Книга са напълно измислени и нито изобразяват, нито имат за цел да изобразяват каквито и да е действителни лица или групировки



страница2/18
Дата17.10.2018
Размер0.92 Mb.
#90156
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18

Превъртях една цигара между пръстите си, изгледах го и почаках пред вратата.

— Искам да кажа, че имаш време да хвърлиш едно око на тази дама, така да се каже. Идеята ти ми хареса. Може да попаднеш на нещо. Никой няма да ти пречи.

— И какво печеля?

Той разтвори тъжно жълтите си ръце.

— И преди си загазвал при нашите момчета. Едно птиче ми каза. Следващия път хич няма да ти е зле, ако имаш свой човек.

— И каква полза от това?

— Слушай — настоя Нълти. — Аз съм дребна риба. Но всеки от участъка може да ти свърши работа.

— И за какво — за едно „мерси” или ще си плащате? – Никакви пари — рече Нълти и сбърчи тъжния си жълт нос. — Но крайно ми е необходимо да се издигна в очите на началството. След последната чистка нещата наистина изглеждат зле. Никога няма да го забравя, приятелю.

Погледнах часовника си.

— Съгласен, ако ми хрумне нещо, твое е. А когато получиш снимката му, ще дойда да я идентифицирам. До скоро виждане.

Ръкувахме се и аз слязох по коридора с цвят на кал, минах по стълбището, пред сградата и отидох до колата си.

Два часа бяха изминали, откак Малой Лоса бе напуснал заведението на Флориан с армейски „Колт” в ръка. Обядвах в един универсален магазин, купих пинта бърбън* и потеглих на изток по „Сентрал авеню”, а после отново по „Сентрал” на север. Идеята, която ми бе хрумнала, бе неясна като топлинните вълни, които танцуваха над тротоара.

Случаят ме заинтригува единствено от любопитство. Но, честно казано, цял месец не бях получавал никаква заплата. Дори и безплатната работа бе промяна.

3

Разбира се, заведението на Флориан бе затворено. Пред него в една кола седеше явен цивилен агент и четеше вестник с едно око. Не разбирах защо си губеха времето. Никой наоколо не знаеше нищо за Малой Лоса. Биячът и барманът не се намериха. Никой на улицата не знаеше нищо за тях, нито къде се намират.



Минах бавно, паркирах зад ъгъла и останах на мястото си, загледан в един негърски хотел диагонално срещу заведението на Флориан, след най-близката пряка. Казваше се хотел „Сан Суси”. Слязох, прекосих пеша пресечката и влязох в него. Два реда груби празни столове се гледаха един друг от двете страни на ивица жълтеникавокафяв килим. Отзад в сумрака имаше бюро и зад него седеше плешив мъж със затворени очи, кръстосал спокойно меките си кафяви ръце пред себе си. Дремеше или поне така изглеждаше. Носеше вратовръзка-панделка, която сякаш е била вързана в 1880 година. Зеленият камък на карфицата не бе чак толкова голям колкото ябълка. Голямата му отпусната брадичка кротко се бе нагънала върху връзката, а кръстосаните му ръце бяха спокойни и чисти, с маникюр и сиви полумесечини в моравото на ноктите.

На гравирана металическа табелка до лакътя му стоеше надпис:

„Този хотел се намира под закрилата на Международните обединени агенции Лтд. Инк”

Когато кроткият кафяв мъж отвори замислено едно око, аз му посочих табелата.

— Проверка от ОЗХ. Някакви неприятности?

* Пинта бърбън – половин литър царевично уиски. — Б. пр.

ОЗХ означава Отдел за защита на хотелите, отдел на голяма агенция, която се занимава с фалшификатори на чекове и с онези, които се изнизват през задния вход, оставяйки неплатени сметки и купени на старо куфари, пълни с тухли.

— Неприятности ли, братко — каза чиновникът с висок мелодичен глас, — току-що се отървахме от тях.

Сниши гласа си с няколко октави и добави:

— Как ти беше името?

— Марлоу. Филип Марлоу…

— Хубаво име, братко. Чисто и жизнерадостно. Добре изглеждаш днес.

Сниши глас отново:

— Но не си човек на ОЗХ. От години не се е мяркал такъв.

Разпери ръце и посочи безразлично табелата:

— Взех я на старо, братко, просто за ефект.

— Добре — рекох аз. Облегнах се и започнах да въртя половиндоларова монета на голото, одраскано дърво на тезгяха.

— Да си чул какво се е случило у „Флориан” тази сутрин?

— Забравих, братко.

Вече и двете му очи бяха отворени и той наблюдаваше неясните светли очертания на въртящата се монета.

— Светили маслото на шефа. Някой си Монтгомери. Счупили му врата.

— Дано Господ приеме душата му, братко.

Гласът отново се сниши:

— Ченге?


— Частно… с поверителна задача. От пръв поглед си личи кой може да пази тайна.

Изгледа ме, после затвори очи и се замисли. Отвори ги отново предпазливо и се вторачи във въртящата се монета. Не можеше да устои на изкушението.

— Кой го стори? — запита той меко. — Кой нареди Сам?

— Един престъпен тип, току-що излязъл от затвора, се ядоса, че заведението не било за бели. Изглежда, преди е било за бели. Може би си спомняш?

Не каза нищо. Монетата избръмча, падна с лек звън и застана неподвижна.

— Какво предпочиташ? Да ти прочета глава от Библията, или да те черпя едно питие? Избирай.

— Братко, предпочитам да чета Библията в уединението на семейния кръг.

Очите му светнаха подмазвачески, втренчено.

— Може би току-що си обядвал.

— Човек с моето телосложение и разположение на духа се стреми да мине без обяд — сниши глас той. — Мини от тази страна на бюрото.

Минах отстрани, извадих плоското шише с гарантиран бърбън от джоба си и го поставих на поличката. Върнах се обратно отпред. Наведе се и го огледа. Изглеждаше доволен.

— Не мога да ти гарантирам нещо, братко. Но за мен е удоволствие да му сръбна в твоя компания.

Отвори бутилката, постави две малки чаши на бюрото и безшумно ги напълни до ръба. Вдигна едната, помириса я внимателно и я изля в гърлото си с щръкнал малък пръст.

Опита вкуса му, замисли се, кимна и рече:

— Уискито е екстра, братко. С какво мога да ти бъда полезен? Няма пукнатина в тротоара наоколо, която да не познавам отблизо. Да, гос’ине, това питие е добра компания. — И той напълни отново чашата си.

Казах му какво се бе случило у „Флориан” и защо. Втренчи се сериозно в мен и поклати плешивата си глава.

— Заведението на Сам бе хубаво и тихо отгоре на всичко. От месец никого не са намушкали там.

— Когато преди около шест или осем години заведението бе за бели, как се казваше?

— Електрическата фирма е нещо скъпо, братко.

Кимнах.


— Мина ми през ума, че името може да е същото. Малой вероятно щеше да каже нещо, ако бе сменено. Но кой бе собственикът?

— Чудя ти се на акъла, братко. Името на тоз беден грешник бе Флориан. Майк Флориан…

— И какво стана с Майк Флориан?

Негърът разпери нежните си кафяви ръце. Гласът му бе звучен и тъжен.

— Умря, братко. Призован бе от Бога. В хиляда деветстотин тридесет и четвърта, а може в тридесет и пета. Не съм сигурен. Пропилян живот и спиртосани бъбреци, разправяха хората, братко. Безбожникът се сгромолясва като кастриран бик, но там горе го чака милост, братко.

Гласът му се сниши до делово равнище:

— Да пукна, ако зная нещо.

Затвори здраво бутилката и я плъзна през тезгяха.

— Две, нито капка повече, братко… преди залез-слънце. Благодаря ти. Подходът ти ласкае достойнството на човека… Остави вдовица. На име Джеси.

— Какво стана с нея?

— Многото въпроси свидетелствуват за стремеж към познание, братко. Не съм чул. Виж в телефонния указател.

В тъмния ъгъл на фоайето имаше телефонна будка. Отидох и затворих вратата достатъчно, за да светне лампата. Затърсих името в парцаливия, вързан с верига указател. В него изобщо нямаше Флориан. Върнах се на бюрото.

— Няма нищо.

Негърът се наведе със съжаление, извади един градски указател върху бюрото и го бутна към мен. Затвори очи. Започваше да му омръзва. В него имаше някаква Джеси Флориан. Вдовица, според указателя. Живееше на 1644 Западна, номер 54. Зачудих се какво ли съм употребявал вместо мозък цял живот.

Преписах адреса на парче хартия и бутнах указателя обратно през бюрото. Негърът го сложи отново на мястото му, ръкува се с мен, после кръстоса ръце на бюрото точно както когато влязох. Очите му бавно се притвориха и той, изглежда, заспа.

За него случаят бе приключен. На път към вратата се обърнах и му хвърлих един поглед. Очите му бяха затворени и той дишаше спокойно и равномерно; леко посдвиркваше. Плешивата му глава блестеше.

Излязох от хотел „Сан Суси” и се отправих към колата си. Изглеждаше твърде лесно. Изглеждаше прекалено лесно.

4

Номер 54 на Западна 1644 бе запусната, кафява къща със запусната кафява поляна отпред. Около едно жилаво на вид палмово дръвче имаше голямо голо петно. На терасата стоеше самотен дървен люлеещ се стол, а следобедният бриз караше неокастрените лизгари на миналогодишните пойнсетии да почукват по напуканата гипсова мазилка. Корави, жълтеникави, полуизпрани дрехи потрепваха на ръждивия тел в страничния двор.



Продължих четвърт пряка по-нататък, паркирах колата си на срещуположната страна и се върнах пешком.

Звънецът не работеше, така че потропах на дървената рамка на стъклената врата. Разнесоха се бавни, провлечени стъпки. Вратата се отвори и в сумрака пред мен се показа раздърпана жена, която се секнеше, докато отваряше вратата. Лицето й бе сиво и подпухнало. Косата — разчорлена и с онзи неопределен цвят, който е нито кафяв, нито рус, липсва й достатъчно жизненост, за да бъде червеникавокафява, а не е достатъчно чиста, за да бъде сива. Пълното й тяло бе загърнато в безформен бархетен халат, цветът и кройката на който бяха старомодни. Просто бе покрила с нещо тялото си. Обула бе чифт очевидно мъжки чехли от охлузена кафява кожа и големите пръсти на краката й стърчаха грозно.

— Госпожа Флориан? Госпожа Джеси Флориан?

— Аха — провлачи се гласът от гърлото й като болник, надигащ се от леглото.

— Вашият съпруг Майк Флориан ли бе съдържател на увеселителното заведение на „Сентрал авеню”?

Тя прехвърли кичур коса зад голямото си ухо. Очите й блестяха от удивление. Грубият и дрезгав глас рече:

— К’во… какво? Господи божичко. Майк си отиде преди цели пет години. Кой беше ти?

Стъклената врата все още бе затворена и веригата закачена.

— Детектив. Бих желал да си поговорим малко.

Тя ме гледа изпитателно в продължение на една дълга и мъчителна минута. После с усилие откачи веригата и ми обърна гръб.

— Влез тогава. Нямах време да почистя — прохленчи тя. — Ченге, ха?

Прекрачих прага и закачих отново веригата. Вляво на вратата, в ъгъла на стаята, бръмчеше голям красив радиошкаф. Това бе единствената прилична мебел в апартамента. Беше чисто нов на вид. Всичко останало бе вехтория — мръсни, безвкусни мебели, дървен люлеещ се стол, като онзи на терасата, квадратен свод, водещ към столовата с окапана маса, отпечатъци от пръсти по цялата летяща врата, водеща към кухнята. Чифт олющени лампи с някога ефектни абажури сега приличаха на престарели уличници.

Жената седна в люлеещия се стол, тупна чехлите и ме загледа. Аз хвърлих поглед към радиото и седнах на крайчеца на една кушетка. Забеляза, че гледам радиото. Престорена сърдечност, слаба като китайски чай, оцвети лицето и гласа й.

— Само то ми прави компания — рече тя, после захлипа. — Да не би Майк да е направил нещо ново, а? Ченгетата не се отбиват много често.

Хихикане с разпуснат фалцет на алкохоличка. Облегнах се на нещо твърдо, опипах го и измъкнах празно еднолитрово шише от джин. Жената се закиска отново.

— Пошегувах се само. Но се надявам в името Христово, че там, където е, има достатъчно евтини блондинки. Цял живот не му стигнаха на земята.

— Интересува ме по-скоро една червенокоса.

— Струва ми се, че не би отказал и на няколко такива. — Стори ми се, че погледът вече не бе така празен. — Не ми идва наум. Коя червенокоса имаш предвид?

— Едно момиче на име Велма. Не знам какво е било последното й име, но едва ли е било истинското й. Опитвам се да я намеря заради роднините й. Заведението ви на „Сентрал” сега е свърталище на цветнокожи, макар и да не са променили фирмата, и, разбира се, тамошните хора не са и чували за нея. И така се сетих за вас.

— Роднините й си губят времето… да я търсят — каза жената замислено.

— Става дума за някой и друг долар. Не е кой знае колко. Мисля, че искат да я намерят, за да ги наследи. Парите изострят паметта.

— И алкохолът — рече жената. — Днес е топло, нали? Вие казахте, че сте ченге прочее.

Лукави очи, внимателно, втренчено лице. Краката в мъжките чехли бяха неподвижни.

Вдигнах падналата бутилка и я разклатих. После я хвърлих настрана и се пресегнах за осминката гарантиран бърбън в задния си джоб, която негърът администратор и аз едва бяхме наченали. Изтъпанчих я на коляното си. Невероятно втренченият поглед на жената не се откъсваше от нея. После подозрението се заизкачва по лицето й, като котенце, но не така игриво.

— Не си ченге — рече тя меко. — Никое ченге не ми е носило питие от това качество. Какъв е номерът, господине?

Отново издуха носа си с една от най-мръсните носни кърпички, каквито някога съм виждал. Погледът й не се откъсваше от бутилката. Подозрението се бореше с жаждата и жаждата надделяваше. Както винаги.

— Тази Велма е кабаретна артистка, певица. Не я ли знаете? Предполагам, че не сте посещавали заведението често.

Очите с цвят на водорасли не се откъсваха от бутилката. Дебелият й език облиза устните й.

— Човече, това се казва питие — въздъхна тя. — Хич не ми пука кой си. Само го дръжте внимателно, господине. Моментът не е подходящ да се изпуска каквото и да е било.

Тя стана, заклати се навън от стаята и се върна с две дебели нечисти чаши.

— Без мезе. Това, дето го носите, е достатъчно.

Налях й една глътка, която би ме накарала да скоча през прозореца. Тя се пресегна жадно, глътна я като таблетка аспирин и погледна към бутилката. Налях й още, а на себе си по-малко. Очите й вече бяха станали два тона по-кафяви.

— Човече, това питие ми влиза като масло — каза тя и седна. — Не се усеща кога си го изфиркал. За какво говорехме?

— За червенокосо момиче на име Велма, което е работило във вашето заведение на „Сентрал авеню”.

— А, да — гаврътна тя втората си чашка. Приближих я и оставих бутилката на нейно разположение. Тя се пресегна. — Даа. Та кой казваше, че си?

Подадох й визитната си картичка. Тя я прочете, като мърдаше език и устни, после я остави на масичката край себе си, а отгоре й сложи празната чаша.

— О, частен детектив. Това не го споменахте, господине — заклати пръст с весел упрек. — Но питието говори, че си порядъчно момче. Да пием за престъпността — наля си тя трета чаша и я гаврътна.

Седнах, превъртях цигара между пръстите си и зачаках. Или знаеше нещо, или не знаеше. Ако знаеше нещо — или щеше да ми каже, или нямаше. Толкова просто беше.

— Хубавичка, малка, червенокоса — каза бавно и дебело тя. — Даа, помня я. Песни и танци. Хубави крака и не си прощаваше. Духна нанякъде. Откъде да ги знам какво правят тези уличници?

— Е, всъщност не мислех, че ще знаете. Но бе естествено да дойда и да ви попитам, госпожо Флориан. Сипете си уиски… ще изтичам за още, ако стане нужда.

— Но ти не пиеш — рече тя внезапно.

Обхванах чашата си с ръка и погълнах съдържанието й бавно, за да изглежда повече.

— Къде се намират роднините й? — запита тя неочаквано.

— Какво значение има това?

— Добре — усмихна се тя иронично. — Всички ченгета си приличате. Добре, красавецо. Тоз, който ме черпи, е мой човек.

Тя се пресегна за бутилката и си наля за четвърти път.

— Не би трябвало да дрънкам пред теб. Но когато някой ми хареса, за мен няма граници. Отракана бе като корито за пране — усмихна се тя престорено. — Стой си на мястото, да не настъпиш някоя змия. Хрумна ми идея.

Стана от люлеещия се стол, кихна, халатът й почти се изсули. Загърна го обратно на корема си и се втренчи в мено студено.

— И да не надничаш — рече тя и излезе отново от стаята, блъскайки се с рамо в рамката на вратата.

Чух несигурните й стъпки в задната част на къщата.

Филизите на пойнсетията потропваха тихо по фасадата. Въжето с дрехите скърцаше глухо встрани от къщата. Продавачът на сладолед премина по улицата, звънейки със звънеца си. Голямото ново радио в ъгъла нашепваше за танци и любов с дълбок, мек, възбуден тон, подобен на тембъра на разнежен певец на любовни песни.

После от дъното на къщата се разнесоха най-разнообразни трясъци. Изглежда, се преобърна стол, чекмеджето на някакво бюро бе изтеглено със замах, та тресна на пода, чу се тършуване, сгромолясване и пиянско мърморене. Последва бавното изщракване на ключалка и скърцането на отварящ се сандък. Чу се още тършуване и тряскане. Един поднос полетя на пода. Станах от кушетката и се промъкнах в столовата, а оттам в един тесен коридор. Погледнах иззад ъгъла на отворената врата.

Тя се клатушкаше пред един сандък, опитваше се да сграбчи нещо, а после отмяташе гневно косата си назад. Беше по-пияна, отколкото смяташе. Приведе се надолу, закрепи се на сандъка, закашля се и завъздиша. После се отпусна на дебелите си колене и мушна и двете си ръце в сандъка. След малко ги извади. В ръцете си държеше несигурно дебел пакет, вързан с избеляла розова панделка. Бавно и несръчно тя развърза панделката. Измъкна един плик от пакета и се наведе отново, за да мушне плика на скришно място отдясно на сандъка. Завърза отново панделката с несигурни пръсти.

Промъкнах се обратно по пътя, по който бях дошъл, и седнах на кушетката. Като издаваше апоплектични звуци, тя се върна във всекидневната и застана на входа, като се олюляваше с вързания с панделка пакет.

Ухили ми се тържествуващо, хвърли пакета, който падна пред краката ми. Заклати се обратно към люлеещия се стол, седна и посегна към уискито.

Вдигнах пакета от пода и развързах избелялата розова панделка.

— Прегледай ги — изръмжа жената. — Снимки. Изрезки от вестници. Тия уличници никога не са се мяркали във вестниците освен в полицейските съобщения за арести. Все хора от бранша. Това е всичко, което негодникът ми остави… тях и старите си дрехи.

Прелистих купчината лъскави фотографии на мъже и жени в професионални пози. Мъжете имаха остри, лисичи лица, състезателни екипи и ексцентричен палячовски грим. Професионални танцьори и комици от мрежата на контрабандните пивници. Едва ли някой от тях се бе добрал западно от главната улица в по-добрите заведения. Можеш да ги намериш в пиянските водевилни пиески или в евтините увеселителни локали, цинични, доколкото позволява законът, и от време на време достатъчно цинични за хайка, шумен полицейски процес, а после — обратно в техните спектакли, ухилени, садистично долни и противни, като вонята на застояла пот. Жените имаха хубави крака и излагаха на показ прелестите си повече от допустимото. Но лицата им бяха банални като котката на някой писарушка. Блондинки, брюнетки с огромни кравешки очи, със селяшка тъпота в тях. Малки, пронизващи очи С хлапашка алчност. Едно-две от лицата бяха явно порочни. Една-две може и да са били червенокоси. На снимките не си личеше. Прегледах ги небрежно, без интерес и завързах панделката отново.

— Не познавам никоя от тези. Изобщо защо ли ги гледам?

Тя се ухили злобно над бутилката, с която дясната й ръка се боричкаше неуверено.

— Нали търсиш Велма?

— Тя сред тези ли е?

Мрачно лукавство заигра по лицето й.

— Нямаш ли нейна снимка… от роднините й?

— Не.

Това я смути. Всяко момиче има снимка някъде, дори и да е с къса рокличка и фльонга в косата. Трябваше да имам поне такава.



— Пак започваш да не ми харесваш — рече тя почти под носа си.

Станах, приближих се и поставих чашата си до нейната на масичката.

— Сипи ми, преди да си видяла дъното на бутилката.

Тя се пресегна за чашата, а аз се извърнах и прекосих бързо квадратната арка, влязох в столовата, оттам в хола и в разхвърляната спалня с отворения сандък и разпиления поднос. Гласът й кресна след мен. Спуснах се напред към дясната страна на сандъка, напипах един плик и бързо го извадих.

Тя бе станала от стола, когато се върнах във всекидневната, но бе направила едва две-три крачки. Очите й блестяха с особен стъклен блясък. Убийствен блясък.

— Седни — озъбих й се аз нарочно. — Този път нямаш работа с балък като Малой Лоса.

Това си бе изстрел в мрака и нищо не уцели. Тя мигна два пъти и се опита да повдигне носа си с горната си устна. Няколко мръсни зъба се показаха в една злобна заешка усмивка.

— Лоса ли? Какво е станало с него? — преглътна тя.

— На свобода е. Излязъл от пандиза. Скита се с четиридесет и пет калибров пистолет в ръка. Тази заран уби един негър на „Сентрал”, защото не искаше да му каже къде е Велма. Сега търси доносчика, който го е предал преди осем години.

Уплаха заля лицето й. Тя допря бутилката до устните си и загъргори. Част от уискито потече по брадичката й.

— И ченгетата го търсят — рече тя и се засмя. — Ченгетата. Ха!

Мила старица! Харесваше ми компанията й. Харесваше ми да я напивам за собствените си тъмни цели. Ама и аз бях отличен момък. Доволен бях от себе си. В работа като моята може да ти се случи почти всичко, но вече започваше да ми се гади.

Отворих плика, който бях стиснал в ръка, и извадих гланцова снимка. Бе като останалите, но различна, много по-хубава. Момичето носеше костюма на Пиеро от кръста нагоре. Под бялата конусовидна шапка с черен помпон на върха бухналата й коса имаше тъмен оттенък, който можеше да е и червен. Лицето бе в профил, но окото, което се виждаше, беше засмяно. Не бих казал, че лицето бе прекрасно и непорочно, не съм чак толкова специалист. Но бе хубаво. Хората се бяха отнасяли добре с това лице или достатъчно добре за тяхната среда. И все пак лицето бе много обикновено и хубостта му бе точно серийна. Може да срещнеш дузина подобни лица по улиците в обедната почивка.

От кръста надолу на снимката се виждаха предимно крака, и то много хубави. В долния десен ъгъл имаше надпис: „Винаги твоя Велма Валенто”.

Вдигнах я пред очите на госпожа Флориан, вън от обсега й. Тя посегна, но не я достигна.

— Защо я скри?

Нищо не каза, само дишаше тежко. Мушнах снимката обратно в плика, а плика в джоба си.

— Защо я скри? — попитах аз отново. — С какво е по-различна от останалите? Къде е тя?

— Умря. Добро момиче бе, но умря. Забрави я.

Светлокафявите обезобразени вежди замърдаха нагоре-надолу. Ръката й се разтвори и бутилката уиски се хлъзна на килима и започна да гъргори. Наведох се да я вдигна Опита се да ме ритне в лицето. Отдръпнах се.

— Но това още не обяснява защо я скри? Кога умря? Как?

— Аз съм бедна, болна стара жена. Махай се от главата ми, кучи сине — изръмжа тя.

Стоях и я гледах, без да продумам, без дори да имам нещо особено да кажа. След миг пристъпих край нея и сложих плоската бутилка, вече почти празна, на масичката до нея.

Тя бе забила поглед в килима. Радиото бръмчеше приятно в ъгъла. Премина кола. Муха забръмча на прозореца. Тя премести едната си устна върху другата и заговори на себе си, словесна бъркотия, от която нищо не се разбираше. После се засмя, отметна глава назад и лигите й потекоха. Посегна към бутилката и тя затрака о зъбите й. Когато я изпразни, тя я вдигна нагоре, разтърси я и я хвърли по мен. Бутилката падна някъде в ъгъла, плъзгайки се по килима, като се блъсна с трясък в дюшемето.

Изгледа ме злобно още веднъж, после очите й се затвориха и захърка.

Може и да ми разиграваше театър, но не ме засягаше. Дойде ми до гуша от тая сцена.

Взех си шапката от кушетката, отидох до вратата, отворих я и излязох. Радиото си бръмчеше в ъгъла и жената си похъркваше леко на стола си. Хвърлих бърз поглед назад, преди да затворя вратата, после я затворих, отворих я отново тихичко и погледнах.

Очите й бяха още затворени, но нещо проблясваше между клепачите. Слязох по стълбите и по напуканата пътека излязох на улицата.

В съседната къща едно перде бе дръпнато встрани и тясно, съсредоточено лице се бе долепило до стъклото, надничайки — лице на стара жена с бяла коса и остър нос.

Старата махленска клюкарка следеше комшиите си. Всяка улица си има поне една такава. Махнах й с ръка. Пердето падна.

Върнах се до колата си, качих се и се отправих обратно към участъка на 77-а улица, където се изкачих по стълбите на втория етаж до миризливата малка, уютна канцеларийка на Нълти.


Каталог: resources
resources -> Списък на издадените сертификати за продукти
resources -> Bg европейски икономически и социален комитет
resources -> Старогръцки легенди и митове
resources -> Bg европейски икономически и социален комитет
resources -> Търг на 17. 09. 2008 г. – Акценти кирил Шиваров 1887-1938 г
resources -> Книгата на Лудвиг Ерхард „Благоденствие за всички", Университетско издателство „стопанство"
resources -> Информация за номинираните фирми и личности Фирма “Лидер 96”
resources -> Георги Андреев българия или мафията ? II
resources -> Програма по европейска интеграция към Центъра за европейски изследвания и информация в София и в програма по публична администрация в американските университети „Джорджтаун" и „Джордж Вашингтон"


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница