Книга с ъ д ъ р ж а н и е стр. Увод. Задачата на Духовната наука

Който медитира дълго време по посочения начин, той идва до положе- нието постепенно да създава образи и картини в спокойното етерно тяло на главата. В книгата, която цитирах, аз наричам това имагинации. И тези имагинации, които се изживяват в етерното тяло независимо от фи- зическото тяло, са първото свръх сетивно впечатление, което можем да имаме. То ни поставя в положение напълно да се абстрахираме от физи- ческото си тяло и да съзерцаваме своя живот чак до раждането с негови- те действия, с неговото движение като на една картина. Това често е описвано от хора, които са потъвали във вода, които са се да вили; а именно че виждат в обратен ред своя живот в подвижни картини - тук това може да бъде система ритмично изградено, така че човек да може да види всички резултати от нашия съвременен земен живот.

Първото, което познанието на посвещението дава, е съзерцанието на собствения душевен живот. Във всеки случай това сега е различно от това, което обикновено се предполага. Обикновено този душевен живот се смята абстрактно като нещо, което е изтъкано от представи. Когато го опознаем в неговия истински образ, той се явява нещо творческо, той същевременно е онова, което е действало в нашето детство, което е из- ваяло нашия мозък, което пронизва останалото ни тяло и разгръща в него пластична, ваятелска дейност, като е осъществявало нашето бодър- стване, даже нашата ежедневна храносмилателна дейност.

Този деен фактор в организма ние разглеждаме като етерното тяло на човека. То не е пространствено тяло, то е времево тяло, тяло на времето. Поради това вие можете да опишете етерното тяло като пространствена форма, само ако съзнавате, че при това вие вършите същото, както ако рисувате една светкавица. Когато рисувате светкавицата, вие естествено рисувате един миг; вие задържате този миг. Човешкото етерно тяло съ- що може да бъде уловено пространствено, но това е само един миг от него. В действителност имаме едно физическо пространствено тяло и едно времево тяло, едно етерно тяло, което постоянно е в движение. Има смисъл да говорим за етерното тяло, само ако говорим за това времево тяло, което разглеждаме като едно единство чак до нашето раждане от мига, в който сме в състояние да направим това откритие. Това е пър-

вото нещо, което най-напред можем да открием като свръхсетивна за- ложба в себе си.

Това, което се постига в развитието на душата чрез такива душевни про- цеси, както ги описах, се проявява преди всичко в цялостната промяна на душевната настройка, на душевното устройство на човека, който се стреми към познание на посвещението. Моля да не ме разберете погреш- но. Не мисля, че движещият се към посвещение изведнъж става напълно променен, напълно друг човек. Напротив, съвременното познание на по- свещението трябва да накара човека да остане изцяло вътре в света, така че и когато достигне посвещение, той да е в състояние да продължи живота си така, както някога го е започнал. Ала в часовете и миговете, в които върши свръхсетивно изследване, човекът във всеки случай вслед- ствие на посвещението е станал друг, различен от това, което е в обик- новения живот.

Ако мога да кажа нещо лично, то е това: когато аз самият изнасям лек- ции, то е нещо различно от това, когато иначе се изнасят лекции. Там често се говори на основата на спомена; често от спомена се развива това, което е било заучено или помислено. Който наистина развива свръхсетивни истини, той всъщност трябва да ги създава в момента, в който ги излага. Така че аз мога да изнеса една и съща лекция тридесет, четиридесет, петдесет пъти, но за мене тази лекция никога не е същата. Естествено случва се и иначе, но в много от случаите е налице тази независимост от паметта, това навлизане в един вътрешен живот, когато е достигната вътрешната степен на паметта.

Това, което ви разказах сега за способността на човека да внася в етерното тяло на своята глава форми, които му дават възможност да опознава времевото, етерното тяло чак до своето рождение, всичко това води изобщо до едно особено настроение спрямо Космоса. Човек, така да се каже, загубва собствената си телесност и чувства, че живее в Ко- смоса. В известна степен съзнанието се разширява в просторите на
етера. Човек не може да погледне едно растение, без при това да се по- топи в процеса на неговото израстване; проследява го от корена до цъф- тежа; живее в неговите сокове, в неговото цъфтене, в неговите плодове. Човек може да се задълбочи в живота на животните според тяхната фор- ма и особено в живота на другите хора. И най-лекият порив в човека пред нас ни въвежда в целия душевен живот и ние чувстваме, че не сме в себе си, а по време на това свръхсетивно познание се намираме извън себе си.

Необходимо е обаче да можем винаги да се завръщаме, иначе ставаме инертен, занесен мистик, екзалтиран фанатик, а не 4 някакъв изследова- тел на свръхсетивни светове. Човек трябва да може по едно и също вре- ме да живее в свръхсетивните светове и същевременно да може да се връща назад, следователно да може здраво да стои на двата си крака. За- това когато разглеждам такива неща относно свръхсетивните светове, трябва да подчертавам, че според мене един добър философ трябва да притежава не само логика, но много повече трябва да знае как се шие обувка или дреха, наистина да стои практически в живота. Всъщност човек не трябва да разсъждава върху живота, ако не стои истински в практиката на живота. Обаче такъв е случаят при повечето от онези, ко- ито търсят свръхсетивни познания. Свръхсетивен изследовател не може да стане никой фантазьор, никой мечтател, никой човек, който не стои здраво на двата си крака. Иначе човек се загубва, защото той трябва да излезе извън себе си. Обаче това излизане извън себе си не трябва да води до това, той да се загуби. От такова познание, което ви описах, е написана книгата "Очерк на Тайната наука".

След това обаче става дума за това, че човек може да проникне по-нататък в свръхсетивното познание. Това става като се развива и усъвър- шенства медитацията. Най-напред човек се отпуска и почива върху оп- ределени представи или комплекс от представи и с това засилва душев- ния си живот. Това още не е достатъчно да се навлезе в свръхсетивния свят; за постигане на това е необходимо още човек да се упражнява не само да почива върху представите, не само да концентрира цялата си душа върху тези пред стави, а също да може по своя воля да ги отстра- ни, да ги изхвърли от съзнанието си. Както в обикновения живот може да насочи погледа си към дадено нещо и също да го отклони, така тря- бва да се научи силно да се концентрира върху дадено душевно съдър- жание и също така да може да го изхвърли от душата си.

Понякога това не е лесно дори в обикновения живот. Помислете колко малко човекът може да прогони своите мисли. Мисли, особено ако са неприятни, понякога преследват човека в продължение на дни. Той не може да ги отпъди. И това е още по-трудно, когато вече сме се научили

Естествено това е едно стъпало на развитието, което трябва да достиг- нем. Но първо трябва да узреем за това; чрез премахване на медитирани- те представи ние трябва да усвоим силата да отстраняваме този душевен колос, този душевен гигант; пред нас е застанала цялата ужасна акула на нашия досегашен живот между сегашния момент и раждането - нея тря- бва да отстраним. Отстраним ли я, за нас настъпва не що, което бих же- лал да нарека "по-будно съзнание". Тогава ние просто сме будни, без да има нещо в будното съзнание. Но сега то се изпълва. Тъй както в белия дроб нахлува въздухът, от който не нуждаем, така сега в празното съзна- ние, изпразнено по описания начин, нахлува действителният духовен свят.

Това е инспирацията. Сега там нахлува нещо, което не е някакво по-фино вещество, а което се отнася към веществото така, както негативът се отнася към позитива. Това, което е противоположно на веществото, сега нахлува в освободеното от етера човешко устройство. Важното е да можем да осъзнаем: Духът не е само по-фино, по-етерично вещество; това не е вярно. Ако наречем веществото позитив, тогава по отношение на позитива трябва да наречем Духа негатив. Същото е както ако имам в портмонето - да кажем – голямото състояние от пет шилинга и дам един шилинг, остават ми четири шилинга, давам още един, оста ват три и т.н., докато не остане нито един. Тогава аз мога да направя дългове. Когато имам да дължа един шилинг, тогава имам по-малко отколкото ако нямам никакъв шилинг.

Когато чрез посочения метод съм отстранил етерното тяло, аз не навли- зам в друг по-фин етер, а в нещо, което е противоположно на етера, ка- кто задължението на притежаваното състояние. И едва сега аз от опит зная какво е Духът. Чрез инспирацията Духът навлиза в човека и пър- вото нещо, което сега изживяваме е животът на нашата душа и на нашия дух преди раждането, съответно преди зачатието. Това е преекзистент- ният, предрожденият живот на нашата душа и нашия Дух. Преди това ние виждахме в етера назад до нашето раждане. Сега виждаме в духов- но-душевния свят отвъд раждането, отвъд зачатието и достигаме до това да възприемаме как сме били преди да сме слезли от духовните светове и преди да сме приели физическо тяло по линия на наследствеността.

За познанието на посвещението тези неща не са философски истини, които човек измисля, те са опитности, ала опитности, които човек тряб- ва тепърва да придобива, като се подготви за тях така, както посочих се- га. И така първото нещо, което ни се явява, когато навлезем в духовния свят, е истината за преекзистенцията, за предсъществуването на човеш- ката душа, съответно на човешкия Дух, и сега ние се учим да гледаме, непосредствено да съзерцаваме вечното.

От много векове насам европейското човечество е разглеждало вечно- стта винаги само от едната страна, от страната на безсмъртието. Винаги единствено е питало: Какво става с душата, когато след смъртта напусне тялото? Да, това е егоистичното право на хората, тъй като хората се интересуват по егоистични причини за това, какво ще последва, когато настъпи смъртта. Веднага след този въпрос ние ще видим, че можем да говорим също и за безсмъртието; но за безсмъртието най-вече се говори по егоистични причини. Хора та по-малко се интересуват за това, което е било преди раждането. Те си казват: Важното е, че сме тук. Миналото, което е било преди това, има само познавателна стойност. Обаче човек не може да придобие истинска познавателна стойност, ако не насочи познанието си към това, което се съдържа в нашето съществуване преди раждането, съответно преди зачатието.

В съвременния език ние се нуждаем от дума, чрез която вечното тепърва добива пълното си значение. Би трябвало да говорим не само за без- смъртие, за неумиране; трябва да говорим също - това е малко трудно за превеждане - и за нераждане, защото вечността се състои от неумиране и нераждане и познанието на посвещението открива нераждането преди неумирането, безначалието преди безсмъртието.

Следващото стъпало в развитието към свръхсетивния свят може да бъде достигнато чрез това, че в нашата духовно-душевна работа ние се стре- мим да се освободим още повече от телесната опора. Това може да се осъществи, като насочим сега упражненията по медитация и концен- трация повече към упражнения на волята.

Сега бих желал като конкретен пример да поднеса пред вашите души едно просто упражнение на волята, по което ще можете да проучите принципа, за който тук става дума. В обикновения живот ние сме свик- нали да мислим съобразно протичането на събитията в света. Оставяме нещата да пристъпват към нас така, както те се случват. Това, което пристъпва към нас по-рано, ние го мислим по-рано, което пристъпва към нас по-късно, мислим го по-късно. Дори когато в предимно логическо мислене не се съобразяваме с протичането на времето и тогава на фона все пак съществува нагласата да се придържаме към външното, към действителното протичане на даден факт. За да се упражняваме в съот-
ношението на духовно-душевните сили, трябва да се освободим от външното протичане на нещата. За тази цел има едно добро упражнение, което е същевременно упражнение на волята, а то е, като се опитваме да мислим преживяванията си през деня, които сме преживели от сутринта до вечерта, обаче не от сутринта към вечерта, а в обратна посока, от вечерта обратно до сутринта и при това като навлизаме възможно пове- че в подробностите.

Да предположим, че при такава ретроспекция на живота през деня по- стигаме следното: изкачили сме една стълба. Сега си представяме, че първоначално сме горе, тогава стъпваме на последното стъпало, после на предпоследното и т.н. Така ние слизаме обратно надолу. Първоначал- но ще бъдем в състояние да си представяме по този начин в обратен ред само отделни епизоди от живота през деня например от шест до три часа, от дванайсет до девет и т.н. та чак до момента на събуждането. Но постоянно ние ще придобием един вид техника, с която действително сме в състояние вечерта или на следващата сутрин като на едно обър- нато табло да накараме да премине в картини и в обратен ред животът през деня, съответно през предния ден. Когато сме в състояние - и това е важното - с нашето мислене напълно да се освободим от начина, по кой- то действителността протича триизмерно, тогава ще видим как настъпва едно невероятно усилване на нашата воля. Ще достигнем това също и когато сме в състояние да усещаме една мелодия в обратен ред или когато си представяме една драма от пет действия да протича в обратен ред от петото към четвъртото и т.н. до първото действие. Чрез всички тези средства ние усилваме волята, при което я засилваме вътрешно и я откъсваме от нейната сетивна свързаност със събитията.

Към това могат да се прибавят такива упражнения, както загатнах в предишни лекции, с които да си изясним по какъв начин имаме един или друг навик. Твърдо си поставяме задача и прилагаме желязна воля, та за няколко години да придобием друг навик. Отбелязвам само като при- мер, че всеки човек има в почерка си нещо, което се нарича характер на същия. Ако ние с желязна воля старателно се заемем да при добием друг почерк, който никак да не прилича на предишния, за това е необходима мощна вътрешна сила. И тогава вторият почерк трябва да стане също така обичаен, също така употребим както първия. Това е само една дре- болия: има много неща, чрез които ние можем със собствената си енер- гия да променим цялата основна насока на нашата воля. По този начин ние постепенно успяваме не само да възприемаме духовния свят като инспирация, но с освободения от тялото Дух смогваме да навлизаме в другите духов ни същества, които са вън от нас. Тъй като истинското духовно познание представлява потопяване в съществата, които духовно
се намират около нас, когато наблюдаваме физическите неща. Когато искаме да опознаем духовното, първо трябва да излезем от себе си. Аз описах това. След това обаче трябва да придобием способността да на- влизаме в нещата, а именно в духовните неща и същества.

Това ние ще можем, след като сме правили такива упражнения за посве- щение, които току-що ви описах, когато действително няма да бъдем повече смущавани от собственото си тяло и ще можем да проникваме и да се потопяваме в духовната страна на нещата; когато пред нас няма повече да се явяват багрите на растенията, а самите ние ще потъваме в багрите на растенията и ще виждаме вече не обагрените растения, а как те се обагрят. Когато знаем не само, че цикорията, която расте край пъ- тя, е синя на вид, а че можем да потънем вътре в цвета и да участваме в създаване на синия цвят, тогава интуитивно навлизаме вътре в този про- цес и тогава, тръгвайки оттук, можем да разширяваме духовното си по- знание все повече и повече.

Че наистина сме напреднали с такива упражнения, можем да разберем по определени симптоми. Бих желал да ви приведа два, но такива има много. Първият се състои в това, че получаваме съвсем други възгледи за моралния свят, различни от тези, които сме имали преди. За чистия интелектуализъм моралният свят съдържа нещо нереално. Разбира се, ако все още е останал порядъчен в рамките на материалистичното вре- ме, човекът се смята длъжен да прави по задължение това, което по тра- диция се смята за добро, но все пак, макар и да не си го признава, той мисли: с това, че е направено добро, не се е случило нещо, както когато през пространството премине светкавица или тътен на гръмотевица. Той не мисли за нещо реално в този смисъл. Когато заживее и опознае духо- вния свят, човек осъзнава, че моралният световен ред не само е така реа- лен както физическия, но притежава една по-висша реалност. Постепе- нно той започва да разбира, че цялата тази епоха със своите съставки и процеси може да загине, да се разпадне; но това, което морално изтича от нас, устоява и продължава да действа във вечността. Реалността на моралния свят се издига пред нас. И физическият, и моралният свят, съществуване и възникване, те стават едно. Ние действително изживява- ме, че светът притежава също и морални закони като обективни закони.

Това повишава отговорността спрямо света. Изобщо това ни дава едно съвсем друго съзнание, едно съзна ние, от което съвременното човечест- во твърде много се нуждае. Това съвременно човечество, което разглеж- да възникването на Земята, как Земята се е образувала от една първична мъглявина, как от тази мъглявина е възникнал животът, човекът, и от него като един вид Fata morgana се е появил светът на идеите; това чо- вечество, което е насочило поглед към топлинната смърт и смята, че

Обаче човек не може да постигне това интуитивно познание, това потъ- ване във външните неща, без да е преминал през едно силно страдание, през една силна болка, по-силна спрямо онази болка, която по-рано тря- бваше да характеризирам при имагинативното познание, когато казах, че човек трябва отново да се върне към своите симпатии и антипатии с усилие, което причинява болка винаги, когато трябва да се извърши. Сега болката се превръща в космическо съпреживяване на цялото стра- дание, което е заложено в основата на съществуването.

Лесно може да се каже: защо Бог или Боговете създават болката. Страда- нието трябва да съществува, та от страданието светът да може да се издигне до своята красота. Че ние имаме очи - ще се изразя популярно, - произлиза от това, че в един още недиференциран организъм най-напред е било издълбано това органично устройство, което води до зрителната сила и, преобразено след това, до създаване на окото. Ако днес още бихме забелязвали малките, най-незначителните процеси, които при зре- нието стават в нашата ретина, бихме открили, че дори това представлява една заложена в основата на битието болка. Всяка красота почива на основата на страданието, красота може да израсне само от болката. Чо- век трябва да може да чувства тази болка, това страдание. Само като премине през болката, човек може да се издигне в свръхсетивния свят. В по-малка степен това може да се каже и за едно по-ниско стъпало на познанието. Всеки, който е придобил някакво познание, ще може да направи признанието и ще каже: за това, което съм имал през живота си като радост и щастие, съм благодарен на своята съдба. Своите познания обаче аз съм постигнал единствено чрез своите болки, чрез своите стра- дания.

Ако първоначално човек почувства това още спрямо по-нисшето поз- нание, той ще може да го изживее, когато преодолее себе си, когато чрез болката, която бива усещана като космична болка, той се провре и на- влезе до неутралните изживявания в духовния космос. Човек трябва да си пробие път до съпреживяване на създаването и същността на всички неща; тогава е налице интуитивното познание. Тогава човек също се на- мира изцяло в едно познавателно изживяване, което вече не е свързано с тялото, което свободно може да се завръща в тялото, за да пребивава от- ново в сетивния свят до смъртта, и което сега добре знае какво значи да бъдеш реален, действително да бъдеш духовно-душевно вън от тялото.

Ако е разбрал това, човек има познавателна картина на това, което се случва, когато при смъртта се из оставя физическото тяло; тогава човек знае какво означава да се премине през портата на смъртта. Действител- ният процес, който става с човека, а именно че когато напусне тялото си, духовно-душевната съставка преминава в един духовно-душевен свят, този факт човек изживява познавателно, когато се е издигнал до интуи- тивното познание, т.е. когато знае какво означава да живее в света без тяло, което да му служи за опора. С това познание, когато го е въвел в понятие, човек се завръща обратно в тялото. И същественото е, че човек се научава да живее и без тялото, и с това добива познание за това, какво е положението, когато човек вече няма нужда от тялото, когато го напу- сне при смъртта и премине в един духовно-душевен свят.

И това също не е философска спекулация, дадена от познанието на посвещението за безсмъртието, а е опитност, която - бих желал да кажа - е предварителна опитност, предварително изживяване. Човек узнава как това ще стане по-късно. Човек не изживява пълната реалност, а изживя- ва една реална картина, която напълно се покрива с пълната реалност на умирането. Човек изживява безсмъртието. Следователно това е едно из- живяване, което бива въведено в познанието.