Книга са написани по действителни случки от живота на едни от най-големите български писатели



страница2/3
Дата28.10.2018
Размер421.54 Kb.
#103764
1   2   3

ЛЕЧЕНИЕ
Сутрин Подвързачов ставаше рано, за да порабо­ти, докато семейството му още спи. Превеждаше „Хам­лет“ на Шекспир, предстоеше му „Дон Кихот“ на Сервантес. Беше превел вече повече от 50 книги от рус­ки, английски, френски и ред други езици. Превежда­ше в стихове и в проза, избираше си само големи ав­тори, към които пристъпваше с голяма любов. Когато домашните се събудеха, той събираше книгите и ръ­кописите си и заминаваше за библиотеката. Там пра­веше справки, вадеше бележки, уточняваше значения; беше неуморим. Десетки книги лягаха пред него и из­морените му очи преброждаха десетки страници, за да намерят най-точните отговори. Около обяд за час той се връщаше вкъщи, за да обядва със семейството си. Жена му с тревога гледаше повехналите му страни и късите му придрямвания между едното и другото яде­не.

– Много си уморен – клатеше глава тя. – Остани си по-дълго, за да отпочинеш.

– Ще отпочивам в библиотеката – шегуваше се той. – Работата ми е приятна и затова съм щастлив човек. Щастливите нямат нужда от много почивка.

Подир обяда се връщаше в библиотеката, а в ран­ните следобедни часове бързаше към работата си. Ра­ботата му беше вечерна; коригираше вестници. Чете­ше внимателно всички материали, изчистваше ги от грешки, поправяше думи, даваше смисъл на безсмис­лиците на прибързаните журналисти. В късните часо­ве на вечерта, когато първите вестници излизаха от печатарската машина, се връщаше вкъщи. Болеше го глава. Все по-често болката започваше отзад, от тила, преминаваше през цялата глава и се наместваше от­пред между очите, сякаш да претопи умората им от многочасовото взиране в буквите. Седнала срещу него, докато той вечеряше, жена му решително заявяваше:

– Утре най-сетне ще отидеш на лекар. Нужен ти е лек, нужна ти е почивка!

– Лекът е в мен – казваше той. – Само че нямам време да го вземам.

Тя го гледаше с недоумение, той се усмихваше:

– Но ти обещавам, че от утре започвам. И ще го вземам най-редовно.

Беше свикнала с шегите му. Но сега, когато става­ше дума за здравето му, те я ядосваха.

– Не трябва да се ядосваш – превари я той. – Наис­тина съм намерил лекарството. Първо, не е горчиво – весело е. Второ – не е скучно, интересно е, като прик­лючение. Трето – не е чуждо, мое е. И най-после – подмладява, защото е за деца. От утре започвам нова, хумористична, интригуваща поемка за деца. Ще се каз­ва „Приключенията на Крачун и Малчо в София“.

Докато жена му се чудеше какво да каже на тоя човек, който й говори като същинско дете, той усети, че главоболието му бе минало.

НИКОГА
Тя беше дошла в този град на писателски конгрес. Преди войната писателите често правеха такива кон­греси, надявайки се, че ще я избегнат. От България бе сама, но понеже говореше чудесно езика на страна­та-домакин, беше много общителна и много красива, още на втория ден всички я познаваха. Ония, които не бяха запомнили името й, я наричаха просто българката. Искаха от нея да им даде свои стихове, но преведени на някои от големите европейски езици.

– На нито един език не са толкова хубави, колкото на български! – шегуваше се тя. – Затова не съм ги превела. Направете като мен; когато чух едно хубаво стихотворение на френски, аз научих френски, за да си го прочета сама. Преди така направих с руския, с полския, с английския...

– Вие знаете всички тези езици, госпожо! – удивляваха се те. – И четете поезия на тях?

– О, разбира се! – смееше се прекрасно тя. – Когато човек е роден в една такава малка страна като моята България, за да бъде разбран, той трябва да се научи да разбира другите. Което, изглежда, не е важно за човека, роден в Англия, Щатите, Франция и Германия.

– Ако остане на големите, те знаят само да воюват. Разбирателството на света идва от малките народи – казваше тук симпатичният господин Вивие, чийто ро­ден език бе френският. – Аз отлично знам това, за­щото съм белгиец. Но аз ще науча български, защото знам, че стиховете, които пише госпожа Дора Габе, са прекрасни. Погледнете я, господа, и ми кажете, мо­же ли такава изящна жена да пише лоши стихове.

Тя наистина бе изящна – върху матовото й лице гре­еха големи и топли, кафяви и загадъчни, защото бяха препълнени с тъга и когато се смееше, очи. Изящният човек е изящен не само с културата и обноските си, но най-напред с умението да пести лошите си настро­ения за другите. Всички разбираха, че тая жена носи в сърцето си някаква мъка, която не иска да сподели с никого.

Няма да ви пусна да си отидете, докато не ми преведете на френски някое от вашите стихотворе­ния, госпожо – казваше сериозно заплашително бел­гиецът Вивие, който най-силно чувстваше мъката й.

– В такъв случай съм свободна – усмихваше му се тя. – Защото имам у себе си две разказчета, които са преведени.

– Веднага, веднага ми ги дайте, госпожо. Искам да ги прочета още тая вечер.

– Но те са за деца, не за възрастни – направи пое­ледно усилие да го разубеди тя.

– Още повече тогава настоявам – оживи се госпо­дин Вивие. – Имам две причини повече – обичам деца­та и обичам хубаво написаните неща за тях.

* * *


Другият ден бе последен на писателския им кон­грес. Той я намери още сутринта и обясни, че толкова хубави детски разказчета никога не е чел. Хубавото, казваше той, е, че изобщо не се чувства, че ги е писал възрастен. Ако не ви познавах, щях да кажа, че са пи­сани от дете.

Тя тъжно се усмихна.

– Сега трябва да кажете, че имам детска душа.

– Не – каза тогава господин Вивие, – ще кажа, че вие имате душа на поет, защото само истинският по­ет може да пише за децата така хубаво. И ще кажа още, че сега за нищо на света няма да ви пусна, дока­то не преведем заедно тия чудесни разказчета.

– Знаете ли как се казва книгата, от която са те?

– Бих искал да знам – каза той учуден.

– Книгата се казва „Някога“. В моя език това е въл­шебна дума, защото означава нещо, което е било, и в същото време нещо, което може би ще бъде. Тази кни­га съм написала за своето детство, което мина някога в една чудесна земя Добруджа – моя роден край, кой­то войните ни отнеха. А ние двамата с вас някога мо­жем и да я преведем на френски. Но някога – в един по-добър свят, в едни по-добри времена.

Господин Вивие я погледна в очите. Тя се усмихва­ше, но много дълбоко, като че в самата й душа той видя сянката на оная мъка, която прави хората благо­родни и мъдри.

– Тя наистина е необикновена жена – помисли си господин Вивие. – Нейната тъга не извира от личните й болки. Тя боледува с болките на Родината си.

Следобеда тя замина.

Така „Някога“ никога не бе преведена на френски.

ВЪПРОС
След войната от 1915-1918 година Гео Милев оби­каляше страната, за да изнася сказки. Сказките му бя­ха върху литературата, изкуството и цялата култура в България и в Европа. Много хора пълнеха салоните, където говореше Гео Милев. След сказката му се зада­ваха въпроси. Веднъж той влезе в салона на едно ям­болско читалище и се приготви да говори. Още не за­почнал, изпревари го млад човек от салона, стана и попита:

– Господин Милев, ние всички знаем, че вие гово­рите чудесно и след малко с интерес ще ви слушаме. Мога ли да ви помоля днес малко да промените прог­рамата си. Може ли най-напред да чуем кой сте, къде сте учили, какво сте правили и какво правите сега в София.

Гео Милев носеше косата си така, че тя закриваше едното му око и цялата дясна половина на лицето, а лявата гледаше зад стъкло на очила, което като че за­ядливо просветваше на електрическата светлина. Той беше избухлив човек, бе преживял много и говореше остро. Каза:

– Не знам защо господинът ме кара да променям програмата си и дали добри или лоши намерения го карат да прави това. Ще изпълня неговото желание, защото макар и да не съм много стар, твърдя, че съм преживял някои неща, които и много стари не са пре­живели.

Аз съм син на книжар и започнах да чета книги, когато още главната ми храна бе млякото. Завърших училище, после гимназия и от всичко най-много оби­чах литературата. Затова учих литература отначало в нашия Софийски университет, а после в Лондон. Го­воря всички големи европейски езици.

Когато ние влязохме във войната против англича­ните, преместих се в Берлин. Върнах се от Берлин и заминах на фронта. Бях офицер. В сраженията край Дойран парче от неприятелска граната ме улучи в око­то. Благодарен съм, че другото остана здраво, защото аз живея с книгите и не мога да си представя и ден, без да чета. Опериран съм в Берлин. Щом се върнах от там, започнах любимата си литературна работа. Сега издавам едно списание „Везни“, което, ако не вярва­те на европейските ми дипломи, можете да повярвате на мъжката ми дума, е измежду най-хубавите българ­ски списания. И сигурно затова във вашия град го по­лучава и чете само един човек. Това не сте вие, госпо­дине, който ми зададохте въпроса. Защото ако бяхте вие, щяхте да знаете много от тези безинтересни ра­боти, които сега ме накарахте да разкажа. Аз казах безинтересни, макар че вие добре виждате – моят жи­вот далеч не е от безинтересните по събития и стра­дания. Но той е безинтересен за мен, защото е само преподготовка за онова, което смятам истински жи­вот.

Истинският живот за мене е литературата, госпо­да. Отсега натам аз ще се занимавам само с литерату­ра. Искам да напиша много стихотворения, които ча­кат аз да ги напиша. Имам да пиша много неща. Не знам как ще завърша живота си, но знам, че това, ко­ето ще правя до последния си час, е литература.

Това мога да ви кажа за себе си.

Единственото стъкло на единственото му око прос­ветна на електрическата светлина, но сега никому не се стори заплашително. Един поет и един страдалец, събрани в един решителен човек, можеха да изглеж­дат само ободрително. Целият салон заръкопляска. Ни­кой тогава, нито самият Гео Милев, не знаеше, че не­говият нелитературен живот съвсем не е свършил. Гео Милев бе убит няколко години по-късно в български­те граждански междуособици.


ПРЕРАЖДАНЕ
В младостта си Елисавета Багряна не пишеше за деца. Пишеше за възрастни и след десетгодишна ра­бота бе издала една чудесна книга със стихове със заг­лавие „Вечната и святата“, за която отвсякъде получа­ваше похвали и признание. В това време синът й Люб­чо неусетно бе порасъл, бе станал вече на десет годи­ни. Отдавна бе тръгнал на училище, отдавна имаше своите момчешки тайни и приятелства. Неусетно бе започнало онова отдалечаване между майката и сина, което е неизбежно, когато децата порастват. На май­ката точно това не й се искаше. А времето все не й стигаше; когато човек е известен поет, времето прес­тава да бъде негово. И все по-малко му достига. Сут­рин, докато приготвяше закуска, после докато го пос­рещаше от училище, тя все си мислеше какво да нап­рави, та да бъде хем нужна на растящото момче, хем да остане вярна на голямата мисия, която й бе възло­жил животът – поезията.

Така й хрумна, вместо да опитва да спира времето, да се затича заедно с момчето си в него, да забрави, че е възрастна и да се опита да му стане връстница. Така, мислеше си тя, ще мога да видя целия свят през неговите очи.

Лесно е да решиш, но много трудно възрастният може да се почувства отново дете. Това е възможно само за много малко хора, които никога не остаряват толкова, че да забравят напълно детето в себе си. Тя започна да пише тайно стихове за деца. Вечер, в дъл­гите зимни вечери (а тогава още нямаше нито кино, нито телевизия), целите семейства се събираха около камините в топлите дневни и там възрастните или че­тяха, или разказваха на децата приказки или родови предания. В някои семейства се четяха и стихове. Багряна много пъти бе чела на сина си чужди стихотво­рения и много пъти изпитателно се бе взирала в очи­те му, за да разбере какво му харесва и какво не. Сред чуждите тя започна да размесва и свои и още по-зор­ко следеше очите на Любчо.

Така мина една зима. Много стихотворения му про­чете тя и много пъти видя, че интересът на момчето свършваше със стихотворението. Докато един ден му прочете „Малкият спортист“. И откри, че той толкова го хареса, че от две прочитания сам го научи наизуст. Тогава тя заряза всичките си стари стихотворения и започна да пише отначало.

Пишеше за момчето, което иска да стане здраво, силно – пръв юнак, и затова калява тялото си в студ и пек.

Пишеше за пролетното слънце, което след дългата зима го вика навън в полето и планината.

Пишеше за пролетния вятър, който го кани да се надбягват и му обещава далечни чудни пътешествия.

Не го учеше, не го поучаваше, не го наставляваше.

И в очите на Любчо прочете, че това му харесва.

Радваше се, че той бързо и без труд, и без да подо­зира, че стихотворенията са на собствената му май­ка, бързо ги научава.

Дълго събира и дълго поправя новите си стихотво­рения. Един ден донесе вкъщи нова, изпъстрена с мно­го илюстрации детска книжка. Подари му я. Казваше се „Търкулната годинка“ – една година точно бе изми­нала от първото стихотворение, което той бе научил наизуст.

– Мамо, но аз знам всичките тия стихотворения! – възкликна Любчо като я преглеждаше.

– Но не знаеш кой ги е написал – каза тя.

И видя как просветнаха очите му, както всеки път, когато му бе казвала ново стихотворение и той го бе запомнял.

Стана й много радостно. Беше се преродила, беше станала поетеса и за деца.

ТЪРНОВО, ТЪРНОВО С БЕЛИТЕ КУПОЛИ
Запрехвърля снежец и минувачите по улицата още повече оредяха, но то вървеше след него с нахалство, което минаваше всяка граница. Бе го забелязал още преди няколко преки и веднага си каза: „Не е възмож­но да пращат деца; то не е на повече от 15 години. Не си внушавай, не се страхувай, не ставай насила луд.“

Бе се свил в балтона си, бе нахлупил шапката и като ускори ход, зави в първата улица. След тридесет крачки се спря пред някаква витрина и погледна на­зад. То изскочи иззад ъгъла и щом го видя, също спря, като бъркаше в джобовете си. Той усети как сърцето подскочи в гърдите му и като че запуши гърлото му. Забърза, почти затича; за неговите петдесет години и болното му тяло това беше почти тичане, макар че когато измина стотина крачки, задъхан го видя пак след себе си. Вървеше си леко, правеше се на разсея­но и отегчено, като да не знаеше какво да прави с времето си. Болният поет изтръпна: „Ето ти не си вну­шавай, не се страхувай – повтори си с горчива насмешка той. – Те са толкова гнусни, че изпращат вече подире ти и деца.“ Дойде му внезапна смелост – само много долни хора можеха да изпратят подире му да го следи дете.

Добре! Искаха да го смажат, искаха да го унизят. Отмъщаваха му, че преди повече от 20 години бе на­пуснал партията им точно затова, че там се опитваха да командват и да му казват какви стихове да пише.

Добре! Сега бяха взели властта – можеха направо да го пратят в затвора, за да изплаща вината си. Още по-лесно, можеха да го убият.

Но да пращат деца подире му да го следят! Както бързаше, той се задави от гняв. И изведнъж реши – колкото сили имаше забърза, в първата улица зави, направи десет крачки и със същата скорост се върна обратно.

Срещнаха се точно на ъгъла, момчето просто връх­летя върху него. Бе с ученическа куртка и с ученичес­ка фуражка, лицето му бе обсипано с червени мла­дежки пъпки.

– Как не ви е срам! – извика той в очите му. – Каже­те какво ви трябва? Всичко ще ви кажа сам. Купих си вестник. Вестникът е „Работническо дело“ – ето го! Трябва ми лента за пишеща машина. Но не си купих, защото няма. Сега се прибирам, ще се прибера, за да пиша. Пиша нова книга за нашите деца. Ще се казва „Щурчово конче“. Не е парола – имам такова стихот­ворение. Мога да ви го предам, за да го предадете. То го гледаше объркано, като заварено в чужд бостан.

– Друго какво ви трябва? Кажете? Всичко ще ви кажа. Но как не ви е срам, още сте дете!

– Аз ви познавам – изведнъж каза то и видът му продължаваше да бъде вид на селски хубостник, сгащен в бостан.

– Има си хас да не ме познавате! Но ако се съмня­вате, ще ви покажа и личната си карта.

Той кипеше от яд; – да ползват деца. Имаха ли съ­вест, каква съвест имаха?

– Вие сте поетът Асен Разцветников! – пак отвори уста хубостникът. – Аз съм чел вашите книги.

И го гледаше най-невинно и примигваше ситно-ситно, а очите му бяха съвсем не като на крадец, хванат в бостан.

Гневът като пяна стихна в гърдите на болния поет.

– Какво, какво сте чели? – попита той съвсем обър­кан.

– Чел съм „Планински вечери“ и „Жертвени клади“. И „Двойник“. И всички детски. Чел съм „Юнак Гого“ и „Комар и Мецана“. И, и...

Краката на болния поет омекнаха. Добре, че бе до стената на някаква къща. Облегна се.

– Чели сте „Планински вечери“? Чели сте „Жертве­ни клади“?

– Да – повтори хубостникът.

И изведнъж лицето му се преобрази и тялото му се изпъна, и като го гледаше с разширените си очи, из­стреля:



Търново с черквите, Търново с белите куполи

с бистрата Янтра, прегърнала твоите нозе,

с къщите, пъстри кози по скалите натрупани

с многото шипки, люляка и синьо небе!

Търново, клада на древните битки и буните

свойта усмивка зарових аз в твойте гърди.

– И аз съм от Търново – свърши то внезапно.

– Вие сте от Търново! – съвсем объркан, съвсем сма­зан и с чувство, че земята под него се продънва, по­пита пак болният поет.

– Да, от Търново! – потвърди възторжено момчето. – А вие ме припознахте с някого.

И тогава само за миг поетът го огледа и видя раз­ширените му от възторг очи и пъпчасалото му и пок­рито с нежен мъх лице, и пак чу възбудения му глас:

– Аз също пиша стихове! Искам да стана поет. Като вас.

– Искате да станете поет? – повтори поетът, колко­то да се окопити. И изведнъж внезапна сила му дойде и краката му се изпънаха и внезапно и за себе си за­говори:

– Не ставайте поет, мойто момче! Не ставайте ни­кога поет, защото ще приличате на мене. Вижте ме! Вижте ме добре! Аз съм болен цял живот. Болен съм физически, а току-що разбирам, и психически. Аз ня­мам дом, нямам жена, нямам деца. Аз съм сам! Нощем не мога да спя. Денем не мога да си намеря място. Недейте! Не! Никога! Не ставайте поет, защото ще зап­риличате на мен. Никога!...

И го чу ясно да казва, като че с уста, и още повече с очи:

– Искам да приличам на вас!




ПРОРОЧЕСТВО
Когато зеленото на дърветата на Лозенец за­почна да избелява, а тревите по кварталните градин­ки, въпреки лейките на градинарите, пожълтяха;

когато каруците, които влизаха сутрин в София от селата, постлани със сено, запрекарваха купчини от дини, пъпеши, и домати;

когато слънцето при изгрев слънце започна да за­варва пълния месец, увиснал над Витоша като забра­вен фенер, и горещината на деня заизвираше още от утрото,

тогава...

Тогава младият студент от къщичката с двата бора в Лозенец усети, че не може да остане в София нито седмица, нито ден, нито дори час повече.

Точно насреща, срещу прозореца му, зад планина­та, над която изгряваше сега слънцето, много далече, за да тръгне пеша и не чак толкова далече, ако вземе­ше влака – там имаше едно място, където в дворовете, по харманите се вишаха тежки купи златно жито, до­като изморени жътвари по нивите полагаха послед­ните ръкойки. Там още от утрото в дълбоките кладенци със зеле­нясалите кофи се спускаха да се изстудяват мрамор­ни дини.

Там едрите летни круши отдавна капеха над харма­ните като точките на удивителните, сякаш се чудеха защо още не се е върнал.

Там житото в снопите по цял ден тихо пукаше под юлското слънце, като да нашепваше, че е готово за хармана, а младият стопанин го няма.

Младият стопанин нямаше пари. Нямаше пари, за да се върне там, на онова място, където житото в сно­пите шепнеше под слънцето с гласец, който само не­му беше познат и който се чуваше чак дотук, до къ­щичката с двата бора под Витоша. Току-що беше свър­шил последните си изпити, а заедно с тях и послед­ните пари. Сега трябваше да се хване седмица-две ня­къде на работа – да стоварва въглища на гарата, да мие улиците или чиниите в някоя гостилница. Но до­като стоварваше въглища или миеше улиците, харма­нът щеше да свърши, крушите да окапят, дините да презреят...

Несъвършен беше светът и несправедлив в това чу­десно, зряло, съвършено лято.

В онова чудесно, зряло, съвършено лято сутринта, когато преминаваше моста на Перловец, го срещна господин Спасов.

Господин Спасов – това стана ясно веднага – бе по­лучил името си от Бога, защото го спаси. Разтвори кесията си, защипа от нея толкова пари, колкото бед­ният студент никога не бе държал в ръцете си, и му ги даде.

– Никога не мога да ви ги върна, господин Спасов! – му каза той. – Това са много пари.

И беше чул думи, които не вярваше, че е чул.

Младо момче, това е само малкото, което мога да ти дам за прекрасните разказчета, които си ми написал.

Старият редактор се беше прекъснал, беше го пог­леднал, като че сам изненадан. И внезапно му загово­ри на „вие“:

– Вие чувате житото да попуква в снопите на хар­мана, вие виждате под кората как зреят дините, вие говорите с мравките и птиците. Вие ще станете голям писател, господин Каралийчев! Вие вече сте! Вие сте голям български писател, господин Каралийчев!

Казал-неказал, с очила-без очила, с бастун-без бас­тун господин Спасов бе отминал в обратната страна по моста на Перловец и вече не се виждаше. Но пари­те бяха тук, в ръцете му – зрим белег на странното пророчество, което бе изречено.

Беше юли 1925; Ангел Каралийчев бе написал са­мо няколко разказчета.

В това чудесно, зряло, съвършено лято колко съ­вършен, колко огромен, прекрасен и мамещ се беше оказал светът.



БЪЛГАРИНЪТ ОТ ЕВРОПА
В кафенето след обед седяха всякакви хора. Но масите до прозореца по неписан закон се заемаха от писатели. В ранния следобед писателите излизаха от редакциите, където работеха, или от домовете си, ако не работеха, и се събираха тук, където водеха писател­ски разговори. Всяка професия има своите тайни, а тайните на писателската са неизброими. Професорът по тайните на писателското изкуство бе Светослав Мин­ков. Затова около него винаги имаше много писатели – и млади, и стари. Самият той бе странен човек, събира­ше и подреждаше изящни малки предмети – оловни чо­вечета, лули, цигарета, китайски фигурки. Беше грозен, наричаха го Гарвана, но пишеше изящно; в разказите му не можеше да се намери и една излишна дума.

Беше беден. Но винаги бе готов да вземе пари на­заем, за да си купи някоя от своите напълно ненужни дреболии. Говореше малко, но когато отвореше уста, и разговорите на съседните маси замлъкваха.

Чичо Гарван бе заслужил името си не само защото приличаше на тая грозна птица, но и защото бе мъдър като нея. Като млад бе писал странни разкази за тайн­ствени приключения и чудеса, после бе написал раз­кази за невероятни превъплъщения, при които стар­ци се подмладяват, баби се разкрасяват и дами чудо­дейно придобиват рентгенови очи. Бе писал също та­ка приказки за деца, които бяха така изящно израбо­тени, че не приличаха на писани от човешка ръка. Той много се ядосваше на ония млади кандидат-писатели, които имаха навик да се оплакват, че не им достигат думи да изразят грандиозните мисли, които събужда­ли в тях величествените им герои. Веднъж един такъв се развихри дотам, че намери виновен българския език, който едва от сто години имал литература.

– А какво нещо е, другари, руският език! – дивеше се той. – Неслучайно му казват „език-богатир“.

– Ами че вие – обади се кротко чичо Гарван – не се оплаквайте, пишете на богатир. Тогава и писанията ви ще бъдат богатирски.

Всички на масата замръзнаха. Бе времето на Ста­лин и всичко по-критично можеше да има много пос­ледици.

– Какво искате да кажете, другарю Минков? – усе­тил грозната помощ на Сталиновата ръка попита мла­дият писач.

Но чичо Гарван по-добре знаеше как да се защити, и как да защити другите на масата от ентусиазирания писател-комсомолец.

– Искам да кажа – процеди бавно той, – че ако пи­шете на руски, ще трябва да се сравните с Гогол, Толстой, Шолохов и Маяковски, а не с Димитър Полянов, Ангел Тодоров и мене. Не намирате ли малка разлика, другарю?

Другарят, самоуверен преди миг, така преплете ези­ка си, че всички на масата се усмихнаха под мустак, както се усмихват хората, когато някой ежльо намери майстора си въпреки партийната си броня.

Такъв човек беше чичо Гарван. За онова време той беше пътувал много и много бе видял и в Европа, и в Азия. Научил много езици, той твърдеше, че българ­ският е толкова богат, че няма научаване.

– И от английския ли е по-богат? – попита го вед­нъж един всезнайко.

– И от английския, млади момко, и от английския. Вие нали сте завършили първи клас?

Като познаваше острите му нокти, всезнайкото за­мълча. Чичо Гарван довърши:

– Ако сте го завършили, сигурно познавате едно стихотворение, което започва така –

Мила моя майчице,

Златна моя сенчице.

– Опитайте се сега да го кажете на английски. Всички на масата притеснено мълчаха.

– Смисълът можете да постигнете – изгледа ги той над очилата си, – но другото, което е над смисъла – никога! То може да се каже само на български.

Такъв особен човек беше Светослав Минков – един европейски българин.




Каталог: 2014
2014 -> Закон за правната помощ Обн., Дв, бр. 79 от 04. 10. 2005 г.; изм., бр. 105 от 2005 г., бр. 17 от 2006 г., бр. 30 от 2006 г.; изм и доп., б
2014 -> Роля на клъстерите за подобряване използването на човешките ресурси в малките и средни предприятия от сектора на информационните технологии
2014 -> П р а в и л а за провеждане на 68-ми Национален и Международен Туристически Поход "По пътя на Ботевата чета" Козлодуй Околчица" 27 май 2 юни 2014 година I. Цел и задачи
2014 -> Докладна записка от Петър Андреев Киров Кмет на община Елхово
2014 -> На финала на предизборната кампания голямата интрига са малките партии
2014 -> Рекламна оферта за Избори за народни представители 2014
2014 -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см


Сподели с приятели:
1   2   3




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница