Книга са напълно измислени и нито изобразяват, нито имат за цел да изобразяват каквито и да е действителни лица или групировки



страница5/18
Дата17.10.2018
Размер0.92 Mb.
#90156
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18

Ако шавнеш, ще те направя на решето! — озъби се тя.

Пристъпих и с другия крак. Лъчът подскочи малко. Мисля, че тя отстъпи крачка назад.

— Голям риск поемате, господине — рече тя тихо. – Добре, вървете напред, а аз след вас. Имате болнав вид. Ако не бе така…

— Щяхте да ме застреляте. Халосаха ме. Винаги малко ми причернява пред очите от това.

— Хубаво чувство за хумор… като на пазач в моргата — едва не зарида тя.

Обърнах гръб на светлината и тя веднага освети земята пред мен. Минах покрай малкото купе, обикновена малка кола, чиста и лъскава под неясната звездна светлина. Продължих нагоре по черния път, по завоя. Стъпките бяха непосредствено зад мен, лъчът на фенерчето ме водеше. Отникъде не се чуваше звук освен стъпките ни и дишането на момичето. Своето не чувах.

10

Насред пътя погледнах вдясно и видях крака му. Тя насочи натам светлината. Тогава го видях целия. Чудно, че не го видях още когато слизах надолу, но тогава се бях навел вторачен в земята да проследя отпечатъците от гуми на нищожната светлина на фенерчето-писалка.



— Дай ми фенерчето — рекох аз и се пресегнах назад.

Тя го постави в ръката ми, без дума да продума. Приклекнах. Земята бе студена и мокра.

Той лежеше край един храст, овъргалян по гръб, в онова положение на чувал с картофи, което винаги означава едно и също нещо. Лицето му бе неузнаваемо. Косата му бе потъмняла от кръв, красивите руси къдри бяха напоени с кръв и някакъв лепкав синкав сок, подобно на предисторическа слуз.

Момичето зад мен дишаше тежко, но не промълви нито дума. Осветих лицето на труда. Бяха го премазали от бой. Ръката му, свита в юмрук, бе протегната в замръзнал жест. Палтото му бе усукано под тялото, сякаш се бе търкалял при падането. Краката му бяха кръстосани. В ъгъла на устата му имаше струйка, черна и мръсна като смазка.

— Дръж фенерчето и ми свети — рекох аз, като й го подавах назад. — Ако не ти призлява, разбира се.

Взе го и го държа, без да продума, здраво като стар ветеран от отделение „Убийства”. Отново извадих писал-ката-фенерче и взех да претърсвам джобовете му, като се стараех да не го местя.

— Не бива — рече тя напрегнато. — Не бива да го пипаш, преди да е дошла полицията.

— Съвършено вярно. А момчетата от патрулната кола не бива да го пипат, докато не дойдат специалистите, а те пък не бива да го пипат, докато не го види следователят, докато фотографите не го снимат и не му вземат отпечатъците. А знаеш ли колко ще продължи това по всяка вероятност? Няколко часа.

— Добре. Май че винаги имаш право. Просто си такъв човек, изглежда. Някой ще да го е мразил много, за да му смаже главата така.

— Струва ми се, че не е на лична основа — промърморих аз. — На някои хора просто им прави кеф да разбиват глави.

— Като имаш предвид, че не знам подробностите, не мога да гадая — рече тя хапливо.

Претърсих дрехите му. В единия джоб на панталона му се търкаляха монети и банкноти, в другия имаше украсено с орнаменти кожено портмоне за ключове и ножче. Левият джоб на панталоните му съдържаше малък портфейл с още пари, застрахователни карти, шофьорска книжка, няколко рецепти. В палтото му намерих кибрит, златен молив, закопчан за джоба, две тънки батистени носни кърпи, фини и бели като сух сняг на прах, и още емайлираната табакера, от която го бях видял да вади кафявите си цигари със златен мундщук. Цигарите бяха южноамерикански, от Монтевидео. А в другия вътрешен джоб имаше втора табакера, която не бях виждал преди. Тя бе от бродирана коприна, с дракон и от двете страни, с рамка от имитация на черупка от костенурка, толкова тънка, че изобщо не се усещаше. Щракнах ключалката и под ластика се показаха три нестандартни руски папироси. Взех една. Бяха стари, сухи и празни на пипане. Имаха кухи мундщуци.

— Пушеше от другите — рекох през рамо. — Тия трябва да са били за някоя приятелка. Имаше вид на човек с доста приятелки.

Тя се бе навела и дишаше във врата ми.

— Ти не го ли познаваше?

— Едва тази вечер се запознахме. Нае ме за телохранител.

— Хубав телохранител.

Не казах нищо.

— Извинявай — почти прошушна тя. — Обстоятелствата, разбира се, не са ми известни. Мислиш ли, че това може да е марихуана? Може ли да погледна?

Подадох й назад бродираната табакера.

— Едно време познавах едно момче, което пушеше марихуана. Три уиски със сода и три пръчки хашиш, и трябваше френски ключ, за да го свалиш от полилея.

— Дръж здраво фенерчето.

Тя замълча и зашумка. После заговори отново.

— Извинявай — подаде ми тя табакерата и аз я мушнах в джоба му. Изглежда, това бе всичко. Едно бе ясно — не бяха го претърсвали.

Станах и извадих портфейла си. Петте двадесетачки бяха още там.

— Момчета от класа. Взели са само голямата пара.

Фенерчето клюмаше към земята. Прибрах пак портфейла си, закопчах фенерчето за джоба си и изведнъж посегнах към малкия пистолет, който тя държеше в същата ръка, в която беше и фенерчето. Изпусна фенерчето, а пистолета взех аз. Отстъпи бързо назад и аз се пресегнах надолу за фенерчето. За миг осветих лицето й, после го изгасих.

— Нямаше нужда да грубиянствуваш — рече тя, като мушна ръце в джобовете на дългия си груб лоден. — Не съм си и помислила, че си го убил ти.

Харесваше ми хладнокръвието в гласа й, дързостта й. Един миг стояхме в мрака, лице в лице, без да продумаме нищо. На фона на небето се виждаха неясните контури на храсталаците.

Осветих лицето й и тя запремигва. Бе дребно, хубаво, трептящо лице с големи очи. Лице с кости под кожата, изкусно изваяни като кремонска цигулка. Много хубаво лице.

— Приличаш на ирландка. Косата ти е червена.

— И името ми е Райърдън. Какво от това? Изгаси този фенер. Не е червена, а кестенява.

Угасих го.

— А първото ти име как е?

— Ан. Не ме наричай Ани обаче.

— Какво търсиш тук?

— Понякога нощем се разхождам с колата. Просто не ме свърта на едно място. Живея сама. Сираче съм. Познавам околността на пръсти. Така се случи, че минавах оттук и забелязах някаква светлина да мъждука в дола. Стори ми се, че е малко студено за градинска любов. При това на влюбените не им трябва светлина, нали?

— Аз специално никога не съм си светил. Ужасно рискувате, госпожице Райърдън.

— Мисля, че ти казах същото. Имах пистолет. Не ме беше страх. Няма закон, забраняващ слизането тук.

— Аха. Няма, освен закона за самосъхранение. Дръж. Тази нощ не ми е до майтапи. Предполагам, че имаш разрешение за пистолета — протегнах го аз към нея с дръжката напред.

Тя го взе и го напъха в джоба си.

— Странно колко любопитни могат да бъдат хората, нали? Аз пиша по малко. Статии за филми.

— Падат ли пари?

— Ужасно малко. Какво търсеше… в джобовете му?

— Нищо особено. Много не бива да си навирам носа. Имахме осем хиляди долара, за да откупим няколко откраднати скъпоценности на една дама. Обраха ни. Не знам защо са го убили. Не ми направи впечатление на човек, който ще се съпротивява кой знае колко. А и не чух шум от борба. Бях в дола, когато са го нападнали. Той остана в колата, горе. Трябваше да се спуснем в дола, но ми се стори, че колата не може да мине, без да я одраскаме. И така аз слязох долу пеша и докато се мотаех там, те са му видели сметката. После един от тях се е качил в колата и ме е халосал. Разбира се, аз си мислех, че той е още в колата.

— Това не те е изненадало чак толкова.

— Още отначало нещо не бе в ред с цялата работа. Чувствувах го. Но ми бяха нужни пари. Сега ще трябва да отида при ченгетата и да си сърбам попарата. Ще ме чакараш ли до Монтемар Виста. Оставих колата си там. Той живееше там.

— Разбира се. Но не трябва ли някой да остане при него? Вземи колата ми или пък аз ще повикам ченгетата.

Погледнах циферблата на часовника си. Бледо светещите стрелки показваха, че наближава полунощ.

— Не.


— Защо не?

— Не знам защо. Просто така чувствувам. Сам ще се оправям.

Тя не каза нищо. Спуснахме се по хълма, качихме се в малката й кола, тя я запали и заманеврира без светлини, изкачи се пак на хълма и се промуши покрай бариерата. Една пресечка по-нататък запали светлините.

Главата ме болеше. Не проговорихме, докато не се изравнихме с първата къща от павираната част на улицата. Тогава тя каза:

— Имаш нужда да пийнеш нещо. Защо да не свърнем към дома и да пийнем по едно? Оттам ще се обадиш на полицията. Във всеки случай те ще трябва да дойдат чак от Западен Лос Анжелос. Наоколо няма нищо освен пожарна.

— Продължавай към брега. Сам ще се оправям.

— Но защо? Не се боя от тях. Моите показания могат да ти помогнат.

— Нямам нужда от помощ. Трябва да помисля. За малко искам да остана сам.

— Аз… добре де — издаде тя неясен гърлен звук и сви към булеварда.

Стигнахме до бензиностанцията на крайбрежната магистрала и завихме на север към Монтемар Виста и тамошното бистро. То бе осветено като луксозен презокеански параход. Момичето спря край тротоара, слязох и застанах, хванал вратата.

Измъкнах от портфейла си една картичка и й я подадох.

— Ако някой ден имаш нужда от яка гърбина, обади се. Но не ме търси, ако става дума за умствена работа.

Тя почука с картичката по волана и каза бавно:

— Може да ме намериш в телефонния указател на Бей Сити, Двадесет и пета улица № 819. Отбий се да ми окачиш тиквен медал, че съм си държала езика зад зъбите. Май че си още замаян от удара по главата.

Бързо обърна колата към магистралата, а аз проследих как двата й задни стопа се стопяват в мрака.

Минах край надлеза и бистрото, влязох в паркинга и се качих в колата си. Точно пред мен имаше един бар и пак се подвоумих. Но ми се струваше по-умно да отида в полицейския участък на Западен Лос Анжелос, както и сторих след двадесет минути, студен като жаба и зелен като гърба на новичка банкнота.

11

След час и половина тялото бе отнесено, мястото претърсено, а аз разказвах версията си трети или четвърти път. Седяхме четирима в стаята на дежурния офицер в участъка на Западен Лос Анжелос. Зданието бе тихо, само един пияница в килията си непрестанно надаваше бойния вик на австралийската джунгла, докато чакаше да го откарат в града за утринния съд.



Безмилостна бяла светлина в стъклен отражател осветяваше плоската маса, на която бяха разхвърляни вещите от джобовете на Линдзи Мариот — неща, които сега изглеждаха безжизнени и бездомни като собственика им. Мъжът срещу мен се казваше Рандал, от централното управление „Убийства” в Лос Анжелос. Бе слаб, спокоен човек на петдесет години, с гладка кремавосива коса, студен поглед и сдържан нрав. Носеше тъмночервена връзка на черни точки, които танцуваха безспир пред очи-те ми. Зад него, отвъд конуса светлина, се бяха окумили двама здравеняци подобно на телохранители, всеки от тях вперил поглед в едно от ушите ми.

Омачках една цигара между пръстите си, запалих и вкусът й не ми се понрави. Седях и я гледах да гори между пръстите ми. Чувствувах се на около осемдесет години, а времето летеше.

Рандал рече студено:

— Колкото по-често разправяш тази история, толкова по-глупаво звучи. Този Мариот е преговарял несъмнено дни наред за откупа, а после само няколко часа преди окончателната среща се обажда на съвършено непознат човек и го наема за телохранител, който да го придружи.

— Не точно като телохранител. Дори не знаеше, че нося пистолет. Просто за компания — рекох аз.

— Откъде е чул за теб?

Отначало каза, че от общ приятел. После, че попаднал на името ми в указателя.

Рандал поразрови внимателно вещите на масата и отдели една бяла визитна картичка с изражение, сякаш пипаше нещо не много чисто. Бутна я към мен по бюрото.

— Той е имал картата ти. Визитната ти карта.

Погледнах към картата. Бе в портфейла му заедно с няколко други картички, но не бях си направил труда да ги прегледам там в дола на каньона Пурисима. Картичката бе моя, нямаше съмнение. При това изглеждаше доста зацапана за човек като Мариот. В единия ъгъл имаше кръгло петно.

— Положително. Раздавам ги при случай. Много естествено.

— Мариот ти е дал да носиш парите. Осем хиляди долара. Бил е доста доверчива душа.

Смукнах от цигарата и изпуснах дима към тавана. От светлината ме боляха очите. Тилът ме болеше.

— Осемте хиляди долара не са у мен. Съжалявам.

— Разбира се. Ако бяха у теб, нямаше да си тук. Или греша?

На лицето му се изписа студен присмех, но изглеждаше изкуствен.

— За осем хиляди долара сума ти неща бих сторил. Но ако съм искал да пречукам някого с палка, щях да го ударя най-много два пъти… по тила.

Той кимна леко. Едно от ченгетата отзад се изплю в кошчето за боклук.

— Това е една от особеностите, които ни озадачават. Изглежда като аматьорска работа, но, разбира се, може точно това да са искали. Парите не бяха на Мариот, нали?

— Не знам. Имах впечатление, че не са, но това бе просто впечатление. Не искаше да ми каже коя е дамата в случая.

— За Мариот не знаем нищо… засега — рече Рандал бавно. — Не изключвам възможността той да е искал да открадне осемте хиляди.

— Ха? — изненадах се аз. Вероятно и видът ми е бил такъв. По гладкото лице на Рандал нищо не се промени.

— Преброихте ли парите?

— Разбира се, че не. Даде ми един пакет. В него имаше пари и, изглежда, бяха много. Каза, че били осем бона. За какво му е да ги краде от мен, след като вече са били у него, преди аз да се появя на сцената?

Рандал погледна към един от ъглите на тавана и сви устни. Вдигна рамене.

— Я почни отначало. Някой си напада Мариот и някаква дама и й взима тази нефритена огърлица и други бижута, а по-късно им предлага да я откупят за, струва ми се, доста малка сума, като се има предвид предполагаемата им стойност. Мариот трябвало да се занимае с откупа. Мислел да се справи сам и не ни е известно дали насрещната страна е била против и дали изобщо е ставало дума за това. Обикновено в подобни случаи са доста придирчиви. Но очевидно Мариот решава, че няма нищо лошо в това да го придружиш. И двамата сте смятали, че си имате работа с организирана банда и че те ще постъпят честно, доколкото им позволява занаятът. Мариот се е уплашил. Това естествено може да се очаква. Търсел е компания. Тази компания си бил ти. Но ти си му съвършено непознат, просто едно име от визитна картичка, връчена му от някакво неизвестно лице, някакъв общ приятел според него. После в последната минута Мариот решава ти да носиш парите и да преговаряш, докато той се крие в колата. Казваш, че идеята била твоя, но той сигурно се е надявал, че ще предложиш, а в противен случай същото щеше да му хрумне на самия него.

— Отначало идеята не му се нравеше.

Рандал отново сви рамене.

— Преструвал се е, че не му харесва… но след това се е съгласил. И така в края на краищата му се обаждат по телефона и поемате към мястото, което той описва. Всичко това е известно само на Мариот. А ти нищичко не знаеш без него. Когато отивате там, като че ли няма никого. Трябвало да се спуснете с колата в дола, но ви се е сторило, че няма място за такава голяма кола. И наистина не е имало, защото колата бе доста зле издраскана отляво. Така че ти слизаш и се спускаш пеша в дола, не виждаш и не чуваш нищо, изчакваш няколко минути, връщаш се до колата и тогава някой от колата те халосва по тила. Сега да предположим, че Мариот е имал нужда от тези пари и е искал ти да бъдеш жертвата… нямаше ли да действува точно така?

— Превъзходна хипотеза. Мариот ме халосва, взима парите, после се разкайва и си разбива мозъка, като преди това заравя парите под един храст.

Рандал ми хвърли неразбиращ поглед.

— Разбира се, имал е съучастник. Той е щял да види сметката и на двамата ви, а после е щял да го върже с парите. Само че съучастникът измамил Мариот и го пречукал. Теб не е трябвало да те убива, защото не си го познавал.

Погледнах го с възхищение и смачках фаса си в дървения пепелник, който някога е имал стъклена вътрешност.

— Отговаря на фактите… доколкото са ми известни — каза Рандал спокойно. — Не е по-глупава от всяка друга хипотеза, която може да ни хрумне в момента.

— Не отговаря само на един факт… че ме халосаха от колата, нали? Това щеше да ме накара да подозирам, че Мариот ме е халосал… останалото е без значение. И все пак не мога да го подозирам, защото е мъртъв.

— Начинът, по който са те халосали, подхожда най-добре. Не си казал на Мариот, че носиш пистолет, но той може да е видял издутината под мишницата ти или поне е подозирал, че си въоръжен. В такъв случай най-удобно ще му е да те удари, когато нищо не очакваш. А ти не очакваш нищо подобно от задната седалка.

— Добре. Печелиш. Добра хипотеза е, но се гради на предположението, че парите не са на Мариот, а е искал да ги открадне с помощта на съучастник. И така планът е следният: двамата се свестяваме с цицини на главите, парите ги няма, извиняваме се един на друг, аз си отивам у дома и забравям за случилото се. Това ли е развръзката? Такъв ли край е очаквал той самият? Нали трябва да му харесва в края на краищата.

Рандал се усмихна кисело.

— И на мен не ми харесва. Просто се пробвах. Отговаря на фактите… доколкото са ми известни.

— Не знаем достатъчно дори да започнем да теоретизираме. Защо да не допуснем, че е казал истината и че вероятно е познал някой от нападателите?

— Каза, че не си чул ни боричкане, ни вик?

— Да. Може, докато се усети, да са го спипали за гушата. Или пък е бил твърде уплашен, за да извика, когато са го нападнали. Да предположим, че са го наблюдавали от храстите и са ме видели да се спускам в дола. Отдалечавам се на известно разстояние значи. Цели тридесет метра. Те отиват да проверят колата и намират Мариот. Някой му завира пистолет в лицето и го накарва да слезе тихо. После го халосват. Но нещо казано или начинът, по който го казва, изглежда, ги навежда на мисълта, че е познал някого.

— В тъмното?

— Да. Нещо такова. Някои гласове остават в съзнанието ти. Дори и в тъмното може да познаеш някого.

Рандал поклати глава.

— Организирана банда от крадци на бижута не убива току-тъй.

Внезапно спря и очите му придобиха изцъклено изражение. Затвори уста много бавно и много плътно. Нещо му хрумна.

— Отвличане — рече той.

— Мисля, че това е идея — кимнах аз.

— Има нещо друго. Как отиде дотам?

— С колата си.

— Къде я остави?

— В Монтемар Виста на паркинга край бистрото.

Изгледа ме много замислено. Двете ченгета зад гърба му ме погледнаха подозрително. Пияният в килията се опита да запее с тиролски фалцет, но гласът му бе пресипнал, това го обезкуражи и той заплака.

— До магистралата отидох пеша. Спрях една кола. Едно момиче я караше. Взе ме.

— Хубостница — рече Рандал. — Късно вечерта на отдалечено шосе и спира.

— Да. Някои момичета спират. Не се запознах, но май че бе хубава.

Вторачих се в тях, знаех, че не ми вярват, и се чудех защо ли ги лъжех.

— Бе малка кола. „Шевролет” купе. Не успях да взема номера й.

— Ха, не успял да й вземе номера — рече един от ченгетата и плюна в кошчето пак.

Рандал се облегна напред и се втренчи внимателно в мен.

— Ако премълчаваш нещо с намерение сам да работиш по случая, за да си направиш малко реклама, ще си затворя очите, Марлоу. Не всички точки във версията ти ми харесват и ще ти дам тази нощ да си помислиш. Утре вероятно ще поискам да дадеш показания под клетва. Междувременно позволи ми един съвет. Убийствата са работа на полицията и твоята помощ, дори и полезна, е излишна. От теб се искат само факти. Ясно ли е?

— Разбира се. Може ли да си вървя? Не се чувствувам съвсем добре.

— Вече можеш да си вървиш. — Очите му бяха ледени.

Станах и поех към вратата в абсолютна тишина. Когато направих четири крачки, Рандал се окашля и каза небрежно:

— Ах, да, една дреболия. Забеляза ли какви цигари пушеше Мариот?

Извърнах се.

— Да. Кафяви. Южноамерикански, във френска емайлирана табакера.

Той се наведе и избута бродираната копринена табакера от купа джунджурии на масата, после я придърпа пак към себе си.

— Да си виждал тази преди?

— Разбира се. Тъкмо я гледах.

— Искам да кажа по-рано тази вечер?

— Струва ми се, че да. Търкаляше се някъде. Защо?

— Да не си претърсвал трупа?

— Добре, да. Да, претърсих джобовете му. Тази бе в единия. Съжалявам. Просто професионално любопитство. Нищо не съм разместил. Той бе мой клиент в края на краищата.

Рандал хвана бродираната табакера с две ръце и я отвори. Седеше загледан в нея. Бе празна. Трите цигари ги нямаше.

Стиснах здраво зъби и запазих уморения си вид. – Не бе лесно.

— Да си го видял да пуши цигари от нея?

— Не.

Рандал кимна студено.



— Празна е, както виждаш. И въпреки това я носи в джоба си. В нея има малко прах. Ще наредя да го изследват под микроскоп. Не съм сигурен, но ми се струва, че е марихуана.

— Ако е имал такива цигари, нищо чудно да е изпушил няколко тъкмо тази нощ. Имаше нужда от нещо ободрително.

Рандал внимателно затвори табакерата и я бутна настрани.

— Това е всичко. И не си завирай носа, където не ти е работа.

Излязох. Навън мъглата се бе вдигнала и звездите светеха ярко, като изкуствени хромирани звезди върху небе от черно кадифе. Карах бързо. Ужасно много ми се пиеше, а баровете бяха затворени.

12

Станах в девет, изпих три чаши черно кафе, облях тила си с ледена вода и прочетох двата сутрешни вестника, мушнати под вратата на апартамента ми. Имаше няколко реда за Малой Лоса, но името на Нълти не се споменаваше. За Линдзи Мариот не пишеше нищо, освен ако съобщението не бе в светските новини.



Облякох се, изядох две рохки яйца, изпих четвърта чаша кафе и се огледах в огледалото. Още имах леки сенки под очите. Тъкмо бях отворил вратата да излизам, когато иззвъня телефонът.

Бе Нълти. Гласът му звучеше посрамено.

— Марлоу?

— Да. Хванахте ли го?

— Разбира се. Пипнахме го — замълча, за да изръмжи. — На магистралата „Вентура”, както ти казах. Да знаеш каква веселба падна, момчето ми. Два метра, като двукрил гардероб в раменете, на път за Фриско да видел панаира. На предната седалка на взетата под наем кола имаше пет шишета за къркане, а той бе наченал едното и си пердашеше със 110 километра в час. На разположение имахме само двама полицаи с пищови и палки.

Направи пауза, а аз прехвърлих няколко остроумни лафа наум, но нито един не ми се стори подходящ за момента. Нълти продължи:

— Та той се потренирал с ченгетата и когато се уморили и им се приспало, отпрал едната страна на колата им, хвърлил радиото в канавката, отворил нова бутилка къркане и заспал. След малко юнаците се събудили и започнали да го налагат с палки по главата около десет минути, без той да усети. А като се разбеснял, му наденали белезници. Леснотия. Сега сме го турили да се охлажда в килията. Обвиняваме го в пиянство зад волана, нападение срещу полицейски служител при изпълнение на служебните му задължения, два параграфа, злонамерена щета спрямо държавно имущество, опит за осуетяване на арест, нападение със средна телесна повреда, смущаване на реда и непозволено паркиране на щатска магистрала. Смешно, а?

— Кажи, какъв е гафът? Само да ме дразниш ли ми ги разправяш тия? — попитах аз.

— Това не беше Лоса — рече Нълти безжалостно. — Тази птичка се казва Стояновски, живее в Хемет, бил е тунелджия досега, на тунела Сан Джак. Има жена и четири деца. Да знаеш как се сърди. Ти какво правиш по делото Малой?

— Нищо. Имам главоболие.

— Когато се поосвободиш…

— Не мисля. Въпреки това благодаря. Кога ще приключи следствието за онзи негър?

— Какво те засяга? — рече Нълти присмехулно и затвори.

Спуснах се по булевард „Холивуд”, паркирах колата си и се качих на моя етаж. Отворих вратата на малката приемна, която никога не заключвам за в случай, че имам клиент, който иска да ме почака.

Госпожица Ан Райърдън вдигна поглед от едно списание и ми се усмихна. Бе облечена в тютюневокафяво костюмче и бяло поло. На дневна светлина косата й бе чисто кестенява, а шапката й бе с дъно колкото чаша за уиски и периферия, в която можеш да загърнеш седмичното си пране. Носеше я под ъгъл приблизително четиридесет и пет градуса, така че крайчецът на периферията почти докосваше рамото й. Въпреки това изглеждаше красива. Може би именно поради това.


Каталог: resources
resources -> Списък на издадените сертификати за продукти
resources -> Bg европейски икономически и социален комитет
resources -> Старогръцки легенди и митове
resources -> Bg европейски икономически и социален комитет
resources -> Търг на 17. 09. 2008 г. – Акценти кирил Шиваров 1887-1938 г
resources -> Книгата на Лудвиг Ерхард „Благоденствие за всички", Университетско издателство „стопанство"
resources -> Информация за номинираните фирми и личности Фирма “Лидер 96”
resources -> Георги Андреев българия или мафията ? II
resources -> Програма по европейска интеграция към Центъра за европейски изследвания и информация в София и в програма по публична администрация в американските университети „Джорджтаун" и „Джордж Вашингтон"


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   18




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница