Книга са напълно измислени и нито изобразяват, нито имат за цел да изобразяват каквито и да е действителни лица или групировки

5

Нълти сякаш не бе помръднал от мястото си. Седеше си в стола със същото изражение на мрачно примирение. Но в пепелника имаше още две угарки от пура, а подът бе застлан с малко по-дебела покривка от изгорели клечки. Седнах на свободното бюро и Нълти ми подаде една снимка, която лежеше обърната наопаки на бюрото му. Бе полицейска снимка, профил и анфас, с описание на отпечатъците отдолу: Малой, нямаше грешка, сниман на толкова силно осветление, че изглеждаше кьосав като яйце.

— Получихме телеграма от затвора в щата Орегон. Излежал е цялата си присъда освен предварителния арест. Положението е по-добро. Завардили сме го. Една патрулна кола се свързала с някакъв кондуктор на последната спирка на Седма улица. Кондукторът си спомнил за мъж с този ръст. Слязъл на спирка „Александрия". Сигурно ще се вмъкне в някоя голяма къща, дето никой не живее. Пълно е с такива старинни къщи в покрайнините, които никой не ще да наеме. Ще се вмъкне в някоя и ето ти го в капана. Ти какво направи?

— Как е бил облечен? С елегантна шапка и бели топки за голф на сакото вместо копчета?

Нълти се смръщи й скръсти ръце на коленете си.

— Не, със син костюм. Може и кафяв да е бил.

— Сигурен ли, си, че не е било саронг*?

— Ха? Ах, да, смешно. Напомни ми да се посмея в почивния си ден.

— Това не е бил Лоса. Той няма да се качи в трамвай. Имаше пари. Погледни само дрехите му. Не му стават готовите размери. Трябва да са шити по поръчка.

— Добре де, присмивай ми се — навъси се Нълти. — Ти какво прави?

— Това, което ти трябваше да вършиш. Заведението с името „Флориан” е съществувало под същото име, когато е било нощен локал за бели. Говорих с един негър хотелиер, който познава квартала. Фирмата им се е сторила скъпа, така че когато негрите се нанесли, не я сменили. Собственик е бил Майк Флориан. Умрял е преди няколко години, но вдовицата му е все още налице. Живее на 1644 Западна, номер 54. Казва се Джеси Флориан. Няма я в телефонния указател, но е вписана в градския справочник.

— Е, добре, какво да направя… да й избачкам среща? — попита Нълти.

— Сторих го вместо теб. Взех със себе си и уиски. Тя е очарователна госпожа на средна възраст с лице като боклукчийска кофа и ако лицето й е виждало сапун от втория мандат на Кулидж*, ще си изям резервната гума заедно с джантата.

— Зарежи остроумията.

— Запитах госпожа Флориан за Велма. Помните ли, господин Нълти, червенокосата на име Велма, която търсеше Малой Лоса? Да не ви досаждам, господин Нълти, а?

— Какво те прихвана?

— Няма да разбереш. Госпожа Флориан каза, че не помнела Велма. Домът й е доста мизерен с изключение на едно ново радио на стойност седемдесет или осемдесет долара.

— Много важно.

— Госпожа Флориан — за мен Джеси — каза, че съпругът й не й оставил нищо освен старите си дрехи и връзка снимки на сбирщината, която работела в заведението му от време на време. Налях я с алкохол, а тя е момиче, което би си пийнало дори и да трябва да те нокаутира, за да се добере до бутилката. След третата или четвъртата

* Саронг (малайски) — парче плат, носен от мъже и жени като рокля. — Б. пр.

* Кулидж — Джон Калвин Кулидж, 30-и президент на САЩ (1923-1929). – Б. пр.

глътка, тя отиде в скромната си спалня, разхвърля разни неща и измъкна връзка снимки от дъното на един cтap сандък. Но аз я наблюдавах, без тя да разбере, и я видях как измъкна една от пакета и я скри. Така че след известно време аз се промъкнах и я спипах.

Бръкнах в джоба си и сложих Пиеро на бюрото му. Той я вдигна, загледа я втренчено и устните му образуваха трапчинки в ъглите.

— Хубавица. Доста хубава. Бих го използвал това парче. Ха, ха. Велма Валенто, хъ? И какво е станало с тази кукла?

— Госпожа Флориан казва, че умряла… но това трудно обяснява защо ще скрие снимката.

— И то безуспешно. Защо ли я е скрила?

— Не искаше да ми каже. В края на краищата, след като й казах, че Лоса е на свобода, май взех да й ставам неприятен. Това ми се вижда невероятно, нали?

— Карай нататък — рече Нълти.

— Това е всичко. Предадох ти фактите и веществените доказателства. Ако при това положение не можеш да направиш нищо, не виждам с какво мога да ти помогна.

— Е, какво да направя? Сега засега става дума за убийство на негър. Почакай да хванем Лоса. По дяволите, от осем години не е виждал момичето, освен ако не го е посещавала в пандиза.

— Добре. Но не забравяй, че той я търси, а той е човек, който пред нищо не се спира. Между другото, той е лежал за обир на банка. Значи имало е награда за издаването му. Кой я е взел?

— Не знам. Може би ще успея да разбера. Защо?

— Някой го е предал. Може би той си знае кой. Toва ще е друга сметка, която той ще побърза да уреди.

Станах.

— Е, довиждане и сполука.

— Трябва да се прибера у дома, да се окъпя, да си направя гаргара и маникюр.

— Да не си болен, а?

— Просто съм мръсен. Много, много мръсен.

— Добре де, какво се разбърза? Седни за минутка.

Той се облегна назад, пъхна палците си в жилетката, което го караше да прилича повече на полицай, но не го правеше по-привлекателен.

— Не бързам. Изобщо не бързам. Нищо повече не мога да сторя. Очевидно тази Велма е покойница, ако госпожа Флориан казва истината, а в момента не виждам причина да лъже. Това бе всичко, което ме интересуваше.

— Дааа — рече Нълти подозрително по силата на навика.

— А вие така и така сте опримчили Малой Лоса. Така че сега ще изприпкам до дома и ще се захвана да си изкарвам прехраната.

— Може да изпуснем Лоса. От време на време изпускаме по някой. Дори мъжаги като него. — Погледът му беше подозрителен, ако изобщо изразяваше нещо. — Колко ти бутна тя?

— Какво?

— Колко ти бутна старицата да не се месиш?

— Да не се меся в какво?

— В това, дето няма да се месиш отсега нататък.

Премести палците си от ръкавите на жилетката и ги постави на корема си, като ги въртеше. Усмихна се.

– Ох, за бога — рекох аз и излязох от канцеларията, като го оставих с отворена уста.

Когато бях на около метър от вратата, се върнах, отворих я отново тихо и погледнах. Седеше в същата поза и въртеше палци. Но не се усмихваше вече. Изглеждаше разтревожен. Устата му все още бе отворена. Нито се помръдна, нито погледна. Не знам дали ме чу или не. Затворих вратата и си тръгнах.

6

Тази година на календара бе изобразен Рембранд, доста зацапан автопортрет поради неточно подредени цветни плаки. Показваше го да държи изпоцапана палитра с мръсния си палец и с барета, която не бе по-чиста. В другата си ръка държеше четка, вдигната във въздуха, сякаш би се заел с доизкусуряване на някой детайл след известно време, ако някой платеше в брой. Лицето му бе застаряло, увиснало, изпълнено с отвращение от живота под затъпяващото въздействие на алкохола. Но то притежаваше една сурова веселост, която ми харесваше, а очите искряха като капки роса.

— Вие ли сте Филип Марлоу, частен детектив?

— Проверете.

— Ах — искате да кажете, да. Препоръчаха ви като човек, който може да държи езика зад зъбите си. Бих желал да дойдете у дома в седем тази вечер. Ще обсъдим една работа. Името ми е Линдзи Мариот и живея на улица „Кабрило” № 4212, Монтемар Виста. Знаете ли къде се намира?

— Знам къде се намира Монтемар Виста, господин Мариот.

— Да. Улица „Кабрило” е доста трудна за намиране. Всички улици тук са разположени в интересни, но заплетени завои. Предлагам да тръгнете по стълбите нагоре от ъгловото кафе. Ако сторите това, „Кабрило” е трета-та пряка, а къщата ми е единствена на улицата. Тогава в седем?

— Какво е естеството на задачата, господин Мариот?

— Предпочитам да не я обсъждам по телефона.

— Не можете ли да ми дадете поне представа. Монтемар Виста е доста далеч.

— С удоволствие ще заплатя разноските ви, ако не разберем. Имате ли особени предпочитания относно естеството на занятието?

— Не, стига да е законно.

Гласът стана на ледени висулки.

— Не бих ви безпокоил, ако да не бе законно.

Харвардски възпитаник. Педантична употреба на условното наклонение. Засърбя ме кракът, но банковата ми сметка все още бе в незавидно състояние. С меден глас промълвих:

— Много ви благодаря, че се обадихте, господин Мариот. Ще бъда там.

Затвори и толкоз. Стори ми се, че господин Рембранд ме гледаше с лек присмех. Измъкнах канцеларската бутилка от дълбокото чекмедже и отпих леко. Това набързо премахна присмеха от лицето на господин Рембранд.

Едно слънчево зайче се подхлъзна на ръба на бюрото и падна безшумно на килима. Уличните светлини припламваха отвън на булеварда, градският трамвай тракаше, една пишеща машина чукаше монотонно в адвокатската кантора отвъд стената. Тъкмо бях напълнил и запалил лулата си, телефонът отново иззвъня. Този път бе Нълти. Гласът му звучеше, като че ли в устата си имаше варен картоф.

— Е, май че не бях много акъллия — рече той, когато разбра с кого говори. — Един на нула за тебе. Ма-лой е ходил да види онази госпожа Флориан.

Стиснах телефонната слушалка толкова силно, че щеше да се счупи. Горната ми устна изведнъж изстина.

— Продължавай. Мислех, че сте го завардили.

— Бил друг човек. Малой изобщо не е там. Обади ни се някаква стара клюкарка от Западна 54. При тази госпожа Флориан са ходили двама. Първият паркирал от другата страна на улицата и действувал предпазливо. Огледал жилището добре, преди да влезе. Преди около час. Метър и осемдесет, тъмна коса, среден на телосложение. Излязъл си тихо.

— И дъхал на алкохол — рекох аз.

— Ах, разбира се. Това си бил ти, нали? Е, номер втори е бил Лоса. Мъж в крещящи дрехи, голям като планина. Дошъл също с кола, но старата госпожа не видяла номера, не можела да прочете номера толкова отдалеч. Това било около половин час след тебе, както казва тя. Влязъл бързо и стоял само около пет минути. Тъкмо преди да се качи в колата, извадил голям патлак и завъртял барабана. Мисля, че това е видяла старата госпожа. И затова се обадила. Въпреки всичко не е чула изстрели вътре в къщата.

— И кой знае колко се е разочаровала.

— Дааа. Майтап. Подсети ме да се посмея в почивния си ден. И старата губи с един гол. Патрулиращите момчета отиват там, никой не им отваря, така че влизат, защото входната врата не е била заключена. Никакъв труп на пода. Няма никой. Госпожа Флориан се е чупила. И така спират до съседната врата и съобщават това на старицата. И тя страшно се ядосва, че не е видяла госпожа Флориан да излиза. Докладват тук и продължават да си вършат работата. И след около час, може би час и половина старицата се обажда пак, че госпожа Флориан си била отново вкъщи. Свързват я с мен, а аз я питам толкова ли е важно това и тя ми затваря телефона под носа.

Нълти се спря да поеме малко въздух и да изчака моите коментари. Нямах такива. След миг той продължи да роптае.

— Какво мислиш за това?

— Нищо особено. Разбира се, очакваше се Лоса да мине оттам. Трябва да е познавал госпожа Флориан доста добре. Естествено е да не се застоява. Бои се, че законът може да е узнал за госпожа Флориан.

— Мисля, че ще трябва да намина, един вид, да разбера къде е ходила — рече спокойно Нълти.

— Това е добра идея, ако намериш кой да те вдигне от стола.

— Хъ! Пак се майтапиш. Прочее, вече едва ли има някакво значение. Струва ми се, че няма да си дам труда.

— Хубаво. Кажи го, каквото и да е.

Той се подсмихна.

– Спипахме Малой натясно. Този път наистина го опипахме. Открихме го в Жирар, поел на север с кола под наем. Спрял е там да зареди и момчето от бензиностанцията го е познал по описанието, което пуснахме по радиото малко преди това. Каза, че всичко съвпадало, освен че Малой бил сменил костюма си с тъмен. Имаме подкрепата на окръжната и щатската полиция. Ако тръгне на север, ще го пипнем на магистралата Вентура, а ако прехвърли по посока Ридж, ще трябва да спре при Кастек за проверка на билета. Ако не спре, ще телефонират напред и ще блокират пътя. Не искаме нито едно ченге да бъде застреляно, ако можем да минем без това. Добре ли звучи?

— Звучи прекрасно. Ако наистина е Малой и ако постъпи точно както очаквате вие.

Нълти се окашля предпазливо.

— Дааа. Ти какво правиш по този въпрос… между впрочем?

— Нищо. Защо трябва да върша нещо?

— Много добре се разбираш с тази госпожа Флориан. Може да й хрумне още нещо.

— С една пълна бутилка ще узнаеш всичко, което те интересувал

— Ти се справи с нея наистина прекрасно. Може би ще трябва да й отделиш, така да се каже, още малко време.

— Мислех, че това е работа на полицията.

— О, разбира се. Но идеята за момичето все пак бе твоя.

— Тя, както изглежда, отпада… освен ако онази Флориан не лъже.

— Жените лъжат за какво ли не… просто да не загубят навика — рече Нълти мрачно. — Нали всъщност не си зает, а?

— Имам работа. Изникна, след като те видях за последен път. Работа, за която ми плащат. Съжалявам.

— Зарязваш ни, а?

— Не бих го формулирал така. Просто трябва да работя, за да си изкарам прехраната.

— Добре, приятелю. Щом така мислиш, добре.

— Не го мисля така — почти изкрещях. — Просто нямам време да върша черната работа вместо теб или което и да е друго ченге.

— Добре де, сърдитко — рече Нълти и затвори телефона.

Държах безмълвната слушалка и изръмжах в нея:

— В този град има хиляда седемстотин и петдесет (ченгета, а искат аз да трамбувам вместо тях.

Пуснах слушалката във вилката и отпих още една глътка от служебната бутилка.

След малко слязох до фоайето на сградата да си купя следобеден вестник. Поне в едно нещо Нълти бе прав. Досега убийството на Монтгомери не се бе появило дори в раздела за обявления и реклами.

Отново напуснах бюрото навреме за ранна вечеря.

7

Слязох до Монтемар Виста, когато взе да се здрачава, но водата все още имаше чудесен блясък, а прибоят се разбивате далеч в дълги, гладки кръгове. Ято пеликани летеше подобно на ято бомбардировачи току над разпенения гребен на вълните. Самотна яхта се прибираше в пристанището на Бей Сити. Отвъд него огромната пустош на Тихия океан бе пурпурносива.

Над плажа магистралата минаваше под широка бетонна дъга, която всъщност бе надлез за пешеходци. От вътрешния край на надлеза се изкачваше право нагоре по планината стълба с бетонни стъпала и разядено от морската сол перило. Отвъд надлеза се намираше бистрото, споменато от моя клиент. То бе осветено и весело вътре, но покритите с плочки маси на железни крака под прибрания навес бяха празни. Само една-едничка мургава жена галони пушеше и гледаше меланхолично кьм морето пред бутилка бира. Фокстериерът й ползваше един от железните столове за уличен стълб. Тя нахока кучето разсеяно, докато минавах покрай нея, а аз удостоих с внимание само паркинга на бистрото, където оставих колата си.

Върнах се пешком назад по надлеза и поех нагоре по стъпалата. Разходката бе хубава, ако обичате да се задъхвате. До улица „Кабрило” имаше двеста и осемдесет стъпала. Бяха навеяни с пясък, а перилото им студено и мокро като жабешки корем.

Когато стигнах догоре, блясъкът бе изчезнал от водата, а една чайка със счупен, увиснал крак се бореше с крайбрежния бриз. Седнах на влажното, студено горно стъпало, изтърсих пясъка от обувките си и почаках пулсът ми да слезе до долната граница. Когато дишането ми се нормализира, измъкнах ризата си от панталона и продължих към осветената къща, която бе единствена след отчайващата дължина на стълбите.

Бе хубава, малка къща с потъмняла от солта вита стълба до входната врата и лампа — имитация на файтонджийски фенер, — която осветяваше терасата. Отдолу встрани бе гаражът. Вратата му бе повдигната и светлината на фенера от терасата осветяваше косо един огромен, черен уличен кръстосван с хромирани лайсни. Към крилатата Нике на капачката на радиатора бе привързана опашка на койот, а на мястото на емблемата бяха гравирани инициалите на собственика. Колата имаше дясно кормило и сякаш струваше повече от самата къща.

Изкачих се по спираловидната стълба, огледах се за звънец и почуках с мандало с формата на тигрова глава. Почукването бе погълнато от ранната вечерна мъгла. Не чух стъпки в къщата. Усещах мократа си риза като буца лед на гърба ми. Вратата тихо се отвори и погледът ми се спря на висок, рус мъж в костюм от бяло трико с виолетов сатенен шал на врата.

В ревера на бялото му сако бе бодната метличина и в сравнение с нея светлосините му очи бледнееха. Виолетовият шал бе достатъчно разхлабен, за да се види, че не носи връзка и че има дебел, изнежен загорял врат, като врата на пълна жена. Чергите му бяха малко груби, но красиви. Бе с около два сантиметра по-висок от мен, около метър и осемдесет и два. Русата му коса бе сресана природно или изкусно в три равни руси откоса, които ми напомниха за стъпалата, така че не бяха по вкуса ми. И иначе нямаше да ми харесат. Освен всичко това той имаше външния вид на човек, който обича да носи костюм от бяло трико, с виолетов шал около врата и метличина на ревера.

Той леко се окашля и погледна през рамото ми към потъмняващото море. Хладният му високомерен глас каза:

— Да?

— Седем часът. На минутата.

— Филип Марлоу. Същото като следобед.

Хвърли ми бърз, светкавичен, смразяващ поглед, сякаш това не можеше да мине току-тъй. После отстъпи и рече студено:

— Ах, да. Точно така. Влезте, Марлоу. Прислужникът ми го няма тази вечер.

Отвори широко вратата с крайчеца на пръста си, сякаш го бе малко гнус сам да отвори.

Минах край него и ме лъхна парфюм. Затвори вратата. От входа се излизаше на нисък балкон с метален парапет, който обикаляше трите страни на голям хол-ателие. От четвъртата страна имаше голяма камина и две врати. В камината припукваше огън. По стените на балкона имаше рафтове с книги, а също и няколко екземпляра замръзнали, метални скулптури на пиедестали.

Слязохме три стъпала до основната част на хола. Килимът почти гъделичкаше глезените ми. Имаше затворен концертен роял. В единия му ъгъл бе поставена висока сребърна ваза на подложка от кадифе с цвета на праскова, а във вазата имаше една-едничка жълта роза. Имаше сума ти хубава мека мебел, множество възглавници за сядане, някои със златни пискюли, някои ей така. Стаята бе хубава, ако седиш мирен. В един сенчест ъгъл имаше широк, тапициран с дамаска диван. Бе от тези стаи, в които хората седят по турски, пият абсент с бучки захар в уста и разговарят с високи, предвзети гласове, а понякога просто писукат. Стая, в която човек може всичко да върши, освен да работи.

Господин Линдзи Мариот се настани в дъгата на рояла, наведе се да помирише жълтата роза, после отвори френска емайлирана табакера и запали дълга кафява цигара със златен мундщук. Седнах на един розов стол с надеждата, че няма да оставя следа върху него. Запалих един „Кемъл”, пуснах дима през носа си и се вгледах в едно парче черен, лъскав метал на поставка. Представляваше пълна, гладка дъга с плитка гънка и две издатини на дъгата. Гледах я втренчено. Мариот забеляза втренчения ми поглед.

— Интересен екземпляр — рече той небрежно, — Взех го оня ден. „Духът на зората” на Аста Дайъл.

— Аз пък мислех, че е „Две брадавици на задник” на Клопстейн.

Господин Линдзи Мариот ме изгледа, сякаш бе глътнал пчела. Успокои се с усилие.

— Имате странно чувство за хумор.

— Не странно, просто без задръжки.

— Да — рече той много студено. — Да… разбира се. Не се и съмнявам… Е, това, за което пожелах да ви видя, всъщност е много незначителна работа. Едва ли си заслужаваше да ви викам дотук. Довечера имам среща с неколцина мъже, на които ще платя малко пари. Реших, че бих могъл да взема някого с мен. Носите ли оръжие?

— Понякога. Да.

Погледнах към трапчинката в широката му месеста брадичка. В нея можеше да си загубиш топче за игра.

— Не желая да носите пистолет. Изобщо нищо подобно. Това е чисто търговска сделка.

— Досега не съм застрелял никого. Изнудване ли?

Той се нацупи:

— Разбира се, че не. Нямам навика да давам основания на хората да ме шантажират.

— Случва се и в най-добрите семейства. Бих казал: особено на най-добрите.

Той размаха цигарата си. Аквамариновите му очи придобиха леко замислен израз, но устните, му се усмихваха. Усмивка, на която пасва копринена примка.

Пусна още малко дим и отметна глава назад. Това подчерта меките ясни черти на шията му. Погледът му бавно се спусна и започна да ме изучава.

— Срещата ми с тези хора — най-вероятно — ще стане на доста усамотено място. Още не знам къде. Чакам да ми се обадят и да ми съобщят подробности Трябва да съм готов веднага да тръгна. Няма да бъде много далеч оттук. Такова е споразумението.

— Откога се занимавате с тази сделка?

— Всъщност от три-четири дни.

— Оставили сте въпроса за личната си охрана за последния момент.

Замисли се върху това. Тръсна леко тъмната пепел от цигарата си.

— Прав сте. Беше ми трудно да се реша. По-добре за мен да отида сам, макар че не ми казаха да не взимам никого. От друга страна, не съм чак такъв герой.

— Те са ви виждали, разбира се?

— Ами… не съм сигурен. Ще нося голяма сума пари, които не са мои. Правя услуга на един приятел. Разбира се, не мога да се считам за невинен, ако ги загубя.

Изгасих цигарата си, облегнах се в розовия стол и завъртях палци.

— Колко пари и за какво?

— Е, всъщност… — усмивката сега бе сравнително мила, но все още не ми се нравеше. — Това не мога да ви кажа.

– Какво, да не искате да дойда с вас, за да ви държа шапката?…

Ръката му отново потръпна и на белия му маншет се посипа малко пепел. Той я отърси и се завзира там, където бе паднала.

— Боя се, че обноските ви не ми харесват — рече той рязко.

— И други са се оплаквали. Но май че нищо не помага. Нека поразнищим този въпрос. Искате охрана, която не бива да носи оръжие. Искате помощник, но той не бива да знае необходимото. Искате да рискувам главата си, без да знам защо, с каква цел и какъв е рискът? Какво ми предлагате срещу всичко това?

— Всъщност още не съм мислил по този въпрос. — Бузите му станаха тъмночервени.

— Смятате ли, че бихте могли да си помислите по този въпрос?

Той се наведе напред грациозно и се усмихна през зъби.

— А вие какво бихте казали за едно кроше в носа?

Усмихнах се, станах и си турих шапката. Тръгнах по килима към входната врата, но не много бързо. Гласът му ме настигна:

— Предлагам ви сто долара за няколко часа от скъпоценното ви време. Ако и това не ви стига, кажете си. Няма никакъв риск. При един обир бяха откраднати бижутата на една моя приятелка и сега аз ги откупувам. Седнете и недейте да бъдете толкоз докачлив.

Върнах се до розовия стол и седнах.

— Добре. Да чуем как стана това.

Гледахме се втренчено един друг цели десет секунди.

— Чували ли сте някога за нефрита Фей Цуи? — запита той бавно и запали още една от черните си цигари.

— Не.

— Това е единственият наистина скъпоценен вид нефрити. Останалите са ценни до известна степен заради материала, но предимно заради ювелирната изработка. Фей Цуи е ценен сам по себе си. Всички известни залежи са изчерпани преди стотици години. Една моя приятелка притежава огърлица с шестдесет зърна, всяко около шест карата, със сложни инкрустации. На стойност осемдесет или деветдесет хиляди долара. Китайското правителство има малко по-голяма, оценена на сто двадесет и пет хиляди. Огърлицата на приятелката ми бе открадната при един обир преди няколко нощи. Присъствувах, но не можех с нищо да попреча. Откарах приятелката си на гости, а по-късно до „Трокадеро” и тъкмо се връщахме към дома й, една кола закачи отляво предната ми броня и спря, както си помислих, да се извини. Вместо това последва много бърз и много изкусен обир. Бяха трима или четирима мъже. В действителност видях само двама, но съм сигурен, че един остана в колата на кормилото, а ми се стори, че зърнах още един на задната седалка. Приятелката ми носеше нефритената огърлица. Взеха я, а също и два пръстена и една гривна. Единият, който, както изглежда, бе водачът, прегледа скъпоценностите под малко фенерче, без видимо да бърза. После върна един от пръстените и каза, че това трябва да ни подскаже с какви хора си имаме работа и да чакаме да се обадят по телефона, преди да съобщим в полицията и в застрахователната компания. И така, ние се подчинихме на техните инструкции. Разбира се, подобни неща се случват постоянно. Или пазиш случилото се в тайна и плащаш откуп, или никога вече не виждаш скъпоценностите си. Ако са стопроцентово застраховани, навярно ти е все едно, но ако са редки екземпляри, по-скоро би платил откупа.