Книга са напълно измислени и нито изобразяват, нито имат за цел да изобразяват каквито и да е действителни лица или групировки

— Тъкмо напротив — каза тлъстият началник категорично, доколкото един тлъст човек може да бъде категоричен. — Той е моят началник на детективите. Капитан Блейн.

— Може ли да ги повикате тези двамата в канцеларията си?

Взе картичката ми и я прочете отново. Остави я. Махна с меката си блестяща ръка.

—Не, ако не ми посочите по-основателна причина— рече той любезно.

—Не мисля, че ще мога, шефе. Случайно да познавате човек на име Джулз Амтор? Представя се за психически консултант. Живее на върха на един хълм в Стилууд Хайтз.

- Не. При това Стилууд Хайтз не е в моята територия — каза шефът. Очите му вече бяха очи на човек, който има едно наум.

—Точно това е странно. Видите ли, отидох да се обадя на господин Амтор във връзка с един мой клиент. Господин Амтор си въобрази, че го шантажирам. Вероятно хората с неговото занятие доста лесно си въобразяват подобно нещо. Има един як телохранител индианец, с когото не можех да се справя. И така индианецът ме държеше, а Амтор ме би със собствения ми пистолет. После изпрати да повикат двама полицаи. И те се оказаха Голбрайт и господин Блейн. Какво ще кажете за това?

Началникът Уакс плесна много леко с ръце върху бюрото си. Присви очи, почти ги затвори, но не съвсем. Хладният блясък на очите му светеше между дебелите клепачи, и то право в очите ми. Седеше съвсем неподвижен, сякаш слушаше. После отвори очи и се усмихна.

— И какво стана после? — запита той вежливо като бияч в луксозен клуб.

— Претърсиха ме, взеха ме в тяхната кола, изхвърлиха ме насред планината и ме халосаха с палка, докато

слизах.

Кимна, сякаш това, което бях казал, бе най-естественото нещо на света.

— Аха.

— За лъжец — рекох аз.

— Вратата е там — рече той, сочейки към нея с малкия пръст на лявата си ръка.

Не се и помръднах. Продължих да го гледам. Когато се вбеси достатъчно, за да натисне звънеца, рекох:

—И двамата правим една и съща грешка. Вие си

мислите, че съм дребен частен детектив, който си придава важност, предявява обвинение сръщу полицейски служител, което дори да е вярно, служителят ще да е взел

мерки да не може да се докаже. Съвсем не. Не идвам да

се жалвам. Считам, че грешката е съвсем естествена. Искам да си оправя сметките с господин Амтор и искам вашият човек Голбрайт да ми помогне. Няма нужда да безпокоите господин Блейн. Голбрайт ми стига. Не съм дошъл без връзки. Зад себе си имам високопоставени хора.

— Колко високо? — запита шефът и се захили на остроумието си.

—Колко високо е според вас Астер Дрейв № 862, където живее господин Грейл?

Лицето му се измени толкова основно, сякаш друг човек бе седнал в неговия стол.

—Госпожа Грейл по една случайност е моя клиентка.

—Заключете вратата. Вие сте по-млад от мен. Пуснете секрета. Нека започнем отначало като приятели. Имате честно лице, Марлоу.

Станах и заключих вратата. Когато се върнах до бюрото по синия килим, шефът бе извадил чудесна на вид бутилка и две чаши. Хвърли шепа кардамомови семки на попивателната си и напълни двете чаши.

Отпихме. Той олюпи няколко кардамомови семена и ги задъвкахме с мълчание, гледайки се в очите.

—Това ни дойде добре — напълни отново чашите той.

Беше мой ред да люпя семки. Избута черупките с ръка от попивателната на пода, усмихна се и се изтегна назад.

— Хайде, кажете сега за какво става дума. Тази работа, която вършите за госпожа Грейл, има ли някаква връзка с Амтор?

— Има. По-добре е да проверите дали ви казвам истината.

— Прав сте — той се пресегна към телефона. После извади малко тефтерче от жилетката си и потърси номера. — Участници в предизборната кампания — рече той и намигна. — Кметът много държи да им се оказват всички почести. Да, ето го — бутна тефтера настрани и набра номера.

Срещна същите трудности с иконома, които имах и аз. От това ушите му почервеняха. Накрая го свързаха с нея. Ушите му продължаваха да бъдат червени. Трябва да е била доста рязка с него.

—Иска да говори с теб — бутна той телефона през

широкото си бюро.

—Тук е Фил — казах аз, намигайки палаво на шефа.

Чу се сдържан, предизвикателен смях.

— Какво правиш с този тлъст мърляч?

— Пийваме му по малко.

— Че тъкмо с него ли намери да пиеш?

— В момента, да. Служба. Нещо ново? Струва ми се, разбираш за какво питам.

— Не. Известно ли ти е, че онази вечер ме накара да те чакам цял час? Да не би да имам вид на момиче, с което могат така да се подиграват?

— Изпаднах в беда. Какво ще кажеш за довечера?

—Чакай да видя... довечера е... за бога, какъв ден сме днес?

— По-добре аз да ти телефонирам. Може да не успея. Петък сме.

— Лъжец — разнесе се отново спокойният й дрезгав смях. — Понеделник сме. По същото време, на същото място и този път без глупави шеги!

— По-добре да ти се обадя.

— По-добре ще е да дойдеш.

—Не съм сигурен. Нека ти се обадя.

—Зает ли си? Разбирам. Може би съм глупачка, че изобщо се занимавам с тебе.

— Че ти си си такава.

— Защо?

— Проклет да си, ако не дойдеш...

— Казах, че ще ти се обадя. Тя въздъхна.

— Всички мъже сте едни и същи.

— Също и жените... след първите девет.

Тя ме прати по дяволите и затвори. Очите на шефа бяха толкова изскочили от главата му, че изглеждаха като на кокили.

Наля в двете чаши с трепереща ръка и бутна едната

към мен.

—Съпругът й не го е грижа, така че все едно че нищо не си чул.

Изглеждаше засегнат, докато пиеше питието си. Люпеше много бавно кардамомовото семе, много замислено. Пихме за сините очи на приятелките си. За жалост шефът прибра бутилката и двете чаши и натисна едно копче на вътрешния си телефон.

—Голтбрайт да се качи при мен, ако е в зданието.

Ако не е, опитайте се да влезете във връзка с него.

Станах, отключих вратата и отново седнах. Не чакахме дълго. На страничната врата се почука, шефът се провикна и Хемиигуей влезе в стаята.

Приближи се уверено до бюрото, спря пред него и погледна шефа Уакс със съответното изражение на буйна смиреност.

—Запознай се с господин Филип Марлоу — каза шефът сърдечно. — Частен детектив от Лос Анжелос.

Хемингуей се извърна, колкото да ме види. И да ме бе виждал преди, то това с нищо не пролича по лицето му. Подаде ръка, подадох му и аз и той отново загледа шефа.

—Господин Марлоу има доста любопитна история—каза шефът лукаво като Ришельо. — За някакъв си човек на име Амтор, чийто дом е в Стилууд Хайтз. Гадател или нещо от този род. Изглежда, Марлоу отишъл да го навести, а ти и Блейн сте се оказали по същото време

там и възникнал някакъв спор. Забравих подробностите

—погледна той през прозорците с изражението на човек,

който забравя подробностите.

— Имате грешка — рече Хемингуей. — Никога не съм виждал този човек.

— Всъщност наистина е станала грешка — каза шефът сънливо. — Доста незначителна, но все пак грешка.

Господин Марлоу смята, че тя е незначителна.

Хемингуей отново ме погледна. Лицето му все още имаше каменно изражение.

— Всъщност това дори не го интересува — продължи да дреме шефът. — Само че иска да навести този Амтор, който живее в Стилууд Хайтз. Би желал някой да го придружи. Сетих се за теб. Трябва му човек, който да се погрижи да си уредят сметките почтено. Изглежда, господин Амтор има много як телохранител индианец и господин Марлоу е склонен да се съмнява в способностите си да се справи без чужда помощ. Смяташ ли, че ще можеш да разбереш къде живее пустият му Амтор?

— Аха — рече Хемингуей. — Но Стилууд Хайтз се намира отвъд чертата, шефе. Това лична услуга ли е?

— Може и така да се каже — каза шефът, загледан в левия си палец. — Разбира се, не искам от теб да вършиш нищо незаконно.

—Аха. Разбрано — изкашля се Хемингуей. — Кога

ще тръгваме?

Шефът ме погледна доброжелателно.

— Веднага ще е най-добре —рекох аз. — Ако, разбира се, господин Голбрайт няма нищо против.

— Правя това, което ми наредят.

Шефът го огледа от главата до петите. Среса го и го

погали с поглед.

— Как е капитан Блейн днес? — осведоми се той, дъвчейки кардамомово семе.

— Зле. Спукан апандисит — рече Хемингуей. — Съвсем е закъсал.

Шефът поклати тъжно глава. После се хвана за облегалките на креслото си и се изправи с труд на крака. Протегна розова лапа през бюрото.

—Голбрайт ще се погрижи за вас, Марлоу. Можете да разчитате.

— Е, много съм ви задължен, шефе. Наистина не знам как да ви благодаря.

— Пфю! Няма защо. Винаги съм готов да услужа на приятел на мой приятел, така да се каже — намигна ми той.

Хемингуей изучи намигането му, но не ми каза как го оценява.

Излязохме, следвани от вежливото мъркане на шефа, което почти ни изпрати до изхода. Вратата се затвори. Хемингуей се огледа нагоре-надолу по коридора, после ме погледна.

— Хубавичко ни изигра, момчето ми. Сигурно има нещо, за което не сме знаели.

32

Колата се носеше безшумно по една притихнала улица. Сводестите евкалиптови дървета почти се сливаха в един зелен тунел. Слънцето проблясваше между горните им клони и тесните им светли листа. Надписът на ъгъла съобщаваше, че това е Осемнадесета улица.

— Разправи ли му всичко? — най-сетне се реши и попита той.

— Казах му, че ти и Блейн сте дошли там, прибрали сте ме, изхвърлили сте ме от колата и сте ме халосали по темето. Останалото не му казах.

— Не си му казал за Двадесет и трета и „Десканзо", а?

— Не.

— А защо?

— Това се казва мисъл. Наистина ли искаш да отидеш до Стилууд Хайтз, или просто шикалкавеше?

— Просто шикалкавех. В действителност искам само да ми кажеш, защо ме бутнахте в онази съмнителна бърлога и защо ме държаха там?

Хемингуей се замисли. Такова яко мислене му удари, че мускулите на брадичката му образуваха малки възли под сивкавата му кожа.

—Този Блейн. Тази маломерна купчина кокали. Не очаквах, че ще те халоса. Нито пък мислех да те оставя да си ходиш пеша до вкъщи. Всичко стана, защото сме приятели с онзи тип, магьосника, и един вид го пазехме да не го притесняват разни хора. Да се хванеш за главата колко много се опитват!

—Поразен съм.

Той извърна глава. Сивите му очи бяха бучка лед. После отново погледна напред през прашното стъкло и се

замисли.

халосат някого. Да счупят нечия глава. Божичко, как се

уплаших. Свлече се като чувал с картофи. Ама и аз му ги

наговорих едни. После те закарахме при Сондърборг, за

щото бе най-близо, а той е добър човек и щеше да се пог

рижи за теб.

— Амтор знаеше ли, че ме откарахте там?

— По дяволите, не. Идеята си бе наша.

— И то само защото Сондърборг бил добър човек и щял да се погрижи за мен. При това без усложнения. Ако се оплача, няма никакъв шанс който и да е доктор да ме подкрепи. С това не искам да кажа, че едно оплакване има кой знае какъв шанс в това мило градче.

— Ти какво, почваш да се заяждаш ли? -— запита Хемингуей замислено.

- Не съм такъв човек. Но поне веднъж не се заяждай и ти. Защото службата ти виси на косъм. Видя очите на шефа и там го пишеше. Този път не отидох сватбарски.

— Добре — рече Хемингуей и плюна през прозореца. — Първо на първо нямах никакво намерение да прибягвам до грубости освен обичайните заплахи. Какво още?

— Блейн наистина ли е болен?

Хемингуей кимна, но кой знае защо не успя да си придаде опечален вид.

—Разбира се. Онзи ден имаше болки в стомаха и

апандиситът му се спука, преди да го извадят. Има късмет... ама още не се знае.

—Ще бъде истинска загуба, ако се случи нещо. Човек като него е гордост за всяко полицейско управление.

Хемингуей предъвка тази забележка и я изплю през прозореца на колата.

— Добре, други въпроси има ли? — въздъхна той.

— Каза ми защо сте ме закарали у Сондърборг. Но не ми каза защо той ме държа там повече от четиридесет и осем часа, заключен и нахакан с наркотик до козирката.

Хемингуей натисна леко спирачките и спря до бордюра. Постави големите си ръце на волана една до друга и нежно отърка палци един о друг.

— Отде да знам — каза той с далечен глас.

— Носех със себе си документи, удостоверяващи, че имам позволително за частен детектив. Ключове, малко пари, няколко фотографии. Ако не ви е познавал чак толкова добре, можел е да си помисли, че ударът по главата е просто номер да влезете в дома му и да го претърсите. Но мисля, че ви е познавал много добре, за да си помисли такова нещо. Ето какво ме озадачава.

— Стой си озадачен, драги. По-безопасно е.

— Така е. Но ти липсва каквото и да е удовлетворение.

— Полицията на Лос Анжелос има ли понятие за това?

— За кое?

— За тези твои размисли относно Сондърборг.

— Не съвсем.

— Това не означава нито да, нито не.

— Не съм чак такава клечка. Полицията на Лос Анжелос може да се намеси, когато сметне за уместно. Имам приятел в прокуратурата. Едно време работех там. Казва се Бърни Олъз. Главен следовател е.

— На него каза ли му?

— Не. Не съм го виждал от един месец.

— Мислиш ли да му разправиш?

— Ако пречи на случая, с който се занимавам, не.

— Частен случай?

— Да.

— Добре де, какво искаш?

Хемингуей свали ръце от волана и плюна през прозореца.

— Намираме се на хубава улица, нали? Хубави къщи, хубави градини, хубав климат. Чувал си доста за подкупени ченгета, нали така?

— От време на време.

— Хубаво, колко ченгета според теб живеят на улица поне като тази, с хубави поляни и цветя? Познавам четирима или петима, и то всичките от нравствената полиция. Те обират каймака. Ченгета като мен живеят в невзрачни бунгала в бедната част на града. Искаш ли да видиш къде живея?

— Какво от това?

— Слушай, драги — рече едрият мъж сериозно. — Ти дърпаш конците, ама те може да се скъсат. Ченгетата не се корумпират за пари. Не всякога, дори не много често. Системата ни принуждава, принуждават те, като те карат да правиш това, което ти заповядват, и така нататък. И онзи, който се е изтегнал в приятния богат ъгъл на канцеларията си, с хубавия костюм и дъх на хубав алкохол, си мисли, че като люпи онези семки, има дъх на виолетки, само че не е така,той също не издава заповедите. Разбираш ли?

— Що за човек е кметът?

— Какъв може да е един кмет? Политик. Мислиш си, че той издава разпорежданията? Ядец. Знаеш ли какво става в тази страна, момчето ми?

— Имало много замразен капитал, чух да казват.

—Човек не може да остане почтен дори да иска —

рече Хемингуей. — Ето каква е болестта на тази страна.

Ако успее да остане почтен, ще му видят сметката. Тряб

ва да играеш играта нечестно, иначе няма да ядеш. Сума

ти копелета си мислят, че двадесет хиляди хора на ФБР с

чисти яки и папки ще ни оправят. Глупости. Подкупите

ще ги направят същите като нас. Знаеш ли какво си мисля? Мисля си, че ще трябва да изградим отново този малък свят. Да вземем например Нравственото превъоръжаване*. В него има нещо. Нравствено превъоръжаване. Има нещо в това, момчето ми.

— Ако Бей Сити е образец за действието му, ще глътна един аспирин.

— Ти може да си остроумничиш — рече Хемингуей меко. — Може да не вярваш, но е възможно. Може да станеш толкова остроумен, че да не ти минава друга мисъл през главата, освен да бъдеш остроумен. Аз съм просто безгласно ченге. Върша каквото ми заповядат. Имам жена, две деца и правя това, което ми наредят баровците. Блейн може да ти каже туй-онуй. Аз, аз съм невежа.

— Сигурен ли си, че Блейн страда от апандисит? Да не се е прострелял в стомаха от злоба?

— Не говори така — каза недоволно Хемингуей и запляска по кормилото с ръце. — Опитай се да мислиш добре за хората.

— И за Блейн?

— И той е човек като всички нас — рече Хемингуей. — Грешник е, но е човек.

— Каква е играта на Сондърборг?

-Добре де — тъкмо това ти казвах. Може и да съм

сгрешил. Мислех те за човек, с когото можеш да споделиш една хубава идея.

—Не знаеш, така ли?

Хемингуей извади носната си кърпичка и избърса лицето си.

—Драги, неприятно ми е, но е така. Но разбери

добре, че ако ние с Блейн знаехме каква игра върти Сон

дърборг, или нямаше да те набутаме там, или нямаше

да излезеш оттам никога със собствените си крака. Раз

бира се, имам предвид наистина дебела игра. А не дре

болия като да предсказваш с кристална топка бъдещето

на стари жени.

-Кой знае дали ме очаквахте да изляза оттам със

собствените си крака. Има един наркотик на име скопо-

* Нравствено превъоръжаване религиозно движение, основано в Оксфорд през 1921. — Б. пр.

Хемингуей ме гледаше втренчено и тъжно.

— Не разбирам за какво говориш. Кой, по дяволите, е Малой Лоса?.

— Един здравеняк, който уби човек на „Сентрал авеню" преди няколко дни. Има го в бюлетина ви, ако си го чел изобщо. И вероятно вече му имате данните.

— И какво от това?

— Сондърборг го криеше, това е. Видях го. Четеше вестник на едно легло, когато офейках.

— И как успя да се измъкнеш? Не беше ли заключен?

— Цапардосах прислужника с една пружина от леглото. Имах късмет.

— И този, едрият мъжага, те видя?

— Ами.

—Да вървим да ги прибираме. Става. Дяволски добре излиза. Сондърборг е давал подслон на търсени от полицията престъпници. Ако са имали и мангизи, туйто. Декорът му е идеален за подобно нещо. Добри пари отгоре

на всичко.

Сръга колата, тя се задвижи и вдигна прах зад ъгъла.

—По дяволите, мислех, че продава цигари с марихуана — каза той отвратен. — С необходимата протекция зад гърба. Но, по дяволите, това е дреболия. Рушветчийска афера.

-Чувал ли си за шашмата с номерата? Това също е

дреболия, ако я гледаш само от едната страна.

Хемингуей взе един завой остро и поклати тежката си глава.

— Така е. И хазартните машини, и залите за бинго, както и залаганията на конни състезания. Но събери ги всичките, дай юздите в ръцете на един човек и вече работата става дебела.

— Какъв човек?

Това отново го накара да замлъкне като пън. Устата му млъкна и виждах зъбите му, плътно стиснати. Намерихме се на ул. „Десканзо" и отивахме на изток. Бе тиха улица дори и в късен следобед. Когато наближихме Двадесет и трета, кой знае защо, тя не изглеждаше толкоз тиха. Двама изучаваха едно палмово дърво, сякаш преценяваха как да го преместят. Близо до дома на д-р Сондърборг бе паркирана кола, но в нея нямаше никой. По средата на улицата някакъв човек проверяваше водомерите.

На дневна светлина къщата бе приятно място. Под предните прозорци жълти бегонии образуваха плътен храсталак, а теменужките — неясно цветно петно около основата на една цъфнала акация. Яркочервена пълзяща роза току що разтваряше пъпки на ветрилообразната дървена решетка. Имаше леха със зимно благовонно секирче и сред стръковете стъпваха внимателно бронзовозелени колибри. Къщата приличаше на дом на заможни възрастни съпруги, които обичат цветарството. Късното следобедно слънце го огряваше с приглушена и застрашителна тишина.

Хемингуей мина бавно покрай къщата и напрегната усмивчица цъфна на устните му. Подуши с нос. Зави на следващия ъгъл, погледна в огледалото и настъпи педала.

След три къщи спря встрани, извърна се и ми отправи втренчен, изпитателен поглед.

—Полицията от Лос Анжелос. Онуй момче на палмата се казва Донъли. Познавам го. Следят къщата. Значи, не си казал на приятеля си от града, а?

— Казах ти, че не съм.

— На шефа тази работа хич няма да му се хареса — озъби се Хемингуей, — идват тук, претърсват някаква бърлога и дори не се отбиват да кажат едно „здрасти".

Не казах нищо.

— Хванаха ли този Малой Лоса?

— Засега не, доколкото ми е известно — поклатих глава.

— А колко ти е известно, драги? — запита той много спокойно.

— Не чак толкова много. Има ли някаква връзка между Амтор и Сондърборг?

— Не знам.

—Кой управлява този град?

Тишина.

— Чух, че някакъв комарджия на име Леърд Брьнет похарчил тридесет хилядарки за избор на кмет. Чух, че бил собственик на клуб „Белведере" и на двата комарджийски кораба в морето.

— Къде мога да намеря Брънет?

— Защо питаш мен, момчето ми?

— Ти къде ще отидеш, ако загубиш подслона си в този град?

— В Мексико. Засмях се.

— Добре де, ще ми направиш ли една голяма услуга?

— С удоволствие.

— Закарай ме обратно до града.

Потегли и изкусно премина по сенчестата улица към океана. Колата стигна до градския съвет, мушна се в паркинга на полицията, а аз слязох.

—Що не минеш някой път да ме видиш — рече Хемингуей. — Сигурно ще чистя плювалниците.

Протегна голямата си ръка.

— Сърдиш ли се нещо?

— Морално превъоръжаване — рекох аз и му стиснах ръката. Той се ухили. Повика ме, когато понечих да си тръгвам. Огледа се внимателно във всички посоки и ми прошепна:

— Онези комарджийски кораби се предполага, че са извън обсега на градската и щатска юрисдикция. Панамска регистрация. На твое място... — спря той и в мрачните му очи се появи тревога.

— Разбирам. И на мен ми хрумна подобна идея. Излиза, че си губих времето да те намеря, за да ми я кажеш ти. Но трудно ще стане.

Кимна и после се усмихна.

—Нравствено превъоръжаване — каза той.

33

Лежах по гръб на леглото в един крайбрежен хотел и чаках да се стъмни. Стаята бе малка, коравото легло гледаше към океана, а дюшекът-бе малко по-дебел от памучни одеяло. Една пружина под мен бе счупена и ме бодеше в лявата част на гърба. Лежах и я оставих да ме боде. Отражението на червените неонови светлини светеше иа тавана. Когато цялата стая се залееше в червено, щеше да бъде достатъчно тъмно да изляза. Отвън колите надуваха клаксони по шосето, неречено автострада. Крака Се влачеха по тротоара под прозореца ми. Във въздуха се носеше мърморенето и приглушеният говор на сновящите насам натам хора. Въздухът, който проникваше през ръждясалите щори, миришеше на гранясала мазнина за пържене. Отдалеко идеше и надалеч се носеше един глас: „Грабете, гладници. Не останаха. Хайде на чудесните кренвирши."