Книга с ъ д ъ р ж а н и е стр. Рудолф Щайнер и не­го­ва­та Философия на сво­бо­да­та



Изтегляне 2.74 Mb.
страница14/16
Дата04.01.2018
Размер2.74 Mb.
#41371
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   16

ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ВЪПРОСИ

ОБОБЩЕНИЕ НА МОНИЗМА


Единното все­мир­но обяс­не­ние или ви­зи­ра­ни­ят тук мо­ни­зъм се сдо­би­ва с принципите, нуж­ни му за обяс­ня­ва­не на света, от чо­веш­кия опит. Из- точниците за дейс­т­ви­ята той тър­си съ­що та­ка в све­та на наблюдението, по­-точ­но в дос­тъп­на­та за на­ше­то са­мо­поз­на­ние чо­веш­ка природа, а имен­но в нрав­с­т­ве­но­то въображение. Той от­х­вър­ля аб­с­т­рак­т­ни­те умоза- ключения, чрез ко­ито пър­воп­ри­чи­ни­те за пред­с­та­вя­щия се на въз­п­ри­ема­не­то и мис­ле­не­то свят се тър­сят из­вън него. За мо­низ­ма единството, ко­ето из­жи­вя­емо­то мис­лов­но съ­зер­ца­ние при­ба­вя към раз­но­об­раз­но­то мно­жес­т­во на възприятията, е съ­щев­ре­мен­но оно­ва единство, ко­ето нуж­да­та за чо­веш­ко поз­на­ние изис­к­ва и чрез ко­ето тя тър­си дос­тъп до фи­зи­чес­ки­те и ду­хов­ни­те сфе­ри на света. Ако зад из­дир­ва­но­то по то­зи на­чин един­с­т­во ня­кой тър­си и друго, с то­ва той са­мо доказва, че не схва­ща съв­па­де­ни­ето на на­ме­ре­но­то чрез мис­ле­не с изис­к­ва­но­то от ин­с­тин­к­та за познание. Отделният чо­веш­ки ин­ди­вид не е фак­ти­чес­ки от­де­лен от света. Той е част от све­та и в дейс­т­ви­тел­ност меж­ду не­го и все­мир­но­то ця­ло е на­ли­це взаимовръзка, ко­ято е пре­къс­на­та са­мо по от­но­ше­ние на на­ше­то възприятие. Първа ние виж­да­ме та­зи част ка­то съ­щес­т­ву­ва­ща за се­бе си същност, за­що­то не за­бе­ляз­ва трансмисиите, чрез ко­ито глав­ни­те си­ли на Вселената пос­та­вят в дви­же­ние ко­ле­ло­то на на­шия живот. Който не прек­ра­чи то­ва становище, той раз­г­леж­да час­т­та на ед­но ця­ло ка­то на­ис­ти­на са­мос­то­ятел­но съ­щес­т­ву­ва­ща същност, ка­то монада, до ко­ято вес­т­та за ос­та­на­лия свят дос­ти­га по ня­ка­къв на­чин отвън. Ви- зираният тук мо­ни­зъм показва, че в са­мос­то­ятел­нос­т­та мо­же да се вяр­ва са­мо дотогава, докато, мис­ле­не­то не стег­не въз­п­ри­ето­то в мре­жа­та на по­ня­тийния свят. Щом то­ва стане, час­тич­но­то съ­щес­т­ву­ва­не се оказ­ва чис­та илю­зия на възприемането. Своето ця­лос­т­но съ­щес­т­ву­ва­не във все­ле­на­та чо­ве­кът мо­же да ус­та­но­ви са­мо чрез ин­ту­итив­но­-мис­лов­но изжи- вяване. Мисленето раз­ру­ша­ва илю­зи­ята на въз­п­ри­ема­не­то и вграж­да на­ше­то ин­ди­ви­ду­ал­но съ­щес­т­ву­ва­не в жи­во­та на Вселената. Единството на по­ня­тийния свят, кой­то съ­дър­жа обек­тив­ни­те възприятия, включ­ва съ­що съ­дър­жа­ни­ето на на­ша­та су­бек­тив­на личност. За дейс­т­ви­тел­нос­т­та мис­ле­не­то ни да­ва ве­рен об­раз ка­то за ед­но за­вър­ше­но в се­бе си един- ство, до­ка­то мно­го­об­ра­зи­ето на въз­п­ри­яти­ята е са­мо илюзия, обус­ло­ве­на от на­ше­то ор­га­нич­но ус­т­ройс­т­во (срв. стр. 155 сл.). Предвид илю­зи­ята на възприемането, поз­на­ни­ето на ре­ал­но­то от­к­рай вре­ме е пред­с­тав­ля­ва­ло цел на чо­веш­ко­то мислене. Чрез раз­к­ри­ва­не на за­ко­но­мер­ни­те вза­имов­ръз­ки меж­ду въз­п­ри­яти­ята на­ука­та се е мъ­че­ла да опоз­нае пос­лед­ни­те ка­то действителност. А там, къ­де­то се е смятало, че ус­та­но­ве­на­та от чо­веш­ко­то мис­ле­не вза­имов­ръз­ка има са­мо су­бек­тив­но значение,
ис­тин­с­ка­та при­чи­на за един­с­т­во­то се е тър­се­ла в ня­кой обект, из­вън све­та на на­шия опит (из­ве­де­ни­ят чрез умо­зак­лю­че­ние Бог, воля, аб­со­лю­тен Дух и т. н.). - Изхождайки от то­ва мнение, се е це­ля­ло ос­вен зна­ни­ето за взаимовръзките, поз­на­ва­еми в рам­ки­те на опита, да се при­до­бие и ед­но дру­го знание, ко­ето из­ли­за из­вън опи­та н раз­к­ри­ва не­го­ва­та вза­имов­ръз­ка с не­дос­тъп­ни­те за опи­та същ­нос­ти (метафизика, по­лу­че­на чрез умо- заключения, а не чрез изживяване). От та­зи глед­на точ­ка причината, по­ра­ди ко­ято ние раз­би­ра­ме все­мир­на­та вза­имов­ръз­ка чрез пра­вил­но ре­гу­ли­ра­но мислене, се е виж­да­ла в това, че ня­как­во Прасъщество е из­г­ра­ди­ло све­та по за­ко­ни­те на логиката, а при­чи­на­та за на­ши­те дейс­т­вия се е виж­да­ла във во­ля­та на Прасъществото. Не се е схва­ща­ло обаче, че мис­ле­не­то ед­нов­ре­мен­но об­х­ва­ща су­бек­тив­ни и обек­тив­ни не­ща и че ця­лос­т­на­та дейс­т­ви­тел­ност се про­явя­ва чрез съ­еди­ня­ва­не на въз­п­ри­яти­ето с понятието. Ние на­ис­ти­на има­ме ра­бо­та с не­що чис­то су­бек­тив­но са­мо дотогава, до­ка­то раз­г­леж­да­ме закономерността, про­ник­ва­ща и оп­ре­де­ля­ща възприятието, в аб­с­т­рак­т­на­та фор­ма на понятието. Не е су­бек­тив­но оба­че съ­дър­жа­ни­ето на понятието, ко­ето с по­мощ­та на мис­ле­не­то се при­ба­вя към възприятието. Това съ­дър­жа­ние не е взе­то от субекта, а от действителността. То е она­зи част от действителността, ко­ято въз­п­ри­ема­не­то не мо­же да достигне. То е опит, но такъв, кой­то не е при­до­бит чрез възприемане. Който не мо­же да си представи, че по­ня­ти­ето е не­що действително, той мис­ли един­с­т­ве­но за аб­с­т­рак­т­на­та форма, в ко­ято го за­дър­жа в Духа си. Но в та­ка­ва изо­ла­ция то, как­то и възприятието, е на­ли­це са­мо по­ра­ди ус­т­ройс­т­во­то на на­шия организъм. Дървото, ко­ето възприемаме, съ­що та­ка не съ­щес­т­ву­ва изо­ли­ра­но за се­бе си. То пред­с­тав­ля­ва зве­но в ог­ром­ния ме­ха­ни­зъм на при­ро­да­та и е въз­мож­но са­мо в ре­ал­на вза­имов­ръз­ка с нея. Едно аб­с­т­рак­т­но по­ня­тие не съ­щес­т­ву­ва са­мо за се­бе си, как­то и ед­но въз­п­ри­ятие не съ­щес­т­ву­ва са­мо за се­бе си. Възприятието е та­зи част от действителността, ко­ято ни се да­ва обекти- вно, а по­ня­ти­ето онази, ко­ято ни се да­ва су­бек­тив­но (чрез интуиция, срв. стр. 89 и сл.). Нашето ду­хов­но ус­т­ройс­т­во ра­зе­ди­ня­ва дейс­т­ви­тел­нос­т­та на те­зи два фактора. Единият от тях е при­същ на възприемането, дру­ги­ят - на интуицията. Едва вза­имов­ръз­ка­та меж­ду двата, за­ко­но­мер­но вграж­да­що­то се във Вселената въз­п­ри­ятие пред­с­та­вя пъл­на­та дейст- вителност. Разглеждаме ли чис­то­то въз­п­ри­ятие са­мо за се­бе си, ние ня­ма­ме пред се­бе си действителност, а ха­ос без взаимовръзка; раз­г­леж­да­ме ли за­ко­но­мер­нос­т­та на въз­п­ри­яти­ята са­ма за се­бе си, ние има­ме ра­бо­та са­мо с аб­с­т­рак­т­ни понятия. Действителността не се съ­дър­жа в аб­с­т­рак­т­но­то понятие, а по­-с­ко­ро в мис­лов­но­то наблюдение, ко­ето не раз­г­леж­да ед­нос­т­ран­но ни­то понятието, ни­то въз­п­ри­яти­ето са­мо за се­бе си, а тях­на­та взаимовръзка.
Дори на­й-­ор­то­док­сал­ни­ят су­бек­ти­вен иде­алист ня­ма да отрече, че ние жи­ве­ем (с на­ше­то ре­ал­но съ­щес­т­ву­ва­не сме вкоренени) в действително- стта. Но ще оспори, че с на­ше­то поз­на­ние ние идей­но дос­ти­га­ме и до онова, ко­ето ре­ал­но преживяваме. В про­ти­во­вес на то­ва мо­низ­мът показва, че мис­ле­не­то не е ни­то субективен, ни­то обек­ти­вен принцип, а такъв, кой­то об­х­ва­ща две­те стра­ни на действителността. Когато наб­лю­да­ва­ме мисловно, ние из­вър­ш­ва­ме процес, кой­то съ­що спа­да към по­то­ка на ре­ал­на­та събитийност. Чрез мис­ле­не­то ние пре­одо­ля­ва­ме в рам­ки­те на са­мия опит ед­нос­т­ран­чи­вос­т­та на чис­то­то възприемане. Ние не мо­жем чрез абстрактни, по­ня­тий­ни хи­по­те­зи (чрез чис­то по­ня­тий­но раз- мишляване) да из­мис­лим същ­нос­т­та на реалното, но на­ми­рай­ки иде­ите за съ­от­вет­ни­те възприятия, ние жи­ве­ем в реалното. Монизмът не се стре­ми да до­ба­ви към опи­та не­що не­уз­на­ва­емо (отвъдно), а виж­да в по­ня­ти­ето и въз­п­ри­яти­ето реалното. Той не съ­чи­ня­ва ня­как­ва ме­та­фи­зи­ка от голи, аб­с­т­рак­т­ни понятия, за­що­то в по­ня­ти­ето са­мо по се­бе си виж­да са­мо ед­на­та стра­на на действителността, ко­ято ос­та­ва скри­та за въз- приемането, и има ня­ка­къв сми­съл ед­ва във вза­имов­ръз­ка с възприятие- то. У чо­ве­ка оба­че по­раж­да убеждението, че той жи­вее в све­та на дейст- вителността, и ня­ма за­що да тър­си ня­как­ва не­под­ле­жа­ща на из­жи­вя­ва­не по­-вис­ша дейс­т­ви­тел­ност из­вън своя свят. Монизмът не поз­во­ля­ва аб­со­лют­но­-ре­ал­но­то да се тър­си дру­га­де ос­вен в опита, по­не­же го съ­зи­ра в съ­дър­жа­ни­ето на са­мия опит. И той се за­до­во­ля­ва с та­зи действител- ност, за­що­то знае, че мис­ле­не­то при­те­жа­ва си­ла­та на ней­но­то гаранти- ране. В са­мия свят на наб­лю­де­ни­ето той от­к­ри­ва онова, ко­ето ду­ализ­мът тър­си ед­ва зад него. Монизмът показва, че с на­ше­то поз­на­ние ние об­х­ва­ща­ме дейс­т­ви­тел­нос­т­та в ис­тин­с­кия й вид, а не в ня­ка­къв су­бек­ти­вен образ, кой­то се вмък­вал меж­ду хо­ра­та и нея. Според мо­низ­ма по­ня­тий­но­то съ­дър­жа­ние на све­та е ед­нак­во за всич­ки чо­веш­ки ин­ди­ви­ди (срв. стр. 83 и сл.). Съгласно мо­нис­тич­ни­те прин­ци­пи все­ки чо­веш­ки ин­ди­вид гле­да на дру­гия ка­то на себеподобен, за­що­то пред­с­тав­ля­ва съ­що­то ми­ро­во съдържание, как­во­то се изя­вя­ва у него. В. един­ния по­ня­ти­ен свят ня­ма при­мер­но тол­ко­ва по­ня­тия за лъв, кол­ко­то са индивидите, ко­ито мис­лят за лъва, а са­мо едно. И понятието, ко­ето А при­ба­вя към въз­п­ри­яти­ето лъв, е съ­що­то ка­то Б, са­мо че схва­ща­но от друг су­бект на въз­п­ри­ема­не­то (срв. стр. 84 и сл.). Мисленето до­веж­да всич­ки су­бек­ти на въз­п­ри­ема­не­то до об­що­то идей­но един­с­т­во на ця­ло­то многообразие. В тях един­ни­ят свят на иде­ите се изя­вя­ва ка­то в ед­но мно­жес­т­во от инди- види. Докато чо­ве­кът до­би­ва пред­с­та­ва за се­бе си са­мо чрез самовъз- приемане, той се виж­да ка­то от­де­лен човек; щом пог­лед­не проб­ляс­ва­щия у не­го свят на идеите, кой­то об­г­ръ­ща всич­ко отделно, той виж­да в се­бе си ожи­вя­ва­не­то на аб­со­лют­но реалното. Дуализмът отъж­дес­т­вя­ва
бо­жес­т­ве­но­то Прасъщество с оно­ва нещо, ко­ето про­ник­ва всич­ки хора. и жи­вее във всич­ки тях. Монизмът от­к­ри­ва то­зи общ за всич­ки бо­жес­т­вен жи­вот в са­ма­та действителност. Идейното съ­дър­жа­ние на все­ки друг чо­век е и мое, и аз го смя­там за дру­го са­мо дотолкова, до­кол­ко­то въз- приемам, но не и тогава, ко­га­то мисля. Всеки чо­век об­г­ръ­ща с мис­ле­не­то си са­мо ед­на част от ця­лос­т­ния свят на иде­ите и в то­зи сми­съл ин­ди­ви­ди­те се раз­ли­ча­ват съ­що по фак­ти­чес­ко­то съ­дър­жа­ние на сво­ето ми- слене. Но те­зи съ­дър­жа­ния се на­ми­рат в ед­но зат­во­ре­но цяло, об­х­ва­ща­що мис­лов­ни­те съ­дър­жа­ния на всич­ки хора. Така в сво­ето мис­ле­не чо­ве­кът до­ла­вя об­що­то Прасъщество (Първичното Прасъщество), ко­ето про­ник­ва всич­ки хора. Изпълненият с мис­лов­но съ­дър­жа­ние жи­вот в дейс­т­ви­тел­нос­т­та е съ­щев­ре­мен­но жи­вот в Бога. Постигнатото по чис­то умоз­ри­те­лен път, не­под­ле­жа­що на из­жи­вя­ва­не отвъдно, по­чи­ва на ед­но не­до­ра­зу­ме­ние от стра­на на ония, ко­ито смятат, че зем­но­то не съ­дър­жа в се­бе си при­чи­на­та за сво­ето съществуване. Те не прозират, че чрез мис­ле­не­то от­к­ри­ват онова, ко­ето им тряб­ва за обяс­ня­ва­не на възприятието. Затова пък и до­се­га ни­кое умоз­ре­ние не е из­ка­ра­ло на­яве ня­кое съдър- жание, ко­ето да не е за­им­с­т­ва­но от да­де­на­та ни действителност. Допу- сканият чрез аб­с­т­рак­т­но умо­зак­лю­че­ние Бог е прос­то човекът, пре­не­сен в ня­как­во отвъдно; Шопенхауеровата во­ля е аб­со­лю­ти­зи­ра­на­та си­ла на чо­веш­ка­та воля, а със­та­ве­но­то от идея и во­ля не­съз­на­тел­но Прасъщест- во на Хартман - съ­че­та­ние на две абстракции, из­в­ле­че­ни от опита. Съвсем съ­що­то ва­жи за всич­ки ос­та­на­ли от­въд­ни (метафизични) прин- ципи, ко­ито не по­чи­ват на из­жи­вя­но мислене.

Човешкият Дух на­ис­ти­на не на­пус­ка ни­ко­га рам­ки­те на действително- стта, в ко­ято живеем, а и не му е необходимо, тъй ка­то на то­зи свят се на­ми­ра всичко, ко­ето му е нуж­но за не­го­во­то обяснение. Щом в края на кра­ища­та фи­ло­со­фи­те се чув­с­т­ват удов­лет­во­ре­ни да из­веж­дат све­та от принципи, ко­ито взе­мат от опи­та и пре­на­сят в ня­как­во хи­по­те­тич­но от- въдно, та­ко­ва удов­лет­во­ре­ние тряб­ва да бъ­де въз­мож­но и тогава, ко­га­то съ­що­то съ­дър­жа­ние се ос­та­ви тук на земята, къ­де­то му е мястото, спо­ред под­ле­жа­що­то на из­жи­вя­ва­не мислене. Всяко из­ли­за­не из­вън рам­ки­те на све­та е са­мо привидно, а из­не­се­ни­те из­вън све­та прин­ци­пи не го обяс­ня­ват по-добре, от­кол­ко­то нами­ра­щи­те се в него. Пък и раз­би­ра­що­то са­мо­то се­бе си мис­ле­не въ­об­ще не при­зо­ва­ва към та­ко­ва излизане, за­що­то един­с­т­ве­но в света, а не из­вън него, ед­но мис­лов­но съ­дър­жа­ние тряб­ва да тър­си ня­кое въз­п­ри­ятий­но съдържание, вед­но с ко­ето об­ра­зу­ва не­що реално. Обектите на въ­об­ра­же­ни­ето съ­що са съдържания, има­щи сво­ето оп­рав­да­ние ед­ва след ка­то ста­нат представи, ко­ито со­чат към ня­как­во въз­п­ри­ятий­но съдържание. Чрез не­го те се вграж­дат в действи- телността. Едно понятие, ко­ето би тряб­ва­ло да се из­пъл­ни със съдържа-


ние, на­ми­ра­що се уж из­вън да­де­ния ни свят, пред­с­тав­ля­ва абстракция, на ко­ято не съ­от­ветс­т­ва ни­как­ва действителност. Ние мо­жем да из­мис­ля­ме са­мо по­ня­тия за действителността, а за раз­к­ри­ва­не­то на нея са­ма­та е не­об­хо­ди­мо и възприемането. Някакво Първично Същество на света, за ко­ето се из­мис­ля съдържание, е не­въз­мож­но до­пус­ка­не за ед­но раз­би­ра­що са­мо­то се­бе си мислене. Монизмът не от­ри­ча идей­но­то и до­ри смя­та ед­но въз­п­ри­ятий­но съдържание, на ко­ето лип­с­ва идей­но съответ- ствие, за не­пъл­на действителност; но в ця­ла­та об­ласт на мис­ле­не­то той не на­ми­ра нищо, ко­ето би на­ло­жи­ло да се из­ле­зе из­вън сфе­ра­та на мис­лов­но­то из­жи­вя­ва­не чрез от­ри­ча­не на обек­тив­но­-ду­хов­на­та ре­ал­ност на мисленето. Монизмът смя­та за по­ло­вин­ча­та ед­на наука, ко­ято се ог­ра­ни­ча­ва в опи­са­ни­ето на възприятията, без да се до­би­ра до идей­ни­те им допълнения. Но съ­що та­ка ка­то по­ло­вин­ча­ти той раз­г­леж­да и всич­ки аб­с­т­рак­т­ни понятия, ко­ито не на­ми­рат сво­ето до­пъл­не­ние във въз­п­ри­яти­ето и ни­къ­де не се вграж­дат в по­ня­тий­на­та мрежа, об­г­ръ­ща­ща наб­лю­да­емия свят. Затова мо­низ­мът не поз­на­ва идеи, ко­ито да на­соч­ват към не­що обективно, раз­по­ло­же­но от­въд на­шия опит, и ко­ито да об­ра­зу­ват съ­дър­жа­ни­ето на ед­на чис­то хи­по­те­тич­на метафизика. За не­го всич­ки про­из­ве­де­ни от чо­ве­чес­т­во­то идеи от то­зи род са абстракции, взе­ти от опи- та, чи­ето за­им­с­т­ва­не от опи­та прос­то би­ва иг­но­ри­ра­но от тех­ни­те съз- датели.

Според мо­нис­тич­ния прин­цип це­ли­те на на­ши­те дейс­т­вия съ­що не мо­гат да бъ­дат по­лу­че­ни от ня­ка­къв от­въ­ден свят, на­ми­ращ се из­вън чове- ка. Доколкото са от мис­ло­вен порядък, те тряб­ва да про­из­хож­дат от чо­веш­ка­та интуиция. Човекът не прев­ръ­ща це­ли­те на ня­как­во обек­тив­но (отвъдно) Прасъщество в свои ин­ди­ви­ду­ал­ни цели, а прес­лед­ва соб­с­т­ве­ни­те си цели, да­де­ни му от не­го­во­то нрав­с­т­ве­но въображение. Човекът от­де­ля осъ­щес­т­вя­ва­ща­та се в не­го­во­то дейс­т­вие идея от един­ния свят на иде­ите и я пос­та­вя в ос­но­ва­та на сво­ята воля. Следователно в не­го­ви­те дейс­т­вия не се изя­вя­ват повели, вну­ша­ва­ни от отвъдното, а по­ве­ли­те на при­над­ле­жа­щи­те към то­зи свят чо­веш­ки интуиции. Монизмът не поз­на­ва та­къв ми­ро­ви ръководител, кой­то из­вън са­ми­те нас да пос­та­вя цел и на­со­ка на на­ши­те действия. Човекът не на­ми­ра та­ка­ва от­въд­на пър­воп­ри­чи­на на Битието, чи­ито ре­ше­ния би мо­гъл да изследва, за да уз­нае от нея целите, към ко­ито тряб­ва да на­соч­ва сво­ите действия. Той раз­чи­та на са­мия се­бе си и тряб­ва сам да оп­ре­де­ля съ­дър­жа­ни­ето на сво­ите дей- ности. Издирванията му ще са напразни, ако тър­си мо­ти­ви за сво­ята во­ля из­вън света, в кой­то живее. Ако из­ле­зе из­вън рам­ки­те на за­до­во­ля­ва­не­то на ес­тес­т­ве­ни­те си нагони, за ко­ито се е пог­ри­жи­ла май­ка­та приро- да, той тряб­ва да тър­си та­ки­ва мо­ти­ви в соб­с­т­ве­но­то си нрав­с­т­ве­но въ- ображение, сти­га за­ра­ди удоб­с­т­во­то си да не пред­по­чи­та да бъ­де мо­ти-­


ви­ран от нрав­с­т­ве­но­то въ­об­ра­же­ние на други. Иначе казано, той тряб­ва или да се от­ка­же от вся­как­ва дейност, или да дейс­т­ва по мотиви, ко­ито сам из­би­ра от све­та на сво­ите идеи, или пък дру­ги му пред­ла­гат съ­що от све­та на идеите. За не­го - из­вън плът­с­кия жи­вот на не­го­ви­те на­го­ни и из­вън из­пъл­ня­ва­не за­по­ве­ди­те на дру­ги хо­ра - оп­ре­де­ля­що не е ни­що дру­го ос­вен са­ми­ят той. Той тряб­ва да дейс­т­ву­ва по собствено, не­оп­ре­де­ля­но от ни­що дру­го подбуждение. Идейно то­ва под­буж­де­ние без­с­пор­но се оп­ре­де­ля от един­ния свят на идеите, но фак­ти­чес­ки са­мо чо­ве­кът мо­же да го из­ве­де от то­зи свят и да го прет­во­ри в реалност. Причината за ак­ту­ал­но­то ре­али­зи­ра­не на ед­на идея в дейс­т­ви­тел­ност от човека, мо­низ­мът мо­же да на­ме­ри един­с­т­ве­но в са­мия човек. Преди ед­на идея да се пре­вър­не в действие, чо­ве­кът пър­во тряб­ва да по­же­лае това. Следова- телно ос­но­ва­ни­ето за ед­но та­ко­ва же­ла­ние се на­ми­ра един­с­т­ве­но в са­мия човек. В та­къв слу­чай чо­ве­кът е край­ни­ят оп­ре­де­лящ фак­тор на сво­ето действие. Той е свободен.

Първа до­бав­ка към но­во­то из­да­ние (1918 г.). Във вто­ра­та част на та­зи кни­га бе нап­ра­вен опит за обос­но­ва­ва­не на това, че сво­бо­да­та мо­же да се на­ме­ри в дейс­т­ви­тел­нос­т­та на чо­веш­ки­те действия. За цел­та бе не­об­хо­ди­мо от ця­лос­т­на­та сфе­ра на чо­веш­ки­те дейс­т­вия да се под­бе­рат оне­зи части, по от­но­ше­ние на ко­ито при неп­ре­ду­бе­де­но са­мо­наб­лю­де­ние мо­же да се го­во­ри за свобода. Това са оне­зи действия, ко­ито се пред­с­та­вят ка­то осъ­щес­т­вя­ва­не на идей­ни интуиции. Други дейс­т­вия ни­кое неп­ре­ду­бе­де­но съ­зер­ца­ние ня­ма да обя­ви за свободни. Но тък­мо при неп­ре­ду­бе­де­но­то са­мо­наб­лю­де­ние чо­ве­кът ще тряб­ва да се смет­не за пред­раз­по­ло­жен да про­дъл­жи по пъ­тя към етич­ни­те ин­ту­иции и тях­но­то осъ- ществяване. Това неп­ре­ду­бе­де­но наб­лю­де­ние спря­мо етич­на­та същ­ност на чо­ве­ка не мо­же оба­че са­мос­то­ятел­но да до­ве­де до окон­ча­тел­на­та пре­цен­ка от­нос­но свободата. Защото, ако са­мо­то ин­ту­итив­но мис­ле­не про­из­хож­да­ше от ня­коя дру­га същ­ност или ако не­го­ва­та същ­ност не по­чи­ва­ше на са­ма­та се­бе си, то­га­ва съз­на­ни­ето за свобода, про­из­ти­ча­що от етичното, ще­ше да се ока­же химера. Но вто­ра­та част на та­зи кни­га на­ми­ра ес­тес­т­ве­на опо­ра в първата, ко­ято пред­с­та­вя ин­ту­итив­но­то мис­ле­не ка­то из­жи­вя­ва­на вът­реш­на ду­хов­на дейност на човека. Чрез из­жи­вя­ва­не да се раз­бе­ре та­зи същ­ност на мис­ле­не­то е рав­ноз­нач­но оба­че на поз­на­ние за сво­бо­да­та на ин­ту­итив­но­то мислене. А щом се знае, че то­ва мис­ле­не е свободно, то­га­ва се виж­да и пе­ри­ме­тъ­рът на волята, на кой­то тряб­ва да се при­съ­ди свободата. Действащият чо­век би­ва смя­тан за сво­бо­ден от онзи, кой­то въз ос­но­ва на вът­реш­ния опит се ос­ме­ля­ва да при­пи­ше на ин­ту­итив­но­то мис­лов­но из­жи­вя­ва­не ед­на по­чи­ва­ща на се­бе си същност. Който не е в със­то­яние да го стори, той ед­ва ли ще съ­умее да на­ме­ри ня­кой що­-го­де не­обо­рим път към до­пус­ка­не­то за свободата.


Изтъкваният тук опит от­к­ри­ва в съз­на­ни­ето ин­ту­итив­но­то мислене, ко­ето при­те­жа­ва дейс­т­ви­тел­ност не са­мо в съзнанието. А с то­ва то­зи опит ус­та­но­вя­ва сво­бо­да­та ка­то от­ли­чи­те­лен бе­лег на действията, про­из­ти­ча­щи от ин­ту­ици­ите на съзнанието.
* Втора до­бав­ка към но­во­то из­да­ние (1918 г.). Изложението на та­зи кни­га е из­г­ра­де­но вър­ху чис­то ду­хов­но из­жи­вя­емо­то ин­ту­итив­но мислене, чрез ко­ето вся­ко въз­п­ри­ятие би­ва вграж­да­но в дейс­т­ви­тел­нос­т­та с цел да се познае. Стремежът бе­ше в кни­га­та да се пред­с­та­ви един­с­т­ве­но онова, ко­ето мо­же да се обозре, из­хож­дай­ки от из­жи­вя­ва­не­то на ин­ту­итив­но­то мислене. Същевременно оба­че тряб­ва­ше да се из­тък­не как­ва мис­лов­на фор­ма изис­к­ва то­ва из­жи­вя­ва­но мислене. А то изис­к­ва в про­це­са на поз­на­ни­ето да не му се от­ри­ча ка­чес­т­во­то на по­чи­ва­що в се­бе си изживяване. Да не му се ос­пор­ва спо­соб­нос­т­та вед­но с въз­п­ри­яти­ето да из­жи­вя­ва и действителността, на­мес­то тя те­пър­ва да бъ­де тър­се­на в ня­ка­къв хипотетичен, на­ми­ращ се из­вън то­ва из­жи­вя­ва­не свят, спря­мо кой­то мис­лов­на­та дейност на чо­ве­ка би­ла са­мо не­що субективно.

По та­къв на­чин при мис­ле­не­то се по­соч­ва елементът, чрез кой­то чо­ве­кът ду­хов­но се вжи­вя­ва в действителността. (Между дру­го­то то­зи ос­но­ван вър­ху из­жи­вя­ва­но­то мис­ле­не све­тог­лед не би­ва да се бър­ка с ня­ка­къв чист рационализъм.) От дру­га страна, от ця­лос­т­ния дух на из­ло­же­ни­ето не­съм­не­но следва, че за чо­веш­ко­то поз­на­ние въз­п­ри­ятий­ни­ят еле­мент при­до­би­ва стойност ка­то оп­ре­де­ле­ние на действителността, ед­ва ко­га­то бъ­де мис­лов­но обхванат. Обозначението „действителност" не мо­же да се на­ми­ра из­вън мисленето. Следователно не би­ва да се твър­ди например, че се­тив­ни­ят на­чин на въз­п­ри­ема­не бил един­с­т­ве­на­та га­ран­ция за действителността. Това, ко­ето се явя­ва ка­то възприятие, чо­ве­кът прос­то тряб­ва да очак­ва по жи­тейс­кия си път. Би мог­ло са­мо да се пос­та­ви въп­ро­сът да­ли от глед­на­та точка, след­ва­ща един­с­т­ве­но от ин­ту­итив­но из­жи­вя­ва­но­то мислене, е пра­во­мер­но да се очаква, че ос­вен се- тивното, чо­ве­кът мо­же да въз­п­ри­ема съ­що и не­що духовно? Това очак­ва­не е правомерно. Защото, ма­кар ин­ту­итив­но из­жи­вя­ва­но­то мис­ле­не да пред­с­тав­ля­ва - от ед­на стра­на - де­ен процес, про­ти­чащ в чо­веш­кия Дух, в съ­що­то вре­ме то - от дру­га стра­на - е ду­хов­но възприятие, схва­ща­но без се­ти­вен орган. То е възприятие, в ко­ето дейс­т­ващ е са­ми­ят въз­п­ри­емащ и е самодейност, ко­ято съ­щев­ре­мен­но би­ва възприемана. При ин­ту­итив­но из­жи­вя­ва­но­то мис­ле­не чо­ве­кът и ка­то въз­п­ри­емащ би­ва пре­на­сян в един ду­хо­вен свят. Онова, ко­ето в то­зи свят му се явя­ва ка­то въз­п­ри­ятие така, как­то ду­хов­ни­ят свят се явя­ва на соб­с­т­ве­но­то му ми- слене, чо­ве­кът опоз­на­ва ка­то свят на ду­хов­ни­те възприятия. Спрямо ми- с­ле­не­то то­зи свят на въз­п­ри­яти­ята би имал съ­що­то отношение, как­то


све­тът на се­тив­ни­те въз­п­ри­ятия спря­мо сетивността. Докато го изжи- вява, све­тът на ду­хов­ни­те въз­п­ри­ятия не мо­же да бъ­де не­що чуж­до за човека, по­не­же при ин­ту­итив­но­то мис­ле­не той ве­че има ед­но изживява- не, ко­ето но­си чис­то ду­хо­вен характер. За един та­къв свят на ду­хов­ни­те въз­п­ри­ятия ста­ва ду­ма в ре­ди­ца мои съчинения, пуб­ли­ку­ва­ни след та­зи книга. Настоящата „Фи­ло­со­фия на свободата" по­ла­га фи­ло­соф­с­ки­те ос­но­ви на те­зи по­-къс­ни съчинения. Защото в та­зи кни­га се пра­ви опит да бъ­де показано, че пра­вил­но раз­би­ра­но­то из­жи­вя­ва­не на мис­ле­не­то е ве­че из­жи­вя­ва­не на Духа. Ето за­що на ав­то­ра му се струва, че пред пра­га на све­та на ду­хов­ни­те въз­п­ри­ятия не ще спре онзи, кой­то на­пъл­но се­ри­оз­но мо­же да въз­п­ри­еме гле­ди­ще­то на ав­то­ра на та­зи „Фи­ло­со­фия на свободата". Все пак от съ­дър­жа­ни­ето на та­зи кни­га не мо­же да се из­ве­де ло­гич­но - чрез умо­зак­лю­че­ния - онова, ко­ето ав­то­рът е пред­с­та­вил в по­-къс­ни трудове. Но от жи­во­то раз­би­ра­не на ра­зис­к­ва­но­то в та­зи кни­га ин­ту­итив­но мис­ле­не ес­тес­т­ве­но ще пос­лед­ва по­-на­та­тъш­но­то жи­во нав­ли­за­не в све­та на ду­хов­ни­те възприятия.


Каталог: wp-content -> Rudolf%20Steiner -> BG%20DOCS
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 29. 9 до 28. 10. 1917 г
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Берлин от 20 23. 1914 г превод от руски: петранка георгиева нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от ръкопис
BG%20DOCS -> Книга с ъ д ъ р ж а н и е стр. Увод. Задачата на Духовната наука
BG%20DOCS -> Лекция, изнесена в Цюрих на Октомври 1918 Превод от немски: Димитър Димчев Октомври 1918, Цюрих
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 4 до 31. 12. 1916 и в Базел на 21. 12 1916 г
BG%20DOCS -> И з ж и в я в а н и я в свръхсетивния свят т р и т е п ъ т я н а д у ш а т а к ъ м Х р и с т о с 14 лекции
BG%20DOCS -> Стопанство
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 4 до 31. 12. 1916 и в Базел на 21. 12 1916 г
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах и Берн между 25 януари и 23 март 1924
BG%20DOCS -> Окултна история

Изтегляне 2.74 Mb.

Сподели с приятели:
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   16



©obuch.info 2024
отнасят до администрацията
    Начална страница
Автореферат
Анализ
Бизнес-план
Биография
Глава
Диплом
Доклад
Задача
Закон
Занятие
Заседание