Книга с ъ д ъ р ж а н и е стр. Рудолф Щайнер и не­го­ва­та Философия на сво­бо­да­та

V. ПОЗНАВАНЕТО НА СВЕТА

Едно е пра­вил­ност на кри­ти­чес­кия идеализъм, дру­го е убе­ди­тел­на­та си­ла на не­го­ви­те доказателства. Въпросът за пра­вил­нос­т­та ще се изяс­ни по­-къс­но в хо­да на на­ше­то изложение. Но убе­ди­тел­нос­т­та на не­го­ви­те до­ка­за­тел­с­т­ва е рав­на на нула. Когато се строи къ­ща и при из­ди­га­не на пър­вия етаж се сру­ти основата, то­га­ва с нея рух­ва и пър­ви­ят етаж. На- ивният ре­али­зъм и кри­ти­чес­ки­ят иде­али­зъм се от­на­сят ка­то ос­но­ва­та и пър­ви­ят етаж.

Който зас­тъп­ва възгледа, че це­ли­ят въз­п­ри­еман свят е са­мо свят на представите, и то ка­то въз­дейс­т­вие на не­поз­на­ти­те за мен не­ща вър­ху мо­ята душа, за не­го съ­щин­с­ки­ят въп­рос на поз­на­ни­ето се свеж­да ес­тес­т­ве­но не до съ­щес­т­ву­ва­щи­те са­мо в ду­ша­та представи, а до нещата, ко­ито се на­ми­рат от­въд на­ше­то съз­на­ние и са не­за­ви­си­ми от нас. Той пи- та: кол­ко от тях мо­жем да опоз­на­ем косвено, след ка­то те не са пря­ко дос­тъп­ни за на­ше­то наблюдение? Застъпващият то­ва ста­но­ви­ще се ин­те­ре­су­ва не за вът­реш­на­та вза­имов­ръз­ка на сво­ите осъз­на­ти възприятия, а за тех­ни­те ве­че не­осъз­на­ва­ни причини, ко­ито имат не­за­ви­се­що от не­го битие, до­ка­то въз­п­ри­яти­ята - по не­го­во мне­ние - изчезват, щом той от­вър­не се­ти­ва­та си от нещата. Според то­ва гле­ди­ще на­ше­то съз­на­ние фун­к­ци­они­ра ка­то огледало, чи­ито об­ра­зи на оп­ре­де­ле­ни пред­ме­ти из­чез­ват в мига, в кой­то от­ра­зя­ва­ща­та му по­вър­х­ност не е обър­на­та към тях. Но кой­то не виж­да са­ми­те неща, а са­мо тех­ни­те ог­ле­дал­ни отраже- ния, той тряб­ва от по­ве­де­ни­ето им чрез зак­лю­че­ния да се ос­ве­до­ми неп­ря­ко за ес­тес­т­во­то на нещата. Такова ста­но­ви­ще за­ема по­-но­во­то есте- ствознание, ко­ето из­пол­з­ва въз­п­ри­яти­ята са­мо ка­то пос­лед­но средство, за да на­ме­ри обяс­не­ние за сто­ящи­те зад тях и са­ми ре­ал­но съ­щес­т­ву­ва­щи про­це­си на материята. Ако философът, ка­то кри­ти­чес­ки иде­алист
изоб­що приз­на­ва ня­как­во битие, не­го­ви­ят стре­меж към поз­на­ние се на­соч­ва чрез кос­ве­но из­пол­з­ва­не на пред­с­та­ви­те един­с­т­ве­но към то­ва битие. Неговият ин­те­рес прес­ка­ча су­бек­тив­ния свят на пред­с­та­ви­те и се ус­т­ре­мя­ва към това, ко­ето по­раж­да представи.

Но кри­ти­чес­ки­ят иде­алист мо­же да стиг­не дотам, че да каже: аз съм зат­во­рен в све­та на мо­ите пред­с­та­ви и не мо­га да из­ля­за от него. Дори да си мисля, че зад мо­ите пред­с­та­ви съ­щес­т­ву­ва нещо, та­зи ми­съл съ­що не е ни­що дру­го ос­вен моя представа. Тогава та­къв иде­алист или ще от­ре­че на­пъл­но не­що­то са­мо за се­бе си, или по­не ще заяви, че за нас, хората, то ня­ма ни­как­во значение, си­реч то не съществува, по­не­же не мо­жем да уз­на­ем ни­що за него.

На кри­ти­чес­кия иде­алист от то­зи род це­ли­ят свят му се стру­ва ка­то сън, спря­мо кой­то все­ки по­рив за поз­на­ние и бил прос­то безсмислен. За не­го мо­же да има са­мо два ви­да хора: предубедени, ко­ито смя­тат соб­с­т­ве­ни­те си фан­та­зии за дейс­т­ви­тел­ни неща, и мъдри, ко­ито про­зи­рат не­дейс­т­ви­тел­нос­т­та на то­зи свят на фантазиите, и ко­ито пос­те­пен­но тряб­ва да за­гу­бят вся­ко же­ла­ние да про­явя­ват ин­те­рес към него. За та­ко­ва гле­ди­ще до­ри соб­с­т­ве­на­та лич­ност мо­же да се пре­вър­не в съновидение. Точ- но как­то сред съ­ну­ва­ни­те от нас об­ра­зи се по­явя­ва на­ши­ят соб­с­т­вен съ­ни­щен образ, та­ка в буд­но­то съз­на­ние пред­с­та­ва­та за соб­с­т­ве­ния Аз се при­ба­вя към пред­с­та­ва­та за външ­ния свят. Сиреч за на­ше­то съз­на­ние е да­ден не на­ши­ят дейс­т­ви­те­лен Аз, а са­мо пред­с­та­ви­те ни за Аза. В та­къв случай, кой­то отрича, че има неща, или по­не че мо­жем да зна­ем не­що за тях, той тряб­ва да от­ре­че и съществуването, рес­пек­тив­но поз­на­ни­ето за соб­с­т­ве­на­та личност. Тогава кри­ти­чес­ки­ят иде­алист сти­га до твърдение- то: „Цялата дейс­т­ви­тел­ност се прев­ръ­ща в един чу­де­сен сън - без живот, кой­то би­ва сънуван, и без дух, кой­то сънува; в един сън, кой­то е в за­ви­си­мост от един сън, сам за се­бе си" срв. Фихте, Предназначението на човека).

Независимо от това, да­ли онзи, кой­то схва­ща не­пос­ред­с­т­ве­ния жи­вот ка­то сън, не пред­по­ла­га ни­що по­ве­че над то­зи сън, или пък от­на­ся сво­ите пред­с­та­ви към дейс­т­ви­тел­ни неща, за не­го са­ми­ят жи­вот тряб­ва да за­гу­би ня­ка­къв на­учен интерес. Но до­ка­то за този, кой­то със съ­ня смя­та дос­тъп­на­та ни все­ле­на за изчерпана, вся­ка на­ука е безсмислица, то за другия, смя­тащ се в пра­во­то си от пред­с­та­ви­те да ва­ди зак­лю­че­ния за нещата, на­ука­та ще се със­тои в из­с­лед­ва­не­то на те­зи „не­ща са­ми за се­бе си". Първият све­тог­лед мо­же да се оз­на­чи с име­то аб­со­лю­тен илюзио- низъм, а вто­ри­ят би­ва на­ри­чан от своя на­й-­пос­ле­до­ва­те­лен зас­тъп­ник Едуард фон Хартман, тран­с­цен­ден­та­лен реализъм* /* Трансцендентално в сми­съ­ла на то­зи све­тог­лед се на­ри­ча ед­но познание, ко­ето е убедено, че за не­ща­та са­ми за се­бе си пря­ко не мо­же да се ка­же нищо, но ко­ето от

Общото на те­зи два въз­г­ле­да с на­ив­ния ре­али­зъм е това, че се опит­ват да на­ме­рят сво­ето място, чрез про­уч­ва­не на възприятията. Но в та­зи об­ласт те ни­къ­де не мо­гат да на­ме­рят здра­ва почва.

Главен въп­рос за при­вър­же­ни­ка на тран­с­цен­ден­тал­ния ре­али­зъм би тряб­ва­ло да бъ­де как Азът от са­мия се­бе си съз­да­ва све­та на предста- вите. За ня­ка­къв да­ден ни свят от представи, кой­то изчезва, щом от­вър­нем се­ти­ва­та си от външ­ния свят, един се­ри­озен стре­меж към поз­на­ние би плам­нал дотолкова, до­кол­ко­то то­зи свят от пред­с­та­ви е сред­с­т­во­то за кос­ве­но из­с­лед­ва­не на све­та на съ­щес­т­ву­ва­щия сам за се­бе си Аз. Ако не­ща­та от на­шия опит бя­ха представи, то­га­ва все­кид­нев­ни­ят ни жи­вот ще­ше да при­ли­ча на сън, а опоз­на­ва­не­то на ис­тин­с­ки­те фак­ти ще­ше да на­пом­ня събуждане. Нашите съ­но­ви­де­ния съ­що ни ин­те­ре­су­ват дотога- ва, до­ка­то сънуваме, т. е. до­ка­то не проз­рем ес­тес­т­во­то им. В мо­мен­та на съ­буж­да­не­то ние ве­че не пи­та­ме за вът­реш­на­та вза­имов­ръз­ка на на­ши­те съновидения, а за физическите, фи­зи­оло­гич­ни­те и пси­хо­ло­ги­чес­ки­те процеси, ко­ито ле­жат в ос­но­ва­та им. Философът, смя­тащ све­та за своя представа, в не по­-го­ля­ма сте­пен мо­же да се ин­те­ре­су­ва за вът­реш­на­та вза­имов­ръз­ка на от­дел­ни­те не­ща в та­зи представа. Ако изоб­що приз­на­ва ня­ка­къв съ­щес­т­ву­ващ Аз, той ня­ма да пи­та в как­ва вза­имов­ръз­ка стои ед­на не­го­ва пред­с­та­ва с друга, а как­во се из­вър­ш­ва в не­за­ви­си­ма­та от не­го душа, до­ка­то съз­на­ни­ето му съ­дър­жа оп­ре­де­лен про­цес на представяне. Ако сънувам, че пия вино, ко­ето пре­диз­вик­ва па­ре­не на гър­ло­то ми, и се съ­бу­дя от прис­тъп на каш­ли­ца (срв. Вайгант, Възник- ване на сънищата, 1893), то в ми­га на съ­буж­да­не­то дейс­т­ви­ето на съ­ня прес­та­ва да ме интересува. Вниманието ми се на­соч­ва един­с­т­ве­но към фи­зи­оло­гич­ни­те и пси­хо­ло­ги­чес­ки­те процеси, чрез ко­ито прис­тъ­път на каш­ли­ца сим­во­лич­но се из­ра­зя­ва в съновидението. По по­до­бен на­чин и философът, щом е стиг­нал до убеждението, че да­де­ни­ят свят има ха­рак­тер на представа, тряб­ва не­за­бав­но да пре­ми­не от то­зи свят към на­ми­ра­ща­та се зад не­го дейс­т­ви­тел­на душа. По-неприятно впро­чем е положе- нието, ко­га­то илю­зи­ониз­мът из­ця­ло от­ри­ча на­ли­чи­ето на Аза сам за се­бе си, зад представите, или на­й-­мал­ко го смя­та за непознаваем. До та­къв въз­г­лед мно­го лес­но мо­же да до­ве­де наблюдението, че в про­ти­во­вес на съ­ну­ва­не­то на­ис­ти­на има буд­но състояние, в ко­ето има­ме въз­мож­ност
да вник­нем в сънищата, и да ги от­не­сем към ре­ал­ни отношения, но че ня­ма­ме състояние, ко­ето да стои в по­доб­но от­но­ше­ние към буд­ния жи­вот на съзнанието. Който из­по­вяд­ва то­зи възглед, на не­го му убяг­ва про- зрението, че има нещо, ко­ето дейс­т­ви­тел­но се от­на­ся към прос­то­то въз­п­ри­ема­не така, как­то уз­на­ва­не­то в буд­но със­то­яние се от­на­ся към съну- ването. Това не­що е мисленето.

На на­ив­ния чо­век не мо­же да му се при­ди­ря за лип­са­та на по­со­че­но­то тук прозрение. Той се от­да­ва на жи­во­та и смя­та не­ща­та за дейс­т­ви­тел­ни във вида, в кой­то опи­тът му ги предлага. Но пър­ва­та стъпка, ко­ято се пра­ви за пре­одо­ля­ва­не на то­ва становище, мо­же да се със­тои един­с­т­ве­но във въпроса: как се от­на­ся мис­ле­не­то към възприятието? Независимо да­ли в да­де­на­та за мен фор­ма въз­п­ри­яти­ето продължава, или не про­дъл­жа­ва да съ­щес­т­ву­ва пре­ди и след въз­ник­ва­не на мо­ята представа, ако аз ис­кам да за­явя не­що за него, то­ва мо­же да ста­не са­мо с по­мощ­та на мисленето. Ако кажа, че све­тът е моя представа, аз съм из­го­во­рил ре­зул­та­та от един мис­ло­вен процес, а ако мо­ето мис­ле­не е неп­ри­ло­жи­мо към света, то­га­ва то­зи ре­зул­тат е ед­на заблуда. Между въз­п­ри­яти­ето и все­ки вид изяв­ле­ние за не­го се вмък­ва мисленето.

Причината, по­ра­ди ко­ято мис­ле­не­то чес­то би­ва иг­но­ри­ра­но при раз­г­леж­да­не на нещата, ве­че бе­ше по­со­че­на (срв. стр.43). Тя се крие в об- стоятелството, че на­соч­ва­ме вни­ма­ни­ето си са­мо вър­ху обекта, за кой­то мислим, но не и съ­щев­ре­мен­но вър­ху мисленето. Затова на­ив­но­то съз­на­ние раз­г­леж­да мис­ле­не­то ка­то нещо, ко­ето ня­ма връз­ка с нещата, а стои съв­сем встра­ни от тях и пра­ви сво­ите раз­съж­де­ния за света. Обра- зът, нах­вър­лян от мис­ли­те­ля за яв­ле­ни­ята в света, не се счи­та за при­над­ле­жащ към нещата, а за съ­щес­т­ву­ващ са­мо в ума на човека; све­тът и без то­зи об­раз бил готов. Светът с всич­ки свои суб­с­тан­ции и си­ли бил на­пъл­но готов, и за то­зи го­тов свят чо­ве­кът нах­вър­лял ня­ка­къв образ. Раз- съждаващите по то­зи на­чин тряб­ва оба­че да бъ­дат запитани: С как­во пра­во обя­вя­ва­те све­та за готов, без да включ­ва­те мисленето? Нима све­тът не по­раж­да мис­ле­не­то в ума на чо­ве­ка със съ­ща­та необходимост, как­то цъф­те­жът на растението? Посадете ед­но се­ме в зе­мя­та - то пус­ка ко­рен и стъбло, по­кар­ват му лис­та и цветове. Застанете пред растението. В ду­ша­та ви то се свър­з­ва с ед­но оп­ре­де­ле­но понятие. Защо то­ва по­ня­тие при­над­ле­жи към ця­ло­то рас­те­ние в по­-мал­ка степен, от­кол­ко­то лис­та­та и цветовете? Ще кажете: лис­та­та и цве­то­ве­те съ­щес­т­ву­ват без въз­п­ри­емащ ги субект, а по­ня­ти­ето се по­явя­ва ед­ва ко­га­то чо­ве­кът зас­та­не пред растението. Точно така. Но цве­то­ве­те и лис­та­та на рас­те­ни­ето съ­що въз­ник­ват са­мо ко­га­то има земя, в ко­ято да се по­ло­жи семето; ко­га­то има свет­ли­на и въздух, при ко­ито мо­гат да се раз­ви­ят лис­та­та и цвето- вете. По съ­щия на­чин въз­ник­ва и по­ня­ти­ето „растение", ко­га­то ед­но
мис­ле­що съз­на­ние вле­зе в съп­ри­кос­но­ве­ние с растението.

Пълно сво­ево­лие е сбо­рът от това, ко­ето уз­на­ва­ме за ед­но не­що чрез прос­то­то възприятие, да се смя­та за съвкупност, за ед­но цяло, а ре­зул­та­тът от мис­лов­но­то съ­зер­ца­ние да се схва­ща ка­то не­що при­съ­еди­ни­ло се, ко­ето ня­ма­ло ни­що об­що със са­мия предмет. Ако днес по­лу­ча ро­зо­ва пъпка, образът, кой­то се пред­ла­га на мо­ето възприятие, са­мо на пър­во вре­ме е окончателен. Сложа ли пъп­ка­та във вода, ут­ре ще по­лу­ча съ­вър­ше­но друг об­раз на моя обект. Ако не от­мес­т­вам пог­лед от ро­зо­ва­та пъпка, ще ви­дя как днеш­но­то й със­то­яние през без­б­рой меж­дин­ни сте­пе­ни неп­ре­къс­на­то ще пре­ми­на­ва във утрешното. Образът, кой­то ми се пред­с­та­вя в оп­ре­де­лен момент, е са­мо слу­ча­ен от­ря­зък от обекта, на­ми­ращ се в неп­рес­та­нен развой. Ако не сло­жа пъп­ка­та във вода, тя ня­ма да раз­вие ця­ла ре­ди­ца състояния, по­тен­ци­ал­но за­ло­же­ни в нея. Може съ­що та­ка ут­ре да бъ­да въз­п­ре­пятс­т­ван да про­дъл­жа наб­лю­де­ни­ето на цве­та и по та­къв на­чин ще имам не­пъ­лен образ.

Съвсем не­обек­тив­но и по­чи­ва­що на слу­чайнос­т­та би би­ло ед­но мнение, ако за пред­с­та­вя­щия се в да­ден мо­мент об­раз твърди: то­ва е предметът.

Неуместно е съ­що та­ка сбо­рът от въз­п­ри­ятий­ни­те приз­на­ци да се обя­вя­ва за иден­ти­чен с предмета. Напълно въз­мож­но би би­ло един дух да при­еме по­ня­ти­ето ед­нов­ре­мен­но и свър­за­но с възприятието. Такъв дух изоб­що не би се до­се­тил да раз­г­леж­да по­ня­ти­ето ка­то не­що неп­ри­над­ле­жа­що към предмета. На по­ня­ти­ето той би тряб­ва­ло да при­пи­ше съще- ствуване, ко­ето е не­раз­рив­но свър­за­но с предмета.

Ще по­яс­ня ми­съл­та си с един пример. Когато хвър­ля ка­мък в хо­ри­зон­тал­на посока, аз го виж­дам пос­ле­до­ва­тел­но на раз­лич­ни места. Тези ме- с­та свър­з­вам в ед­на линия. От ма­те­ма­ти­ка­та поз­на­вам раз­лич­ни ли­ней­ни форми, меж­ду ко­ито и параболата. Параболата ми е из­вес­т­на ка­то ли- ния, ко­ято въз­ник­ва от дви­же­ни­ето на ед­на точ­ка по ня­ка­къв за­ко­но­ме­рен начин. Ако из­с­лед­вам условията, при ко­ито се дви­жи хвър­ле­ни­ят камък, установявам, че ли­ни­ята на не­го­во­то дви­же­ние е иден­тич­на с та- зи, ко­ято поз­на­вам ка­то парабола. Това, че ка­мъ­кът се дви­жи тък­мо по парабола, е пос­ле­ди­ца от да­де­ни­те ус­ло­вия и след­ва по не­об­хо­ди­мост от тях. Фор­ма­та на па­ра­бо­ла­та спа­да към ця­ло­то яв­ле­ние ка­то всич­ко оста- нало, ко­ето е при­съ­що за него. Описаният по­-го­ре дух, кой­то не би тряб­ва­ло да ми­на­ва по оби­кол­ния път на мисленето, би имал ка­то да­де­ност не са­мо един сбор от зри­тел­ни усе­ща­ния за раз­лич­ни места, но съ­що та­ка - не­от­де­ли­мо от яв­ле­ни­ето - и па­ра­бо­лич­на­та фор­ма на ли­ни­ята на хвърлянето, ко­ято ние ед­ва мис­лов­но до­ба­вя­ме към явлението.

Обстоятелството, че обек­ти­те пър­во­на­чал­но са ни да­де­ни без съ­от­вет­ни­те понятия, се дъл­жи не на обектите, а на на­ше­то ду­хов­но устройство. Цялостното ни съ­щес­т­во фун­к­ци­они­ра така, че на не­го при­съ­щи­те еле­-

С ес­тес­т­во­то на не­ща­та ня­ма ни­що об­що това, как аз съм ус­т­ро­ен да ги схващам. Чертата меж­ду въз­п­ри­ема­не и мис­ле­не се по­явя­ва ед­ва в момента, ко­га­то аз, съзерцаващият, зас­та­на пред нещата. Но кои еле­мен­ти при­над­ле­жат към не­що­то и кои не - то­ва ни на­й-­мал­ко не мо­же да за­ви­си от начина, по кой­то се за­поз­на­вам с те­зи елементи.

Човекът пред­с­тав­ля­ва ед­но ог­ра­ни­че­но същество. На пър­во мяс­то той е съ­щес­т­во сред дру­ги същества. Битието му при­над­ле­жи към вре­ме­то и пространството. Оттук на не­го ви­на­ги му е да­де­на са­мо ог­ра­ни­че­на част от ця­лос­т­ния универсум. Но във вре­ме­то и прос­т­ран­с­т­во­то та­зи ог­ра­ни­че­на част се съ­че­та­ва с дру­ги за­оби­ка­ля­щи я неща. Ако на­ше­то би­тие бе­ше свър­за­но с не­ща­та така, че все­ки про­цес на све­та съ­щев­ре­мен­но да бъ­де и наш, то­га­ва меж­ду нас и не­ща­та ня­ма­ше да има разлика. Тогава оба­че за нас ня­ма­ше да има и от­дел­ни не­ща и все­ки про­цес ще­ше да пре­ли­ва плав­но в друг. Вселената ще­ше да пред­с­тав­ля­ва ед­но един­с­т­во и ед­но зат­во­ре­но в се­бе си цяло. Потокът на про­це­си­те не би се пре­къс­вал никъде. Поради на­ша­та ог­ра­ни­че­ност ние при­ема­ме за еди­нич­но онова, ко­ето в дейс­т­ви­тел­ност не е единично. Така нап­ри­мер еди­нич­но­то ка­чес­т­во чер­ве­но ни­къ­де не съ­щес­т­ву­ва от­дел­но за се­бе си. То от­в­ся­къ­де е за­оби­ко­ле­но от дру­ги качества, към ко­ито при­над­ле­жи и без ко­ито не би мог­ло да съществува. Но ние из­пит­ва­ме не­об­хо­ди­мост да обо­со­бя­ва­ме от­дел­ни от­ря­зъ­ци от све­та и да ги раз­г­леж­да­ме самостоятелно. Нашето око мо­же да раз­ли­ча­ва пос­ле­до­ва­тел­но от­дел­ни цве­то­ве от ед­но мно­го­със­тав­но цве­то­во цяло, на­ши­ят ум мо­же да об­х­ва­ща от­дел­ни по­ня­тия от ед­на ця­лос­т­на по­ня­тий­на система. Това от­де­ля­не е су­бек­ти­вен акт, обус­ло­вен от обстоятелството, че ние не сме тъж­дес­т­ве­ни със све­тов­ния процес, а ед­но същество, сред дру­ги същества.

Сега въп­ро­сът из­ця­ло се свеж­да до оп­ре­де­ля­не мяс­то­то на съществото, ко­ето сме са­ми­те ние, спря­мо дру­ги­те същества. Това оп­ре­де­ля­не тряб­ва да се раз­г­ра­ни­чи от прос­то­то осъз­на­ва­не на на­ше­то себе. То - как­то и осъз­на­ва­не­то на вся­ко дру­го не­що - по­чи­ва вър­ху възприемането. На мен са­мо­въз­п­ри­яти­ето ми по­каз­ва сбор от качества, ко­ито обоб­ща­вам в це­лос­т­та на мо­ята лич­ност по съ­щия начин, как­то обоб­ща­вам ка­чес­т­ва­та жълто, с ме­та­лен блясък, твър­до и т. н. в един­с­т­во­то „злато". Самовъз- приятието не ме из­веж­да из­вън сфе­ра­та на онова, ко­ето при­над­ле­жи към мен. Това са­мо­въз­п­ри­ема­не тряб­ва да се раз­ли­ча­ва от мис­лов­но­то само- определяне. Точно как­то чрез мис­ле­не­то включ­вам ед­но от­дел­но въз­п­ри­ятие от външ­ния свят във вза­имов­ръз­ка­та на света, та­ка чрез мис­ле­не­то аз включ­вам по­лу­че­но­то за са­мия се­бе си въз­п­ри­ятие в све­тов­ния процес. Моето са­мо­въз­п­ри­ема­не ме зат­ва­ря в рам­ки­те на оп­ре­де­ле­ни

На та­зи ми­съл про­ти­вос­тои един труд­но пре­одо­лим пред­раз­съ­дък у хората. Предубедеността не сти­га до прозрението, че по­ня­ти­ето три- ъгълник, как­то го схва­ща мо­ят ум, е същото, как­во­то схва­ща и умът на моя ближен. Наивният чо­век се смя­та за съз­да­тел на сво­ите понятия, по­ра­ди ко­ето е убеден, че вся­ко ли­це си има свои соб­с­т­ве­ни понятия. Пре- възмогването на то­зи пред­раз­съ­дък е ос­нов­но изис­к­ва­не на фи­ло­соф­с­ка­та мисъл. Единното по­ня­тие три­ъгъл­ник не се прев­ръ­ща в мно­жес­т­во по­ра­ди това, че би­ва мис­ле­но от мнозина. Защото са­мо­то мис­ле­не на мно­зи­на­та пред­с­тав­ля­ва ед­но единство.

В мис­ле­не­то на нас ни е да­ден елементът, кой­то сли­ва на­ша­та осо­бе­на ин­ди­ви­ду­ал­ност и все­ле­на­та в ед­но цяло. Когато усе­ща­ме и чув­с­т­ва­ме (а съ­що та­ка възприемаме), ние сме от­дел­ни същности, а ко­га­то мислим, ние сме все­един­но­то същество, ко­ето про­ник­ва във всичко. Това е по­-дъл­бо­ка­та при­чи­на за двойс­т­ве­на­та ни природа: В се­бе си ние виж­да­ме да се по­раж­да ня­как­ва чис­то и прос­то аб­со­лют­на сила, ко­ято е всеобх- ватна, но с нея се за­поз­на­ва­ме не при из­б­лик­ва­не­то и от цен­тъ­ра на све- та, а в ед­на пе­ри­фер­на точка. Ако то­ва ста­ва­ше при ней­но­то избликване, то­га­ва още в ми­га на на­ше­то осъз­на­ва­не ще­ше да ни е из­вес­т­на ця­ла­та за­гад­ка на света. Но тъй ка­то се на­ми­ра­ме в ед­на пе­ри­фер­на точ­ка и соб­с­т­ве­но­то ни би­тие е зат­во­ре­но в оп­ре­де­ле­ни граници, на нас ни се на­ла­га да опоз­на­ем сферата, раз­по­ло­же­на из­вън соб­с­т­ве­но­то ни същество, с по­мощ­та на мисленето, ко­ето се вда­ва в нас от об­що­то все­мир­но битие.

Поради това, че мис­ле­не­то у нас се раз­п­рос­ти­ра от­въд от­дел­но­то ни би­тие и вли­за в до­пир с об­що­то все­мир­но битие, у нас въз­ник­ва под­ти­кът към познание. Същества без мис­ле­не не из­пит­ват та­къв подтик. Среща- та им с дру­ги не­ща не по­раж­да ни­как­ви въпроси. За та­ки­ва съ­щес­т­ва те­зи дру­ги не­ща ос­та­ват външни. Срещу външ­но­то не­що у мис­ле­щи­те съ­щес­т­ва се по­явя­ва понятието. То е онова, ко­ето ние при­ема­ме за не­що­то

Следователно въз­п­ри­яти­ето не е ни­що готово, ни­що завършено, а са­мо ед­на­та стра­на на ця­лос­т­на­та действителност. Другата стра­на е понятие- то. Актът на поз­на­ни­ето пред­с­тав­ля­ва син­тез от въз­п­ри­ятие и понятие. Но ед­ва въз­п­ри­яти­ето и по­ня­ти­ето за ед­но не­що със­тав­ля­ват ця­ло­то нещо.

В на­ив­но­то чо­веш­ко съз­на­ние на­й-­дъл­бо­ко вко­ре­не­но е мнението, че мис­ле­не­то е абстрактно, без вся­как­во кон­к­рет­но съдържание. То мо­же­ло да пред­ло­жи на­й-м­но­го ня­как­во „идейно" съ­от­ветс­т­вие на един­с­т­во­то на света, но не и не­го самото. Който да­ва та­ка­ва преценка, той изоб­що не си е изяс­нил как­во оз­на­ча­ва въз­п­ри­ятие без понятие. Нека са­мо се вгле­да­ме в све­та на възприятието: той ни се пред­с­та­вя ка­то прос­та па­ра­лел­ност в прос­т­ран­с­т­во­то и пос­ле­до­ва­тел­ност във времето, ка­то струп­ва­не от еди­нич­нос­ти без връз­ка по­меж­ду им. Никое от нещата, ко­ито се по­явя­ват и се от­тег­лят от сце­на­та на възприемането, ня­ма ня­как­ва за­бе­ле­жи­ма не­пос­ред­с­т­ве­на връз­ка с друго, ко­ято да бъ­де възприемана. Тук све­тът пред­с­тав­ля­ва раз­но­об­ра­зие от рав­нос­той­ни обекти. Нито един от тях не иг­рае по­-го­ля­ма ро­ля от дру­гия в све­тов­ния гмеж. Речем ли да си изяс­ним да­ли един факт има по­-го­ля­мо зна­че­ние от друг, ние тряб­ва да се до­пи­та­ме до на­ше­то мислене. Без фун­к­ци­они­ра­що­то мис­ле­не ру­ди­мен­тар­ни­ят ор­ган на животното, кой­то не е от зна­че­ние за не­го­вия живот, ни се стру­ва рав­нос­то­ен на на­й-­важ­на­та част на тялото. Отделни- те фак­ти про­явя­ват сво­ето зна­че­ние за се­бе си и за ос­та­на­ли­те час­ти на све­та ед­ва ко­га­то мис­ле­не­то про­ка­ра ниш­ки­те си от ед­на същ­ност към друга. Това е съ­дър­жа­тел­на­та дейност на мисленето. Защото са­мо чрез ед­но съв­сем оп­ре­де­ле­но кон­к­рет­но съ­дър­жа­ние аз мо­га да зная за­що ох­лю­вът се на­ми­ра на по­-низ­ша сте­пен на ор­га­ни­за­ция в срав­не­ние с лъва. Простото съзиране, възприятието, не ми да­ва ни­как­во съдържание, ко­ето би мог­ло да ме ос­ве­до­ми за съ­вър­шен­с­т­во­то на организацията.

Да се обясни, да се нап­ра­ви по­нят­но ед­но не­що не оз­на­ча­ва ни­що друго, ос­вен то да бъ­де вмък­на­то във взаимовръзката, от ко­ято е би­ло из­ва­де­но по­ра­ди опи­са­но­то по­-го­ре ус­т­ройс­т­во на на­шия организъм. Няма нещо, ко­ето да съ­щес­т­ву­ва от­де­ле­но от све­тов­на­та цялост. Всяко обо­со­бя­ва­не има са­мо су­бек­тив­на ва­лид­ност за на­ше­то устройство. За нас све­тов­на­та ця­лост се раз­ла­га на го­ре и долу, пре­ди и след, при­чи­на и следствие, обект и представа, ма­те­рия и сила, обект и су­бект и т. н. Наблюдаваните от нас еди­нич­ни неща, брън­ка по брънка, се свър­з­ват чрез вза­имо­за­ви­си­мия еди­нен свят на на­ши­те интуиции; а чрез мис­ле­не­то ние на­но­во сгло­бя­ва­ме в ед­но всичко, ко­ето чрез въз­п­ри­ема­не­то ни е да­де­но раз- делено.

Загадъчността на един пред­мет се крие в не­го­во­то от­дел­но битие. Тази за­га­дъч­ност оба­че е пре­диз­ви­ка­на от нас и мо­же - в рам­ки­те на по­ня­тийния свят - да бъ­де отстранена.

Освен чрез мис­ле­не и въз­п­ри­ема­не на нас пря­ко не ни е да­де­но нищо. Тук въз­ник­ва въпросът: как­во спо­ред на­ше­то из­ло­же­ние е зна­че­ни­ето на възприятието? Ние дейс­т­ви­тел­но установихме, че при­веж­да­но­то от кри­ти­чес­кия иде­али­зъм до­ка­за­тел­с­т­во за су­бек­тив­на­та при­ро­да на въз­п­ри­яти­ята се раз­па­да в се­бе си; но проз­ре­ни­ето за не­вер­нос­т­та на до­ка­за­тел­с­т­во­то все още не свидетелства, че са­ми­ят проб­лем по­чи­ва на заблуда. В ар­гу­мен­та­ци­ята си кри­ти­чес­ки­ят иде­али­зъм не из­хож­да от аб­со­лют­на­та при­ро­да на мисленето, а се опи­ра на това, че - пос­ле­до­ва­тел­но прос­ле­ден - на­ив­ни­ят ре­али­зъм сам се опровергава. А как сто­ят нещата, ако бъ­де приз­на­та аб­со­лют­нос­т­та на мисленето?

И та­ка как­во пред­с­тав­ля­ва възприятието? Поставен най-общо, то­зи въп­рос е абсурден. Възприятието ви­на­ги се явя­ва ка­то съв­сем определено,

Сега на­й-­нап­ред ще се за­ни­ма­ем с по­-точ­но­то оп­ре­де­ля­не на по­ня­ти­ето представа. Изложеното от нас до­тук не бе по­ня­ти­ето за представата, а са­мо по­соч­ва­не на пътя, по кой­то тя мо­же да се от­к­рие в сфе­ра­та на въз- приемането. От своя стра­на точ­но­то по­ня­тие за пред­с­та­ва ще ни да­де въз­мож­ност да се сдо­би­ем със за­до­во­ли­тел­на яс­но­та от­нос­но връз­ка­та меж­ду пред­с­та­ва и обект. По-нататък то­ва ще ни от­ве­де от­въд грани- цата, къ­де­то връз­ка­та меж­ду чо­веш­ки су­бект и при­над­ле­жащ към све­та обект се на­соч­ва от чис­то по­ня­тий­на­та об­ласт на поз­на­ни­ето към кон­к­рет­ния ин­ди­ви­ду­ален живот. Когато ве­че зна­ем как тряб­ва да гле­да­ме на света, то­га­ва ще ни бъ­де лес­но да се на­гаж­да­ме към него. С пъл­на си­ла мо­жем да дейс­т­ва­ме ед­ва ко­га­то поз­на­ва­ме при­над­ле­жа­щия към све­та обект, на кой­то пос­ве­ща­ва­ме дейнос­т­та си.

Добавка към но­во­то из­да­ние (1918 г.). Коментираният тук въз­г­лед мо­же
да се раз­г­леж­да ка­то такъв, към кой­то чо­ве­кът ся­каш при­род­но би­ва подтикван, ко­га­то за­поч­не да раз­миш­ля­ва за сво­ята връз­ка със света. Той се виж­да зап­ле­тен в ед­на мис­лов­на конструкция, ко­ято се разпада, до­ка­то я гради. Тази мис­лов­на кон­с­т­рук­ция е от та­къв род, че са­мо с те­оре­тич­но­то и оп­ро­вер­га­ва­не не се из­чер­п­ва всичко, ко­ето заслужава. Редно е да бъ­де изживяна, за да се по­тър­си из­ход от проз­ря­на­та заблуда, в ко­ято въвежда. Тя тряб­ва да на­ме­ри мяс­то в ед­но ра­зис­к­ва­не от­нос­но връз­ка­та на чо­ве­ка със све­та не по­ра­ди же­ла­ние да бъ­де оп­ро­вер­ган някой, за ко­го­то се смята, че има неп­ра­ви­лен въз­г­лед за та­зи връзка, а за да се знае в как­ва заб­лу­да мо­же да из­пад­не вся­ко пър­во раз­миш­ле­ние за ед­на та­ка­ва връзка. Трябва да се до­бие пог­лед как чо­век оп­ро­вер­га­ва са­мия се­бе си по от­но­ше­ние на то­ва пър­во размишление. От та­ка­ва глед­на точ­ка тряб­ва да се раз­би­ра гор­но­то изложение.

Поиска ли ня­кой да си из­ра­бо­ти въз­г­лед за връз­ка­та на чо­ве­ка със света, той съзнава, че по­не ед­на част от та­зи връз­ка се осъ­щес­т­вя­ва пос­ред­с­т­вом съз­да­ва­не­то на пред­с­та­ви за не­ща­та и про­це­си­те в света. По то­зи на­чин пог­ле­дът му се от­мес­т­ва от онова, ко­ето се на­ми­ра вън в све­та и се на­соч­ва към вът­реш­ния му свят, към жи­во­та на не­го­ви­те представи. Той за­поч­ва да разсъждава: аз не мо­га да имам от­но­ше­ние към ни­кой пред­мет и към ни­кой процес, ако у мен не се по­яви ня­как­ва представа. А от ус­та­но­вя­ва­не­то на то­ва фак­ти­чес­ко по­ло­же­ние има са­мо ед­на крач­ка до схващането: но на­ли аз из­жи­вя­вам са­мо мо­ите представи; ня­ка­къв вън­шен свят ми е из­вес­тен са­мо дотолкова, до­кол­ко­то той е пред­с­та­ва в мен. Това мне­ние во­ди до изос­та­вя­не на на­ив­но­то гле­ди­ще за действи- телността, ко­ето чо­ве­кът застъпва, пре­ди все­ки раз­ми­съл от­нос­но сво­ята връз­ка със света. От то­ва гле­ди­ще му се струва, че има ра­бо­та с дейс­т­ви­тел­ни неща. От то­ва гле­ди­ще го от­тлас­ва самовглъбяването, ко­ето изоб­що не му да­ва да хвър­ли пог­лед към действителността, как­ва­то на­ив­но­то съз­на­ние смята, че я има пред се­бе си. Самовглъбяването го ка­ра да се вглеж­да са­мо в сво­ите представи; те се вмък­ват меж­ду соб­с­т­ве­на­та същ­ност и ня­ка­къв уж дейс­т­ви­те­лен свят, ка­къв­то на­ив­но­то гле­ди­ще вярва, че мо­же да утвърждава. През вмък­на­лия се свят на пред­с­та­ви­те чо­ве­кът ве­че не мо­же да ви­ди ед­на та­ка­ва действителност. Той тряб­ва да приеме, че е сляп за та­зи действителност. Така въз­ник­ва ми­съл­та за ня­как­во не­дос­ти­жи­мо за поз­на­ни­ето „не­що са­мо за се­бе си". Тази мис­лов­на кон­с­т­рук­ция не ще мо­же да се из­бег­не до­ка­то се ос­та­ва не­от­лъч­но при раз­г­леж­да­не­то на връзката, ко­ято чо­ве­кът ка­то че ли съз­да­ва със све­та пос­ред­с­т­вом жи­во­та на сво­ите представи. Наивното гле­ди­ще за дейс­т­ви­тел­нос­т­та не мо­же да бъ­де отстоявано, ако чо­век не ис­ка из­кус­т­ве­но да се про­ти­ви на стре­ме­жа към познание. Наличието на та­къв стре­меж за опоз­на­ва­не на връз­ка­та меж­ду чо­век и свят показва, че то­ва на­-