Книга първо на многото верни членове на Metro Christian Fellowship в Канзас Сити, чиято страст за Исус е



страница1/9
Дата23.07.2016
Размер2.06 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9
Страст за Исус
Израстване в eкстравагантна

любов към Бог
МАЙК БИКЪЛ

Превод: Емил Енчев
Посвещавам тази книга първо на многото верни

членове на Metro Christian Fellowship в

Канзас Сити, чиято страст за Исус е

укрепвала моето сърце през многото години.

Тяхното приятелство често ме е освежавало

и наистина е направило разликата в моя живот.

Каква привилегия и радост е да се служи на такива благоразположени

и посветени хора, чиито сърца дишат тежко

след Бог. Това са хора, които отказаха

да ми позволят да направя лагер в комфортна зона.

Те постоянно ме насърчаваха

да ги водя напред в покорство за да следваме

Агнето, където и да ни води. Те вярно

са стояли силни с мен във времена на благословение

и беда. Аз ги обичам затова, че имат

такава любеща смелост и вярно приятелство.
Второ, искам да изразя моята дълбока

признателност и благодарност на Джон Уимбър.

Моето задължение към преданото бащинско

лидерство на Джон е огромно. Нека Бог да издигне

хиляди духовни бащи като него,

чието смирение и страст за Исус

създадоха обстановката мнозина да израснат

мощно в благодатта на Бог.

Признания
Първо, искам да изразя дълбоката си признателност към Джейн Джоузеф и Сюзан Ван Леуен за многото им часове на упорит труд пред компютъра. Благословени да са тези слуги на Исус, които със сигурност ще бъдат наречени велики в царството на Господа.

Също, много благодарности на Джак Дойл и Уолтър Уолкър, чиито безценни писателски умения и дълбоки познания значително оформиха тази книга. Каква наслада е да се работи с такива надарени и въпреки това смирени хора.

Последно, но не на последно място, на Стефан Странг, който пръв предвидя книга, която ще се фокусира на вдъхване в сърцата на хората на свята страст за Исус. Благодарен съм за сладките времена на общение с него относно този предмет, което доведе до нареждането за написването на тази книга.

Предговор
Исус каза, че най-голямата заповед е да обичаме Бога с целите си сърца, души и умове (Матей 22:37). Всъщност вършенето на тази заповед е ключа за целият живот.

Когато църквата обича Бога, това освобождава силата на Бог на земята. Хората в църквата никога няма “да се обичат един друг” нито пък хората в света докато първо не обичат Бога. В светлината на това аз постоянно съм удивен колко малко внимание дава църквата на тази най-велика от всички заповеди.

Християните демонстрират последователна тенденция да поставят почти всяко добро нещо пред това да обичат Бога. Някои от нас са направили изучаването на Библията по-важно от това да обичаме Бог. Някои от нас се занимават с доктринална чистота повече отколкото се занимаваме с човека Исус Христос. Други поставят различни форми на служение като евангелизиране или грижа за бедните пред Господ Исус. В някои случаи тези добри неща дори стават заместители на Бог.

Моля ви не ме разбирайте погрешно. Всички тези неща трябва да се правят. Аз не вярвам, че ние можем да обичаме Библията или служенията твърде много. По-скоро можем да обичаме Бог твърде малко в сравнение с тези неща.

Според мен, най-голямата опасност срещаща църквата днес не идва от вън, но отвътре. Не е Ню Ейдж нито светския хуманизъм, които осакатяват ефективността на църквата днес. Това е липсата на любов към Бог, хладкостта на църквата, което е най-големият враг днес. Хладка, не обичаща версия на християнство може да успее в пропагандирането на малко религия тук и там, но това никога няма да плени сърцето на един умиращ свят.

Какво означава да обичаме Бог с целите си сърца, души и умове? Някои са се опитвали да определят обичането на Бог като покорство на Бог. Покорството със сигурност е част от това да се обича Бог, но всички ние знаем, че ти можеш да се покоряваш на някого без наистина да обичаш този човек. Любовта не е само покорство, но тя също е страст. Покорство без страст за Бог не е любов; това е само дисциплина. И ако дисциплината е всичко, което имаме, накрая дисциплината ще ни угаси. Но един влюбен мъж, една влюбена жена, никога няма да се предадат (Песен на песните 8:6-7).

Страстта за Исус ще победи хиляди грехове в нашия живот. Но как да получим страст, и как да я развиваме? Защо и как сериозни християни изгубват своята страст за Бог? Как да я намерят отново? Всички тези въпроси и много други са разгледани в тази книга не само с умение, но също и с освежителна честност.

Книгата на Майк Бикъл, Страст за Исус, е пълна с чудесни прозрения за най-великата от всички заповеди. Тези прозрения не са извлечени от едно академично изучаване на Писанието, но по-скоро от преследването на един човек. Майк е прекарал пълнолетния си живот опитвайки се, над всичко друго, да придобие поглъщаща страст за Божият Син.

Всеки, който познава Майк Бикъл, знае, че доколкото той съзнателно може, той е подчинил всичко в своя живот на тази единствена цел: да придобие и да провъзгласи страст за чудесната Личност, която седи от дясната страна на Татко в небето. И там лежи силата на тази книга.
-- Джак Диър,

Автор и лектор

Форт Уърт, Тексас

Въведение

Един любящ Бог

Никой не може да дойде лице в лице с това, което е Бог и да бъде някога същият. Виждането на истинския Му образ докосва дълбочините на нашия темперамент, довеждайки ни до духовна цялост и зрялост. Виждането на славата на това, което е Той и това, което Той е направил обновява нашите умове, укрепява ни и ни трансформира.

В Йоан 8:32 Исус ни казва, че ще познаем истината, и истината ще ни освободи. Ние копнеем да бъдем свободни – емоционално и духовно. Все пак Исус каза, че истината идва с познаването на истината. И ние трябва да започнем там откъдето Исус казва да започнем.

Тъй като истината ни освобождава, тогава това, което знаем има голямо въздействие върху нашата емоционална природа. И така, пътя към нашите емоции е през умовете ни.

Каква истина трябва да знаем за да бъдем свободни?

Първо и най-важно, кой е Бог? Какъв е Той? Каква личност има Той? Нашите представи за Бог – кой е Той и какъв е Той – идват естествено от нашите взаимоотношения със земните фигури на власт. Когато те са изопачени, такива са и нашите представи за Бог.

Аз вярвам, че най-големият проблем в църквата е, че ние имаме една напълно неточна и изопачена представа за Божието сърце. Ние можем да преживеем кратко обновление чрез молитва и служение. Но за да достигнем дългосрочно обновление и свобода ние трябва да променим нашите представи за това кой е Бог.

Във вашите най-лични мисли, каква вярвате, че е личността на Бог? Цялото ви духовно бъдеще е свързано с това как отговаряте на този въпрос в тайното място на вашето сърце, защото неправилните представи за Бог ще имат негативно емоционално влияние върху нас.

Например, ако сте искрен вярващ, но се препънете в сексуален грях, сърцето ви е разбито, и вие викате към Бог. Но какво чувства Той към вас точно тогава?

Втората истина, която трябва да знаем за да бъдем свободни е, кои сме ние в Бог?

Всяка от тези две истини е жизнено важна за да живеем пълен и цялостен живот. Но тук искам да се фокусирам на това кой е Бог.

Бог ще задоволи нашите гладни сърца когато ни разкрива Себе Си. Когато се срещнем със страхотната святост и сила на Неговата личност ние ще имаме силата да победим изкушението.

Самият Бог ще изцели нашите емоционални рани, махайки белезите. Той ни запалва за свята, страстна обич към по-дълбоко разбиране на божествените превъзходства, съвършенства и страсти на нашия Господ Исус Христос.

Откровение за истинското познаване на нашия Цар ще обнови тялото на Христос отвътре навън. Има четири ключови елемента на евангелието, които ще водят вярващите към това откровение.
1. Кой е Бог

2. Какво е направил Той

3. Какво можем да получим ние

4. Какво трябва да направим ние


Църквата поставя повечето от своите наблягания на последните три: какво Бог е направил за нас в Христос; прощението и наследството, които получаваме като осиновени деца; и какво трябва да направим ние за да ги получим и да ходим в тях. Ние трябва да продължаваме да проповядваме тези неща вярно. Но основният елемент – кой е Бог – трагично отсъства в много от нашите послания.

Най-голямата нужда в този час е да има 10 хиляди проповедници и учители, които са погълнати от характера и личността на Бог! Аз не защитавам липсата на равновесие, но истинското познаване на Бог е, което прави останалата част от посланието толкова значително. Църква, която е загубила познаването на невероятната личност на Бог ще бъде плитка, скучна и безстрастна.

Това не е книга пълна с формули, такива като “как да постигнем страстно християнство с десет лесни стъпки.” Вместо това, тя е свързана с мощна, реална връзка между познаването на истината за това кой е Бог и преживяване на обич и страст в нашите сърца към Него. Това е откровението на Божията страстна любов и привързаност към нас, което събужда вечно-задълбочаващите се чувства на любов и привързаност към Него. Просто казано, ние Го обичаме защото Той пръв ни възлюби (1 Йоан 4:19).

Отново и отново Исус казва, “небесното царство е близо” (Матей 10:7, курсивът е добавен). С този стих от писанието в ума, искате ли да направите нещо за мен? Дръжте си дясната ръка пред вас.

Погледнете я. Тя е близко, нали? Толкова близко, че можете да си протегнете лявата ръка и да я докоснете.

Скъпоценните неща на Бог са точно толкова близо до всяко дете на Бог. Те са в нашия обсег! Те са там за да бъдат взети. Бог е достъпен. Той е направил Себе Си на разположение. Въпросът е, колко интимност искаме ние? Просто колко страстни за Исус искаме да бъдем? Вие и аз сме тези, които поставяме тези ограничения, не е Бог.

Обещанието да бъдем трансформирани и възпламенени в свята страст чрез разбиране и виждане на Божията славна личност е за всички вярващи. Няма значение колко слаби или силни се чувстваме, без значение от нашите предишни неуспехи, без оглед на нашите естествени темпераменти и личности, всеки от нас може да бъде възпламенен със страст за Исус.

Ако първите 20 години от моя живот ме научиха на нещо, то беше, че страстта за Исус не идва от естествено човешко усърдие или ентусиазъм. Чрез провала, порицанието и душевната болка, аз осъзнах какво възпламенява едно сърце със страст. Това може да се случи на всеки.

Позволете ми да ви разкажа моята история, как започнах с човешко усърдие и ужасно се провалих. Искам да ви покажа как постепенно дойдох до това да виждам Божиите привързаности и страсти към мен дори посред многото ми слабости. Вярвам, че ще бъдете укрепени във вашата страст за Исус докато вървите с мен през следващите страници.

1

Корените на

човешкото усърдие

Давай, Роки! Давай . . . 492, 493, 494 . . . .” можех да чуя дрезгавия му глас викащ насърчение и да почувствам дебелите му ръце да хващат глезените ми, държейки прасците на краката ми силно притиснати към пода.

“Това е начинът. Добре! Добре! Можеш да го направиш! 496, 497, 498 . . . Давай, сине. Всичко е наред! 500! 500! Ти го направи отново! Знаех, че го имаш в теб, Роки. Това е моето момче. Виж, цялата тази усилена работа през последните няколко години си плати, нали? Ето, сине, нека да ти помогна. Татко иска да ти даде една прегръдка.”

Усетих огромните му ръце, твърди като желязо, изцеждайки дъха от мен. Можех да усетя топлия му дъх върху бузата си докато той ме целуваше, да усетя грубите му ръце по лицето си, да видя усмихващите му се очи сияещи лъчезарно в моите докато възклицаваше, “десет годишен,а прави по 500 коремни преси всеки ден! Не е чудно, че момчетата от Валдо Таверн казват, че ще бъдеш велик атлет.”

Сълзи капеха върху статията, която четях за моя баща в изданието на TheKansasCityTimesот 29 май, 1974, разбивайки моето хладнокръвие. Избърсвайки очите си с опакото на ръката си, аз продължих да чета още веднъж, започвайки с два параграфа, които репортера цитираше от една статия, която се беше появила в TheTimesна 12 февруари, 1948, 26 години по-рано:
Едно от най-великите завръщания в историята Шампионския Турнир 13-те Златни Ръкавици беше направено миналата вечер.

Боби Бикъл, юноша във Висшето Училище в Канзас, Хойзингтон се изправи от пода във втория рунд за да спечели срещу Харолд Стюарт от Фт. Рилей, Канзас, посред слисаните почти 7000 фенове.


После репортерът продължи своята статия, което покри една трета от страницата:
Боби Бикъл беше човек, който отказваше да стои на пода. През 1948 той пости толкова безпощадно за да влезе в по-леката категория, че падна два пъти поради тежестта си. После той стана от пода на ринга, зашеметен от удара, и се придвижи бавно по своя път към победата. Той загуби на финалите, но получи спортсменската награда на 13 годишния Шампионски Турнир.

Като боксьор от лека категория, Боби Бикъл се би за шампионата на Канзас Сити Златните Ръкавици, Американския шампионат, и накрая интернационалния шампионат.

Боби Бикъл е мъртъв. Той умря вчера на 45 годишна възраст, както изглежда от сърдечна атака . . .
Думите пред мен се разтвориха още веднъж зацапани от сълзи. Отиде си . . . най-скъпия човек за мен в целия свят си беше отишъл. Обаче какво наследство ми беше оставил.

Татко беше далеч от съвършенство като човек. Той имаше много дефекти. И все пак доколкото мога да си спомня, аз никога не съм срещал човек, който да познава баща ми и да не се възхищава от него и да не го уважава. Като млад, буен, аматьор боксьор, татко е бил познат поради неговата невероятна дисциплина и посвещение към своя спорт. Целта му била да бъде златен Олимпийски медалист и световен шампион по бокс. Погълнат от усърдие и воден от радикално посвещение към спорта, който обичал, той работел по 6 до 8 часа на ден.

Не мога да си спомня дали е било през 1950 или 1951 когато той станал световен аматьорски шампион докато бил в казармата. През 1952 той се бил на Олимпийските игри в Хелзинки, Финландия. Вечерта преди боя му с човека, който отишъл за да спечели златния медал, татко си счупил дясната ръка при едно сбиване в един бар. Отвратен от себе си, че е позволил да се случи такова нещо, но силно решен до достигне своето злато, татко въпреки всичко се бил на следващия ден – с една ръка – и получил раздвоено решение. Чувал съм приятелите му да беснеят за този бой с години, слушайки с благоговение техните подробни описания за това как моя татко е съборил момчето три пъти в един рунд.

Неуспеха да достигне мечтата на своя живот не осуетил татко и не му откраднал усърдието. Докато бил на 20 и се биел професионално, той отделял 8 часа на ден за своята работа, после работел по още 6 до 8 часа всеки ден. Заглавието на вестника казва всичко това: БОБ БИКЪЛ, ШАМПИОН НА СМЕЛОСТ. Да, това беше моя татко, точно така.

Аз сложих вестника на кухненската маса и седнах, насаме с мислите си. Бях залят от емоции докато си обрисувах моя баща в ума ми: неговото заразно хилене; носа, който беше чупен толкова пъти, че никога отново не изглеждаше прав; белязаните, покрити с петна вежди, сцепвани толкова често, че той не се нуждаеше от новокаин когато го шиеха защото той нямаше никакви нерви, никакви чувства там; този дебел врат; тези ръце, твърди като скали, които ме бяха прегръщали хиляди пъти.

Татко беше толкова физически и устно любящ към своите деца. Беше сякаш той ни обичаше толкова много, че не можеше да свали ръцете си от мен и от другите 6 деца в нашето семейство. Той винаги докосваше лицето ми, обичайки ме, боксирайки се и борейки се с мен. Той ни целуваше всички много пъти. Беше страхотно. Аз обичах това!

От най-ранните ми спомени назад когато бях 4-ри годишен, аз мога да си го спомня да ми казва колко съм велик. Той ме подкрепяше 100 процента. Беше лесно да се втурна обратно когато правех грешки защото татко беше там за мен. Той имаше невероятна способност да не забелязва моя провал защото виждаше сърцето ми.

От времето когато бях 5 годишен татко ме насърчаваше да отида на Олимпийските игри. Дори не знаех какво означава думата по това време, но каквото и да бяха Олимпийските игри, те възбуждаха моя татко – така че те възбуждаха и мен. Той ми разказваше много истории за своите добри приятели, Джак Демпси и Флоид Патерсон, и двамата световни шампиони от тежка категория. Татко ме нарече “Роки” на великия боец Роки Марциано. Той ме караше да тренирам когато бях на 6 години. От времето когато бях на 8, аз тренирах по няколко часа на ден. Атлетиката изглежда беше нещо естествено за мен. Ако татко искаше да бъда концертен пианист, аз със сигурност щях да имам проблем, но бокса изглеждаше част от моята природа. Аз се наслаждавах да бъда насърчаван в спорта, който обичах толкова скъпо.

На 10 годишна възраст, моята ежедневна тренировка включваше няколко мили бягане, няколко стотин лицеви опори и 500 коремни преси. Поради всичката тренировка и само-дисциплина, аз отбелязах рекорди във висшето училище за лицеви опори, коремни преси, бягане и други атлетически постижения.

Но аз не бях под някакъв тежък хомот за да изпълня целите на татко. Не се борех за да го направя щастлив. Аз чувствах, че той е щастлив с мен през целият ми живот. Просто не можех да се проваля в неговите очи. Наслаждавах се да бъда с него толкова много, че неговите цели просто станаха мои цели. Исках да бъда точно като него. И след като тренирах за боксьор от 6 годишна възраст, на 14 годишна възраст аз промених ума си и казах на татко, че по-скоро искам да играя футбол. Той никога дори не премигна. Веднага каза, “Това е велико, сине. Аз искам да правиш това, което е в твоето сърце.”

Татко и аз имахме огромно приятелство, изпълнено с уверение и любов. Той имаше увереност в мен. Той посещаваше всички мои спортни събития. Ако аз бях на полето, той беше на седалките. Докато все още бях второкурсник във висшето училище, аз играех във футболния тим на второкурсниците, в младежкия университетски футболен тим и университетския футболен тим – и всичко по едно и също време. Играех по три мача на седмица, и татко никога не пропускаше и един. Неговото посвещение към мен беше очевидно за всички, които го познаваха. Той дори идваше и ме гледаше на тренировките.

Татко беше еднакво посветен на моя брат Пат, или “Пунч,” както татко го наричаше, който беше само една година по-малък от мен. Ние вършехме много неща заедно.

Когато бях на 6 или 7 години, той започна да работи като бояджия на къщи. Години наред, почти всеки уикенд по време на училище и през цялото лято, Пат и аз бяхме неотменно до него, изхвърляйки обелената боя, чистейки четките, избърсвайки боята от прозорците и изчиствайки мръсотиите.

От времето когато бяхме малки деца, татко вземаше Пат и мен по баровете със себе си, въпреки че никога не ни позволяваше да пием. Той беше истинска човечна личност, смееше се, шегуваше се и причиняваше вълнение в забавния смисъл. В резултат от това, че беше в света на бокса татко се навърташе около някои доста силни хора. Някои бяха мафиоти с въпросни морални принципи. Няколко от неговите приятели, които аз лично познавах като момче бяха застреляни и убити в подземния криминален свят.

Приятелите на татко бяха мои приятели. Ето ме, 10 годишен, скитащ се по баровете край баща си, с тези момчета с 20 до 40 години по-големи от мен и аз им викам на малките им имена. “Хей, Джим!” “Здрасти, Бил!” “Накъде така, Орвил!” Аз бях един от “напъпилите.” Те ми разказваха дузини от старите боксови истории на татко, и аз скоро ги бях запомнил до последния детайл. Харесвах също и барманките, защото те се отнасяха с мен като майки и ме наричаха “Скъпи.” Пат, татко и аз обичахме да висим заедно по баровете, играейки хазартни игри, хвърляйки зарове и слушайки грамофон по цял ден.

Въпреки че Пат и аз обичахме Валдо Таверн, мястото, което посещавахме най-често беше бара VFW, мръсна, бетонна сграда, която събираше може би стотици хора. Винаги когато, мама и нашите 5 сестри излизаха заедно със нас за пържена риба те бяха там всеки петък вечер.

Докато преминавахме през чакълестия паркинг, въздухът, винаги тежък от аромата на пържена риба и цигарен дим, беше пълен с топлината, приветствията смесени с музика от грамофона, силен смях, приятелско бърборене и шумът от момчета играещи на зарове. Нивото на шума винаги изглеждаше да се повишава с 50 децибела когато ние минавахме през вратата когато приятелите на татко там, със сини яки, татуирани, шофьори на камиони, ни поздравяваха. Никой никога не е безпокоил татко. Той обикновено беше най-якият и живота на компанията навсякъде където ходехме. Хората го почитаха заради неговите 18 години боксиране и всичките шампионски титли, които беше спечелил.

Никога не ни е хрумвало, че баровете не са най-добрата атмосфера за момчета. Никой от нашето семейство не ходеше на църква, въпреки че татко ни казваше, че има Бог. Никой от моите родители не беше това, което някой ще нарече “религиозен.”

Когато бях 14 годишен, нещо започна да оживява дълбоко вътре в мен. Винаги обичах да гледам небето и звездите, но сега усещах подтик да си представя кой беше зад всички чудеса на живота. Понякога откривах себе си опулен към небето и мънках, “Там трябва да има Бог.” Така че аз отидох при моя баща с една необикновена молба. “Татко,” казах аз, “искам да се свържа с религия.”

“Това е добро, сине,” отговори той. “Мисля, че това е велика идея. Аз самият опитах това веднъж когато бях млад. Ще бъде добре за тебе.”

“Да, аз също мисля така. Но не знам как да го направя.”

Мога да кажа, че татко даде избора въпреки всичко. “Ще ти кажа какво,” каза той. “Ако бях на твое място, щях да бъда или юдеин или католик. Но ти можеш да направиш собствения си избор, защото трябва да избереш собствената си религия.”

“О,” казах аз. “Защо би бил или юдеин или католик?”

“Защото юдеите са най-богати, а католиците са най-големи, много мощни в численост и социално влияние по света. Те изглежда имат високи позиции в обществото. Но отдели време и помисли за това. ОК? Едното от двете ще бъде добър избор.”

Така че аз помислих малко за това. После се върнах и казах, “Татко, измислих. Искам да бъда юдеин. По-скоро искам да съм богат отколкото голям.”

Татко се усмихна и ме вдигна в голяма меча прегръдка. “Това е добър избор, сине. Да, сър. Ако аз трябваше да направя всичко това, мисля, че щях да бъда юдеин.”

“Татко, ако ще бъда юдеин, как да го направя?”

“Ще ти кажа, сине. Погледни в енциклопедията за ‘Юдеин’ и ‘Юдаизъм,’ направи си някакви записки, донеси ги при мен, и ще говорим отново.”

Така че аз написах моя малък доклад и го занесох при него. Той вероятно нямаше много смисъл, но той беше ентусиазиран. “Това е добре, Майк,” каза той.

“Сега иди в синагогата надолу по пътя и им кажи, че искаш да бъдеш юдеин.”

Когато влязох в синагогата, някаква служба се провеждаше и аз седнах. Тогава осъзнах, че всеки с изключение на мен носеше малка шапка. Отидох при равина след службата и се представих. “Здравейте,” казах аз, протягайки ръката си. “Името ми е Майк Бикъл. Аз съм 14 годишен, и искам да бъда юдеин. Как мога да направя това?”

Не мога да си спомня какво каза той, но не изглеждаше развълнуван от моето решение, и не предаваше много топлина или приятелство. И така, малко обезсърчен, аз се върнах и казах на татко, “Не мисля, че те наистина искат да бъда юдеин така че ще стана католик.”

Аз се върнах към енциклопедията, прочетох всичко за католицизма и записах друг малък доклад за татко. В неделя аз тичах през нашата махала към католическата църква. Веднага след като свърши службата, аз тръгнах напред, преминах през преградите, минах през това, на което някои гледат като на свещена граница и застанах пред амвона. “Здравейте,” казах аз докато разтърсвах ръката на свещеника. “Аз съм Майк Бикъл, 14 годишен съм, и искам да бъда католик.”

Обгръщайки ме с ръката си, свещеникът каза, “Синко, това е велико решение! Аз ще ти помогна!” Искреното развълнуване на свещеника ме докосна: чувствах се толкова важен в неговите очи.

Отец Том Мингес беше на 30 по това време. Той ме накара да се чувствам точно като у дома в Свети Августин. За почти една година Отец Мингес се срещаше с мен почти всяка събота следобед в енорията за около час за да ме учи на вяра на католицизма. Какво велико време имахме. Той беше чудесен учител. Но за всяка нова информация, която ми даваше, аз имах 10 въпроса. Имах въпроси за Бог,въпроси за Библията и въпроси за католицизма. Един ден той въздъхна и каза, “Сине, никога няма да минем през това, ако не спреш да задаваш толкова много въпроси.”

Отец Мингес и аз станахме добри приятели тази година. Той беше толкова любезен, и винаги имаше време за мен. Аз не можах да обърна всички младежи от висшето училище към католицизма както се надявах, но успях да накарам няколко приятели да ходят с мен на църква понякога и на някои от моите изучавания с Отец Мингес. Обичах да бъда католик, и исках и те също да бъдат католици.

След една година, Отец Мингес реши, че съм готов официално да стана католик. Татко одобри това от все сърце, така че аз бях потвърден и кръстен. Бях ли възбуден! Когато татко и аз отивахме в баровете, той винаги намираше някой от своите приятели и казваше, “Хей, моя син е католик! Кажи му, Майк. Кажи му нещо за това да бъдеш католик.”

Аз разказвах моята история за това, че съм католик толкова много пъти в тези барове. Някои от старите пияници ми даваше долар, прегръщаше ме или ме потупваше по главата и казваше, “Поздравления, Майк. Ти си католик.” Това беше сериозно нещо за мен.

Аз бях второкурсник в централната гимназия когато моят футболен треньор Дюан Анрух ме покани в своя дом за изучаване на Библията. “Ще ти хареса, Майк,” каза той. “другите момчета от футболния тим са членове на Християнското Братство на Атлетите, и те ще бъдат там. Ще имаме велико време заедно.”

“Със сигурност,” казах аз. “Ще дойда.” Сега съм католик, мислех си аз, и се предполага да ходя на изучавания на Библията. Чудя се защо никога не съм мислил за това преди?

Треньора Анрух ме преследваше за Христос по един много мъдър, нежен начин. Отиването в дома на главния университетски треньор беше страхотно нещо за мен, малкия второкурсник.

През юни 1971, точно преди да прехвърля 16, треньора Анрух ме покани на летния лагер на Християнското Братство на Атлетите в Естес Парк, Колорадо. Ако треньора не беше платил пътя ми, аз никога нямаше да мога да отида. Родителите ми никога нямаше да ми позволят лукса от едноседмичен лагер. Роджер Стаубах, защитник на Даласките Каубои, щеше да бъде говорителят. Вечерта когато се качих на автобуса, който щеше да превози лагерниците от Канзас Сити до лагера, татко ми даде огромна прегръдка и ми даде 6 стека бира. “Ето, сине,” каза той. “Ще се нуждаеш от това.” Аз я разделих с всички момчета в автобуса.

Роджер Стаубах беше велик. Не само, че беше страхотен говорител, но също така беше и много приятелски настроен към всички млади момчета. Какъв страхотен модел беше той, смеейки се и взаимодействайки с нас. Горкият трябваше да ни хвърли хиляди и хиляди пасове през тази седмица. Всеки следобед той се срещаше с нас на игрището и хвърляше своите прочути, седем-ярдови бомби.

Когато Стаубах говореше за своето взаимоотношение с Исус това беше различно от всичко, за което Отец Мингес и аз сме разисквали. Въпреки че той ме научи много за важността от това да се присъединя към църква и да обичам Бога, и дори за това, че Бог ме обича, аз никога не бях чувал нещо като това. “Вие можете да бъдете новородени, “ каза ни Стаубах. “Можете да имате лично взаимоотношение с Исус Христос.”

Но беше този лагер, на 9-ти юни, 1971, когато аз оставих всички момчета, излязох от себе си и се молих с проста молитва, която промени курса на моя живот. Когато казах на Исус , че искам да бъда новороден и да имам лично взаимоотношение с Него, изведнъж усетих Божията топлина в моето сърце. Въпреки че моето преживяване с Господа този ден не беше необикновено драматично или емоционално, то ме промени радикално.

Докато седмицата свърши и нашия автобус ни върна в къщи в Канзас Сити, аз станах огнен евангелист, свидетелствайки на всеки. Вярвах в ада. Вярвах в небето. Вярвах, че Бог ме познава. И аз Го познавах и исках всеки да Го познае. Не исках никой да отиде в ада.

Едва се бях прибрал у дома когато телефонът иззвъня. Беше треньорът Анрух, чакайки да разбере как е минал лагерът. Той експлодира от радост когато му казах, че съм срещнал Исус.

Мислех, че татко също ще бъде въодушевен, но за първи път в моя живот мога да кажа, че той не беше развълнуван от това, което бях направил. Той изглеждаше объркан и смутен от моя разказ за ада, за небето и за това, че бях новороден.

Но нещото, което удари татко най-тежко беше когато му казах, че не мога повече да ходя с него по баровете. Дори му казах, че ако той и момчетата в баровете не се спасят, те ще отидат в ада. Бях дете без мъдрост, и изглежда осъждах всеки, който не отговаря веднага на Исус. Въпреки че татко никога не го произнесе устно, аз знаех, че го нараних, и това ме сряза бързо. Въпреки че посвещението на татко към мен никога не отслабна, нашето взаимоотношение беше повредено до определена степен от този момент нататък.

Когато се върнах от лагера в Колорадо, аз веднага започнах да говоря на момчетата от тимовете по футбол и по бягане за Исус. Бях един пълен фанатик по времето когато започна училището през есента на моята първа година. Носех един дървен кръст девет на шест инча на врата си поради стиха, който казва, “Носете си кръста.” Също влачех на училище една от тези католически семейни Библии дебела 6 инча. Въпреки че атлетите и студентите ме уважаваха, аз знаех, че изглеждам странен за повечето от тях. Те не разбираха какво се беше случило с мен. Студентите си шепнеха, “Бикъл е станал проповедник. Той се е спасил или нещо такова.”

По-голямата ми сестра Шери, ученичка в по-горен клас във висшето училище, плачеше докато викаше на мама и на татко, “Трябва да го накарате да млъкне. Той унизява цялото семейство, носейки тази гигантска Библия и този голям, дървен кръст.” Тя също знаеше, че аз свидетелствах в училищната кафетерия. Обикновено избирах някоя празна маса, и всяка бедна душа, която идваше да седне до мен трябваше да слуша моето проповядване. Движението Исус помиташе Америка тогава, и толкова много хора виждаха духовно оживяване, глад за Бог. Аз заведох много хора при Господа през тази първа година след като бях спасен.

В края на първата ми година като християнин аз получих една покана да живея в един Колониален Презвитериански ученически дом. Баща ми ме изненада като се съгласи с мен, че това ще бъде добра възможност за мен да израсна духовно.

Бях само 16 годишен, и повечето от тези момчета бяха на същата възраст или по-големи. Но те ме накараха да се чувствам като един от тях и започнаха да ме обучават. Те ме запознаха със семинарите на Бил Готард, Училищните Походи и Навигаторите. Аз бях пристрастен. Започнах да посещавам събранията на Навигаторите и на Походите, четейки всички техни материали, изучавайки Библията и размишлявайки върху Писанието.

Девет момчета от нас живеехме заедно през летните месеци. Църквата плащаше нашата стая и храната ни даваше малък платежен чек всяка седмица. Ние имахме много възможности да споделяме нашата вяра и да изучаваме Библията. Двама от младите лидери от Презвитерианската църква, Ричард Бийч и Боб Лехлейтнер, станаха мои верни лидери, обучавайки ме и укрепвайки моят християнски вървеж. Колко задължен ще бъда винаги на тези верни Божии мъже.

Аз свърших висшето училище, и през септември 1973 се преместих от Университета във Вашингтон в Свети Луис. Все още свидетелствах на всеки, който би слушал. Моите планирани занимания вървяха страхотно, аз направих футболен тим, и нещата не можеха да бъдат по-добре. Тогава земята изглежда се пропука точно под краката ми.

Аз бях в колежа почти месец когато телефонът иззвъня късно в събота вечерта. “Хей, татко!” казах аз, вълнувайки се да чуя познатият ми глас от другата страна на линията. “Как сте? Отбора на Централното Висше Училище би ли Оак Парк тази вечер? Как се справи Пат?”

“Майк.”

“Да, татко?”



“Майк, Пат има злополука . . .”

“Наистина ли? . . . Какво стана? Ще се оправи ли?”

“Не знаем, сине. Изглежда доста зле сега. Беше просто нормален училищен футболен мач, Пат отне топката и . . . Той просто легна там, Майк. Мислех си, че вятърът го е избил или нещо такова, но той . . . той никога не помръдна. Треньорите дойдоха изливайки се на игрището, и повикаха една линейка. Аз . . . аз си мислех, че ще го загубим, Майк.”

“Къде си сега, татко?”

“Майка ти и аз сме тук в Северната Болница на Канзас Сити. Още не искат да ни пуснат да бъдем с Пат. Казват, че още се опитват да го стабилизират и да определят каква повреда е нанесена.”

“Татко, идвам. Ще бъда там колкото мога по-бързо. Кажи на мама, че ще взема среднощния влак и ще бъда в къщи сутринта. Обичам те, татко!”

На следващата сутрин, докато седях в чакалнята на болницата, аз прочетох описанието на The Kansas City Times за това, което се е случило когато брат ми е пострадал:
Отново и отново спомените се връщат, без значение от това какво прави Боби Бикъл за да ги угаси. Начина, по който току-що е седнал и си е взел два хот дока. Скоростта, с която това се случи – във втората част на мача.

И начина, по който седял там на страничната линия с бучка в гърлото му, не желаейки да отиде на игрището. Защото неговото момче, Пунч, изглеждало като мъртво. И после запътвайки се бавно, с юмруци в джобовете си, бутайки се през другите и поглеждайки надолу към отпуснатото тяло във футболен екип.

И начина, по който синът му казал, “Здрасти, татко.” Тогава Бикъл отговорил като че ли небрежно, “Какво стана, Пунч?” С усилие да усмихне, момчето казало, “Не мога да се движа.”
Врата на 17 годишният ми брат беше счупен. В този кратък миг когато моят 70 килограмов брат се опитал да отнеме топката от 93 килограмовия краен защитник, Пат бил превърнат от един отличен атлет в съвършено, трептящо здраве в инвалид, който не можел да си движи пръста. Брат ми дори се нуждаеше от респиратор, за да му помага да диша.

Пат имаше счупен врат, а моите родители имаха разбити сърца. Обаче мама все пак трябваше да се грижи за нашите пет сестри и да поддържа дома, а татко трябваше да продължава да работи за да издържа семейството. Аз знаех, че това, което трябваше да направя беше да забравя колежа за малко, да се върна в къщи и да се грижа за брат ми.

И така на 1-ви октомври, 1973, точно месец след заминаването ми от къщи, аз бях обратно в Канзас Сити. Докторите на Пат казаха на мама и на татко, че той трябва да отиде в Рехабилитационния Институт Крайг в Денвър. Веднага след като всички приготовления бяха направени, Пат и аз тръгнахме за Колорадо.

Скоро след като Пат и аз тръгнахме за Денвър, хората в Канзас Сити устроили мач за Пат и за моето семейство. Един репортер за TheTimes припомнил събитието.


На бенефисен мач на стадион Ароухийд, на 17-ти ноември събра $43,464. много пари, но разноските бяха и са големи.

Боби Бикъл беше там тази вечер със своята съпруга, Пеги. Боб Бикъл стоеше в ослепителните светлини на стадиона и гледаше 20-те хиляди човека, които присъстваха на мача. Той си мислеше за обществото на Канзас Сити, което се беше събрало за да подкрепи неговия син. Децата, които бяха изпратили стотинки и никелови монети. Банкерите и бизнесмените и футболистите и работниците и фермерите и хората от всяко обществено положение, които бяха там когато те се нуждаеха.

Очите му започнаха да блестят в бляскавите светлини. Едно мощно лице се обля в сълзи. “Човече,” си каза той грубо, “това е най-великия град в света . . . . Някой трябва да напише книга за този град.”
Пат и аз останахме в рехабилитационния център малко повече от 4-ри месеца за да бъде подложен на физическа терапия, и аз можех да се обучавам да се грижа напълно за него. Медицинските сестри и терапевтите ме научиха как да храня и да къпя Пат, как да му оправям леглото и как да го обръщам на всеки два часа за да го предпазя да не хване пневмония или да развие възпаления. Те също ми показаха как да му мия зъбите, как да упражнявам мускулите му и да му давам лекарствата, които бяха нужни.

В началото, Пат се държеше наистина добре. Беше жилав човек. Какъв боец! Но когато реалността от всичко това започна да го удря, можех да видя толкова много въпроси и такава емоционална болка в очите на брат ми. Не мислех, че мога да издържа болката, която чувствах за Пат понякога, но се опитвах да поддържам духа му.

През следващите месеци когато татко се обаждаше или идваше на посещение, ние имахме някои добри, дълги разговори. Той ми благодареше, че му помагам да вдига товара, който просто беше твърде много за да го носи сам.

Една вечер докато бъбрехме, тона на татко стана странно сериозен. “Знам, че си само на 18, Майк, и че си млад за да носиш такива отговорности.” Татко се запъваше, търсейки думи. “Майк,” каза той, слагайки ръката си на рамото ми, “знам, че обичаш Бога. Ще ми обещаеш ли пред твоя Бог, че ако нещо се случи с мен, ти ще се грижиш за брат си през останалата част на живота му?”

Въпреки че татко беше толкова спокоен, толкова крайно сериозен, мисълта, нещо да се случи някога на моя баща беше немислима. Той беше 45 годишен и в разцвета на живота. Но аз знаех, че той беше мъдър за да се увери, че всички бази са покрити – за всеки случай. Аз се протегнах и стиснах грубата му ръка с двете си ръце. “Да, татко,” казах сериозно. “Обещавам пред моя Бог нежно и вярно да се грижа за Пат през всичките дни на моя живот.” Аз го мислех с цялото си сърце, и татко знаеше това. Можех да усетя мир и облекчение да идват върху баща ми като одеяло.

По-късно през май, татко и аз занесохме Пат обратно в Денвър за втора серия от лечения. “Сине,” каза той, “ако всичко е наред с теб, аз бих желал да отида до Фразер, Колорадо, и да видя чичо си. Няма да отсъствам повече от един ден. Може би едно малко пътуване до планините ще помогне да ми се избистри главата.”

“Със сигурност, татко. Просто имай това време. Пат и аз сме чудесно. Стой колкото искаш.” Аз станах от стола до леглото на Пат и изпратих татко до вратата. Знаех, че се чувства разкъсан емоционално, виждайки Пат в такова страдание и бъркотия. Лицето му изглеждаше толкова измъчено, толкова уморено.

Точно когато татко се обърна за да излезе през вратата, аз го спрях. Поглеждайки го право в очите, казах, “Татко, обичам те!”

Той измъкна тази бляскава негова усмивка, която можеше да освети стаята. “Сине,” каза той, “Обичам те, и съм толкова горд с теб.” Татко винаги е бил горд с мен.

Това бяха последните думи, които баща ми ми каза. По пътя си към планините, той имал сърдечна атака и умря.

Когато свърших да чета статията във вестника за смъртта на моя баща, аз го сгънах внимателно и го пъхнах под мишницата си. Някак си това беше връзка с най-специалната личност, която някога съм познавал, и аз исках да я пазя винаги. Отивайки до прозореца, аз облегнах челото си на студеното стъкло, въпреки че не можех да виждам нищо през сълзите си.

“Сбогом, татко,” плачех аз. “Обичам те, и винаги ще те обичам. Не се безпокой. Ще спазя обещанието си. Нежно и радостно ще се грижа за Пат през целия му живот.”

В сърцето си си представях татко да ме аплодира, за последен път: Това е моето момче! Знам, че ще го направиш, Майк! О, сине, толкова съм горд с теб!


Каталог: Knigi%20-%20TFM
Knigi%20-%20TFM -> 50 Нобелови лауреати и други велики учени за вярата си в Бога”
Knigi%20-%20TFM -> Ако животните можеха да говорят
Knigi%20-%20TFM -> Аллах моят Отец? Или пътят ми от Корана до Библията Билкис Шейх Издава Мисионерско сдружение «Мисия за България»
Knigi%20-%20TFM -> Ние искаме само твоята душа
Knigi%20-%20TFM -> Калифорнийски млекар, който е основател на Интернационалното Общение на бизнесмените, вярващи в Пълното Евангелие
Knigi%20-%20TFM -> Божиите генерали
Knigi%20-%20TFM -> Разкрити мистерии от книгата "Данаил" Емерсон
Knigi%20-%20TFM -> Бизнес по магарешки питър Брискоу
Knigi%20-%20TFM -> Чудесата не се случват просто така Лестър Самрал и Дж. Стивън Кон
Knigi%20-%20TFM -> Стъпка напред джони ериксон-тада


Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница