Книга с ъ д ъ р ж а н и е стр. Рудолф Щайнер и не­го­ва­та Философия на сво­бо­да­та

ОСНОВНИЯТ ПОДТИК КЪМ НАУКАТА

же­ла­ят те да бъ­дат разделени!

Едната тук, във зем­ни­те гър­ди

с любовна, буй­на страст се впива,

а дру­га­та над без­д­на­та мъг­ли­ва

ле­ти и ди­ри мъд­ри­те деди."

(Фауст I, 1112-1117)*
/* Стиховете са по пре­во­да на „Фауст" от Д. Статков, Народна култура, София, 1962, стр. 75. - Б. пр./

С те­зи ду­ми Гьоте об­ри­су­ва ед­на чер­та на характера, про­из­ти­ча­ща от дъл­би­ни­те на чо­веш­ка­та природа. Човекът не пред­с­тав­ля­ва един­но ус­т­ро­ена същност. Той ви­на­ги нас­то­ява за повече, от­кол­ко­то све­тът му да­ва доброволно. Природата ни е да­ла нужди, сред ко­ито има такива, чи­ето за­до­во­ля­ва­не тя пре­дос­та­вя на соб­с­т­ве­на­та ни дейност. Многоброй- ни са от­ре­де­ни­те ни дарове, но още по­-м­но­гоб­рой­ни са на­ши­те желания. Ние ся­каш сме ро­де­ни за недоволство. Стремежът ни към поз­на­ние е са­мо час­тен слу­чай на то­ва недоволство. Поглеждаме ед­но дър­во два пъ- ти. Първия път виж­да­ме кло­ни­те му в покой, вто­рия път - в движение. Ние не се за­до­во­ля­ва­ме с то­ва наблюдение. Питаме се: за­що дър­во­то ни се пред­с­та­вя вед­нъж в покой, а пос­ле в движение? Всеки пог­лед към при­ро­да­та по­раж­да у нас куп въпроси. Чрез вся­ко явление, с ко­ето се сблъскваме, на нас ни се пос­та­вя ня­как­ва задача. За нас вся­ко пре­жи­вя­ва­не се прев­ръ­ща в загадка. От яй­це­то виж­да­ме да из­ли­за сход­на на май­ка­та твар и се пи­та­ме за при­чи­на­та на то­ва сходство. Наблюдаваме как ед­но жи­во съ­щес­т­во рас­те и се раз­ви­ва до оп­ре­де­ле­на сте­пен на съ­вър­шен­с­т­во и из­дир­ва­ме пред­пос­тав­ки­те за установеното. Ние ни­ко­га не сме до­вол­ни от това, ко­ето при­ро­да­та из­ла­га пред на­ши­те сетива. Навред тър­сим онова, ко­ето на­ри­ча­ме обяс­не­ние на фактите.

Търсеното от нас в не­ща­та по­ве­че от онова, ко­ето те не­пос­ред­с­т­ве­но ни предлагат, раз­по­ло­вя­ва ця­ла­та ни същ­ност на две части; ние осъз­на­ва­ме на­ша­та про­ти­во­пос­та­ве­ност спря­мо света. Пред не­го ние зас­та­ва­ме ка­то ед­на са­мос­то­ятел­на същност. Универсумът ни се явя­ва в две­те про­ти­во­по­лож­нос­ти Аз и свят.

Тази раз­де­ли­тел­на сте­на меж­ду се­бе си и све­та из­ди­га­ме в момента, ко­га­то у нас се про­бу­ди съзнанието. Но ние ни­ко­га не гу­бим чувството, че все пак спа­да­ме към света, че съ­щес­т­ву­ва връзка, ко­ято ни съединява, че сме същ­ност не извън, а вът­ре в универсума.

А как сто­ят не­ща­та със спиритуалистическия? Чистият спи­ри­ту­алист от­ри­ча ма­те­ри­ята в ней­но­то са­мос­то­ятел­но би­тие и я схва­ща са­мо ка­то про­дукт на Духа. Приложи ли то­зи све­тог­лед за раз­га­да­ва­не на соб­с­т­ве­но­то си чо­веш­ко същество, той из­па­да в затруднение. Пред Аза, кой­то мо­же да се пос­та­ви на стра­на­та на Духа, не­на­дей­но зас­та­ва се­тив­ни­ят свят. Към не­го яв­но не се раз­к­ри­ва ду­хо­вен достъп, той тряб­ва да се въз­п­ри­ема и из­жи­вя­ва от Аза пос­ред­с­т­вом ма­те­ри­ал­ни процеси. Такива ма­те­ри­ал­ни про­це­си Азът не на­ми­ра у се­бе си, ако ис­ка да има ва­лид­ност са­мо ка­то ду­хов­на същност. В онова, ко­ето той из­ра­бот­ва по ду­хо­вен път, се­тив­ни­ят свят ни­ко­га не присъства. Азът ка­то че ли тряб­ва да при- знае, че за не­го све­тът би ос­та­нал недостъпен, ако по ду­хо­вен на­чин не се пос­та­ви в ня­как­ва връз­ка с него. Същото ва­жи за нас, ко­га­то с по­мо- щ­та на ма­те­ри­ал­ни­те не­ща и си­ли се за­ема­ме да пре­вър­нем на­ши­те на­ме­ре­ния в реалност. Следователно ние сме за­ви­си­ми от външ­ния свят. Най-крайният спи­ри­ту­алист или, ако ис­ка­те мислителят, кой­то чрез аб­со­лют­ния си иде­али­зъм се пред­с­та­вя ка­то кра­ен спиритуалист, е Йохан Готлиб Фихте. Той се опит­ва да из­ве­де ця­ло­то ми­роз­да­ние от Аза. Оно- ва, ко­ето на­ис­ти­на му се отдаде, е един гран­ди­озен мис­ло­вен об­раз на све­та без вся­как­во опит­но съдържание. Както на ма­те­ри­алис­та не е въз­мож­но с дек­рет да обя­ви лип­са­та на Духа, та­ка и спи­ри­ту­алис­тът не мо­же да сто­ри то­ва по от­но­ше­ние на ма­те­ри­ал­ния вън­шен свят.

Тъй ка­то човекът, на­соч­вай­ки поз­на­ни­ето към Аза, пър­во­на­чал­но въз­п-­
ри­ема дейс­т­ви­ето на то­зи Аз в мис­лов­но­то офор­мя­не на све­та на идеите, спи­ри­ту­алис­ти­чес­ки ори­ен­ти­ра­ни­ят све­тог­лед мо­же с ог­лед на соб­с­т­ве­на­та чо­веш­ка същ­ност да се по­чув­с­т­ва из­ку­шен да приз­нае от Духа са­мо то­зи свят на идеите. По то­зи на­чин спи­ри­ту­ализ­мът се прев­ръ­ща в ед­нос­т­ран­чив идеализъм. Той не съ­умя­ва пос­ред­с­т­вом све­та на иде­ите да по­тър­си един ду­хо­вен свят, а виж­да ду­хов­ния свят в са­мия свят на иде- ите. Това го ка­ра ка­то омагьо­сан да спре и да ог­ра­ни­чи своя све­тог­лед в рам­ки­те на дейс­т­ве­нос­т­та на са­мия Аз.

Странна раз­но­вид­ност на иде­ализ­ма е гле­ди­ще­то на Фридрих Алберт Лангес, зас­тъ­пе­но в не­го­ва­та дос­та че­те­на „История на материализма". Той приема, че ма­те­ри­ализ­мът е съв­сем прав, ка­то обя­вя­ва всич­ки яв­ле­ния на света, вклю­чи­тел­но на­ше­то мислене, за про­дукт на чис­то ма­те­ри­ал­ни процеси; са­мо че и обратното, ма­те­ри­ята и ней­ни­те про­це­си от своя стра­на би­ли пък про­дукт на на­ше­то мислене. „Сетивата ни пре­да­ват ... въз­дейс­т­вия на не­ща­та - не точ­ни образи, а още по­-мал­ко са­ми­те неща. Но към те­зи прос­ти въз­дейс­т­вия спа­дат съ­що са­ми­те се­ти­ва вед­но с мо­зъ­ка и до­пус­ка­ни­те в не­го мо­ле­ку­ляр­ни движения." Това означава, че на­ше­то мис­ле­не се по­раж­да от ма­те­ри­ал­ни­те процеси, а те пък - от мис­ле­не­то на Аза. Следователно фи­ло­со­фи­ята на Лангес не е ни­що дру­го ос­вен пре­въп­лъ­те­на­та в по­ня­тия ис­то­рия за слав­ния Мюнхаузен, кой­то се пов­ди­гал във въздуха, тег­лей­ки соб­с­т­ве­ния си перчем.

Третата фор­ма на мо­низ­ма е тази, ко­ято и в на­й-п­рос­та­та да­де­ност (ато- ма) виж­да съ­че­та­ни две­те същ­нос­ти - ма­те­рия и Дух. С то­ва оба­че не се пос­ти­га нищо, ос­вен че въпросът, кой­то всъщ­ност въз­ник­ва в на­ше­то съзнание, се пре­на­ся на дру­га сцена. Как на прос­та­та да­де­ност се уда­ва да се изя­ви по дво­як начин, щом тя пред­с­тав­ля­ва не­де­ли­мо единство?

В про­ти­во­вес на всич­ки те­зи ста­но­ви­ща тряб­ва да се изтъкне, че с ос­нов­на­та и пър­вич­на про­ти­во­по­лож­ност на­й-­нап­ред се сре­ща­ме в на­ше­то соб­с­т­ве­но съзнание. Ние са­ми­те сме тези, ко­ито се от­къс­ва­ме от ху­му­са на при­ро­да­та и ка­то „Аз" се про­ти­во­пос­та­вя­ме на „свят". В сво­ята ста­тия „Природата" Гьоте из­ра­зя­ва то­ва по кла­си­чес­ки начин, ма­кар че на пръв пог­лед не­го­ви­ят из­каз мо­же да се ока­чес­т­ви ка­то съв­сем ненаучен: „Ние жи­ве­ем сред нея (природата), а сме й чужди. Тя неп­рес­тан­но ни говори, без да из­да­ва сво­ята тайна." Но Гьоте поз­на­ва и об­рат­на­та стра- на: „Всички хо­ра са в нея и тя е във всички."

Колкото и вяр­но да е, че сме се от­чуж­ди­ли от природата, не по­-мал­ко вяр­но е, че ние сме в нея и при­над­ле­жим към нея. Само ней­но­то соб­с­т­ве­но дейс­т­вие мо­же да бъ­де онова, ко­ето жи­вее и у нас.

Ние тряб­ва да на­ме­рим об­рат­ния път към нея. Едно прос­то раз­съж­де­ние мо­же да ни по­со­чи то­зи път. От при­ро­да­та не­съм­не­но сме се откъснали, но от нея си­гур­но сме за­па­зи­ли не­що в соб­с­т­ве­но­то си същество. Тъкмо

Изучаването на на­ше­то съ­щес­т­во тряб­ва да ни до­не­се ре­ше­ни­ето на за- гадката. Трябва да стиг­нем до точка, къ­де­то мо­жем да си кажем: тук ние ве­че не сме са­мо „Аз", тук има нещо, ко­ето е по­ве­че от „Аз".

Очаквам, че някой, кой­то е чел дотук, ще пре­це­ни из­ло­же­но­то от мен ка­то не­съ­от­ветс­т­ву­ва­що на „съв­ре­мен­но­то рав­ни­ще на науката". Нему мо­га са­мо да отговоря, че до­тук не ис­ках да се за­ни­ма­вам с ни­как­ви на­уч­ни резултати, а прос­то с опи­са­ни­ето на онова, ко­ето все­ки из­жи­вя­ва в соб­с­т­ве­но­то си съзнание. Ако при то­ва са се про­мък­на­ли от­дел­ни из­ре­че­ния от­нос­но опи­ти за при­ми­ря­ва­не на съз­на­ни­ето със света, един­с­т­ве­на­та им цел е би­ла да ос­вет­лят съ­щин­с­ки­те факти. Затуй и не от­да­вах зна­че­ние на това, от­дел­ни из­ра­зи ка­то „Аз", „Дух", „свят", „природа" и та­ка на­та­тък да се упот­ре­бя­ват прецизно, как­то е оби­чай­но в пси­хо­ло­ги­ята и философията. Обикновеното съз­на­ние не поз­на­ва стро­го­то раз­ли­ча­ва­не в науката, а до­тук се це­ле­ше един­с­т­ве­но да се ус­та­но­ви обик­но­ве­но­то по­ло­же­ние на нещата. Интересува ме не как на­ука­та до­се­га е ин­терп­ре­ти­ра­ла съзнанието, а както еже­час­но се изживява.