Книга първо на многото верни членове на Metro Christian Fellowship в Канзас Сити, чиято страст за Исус е

Когато човешкото усърдие

не е достатъчно

Със заминаването на баща ми, нова тежест на отговорност изглеждаше, че увисна на раменете ми. За известно време, мама просто беше “изразходена” емоционално. Никое от нас децата не ни беше трудно да разберем защо. Само Бог знае болезнената празнота, която тя срещаше ден и нощ с внезапното умиране на татко.

Ето я, млада вдовица с гимназиално образование и напълно парализиран син, 5 дъщери и аз, който да се грижа за тях. По-голямата ми сестра Шери беше на 19; аз бях на 18; Пат беше на 17; близначките, Шели и Кели, бяха на 15; Трейси беше на 14; и Лиза беше на 11. Когато сестрите ми аз видяхме какво се беше случило с мама, ние всички работехме заедно опитвайки се да направим товара й по-лек. Тогава научих, че сестрите ми най-добрите, които някой някога може да има.

Петнайсет години по-късно, когато мама сподели, че татко се е борил с крайно сърдечно заболяване три години преди неговата фатална сърдечна атака, но не искал никой да знае, аз разбрах нещата малко по-добре. Тя каза, че всяка вечер за 9 месеца, от на инцидента с Пат през септември до май когато татко умря, той е плачел когато си е лягал. Той обичаше Пат толкова много, и мисълта за това синът му да бъде инвалид цял живот го наскърбяваше дълбоко. Мама каза, че докторите вече са предупреждавали татко преди инцидента с Пат, че сърцето му няма да изтрае много дълго.

Аз не знаех всичко това до 18 годишна възраст, но бях толкова доволен, че татко имаше мъдростта и смелостта да говори с мен за поемането на отговорност за грижата за Пат. Колко ли трябва да го е смазал този разговор с мен, знаейки, че скоро ще умре и ще остави парализиран син и голямо, младо семейство. Аз бях решен да спазя обещанието си, но около 9-тия месец откакто започнах да се грижа за Пат нещата започнаха да се хлъзгат надолу. Смъртта на татко, отгоре на парализата на Пат, изглеждаше повече от това, което брат ми можеше да понесе. Стана по-трудно и по-трудно да излезе усмивка от него. Аз наблюдавах безпомощно докато светлината в очите му, някога горящи с надежда и решителност, трептеше бавно и си отиваше.

С всеки изминал ден съществуванието ставаше по-горчиво от колкото смъртта за Пат. Той изглежда страстно мразеше живота. Една година след своя инцидент, брат ми мразеше всеки момент от живота – всеки дъх. Той беше погълнат от горчивина и разочарование. Нищо не беше наред. Той беше напълно парализиран, напълно безпомощен и напълно безнадежден. Той виждаше лицето ми почти 24 часа на ден. Това само по себе си беше доста депресиращо за него. Всеки два часа – дори през нощта – аз го докосвах, обръщайки го, помагайки му да поддържа съществуването си, което той напълно не желаеше. И така той участваше в своето разочарование и гняв към мен и към всички други около него.

Докторите и сестрите ме предупредиха, че такова нещо често се случва когато човек преминава през различни състояния на печал. Само парализата беше повече отколкото повечето хора могат да понесат. Обаче Пат, който обичаше татко колкото и аз, трябваше да се справя със скръбта от неговата загуба. Неговата печал беше просто толкова горчива колкото и моята, но той трябваше да я изпитва докато едновременно се бореше с всички страхове и разочарования, които съпровождаха парализата. Аз знаех, че реакцията на брат ми беше напълно нормална, но това знание никак не направи нещата по-лесни.

В два сутринта, докато се борех, наполовина заспал, да обърна Пат или да му дам глътка вода, аз бях посрещан с гневни, жилещи думи: “Смотаняк! Идиот! Не можеш ли да направиш нещо както трябва?” Аз не знаех кога ще даде израз на своята кипяща вътрешна бъркотия.

В началото не се разстройвах от думите на Пат, но постепенно започнах да им отвръщам с високомерие, сарказъм. Буквално исках да продупча белите му дробове. Понякога се надигаше гняв в сърцето ми до точката, че трябваше да излизам от стаята за малко и да изстивам просто за да се сдържа да не го нашамаря глупаво. Дори мисълта за такова нещо ме шокираше до сърцевината ми. Представям си да бях изкушен да нашамаря моя парализиран брат!

Аз преживявах силно обвинение поради студените чувства към Пат, които приютявах. Той винаги е бил толкова специален за мен. Чувствах се като напълно провалил се поради явната ми липса на любов и безмилостност. Да се служи на другите се предполагаше да бъде един от отличителните белези за истинска духовност, обаче аз се провалях на всяка страна. Как може един истински християнин да се чувства толкова гневен, себичен и без любов както мен? Бях се заклел на татко, и на Бог, че радостно и нежно ще се грижа за Пат през всичките дни на моя живот. Обаче за по-малко от година и половина нещата вече се бяха изродили до мястото, че аз се оплаквах постоянно, бях потопен в себе-съжаление и понякога едва можех да издържам да бъда в една и съща стая с него. Прекарвах всичките си дни и нощи до него, но Пат изглежда дори не го беше грижа. Неговата емоционална болка беше толкова голяма, че не можеше да види болката на тези около него.

По това време, мама беше започнала да се съвзема отново, малко по-малко. Тя виждаше какво става и осъзна, че и Пат и аз се нуждаехме от някаква промяна. Така че през септември 1974 аз се записах в Университета в Мисури, на два часа път с кола от дома. Все още се връщах и се грижех за Пат от петък следобед до неделя по време на едната ми година в университета. Промяната се отрази и на двама ни добре, и за кратко време гневът и разстройването на Пат отслабнаха и започнаха да се утаяват.

Аз се наслаждавах на моята година в университета. Обичах учебните часове и се наслаждавах на приятелството си с тримата ми съквартиранти християни. Учех усилено, пътувах на автостоп до в къщи за да се грижа за Пат в края на всяка седмица и още давах всичко, което можех духовно. Дърпайки от ресурсите на естественото човешко усилие предадени от моя баща, аз свидетелствах поне на един човек всеки ден; изучавах и запаметявах Словото; и прилежно планирах времето си, включително един час за молитва всяка вечер.

Предната година, аз бях пленен от книгата на Леонард Равенхил Защо Съживлението се Бави. Едно от изявленията на Равенхил ме порази: “Всеки лидер, който отказва да се моли по два часа на ден не струва и пукната пара в проповядването.” Това изречение промуши сърцето ми като нож. Вярвах, че Равенхил беше прав, така че аз си обещах, че ще започна с един час молитва на ден и ще работя колкото мога за да стигна до два. Аз спазвах това обещание.

Изтощен до костите и емоционално и духовно изчерпан, накрая “ударих стената.” Тук беше моя малък брат, който беше поразен двойно от ядовете, които аз бях призован да понасям, и той трябваше да преминава през своите като шампион. От другата страна на скалата, бях аз с незатворената рана от смъртта на баща ми, която все още пулсираше в сърцето ми, все още борейки се да замаскирам чувствата си и продължавайки да преживявам гняв в сърцето си към всички, които искаха да им служа.

За първи път, аз също срещах огромна вина пред Бог за няколко други области на провал в моя духовен живот. Липсваше ми уверяващата, безусловна любов на татко, но се съмнявах, че Бог някога ще ме обича по този начин. В края на краищата, аз никога не провалих татко по начина, по който чувствах, че съм провалил Бог. Сърцето ми изглеждаше твърдо като скала и беше духовно притъпено. Не усещах нито страст към Бог нито топлота към другите. Също така бях започнал да презирам посвещенията, които бях направил за духовното ми дисциплиниране.

Повече от всичко аз исках да угодя на Бог, все пак изведнъж открих себе си да Го провалям във всяка посока: Аз – Майк Бикъл, “Чудното Момче,” което никога действително не се беше проваляло в нещо. Никога не бях използвал наркотици, нито дори и веднъж. Никога не съм пушил и една цигара през живота си. Изпих няколко бири веднъж на пътуването ми за летния лагер, но никога не съм се забърквал с някоя от несмислените жени в колежа, които изглеждаха да са в изобилие навсякъде.

Винаги съм постигал целите си във всичко, което съм посещавал атлетически, академически и духовно: поставяйки училищни рекорди, молейки се, изучавайки моята Библия, печелейки хора за Господа и запаметявайки Писанието. Когато бях на 18, аз бях запаметил много глави от Библията. Молех се поне по един час на ден, и предната година когато не бях в колежа, аз изучавах Библията от 6 до 8 часа всеки ден докато седях до кревата на брат ми. Аз постех често и спазвах обещанието, което бях направил на себе си да свидетелствам поне на един човек всеки ден. Аз не осъзнавах това тогава, но съставните части за един гневен, себе-праведен фарисей бяха налице. Аз се носех далеч от Бога емоционално, въпреки че моите външни духовни дисциплини замаскираха растящата празнота.

Същото човешко усърдие, което баща ми притежаваше беше погълнало също и мен от толкова дълго колкото можех да си спомня. Но изведнъж, за първи път в моя живот, усърдието не беше достатъчно. Като че ли по някакъв начин, това се беше обърнало срещу мен и беше станало мой враг – упреквайки ме с обвинения относно моите несъвършенства и осъждайки ме за моите ужасни духовни провали. Аз бях повален и поразен чрез пълната ми неспособност да победя гнева, да ходя в истинска любов и да развия истинска привързаност към Бог. Майк Бикъл, който изглеждаше, че може да контролира и да променя толкова много неща, не можеше дори да промени собственото си сърце.

Ето къде бях, 19 годишен, и се чувствах като една голяма каша, един огромен духовен провал. Отричането на този факт беше безполезно. Аз го знаех, и се страхувах, че Бога на когото толкова искрено копнеех да угодя също го знаеше. Какво трябва да си е мислел Той за мен? Можех да си представя гнева, разочарованието, неудовлетворението, които трябваше да са на лицето Му.

Аз се провалих с едната и единствена клетва, която бях дал на моя татко или на моя Бог. Как можех някога да очаквам да се грижа за Пат любящо и с радост през всичките дни на живота ми когато дори не можех да се свържа с Исус любящо и с радост? Шокиран и разочарован от греха в сърцето ми – нетърпимост, себе-праведност, непростителност, гняв, самосъжаление и липса себе-контрол – аз дори не можех да гледам себе си в огледалото, много по-малко да се опитам да погледна Бог “в очите” когато Му говорех в молитва. Моите приятели християни ме уверяваха, че Господ ме обича, но те не можеха да видят сърцето ми по начина, по който Бог и аз можехме. Духът ми беше започнал да се затваря за Бог поради моя легализъм, вина и страх от божествено отхвърляне. Загубих чувството на свежест, което идва когато нашите духове са отворени чрез дръзка увереност в предлаганата Божия благодат.

Също се бях провалил в молитва. О, аз продължавах да се моля по един час на ден – по часовник. Но аз презирах, абсолютно презирах това. Колко скучна работа. Как можех някога да заключа, че обичах Бог когато толкова не харесвах това да Му се моля? Със сигурност, имаше малко моменти когато пробивах в Божието присъствие. Но, в сърцето си, аз се действително чудех дали гледането на часовника и моленето с не вдъхновени молитви, които изглежда падаха направо от устните ми и удряха пода наистина вършеха нещо добро. Откровено казано, много от часовете, които прекарвах на коленете си изглеждаха като жалко прахосване на скъпоценно време.

Също бях започнал да презирам и свидетелстването. Мощното движение Исус, което се носеше из страната през последните ми две години в гимназията и първата ми година в колежа избледняваше. Решен да спазвам тържественото си посвещение да свидетелствам поне на един човек всеки ден, аз все още говорех на много хора, но с много оскъдни резултати.

Късно една вечер аз отидох да си легна обезсърчен защото не бях говорил на никой за Господа през целия ден. След полунощ, аз се избутах от леглото, облякох се и обикалях из двора на университета докато открих някой с когото можах да споделя моята вяра. Аз дадох на човека, кратко, почти гневно изложение на спасението, после се хвърлих обратно в леглото мърморейки, “това не може да бъде начина, по който да живея останалата част от духовния си живот!” Свидетелстването беше станало мъртво, сухо и ритуално. Аз бях разгневен на Бог.

Провалих се в моята клетва да се грижа за Пат и се провалих в молитва. Сега можех да отбележа провал номер три – аз бях ужасен свидетел.

Вероятно не можех да го изразя с думи по това време, но се бях спънал стремително в един важен принцип: Себе-праведността, човешкото усърдие със сигурност ще се провали, и вторичния продукт, който накрая се произвежда от провала е вина и религиозен гняв към Бог и към хората.

После, разбира се, имаше изучаване на Библията. Колко скучно беше станало това. Моята ревност да бъда радикален, огнен вярващ все още беше голяма, но вътрешната ми привързаност към Господа и към Неговото Слово беше толкова изстинала. Аз все още посещавах събранията на Навигаторите и на Университетските Походи, изучавайки Новия Завет книга по книга с различни коментари, но всичко изглеждаше толкова мъртво и отегчително. Знанието в главата ми беше нараснало, но сърцето ми изглежда се смаляваше от ден на ден. Вместо да стана по-просветен, аз ставах повече и повече объркан. Духовните неща бяха станали толкова безинтересни – безсъдържателни, отегчителни и досадни.

Аз се провалих също и с постенето. Аз нарушавах моите редовни посвещения да постя толкова много пъти по средата на “деня на поста,” че беше наистина жалко. Мразех постенето.

Бях почти 20 годишен по това време – и нямах нищо освен топка разочарование понеже виждах себе си като духовно провалил се. А провала смазващ живота в мен беше в духовните неща, за които бях най-дълбоко загрижен – не в пиене или гуляйстване. Аз дойдох до мястото където се чувствах като напълно оставен, понеже най-накрая осъзнах, че просто не съм способен да обичам Исус както чувствах, че трябва да Го обичам. В моето търсене да обичам и да угодя на Бог, аз се стремях към Неговите святи стандарти, но ужасно се провалих.

Моите първоначални представи за Божиите любящи чувства към мен бяха избледнели почти до точката на не съществуване. Ако бях пълен провал и разочарование в моите очи, аз изтръпвах когато си помислех как трябва да изглеждам в очите на моя Бог, който е бил толкова нежен, толкова много добър, към мен. Как може Той дори да ме харесва? Как може Той да стои да ме гледа когато аз падам толкова ужасно? Със сигурност Той вече не се наслаждава на моето взаимоотношение с Него.
Потресаваща мисъл
Една вечер докато четях Писанията, един пасаж от 5-та глава на Йоан удари сърцето ми като светкавица.
Вие изследвате Писанията, понеже мислите, че в тях имате вечен живот, и те са, които свидетелствуват за Мене, и пак не искате да дойдете при Мене, за да имате живот.

-Йоан 5:39-40, КУРСИВА Е ДОБАВЕН

Убеден, че моя провал и незрялост трябва да са разгневили сърцето на Бог, аз се страхувах, че Той може да е готов да ме хвърли на сметището като напълно загубен и да насочи вниманието Си на другаде. Отново и отново, аз откривах себе си да исках татко да е още жив за да ми достави безусловната обич, към която толкова бях привикнал. Можех да си го представя тичащ към мен с разтворени ръце и огромна усмивка.

Тогава един ден докато четях историята за блудния син – част от Писанието, през която съм минавал кой знае колко пъти в миналото, глаголите свързани с бащата на блудния син изведнъж оживяха:
И стана и дойде при баща си. А когато бе още далеч, видя го баща му, смили се, и като се завтече, хвърли се на врата му и го целуваше.

-Лука 15:20, КУРСИВЪТ Е ДОБАВЕН

Моят небесен Баща е бил чакащ, тичащ, плачещ, смеещ се, прегръщащ, целуващ Бог! Той е бил насърчаващ, уверяващ, похвалващ, любящ Бог. Той е бил Бог, който ме е обичал толкова много, че не е можел да се сдържи да не ме прегърне. Аз бях ябълката на очите Му. Той е бил Бог, който е обичал моето приятелство и просто е искал да бъда с Него. Баща, който се е хвалел с мен на всеки. Бог, който ми се е наслаждавал дори в моя провал и незрялост защото е виждал искрените намерения на моето сърце. Бог, който не трябва да се боря за да Го направя щастлив, защото Той е бил щастлив с мен от секундата, в която съм бил роден в Неговото семейство. Той е бил Баща, който винаги ме е аплодирал от страничната линия. Той ентусиазирано ме е наричал Свой син.

Страхотната истина нахлула в душата ми, избухна в красиво великолепие, осветявайки сърцето ми с тази истина! Как съм могъл да я пропусна? С години съм се борил да угодя на Бог и да достигна до Неговите “очаквания,” когато през цялото време моят небесен Баща ме е обичал както татко ме обичаше – само че милиони пъти повече! Моят небесен Баща е бил толкова много по-любящ дори от моя земен баща. Ако мога да измеря Неговата любов, ще бъде, “толкова висока колкото небесата са по-високо от земята” (Псалм 103:11). От този момент, моето ново разбиране за Божиите екстравагантни чувства към мен започнаха да променят живота ми мощно и радикално, заменяйки вината ми със свята смелост и страстни чувства към Него.
Искрено намерение срещу зряло постижение
През тези последни няколко години, в моята ревност да угодя на Бог и да бъда като Него, аз се натъкнах на Неговата святост. Сблъсках се с моя грях и слабост, пробудих се за пълната си неспособност да променя сърцето си. На кратко, също като апостол Павел, аз бях дошъл лице в лице със собствената ми човешка слабост. (вижте Римляни 7)

Аз си мислех за Павел, като за религиозна личност, който беше трансформиран и изпълнен със свята страст в резултат от това, че видя блясъка на Божията личност. Заради превъзхождащата ценност на познаването на славната личност, Павел считаше всичко за нищо освен боклук за да може да спечели Христос (Филипяни 3:6-9).

Аз осъзнах, че и аз като блудната нация Израел, притежавах ентусиазирана, но напълно непросветена ревност за Бога (Римляни 10:2-3). Всичко, което моята човешка ревност можеше да произведе беше перфекционистки манталитет и безмилостно себе-осъждение, което доведе до изпълване на сърцето ми с религиозен гняв. Борех се ревностно да достигна върха на стълбицата за дела и себе-праведност. Но когато погледнах нагоре, осъзнах, че върха на стълбицата, все още твърде далеч от мен, беше наклонена срещу непреодолима стена от вина, провал и безсилие.

Аз живеех под смазващо осъждение, борейки се под болезненото погрешно схващане, че Бог ме съди според моите постижения и така че ме отхвърля. Обаче, докато бях фокусиран на моята липса на зряло постижение, Бог е гледал на моите искрени намерения. Той не е крачел нетърпеливо напред назад пред Своя трон, вайкайки се и криейки лицето Си в отчаяние или вдигайки ръце в разочарование всеки път когато се спъвам. Той е гледал на моите искрени желания и на моето откликващо сърце, което казва, “Искам да върша Твоята воля,” и Той се е наслаждавал в мен. Аз започнах да разбирам Неговата смайваща обич към мен, дори посред моята духовна незрялост.

Бащиното сърце на Бог беше развълнувано от мен – незряло, правещо каши, духовно бебе – като с един от Неговите духовно зрели синове, който току-що беше завършил с почести училището на Духа. Моя небесен Баща ми се наслаждаваше докато все още бях в процеса на узряване, и не въздишаше в отвращение чакайки нетърпеливо докато порасна. Той ме обичаше и копнееше за мен; Той се чувстваше горд и беше развълнуван за мен дори докато падах.

О, чувството на очакване и на вълнение, което изпълни сърцето ми когато осъзнах, че моя Господ и аз можем да имаме страхотно приятелство; такава увереност и обич; такава любов един към друг; и такова страхотно доверие един в друг. Беше твърде добро за да бъде истина! Аз плачех от радост. И когато сълзите най-накрая престанаха, аз можех да усетя чувството на гняв, горчивина, вина и осъждение да се стопяват. Чувствах сърцето си толкова различно. Когато доверието ми в Него растеше, сърцето ми стана меко и гъвкаво, горещо и топло. Разбирането на великата Божия любов към мен запали моята любов към Него. Моят малък, блещукащ пламък на човешка ревност беше заменен от поглъщащ огън на страстна любов към една славна личност. Неговото силно посвещение и гореща обич към мен далеч превишаваха тези на моя земен баща . . . и аз знаех, че никога, отново, няма да бъда същият.

Толкова малък ли е твоя Бог?

Поклонение на идол? Никога не съм вярвал, че нещо може да ме накара да се наведа и да се поклоня пред някой идол. Е, това не беше точно идол. Всъщност, беше . . . не, мисля, че е по-добре да започна отначало.

Беше пролетта на 1972, и тогава за първи път в годината аз вече бях видял Десетте Заповеди представен от Чарлтон Хестън около 10 пъти в местното кино. Аз бях напълно вдъхновен от срещата на Мойсей с Бог при горящия храст, и след като гледах филма прочетох книгата Изход отново и отново. Любимата ми част беше Божието предупреждение към Мойсей: “Никой човек не може да Ме види и да живее!” (Изход 33:20). Аз цитирах този стих всеки път когато имах възможност в моите групи за изучаване на Библията в гимназията, уверявайки моите приятели, че това наистина е истина и че Бог наистина има предвид това. Те всички слушаха сериозно, въпреки че един приятел предупреди, че стихът изглежда малко твърде тежък за да ми бъде любим стих от Писанието.

По време на моята фаза на “горящия храст,” нашата Презвитерианска младежка група отиде до Далас, Тексас, за да види Били Греам и да го чуе да проповядва на 120000 човека на училищния едноседмичен поход наречен “Експо ’72.” Неговите проповеди за цената на ученичеството предизвикваха слушателите да евангелизират целият свят. Запалени от мощните послания на Греам, моят приятел Стив и аз бяхме напълно убедени, че сме чули Бог да ни казва да отидем в Африка. Като мисионери ние щяхме да евангелизираме тази езическа нация. Най-лошата част беше, че ние планувахме да тръгнем през август – давайки ми само два месеца за да се подготвя.

Ние бяхме младежи в гимназията с никаква финансова поддръжка, никаква насока и никаква подготовка. Но факта, че и двамата бяхме само 16 годишни беше от малко значение за нас. Ние бяхме убедени, че Бог ни е призовал, точно както беше призовал Мойсей в Десетте Заповеди. Това, което ни липсваше в пари и мъдрост, ние щяхме да го наваксаме в младежка ревност. Докато пътувахме обратно към Канзас Сити, Стив и аз планувахме мисионерските стратегии, които щяхме да използваме за да обърнем Африка.

Вече беше 10 вечерта когато Стив и аз пристигнахме в Колониалния Презвитериански Ученически Дом, където живеехме това лято с 8 други момчета. Те още не бяха се върнали от Далас. Ние бяхме изморени и не ни се щеше да ги чакаме. Съблякохме се и угасихме осветлението. Отивайки пипнешком до сутерена, който всички използвахме за наша спалня, Стив и аз изморени отидохме да си легнем.

“Преди да заспим, нека да се предадем още веднъж на Бог за отиването на мисионерските полета в Африка,” помолих аз религиозно. Затваряйки очите си, всеки от нас се обърна с гласна молитва. “О, Боже,” молех се аз горещо, “ние със сигурност ще отидем. Аз знам колко много се нуждае Африка от нас. Ние знаем, че още не сме напълно подготвени, но и Мойсей не беше. О, Боже, моля Те потвърди ни това.”

Стив и аз си отворихме очите и без най-малко предупреждение, и двамата видяхме един много необикновен белег. Ярка пламенна светлина се появи директно в стаята само на няколко инча от пода. Почти мога да се закълна, че беше толкова пламтяща колкото горящия храст в кино салона. Със сигурност това беше потвърждението, за което се молехме. “Това трябва да е Бог!” Прошепнах развълнувано.

Изпълнени с благоговение и треперещи от страх, Стив и аз пропълзяхме от леглото и запълзяхме по пода към огъня. “Не гледай, Стив!” Прошепнах аз, казвайки същото предупреждение, което му бях повтарял толкова много пъти: “Никога не поглеждай към Бог, или със сигурност ще умреш!” Шепнейки Стив ме увери, че разбира принципа.

Ние пълзяхме към светлината, после коленичихме един до друг и закрихме очи с ръцете си. През пръстите си ние все още можехме да виждаме блестенето на трептящия, мистериозен огън.

“О. Боже,” прошепнах аз, “изпрати ни в Африка.”

Едва осмелявайки се да дишаме, ние чакахме Божият отговор. Секундите се влачеха. “Какво ще правим сега, Майк?” попита той тихо.

“Моли се малко по-силно този път, за всеки случай.”

Стив се моли, и ние чакахме. Когато нямаше отговор, всеки цитира различни стихове от Библията. Отново, бяхме посрещнати с тишина.

Аз дори се опитах да имитирам британския акцент на един от моите любими проповедници, Стефан Олфорд, докато се молех и цитирах Ис.6:8, “Ето ме. Изпрати мен,” но изглежда, че нищо не работеше. Най-накрая, Стив не можа да издържи повече на напрежението.

Той погледна.

Мигновено, Стив повдигна главата си и падна върху мен, просвайки ме на пода. Не го ли предупредих да не оглежда? Сега Господ го беше убил със сигурност.

Докато бях затрупан, аз отворих едното си око и после и другото. За мой ужас, аз видях един обикновен, стар воден нагревател, чието устройство за пускане – вероятно за Божието свято забавление – се беше включило в точния момент когато ние молехме Господа за белег. Аз дори не знаех, че нагревателя беше в килера защото той беше скрит зад някакви дрехи. Един от нашите съквартиранти го бил преместил през седмицата когато бяхме извън града. Зад всички негови дрехи стоеше нагревателя, предварително невидим за евентуалните поклонници.

Объркани безкрайно, Стив и аз се сгромолясахме на пода, обещавайки си един на друг, че никога няма да разкажем историята. Но тя беше толкова добра за да се пази. Трябва да се затрудниш за да ни убедиш, че Бог няма чувство за хумор.

Нито Стив нито аз отидохме в Африка през това лято. След епизода на поклонение пред нагревателя, ние решихме да останем в Канзас Сити и да завършим годината си в гимназията.

Като млади християни ние не разбирахме много неща. От нас не се предполагаше да отидем в Африка – поне не като младежи в гимназията. Нашето преживяване с горящия храст беше просто нагревател за вода. Но имаше едно нещо, за което бяхме прави: Славата на Бог е отвъд всичко, което някога сме си представяли. От тийнейджърските си години аз съм бил увлечен от силно желание да Го видя, да има сърце според Неговото и да раста в познаването на Бог.

Докато бях тийнейджър аз открих книги като Познаването на Святият от А. У. Тозер, Събиране на плодове в Божеството от Артур У. Пинк и Познаване на Бог от Дж. И. Пакър. Аз ги погълнах от кора до кора. Сърцето ми беше разпалено от святия огън, който гореше в душите на тези мъже, които изглежда познаваха великолепието и величието на Бог толкова интимно.

Това е познаването на Святия, което запалва сърцето със страст. Аз продължавах да чета Библията си и тези три книги отново и отново. Докато четях, размишлявах и се молех, Святия Дух взе чука на истината и строши някои от посредствените, неправилни понятия за Бог, които се бяха изградили в моя живот. Той започна да полага нова основа, и процеса все още продължава и до днес. Моя вътрешен човек постоянно е в процес на обновяване в по-пълно, по-цялостно познаване на Бог и Неговата славна личност.

Ние отделните вярващи и църквата като цяло притежаваме толкова малко от познаването на това, което е наистина Бог. Нашето невежество за Неговата разнообразна и славна личност разваля нашата религия. Това води до грешки в нашите доктрини и допринася за разрушението на нашата увереност и страст в поклонение. Нашите неправилни представи за свещеничеството на Бог водят до неуспяване да се развие дълбока обич към Исус и да Му се покоряваме с безстрашно увлечение. Нашите погрешни религиозни представи за Бог повреждат взаимоотношенията ни с Него, изтощават молитвения ни живот и изцеждат радостта от нашата жертвена служба.

Дж. И. Пакър точно определя това голямо заболяване в църквата когато пише:

В контраст, мнозина в наши дни са толкова слепи за Божието превъзходство, че те показват шокиращо пренебрежение към Него. Ако хората са нечувствителни за Божието величествено превъзходство и господство, което превъзхожда тази вселена и самото време, те ще имат малко страх от Него. Ако нямаме страх от Бог, страхът от последствията повече не е спирачка, и ние ще нарушаваме Неговите наредби без колебание. Водещата надолу спирала на морал в нашето общество е директно пропорционална до загубата на нашето разбиране на величието на Бог. В умовете на повечето хора, които вярват, че има Бог, Той е малко повече от избран общественик – не се взема толкова на сериозно.

Защо нашето общество има такава ограничена и непочтителна представа за Бог? Отговора е прост. Църквата не е прокламирала това! Понятието на църквата за Бог е също толкова малко.

За много християни Исус е повече като Санта Клаус или някой психолог отколкото Святият, който ще съди небето и земята чрез Своето слово.

Славата на Божието свещенство не е била разкрита напълно на нашето поколение. Но когато чудесната светлина на Божието учудващо величие изгрее в умовете ни, ние ще познаем какво означава да ходим нежно пред Господа и да изработваме спасението си със страх и трепет.

Данаил, човек много възлюбен от Бог, му беше дадено съкрушително видение:

-Данаил 10:6-8, 10

Когато започнем да схващаме превъзходствата на Божията личност, ние ще бъдем отвратени от западащата етика и загниващия морал в нашите църкви и в нашата нация. Дали е чрез прозрение и духовно откровение или чрез видения, ефекта е един и същ. Виждането на святостта и славата на Бог разкрива присъствието на греха и неговата ужасна грозотия.

Исая беше вероятно най-праведния човек в Израел в своите дни. Той беше пророк на Бог. Забележете неговия отговор след като видя видение на Господа седящ на Своя трон:
Тогава рекох: Горко ми, защото загинах; понеже съм човек с нечисти устни, и живея между люде с нечисти устни, понеже очите ми видяха Царя, Господа на Силите.

-Исая 6:5

Новото откровение за Божията святост винаги насочва прожектора към нашето собствено състояние.
Никакви противоречия с Бог
Малките мисли за личността на Бог пречат на интимното взаимоотношение с Него. Нашето невежество за Божията личност също така водят до грешки в теологията и доктрината на църквата. Средният вярващ се плаши понякога от думи като теология и доктрина защото те звучат толкова интелектуално и спорно.

Теологията е просто изучаване на Бог и Неговото взаимоотношение с човека и вселената. А доктрината е това, което се учи като вяра на една църква. Вие не можете да хвърлите теологията и доктрината за да бъдете “просто християнин.”

Неправилните представи за Бог могат да създадат объркване и неразбиране. Например, нашето неправилно знание за Бог понякога ни кара да си Го представяме в конфликт със Себе Си – Неговото дълготърпение срещу Неговия гняв, или справедливостта Му в борба с Неговата милост. Както Тозер казва, “Между Неговите атрибути не може да съществува никакво противоречие. Той не трябва да преустанови едното за да упражни другото, защото в Него всички Негови атрибути са едно.”

Ако само повече вярващи разбираха, че Бог е неизменен – Той никога не се променя. Това, което винаги е бил, Той винаги ще бъде. Бог никога не преустановява един атрибут за да упражни друг. Например, Той никога не отслабва в Своята святост когато упражнява любовта Си и милостта Си. Никое от Божиите качества не отслабва някога дори до най-малка степен.

Всъщност, когато един неизменен аспект от природата на Бог е привидно в конфликт с друг аспект от Неговите неизменни атрибути, на това място е където вие имате зървания на Неговото величие.

Представете си, че има един градинар, който е посадил и се грижи цветя. Той няма да пощади никакво изразходване. Кое мрази най-много градинаря: плевел в общото поле или плевел в лехата на неговите скъпи цветя? Очевидно, той ще мрази плевела в лехата на неговите цветя повече защото той задушава живота на неговите скъпи цветя и унищожава славата на неговото изделие.

По същия начин Бог мрази целия грях. Нищо не описва Неговото отвращение от греха в грешниците по-добре от степента на вечното наказание, което Той определя за него. Въпреки това, Той мрази греха безкрайно повече в живота на християните защото ние сме Неговото лозе, “растенията на Господа” (Исая 61:3). Най-чудесното от всичко е, че Той ни обича с вечна любов и ни смята за съвършено праведни поради нашата вяра в Христос и Неговото дело на кръста.

Аз мразя греха на лъжа. Но аз ще го мразя много повече, ако го открия в някой от моите синове. Защо? Защото съм техен баща. Аз ги обичам, и те се наричат с моето име.

Когато започнете да схващате Божията съвършена и неизменна святост, и в същото време осъзнаете Неговата неизмерима любов към вас, вие ще разберете Неговата омраза към греха във вашия живот. Осветяването на нашите сърца с познаването на Бог ни трансформира в същия този образ. Небрежното отношение към греха идва от непълно разбиране на Бог.

Кръста на Голгота беше най-великата проява на характера и атрибутите на Бог. Бог в Своята съвършена святост не Си затвори очите за най-малкия грях. Той не каза на Адам, “Това е! Не позволявай да се случва отново.” Поради това единствено действие на непокорство Адам и цялата негова раса падна.

Аз винаги съм бил питан, “Ако Бог е Бог на любов, как може Той да изпрати някой в ада?” Но по-точния въпрос е този: Ако Бог е Бог на съвършена святост, как може Той да изпрати някой на небето?

Как може един свят и справедлив Бог своеволно да не забелязва греха? Как може един любящ Бог да не им прости? Неизменната святост и безусловната любов се сблъскват. Но Бог никога няма да престъпи Своята святост нито пък ще се отвърне от Своята любов. Величието на Бог беше показано, не във факта, че Той прости нашите грехове, но в точния начин, по който Той ги прости – Той изпрати Своя Син като съвършена жертва за нас. Неговата любов беше показана, и справедливостта Му беше задоволена. Апостол Павел каза в своето писмо към Римляните, че в кръста Бог стана и справедлив и този, който оправда тези, които имат вяра в Исус (Римляни 3:26).

Някои имат толкова неясна представа или слабо разбиране и за святостта и за любовта на Бог, че кръста не изглежда нещо значително. Те не разбират нито големината на тяхната нужда нито славата на Божият дар.

Исус учи, че този, на когото много е простено ще обича много (Лука 7:47). Вие ще “обичате много” когато започнете да схващате величината на това, което Христос е направил за вас. Страст е родена във вас чрез откровение за познаването на Бог.

Едно правилно разбиране на добротата на Бог може също да бъде огромна помощ за молитва. Това е Божията доброта, не нашата, която е основата за благословение. Разбирането на това ни освобождава да заменим нашата увереност и доверие в Самия Бог вместо да бъдем насилени да разчитаме на собствената си праведност или на това, което нашата вяра може да събере. Както Тозер казва:

Целият възглед на човечеството може да бъде променен, ако всички ние можем да повярваме, че живеем под приятелско небе и че Богът на небето, въпреки че е превъзходен в сила и величие, желае да бъде приятел с нас.

. . . Величието на Бог събужда страх в нас, но Неговата доброта ни насърчава да не се страхуваме от Него. Да се страхуваме и да не бъдем уплашени – това е парадокса на вярата.
Веднъж гледах анимацията Денис белята, която илюстрира тези неща. Денис и неговите приятели излизаха от къщата на мистър Уилсън с кифли в ръцете си. Приятелите на Денис се чудеха какво трябва да направят за да заслужат кифлите. Денис обясни, “Мистър Уилсън не ни даде кифлите защото ние сме прекрасни. Ние получихме кифлите защото мистър Уилсън е прекрасен.”
Кой е Господ, че да Му се покорявам?
Някои християни са като себе уверения фараон, който попита Мойсей, “Кой е Господ, че да се покоря на Неговия глас?” (Изход 5:2). Директно или индиректно, много вярващи задават подобен въпрос: “Кой е Исус Христос, че да заповядва пълно покорство от Своите хора?” Като резултат пробуждащата се църква сега обикаля в отчаяние, оглеждайки останките от разрухата поради нейното невежество относно Божията личност, нейната липса на дисциплина и непълно покорство. Годините на пасивност и безгрижен компромис са взели голям данък. За векове църквата е говорила за цената на покорството; сега тя научава ужасната цена на непокорството.
Просто зърване на Него
Познавам хора, които са абсолютно фанатични относно тима на Национална Футболна Лига на нашия град, Шефовете на Канзас Сити. Те знаят детайлна информация за всеки играч; те се занимават с всеки слух за сделка и могат да изредят подробно разписанието на мачовете в обратен ред. Те размишляват върху това ден и нощ. Те бързат да научат всичко, което могат за техния любим тим.

Тези, които не бързат в преследване на широчината, дължината, височината и дълбочината на Бог накрая ще станат отегчени от вярата си (Ефесяни 3:18). Тяхното плитко разбиране не хваща въображенията им, много по-малко да възпламенява техните страсти.

Голямата нужда на църквата е да види, да познае и да открие неописуемата слава на това кой е Бог. Виждането на сърцето, ума и характера на Бог ще изцери нашия компромис и нестабилност и ще ни мотивира към праведност и свята страст. Личното познаване от опит на личността на Исус ще подхранва покорство и ревност. Това ще спре нашето безпокойство и недоволство. Една нова дълбочина на интимност с Него ще потуши нашето отегчение и ще плени сърцата ни. просто едно зърване на Него . . .

Йоан, на когото Исус даде прякора “Син на Гърма” (Марк 3:17) поради неговия пламенен, бурен темперамент, стана един от най-бележитите от апостолите. Докато ходеше с Исус, прибързаните, нетолерантни и себични амбиции на Йоан бяха заменени от свята нежност и страстна любов.

Самото евангелие на Йоан прави ясно, че той беше много възлюбен от Господа. Той беше един от тримата апостоли, които бяха най-близко до Исус. На него му беше позволено да бъде свидетел на възкресението на дъщерята на Яир (Матей 9:18-19) и да присъства на преобразяването (Лука 9:28-36). Това беше Йоан, който се беше облегнал на гърдите на Исус по време на Пасхата (Йоан 13:23). Йоан присъстваше на изпитанието на Христос и беше единствения апостол, който стоеше близо до кръста, на който беше закован Исус. Точно преди Господ да умре, това беше Йоан, а не някой от полу-братята и полу-сестрите Му, на когото Исус повери грижата за Своята майка Мария (Йоан 19:26-27). Това е този възлюбен приятел на Исус, който пише в Откровение:
В Господния ден бях в изстъпление чрез Духа; и чух зад себе си силен глас като от тръба . . . “Аз съм Алфа и Омега . . . Който е, и Който е бил, и Който иде . . .” И обърнах се да видя . . . Един, Който приличаше на Човешкия Син, облечен в дълга дреха и препасан около гърдите със златен пояс; а главата и косата Му бяха бели като бяла вълна, като сняг, и очите Му, като огнен пламък; и нозете Му приличаха на лъскава мед, като в пещ пречистена: а гласът Му беше като на много води; и имаше в десницата Си седем звезди; и от устата му излизаше меч остър и от двете страни; и лицето Му светеше, както свети слънцето в силата си.

-Откровение1:10, 8, 12-16

Когато сме изложени само на част от Неговата поглъщаща слава, както беше Йоан, ние ще бъдем мотивирани да живеем свободни от грях, да умрем за себичността и да предадем себе си страстно на Господа. Когато се взрем в Неговата красота ние радостно ще умрем за тези неща, които не са като Него.

Йоан видя Исус в Неговото смирение. Той изглеждаше точно като нас – не много превъзхождащ. Павел писа на филипяните, че Исус, който съществуваше в образа на Бог, изпразни Себе Си до точката, че беше направен в подобието на хората. Той продължава казвайки, че сега Той превъзвисен до степента, че при вида Му всяко коляно ще се поклони и ще изповяда, че Той е Господ (Филипяни 2:5-11).

Въпреки че никой не познаваше Исус по-интимно от Йоан докато беше на земята, откровението за Неговото възкресенско възвеличаване накара Йоан да падне в нозете Му като мъртъв.

Докато Исус ходеше по земята, Неговата слава беше покрита в човешка плът. Покривалата бяха използвани в Библията за да скриват славата на Бог. Покривало беше поставено върху лицето на Мойсей за да скрие славата, покривало скриваше светая светих и славата на Бог в скинията, и писателя на Евреи говори за “покривалото, което е, Неговата плът” (Евреи 10:20).

Има едно друго покривало, за което Павел говори в своето писмо до коринтяните, което също скрива славата на Бог. Това е покривалото, което покрива сърцето и пречи на човек да види славата на Бог (2 Коринтяни 3:7-18).

Откровението за истинското познаване на прославения Христос ще ви трансформира. Павел завършва своето разискване за покривалото над сърцето с това изявление:
А ние всички, с открито лице, като в огледало, гледайки Господната слава, се преобразяваме в същия образ, от слава в слава, както от Духа Господен.

-2 Коринтяни 3:18

Йоан написа своя разказ много години след като другите три Евангелия бяха написани. Когато погледна назад той предаде непреодолимата природа на познаването на Исус Христос.

-Йоан 1:5 Живата Библия