързо се обръща към апостола с думите: "Махни се от Мене, сатана! Ти Ми си съблазън! защото мислиш не за това, що е Божие, а за онова, що е човешко”⁵³.

С властен жест учителят сякаш призовава: "Напред през пустинята!" Стреснати от тържествения му глас и от строгия му поглед, апостолите наваждат мълчаливо глави и продължават пътя си по каменистите хълмове на Голонития. Бягството на Исус с неговите ученици от Израил го приближава към разгадаването на тайната на неговото месианско предназначение.

Групата стига до стените на Кесария. Градът, езически от времето на Антиох Велики, се е сгушил в зелен оазис близо до изборите на Йордан, в подножието на снежните върхове на Хермон.Той има свой амфитеатър и сияе със златните си палати и гръцките храмове. Исус преминава през него и приближава мястото, където кипящите и искрящи води на Йордан избират от планинска пещера подобно на живота, бликащ от дълбоките недра на вечната природа. Тук има малък храм, посветен на Пан*, а по бреговете на новородената река са струпани много колони, нимфи от мрамор и езически божества. Евреите се отвращават от тези знаци на идолопоклонството. Исус ги наблюдава без гняв, със снизходителна усмивка. В тях той съзира несъвършените релефни изображения на божествената красота, чиито сияйни образи носи в своята душа. Исус идва не да прокълне езичеството, а да го преобрази; той идва не да анатемоса земята и нейните тайнствени сили, а да й разкрие небето. Неговото сърце е достатъчно широко, неговото учение е достатъчно велико, за да обхване всички народи и да каже на всички култове: "Вдигнете глава и признайте, че всички бие имате един Отец." А сега Исус стои на самата граница на Израил, преследван като диво животно, притиснат, задушен между два свята, които го отблъскват. Пред него е езическият свят, който все още не го разбира и където словото му заглъхва безсилно. Зад него е светът на иудеите, народът, който линчува своите пророци, който си запушва ушите, за да не чуе своя Месия. Глутницата на фарисеите и садукеите дебне своята плячка. Каква свръхчовешка смелост, каква гигантска действеност се изисква, за да се сломят всички препятствия и да се проникне отвъд езическото идолопоклонство и еврейската твърдост, чак до сърцето на страдащото човечество, което Исус обича с всяка фибра на тялото си, за да чуе то словото за възкресението. Внезапно мисълта му се понася назад, слиза по течението на Йордан - свещената река на Израил, - прелита от храма на Пан до храма в Иерусалим: измерва пропастта, която дели древното езичество от универсалната мисъл на пророците. После възлиза стремително към своя избор, подобно на орел към гнездото си, и от нещастната Кесария стига до видението в Енгади! И ето, Исус отново съзира как от Мъртво море се изправя ужасният призрак на кръста!... Мигар е настъпил часът на великата жертва? Като всички хора Исус носи в себе си два вида съзнание. Първото, земното, го мами с илюзиите си и му шепти: кой знае, може би ще избегна съдбата си? Другото, божественото, повтаря неумолимо: пътят към победата минава през портите на мъчителното безпокойство. Нима в крайна сметка трябва да се под чини на божественото?

Във всички решителни моменти от живота си Исус се оттегля в планината, за да се моли. Още ведическият мъдрец е казал: „Молитвата поддържа небето и земята и управлява Боговете." Исус познава тази си ла на силите. Обикновено той остава сам, когато се потапя в тайните на своето съзнание. Но този път отвежда Петър и двамата сина на Заведея -Иоан и Иаков, да прекарат нощта на една висока планина. Легендата твърди, че това е връх Табор. Именно там между учителя и тримата най-посветени ученици се разиграва тази тайнствена сцена, която в евангелията е известна като Преображение Господне. По думите на Матей апостолите виждат как в прозирния полумрак на източната нощ се появява лъчезарната фигура на учителя. Лицето му грее като слънце. Дрехите му засияват като светлината. От двете му страни се появяват два силуета, които те вземат за Мойсей и Илия. Когато с трепет се съвземат от обзелото ги вцепенение, прилично и на дълбок сън, и на напрегнато бдение, те виждат само учителя, който ги докосва, за да ги събуди напълно. Преобразеният Христос, когото са съзерцавали в съня си, остава завинаги в тяхната памет”⁵⁴/.

Но какво вижда, чувства и преживява самият Исус през нощта, която предшества съдбовното събитие в попрището му на пророк? Постепенно заличаване на земните неща в пречистващия огън на молитвата, издигане от сфера в сфера върху крилата на екстаза. С дълбините на съзнанието си той сякаш се връща стъпка по стъпка в своето предишно, напълно духовно и божествено съществуване. Исус е далеч от слънцата, световете, земите, вихрите на болезнените превъплъщения; потопен е в хомогенна атмосфера, във флуид на субстанция, в оразумена светлина. В тази светлина легиони небесни същества съграждат подвижна дъга, небосвод от въздушни, бели като сняг тела, които излъчват кротки отблясъци. Върху огромния сияещ облак, върху който е възправен сам той, шестима величествени мъже в свещенически одежди издигат в сключените си ръце блестящ Потир. Това са шестимата Месии, които вече са живели на земята. Той е седмият, а Потирът е знакът на Жертвата, която той трябва да извърши чрез въплъщението си. Мълния раздира облака, зейва огромна бездна. Това е кръгът на съществуванията, водовъртежът на живота и смъртта, земният ад. Божите синове умоляващо повдигат Потира. Небето неподвижно чака. В знак на съгласие Исус простира ръце като жив кръст, сякаш за да прегърне света. Тогава Божите синове падат ничком на земята, като ангели с дълги криле и сведени очи отнасят искрящия Потир към сияйния свод. "Осанна!" – неизразимо благозвучно ехтят небесата... А Той, без дори да я чуе, потъва в бездната...

Исус разбира какво се е случило някога в света на Същностите, в лоното на Отца, където се прославят тайнствата на Вечната Любов и небесните тела кръжат леко като вълни. Разбира какво му е съдено да изпълни, за какво е роден, защо се е борил досега. Тържествената клетва го осенява отново в края на неговото дело благодарение на божественото съзнание, възвърнато чрез екстаза.

Клетвата е величествена, чашата е горчива! Но той трябва да я изпие до дъно. След опиянението Исус се събужда на дъното на бездната, на прага на мъченичеството. Времето на съмненията е свършило. Небето е проговорило. Земята вика за помощ.

Тогава Исус поема бавно обратния път. Той се спуска през долината на Йордан и тръгва по пътя за Иерусалим.