Книга с ъ д ъ р ж а н и е стр. Рудолф Щайнер и не­го­ва­та Философия на сво­бо­да­та



страница5/16
Дата04.01.2018
Размер2.74 Mb.
#41371
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16

IV. СВЕТЪТ КАТО ВЪЗПРИЯТИЕ


Чрез мис­ле­не­то въз­ник­ват по­ня­тия и идеи. С ду­ми не мо­же да се из­ка­же що е понятие. Думите мо­гат са­мо да на­со­чат вни­ма­ни­ето на чо­ве­ка вър­ху това, че той има понятия. Когато ня­кой ви­ди дърво, не­го­во­то мис­ле­не ре­аги­ра на наб­лю­де­ни­ето - към обек­та се при­ба­вя ед­но идей­но про­ти­во­по­лож­но съ­от­ветс­т­вие и той раз­г­леж­да обек­та и идей­но­то про­ти­во­по­лож­но съ­от­ветс­т­вие ка­то при­над­ле­жа­щи ед­но към друго. Щом обек­тът из­чез­не от не­го­во­то полезрение, у не­го ос­та­ва са­мо идей­но­то му про­ти­-
во­по­лож­но съответствие. Това е по­ня­ти­ето за обекта. Колкото по­ве­че се раз­ши­ря­ва опи­тът ни, тол­ко­ва по­-го­лям ста­ва бро­ят на на­ши­те понятия. Но по­ня­ти­ята съв­сем не съ­щес­т­ву­ват уединено. Те се обе­ди­ня­ват в ед­но за­ко­но­мер­но цяло. Така нап­ри­мер по­ня­ти­ето „организъм" се при­съ­еди­ня­ва към други: „за­ко­но­мер­но развитие, растеж". Други по­ня­тия пък, об­ра­зу­ва­ни за от­дел­ни неща, се сли­ват в едно. Всички понятия, ко­ито си със­та­вям за лъвовете, се сли­ват в об­що­то по­ня­тие „лъв". По та­къв на­чин от­дел­ни­те по­ня­тия се свър­з­ват в зат­во­ре­на по­ня­тий­на система, в ко­ято вся­ко от тях си има свое са­мос­то­ятел­но място. Качествено иде­ите не се раз­ли­ча­ват от понятията. Те са са­мо по-съдържателни, по­-на­си­те­ни и по­-­обем­ни понятия. На то­ва мяс­то об­ръ­щам спе­ци­ал­но вни­ма­ние да не се забравя, че ка­то моя из­ход­на точ­ка аз по­со­чих мисленето, а не по­ня­ти­ята и идеите, ко­ито въз­ник­ват ед­ва чрез мисленето. Те пред­пос­та­вят мисленето. Ето за­що онова, ко­ето съм ка­зал от­нос­но по­чи­ва­ща­та вър­ху се­бе си, от ни­що не­оп­ре­де­ля­на при­ро­да на мисленето, не мо­же прос­то да се пре­на­ся вър­ху понятията. (Тук из­рич­но го отбелязвам, тъй ка­то по то­ва се раз­ли­ча­вам от Хегел. Той при­ема по­ня­ти­ето за пър­вич­но и първоначално.)

Понятието не мо­же да бъ­де по­лу­че­но от наблюдението. Това ли­чи от са­мо­то обстоятелство, че под­рас­т­ва­щи­ят чо­век бав­но и пос­те­пен­но си със­та­вя по­ня­ти­ята за за­оби­ка­ля­щи­те го обекти. Понятията би­ват при­ба­вя­ни към наблюденията.

Един мно­го че­тен съв­ре­ме­нен фи­ло­соф /Хърбърт Спенсър/ опис­ва ду­хов­ния процес, кой­то из­вър­ш­ва­ме спря­мо наблюдението, по след­ния начин:

„Ако ня­кой сеп­тем­в­рийс­ки ден, раз­хож­дай­ки се по полето, до­ло­вим на ня­кол­ко крач­ки пред се­бе си шум и на стра­на­та на канавката, от­към ко­ято той яв­но идва, ви­дим тре­ва­та да се движи, ние ве­ро­ят­но ще се от­п­ра­вим към мястото, за да раз­бе­рем как­во е при­чи­ни­ло шу­ма и движе- нието. С приб­ли­жа­ва­не­то ни от ка­нав­ка­та из­ли­та яре­би­ца и с то­ва на­ше­то лю­бо­питс­т­во е задоволено: има­ме онова, ко­ето на­ри­ча­ме обяс­не­ние на явленията. Това обяснение, забележете, се свеж­да до следното: тъй ка­то без­б­рой пъ­ти в жи­во­та си сме установявали, че сму­ще­ни­ето на по­коя на мал­ки те­ла съ­пътс­т­ва дви­же­ни­ето на дру­ги на­ми­ра­щи се меж­ду тях тела, и по­не­же сме обоб­ща­ва­ли връз­ки­те меж­ду та­ки­ва сму­ще­ния и та­ки­ва движения, ние счи­та­ме то­ва час­т­но сму­ще­ние за обяснено, щом открием, че то е при­мер имен­но за та­зи връзка." Погледнати по-точно, не­ща­та се пред­с­та­вят да­леч по-иначе, от­кол­ко­то са опи­са­ни тук. Когато до­ло­вя ня­ка­къв шум, аз на­й-­нап­ред тър­ся по­ня­ти­ето за то­ва наблюде- ние. Едва то­ва по­ня­тие ме из­веж­да от­въд шума. Който не про­дъл­жа­ва да размисля, той прос­то чу­ва шу­ма и с то­ва се задоволява. Но чрез моя раз­


ми­съл на мен ми е ясно, че един шум тряб­ва да се схва­ща ка­то след- ствие. Следователно ед­ва ко­га­то свър­жа по­ня­ти­ето след­с­т­вие с въз­п­ри­яти­ето шум, аз имам по­вод да из­ля­за от от­дел­но­то наб­лю­де­ние и да по­тър­ся причината. Понятието след­с­т­вие съ­буж­да по­ня­ти­ето при­чи­на и то­га­ва аз тър­ся при­чи­ня­ва­щия обект, кой­то от­к­ри­вам в ли­це­то на яре- бицата. Тези по­ня­тия -при­чи­на и след­с­т­вие - аз оба­че ни­ко­га не мо­га да при­до­бия са­мо чрез наблюдение, вър­ху кол­ко­то и слу­чая да се прос­ти­ра то. Наблюдението про­во­ки­ра мис­ле­не­то и ед­ва то ми со­чи пътя, по кой­то да при­съ­еди­ня ед­но пре­жи­вя­ва­не към друго.

Ако от ед­на „стро­го обек­тив­на наука" се изис­к­ва да чер­пи сво­ето съ­дър­жа­ние са­мо от наблюдението, то­га­ва съ­щев­ре­мен­но тряб­ва да се изис­к­ва тя да се от­ка­же от вся­как­во мислене. Защото по сво­ята при­ро­да мис­ле­не­то из­ли­за из­вън рам­ки­те на наблюдаваното.

Сега е умес­т­но да пре­ми­нем от мис­ле­не­то към мис­ле­що­то същество. Защото чрез не­го мис­ле­не­то се свър­з­ва с наблюдението. Човешкото съз­на­ние е сцената, на ко­ято по­ня­ти­ето и наб­лю­де­ни­ето се сре­щат и би­ват вза­им­но свързвани. По то­зи на­чин ве­че е ха­рак­те­ри­зи­ра­но и въп­рос­но­то (човешко) съзнание. То е пос­ред­ни­кът меж­ду мис­ле­не и наблюдение. Доколкото чо­ве­кът наб­лю­да­ва ня­ка­къв обект, до­тол­ко­ва той се явя­ва спря­мо не­го ка­то даден; до­кол­ко­то чо­ве­кът мисли, той се явя­ва спря­мо са­мия се­бе си ка­то действащ. Той раз­г­леж­да пред­ме­та ка­то обект, а се­бе си - ка­то мис­ле­щия субект. Понеже на­соч­ва сво­ето мис­ле­не вър­ху на- блюдението, той има съз­на­ние за обектите; по­не­же на­соч­ва сво­ето мис­ле­не вър­ху се­бе си, той има съз­на­ние за са­мия се­бе си, или себесъзна- ние. Човешкото съз­на­ние по не­об­хо­ди­мост тряб­ва да бъ­де и себесъзна- ние, по­не­же е мис­ле­що съзнание. Защото, ко­га­то мис­ле­не­то на­соч­ва по- г­лед вър­ху соб­с­т­ве­на­та си дейност, то ви­зи­ра ка­то обект сво­ята пър­вич­на същност, сле­до­ва­тел­но ви­зи­ра своя су­бект ка­то обект.

Не би­ва оба­че да се из­пу­ща от внимание, че са­мо с по­мощ­та на мис­ле­не­то ние мо­жем да се оп­ре­де­ля­ме ка­то су­бект и да се про­ти­во­пос­та­вя­ме на обектите. Затова и мис­ле­не­то ни­ко­га не би­ва да се схва­ща ка­то чис­то су­бек­тив­на дейност. Мисленето е от­въд су­бек­та и обекта. То об­ра­зу­ва те­зи две по­ня­тия точ­но как­то всич­ки останали. Следователно, ко­га­то ние ка­то мис­лещ су­бект свър­з­ва­ме по­ня­ти­ето с да­ден обект, ние не би­ва да схва­ща­ме та­зи връз­ка ка­то не­що чис­то субективно. Не су­бек­тът е този, кой­то съз­да­ва връзката, а мисленето. Субектът мис­ли не затуй, за­що­то е субект, ами счи­та се­бе си за субект, за­що­то е в със­то­яние да ми- сли. Ето за­що дейността, уп­раж­ня­ва­на от чо­ве­ка ка­то мис­ле­що същест- во, не е чис­то субективна, а такава, ко­ято не е ни­то субективна, ни­то обективна, то­ест тя над­х­вър­ля рам­ки­те на те­зи две понятия. Аз не би­ва ни­ко­га да казвам, че мо­ят ин­ди­ви­ду­ален су­бект мисли; по­-с­ко­ро той са­-


ми­ят жи­вее бла­го­да­ре­ние на мисленето. Следователно мис­ле­не­то е елемент, кой­то ме из­веж­да над мо­ето се­бе и ме свър­з­ва с обектите. Но той съ­щев­ре­мен­но ме от­де­ля от тях, про­ти­во­пос­та­вяй­ки ме ка­то су­бект спря­мо тях.

На та­зи ос­но­ва по­чи­ва двойс­т­ве­на­та при­ро­да на човека: той мис­ли и по та­къв на­чин свър­з­ва се­бе си и ос­та­на­лия свят; но пос­ред­с­т­вом мис­ле­не­то той съ­щев­ре­мен­но тряб­ва да се оп­ре­де­ли ка­то про­ти­вос­то­ящ на не­ща­та индивид.

По-нататък след­ва да запитаме: как дос­ти­га в съз­на­ни­ето дру­ги­ят еле- мент, кой­то до­се­га оз­на­ча­вах­ме прос­то ка­то обект на наб­лю­де­ни­ето и кой­то в съз­на­ни­ето се сре­ща с мисленето?

За да от­го­во­рим на то­зи въпрос, тряб­ва да отс­т­ра­ним от по­ле­то на на­ше­то наб­лю­де­ние всич­ко прив­не­се­но там от мисленето. Защото в съ­от­вет­ния мо­мент съ­дър­жа­ни­ето на на­ше­то съз­на­ние ви­на­ги е про­ник­на­то по на­й-­раз­но­об­ра­зен на­чин от понятия.

Нека си представим, че ед­но съ­щес­т­во с на­пъл­но раз­вит чо­веш­ки ин­те­лект въз­ник­ва от ни­що­то и зас­та­ва пред света. Онова, ко­ето би забеля- зало, пре­ди да при­ве­де мис­ле­не­то в действие, е чис­то­то съ­дър­жа­ние на наблюдението. На то­ва съ­щес­т­во све­тът би под­не­съл са­мо без­раз­бор­но струп­ва­не от обек­ти на усещането, цветове, звукове, налягане, топлина, вкус и мирис, как­то и чув­с­т­ва на удо­вол­с­т­вие и неудоволствие. Това струп­ва­не пред­с­тав­ля­ва съ­дър­жа­ни­ето на чистото, без­мис­лов­но наблю- дение. На не­го му про­ти­вос­тои мисленето, го­то­во да раз­гър­не сво­ята дейност, сти­га да се на­ме­ри из­ход­на точка. Опитът показва, че тя бър­зо се намира. Мисленето е в със­то­яние да про­кар­ва ниш­ки от един еле­мент на наб­лю­де­ни­ето към друг. С те­зи еле­мен­ти то свър­з­ва оп­ре­де­ле­ни по­ня­тия и та­ка ги пос­та­вя в ня­как­во отношение. По-горе ве­че ви­дях­ме как един до­ло­вен от нас шум се свър­з­ва с ня­как­во дру­го наблюдение, и по ка­къв на­чин ние ока­чес­т­вя­ва­ме ед­но­то ка­то след­с­т­вие от другото.

Ако пък си припомним, че мис­лов­на­та дейност ни на­й-­мал­ко не би­ва да се схва­ща ка­то субективна, ние ня­ма да бъ­дем из­ку­ша­ва­ни да смятаме, че та­ки­ва връзки, съз­да­ва­ни от мисленето, имат са­мо су­бек­тив­на валид- ност.

Сега цел­та ще бъ­де по мис­ло­вен път да се ус­та­но­ви отношението, ко­ето го­ре­по­со­че­но­то не­пос­ред­с­т­ве­но да­де­но съ­дър­жа­ние на наб­лю­де­ни­ето има към на­шия съз­на­те­лен субект.

Поради ко­ле­ба­ни­ята в ези­ко­ва­та прак­ти­ка на мен ми се стру­ва умес­т­но да се до­го­во­ря с моя чи­та­тел от­нос­но упот­ре­ба­та на ед­на дума, ко­ято се на­ла­га да из­пол­з­вам по-нататък. Непосредствените обек­ти на усещане- то, ко­ито спо­ме­нах по-горе, до­кол­ко­то съз­на­тел­ни­ят су­бект се за­поз­на­ва с тях чрез наблюдение, ще на­ри­чам възприятия. Следователно с то­ва


име ще оз­на­ча­вам не про­це­са на наблюдението, а обек­та на то­ва наблюдение.

Не из­би­рам тер­ми­на усещане, по­не­же във фи­зи­оло­ги­ята той има оп­ре­де­ле­но значение, ко­ето е по­-тяс­но от то­ва на мо­ето по­ня­тие за възприя- тие. Едно чув­с­т­во в са­мия се­бе си бих мо­гъл да оз­на­ча ка­то възприятие, но не и ка­то усе­ща­не във фи­зи­оло­гич­ния смисъл. С чув­с­т­во­то си съ­що се за­поз­на­вам чрез това, че за мен то ста­ва възприятие. А начинът, по кой­то чрез наб­лю­де­ние се за­поз­на­ва­ме с на­ше­то мислене, е такъв, че при пър­ва­та му по­ява за на­ше­то съз­на­ние не­го съ­що мо­жем да на­ре­чем възприятие.

Наивният чо­век смя­та сво­ите въз­п­ри­ятия във вида, в кой­то те не­пос­ред­с­т­ве­но му се явяват, за неща, чи­ето съ­щес­т­ву­ва­не е на­пъл­но не­за­ви­си­мо от него. Когато гле­да ед­но дърво, той на­й-­нап­ред счита, че във формата, ко­ято вижда, с раз­лич­но оц­ве­те­ни­те си час­ти и т. н. то стои на мястото, на­къ­де­то е от­п­ра­вен пог­ле­дът му. Когато съ­щи­ят чо­век сут­рин виж­да слън­це­то да се по­явя­ва ка­то диск на хо­ри­зон­та и прос­ле­дя­ва хо­да на то­зи диск, той е на мнение, че всич­ко то­ва (са­мо по се­бе си) съ­щес­т­ву­ва и про­ти­ча по начина, по кой­то го наблюдава. Към то­ва убеж­де­ние той се при­дър­жа дотогава, до­ка­то се на­тък­не на дру­ги възприятия, ко­ито про­ти­во­ре­чат на предходните. Детето, ко­ето още не е при­до­би­ло опит за разстоянията, по­ся­га към лу­на­та и поп­ра­вя това, ко­ето на пръв пог­лед е смя­та­ло за действително, ед­ва тогава, ко­га­то ня­кое дру­го въз­п­ри­ятие се ока­же в про­ти­во­ре­чие с първото. Всяко раз­ши­ря­ва­не на кръ­га на мо­ите въз­п­ри­ятия ме при­нуж­да­ва да ко­ри­ги­рам своя об­раз за света. Това се про­явя­ва как­то във все­кид­нев­ния живот, та­ка и в ду­хов­но­то раз­ви­тие на човечеството. Образът, кой­то древ­ни­те са има­ли за от­но­ше­ни­ето на Земята към Слънцето и дру­ги­те не­бес­ни тела, е тряб­ва­ло да бъ­де за­ме­нен от Коперник с друг, по­не­же не се е съг­ла­су­вал с възприятия, ко­ито по­-п­ре­ди не са би­ли известни. Когато д-р Франц опе­ри­рал един сляп по рождение, па­ци­ен­тът заявил, че чрез въз­п­ри­яти­ята на сво­ето осе­за­ние пре­ди опе­ра­ци­ята си е бил съз­дал съв­сем друг об­раз за го­ле­ми­на­та на предметите. Осезателните си въз­п­ри­ятия той е тряб­ва­ло да ко­ри­ги­ра чрез сво­ите зри­тел­ни възприятия.

На как­во се дъл­жи това, че ние неп­ре­къс­на­то би­ва­ме при­нуж­да­ва­ни да вна­ся­ме поп­рав­ки към сво­ите наблюдения?

Едно прос­то раз­съж­де­ние да­ва от­го­вор на то­зи въпрос. Когато стоя в края на ед­на алея, дър­ве­та­та в другия, от­да­ле­че­ния край ми из­г­леж­дат по­-мал­ки и по-нагъсто, от­кол­ко­то там, къ­де­то съм застанал. Променя ли мястото, от ко­ето из­вър­ш­вам наб­лю­де­ни­ето си, об­ра­зът на мо­ите въз­п­ри­ятия ста­ва друг. Следователно във вида, в кой­то ми се представя, той за­ви­си от ня­как­во обстоятелство, свър­за­но не с обекта, а из­хож­да­що от
мен, възприемащия. За ед­на алея е на­пъл­но без­раз­лич­но къ­де стоя, но образът, кой­то по­лу­ча­вам за нея, за­ви­си зна­чи­тел­но от това. За Слънце- то и пла­нет­на­та сис­те­ма съ­що та­ка е безразлично, че хо­ра­та ги съ­зер­ца­ват имен­но от Земята. Но въз­п­ри­ятий­ни­ят образ, пре­дос­та­вящ се на хората, се оп­ре­де­ля от то­ва тях­но местонахождение. Тази за­ви­си­мост на въз­п­ри­ятийния об­раз от мяс­то­то на на­ши­те наб­лю­де­ния се про­зи­ра най-лесно. По-трудно е положението, ко­га­то се за­поз­на­ва­ме със за­ви­си­мос­т­та на све­та на на­ши­те въз­п­ри­ятия от те­лес­но­то и ду­хов­но­то ни устрой- ство, фи­зи­кът ни показва, че в пространството, в ко­ето чу­ва­ме звук, са на­ли­це треп­те­ния на въз­ду­ха и че тялото, в ко­ето тър­сим из­точ­ни­ка на звука, съ­що при­те­жа­ва треп­те­ли­ви дви­же­ния на свои части. Това дви­же­ние въз­п­ри­ема­ме ка­то звук, са­мо ако има­ме нор­мал­но ус­т­ро­ено ухо. Без та­ко­ва ухо це­ли­ят свят би ос­та­нал за нас веч­но ням. фи­зи­оло­ги­ята ни учи, че има хора, ко­ито не въз­п­ри­емат ни­що от за­оби­ка­ля­ща­та ни ве­ли­ко­леп­на пищ­ност от багри. Образът на тех­ни­те въз­п­ри­ятия съ­дър­жа са­мо от­те­нъ­ци на свет­ло и тъмно. Други пък не въз­п­ри­емат са­мо ня­кой от­де­лен цвят, при­мер­но червения. Техният об­раз за све­та е ли­шен от то­зи цве­тен ню­анс и за­то­ва той дейс­т­ви­тел­но се раз­ли­ча­ва от то­зи на обик­но­ве­ния човек. Зависимостта на об­ра­за на мо­ите въз­п­ри­ятия от мяс­то­то на мо­ето наб­лю­де­ние бих ис­кал да на­зо­ва математическа, а за­ви­си­мос­т­та от мо­ето ус­т­ройс­т­во - качествена. Първата оп­ре­де­ля раз­мер­ни­те от­но­ше­ния и вза­им­на­та от­да­ле­че­ност на мо­ите възприятия, а вто­ра­та - тях­но­то качество. Качественото определение, че виж­дам ед­на чер­ве­на по­вър­х­ност - червена, за­ви­си от ус­т­ройс­т­во­то на мо­ето око.

Следователно об­ра­зи­те на мо­ите въз­п­ри­ятия са пре­ди всич­ко субектив- ни. Разбирането за су­бек­тив­ния ха­рак­тер на на­ши­те въз­п­ри­ятия лес­но мо­же да по­ро­ди съм­не­ние да­ли в ос­но­ва­та им изоб­що ле­жи не­що обе- ктивно. Когато знаем, че ед­но въз­п­ри­ятие - нап­ри­мер то­ва на чер­ве­ния цвят или на оп­ре­де­лен тон - не е въз­мож­но без оп­ре­де­ле­но ус­т­ройс­т­во на на­шия организъм, мо­же да се стиг­не до убеждението, че то­ва въз­п­ри­ятие - не­за­ви­си­мо от су­бек­тив­ния ни ор­га­ни­зъм - не е не­що в наличност, че без ак­та на възприемането, чий­то обект представлява, ня­ма фор­ма на съществуване. Този въз­г­лед на­ме­ри кла­си­чес­ки зас­тъп­ник в ли­це­то на Джордж Бъркли, кой­то из­ра­зи мнението, че от мига, в кой­то осъз­нал зна­че­ни­ето на су­бек­та за възприятието, чо­ве­кът по­ве­че не мо­жел да вяр­ва в ня­ка­къв свят, съ­щес­т­ву­ващ без съз­на­тел­ния Дух. Той казва: „Някои ис­ти­ни са тол­ко­ва по­нят­ни и та­ка явни, че тряб­ва са­мо да си от­во­риш очите, за да ги видиш. За та­ка­ва счи­там важ­на­та постановка, че ця­ло­то мно­жес­т­во на не­бе­то и всич­ко спа­да­що към Земята, с ед­на дума, - всич­ки тела, със­тав­ля­ва­щи ог­ром­но­то мироздание, ня­мат са­мос­то­ятел­но съ­щес­т­ву­ва­не из­вън Духа, че би­ти­ето им се със­тои в тях­но­то въз­п­ри­ема­не


или опознаване, че до­ка­то не бъ­дат дейс­т­ви­тел­но въз­п­ри­ема­ни от мен или не съ­щес­т­ву­ват би­ло в мо­ето съзнание, би­ло в съз­на­ни­ето на ня­ка­къв друг сът­во­рен Дух, те сле­до­ва­тел­но или изоб­що не съществуват, или пък съ­щес­т­ву­ват в съз­на­ни­ето на един ве­чен Дух." Ако се аб­с­т­ра­хи­ра­ме от мо­мен­та възприемане, спо­ред то­зи възглед, от въз­п­ри­яти­ето не ос­та­ва ни­що друго. Няма цвят, ако не бъ­де виждан, ня­ма тон, ако не бъ­де чуван. Подобно на цве­та и тона, из­вън ак­та на въз­п­ри­ема­не­то не съ­щес­т­ву­ват измерение, фор­ма и движение. Ние ни­къ­де не сме виж­да­ли из­ме­ре­ние или фор­ма самостоятелно, а ви­на­ги в съ­че­та­ние с цвят или дру­ги без­с­пор­но не­за­ви­си­ми от на­ша­та су­бек­тив­ност свойства. Щом пос­лед­ни­те из­чез­нат вед­но с на­ше­то възприятие, то­ва тряб­ва да е ва­лид­но и за първите, ко­ито са свър­за­ни с тях.

На възражението, че ма­кар фигурата, цветът, то­нът и т. н. да ня­мат дру­го съ­щес­т­ву­ва­не ос­вен то­ва в рам­ки­те на ак­та на възприемането, все пак тряб­ва да има неща, ко­ито без съз­на­ни­ето са на­ли­це и с ко­ито са сход­ни осъз­на­ти­те об­ра­зи на възприятието, опи­са­ни­ят въз­г­лед от­в­ръ­ща с думи- те, че един цвят мо­жел са­мо да на­по­до­бя­ва един цвят, ед­на фи­гу­ра - са­мо да на­по­до­бя­ва ед­на фигура. Нашите въз­п­ри­ятия мо­гат да бъ­дат сход­ни са­мо с на­ши­те възприятия, но не и с ня­как­ви дру­ги неща. Онова, ко­ето на­ри­ча­ме обект, съ­що не е ни­що дру­го ос­вен гру­па от възприятия, свър­за­ни по оп­ре­де­лен начин. Отнема ли на ед­на ма­са формата, измере- нията, цве­та и т. н., нак­рат­ко всичко, ко­ето е са­мо мое възприятие, то­га­ва от нея не ос­та­ва­ло нищо. Последователно проследен, то­зи въз­г­лед во­ди до твърдението: Обектите на мо­ите въз­п­ри­ятия съ­щес­т­ву­ват са­мо чрез мен, и то са­мо доколкото, и до­ка­то ги възприемам; те из­чез­ват с въз­п­ри­ема­не­то и без не­го гу­бят смисъл. Извън мо­ите въз­п­ри­ятия оба­че не са ми из­вес­т­ни и не мо­гат да ми бъ­дат из­вес­т­ни ни­как­ви обекти.

Срещу то­ва твър­де­ние ня­ма как­во да се възрази, до­кол­ко­то аз са­мо на­й-­об­що взе­мам пред­вид обстоятелството, че ус­т­ройс­т­во­то на моя су­бект учас­т­ва в оп­ре­де­ля­не­то на възприятието. Но зна­чи­тел­но по­-­ина­че би­ха се пос­та­ви­ли нещата, ако бях­ме в със­то­яние да по­со­чим коя е фун­к­ци­ята на на­ше­то въз­п­ри­ема­не при въз­ник­ва­не­то на ед­но възприятие. Тога- ва щях­ме да зна­ем как­во ста­ва с въз­п­ри­яти­ето по вре­ме на въз­п­ри­ема­не­то и бих­ме мог­ли съ­що да оп­ре­де­лим как­во тряб­ва да пред­с­тав­ля­ва то, пре­ди още да бъ­де възприето.

С то­ва на­ше­то раз­съж­де­ние се пре­на­ся от обек­та на въз­п­ри­яти­ето вър­ху не­го­вия субект. Аз въз­п­ри­емам не са­мо дру­ги неща, но и се­бе си. Възприятието на са­мия се­бе си съ­дър­жа на пър­во мяс­то това, че аз съм трай­но­то в срав­не­ние с неп­ре­къс­на­то ид­ва­щи­те и оти­ва­щи си въз­п­ри­ятий­ни образи. Възприятието на Аза мо­же да се по­яви в мо­ето съз­на­ние винаги, до­ка­то имам дру­ги възприятия. Когато съм вглъ­бен във въз­п­ри­-


яти­ето на да­ден обект, пър­во­на­чал­но имам съз­на­ние са­мо за него. После към не­го мо­же да се при­ба­ви въз­п­ри­яти­ето на мо­ето себе. Тогава аз ве­че осъз­на­вам не са­мо обекта, но и мо­ята личност, ко­ято про­ти­вос­тои на обек­та и го наблюдава. Аз не са­мо виж­дам ед­но дърво, но и зная, че аз съм онзи, кой­то го вижда. Освен то­ва разбирам, че до­ка­то наб­лю­да­вам дървото, у мен про­ти­ча ня­ка­къв процес. Когато дър­во­то из­чез­не от моя кръгозор, за съз­на­ни­ето ми ос­та­ва сле­да от то­зи процес: един об­раз на дървото. По вре­ме на наб­лю­де­ни­ето ми то­зи об­раз се е свър­зал с мо­ето себе. Моето се­бе се е обогатило; не­го­во­то съ­дър­жа­ние е въз­п­ри­ело един нов еле­мент в се­бе си. Този еле­мент на­ри­чам моя пред­с­та­ва за дървото. Аз ни­ко­га ня­ма­ше да съм в със­то­яние да го­во­ря за представи, ако не ги из­жи­вя­вах във въз­п­ри­яти­ето на мо­ето себе. Възприятията щя­ха да ид­ват и да си отиват; аз щях да ги ос­та­вям да отминават. Само по­ра­ди това, че въз­п­ри­емам мо­ето се­бе и забелязвам, че с вся­ко въз­п­ри­ятие се про­ме­ня и не­го­во­то съдържание, аз се виж­дам при­ну­ден да свър­жа наб­лю­де­ни­ето на обек­та с про­мя­на­та на соб­с­т­ве­но­то ми със­то­яние и да го­во­ря за моя представа.

При мо­ето се­бе аз въз­п­ри­емам пред­с­та­ва­та в съ­щия смисъл, как­то цвета, то­на и т. н. при дру­ги обекти. Сега мо­га съ­що да нап­ра­вя и разликата, че те­зи дру­ги обекти, ко­ито зас­та­ват пред мен, на­ри­чам вън­шен свят, до­ка­то съ­дър­жа­ни­ето на мо­ето са­мо­въз­п­ри­ятие оз­на­ча­вам ка­то вът­ре­шен свят. Неправилното схва­ща­не на от­но­ше­ни­ето меж­ду пред­с­та­ва и обект пре­диз­вик­ва­ше на­й-­го­ле­ми­те не­до­ра­зу­ме­ния в по­-но­ва­та философия. Възприятието за про­мя­на у нас, преобразованието, ко­ето из­пит­ва мо­ето себе, би­ва­ше из­т­лас­к­ва­но на пре­ден план, а обектът, при­чи­ня­ващ то­ва преобразование, из­ця­ло се из­пус­ка­ше от погледа. Заявяваше се, че ние въз­п­ри­ема­ме не обектите, а са­мо на­ши­те представи. Аз не тряб­ва да зная ни­що за ма­са­та са­ма по се­бе си, ко­ято е обект на мо­ето наблю- дение, а са­мо за промяната, из­вър­ш­ва­ща се в мен, до­ка­то въз­п­ри­емам масата. Това гле­ди­ще не би­ва да се смес­ва със спо­ме­на­тия въз­г­лед на Бъркли. Бъркли ут­вър­ж­да­ва су­бек­тив­на­та при­ро­да на мо­ето въз­п­ри­ятий­но съдържание, но не казва, че аз мо­га да зная един­с­т­ве­но за мо­ите представи. Той ог­ра­ни­ча­ва зна­ни­ето ми вър­ху мо­ите представи, за­що­то е на мнение, че из­вън пред­с­та­вя­не­то ня­ма обекти. В сми­съ­ла на Бъркли смя­та­но­то от мен за ма­са ве­че го няма, щом пог­ле­дът ми прес­та­не да бъ­де на­со­чен към нея. Затова спо­ред Бъркли мо­ите въз­п­ри­ятия въз­ник­ват не­пос­ред­с­т­ве­но от си­ла­та на Бога. Аз виж­дам ед­на маса, по­не­же Бог пре­диз­вик­ва то­ва въз­п­ри­ятие у мен. Оттук Бъркли не поз­на­ва дру­ги ре­ал­ни съ­щес­т­ва ос­вен Бог и чо­веш­ки­те духове. Това, ко­ето ние на­ри­ча­ме свят, съ­щес­т­ву­ва са­мо в рам­ки­те на духовете. Онова, ко­ето на­ив­ни­ят чо­век на­ри­ча вън­шен свят, фи­зи­чес­ка природа, спо­ред Бъркли не същест-


вува. На то­зи въз­г­лед про­ти­вос­тои гос­под­с­т­ва­щи­ят по­нас­то­ящем въз­г­лед на Кант, кой­то ог­ра­ни­ча­ва поз­на­ни­ето ни за све­та вър­ху на­ши­те пред­с­та­ви не затуй, за­що­то е убеден, че из­вън те­зи пред­с­та­ви не мо­же да има неща, а за­що­то ни смя­та за та­ка устроени, че мо­жем да уз­на­ва­ме са­мо за про­ме­ни­те на соб­с­т­ве­но­то ни себе, а не за не­ща­та са­ми по се­бе си, при­чи­ня­ва­щи те­зи промени. От обстоятелството, че поз­на­вам са­мо мо­ите представи, той не заключава, че ня­ма не­за­ви­си­мо от те­зи пре­д-с­та­ви съществуване, а единствено, че су­бек­тът не мо­же пря­ко да въз­п­ри­ема в се­бе си ед­но та­ко­ва съществуване, че ня­ма друг на­чин ос­вен с „пос­ред­ни­чес­т­во­то на су­бек­тив­ни­те си мис­ли да си го въобразява, съчи- нява, мисли, опознава, а на­вяр­но и да не мо­же да го опознава" (О. Либ- ман, Към ана­ли­за на действителността, стр.28). Този въз­г­лед смята, че из­ра­зя­ва не­що бе­зус­лов­но сигурно, нещо, ко­ето без вся­как­ви до­ка­за­тел­с­т­ва нап­ра­во се разбира. „Първата фун­да­мен­тал­на теза, ко­ято фи­ло­со­фът тряб­ва яс­но да осъзнае, се със­тои в разбирането, че на­ше­то зна­ние пър­во­на­чал­но не се прос­ти­ра вър­ху ни­що дру­го ос­вен вър­ху пред­с­та­ви­те ни. Нашите пред­с­та­ви са единственото, ко­ето не­пос­ред­с­т­ве­но узнава- ме, не­пос­ред­с­т­ве­но изживяваме; и тък­мо за­що­то ги уз­на­ва­ме непосред- ствено, да­же на­й-­дъл­бо­ко­то съм­не­ние не ус­пя­ва да ни от­не­ме зна­ни­ето за тях. В про­ти­во­вес на то­ва знанието, из­ли­за­що из­вън рам­ки­те на пред­с­та­ви­те ни (тук нав­ся­къ­де из­пол­з­вам то­зи тер­мин в на­й-­ши­рок смисъл, та­ка че в не­го се включ­ва всич­ко ста­ва­що в психиката), не е за­щи­те­но от съмнение. Ето за­що в на­ча­ло­то на фи­ло­соф­с­ко­то раз­миш­ле­ние из­рич­но тряб­ва да се при­ема ка­то под­ле­жа­що на съм­не­ние вся­ко знание, из­ли­за­що из­вън рам­ки­те на представите." Така Фолкелт за­поч­ва кни­га­та си за „Квантовата те­ория на познанието". Онова обаче, ко­ето той пред­с­та­вя тъй ся­каш е не­пос­ред­с­т­ве­на и са­мо­раз­би­ра­ща се истина, в дейс­т­ви­тел­ност пред­с­тав­ля­ва плод на мис­лов­на операция, про­ти­ча­ща по след­ния начин: Наивният чо­век смята, че във вида, в кой­то ги възприема, обек­ти­те съ­щес­т­ву­ват и из­вън не­го­во­то съзнание. Но физиката, фи­зи­оло­ги­ята и пси­хо­ло­ги­ята из­г­леж­да оба­че да учат, че пред­пос­тав­ка за въз­п­ри­яти­ята ни е на­ше­то ор­га­нич­но устройство, та­ка че сле­до­ва­тел­но ние не мо­жем да зна­ем ни­що по­ве­че от онова, ко­ето на­ше­то ор­га­нич­но ус­т­ройс­т­во ни пре­да­ва за нещата. Следователно на­ши­те въз­п­ри­ятия са пре­об­ра­зо­ва­ния на ор­га­нич­но­то ни устройство, а не не­ща са­ми за се­бе си. Скицираният тук ход на ми­съл­та дейс­т­ви­тел­но е ха­рак­те­ри­зи­ран от Едуард фон Хартман ка­то такъв, кой­то тряб­ва да до­ве­де до убеж­де­ние в тезата, че пря­ко зна­ние ние мо­жем да има­ме са­мо за на­ши­те пред­с­та­ви (срв. кни­га­та му „Основни проб­ле­ми на те­ори­ята на познанието", стр. 16-40). Тъй ка­то из­вън на­шия ор­га­ни­зъм от­к­ри­ва­ме треп­те­ния на те­ла­та и въздуха, ко­ито ни се пред­с­та­вят ка­то звук, би­ва заключавано, че на­ри-­
ча­но­то от нас звук не е ни­що дру­го ос­вен су­бек­тив­на ре­ак­ция на на­шия ор­га­ни­зъм на съ­от­вет­ни­те дви­же­ния във външ­ния свят. По съ­щия на­чин се смята, че цве­тът и топ­ли­на­та би­ли пре­об­ра­зо­ва­ния на на­шия органи- зъм. При то­ва се из­ра­зя­ва мнение, че у нас те­зи два ви­да въз­п­ри­ятия се пре­диз­вик­ват под въз­дейс­т­вие на про­це­си във външ­ния свят, ко­ито са на­пъл­но раз­лич­ни от онова, ко­ето из­жи­вя­ва­ме ка­то топ­ли­на и светлина. Когато та­ки­ва про­це­си драз­нят кож­ни­те нер­ви на тя­ло­то ми, аз имам су­бек­тив­но­то въз­п­ри­ятие за топлина, а ко­га­то по­пад­нат на зри­тел­ния нерв, въз­п­ри­емам свет­ли­на и цвят. Следователно светлина, цвят и топ­ли­на пред­с­тав­ля­ват онова, с ко­ето се­тив­ни­те ми нер­ви от­в­ръ­щат на дра- з­не­ни­ето отвън. Осезанието съ­що ми пред­с­та­вя не обек­ти­те от външ­ния свят, а са­мо мои соб­с­т­ве­ни състояния. В ду­ха на мо­дер­на­та фи­зи­ка би мог­ло нап­ри­мер да се мисли, че те­ла­та се със­то­ят от без­к­рай­но мал­ки час­ти­ци - молекулите, и че те­зи мо­ле­ку­ли не са доп­ре­ни не­пос­ред­с­т­ве­но ед­на о друга, а имат из­вес­т­ни раз­с­то­яния по­меж­ду си. Следователно меж­ду тях има праз­но пространство. През раз­с­то­яни­ята те си вза­имо­дейс­т­ват пос­ред­с­т­вом при­тег­ля­щи и от­б­лъс­к­ва­щи сили. Когато доб­ли­жа ръ­ка­та си до ед­но тяло, мо­ле­ку­ли­те на ръ­ка­та ми изоб­що не до­кос­ват мо­ле­ку­ли­те на тя­ло­то - меж­ду тя­ло­то и ръ­ка­та ос­та­ва из­вес­т­но раз- стояние, а онова, ко­ето усе­щам ка­то съп­ро­тив­ле­ние на тялото, не е ни­що дру­го ос­вен въз­дейс­т­ви­ето на от­б­лъс­к­ва­ща­та сила, ко­ято не­го­ви­те мо­ле­ку­ли уп­раж­ня­ват вър­ху ръ­ка­та ми. Аз прос­то съм из­вън тя­ло­то и въз­п­ри­емам са­мо не­го­во­то въз­дейс­т­вие вър­ху ор­га­низ­ма ми.

Тези раз­съж­де­ния се до­пъл­ват от те­ори­ята за та­ка на­ре­че­ни­те спе­ци­фич­ни се­тив­ни енергии, съз­да­де­на от Й. Мюлер (1801 - 1858). Тя се със­тои в това, че вся­ко се­ти­во при­те­жа­ва свойс­т­во­то да ре­аги­ра на всич­ки външ­ни драз­не­ния са­мо по един оп­ре­де­лен начин. Упражни ли се вър­ху зри­тел­ния нерв ня­как­во въздействие, въз­ник­ва свет­лин­но възприятие, все ед­но да­ли драз­не­ни­ето е при­чи­не­но от това, ко­ето на­ри­ча­ме светли- на, или пък вър­ху нер­ва въз­дейс­т­ва би­ло ме­ха­ни­чен натиск, би­ло елек­т­ри­чес­ки ток. От дру­га страна, ед­ни и съ­щи външ­ни драз­не­ния пре­диз­вик­ват в раз­лич­ни­те се­ти­ва раз­лич­ни възприятия. Оттук ся­каш следва, че на­ши­те се­ти­ва мо­гат да пре­да­ват са­мо онова, ко­ето ста­ва в са­ми­те тях, но ни­що от външ­ния свят. Те оп­ре­де­лят въз­п­ри­яти­ята спо­ред сво­ето естество.

фи­зи­оло­ги­ята показва, че за пря­ко зна­ние не мо­же да се го­во­ри и по от­но­ше­ние на онова, ко­ето обек­ти­те по­раж­дат в на­ши­те се­тив­ни органи. Проследявайки про­це­си­те в соб­с­т­ве­но­то ни тяло, фи­зи­оло­гът установя- ва, че още в се­тив­ни­те ор­га­ни въз­дейс­т­ви­ята на външ­но­то дви­же­ние се пре­офор­мят по на­й-­раз­но­об­ра­зен начин. Това на­й-­яс­но виж­да­ме при
око­то и ухото. Те са мно­го слож­ни органи, ко­ито зна­чи­тел­но про­ме­нят външ­но­то дразнение, пре­ди да го до­ве­дат до съ­от­вет­ния нерв. После от пе­ри­фер­ния край на нер­ва про­ме­не­но­то драз­не­ние би­ва от­веж­да­но до мозъка. Тук пък те­пър­ва тряб­ва да се въз­бу­дят цен­т­рал­ни­те органи. От то­ва се заключава, че външ­ни­ят про­цес е пре­тър­пял ре­ди­ца трансформа- ции, пре­ди да стиг­не до съзнанието. Извършващото се в мо­зъ­ка е свър­за­но с външ­ния про­цес чрез тол­ко­ва мно­го меж­дин­ни процеси, че за сход­с­т­во с не­го ве­че не мо­же да се мисли. Онова, ко­ето мо­зъ­кът в край­на смет­ка пре­да­ва на душата, не са ни­то външ­ни процеси, ни­то про­це­си в се­тив­ни­те органи, а са­мо про­це­си вът­ре в мозъка. Но и тях ду­ша­та все още не ги въз­п­ри­ема непосредствено. Онова, ко­ето нак­рая по­лу­ча­ва­ме в съзнанието, съв­сем не са мо­зъч­ни процеси, а усещания. Моето усе­ща­не за чер­ве­но ня­ма ни­как­во сход­с­т­во с процеса, про­ти­чащ в мозъка, ко­га­то усе­щам червеното. В ду­ша­та то от­но­во се явя­ва ка­то въздействие, при­чи­не­но са­мо от мо­зъч­ния процес. Затова Хартман (Основни проб­ле­ми на те­ори­ята на познанието, стр. 37) казва: „Следователно въз­п­ри­ема­но­то от су­бек­та ви­на­ги пред­с­тав­ля­ва са­мо пре­об­ра­зо­ва­ния на соб­с­т­ве­ни­те му пси­хи­чес­ки със­то­яния и ни­що друго." Но ко­га­то по­лу­ча усещанията, те да­леч още не са гру­пи­ра­ни в онова, ко­ето въз­п­ри­емам ка­то неща. Нали чрез мо­зъ­ка мо­гат да ми бъ­дат пре­да­де­ни са­мо от­дел­ни усещания. Усе- щанията за твър­дост и ме­кост ми би­ват пре­да­ва­ни чрез осезанието, а усе­ща­ни­ята за цвят и свет­ли­на - чрез зрението. Те оба­че се сре­щат съ­че­та­ни в един и същ обект. Следователно то­ва съ­че­та­ние тряб­ва да бъ­де осъ­щес­т­ве­но ед­ва от са­ма­та душа. Ще рече, че ду­ша­та сгло­бя­ва в те­ла от­дел­ни­те усещания, опос­ред­с­т­ву­ва­ни от мозъка. От не­го по­от­дел­но по­лу­ча­вам по съв­сем раз­лич­ни пъ­ти­ща зрителни, осе­за­тел­ни и слу­хо­ви усещания, ко­ито ду­ша­та впос­лед­с­т­вие сгло­бя­ва в пред­с­та­ва­та за тром- пет. Тази край­на брън­ка (пред­с­та­ва­та за тромпета) от един про­цес е на­й-­пър­ва­та да­де­ност за мо­ето съзнание. В нея не мо­же да се на­ме­ри ни­що от онова, ко­ето е из­вън мен и пър­во­на­чал­но е въз­дейс­т­ва­ло вър­ху мо­ите сетива. Външният обект на­пъл­но се е за­гу­бил по пъ­тя към мо­зъ­ка и чрез не­го към душата.

В ис­то­ри­ята на чо­веш­кия ду­хо­вен жи­вот труд­но ще се на­ме­ри вто­ра мис­лов­на конструкция, ко­ято да е със­та­ве­на с тол­ко­ва находчивост, но ко­ято при по­-точ­на про­вер­ка все пак да се раз­па­да в нищо. Нека пог­лед­нем по­-­от­б­ли­зо как се из­г­раж­да тя. Първо се из­хож­да от това, ко­ето е да­де­ност за на­ив­но­то съз­на­ние - въз­п­ри­ема­но­то нещо. После се посочва, че всичко, ко­ето се от­к­ри­ва в то­ва нещо, за нас не би съществувало, ако ня­мах­ме сетива. Няма ли око, ня­ма цвят. Значи цве­та все още го ня­ма в това, ко­ето въз­дейс­т­ва вър­ху окото. Той въз­ник­ва ед­ва чрез вза­имо­дейс­т­ви­ето на око­то с обекта. Следователно обек­тът е безцветен. Но цве­тът


лип­с­ва съ­що и в окото; за­що­то тук е на­ли­це хи­ми­чес­ки или фи­зи­чес­ки процес, кой­то пър­во чрез нер­ва би­ва от­веж­дан в мозъка, къ­де­то по­раж­да друг процес. Той все още не е цветът. Едва чрез мо­зъч­ния про­цес цве­тът би­ва пре­диз­вик­ван в душата. Но и то­га­ва той още не пос­тъп­ва в съз­на­ни­ето ми - пре­ди то­ва ду­ша­та го пре­на­ся на­вън в ед­но тяло. От не­го аз нак­рая смятам, че въз­п­ри­емам цвета. Направихме пъл­но кръ­го­во дви­же­ние и до­бих­ме съз­на­ни­ето за ед­но цвет­но тяло. Това е първото. Оттук на­та­тък за­поч­ва мис­лов­на­та операция. Ако ня­мах очи, за мен тя­ло­то ще­ше да бъ­де безцветно. Следователно аз не мо­га да пре­не­са цве­та в тяло- то. Тръгвам да тър­ся цвета. Търся го в око­то - напразно; в нер­ва - на- празно, в мо­зъ­ка - съ­що напразно, в ду­ша­та - тук дейс­т­ви­тел­но го нами- рам, ала не свър­за­но с тялото. Цветното тя­ло на­ми­рам ед­ва там, от­къ­де­то съм тръгнал. Кръгът е затворен. В онова, ко­ето спо­ред на­ив­ния чо­век съ­щес­т­ву­ва вън в пространството, аз смятам, че съм от­к­рил про­дукт на мо­ята душа.

Ако се спре дотук, всич­ко из­г­леж­да на­пъл­но наред. Но въп­ро­сът тряб­ва още вед­нъж да се под­х­ва­не от са­мо­то начало. Нали до­се­га се за­ни­ма­вах с външ­но­то въз­п­ри­ятие - нещо, за ко­ето по-рано, ка­то на­ивен човек, съм имал съв­сем пог­реш­но виждане. Смятал съм, че във вида, в кой­то го възприемам, то съ­щес­т­ву­ва обективно. Сега забелязвам, че с по­ява­та на мо­ите пред­с­та­ви то изчезва, че то пред­с­тав­ля­ва са­мо ед­но пре­об­ра­зо­ва­ние на ду­шев­ни­те ми състояния. Имам ли то­га­ва изоб­що пра­во в мо­ите раз­съж­де­ния да из­хож­дам от възприятието? Мога ли да твърдя, че то въз­дейс­т­ва вър­ху мо­ята душа? Отсега на­та­тък са­ма­та маса, за ко­ято по­-ра­но съм вярвал, че въз­дейс­т­ва вър­ху мен и че съз­да­ва у мен пред­с­та­ва за се­бе си, ще тряб­ва да тре­ти­рам ка­то представа. Но то­га­ва е ло­гич­но мо­ите се­тив­ни ор­га­ни и про­це­си­те в тях съ­що да бъ­дат са­мо субективни. Нямам пра­во да го­во­ря за ис­тин­с­ко­то око, а са­мо за пред­с­та­ва­та ми за око. Същото се от­на­ся за нер­в­на­та про­во­ди­мост и мо­зъч­ния процес, как­то и за про­це­са в са­ма­та душа, чрез кой­то от ха­оса на мно­го­об­раз­ни­те усе­ща­ния тряб­ва да се пос­т­ро­яват неща. Ако при­ема пър­во­то мис­лов­но кръ­го­во дви­же­ние за вяр­но и пре­ми­на още вед­нъж със­тав­ки­те на моя акт на познанието, той ще се ока­же тъ­кан от представи, ко­ито оба­че ка­то та­ки­ва не мо­гат да въз­дейс­т­ват ед­на на друга. Не мо­га да кажа, че пред­с­та­ва­та ми за обек­та въз­дейс­т­ва на пред­с­та­ва­та ми за око­то и че от то­ва вза­имо­дейс­т­вие про­из­ти­ча пред­с­та­ва­та за цвета. Но то­ва не ми е и нужно. Защото опи­са­ни­ят ход на ми­съл­та про­явя­ва пъл­на­та си не­въз­мож­ност вед­на­га щом ми ста­не ясно, че мо­ите се­тив­ни ор­га­ни и тех­ни­те дейности, мо­ите нер­в­ни и ду­шев­ни про­це­си съ­що мо­гат да ми бъ­дат да­де­ни са­мо чрез възприятието. Вярно е, че за мен ня­ма въз­п­ри­ятие без съ­от­вет­ния се­ти­вен орган. Но съ­що та­ка ня­ма се­ти­вен ор­ган без възприя


тие. От мо­ето въз­п­ри­ятие за ма­са мо­га да пре­ми­на към окото, ко­ето я вижда, към кож­ни­те нерви, ко­ито я опипват; но как­во ста­ва в тях от­но­во мо­га да уз­ная са­мо от възприятието. И то­га­ва ско­ро забелязвам, че в процеса, про­ти­чащ в окото, ня­ма сле­да от сход­с­т­во с онова, ко­ето въз­п­ри­емам ка­то цвят. Цветовото си въз­п­ри­ятие не мо­га да уни­що­жа с това, че по­каз­вам про­це­са в окото, кой­то про­ти­ча в не­го по вре­ме на въз- приятието. В нер­в­ни­те и мо­зъч­ни­те про­це­си съ­що не от­к­ри­вам цвета; аз са­мо свър­з­вам но­ви въз­п­ри­ятия в рам­ки­те на ор­га­низ­ма ми с първото, ко­ето на­ив­ни­ят чо­век пре­на­ся из­вън своя организъм. Аз са­мо пре­ми­на­вам от ед­но въз­п­ри­ятие към друго.

Освен то­ва в ця­ло­то зак­лю­че­ние се съ­дър­жа ед­на пукнатина. Аз съм в със­то­яние да прос­ле­дя про­це­си­те в моя ор­га­ни­зъм до то­зи в мо­зъ­ка ми, ма­кар мо­ите пред­по­ло­же­ния да ста­ват все по-хипотетични, кол­ко­то по­ве­че се приб­ли­жа­вам до цен­т­рал­ни­те про­це­си в мозъка. Пътят на външ­но­то наб­лю­де­ние спи­ра с про­це­са в моя мозък, и то с оня процес, кой­то щях да възприемам, ако мо­жех да тре­ти­рам мо­зъ­ка с по­мощ­та на физи- чески, хи­ми­чес­ки и дру­ги сред­с­т­ва и методи. Пътят на вът­реш­но­то наб­лю­де­ние за­поч­ва с усе­ща­не­то и сти­га до пос­т­ро­ява­не­то на не­ща­та с ма­те­ри­ала на усещанията. При пре­хо­да от мо­зъч­ния про­цес към усе­ща­не­то пъ­тят на наб­лю­де­ни­ето е прекъснат.

Изложеният на­чин на мислене, кой­то в от­ли­чие от гле­ди­ще­то на на­ив­но­то съзнание, на­ри­ча­но от не­го на­ивен реализъм, оз­на­ча­ва се­бе си ка­то кри­ти­чес­ки идеализъм, до­пус­ка грешката, че ед­но­то въз­п­ри­ятие ока­чес­т­вя­ва ка­то представа, дру­го­то оба­че при­ема в съ­щия смисъл, как­то пос­тъп­ва уж оп­ро­вер­га­ва­ни­ят от не­го на­ивен реализъм. Той ис­ка да докаже, че въз­п­ри­яти­ята имат ха­рак­тер на представи, ка­то по на­ивен на­чин при­ема въз­п­ри­яти­ята от соб­с­т­ве­ния ор­га­ни­зъм за обек­тив­но ва­лид­ни факти, и на всич­ко­то от­го­ре не забелязва, че смес­ва две об­лас­ти на наблюде- нието, меж­ду ко­ито не мо­же да на­ме­ри връзка.

Критическият иде­алист мо­же да оп­ро­вер­гае на­ив­ния реализъм, са­мо ако той са­ми­ят по на­ив­но­-ре­алис­ти­чен на­чин при­еме соб­с­т­ве­ния ор­га­ни­зъм за обек­тив­но съществуващ. В момента, в кой­то осъз­нае пъл­на­та ед­но­род­ност на въз­п­ри­яти­ята от соб­с­т­ве­ния организъм, с при­ема­ни­те от на­ив­ния ре­али­зъм за обек­тив­но съ­щес­т­ву­ва­щи възприятия, той ве­че не мо­же да из­пол­з­ва пър­ви­те ка­то си­гур­на опора. Би тряб­ва­ло и су­бек­тив­но­то си ус­т­ройс­т­во да раз­г­леж­да прос­то ка­то ком­п­лекс от представи. Но то­га­ва из­чез­ва въз­мож­нос­т­та съ­дър­жа­ни­ето на въз­п­ри­ема­ния свят да се смя­та за по­ро­де­но от ду­хов­но­то устройство. Би тряб­ва­ло да се приеме, че пред­с­та­ва­та „цвят" е са­мо пре­об­ра­зо­ва­ние на пред­с­та­ва­та „око". Така на­ре­че­ни­ят кри­ти­чес­ки иде­али­зъм не мо­же да бъ­де доказан, без да за­им­с­т­ва не­що от на­ив­ния реализъм. Последният би­ва оп­ро­вер­ган са­мо с


това, че се до­пус­ка соб­с­т­ве­ни­те му пред­пос­тав­ки без про­вер­ка да бъ­дат ва­лид­ни в дру­га област.

Безспорният из­вод от то­ва е, че чрез из­с­лед­ва­ния в об­лас­т­та на въз­п­ри­яти­ята кри­ти­чес­ки­ят иде­али­зъм не мо­же да бъ­де доказан, а от­тук и въз­п­ри­яти­ето не мо­же да бъ­де ли­ше­но от обек­тив­ния си характер.

Но още по­-мал­ко тряб­ва да се при­ема ка­то раз­би­ра­ща се от са­мо се­бе си и не­изис­к­ва­ща до­ка­за­тел­с­т­во те­за­та “Възприеманият свят е моя пред- става." Основното си съ­чи­не­ние „Светът ка­то во­ля и представа" Шопен- хауер за­поч­ва с думите: „Светът е моя пред­с­та­ва - то­ва е истина, ва­лид­на по от­но­ше­ние на вся­ко жи­во и поз­на­ва­що същество, въп­ре­ки че един­с­т­ве­но чо­ве­кът мо­же да я вне­се в реф­лек­ти­ра­но­то аб­с­т­рак­т­но съз- нание; а сто­ри ли го наистина, у не­го се е по­яви­ла фи­ло­соф­с­ка разсъд- ливост. Тогава ще му бъ­де яс­но и безспорно, че той не поз­на­ва ни­как­во Слънце и ни­как­ва Земя, а при всич­ки слу­чаи са­мо ед­но око, ко­ето виж­да Слънце, ед­на ръка, ко­ято чув­с­т­ва земята; че светът, кой­то го заобикаля, съ­щес­т­ву­ва са­мо ка­то представа, т. е. из­ця­ло са­мо по от­но­ше­ние на не­що дру­го - представящото, ко­ето е са­ми­ят той. Ако ня­коя ис­ти­на мо­же да се из­ка­же априори, то то­ва е тази, по­не­же тя из­ра­зя­ва оная фор­ма на це­лия въз­мо­жен и мис­лим опит, ко­ято е по­-­об­ща от всич­ки други, от времето, прос­т­ран­с­т­во­то и причинността; за­що­то всич­ки те ве­че пред­пос­та­вят имен­но нея..." Цялата та­зи те­за рух­ва по­ра­ди при­ве­де­но­то ве­че от мен обстоятелство, че око­то и ръ­ка­та са в не по­-мал­ка сте­пен въз- приятия, от­кол­ко­то Слънцето и Земята. В ду­ха на Шопенхауер и в съ­от­ветс­т­вие с не­го­вия на­чин на из­ра­зя­ва­не би мог­ло да му се про­ти­во­пос­та­ви следното: Моето око, ко­ето виж­да Слънцето, и мо­ята ръка, ко­ято чув­с­т­ва земята, са мои пред­с­та­ви точ­но как­то са­мо­то Слънце и са­ма­та земя. Пределно яс­но е обаче, че и по то­зи на­чин аз от­но­во обез­сил­вам тезата. Защото всъщ­ност пред­с­та­ви за Слънце и Земя ка­то свои пре­об­ра­зо­ва­ния би­ха мог­ли да имат са­мо мо­ето дейс­т­ви­тел­но око и мо­ята дейс­т­ви­тел­на ръка, а не мо­ите пред­с­та­ви за око и ръка. Но кри­ти­чес­ки­ят иде­али­зъм смее да го­во­ри са­мо за последните.

Критическият иде­али­зъм е на­пъл­но неп­ри­го­ден за съз­да­ва­не на въз­г­лед от­нос­но връз­ка­та меж­ду въз­п­ри­ятие и представа. Той не мо­же да из­вър­ши за­гат­на­то­то на стр. 63 и сл. раз­г­ра­ни­ча­ва­не меж­ду това, как­во ста­ва с въз­п­ри­яти­ето по вре­ме на въз­п­ри­ема­не­то и как­во тряб­ва да пред­с­тав­ля­ва то, пре­ди да бъ­де възприето. Следователно към та­зи цел тряб­ва да се тръг­не по друг път.




Каталог: wp-content -> Rudolf%20Steiner -> BG%20DOCS
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 29. 9 до 28. 10. 1917 г
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Берлин от 20 23. 1914 г превод от руски: петранка георгиева нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от ръкопис
BG%20DOCS -> Книга с ъ д ъ р ж а н и е стр. Увод. Задачата на Духовната наука
BG%20DOCS -> Лекция, изнесена в Цюрих на Октомври 1918 Превод от немски: Димитър Димчев Октомври 1918, Цюрих
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 4 до 31. 12. 1916 и в Базел на 21. 12 1916 г
BG%20DOCS -> И з ж и в я в а н и я в свръхсетивния свят т р и т е п ъ т я н а д у ш а т а к ъ м Х р и с т о с 14 лекции
BG%20DOCS -> Стопанство
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах от 4 до 31. 12. 1916 и в Базел на 21. 12 1916 г
BG%20DOCS -> Лекции изнесени в Дорнах и Берн между 25 януари и 23 март 1924
BG%20DOCS -> Окултна история


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница