МИСЛЕНЕТО В СЛУЖБА НА РАЗБИРАНЕТО НА СВЕТА

МИСЛЕНЕТО В СЛУЖБА НА РАЗБИРАНЕТО НА СВЕТА

Дали та­зи моя дейност на­ис­ти­на про­из­ти­ча от самос­то­ятел­на­та ми същност, или пък мо­дер­ни­те фи­зи­оло­зи са прави, казвайки, че ние не мо­жем да мислим, как­то си искаме, а тряб­ва да мислим, как­то то­ва оп­ре­де­лят на­ми­ра­щи­те се в мо­мен­та в на­ше­то съз­на­ние мис­ли и мис­лов­ни връз­ки (срв. Циен, Ръководство по фи­зи­оло­гич­на психология. Йена, 1893, стр. 171) - то­ва ще бъ­де пред­мет на по­-на­та­тъш­но разглеждане. Засега ис­ка­ме са­мо да кон­с­та­ти­ра­ме факта, че ние пос­то­ян­но се чув­с­т­ва­ме при­нуж­да­ва­ни да тър­сим по­ня­тия и по­ня­тий­ни връз­ки за сто­ящи в из­вес­т­но от­но­ше­ние с тях пред­ме­ти и явления, да­де­ни ни без на­ша на- меса. Временно ще се аб­с­т­ра­хи­ра­ме от въпроса, да­ли та­зи дейност дейс­т­ви­тел­но е на­ша дейност, или я вър­шим по ня­как­ва не­от­ме­ни­ма необхо- димост. Няма съмнение, че на пръв пог­лед тя ни из­г­леж­да наша. Съвсем оп­ре­де­ле­но знаем, че ед­нов­ре­мен­но с пред­ме­ти­те не ни се да­ват тех­ни­те понятия. Че са­ми­ят аз съм деятелят, мо­же да по­чи­ва на привидност, но по­не при не­пос­ред­с­т­ве­но наб­лю­де­ние не­ща­та се пред­с­та­вят така. Сега въп­ро­сът е как­во ни пол­з­ва това, че към да­ден про­цес на­ми­ра­ме не­го­во по­ня­тий­но съответствие?

Огромна е раз­ли­ка­та в начина, по кой­то за мен се съ­от­на­сят час­ти­те на един про­цес пре­ди и след на­ми­ра­не­то на съ­от­вет­ни­те понятия. Простото наб­лю­де­ние мо­же да прос­ле­ди час­ти­те на да­ден про­цес в тях­но­то про- тичане, но пре­ди из­пол­з­ва­не­то на по­ня­тия тях­на­та вза­имов­ръз­ка ос­та­ва неясна. Аз виж­дам как пър­ва­та би­ляр­д­на топ­ка се дви­жи по по­со­ка и с оп­ре­де­ле­на ско­рост към втората. За да раз­бе­ра как­во ще се слу­чи след сблъскването, тряб­ва да из­ча­кам и то­га­ва мо­га да го прос­ле­дя пак с очи­те си. Ако приемем, че в ми­га на сблъ­съ­ка ня­кой ми зак­рие полето, вър­ху ко­ето про­ти­ча процесът, то­га­ва аз - прос­то ка­то наб­лю­да­тел - ня­ма да уз­ная как­во се е слу­чи­ло по-нататък. Другояче е, ако пре­ди зак­ри­ва­не­то съм на­ме­рил съ­от­вет­ни­те по­ня­тия за съз­да­ла­та се обстановка. В та­къв слу­чай аз мо­га да пред­ви­дя как­во ще ста­не до­ри ако въз­мож­нос­т­та за наб­лю­де­ние се прекрати. Един прос­то наб­лю­да­ван про­цес или пред­мет не под­с­каз­ва от са­мо се­бе си ни­що за сво­ята вза­имов­ръз­ка с дру­ги про­це­си и предмети. Тази вза­имов­ръз­ка про­ли­ча­ва ед­ва след ка­то наб­лю­де­ни­ето се свър­же с мисленето.
Наблюдението и мис­ле­не­то са две­те из­ход­ни точ­ки за все­ки ду­хо­вен стре­меж на човека, до­кол­ко­то той има съз­на­ние за та­къв стремеж. Ра- ботата на обик­но­ве­ния чо­веш­ки ум и на­й-с­лож­ни­те на­уч­ни из­с­лед­ва­ния се опи­рат на те­зи два глав­ни сто­же­ра на на­шия Дух. фи­ло­со­фи­те са из­хож­да­ли от раз­лич­ни ос­нов­ни противоположности: идея и действител- ност, су­бект и обект, яв­ле­ние и не­що­то са­мо за се­бе си, Аз и не-Аз, идея и воля, по­ня­тие и материя, си­ла и вещество, съз­на­тел­но и несъзнателно. Но лес­но мо­же да се покаже, че всич­ки те­зи противоположности, тряб­ва да бъ­дат пред­хож­да­ни от та­зи на наб­лю­де­ни­ето и мисленето, ко­ято е на­й-­важ­на­та про­ти­во­по­лож­ност за човека.

Какъвто и прин­цип да създадем, ние сме длъж­ни да по­со­чим къ­де сме го наблюдавали, или пък да го из­ра­зим ка­то ед­на яс­на мисъл, въз­п­ро­из­во­ди­ма за все­ки­го другиго. Заговори ли за ос­нов­ни­те си принципи, на все­ки фи­ло­соф се на­ла­га да си слу­жи с по­ня­тий­на­та форма, а от­тук и с ми- сленето. По та­къв на­чин той кос­ве­но признава, че мис­ле­не­то е пред­пос­тав­ка за не­го­ва­та дейност. Нека тук все още да не уточ­ня­ва­ме да­ли мис­ле­не­то или не­що дру­го е гла­вен еле­мент на све­тов­но­то развитие. Но че без мис­ле­не­то фи­ло­со­фът не мо­же да се сдо­бие със зна­ния по то­зи въп­рос - то­ва по­на­ча­ло е ясно. При въз­ник­ва­не на яв­ле­ни­ята в све­та мис­ле­не­то мо­же да иг­рае вто­рос­те­пен­на роля, оба­че при въз­ник­ва­не­то на да­ден въз­г­лед за тях то не­съм­не­но при­до­би­ва глав­на роля.

А що се от­на­ся до наблюдението, при­съ­що на на­ше­то ус­т­ройс­т­во е, че ние се нуж­да­ем от него. Мисълта ни за кон и обек­тът кон са две неща, ко­ито за нас се явя­ват поотделно. И то­зи обект е дос­тъ­пен за нас са­мо чрез наблюдението. Както чрез са­мо­то съ­зер­ца­ва­не на един кон ние не мо­жем да си със­та­вим по­ня­тие за него, та­ка и чрез са­мо­то мис­ле­не не сме в със­то­яние да съз­да­дем съ­от­ве­тен обект.

Във времето, наб­лю­де­ни­ето до­ри пред­хож­да мисленето. Защото и мис­ле­не­то тряб­ва да поз­на­ем на­й-­нап­ред чрез наблюдение. По съ­щес­т­во ние опи­сах­ме ед­но наблюдение, ко­га­то в на­ча­ло­то на та­зи гла­ва пред­с­та­вих­ме как мис­ле­не­то се под­к­лаж­да от един про­цес и как из­ли­за из­вън рам­ки­те на да­де­но­то без не­го­ва намеса. Едва чрез наб­лю­де­ние ние за­бе­ляз­ва­ме всичко, ко­ето вли­за в кръ­га на на­ши­те преживявания. Съдър- жанието на усещания, въз­п­ри­ятия и съзерцания, чувствата, во­ле­ви­те ак- тове, съ­но­ви­де­ни­ята и об­ра­зи­те на фантазията, представите, по­ня­ти­ята и идеите, всич­ки илю­зии и ха­лю­ци­на­ции ни се да­ват чрез наблюдението.

Като обект на наблюдение, мис­ле­не­то оба­че съ­щес­т­ве­но се раз­ли­ча­ва от всич­ки ос­та­на­ли неща. Наблюдението на ед­на маса, на ед­но дър­во нас­тъп­ва у мен в момента, ко­га­то те­зи пред­ме­ти се по­явят в кръ­го­зо­ра на мо­ите преживявания. Но мис­ле­не­то за те­зи пред­ме­ти аз не наб­лю­да­вам паралелно. Масата наблюдавам, а мис­ле­не­то за ма­са­та извършвам, но не
го наб­лю­да­вам в съ­щия момент. Първо тряб­ва да за­ема ня­как­ва глед­на точ­ка из­вън соб­с­т­ве­на­та си дейност, ако на­ред с ма­са­та ис­кам да наб­лю­да­вам и мо­ето мис­ле­не за масата. Докато наб­лю­да­ва­не­то на пред­ме­ти и процеси, как­то и мис­ле­не­то за тях пред­с­тав­ля­ват съв­сем оби­чай­ни със- тояния, из­пъл­ва­щи неп­ре­къс­на­то моя живот, наб­лю­де­ни­ето на мис­ле­не­то е сво­его ро­да из­вън­ред­но положение. Този факт тряб­ва по съ­от­ве­тен на­чин да се взе­ме под внимание, ко­га­то се це­ли да бъ­де оп­ре­де­ле­но от­но­ше­ни­ето на мис­ле­не­то към всич­ки дру­ги съ­дър­жа­ния на наблюдение- то. Трябва да сме наясно, че при наб­лю­да­ва­не на мис­ле­не­то към пос­лед­но­то се при­ла­га подход, кой­то пред­с­тав­ля­ва нор­мал­но със­то­яние за раз­г­леж­да­не съ­дър­жа­ни­ето на це­лия ос­та­нал свят, но кой­то в те­че­ние на то­ва нор­мал­но със­то­яние не нас­тъп­ва за са­мо­то мислене.

Някой би мо­гъл да възрази, че от­бе­ля­за­но­то от мен тук за мис­ле­не­то е ва­лид­но съ­що та­ка за чув­с­т­ва­не­то и за ос­та­на­ли­те ду­хов­ни дейности. Когато из­пит­ва­ме нап­ри­мер чув­с­т­во на наслада, то съ­що се под­к­лаж­да­ло от ня­ка­къв предмет, при ко­ето аз не­съм­не­но съм наб­лю­да­вал то­зи предмет, но не и чув­с­т­во­то на наслада. Това въз­ра­же­ние оба­че по­чи­ва на ед­на заблуда. Насладата съв­сем не стои в съ­що­то от­но­ше­ние към своя предмет, как­то понятието, ко­ето се съз­да­ва от мисленето. На мен ми е пре­дел­но ясно, че по­ня­ти­ето за не­що е плод на моя дейност, до­ка­то нас­ла­да­та у мен се по­раж­да от ня­ка­къв пред­мет по по­до­бен начин, как­то нап­ри­мер промяната, пре­диз­ви­ка­на в един пред­мет от па­дащ камък, ко- й­то се сто­вар­ва вър­ху него. За наб­лю­де­ни­ето нас­ла­да­та е да­де­на по съв­сем съ­щия начин, как­то пре­диз­вик­ва­щи­ят я процес. По от­но­ше­ние на по­ня­ти­ето то­ва не е валидно. Аз мо­га да по­пи­там за­що оп­ре­де­лен про­цес по­раж­да у мен чув­с­т­во­то на наслада? Не вър­ви оба­че да пи­там за­що да­ден про­цес по­раж­да у мен оп­ре­де­лен на­бор от понятия? Това прос­то не би има­ло ни­ка­къв смисъл. При раз­миш­ле­ни­ето над да­ден про­цес съв­сем не се ка­сае за ня­как­во въз­дейс­т­вие вър­ху мен. Аз не мо­га да уз­ная ни­що за се­бе си от това, че поз­на­вам съ­от­вет­ни­те по­ня­тия за наб­лю­да­ва­на­та от мен промяна, пре­диз­вик­ва­на от хвър­лен към стък­ло­то на про­зо­рец камък. Затова пък без­с­пор­но уз­на­вам не­що за мо­ята личност, ако поз­на­вам чувството, ко­ето оп­ре­де­лен про­цес съ­буж­да у мен. Когато за един наб­лю­да­ван пред­мет кажа, че то­ва е роза, аз не каз­вам аб­со­лют­но ни­що за са­мия се­бе си; но ако за съ­щия пред­мет кажа, че ми дос­та­вя чув­с­т­во­то на наслада, то­га­ва аз съм ха­рак­те­ри­зи­рал не са­мо розата, но и са­мия се­бе си с мо­ето от­но­ше­ние към розата.

Следователно по от­но­ше­ние на наб­лю­де­ни­ето не мо­же да се го­во­ри за при­рав­ня­ва­не на мис­ле­не­то към чувстването. Същото лес­но би мог­ло да се ус­та­но­ви и за ос­та­на­ли­те дейнос­ти на чо­веш­кия Дух. За раз­ли­ка от мис­ле­не­то те се на­реж­дат в ед­на ре­ди­ца с дру­ги наб­лю­да­ва­ни пред­ме­ти
и процеси. Към сво­е­об­раз­на­та при­ро­да на мис­ле­не­то спа­да именно, че то е дейност, на­со­че­на са­мо към наб­лю­да­ва­ния предмет, а не към мис­ле­що­то лице. Това ли­чи още от са­мия начин, по кой­то из­ра­зя­ва­ме мис­ли­те си за да­ден пред­мет в про­ти­во­вес на на­ши­те чув­с­т­ва или во­ле­ви актове. Когато ви­дя един пред­мет и в не­го раз­поз­ная маса, аз по прин­цип ня­ма да ка­жа „Мисля за ед­на маса", а „Това е маса". Но мо­га съ­що та­ка да ка­жа „Радвам се на масата". В пър­вия слу­чай изоб­що не це­ля да изразя, че встъп­вам в ня­как­во съ­от­но­ше­ние с масата; във вто­рия слу­чай оба­че се ка­сае тък­мо за та­ко­ва отношение. С из­ра­за „Мисля за ед­на маса" аз ве­че нав­ли­зам в спо­ме­на­то­то по­-го­ре из­вън­ред­но положение, ко­га­то в пред­мет на наб­лю­де­ни­ето би­ва прев­ръ­ща­но нещо, ко­ето ви­на­ги се съ­дър­жа в на­ша­та ду­хов­на дейност, но не ка­то наб­лю­да­ван обект.

Своеобразната при­ро­да на мис­ле­не­то се изя­вя­ва в това, че мис­ле­щи­ят заб­ра­вя мисленето, до­ка­то го упражнява. Занимава го не мисленето, а пред­ме­тът на мисленето, кой­то той наблюдава.

Така пър­во­то наблюдение, ко­ето из­вър­ш­ва­ме над мисленето, е, че то пред­с­тав­ля­ва не­наб­лю­да­ва­ни­ят еле­мент на на­шия обик­но­вен ду­хо­вен живот.

Причината, по­ра­ди ко­ято ние не наб­лю­да­ва­ме мис­ле­не­то във все­кид­нев­ния ду­хо­вен живот, не е ня­как­ва друга, ос­вен че то по­чи­ва на соб­с­т­ве­на­та ни дейност. Онова, ко­ето аз са­ми­ят не произвеждам, се по­явя­ва ка­то не­що пред­мет­но в по­ле­то на мо­ето наблюдение. Виждам се из­п­ра­вен пред то­ва възникнало, без мое учас­тие нещо; то зас­та­ва пред мен и аз тряб­ва да го при­ема ка­то пред­пос­тав­ка за моя мис­ло­вен процес. Докато раз­миш­ля­вам за предмета, аз се за­ни­ма­вам с него, пог­ле­дът ми е обър­нат към него. Това за­ни­ма­ние е имен­но мис­лов­но­то съзерцание. Внима- нието ми е на­со­че­но не към мо­ята дейност, а към обек­та на та­зи дей- ност. С дру­ги думи: до­ка­то мисля, аз не виж­дам мо­ето мислене, ко­ето сам произвеждам, а виж­дам обек­та на мисленето, кой­то аз не произ- веждам.

В съ­що­то със­то­яние се на­ми­рам до­ри тогава, ко­га­то до­пус­на да нас­тъ­пи из­вън­ред­но­то по­ло­же­ние и за­поч­на да раз­миш­ля­вам за са­мо­то мислене. Аз ни­ко­га не мо­га да наб­лю­да­вам нас­то­яще­то си мислене, но мо­га впос­лед­с­т­вие да пре­вър­на в обект на мис­ле­не­то опита, кой­то съм наб­рал за моя мис­ло­вен процес. Ако ре­ка да наб­лю­да­вам нас­то­яще­то си мислене, би тряб­ва­ло да се раз­по­ло­вя на две личности: една, ко­ято мисли, и дру- га, ко­ято се наб­лю­да­ва при то­ва мислене. Това ми е невъзможно, но мо­га да го из­вър­ша в два от­дел­ни акта. Мисленето, ко­ето под­ле­жи на наблюдение, ни­ко­га не е ан­га­жи­ра­но­то в та­зи дейност мислене, а е ед­но друго. При то­ва не е от зна­че­ние да­ли за цел­та ще про­ве­да наб­лю­де­ни­ята си вър­ху соб­с­т­ве­но­то си пре­диш­но мислене, или ще прос­ле­дя мис­-
лов­ния про­цес на дру­го лице, или пък - как­то в гор­ния слу­чай с дви­же­ни­ето на би­ляр­д­на­та топ­ка - ще пред­пос­та­вя ня­ка­къв фик­ти­вен мис­ло­вен процес.

Две не­ща са несъвместими: дей­но­то сът­во­ря­ва­не и вглъ­бе­но­то съпоста- вяне. Това се знае още от Първа кни­га Мойсеева. В пър­ви­те шест Все- ленски дни Бог сът­во­рил све­та и ед­ва след ка­то той бил налице, се съз­да­ла въз­мож­ност да бъ­де огледан: „И ви­дя Бог всичко, що създаде, и ето, то бе­ше твър­де добро" (Бит. 1:31). Така е и с на­ше­то мислене. Ако ис­ка­ме да го наблюдаваме, то пър­во тряб­ва да бъ­де налице.

Причината, ли­ша­ва­ща ни от въз­мож­нос­т­та да наб­лю­да­ва­ме мис­ле­не­то по вре­ме на не­го­во­то протичане, е сход­на на тази, ко­ято ни поз­во­ля­ва да го опоз­на­ем по­-п­ря­ко и про­ник­но­ве­но от все­ки друг про­цес на света. Тъкмо за­що­то то са­мо­то е наш продукт, ние поз­на­ва­ме ха­рак­те­рис­ти­ка­та на не­го­во­то протичане, начина, по кой­то се из­вър­ш­ва въп­рос­ни­ят процес. При мис­ле­не­то на нас от съв­сем не­пос­ред­с­т­вен опит ни е из­вес­т­но онова, ко­ето в ос­та­на­ли­те сфе­ри на наб­лю­де­ние мо­же да се от­к­рие са­мо по кос­вен начин: ре­ал­но съ­от­ветс­т­ва­ща­та вза­имов­ръз­ка и от­но­ше­ни­ето меж­ду от­дел­ни­те предмети. Защо за мо­ето наб­лю­де­ние гър­мът след­ва след свет­ка­ви­ца­та - то­ва не ми е из­вес­т­но прос­то така. Но за­що мо­ето мис­ле­не свър­з­ва по­ня­ти­ето гръм с то­ва за свет­ка­ви­ца аз знам пря­ко от съ­дър­жа­ни­ята на две­те понятия. В слу­чая ес­тес­т­ве­но ня­ма ни­как­во зна­че­ние да­ли по­ня­ти­ята ми за свет­ка­ви­ца и гръм са правилни. Взаимо- връзката меж­ду тези, ко­ито имам, ми е ясна, и то от са­ми­те тях.

Тази проз­рач­на яс­но­та по от­но­ше­ние на мис­лов­ния про­цес е съв­сем не­за­ви­си­ма от на­ши­те зна­ния за фи­зи­оло­гич­ни­те ос­но­ви на мисленето. Тук го­во­ря за мислене, до­кол­ко­то то след­ва от наб­лю­де­ни­ето на на­ша­та ду­хов­на дейност. При то­ва изоб­що не се взе­ма под вни­ма­ние как един ма­те­ри­ален про­цес в моя мо­зък по­раж­да или пов­ли­ява друг ма­те­ри­ален процес, до­ка­то из­вър­ш­вам ня­как­ва мис­лов­на операция. Що се от­на­ся до мисленето, то аз не наб­лю­да­вам кой про­цес в моя мо­зък свър­з­ва по­ня­ти­ето свет­ка­ви­ца с то­ва за гърма, а кое ме ка­ра да пос­та­вям две­те по­ня­тия в оп­ре­де­ле­но отношение. Моето наб­лю­де­ние показва, че за мис­лов­ни­те ми връз­ки не съ­щес­т­ву­ва нещо, с ко­ето да се съобразявам, ос­вен съ­дър­жа­ни­ето на мо­ите мисли; с ма­те­ри­ал­ни­те про­це­си в моя мо­зък аз не се съобразявам. В ед­на по­-мал­ко ма­те­ри­алис­тич­на епо­ха от на­ша­та та­зи за­бе­леж­ка ес­тес­т­ве­но би би­ла излишна. Понастоящем обаче, ко­га­то има хора, вярващи, че щом зна­ем как­во е материя, ще зна­ем съ­що как ма­те­ри­ята мисли, тряб­ва все пак да се каже, че за мис­ле­не­то мо­же Да се го- вори, без не­за­бав­но да се из­па­да в ко­ли­зия с фи­зи­оло­ги­ята на мозъка. Днес твър­де мно­го хо­ра се зат­руд­ня­ват да схва­нат по­ня­ти­ето мис­ле­не в не­го­ва­та чистота. Ако на представата, ко­ято раз­вих тук за мисленето,

Но за всеки, кой­то при­те­жа­ва спо­соб­нос­т­та да наб­лю­да­ва мис­ле­не­то (а при доб­ро же­ла­ние все­ки нор­мал­но ус­т­ро­ен чо­век я притежава), то­ва наб­лю­де­ние е най-важното, ко­ето мо­же да направи. Защото той наб­лю­да­ва нещо, чий­то про­из­во­ди­тел е са­ми­ят той; той не зас­та­ва пред ня­ка­къв по­на­ча­ло чужд обект, а пред своя соб­с­т­ве­на дейност. Той знае как въз­ник­ва наб­лю­да­ва­но­то от него. Той про­зи­ра от­но­ше­ни­ята и връзките. Намерена е ед­на опор­на точка, от ко­ято с ос­но­ва­тел­на на­деж­да мо­же да се тър­си обяс­не­ние за ос­та­на­ли­те яв­ле­ния в света.

Чувството за на­ли­чие на та­ка­ва опор­на точ­ка да­ва по­вод на ос­но­ва­те­ля на по­-но­ва­та фи­ло­со­фия Рене Декарт да ба­зи­ра ця­ло­то чо­веш­ко зна­ние на тезата: Мисля, сле­до­ва­тел­но съществувам. Всяко дру­го събитие, всич­ки ос­та­на­ли не­ща съ­щес­т­ву­ват из­вън мен, аз не зная да­ли съ­ще­ст­ву­ват ка­то истина, или ка­то из­ма­ма и сън. Само ед­но зная с бе­зус­лов­на сигурност, за­що­то аз са­ми­ят го до­веж­дам до не­го­во­то си­гур­но същест- вуване: мо­ето мислене. Дори не­го­во­то на­ли­чие да има друг произход, до­ри то да ид­ва от Бога или от ня­къ­де другаде, аз съм уверен, че то съ­щес­т­ву­ва в смисъла, в кой­то аз лич­но го произвеждам. Декарт ед­ва ли е имал ос­но­ва­ние да вла­га ня­ка­къв друг сми­съл в сво­ята теза. Могъл е да твър­ди единствено, че в рам­ки­те на съ­дър­жа­ни­ето на све­та аз се схва­щам в мис­ле­не­то си, ка­то в своя соб­с­т­ве­на от са­мо­то си на­ча­ло дейност. Относно зна­че­ни­ето на до­бав­ка­та сле­до­ва­тел­но съ­щес­т­ву­вам се е спо­ри­ло много. Но тя мо­же да има ня­ка­къв сми­съл са­мо при ед­но един­с­т­ве­но условие. Най-простото твърдение, ко­ето мо­га да нап­ра­вя за нещо, е, че то съществува. А как пос­ле то­ва съ­щес­т­ву­ва­не тряб­ва да се оп­ре­де­ли по­-точ­но - то­ва при ни­кое нещо, по­яви­ло се в кръ­го­зо­ра на мо­ите изжи- вявания, не мо­же да се ка­же моментално. Необходимо е все­ки обект пър­во да се из­с­лед­ва в не­го­ви­те от­но­ше­ния с дру­ги обекти, за да мо­же
да се ус­та­но­ви в ка­къв сми­съл за не­го е въз­мож­но да се го­во­ри ка­то за съществуващ. Един из­жи­вян про­цес мо­же да пред­с­тав­ля­ва съв­куп­ност от възприятия, но съ­що та­ка един сън, ха­лю­ци­на­ция и та­ка нататък. Накратко, аз не мо­га да ка­жа в ка­къв сми­съл той съществува. От са­мия про­цес то­ва ня­ма да мо­га да разбера, но ще го узная, ако раз­г­ле­дам про­це­са по от­но­ше­ние на дру­ги неща. Тогава оба­че пак ня­ма да зная по­ве­че от това, как той се от­на­ся към те­зи неща. Търсенията ми ще стъ­пят на здра­ва почва, ед­ва ко­га­то на­ме­ря обект, при кой­то от са­мия не­го мо­га да из­в­ле­ка сми­съ­ла на съ­щес­т­ву­ва­не­то му. А то­ва съм аз са­ми­ят ка­то мислещ, за­що­то да­вам на сво­ето съ­щес­т­ву­ва­не определеното, опи­ра­що се на са­мо­то се­бе си съ­дър­жа­ние на мис­лов­на­та дейност. Оттук ве­че мо­га да из­хо­дя и да пос­та­вя въпроса: съ­щес­т­ву­ват ли ос­та­на­ли­те не­ща в същия, или в ня­ка­къв друг смисъл?

Когато мис­ле­не­то би­ва прев­ръ­ща­но в обект на наблюдение, към ос­та­на­ло­то наб­лю­да­ва­но съ­дър­жа­ние на све­та се при­ба­вя нещо, ко­ето ина­че убяг­ва от вниманието;

неп­ро­ме­нен оба­че ос­та­ва начинът, по кой­то чо­ве­кът се от­на­ся и към дру­ги­те неща. Увеличава се бро­ят на обек­ти­те на наблюдение, но не и ме­то­дът на наблюдение. Докато наб­лю­да­ва­ме дру­ги­те неща, в све­тов­на­та съ­би­тийност - към ко­ято се­га при­чис­ля­вам наб­лю­де­ни­ето - се вмес­ва един процес, кой­то би­ва игнориран. Налице е нещо, ко­ето се раз­ли­ча­ва от вся­ко дру­го събитие, и ко­ето не се взе­ма под внимание. Но ко­га­то съ­зер­ца­вам мо­ето мислене, то­га­ва та­къв иг­но­ри­ран еле­мент липсва. Защо- то онова, ко­ето се­га зас­та­ва на фона, от­но­во е са­мо­то мислене. Обектът на наб­лю­де­ние е ка­чес­т­ве­но съ­щи­ят ка­то дейността, на­со­че­на към него. И то­ва от­но­во е ед­на ха­рак­тер­на осо­бе­ност на мисленето. Когато го прев­ръ­ща­ме в обект на съзерцание, на нас не ни се на­ла­га да вър­шим то­ва с по­мощ­та на не­що качествено-различно, а мо­жем да ос­та­нем в съ­щия елемент.

Когато в мис­ле­не­то си впли­там даден, без моя на­ме­са обект, аз из­ли­зам из­вън рам­ки­те на мо­ето наблюдение, и е умес­т­но да запитам: кое ми да­ва пра­во за това? Защо не ос­та­вя обек­та прос­то да въз­дейс­т­ва вър­ху мен? По кой на­чин е въз­мож­но мо­ето мис­ле­не да има от­но­ше­ние към обекта? Това са въпроси, ко­ито тряб­ва да си за­да­ва всеки, раз­миш­ля­ващ над соб­с­т­ве­ни­те си мис­лов­ни процеси. Те отпадат, ко­га­то се раз­миш­ля­ва над са­мо­то мислене. Към мис­ле­не­то ние не при­ба­вя­ме нищо, ко­ето му е чуждо, та­ка че не е нуж­но да се оп­рав­да­ва­ме за та­ко­ва прибавяне.

Шелинг казва: Да опоз­на­еш при­ро­да­та зна­чи да сът­во­риш природата. Който при­ема те­зи ду­ми на сме­лия на­тур­фи­ло­соф буквално, той на­вяр­но ще тряб­ва да се прос­ти за­ви­на­ги с вся­ко опоз­на­ва­не на природата. Защото при­ро­да­та ве­че е на­ли­це и за да се сът­во­ри повторно, тряб­ва да
се опоз­на­ят принципите, по ко­ито е възникнала. За природата, ко­ято ня­кой те­пър­ва ре­ши да сътворява, би тряб­ва­ло чрез вглеж­да­не да се изу­чат ус­ло­ви­ята за съ­щес­т­ву­ва­не на ве­че наличната. Но то­ва вглеждане, ко­ето е ред­но да пред­хож­да сътворяването, би оз­на­ча­ва­ло опоз­на­ва­не на природата, и то до­ри в случая, ко­га­то след про­ве­де­но­то вглеж­да­не сът­во­ря­ва­не­то из­ця­ло отпадне. Само ед­на още не­съ­щес­т­ву­ва­ла при­ро­да би мог­ла да се сът­во­ри без пред­ва­ри­тел­но опознаване.

Каквото при при­ро­да­та е невъзможно, а имен­но сът­во­ря­ва­не пре­ди опо- знаване, ние го из­вър­ш­ва­ме при мисленето. Речем ли при мис­ле­не­то да изчакаме, до­ка­то го опознаем, то­ва ни­ко­га ня­ма да ни се удаде. Ние енер­гич­но тряб­ва да размишляваме, за да мо­жем по­дир туй пос­ред­с­т­вом наб­лю­де­ние над из­вър­ше­но­то от нас да стиг­нем до не­го­во­то опознаване. При наб­лю­да­ва­не на мис­ле­не­то ние са­ми сът­во­ря­ва­ме обекта. Наличие- то на всич­ки дру­ги обек­ти е под­си­гу­ре­но без на­ша намеса.

На мо­ята теза, че тряб­ва да мислим, пре­ди да сме в със­то­яние да съ­зер­ца­ва­ме мисленето, ня­кой лес­но мо­же да про­ти­во­пос­та­ви ка­то рав­ноп­рав­на тезата, че и при хра­нос­ми­ла­не­то не мо­жем да изчакаме, до­ка­то из­вър­шим наб­лю­де­ние над про­це­са на храносмилането. Такова въз­ра­же­ние би на­по­до­ба­ва­ло онова, ко­ето Паскал от­п­ра­вил към Декарт, твър- дейки, че мо­же­ло съ­що да се каже: раз­хож­дам се, сле­до­ва­тел­но същест- вувам. Безспорно е, че аз съ­що та­ка енер­гич­но тряб­ва да сми­лам храна, пре­ди да изу­ча про­це­са на храносмилането. Но със съ­зер­ца­ни­ето на мис­ле­не­то то­ва би мог­ло да се срав­ни са­мо ако по­дир туй аз имам на­ме­ре­ние хра­нос­ми­ла­не­то не да го съ­зер­ца­вам мисловно, а да го пог­лъ­щам и смилам. И си­гур­но не ще да е без причина, че хра­нос­ми­ла­не­то не мо­же да ста­не обект на храносмилането, до­ка­то мис­ле­не­то яв­но мо­же да бъ­де обект на мисленето.

Следователно ня­ма съмнение, че в слу­чая с мис­ле­не­то ние дър­жим хо­да на све­тов­ни­те съ­би­тия в един крайчец, къ­де­то сме длъж­ни да присъст- ваме, ко­га­то не­що тряб­ва да възникне. И тък­мо в то­ва се зак­лю­ча­ва най-важното. Причината, по­ра­ди ко­ято не­ща­та ми се стру­ват тол­ко­ва зага- дъчни, е имен­но тази, че съм на­пъл­но бе­зу­час­тен в тях­но­то възникване. Тях аз прос­то ги на­ми­рам наготово, до­ка­то при мис­ле­не­то зная как то се извършва. Ето за­що за раз­г­леж­да­не на це­лия ход на све­тов­ни­те съ­би­тия ня­ма по­-­из­кон­на из­ход­на точ­ка от мисленето.

Тук бих ис­кал да спо­ме­на още ед­на ши­ро­ко раз­п­рос­т­ра­не­на заблуда, ко­ято гос­под­с­т­ва по от­но­ше­ние на мисленето. Тя се със­тои в твърдението, че мисленето, как­во­то е са­мо по се­бе си, не ни е да­де­но никъде. Мисле- нето, ко­ето свър­з­ва наб­лю­де­ни­ята на на­шия опит и ги преп­ли­та с мре­жа от понятия, съв­сем не би­ло тъж­дес­т­ве­но с онова, ко­ето ние впос­лед­с­т­вие от­но­во от­де­ля­ме от обек­ти­те на наб­лю­де­ние и го прев­ръ­ща­ме в
пред­мет на на­ше­то съзерцание. Онова, ко­ето от­на­ча­ло не­съз­на­тел­но втъ­ка­ва­ме в нещата, би­ло не­що съв­сем дру­го в срав­не­ние с това, ко­ето пос­ле съз­на­тел­но от­но­во отделяме.

Който сти­га до та­ки­ва изводи, не разбира, че то­ва не му да­ва въз­мож­ност по то­зи на­чин да се из­п­лъз­не от мисленето. Ако ис­кам да го съзер- цавам, аз изоб­що не мо­га да из­ля­за из­вън мисленето. Когато ня­кой раз­ли­ча­ва пред­съз­на­тел­но­то мис­ле­не от по­-къс­но­то съз­на­тел­но мислене, той все пак не би тряб­ва­ло да забравя, че то­ва раз­ли­ча­ва­не е съв­сем формално, и ня­ма ни­що об­що със са­мия обект. Аз ни на­й-­мал­ко не прев­ръ­щам да­ден обект в друг по­ра­ди това, че го съ­зер­ца­вам мисловно. Мога да допусна, че ня­как­во съ­щес­т­во със се­тив­ни ор­га­ни от съв­сем друг вид и с дру­го­яче фун­к­ци­они­ращ ин­те­лект има съв­сем дру­га пред­с­та­ва за един кон в срав­не­ние с моята, но не мо­га да допусна, че соб­с­т­ве­но­то ми мис­ле­не ста­ва дру­го по­ра­ди това, че го наблюдавам. Самият аз наб­лю­да­вам из­вър­ш­ва­но­то от са­мия мен. Тук въп­ро­сът не е как ня­ка­къв друг интелект, раз­ли­ча­ващ се от моя, виж­да мо­ето мислене, а как аз го виждам. При всич­ки слу­чаи оба­че об­ра­зът на мо­ето мис­ле­не в един друг ин­те­лект не мо­же да бъ­де по­-­ис­ти­нен от моя собствен. Само ако мис­ле­що­то съ­щес­т­во не бях са­ми­ят аз и мис­ле­не­то ми се явя­ва­ше ка­то дей- ност на ня­как­во чуж­до за мен същество, аз бих мо­гъл да заявя, че мо­ят об­раз на мис­ле­не­то на­ис­ти­на из­г­леж­да по оп­ре­де­лен начин, но че не мо­га да зная как­во пред­с­тав­ля­ва мис­ле­не­то на съ­щес­т­во­то са­мо по се­бе си.

Засега оба­че аз ня­мам ни на­й-­ма­лък по­вод да съ­зер­ца­вам соб­с­т­ве­но­то си мис­ле­не от ня­как­ва дру­га глед­на точка. Та на­ли с по­мощ­та на мис­ле­не­то съ­зер­ца­вам це­лия ос­та­нал свят. Защо за мо­ето мис­ле­не да пра­вя из­к­лю­че­ние от това?

Следователно аз счи­там за дос­та­тъч­но оправдано, ако при мо­ето съ­зер­ца­ние на све­та из­хож­дам от мисленето. Когато от­к­рил лоста, Архимед смятал, че с не­го­ва по­мощ би бил в със­то­яние да пов­диг­не вселената, сти­га да на­ме­ри точка, на ко­ято да оп­ре своя инструмент. Той се нуж­да­ел от нещо, ко­ето да се кре­пи не от друго, а от са­мо­то се­бе си. В мис­ле­не­то ние има­ме един принцип, кой­то съ­щес­т­ву­ва от са­мо се­бе си. Нека от­тук се опи­та­ме да раз­бе­рем света. Мисленето мо­жем да схва­нем чрез са­мо­то него. Пита се са­мо да­ли чрез не­го ще мо­жем да раз­бе­рем и още не­що друго.

Дотук аз го­во­рих за мисленето, без да взе­мам под вни­ма­ние не­го­вия но­си­тел - чо­веш­ко­то съзнание. Повечето съв­ре­мен­ни фи­ло­со­фи ще ми възразят: пре­ди да има мислене, тряб­ва да има съзнание. Затова тряб­ва­ло да се из­хож­да от съзнанието, а не от мисленето. Без съз­на­ние ня­ма­ло мислене. На то­ва съм длъ­жен да отвърна: ако ис­кам да си изяс­ня как­ва връз­ка съ­щес­т­ву­ва меж­ду мис­ле­не и съзнание, аз тряб­ва да размишля-
вам. По та­къв на­чин аз пред­пос­та­вям мисленето. Тогава оба­че мо­же да ми се отговори: ко­га­то фи­ло­со­фът ис­ка да раз­бе­ре съзнанието, той си слу­жи с мис­ле­не­то и в то­зи сми­съл го предпоставя; но в обик­но­ве­ния ход на жи­во­та мис­ле­не­то въз­ник­ва вът­ре в рам­ки­те на съз­на­ни­ето и сле­до­ва­тел­но пред­пос­та­вя съзнанието. Ако то­зи от­го­вор се да­де­ше на тво­ре­ца на света, кой­то ис­ка да съз­да­де мисленето, то­га­ва той не­съм­не­но би бил уместен. Мисленето ес­тес­т­ве­но не мо­же да се появи, без пре­ди то­ва да се съз­да­де съзнанието. Но фи­ло­со­фа го за­ни­ма­ва не сът­во­ря­ва­не­то на света, а не­го­во­то разбиране. Затова имен­но той тряб­ва да тър­си из­ход­ни­те точ­ки не за сътворяването, а за раз­би­ра­не­то на света. Твърде стран­но ми се струва, ко­га­то фи­ло­со­фът би­ва упрекван, че на пър­во мяс­то се ин­те­ре­су­вал за пра­вил­нос­т­та на сво­ите принципи, а не нап­ра­во за обектите, ко­ито ис­ка да разбере. Творецът на све­та на­й-­нап­ред е тряб­ва­ло да знае как да на­ме­ри но­си­тел на мисленето, до­ка­то фи­ло­со­фът тряб­ва да по­тър­си си­гур­на основа, от ко­ято мо­же да раз­бе­ре наличното. Каква ни е пол­за­та да из­хож­да­ме от съз­на­ни­ето и да го под­ла­га­ме на мис­лов­но съзерцание, ако пре­ди то­ва не зна­ем ни­що от­нос­но въз­мож­нос­т­та чрез мис­лов­но съ­зер­ца­ние да по­лу­чим све­де­ние за нещата?

Първоначално мис­ле­не­то тряб­ва да го раз­г­леж­да­ме съв­сем неутрално, без връз­ка с ня­ка­къв мис­лещ су­бект или ня­ка­къв мис­лим обект. Защото в су­бек­та и обек­та ние ве­че има­ме понятия, съз­да­де­ни чрез мисленето. Не под­ле­жи на отричане, че пре­ди да мо­же да се раз­бе­ре не­що друго, тряб­ва да бъ­де раз­б­ра­но мисленето. Който го отрича, той из­пу­ща от внимание, че ка­то човек, не пред­с­тав­ля­ва начална, а край­на брън­ка на сътворението. Ето за­що за обяс­ня­ва­не на све­та чрез по­ня­тия мо­же да се из­хож­да не от пър­ви­те във вре­ме­то еле­мен­ти на битието, а от онова, ко­ето ни е да­де­но ка­то най-близко, ка­то най-интимно. Не мо­жем с един скок да се пре­не­сем в на­ча­ло­то на све­та и от­там да на­че­нем на­ше­то съзерцание, а тряб­ва да из­хо­дим от нас­то­ящия мо­мент и да ви­дим да­ли от по­-къс­но­то мо­жем да се вър­нем към по-ранното. Докато ге­оло­ги­ята го­во­ре­ше за из­мис­ле­ни революции, за да обяс­ни съв­ре­мен­но­то със­то­яние на Земята, тя вър­ве­ше пип­неш­ком в тъмнината. Едва след ка­то се зае да из­с­лед­ва как­ви про­це­си все още се ра­зиг­ра­ват на Земята и от тях нап­ра­ви зак­лю­че­ние за миналото, тя стъ­пи на здра­ва почва. Докато фи­ло­со­фи­ята при­ема все­въз­мож­ни принципи, ка­то атом, движение, мате- рия, воля, неосъзнато, тя ще ви­си във въздуха. фи­ло­со­фът мо­же да пос­тиг­не цел­та си са­мо ако пог­лед­не на аб­со­лют­но пос­лед­но­то ка­то на свое първо. А то­ва аб­со­лют­но последно, до ко­ето е до­ве­ло све­тов­но­то раз- витие, е мисленето.

Има хора, ко­ито казват: ние все пак не мо­жем да ус­та­но­вим със си­гур­ност да­ли на­ше­то мислене, са­мо по се­бе си, е пра­вил­но или не. Следова
телно из­ход­на­та точ­ка във все­ки слу­чай ос­та­ва съмнителна. Такова изяв­ле­ние е точ­но тол­ко­ва разумно, кол­ко­то ако про­явим съм­не­ние да­ли ед­но дър­во са­мо по се­бе си е пра­вил­но или не. Мисленето е факт; а да се го­во­ри за пра­вил­нос­т­та или пог­реш­нос­т­та на един факт, е безсмислено. Съмнения мо­га да имам на­й-м­но­го в това, да­ли мис­ле­не­то се из­пол­з­ва правилно, как­то мо­га да се съм­ня­вам да­ли да­де­но дър­во пред­ла­га под­хо­дящ дър­вен ма­те­ри­ал за нап­ра­ва­та на оп­ре­де­ле­но сечиво. Задачата на та­зи кни­га ще бъ­де имен­но да по­ка­же до­кол­ко при­ла­га­не­то на мис­ле­не­то по от­но­ше­ние на све­та е пра­вил­но или погрешно. Понятно ми е, ко­га­то ня­кой таи съмнения, че чрез мис­ле­не­то мо­же да се ус­та­но­ви не­що за света; не­по­нят­но ми е оба­че как ня­кой мо­же да се съм­ня­ва в пра­вил­нос­т­та на мис­ле­не­то са­мо по се­бе си.

Добавка към но­во­то из­да­ние (1918 г.). В пред­ход­но­то из­ло­же­ние важ­на­та раз­ли­ка меж­ду мис­ле­не­то и всич­ки дру­ги дейнос­ти на ду­ша­та бе по­со­че­на ка­то факт, след­ващ от ед­но на­ис­ти­на неп­ре­ду­бе­де­но наблюде- ние. Който не се стре­ми към то­ва неп­ре­ду­бе­де­но наблюдение, той ще бъ­де из­ку­ша­ван да от­п­ра­ви сре­щу из­ло­же­но­то въз­ра­же­ния ка­то след- ното: на­ли ко­га­то мис­ля за ед­на роза, с то­ва съ­що та­ка се из­ра­зя­ва са­мо ед­но от­но­ше­ние на моя „Аз" към розата, как­то ко­га­то чув­с­т­вам кра­со­та­та на розата. При мис­ле­не­то меж­ду „Аза" и обек­та съ­щес­т­ву­ва точ­но та­ко­ва отношение, как­то нап­ри­мер при чув­с­т­ва­не­то или възприемането. Правещият та­ко­ва въз­ра­же­ние не взе­ма под внимание, че „Азът" са­мо при уп­раж­ня­ва­не на мис­ле­не­то се отъж­дес­т­вя­ва до всич­ки раз­к­ло­не­ния на дейнос­т­та ка­то ед­но съ­щес­т­во с деятеля. При ни­коя дру­га ду­шев­на дейност то­ва не е на­пъл­но така. Когато се из­пит­ва нап­ри­мер наслада, ед­но по­-тън­ко наб­лю­де­ние си­гур­но мо­же да раз­ли­чи до­кол­ко „Азът" се отъж­дес­т­вя­ва с ня­ка­къв деятел, и до­кол­ко у не­го е на­ли­це пасивност, та­ка че за не­го нас­ла­да­та прос­то настъпва. Аналогично е по­ло­же­ни­ето и при дру­ги­те ду­шев­ни дейности. Не би тряб­ва­ло оба­че да се до­пус­ка смес­ва­не меж­ду това, „да имаш мис­лов­ни образи" и да из­г­раж­даш мис­ли пос­ред­с­т­вом мисленето. В ду­ша­та об­ра­зи мо­гат да се по­явя­ват ка­то на сън, ка­то смът­ни приумици. Това не е ни­как­во мислене. Впрочем се­га ня­кой би мо­гъл да каже: щом мис­ле­не­то се схва­ща така, в не­го е за­ло­же­но же­ла­ене­то и то­га­ва има­ме ра­бо­та не са­мо с мисленето, но и с же­ла­ене­то да се мисли. Но то­ва са­мо би да­ло пра­во да се каже: ис­тин­с­ко­то мис­ле­не ви­на­ги тряб­ва да бъ­де желано. Това оба­че ня­ма ни­що об­що с ха­рак­те­рис­ти­ка­та на мисленето, да­ва­на в на­ше­то изложение. Макар същ­нос­т­та на мис­ле­не­то не­съм­не­но да изис­к­ва то да ста­ва по желание, важ­но­то е, че по же­ла­ние не ста­ва нищо, ко­ето - из­вър­ш­вай­ки се - да не се явя­ва пред „Аза" из­ця­ло ка­то не­го­ва соб­с­т­ве­на и за са­мия не­го обоз­ри­ма дейност. Дори е ред­но да се каже, че по­ра­ди из­тък­ва­на­та тук същ­-

Едно лице, ко­ето ав­то­рът на та­зи кни­га ви­со­ко це­ни ка­то мислител, от­п­ра­ви упрека, че за мис­ле­не­то не мо­же­ло да се го­во­ри така, как­то се пос­тъп­ва тук, по­не­же онова, ко­ето ни се струвало, че наб­лю­да­ва­ме ка­то дей­но мислене, би­ло чис­та привидност. В дейс­т­ви­тел­ност ние сме наб­лю­да­ва­ли са­мо ре­зул­та­ти­те от ед­на не­съз­на­тел­на дейност, ле­жа­ща в ос­но­ва­та на мисленето. И тък­мо за­що­то та­зи не­съз­на­тел­на дейност не би­ла наблюдавана, въз­ник­ва­ла илюзията, че наб­лю­да­ва­но­то мис­ле­не съ­щес­т­ву­ва­ло чрез се­бе си, точ­но как­то при бър­зо пос­ле­до­ва­тел­но за­пал­ва­не на елек­т­ри­чес­ки круш­ки ни се струва, че виж­да­ме движение. Този уп­рек съ­що се дъл­жи един­с­т­ве­но на не­то­чен пог­лед вър­ху по­ло­же­ни­ето на нещата. Който го отправя, не взе­ма предвид, че са­ми­ят „Аз" е този, кой­то - на­ми­рай­ки се вът­ре в мис­ле­не­то - наб­лю­да­ва сво­ята дейност. Би тряб­ва­ло „Азът" да се на­ми­ра из­вън мисленето, за да се под­да­де на илю­зия ка­то та­зи при бър­зо­то пос­ле­до­ва­тел­но за­пал­ва­не на елек­т­ри­чес­ки крушки. По-скоро би мог­ло да се каже: пра­ве­щи­ят та­ко­ва срав­не­ние не­имо­вер­но се са­мо­заб­луж­да­ва по­доб­но на онзи, кой­то за да­де­на дви­же­ща се свет­ли­на ре­че да каже, че на вся­ко място, къ­де­то се появява, тя от­но­во се па­ли от не­из­вес­т­на ръка. Не, кой­то тър­си да ви­ди в мис­ле­не­то не­що дру­го ос­вен про­из­ве­де­но­то ка­то обоз­ри­ма дейност в са­мия „Аз", той по­-нап­ред тряб­ва да си зат­во­ри очи­те за простото, дос­тъп­но за наб­лю­де­ние по­ло­же­ние на нещата, та пос­ле да мо­же да по­ло­жи в ос­но­ва­та на мис­ле­не­то ня­как­ва хи­по­те­тич­на дейност. А кой­то не си зат­ва­ря очите, тряб­ва да прозре, че всичко, ко­ето той по ня­ка­къв на­чин „мис­лов­но при- бавя" към мисленето, во­ди из­вън същ­нос­т­та на мисленето. Непредубе- деното наб­лю­де­ние показва, че към същ­нос­т­та на мис­ле­не­то не мо­же да се при­чис­ля­ва нищо, ко­ето не се от­к­ри­ва в са­мо­то мислене. Напусне ли сфе­ра­та на мисленето, не мо­же да се стиг­не до нищо, ко­ето по­раж­да мисленето.